14.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Великото събиране се оказа още по-грандиозно, отколкото Торби си бе представял. Корабите се простираха миля след миля и имаше повече от осемстотин големи кораба на Волните търговци, разположени в концентрични окръжности около площад с диаметър четири мили… „Сису“ се намираше в най-вътрешния кръг – което изглежда радваше Майката на Торби – и още кораби, за чието съществуване той знаеше: „Кракен“, „Деймос“, „Джеймс Б. Куин“, „Светулка“, „Бон марш“, „Дом Педро“, „Це на квадрат“, „Омега“, „Ел Нидо“ – Торби беше решен да види какво прави Мата – „Сейнт Кристофър“, „Вега“, „Вега прайм“, „Галактически банкер“, „Ромска девойка“… Торби си отбеляза да провери разписанието му… „Сатурн“, „Чян“, „Селски магазин“, „Джоузеф Смит“, „Алоха“…

Бяха толкова много. Ако посещаваше по десет кораба на ден, може би щеше да види повечето. Но имаше толкова много за правене и гледане, така че Торби се отказа от тази идея.

На площада бяха изградили огромен временен стадион, по-голям от Новия амфитеатър в Джабалпорт. Тук щяха да се провеждат избори, погребения и сватби, спортни състезания, развлечения и концерти – Торби си спомни, че тук щеше да се играе „Духът на Сису“ и потрепери от сценична треска.

Между стадиона и корабите имаше будки, атракциони, игри, образователни и забавни изложби, комедианти, танцувални зали, които никога не затваряха, витрини с инженерни джаджи, гадатели, залагания за награди и пари, барове под открито небе, щандове за безалкохолни напитки, които предлагаха всичко от сокове от боровинки от световете на Плеядите до сертифицирана кафява отвара, представляваща древна, автентична земна Кока Кола, лицензирана за бутилиране на Хеката.

Когато видя целия този калейдоскоп, Торби се почувства, като че ли се разхожда по Веселата улица – по-голяма, по-ярка и седем пъти по-натоварена от нея, когато флотът е в града. Това беше шансът на фракитата да припечелят добри пари, докато правят на глупаци най-хитрите бизнесмени в Галактика; в този ден задръжките падаха и Търговците сваляха гарда – местните можеха да ти продадат собствената ти шапка, ако я сложиш на тезгяха.

Фриц изведе Торби, за да го държи далеч от неприятностите, въпреки че компетенциите му не бяха кой знае какви, защото беше видял само едно Велико събиране. Главният офицер изнесе лекция на младите момчета, преди да им разреши да напуснат кораба и им напомни за безупречната репутация на „Сису“, после даде на всеки от тях по сто кредита с предупреждението, че трябва да им стигнат до края на Събирането.

Фриц посъветва Торби да прибере по-голямата част от тях.

– Когато се разорим, можем да помолим Татко за още джобни. Но не е разумно да носим всичко със себе си.

Торби се съгласи. Изобщо не се изненада, когато усети пръстите на джебчия; хвана го за китката, за да види кой е.

Най-напред си прибра портфейла. После погледна към крадеца. Беше млад фраки с мръсно лице, който трогателно напомни на Торби за Зиги, само че това хлапе имаше две ръце.

– Късмет следващия път – утеши го. – Още не си се научил.

Хлапето изглеждаше напът да се разплаче. Торби понечи да го пусне, после размисли и каза:

– Фриц, провери си портфейла.

Фриц го послуша. Портфейлът му беше изчезнал.

– Е, проклет да съм…

– Дай ми го, хлапе.

– Не съм го взел! Пусни ме!

– Кихай… преди да ти отвъртя черепа.

Хлапето върна портфейла на Фриц; Торби го пусна.

Фриц се ядоса:

– Защо го направи? Тъкмо търсех ченге.

– Именно заради това го пуснах.

– А? Говори смислено.

– Някога се опитах да науча тази професия. Не е лесна.

– Ти? Изобщо не е смешно, Торби.

– Не си ли спомняш? Аз съм бивш фраки, син на просяк. Този нескопосан опит за равномерно разпределяне на богатството ме накара да изпитам носталгия. Фриц, там, откъдето идвам, джебчиите имат статут. Аз бях само просяк.

– Не позволявай на Майка да те чуе.

