3

ГЛАВА ТРЕТА

Базлим отдавна беше научил Торби да чете и пише на саргонски и интерлингве, стимулирайки го с помощта на шамари и други подобни действия, тъй като интересът на Торби към интелектуалните въпроси клонеше към нула. Но инцидентът със Зиги и осъзнаването, че Торби пораства, напомниха на Базлим, че времето не стои на едно място, не и за децата.

Торби не можеше точно да определи момента, когато разбра, че Тетко не е точно (или не съвсем) просяк. Изключително строгите инструкции, които сега получаваше, подпомогнати от такива странни пособия като рекордер, проектор и хипнопед, можеха да му го подскажат, но Тетко вече не можеше да го изненада с нищо – Тетко знаеше всичко и можеше да се справи с всичко. Торби беше научил достатъчно за другите просяци, за да види несъответствията; но те не го притесняваха – Тетко си беше Тетко, също като слънцето и дъжда.

Те никога не споменаваха извън дома нещата, които се случваха вътре, нито пък говореха къде се се намира той и не им идваха гости. Торби намери приятели, а Базлим имаше дузини или дори стотици и изглеждаше, че познава целия град. Никой освен Торби нямаше достъп до скривалището на Базлим. Но Торби знаеше, че Базлим се занимава и с неща, несвързани с просенето. Една вечер те си легнаха както обикновено; Торби се събуди призори от нечие тропане и извика сънено:

– Тетко?

– Да. Лягай си.

Вместо това момчето стана и включи светещите панели. Знаеше, че Базлим се придвижва трудно в тъмнината без крака си; ако Тетко искаше чаша вода или нещо друго, той щеше да му го донесе.

– Добре ли си, Тетко? – попита той, отвръщайки се от ключа.

После ахна поразен. Това беше непознат, джентълмен!

– Всичко е наред, Торби. – каза непознатият с гласа на Тетко – Спокойно, синко.

– Тетко?

– Да, синко. Съжалявам, че те стреснах – трябваше да се преоблека, преди да се върна. Но събитията ме притиснаха.

Той започна да съблича хубавото си облекло.

Когато Базлим махна вечерната шапка, вече изглеждаше повече като Тетко… С едно изключение.

– Тетко… Окото ти.

– О, да. Маха се толкова лесно, колкото се и слага. Изглеждам по-добре с две очи, нали?

– Не знам. – Торби го погледна с безспокойство – Не ми харесва.

– Е, и? Няма да ти се налага да ме виждаш често с него. Тъй и тъй си станал, можеш да ми помогнеш.

Торби не особено полезен; всичко, което Тетко правеше, беше ново за него. Първо Базлим извади няколко туби и тави от един шкаф за храна, за който се оказа, че има допълнителна врата на гърба си. След това махна фалшивото око и държейки го много внимателно, го разглоби на две части и с помощта на пинсето извади от него малък цилиндър.

Торби гледаше последвалото проявяване, но нищо не разбираше, освен че Тетко работеше с изключително внимание и точно определено време. Накрая Базлим отсече:

– Готово. Да видим сега дали има някакви снимки.

Базлим сложи ролката в микровюър, сканира я, усмихна се мрачно и каза:

– Приготви се за излизане. Ще пропуснеш закуската. Може да вземеш със себе си комат хляб.

– А?

– Хайде. Няма време за губене.

Торби си сложи грима и парцалите и си измърси лицето. Базлим го чакаше с фотография и малък плосък цилиндър с размера на половин миним. Показа снимката на Торби:

– Погледни я. Запомни я.

– Защо?

Базлим я издърпа обратно:

– Ще разпознаеш ли този човек?

– Ъм… Дай да я видя пак.

– Трябва да го познаеш. Този път я разгледай добре.

Торби го направи, след това каза:

– Добре. Ще го позная.