– Няма. Но аз съм такъв, какъвто съм, помня какъв бях и не смятам да го забравям. Така и не се изучих за джебчия, но бях добър просяк, имах най-добрия учител. Моя тетко. Базлим Сакатия. Не се срамувам от него и всички закони на „Сису“ не могат да ме накарат да го направя.

– Не съм се опитвал да те засрамя – каза тихо Фриц.

Двамата продължиха напред, наслаждавайки се на тълпата и забавленията. След малко Торби попита:

– Искаш ли да опитаме онова колело? Забелязах номера му.

Фриц поклати глава.

– Само им виж наградите.

– Добре. Просто ми беше интересно как точно мамят.

– Торби…

– Аха? Защо имаш такова мрачно изражение?

– Знаеш ли кой беше наистина Базлим Сакатия?

Торби се замисли.

– Беше моят тетко. Ако е искал да знам още нещо, щеше да ми каже.

– Ммм… предполагам.

– Но ти знаеш?

– Малко.

– Уф, любопитен съм за едно нещо. Какъв е този дълг, заради който Баба поиска да ме осинови?

– Уф, „казах достатъчно“.

– Ти знаеш най-добре.

– О, проклето да е, останалата част от Народа знае! Със сигурност ще се обсъжда на Събирането.

– Не ме оставяй да те навивам, Фриц.

– Е… виж сега, Базлим невинаги е бил просяк.

– И аз отдавна стигнах до този извод.

– Не е моя работа да казвам какъв е бил. Голяма част от Народа пазеше тайната му с години; никой не ми е казвал, че мога да го обсъждам свободно. Но един факт не е тайна сред Народа… а ти си един от нас. Преди много време Базлим спаси цяло Семейство. Народът никога няма да го забрави. „Ханза“ беше… „Новата Ханза“ седи точно там. Онзи кораб с щита, изрисуван на корпуса. Не мога да ти кажа повече, защото по въпроса е наложено табу; случката е била толкова срамна, че никога не говорим за нея. Казах достатъчно. Но можеш да отидеш на „Нова Ханза“ и да помолиш да прегледаш старите корабни дневници. Ако им кажеш кой си – и какъв се падаш на Базлим – няма да могат да ти откажат. Въпреки че след това Главният офицер вероятно ще се прибере в каютата си и ще изпадне в плачеща истерия.

– Хммм… Не искам да знам чак толкова силно, че да разревавам горката жена. Фриц? Нека опитаме това влакче.

Така и направиха – и след като то ускори до свръхсветлинна скорост с поне стотина гравитации, Торби установи, че е твърде екстремно. Едва не се прости с обяда си.

Голямото събиране, въпреки че е време за забавления и подновяване на приятелствата, има и по-сериозни цели. В добавка към погребенията, панихидите за изгубените кораби, сватбите и разменянето на млади момичета, там се случваха дела, които засягаха целия Народ, като най-важното от тях беше покупката на нови кораби.

Хеката притежава най-добрите корабостроителници в изследваната Галактика. Мъжете и жените раждат деца; корабите също се размножават. „Сису“ беше бременен с хора, надебелял от уран и торий; беше време Семейството да се раздели. Поне една трета от семействата изпитваше същата нужда да изтъргува богатството си за жизнено пространство; корабните търговци на фракитата потъркваха ръце и си представяха комисионни. Звездолетите не се продават както безалкохолните напитки; търговците често живеят в мечти. Но в следващите няколко седмици вероятно щяха да се продадат стотина кораба.

Някои от тях щяха да бъдат нови кораби от корабостроителниците на „Галактически транспорт“ ООД, дъщерна корпорация на познатата в цялата цивилизация „Галактически предприятия“, или построени от корпорацията „Космически инженери“, или „Кораби Хеката“, или „Двигатели“ АД, или „Хаскомб и синове“ – гигантите в индустрията. Но имаше печалба за всички. Брокерите, които не работеха за определен производител, често предлагаха изключителна оферта за кораб втора ръка или имаха достъп до слух, че собствениците на някой подходящ кораб биха го продали на правилната цена – човек можеше да забогатее, ако си държеше очите и ушите отворени. Беше време да се загърбят писмата и да се инвестира в скъпи n-пространствени съобщения; пиршеството скоро щеше да свърши.

Семейството, което се нуждаеше от пространство, имаше две възможности: или да купи нов кораб, да се раздели и да се превърне в две семейства, или корабът можеше да се обедини с друг, за да купят трети и да го населят с хора от двата. Разделянето осигуряваше висок статут. Показваше, че семейството, което го извършва, притежава майсторство в търговията и може да осигури на децата си старт в живота, без нужда от чужда помощ. Но на практика изборът винаги се свеждаше до следното: обединяване с друг кораб, за да се поделят разходите и дори тогава обикновено трябваше да ипотекират и трите кораба, за да купят новия.

Бяха изминали тридесет години, откакто „Сису“ се бе роил за последно. Корабът беше просперирал през последните три десетилетия; трябваше да успее да се раздели. Но преди десет години на последното Велико събиране Баба беше включила „Сису“ като гарант заедно с родителските кораби за ипотеката на новороден кораб. Новият кораб даде банкет в чест на „Сису“, скочи в тъмнината и повече не се върна. Космосът е голям. Да си спомним името му на Събирането.

Резултатът беше, че „Сису“ плати една трета от четиридесет процента от цената на изгубения кораб; ударът бе болезнен. Родителските кораби трябваше да върнат парите на „Сису“ – дълговете винаги се плащат – но предното Събиране ги беше отслабило заради разходите по новия кораб; изплащането на непосредствените им задължения ги беше оставило само кожа и кости. Не можеш да тормозиш болен човек за пари; изчакваш го да се възстанови.

Баба не беше глупава. Родителските кораби, „Цезар Август“ и „Дюпон“ бяха роднини на „Сису“; човек се грижи за близките си. Освен това бизнесът вървеше; търговецът, който не дава кредит, скоро открива, че не му е останал такъв. А сега „Сису“ можеше да поиска от който и да е Волен търговец, където и да е, и да бъде сигурен, че желанието му ще бъде удовлетворено.

Но това остави кораба с по-малко средства по времето, когато Семейството трябваше да се раздели.

Капитан Крауза слезе от кораба още първия ден и отиде да посети флагманския кораб на Комодора, „Норбърт Винер“. Жена му остана на борда, но не бездействаше; откакто се издигна до Главен офицер, почти не спеше. Днес работеше на бюрото си и спираше само за разговори очи в очи с другите главни офицери по телефона, прокаран от градската управа за Събирането. Когато й донесоха обяда, тя направи знак да го оставят до нея; когато съпругът й се върна, така и си стоеше недокоснат. Той влезе и седна изморен. Тя тъкмо разчиташе логаритмична линийка, и провери отговора си на калкулатора, преди да заговори.

– Изчислено за F-две кораб на Хаскомб, ипотеката ще излезе малко над петдесет процента.

– Рода, знаеш че „Сису“ не може да финансира кораб самостоятелно.

– Не бързай, скъпи. „Гюс“ и „Дюпон“ ще подпишат заедно с нас… в техния случай това е същото като пари в брой.

– Ако им стигне кредитът.

– „Нова Ханза“ също ще побърза да се включи, предвид обстоятелствата, и…

– Рода! Преди две Събирания беше млада, но знаеш, че дългът е разпределен по равно върху всички… не пада само върху „Ханза“. Решението бе единодушно.

– Бях достатъчно възрастна, за да съм ти жена, Фялар. Недей да ми цитираш Законите. Но „Нова Ханза“ ще побърза да се включи… под вечно табу за секретност. Въпреки това разходите ще бъдат твърде големи. Успя ли да видиш „Галактическа Ламбда“?

– Няма нужда; виждал съм характеристиките й. Не са достатъчни.

– Мъже! Не бих нарекла осемдесет гравитации „недостатъчни“.

– Щеше, ако седеше в моето кресло. Класът „Ламбда“ е предназначен за бавно транспортиране в сферата на Хегемонията; те стават само за това.

– Твърде си консервативен, Фялар.

– И ще продължа да бъда, що се отнася до безопасността на корабите.

– Без съмнение. И ще ми се наложи да търся решения, които да отговарят на твоите предразсъдъци. Но клас „Ламбда“ е просто една възможност. Съществува и ти-знаеш-кое. Ще ни излезе евтино.

Той се намръщи.