– Той ще бъде в една от кръчмите до порта. Пробвай първо при мама Шаум, после в Супернова и Девицата с воала. Ако не го улучиш, провери двете страни на Веселата улица, докато не го намериш. Трябва да го откриеш до третия час.

– Ще го намеря, Тетко.

– Когато го намериш, сложи това в купичката си заедно с няколко монети. Разкажи му историята, но се постарай да споменеш, че си син на Базлим Сакатия.

– Ясно, Тетко.

– Тръгвай.

Торби не изгуби никакво време да стигне до порта. Беше сутринта след празника на Деветата луна и много малко хора се разхождаха навън. Нямаше нужда да се преструва, че проси по пътя, просто отиде дотам по най-прекия маршрут, през задните дворове, над оградите или по улиците, избягвайки само сънения нощен патрул. Но, въпреки че стигна до мястото бързо, имаше дяволски лош късмет в намирането на мъжа. Не беше в никоя от кръчмите, които Базлим беше предположил, нито някъде другаде по Веселата улица. Крайният срок наближаваше и Торби вече се притесняваше, когато го видя да излиза от място, което вече беше проверил.

Торби се шмугна през улицата и излезе зад него. Мъжът беше с придружител – лошо. Но момчето започна:

– Милостиня, добри господа! Милостиня за милост над душите ви!

Грешният човек му пусна монета. Торби я хвана със зъби.

– Благословен да сте, милорд! – обърна се към другия. – Милостиня, добри господине. Малък дар за злочестия. Аз съм син на Базлим Сакатия и…

Първият мъж понечи да го ритне:

– Изчезвай.

Торби се търкули по-далеч от него.

– … син на Базлим Сакатия. Горкият стар Базлим се нуждае от мека храна и лекарства. А аз съм сам-самичък…

Мъжът от снимката посегна към кесията си.

– Недей – посъветва го спътникът му. – Всичките са лъжци и освен това аз вече му платих да ни остави на мира.

– „Късмет за скока“ – отговори мъжът. – Да видим…

Той бръкна в кесията си, погледна в купичката и сложи нещо в нея.

– Благодаря ви, добри господа. Нека децата ви бъдат синове.

Торби тръгна, преди да погледне. Малкият плосък цилиндър беше изчезнал.

Той поработи по Веселата улица, справяйки се доста добре и провери площада, преди да тръгне към къщи. За негова изненада Тетко беше на любимото си място, до платформата за търгове срещу порта. Торби се отпусна до него:

– Готово.

Старецът изръмжа.

– Защо не се прибереш вкъщи, Тетко? Сигурно си изморен. Аз вече спечелих малко.

– Млъквай. Милостиня, милейди! Милостиня за бедния сакат!

На третия час излетя кораб със свистене, което заглъхна в инфразвука. Старецът изглежда се успокои.

– Кой беше този кораб? – попита Торби. – Не е синдонианският лайнер.

– Волният търговец „Ромска девойка“, отиващ към Рима… И твоят приятел е в него. Отивай си вкъщи да закусваш. Не, иди си купи закуска, почерпи се.

Базлим повече не се опита да скрие извънпрофесионалните си занимания от Торби, въпреки че никога не му обясняваше тяхната същност. През някои дни просеше само единият от двамата, винаги на Площада на свободата, тъй като Базлим таеше особен интерес към пристиганията и заминаванията на корабите, най-вече на робските кораби и търговете, които следваха веднага след пристигането им.

Той използваше все повече Торби, след като обучението му напредна. Старецът изглежда смяташе, че всеки има перфектна памет и беше достатъчно упорит да наложи убеждението си, въпреки мърморенето на момчето.

– Ох, Тетко, как очакваш да го запомня? Дори не ми даде възможност да го разгледам!

– Показах ти страницата поне за три секунди. Защо не я прочете?

– Нямаше време.

– Аз я прочетох. Значи ти също можеш. Торби, виждал си жонгльорите на площада. Виждал си как старият Мики застава на главата си и жонглира с девет ножа, докато върти с краката си четири обръча.