– Корабът с лош късмет.

– Ще трябва много да се постараем, за да изчистим лошите мисли от него. Но представи си само цената му.

– В онзи кораб става въпрос за нещо повече от лоши мисли. Никога по-рано не съм чувал за самоубийство на главен офицер. Нито за полудял капитан. Изненадан съм, че са дошли тук.

– Аз също. Но корабът е тук и се продава. Всеки кораб може да бъде пречистен.

– Чудя се дали е така.

– Недей да ставаш суеверен, скъпи. Просто трябва да приложим ритуалите достатъчно старателно, което е моя грижа. Но забрави за онзи кораб. Мисля, че просто ще се обединим с още някого.

– Мислех, че си решила да го направим сами?

– Просто изчислявах силата ни. Обаче има по-важни неща от самостоятелната покупка на нов кораб.

– Със сигурност! Енергия, добра оръжейна система, работещ капитал, опитни офицери на ключовите позиции – не можем да управляваме два кораба. Вземи само операторите на огъня. Ако…

– Спри да се тревожиш. Можем да се справим с тези неща. Фялар, би ли искал да станеш Заместник-комодор?

Той наби спирачки.

– Рода! Да не си болна?

– Не.

– Има дузини капитани с по-голям шанс да бъдат избрани. Никога няма да стана Комодор, и по-важното, не го искам.

– Мога да се съглася на Запасен заместник-комодор, тъй като комодор Денбо смята да се оттегли след избора на нов заместник. Няма значение, ще станеш Комодор на следващото Събиране.

– Това е нелепо!

– Защо мъжете са толкова непрактични? Фялар, ти мислиш само за контролната си зала и бизнеса. Ако не те бях натиснала, никога нямаше да станеш заместник-капитан.

– Някога гладувала ли си?

– Не се оплаквам, скъпи. За мен беше празник, когато „Сису“ ме осинови. Обаче ме чуй. Много кораби ще поискат да ни направят услуга, не само „Гюс“ и „Дюпон“. Всеки, с когото се обединим, ще ни помогне. Смятам да оставя въпроса отворен докато не минат изборите; цяла сутрин получавах различни предложения от силни кораби с добри връзки. И накрая остава „Нова ханза“.

– Какво за него?

– Ако ханзийците предложат името ти по подходящото време, ще те изберат с овации.

– Рода!

– Няма нужда да се занимаваш с това. Нито пък Торби. Просто ще се появите пред публика и ще бъдете себе си, очарователни мъже без политически амбиции. Аз ще се заема. Между другото, вече е твърде късно да изтеглим Луин от пиесата, но смятам бързо да прекратя тази работа. Майка ти не виждаше цялата картина. Искам синовете ми да се оженят, но е важно Торби да не го прави, нито да се сгодява преди изборите. А сега… ходи ли на флагмана?

– Разбира се.

– На кой кораб е роден? Може да се окаже важно.

Крауза въздъхна.

– Торби не е роден сред Народа.

– Какво? Глупости! Имаш предвид, че идентификацията не е сигурна. Ммм… кои изчезнали кораби представляват възможност?

– Казах, че не е от Народа! Няма липсващ кораб, нито липсващо дете, което може да бъде свързано с този случай. Би трябвало да е много по-голям или много по-малък, отколкото е.

Тя поклати глава.

– Не мога да повярвам.

– Имаш предвид, че не искаш!

– Не го вярвам. Той е от Народа. Познава се по походката, по обноските, по ума му, по всичко у него. Хммм… ще отида да прегледам документите сама.

– Върви. След като не ми вярваш.

– Чакай, Фялар, не съм казала…

– Напротив, каза го. Ако ти кажа, че навън вали, а ти не искаш дъжд, ще…

– Моля те, скъпи! Знаеш, че по това време на Хеката никога не вали. Просто казвах…

– Велики небеса!

– Няма нужда да избухваш. Не отива на един Капитан.

– Освен това не му отива да се съмняват в думата му на собствения му кораб!

– Съжалявам, Фялар. – Тя продължи тихо: – Няма да навреди да отида да погледна. Ако разширя търсенето и прегледам незаведените материали; знаеш как се отнасят чиновниците към висящите данни. Ммм… би помогнало да разбера кои са били родителите на Торби, преди изборите. Въпреки че няма да му позволя да се ожени преди това, мога да намеря силни поддръжници, ако се предположи, че сватбата ще бъде веднага след…

– Рода.

– Какво, скъпи? Цялата група „Вега“ може да бъде убедена, ако се наложи предположението за раждането на Торби… и ако имат подходяща дъщеря…

– Рода!

– Опитвам се да кажа нещо, скъпи.

– Сега аз ще говоря. Капитанът. Съпруго, той е роден сред фракитата. Освен това Базлим го е знаел… и ми остави стриктно нареждане да му помогна да намери семейството си. Надявах се, да, и освен това вярвах, че документите ще покажат, че Базлим се е объркал. – Той се намръщи и задъвка устната си. – След две седмици тук ще пристигне крайцер на Хегемонията. Това трябва да ти даде време да се увериш, че мога да търся из документите не по-зле от всеки чиновник.

– Какво имаш предвид?

– Съмняваш ли се? Дълговете винаги се плащат… а на нас ни предстои нова вноска.

Тя се втренчи в него.

– Съпруже, ума ли си изгуби?

– Не ми харесва повече, отколкото на теб. Той не е само прекрасно момче; а е най-брилянтният оператор на огъня, когото някога сме имали.

– Оператори на огъня! – възкликна горчиво тя. – На кого му пука за това? Фялар, ако смяташ, че ще ти позволя да дадеш един от синовете ми на фракитата… – Тя се задави.

– Той е фраки.

– Не е. Той е от „Сису“, точно толкова, колкото съм и аз. Аз бях осиновена, той също. И двамата сме от „Сису“ и винаги ще бъдем.

– Така да е. Надявам се винаги да пази „Сису“ в сърцето си. Но трябва да направим последното плащане.

– Този дълг беше изплатен напълно много отдавна!

– Счетоводната книга твърди друго.

– Глупости! Базлим е искал момчето да бъде върнато на семейството си. Някакво фракийско семейство, ако фракитата изобщо имат такова нещо като семейства. Така че ние му дадохме семейство, нашето собствено семейство, клан и род. Това не е ли по-добро плащане от някакво бълхиво котило на фракитата? Или имаш толкова лошо мнение за „Сису“?

Тя го изгледа кръвнишки и Крауза си помисли горчиво, че сигурно има нещо вярно в това, че чистата кръв на Народа произвежда по-добри мозъци. Никога не губеше самообладание по време на пазарлъците с фракитата. Но Майка – и сега Рода – винаги го вбесяваха.

Поне Майка, колкото и да беше труден характерът й, никога не искаше невъзможното. Но Рода… е, Съпругата му беше нова в тази работа. Той каза напрегнато:

– Главен офицер, това нареждане беше оставено лично на мен, не на „Сису“. Нямам избор.

– Е? Много добре, Капитане, ще говорим по-късно. А сега, моите почитания, сър, но имам работа.

Торби си прекарваше прекрасно на Събирането, но не му беше така весело, както очакваше; Майка му постоянно го караше да й помага да забавлява главните офицери на другите кораби. Посетителките често водеха някоя своя дъщеря или внучка и Торби трябваше да я занимава, докато по-възрастните говореха. Той се стараеше и дори задобря в полуобидните приказки на възрастовата си група. Даже се научи на нещо, което наричаше „танци“ и даваше кредит на всеки мъж с два леви крака и колене, които се прегъваха назад. Вече можеше да обвие ръце около някое момиче, когато музиката го изисква, без това да го втриса.

Посетителките на Майка му го разпитваха за тетко. Опитваше се да бъде учтив, но го дразнеше това, че явно всички знаеха повече за тетко от него – с изключение на важните неща.

Но изглежда можеше да сподели задължението. Торби осъзна, че той е младшият син, но Фриц също беше ерген. Предложи му да доброволства, а той щеше да му се отплати по-късно.

Фриц се разсмя шумно.

– Какво можеш да ми предложиш, с което да компенсираш загубата на излизането ми навън по време на Събиране?

– Е…

– Именно. Сериозно, стари глупако, Майка нямаше да ме послуша, дори и да бях достатъчно глупав, за да го предложа. Когато казва, че трябва да го направиш ти, наистина го мисли. – Фриц се прозя. – Човече, направо съм мъртъв! Малката червенокоска от „Сейнт Луис“ искаше да танцуваме цяла нощ. Излизай и ме остави да се наспя преди банкета.