– Да, виждал съм.

– Можеш ли да го направиш?

– Не.

– А да се научиш?

– Ъъъм… Не знам.

– Всеки може да се научи да жонглира… С достатъчно практика и бой. – Старецът взе лъжица, нож и писалка и започна да си ги подхвърля. Накрая сбърка и спря. – Научих се да жонглирам малко, просто за развлечение. А това е жонглиране с ума… И всеки може да се научи да го прави.

– Покажи ми как го направи, Тетко.

– Някой друг път, ако се държиш добре. Сега ще се научиш да използваш очите си. Торби, това жонглиране с ума е разработено преди много време от един мъдър човек, наречен доктор Реншоу, на планетата Земя. Чувал си за Земята.

– Ъъъм… чувал съм, разбира се.

– Мммм… Може би не вярваш в нея?

– Ъъъ, не знам… Обаче цялата тази история за замръзнала вода, падаща от небето, людоеди, десет стъпки на ръст, кули, по-високи от Президиума и малки човечета, не по-големи от кукли, които живеят в дърветата – аз не съм глупак, Тетко.

Базлим въздъхна и се зачуди колко ли пъти е въздишал така, откакто се обремени със син.

– Историите се объркват. Някой ден, когато се научиш да четеш, ще ти дам да видиш книги, на които можеш да се довериш.

– Но аз мога да чета и сега.

– Само си мислиш, че можеш да четеш. Торби, Земята съществува и действително е странна и необикновена – най-необикновената планета. Много мъдри хора са живели и умирали там – заедно с обичайната пропорция глупаци и негодници – и част от тяхната мъдрост е стигнала до нас. Самюел Реншоу е бил един от тези мъдреци. Той доказал, че повечето хора изживяват живота си в полусънно състояние, още повече – показал как човек може да се събуди и да живее – да вижда с очите си, да чува с ушите си, да усеща с езика си, да мисли с ума си, и да си спомня перфектно какво е видял, чул, усетил и помислил.

Старецът показа чукана си.

– Това не ме прави сакат. С едно око виждам повече, отколкото ти с две. Чувам все по-зле… Но не толкова зле, колкото ти, защото помня всичко, което съм чул. Кой от нас е сакатия? Но, синко, ти няма да си останеш сакат, защото аз ще се постарая да набия мъдростта на Реншоу в твоята глупава глава!

Когато Торби се научи да ползва разума си, той установи, че му харесва. Започна да проявява ненаситен апетит към печатната страница и оттогава Базлим беше принуден нощ след нощ да му нарежда да изключи проектора и да си ляга. Торби не виждаше особена полза в това, което старецът го караше да учи – например езиците, които Торби никога не беше чувал. Но те не бяха трудни за неговите нови умения да използва разума си и когато откри, че старецът притежава ролки, които могат да се четат или слушат само на тези „безполезни“ езици, внезапно установи, че си струва да ги знае. Той обичаше историята и галактографията. Неговият личен свят, широк светлинни години във физическото пространство, в реалността беше тесен като колибите на прекупвачите на роби. Торби опознаваше нови хоризонти със същия възторг, с който бебето открива юмрука си.

Торби не виждаше полза в математиката, освен във варварското умение да брои пари. Но изведнъж той разбра, че няма нужда да търси полза в нея. Тя беше игра, също като шаха, но по-забавна.

Понякога старецът се чудеше каква полза има от всичко това. Вече му беше известно, че момчето е по-умно, отколкото си е мислел. Но беше ли честно спрямо момчето? Нима го учеше, само за да е недоволно от хала си? Какви шансове имаше в Джабал робът на един просяк? Нула, повдигната на ента степен, си остава нула.

– Торби.

– Да-а, Тетко. Минутка, на средата на главата съм.

– После ще я довършиш. Искам да говоря с теб.

– Да, повелителю. Да, господарю. Веднага, шефе.