– Можеш ли да ми заемеш сако?

– Пери си дрехите сам. И спри да шумиш.

Но тази сутрин, месец след приземяването, Торби беше излязъл с Баща си и нямаше начин Майка му да ги разубеди; беше напуснала кораба. Беше Деня за възпоменания. Службите не започваха преди обяд, но Майка му излезе рано заради изборите утре.

Умът на Торби бе зает с други неща. Службите щяха да завършат с панихида за тетко. Баща му му обеща, че ще му каже какво да прави, но това го тревожеше и нервите му не се успокояваха от факта, че същата вечер щяха да поставят „Духът на „Сису“.

Тревогите му по отношение на пиесата се бяха увеличили, когато откри, че Фриц има копие от нея и я изучава. Брат му каза грубо:

– Да, уча твоята роля! Татко каза, че е добра идея, в случай, че припаднеш или си счупиш крака. Не се опитвам да ти открадна славата; идеята е да се успокоиш, ако изобщо можеш да го направиш, докато хиляди хора те зяпат да мляскаш Луин.

– А ти можеш ли?

Фриц се замисли.

– Мога да опитам. Луин изглежда гушкава. Може би трябва сам да ти счупя крака.

– С голи ръце?

– Не ме изкушавай. Торби, това е само предпазна мярка, както имаш двама оператори на огъня. Но нищо по-малко от счупен крак не може да те спре да се изявиш.

Торби и Баща му напуснаха „Сису“ два часа преди службите. Капитан Крауза каза:

– Можем да се позабавляваме. Възпоменателните служби са щастлив празник, ако мислиш за тях по правилния начин; но столовете са твърди и денят ще бъде дълъг.

– Уф, Татко… какво точно трябва да правя, когато стане време за тетко – за Базлим?

– Нищо особено. Сядаш отпред по време на церемонията и отговаряш на Молитвата за мъртвите. Знаеш как, нали?

– Не съм сигурен.

– Ще ти го напиша. Колкото до останалото… е, ще ме видиш да правя същото за Майка ми, Баба ти. Ще ме наблюдаваш и когато дойде твоят ред, ще направиш същото.

– Добре, Татко.

– А сега нека да разпуснем.

За изненада на Торби, капитан Крауза пое по плъзгащия се път, водещ извън Събирането, после свирна на една наземна кола. Изглеждаше по-бърза от онези, които Торби беше виждал в Джабал, и почти толкова бясна като лозианците. Стигнаха до гарата, като шофьорът само си размени любезности с друг водач, но пътуването беше толкова вълнуващо, че Торби не видя много от град Артемида.

Отново се изненада, когато Баща му купи билети.

– Къде отиваме?

– В провинцията. – Капитанът погледна часовника си. – Имаме много време.

Монорелсата даваше добро усещане за скорост.

– Колко бързо се движим, Татко?

– С двеста километра в час, предполагам. – Крауза трябваше да повиши глас.

– Изглежда по-бързо.

– Достатъчно бързо, за да си счупиш врата. Най-голямата възможна скорост.

Возиха се в продължение на половин час. Провинцията беше разкъсана от стоманодобивни заводи и фабрики за големите корабостроителници, но изглеждаха нови и различни; Торби се втренчи и реши, че фабриките на Саргон са незначително предприятие в сравнение с това. Гарата, където слязоха, се намираше до дълга, висока стена; Торби виждаше космически кораби зад нея.

– Къде сме?

– Във военната област. Трябва да видя един човек, а днес имаме достатъчно време.

Двамата тръгнаха към един портал. Крауза спря и се огледа; бяха сами.

– Торби?

– Да, Татко?

– Спомняш ли си съобщението на Базлим, което ми донесе?

– Сър?

– Можеш ли да го повториш?

– А? Е, не знам, Татко. Мина доста време.

– Опитай се. Започни така: „До капитан Фялар Крауза, господар на звездолета „Сису“, от Базлим Сакатия: Здравей, стари приятелю! …“

– „Здравей, стари приятелю!“ – повтори Торби. – „Поздравявам семейството, клана и рода ти, и“ … Татко, разбирам го!

– Разбира се – каза внимателно Крауза – днес е Деня за възпоменания. Продължавай.

Торби продължи. По бузите му се затъркаляха сълзи, когато чу гласът на тетко да излиза от собствената му гърло:

– „… и най-смирени почитания на уважаемата ти майка. Говоря с теб посредством осиновения си син. Той не разбира суоми“… о, но аз разбирам!

– Продължавай.

Когато Торби стигна до: „Аз вече ще съм мъртъв…“, загуби самообладание. Крауза издуха енергично носа си и му каза да продължи. Торби успя да стигне до края, въпреки че гласът му трепереше. Тогава Крауза му позволи да си поплаче, преди да му нареди строго да си избърше лицето и да се стегне.

– Синко… нали чу средната част? И я разбра?

– Да… ъъъ, да. Предполагам.

– Тогава знаеш какво трябва да направя.

– Имаш предвид… че трябва да напусна „Сису“?

– Какво каза Базлим? „Когато ти се представи възможност…“. Това е първата възможност, която получих… и трябваше да се потрудя, за да се възползвам от нея. Най-вероятно е последната. Базлим не те подари на мен, Синко – просто те даде назаем. И сега трябва да върна заема. Разбираш го, нали?

– Уф… предполагам, че да.

– Тогава нека да продължаваме. – Крауза бръкна в джоба си, извади пачка банкноти и ги тикна в ръцете на Торби. – Прибери ги в джоба си. Исках да ти дам повече, но успях да изтегля само толкова, без да привлека подозрението на Майка ти. Може би ще успея да ти изпратя още, преди да скочиш.

Торби задържа парите, без да поглежда към тях, въпреки че бяха повече, отколкото бе докосвал някога.

– Татко… имаш предвид, че вече съм напуснал „Сису“?

Крауза се бе обърнал. Сега спря.

– Най-добре така, Синко. Сбогуванията не са утешителни; само споменът е. Освен това така трябва да бъде.

Торби преглътна.

– Да, сър.

– Да вървим.

Тръгнаха бързо към охранявания портал. Почти бяха стигнали, когато Торби спря.

– Татко… не искам да ходя там!

Крауза го погледна безизразно.

– Не си длъжен.

– Мисля, че каза, че трябва?

– Не, нареждането беше да те заведа и да ти предам съобщението, което Базлим ми е изпратил. Но задължението ми свършва тук, дългът ми е платен. Няма да ти нареждам да напуснеш Семейството. Другото е идея на Базлим… замислена, сигурен съм, с най-добри намерения за твоето благополучие. Но дали си длъжен да изпълниш желанието му, си е между теб и Базлим. Не мога да решавам вместо теб. Какъвто и дълг да имаш, или пък не, към Базлим, той е различен от дълга на Народа към него.

Крауза чакаше, докато Торби стоеше ням и се опитваше да мисли. Какво бе очаквал тетко от него? Какво му беше казал да направи?

– Мога ли да разчитам на теб? Нали няма да сглупиш и да забравиш?

Да, но какво, тетко?

– Недей да ми палиш свещи… просто занеси съобщението и още нещо: направи каквото ти казва този човек.

Да, тетко, но той не ми казва нищо!

Крауза продължи припряно:

– Нямаме много време. Трябва да се връщам. Но, Синко, каквото и да решиш, е окончателно. Ако не напуснеш „Сису“ днес, няма да получиш втори шанс. Сигурен съм в това.

– Това е последното нещо, което искам от теб, синко… мога ли да разчитам на теб? – каза припряно тетко в главата му.

Торби въздъхна.

– Предполагам, че трябва, Татко.

– Аз също мисля така. А сега нека побързаме.

Не можеха да претупат престоя си в будката на часовоите, особено след като капитан Крауза, въпреки че идентифицира себе си и сина си с корабните документи, отказа да разкрие естеството на посещението си при командира на гвардейския крайцер „Хидра“ с изключение на това, че е „спешно и официално“.

Но накрая двамата бяха придружени от интелигентен въоръжен фраки до трапа на крайцера и предадени на друг. Отново бяха предадени вътре в кораба и стигнаха до офис, обозначен: „Секретар на кораба – влизайте, без да чукате“. Торби заключи, че „Сису“ е по-малък, отколкото си бе мислил и че никога не е виждал толкова много полиран метал през живота си. Започваше все повече да съжалява за решението си.