– Мисли възпитано, ако обичаш.

– Извинявай, Тетко. Какво има?

– Синко, какво ще правиш, когато аз умра?

Торби изглеждаше поразен.

– Лошо ли ти е, Тетко?

– Не. Доколкото ми е известно, мога да живея още години. От друга страна, може и да не се събудя утре. На моята възраст никога не се знае. Ако не се събудя, какво ще правиш? Ще заемеш моето място на площада?

Торби не отговори. Базлим продължи:

– Няма да можеш, Торби. И двамата знаем това. Вече си достатъчно голям и няма да можеш да разказваш историята убедително. Няма да ти дават така, както когато беше малък.

– Не съм искал да ти тежа, Тетко – каза той бавно.

– Оплакал ли съм се?

– Не – Торби се поколеба. – Аз мислих по въпроса… малко. Тетко, можеш да ми помогнеш да стана работник.

Старецът направи гневен жест.

– Това не е отговор! Не, сине. Смятам да те отпратя.

– Тетко! Ти обеща, че няма.

– Нищо не съм обещавал.

– Но аз не искам да бъда свободен, Тетко. Ако ме освободиш – ако наистина го направиш, няма да си тръгна!

– Нямах точно това предвид.

Торби замълча за дълго.

– Да ме продадеш ли смяташ, Тетко?

– Не съвсем. Е… И да, и не.

Лицето на Торби не изразяваше нищо. Накрая каза тихо:

– Така или иначе… Разбирам какво имаш предвид… Не трябва да ритам срещу ръжена. Това е ваша привилегия и вие бяхте най-добрият… господар… който съм имал.

– Не съм ти господар!

– Но на хартия е така. Погледнете номера на крака ми.

– Не говори така! Никога не говори така!

– Робът трябва да говори именно така или да си затваря устата.

– Тогава, взели те дяволите, замълчи! Чуй, синко, нека ти обясня. Няма нищо за тебе тук, и двамата го знаем. Ако умра, без да те освободя, ти пак ще принадлежиш на Саргон…

– Първо трябва да ме хванат!

– Ще те хванат. Но освобождението само по себе си не решава нищо. В коя гилдия може да постъпи освободеният роб? В просяшката, да – но ще трябва да си извадиш очите, за да се справяш добре, след като порастнеш. Повечето освободени роби работят за предишния си господар, свободно родените не ти оставят голям избор. Те презират бившите роби, не биха работили с тях.

– Не се притеснявай, Тетко. Ще се справя.

– Наистина се притеснявам. Сега слушай. Смятам да те продам на човек, който ще те отведе оттук. Не на робски кораб, на обикновен кораб. Но вместо да те заведе където е описано във фактурата, ти…

– Не!

– Дръж си езика зад зъбите. Ще бъдеш оставен на планета, където робството е извън закона. Не мога да ти кажа на коя, защото не съм уверен в графика на движението на корабите, нито кой ще е корабът. Детайлите трябва да се разработят. Но ще бъде в свободно общество, където смятам, че ще се справиш.

Базлим спря, за да обмисли нещо, което дълго време му се въртеше из главата. Трябваше ли да изпрати момчето на родната си планета? Не. Не само щеше да бъде трудно за уреждане, а и това не беше място за зелени имигранти… Нека го изпрати на някой пограничен свят, където острият ум и желанието за работа са всичко, което ще му трябва. Имаше няколко такива на търговско разстояние от Деветте свята. Искаше му се да има някакъв начин да разбере кой е родният свят на момчето. Вероятно имаше роднини там, хора, които да му помогнат. Дявол да го вземе, трябваше да има метод за идентификация, достъпен в цялата Галактика!

Базлим продължи:

– Това е най-доброто, което мога да направя. Ще трябва да се държиш като роб между продажбата и излитането. Но какво са няколко седмици в сравнение с възможността…

– Не!

– Не бъди глупак, синко.

– Може би съм. Обаче няма да го направя. Оставам.

– Е, и? Синко… Неприятно ми е да ти напомням, но не можеш да ме спреш.

– А?

– Както отбеляза, съществува документ, който потвърждава моето право.

– О!

– Отивай да спиш, синко.

Базлим не заспа. Два часа, след като изгасиха осветлението, Торби стана много тихо. Той можеше да проследи всяка стъпка, която младежът правеше, тълкувайки приглушените звуци. Торби се облече (просто се уви в парцалите си), отиде в съседната стая, затършува в панера за хляб, пи дълго и излезе. Не взе купичката си, дори не се доближи до шкафа, където се намираше тя.

След като излезе, Базлим се обърна и се опита да заспи, но болката в гърдите не му позволи. Дори не му дойде наум да каже нещо, за да го задържи. Прекалено много уважаваше себе си, за да не уважи чуждото решение.

Торби отсъства четири дни. Върна се посред нощ, и въпреки че Базлим го чу, пак не каза нищо. Вместо това заспа тихо и дълбоко, за първи път, откакто Торби замина. Но се събуди в обичайното време и каза:

– Добро утро, синко.

– Ъъъъ, добро утро, Тетко.

– Започвай със закуската. Имам нещо да свърша.

Скоро двамата седяха над купичките с гореща каша. Базлим се хранеше както обикновено – старателно и безстрастно. Торби само ровеше в своята каша. Накрая изтърси:

– Тетко, кога смяташ да ме продадеш?

– Не смятам.

– А?

– Регистрирах освобождението ти в Архивите в деня, когато замина. Вече си свободен човек.

Торби го погледна удивен, после заби поглед в купата. Започна да строи планини от каша, които се свличаха, още докато ги оформяше. Накрая каза:

– Иска ми се да не беше.

– Не исках да те вземат за „избягал роб“, ако те бяха хванали.

– Ох. – Торби се замисли. – Това е „Бичуване и жигосване“, нали? Благодаря, Тетко. Май се държах глупаво.

– Възможно е. Но аз не мислех за наказанието. Бичуването приключва бързо, както и жигосването. Мислех си за евентуално следващо произшествие. По-добре е да те екзекутират, отколкото да те хванат след като си вече жигосан.

Торби съвсем забрави за кашата си.

– Тетко? Какво става с човека след лоботомията?

– Ммм… Може да се каже, че прави ториевите мини поносими. Нека не го обсъждаме на масата. Като стана въпрос за това, ако си приключил, да не губим време. Вземай си купичката и да тръгваме. Има търг тази сутрин.

– Значи мога да остана?

– Твоят дом е тук.

Базлим повече не предложи на Торби да го напусне. Освобождението не внесе разлики в техните отношения. Торби отиде в Императорските архиви, плати таксата и традиционния подкуп. Татуираха линия през серийния му номер, както и печата на Саргон до него, заедно с номера на книгата и страницата, където се пазеше записа, провъзгласяващ го за свободен човек, поданник на Саргон, подлежащ на данъци, военна служба и гладуване без пречки и препятствия. Чиновникът, който извършваше татуирането, погледна към серийния номер на Торби и каза:

– Не изглежда да е по рождение, момко. Старецът ти ли се разори? Или твоите хора решиха да те продадат, за да се отърват от тебе?

– Не е ваша работа!

– Не се прави на умно, момченце, или ще разбереш, че тази игла може да боли още повече. А сега ми отговори възпитано. Виждам, че това е клеймо на посредник, а не на първоначалния собственик и съдейки по това как се е разпростряло и изсветляло, си бил на пет или шест. Кога и къде се е случило това?

– Не знам. Честна дума, нямам идея.

– Е, и? И аз отговарям така на жена ми, когато задава лични въпроси. Не шавай, почти свърших. Готово… Поздравления и добре дошъл при свободните хора! Свободен съм от много години и ти предричам, че ще се почувстваш по-леко, но не винаги по-спокойно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s