Секретарят на кораба беше вежлив, избръснат млад мъж с нашивки на лейтенант. Освен това беше непреклонен.

– Съжалявам, капитане, но трябва да ми кажете целта на посещението си… ако искате да видите командващия офицер.

Капитан Крауза не отвърна нищо и зачака търпеливо.

Учтивият млад мъж се изчерви и потропа по бюрото. Изправи се.

– Извинете ме за момент.

Върна се и обяви безстрастно:

– Командващият офицер може да ви отдели пет минути.

Заведе ги в по-голям офис и ги остави. Там имаше по-възрастен мъж, седнал зад бюро, покрито с бумаги. Беше свалил блузата си и не показваше отличителни белези на определен ранг. Той стана, протегна ръка и каза:

– Капитан Крауза? От кораба на Волните търговци… „Сийзу“, така ли? Аз съм полковник Бризби, командващият офицер.

– Радвам се, че съм на борда, капитане.

– Радвам се, че сте тук. Как върви бизнесът? – Той погледна към Торби. – Един от офицерите ви?

– И да, и не.

– А?

– Полковник? Мога ли да ви попитам кой випуск сте завършили?

– Какво? Нула-осем. Защо питате?

– Мисля, че можете да си отговорите сам. Този момък е Торби Базлим, осиновен син на полковник Ричард Базлим. Полковникът ме помоли да ви го предам.

Грух

Разказът спечели второ място на конкурса „Море“ на НЧ „Месемврия – 2015“.

Грух

– Грух… Грух… Грух… – чу се откъм Киро.

– Грух… Грух… Грух… – отвърна му прибоят.

Стела се протегна да сръчка мъжа си. Грухтенето престана, той се обърна и зловонната му уста заизлъчва смрад към нея.

Стела го загърби, мъчейки се да заспи отново.

– Кррр…

Нямаше шанс.

В нощи като тази Стела не се надяваше да задреме. Само се молеше да съмне по-рано, за да излезе Киро с лодката си и тя най-накрая да открадне няколко часа сън. Беше омъжена за него от десет години и не го обичаше, нито пък той нея. Заедно ги държаха навикът, както и съзнанието, че ако се разведат, животът ще се влоши рязко и за двамата – Стела не притежаваше нищо на свое име, нито пък Киро, а той не можеше и да готви.

Следобеда Киро щеше да се върне с лодка, пълна с риба, ако има късмет, а ако няма – с няколко рибета в кофа. Тогава Стела щеше да се заеме с чистенето, приготвянето и консервирането на улова. Само трябваше да внимава къде го слага да се суши, защото предния път един гларус го открадна заедно с връвта.

Ако пък уловът беше добър, Киро продаваше част от него на пазара, но обикновено успяваше да хване само толкова, колкото да изхрани себе си, нея и възрастните си родители.

– Бълбук… Стъъъърг… Грррууууух! – чу се отново.

Стела протегна ръка и отново го сръчка. После се хвана за предмишницата – дано не разтегне някое сухожилие.

Всъщност, Киро издаваше тези звуци всяка нощ. Стела беше пробвала всичко – приспивателни, успокоително, тапи за уши. Спасението беше само едно – да не спи в една стая с него. За съжаление, заради минималната жизнена площ и това, че другата стая бе изцяло заета от натурии, нямаше начин.

– Скръъъъц!

„Боже, този звук не го бях чувала скоро“, помисли си тя.

– Киро! Стига, искам да спя!

Скърцането престана, но след малко отново се чу:

– Груххх…

Често нощем Стела си мислеше дали да не го задуши с възглавницата. Или пък да го удави, отрови, намушка… Каквото и да е, само да не се налага да го слуша повече. Радваше се, когато навън бушува буря – гръмотевиците го караха да се стряска и за кратко млъкваше.

Стана и отиде в тясната кухня.

– Грух… Грух… Грух… – по навик долови откъм морето.

– Фъррр… – отвърна му Киро от другата стая.

Стела огледа тясното диванче в кухнята. И преди се беше опитвала да спи там – няколко пъти се схвана цялата, а веднъж дори се изтърси.

Върна се в спалнята.

– Пръъъц! – посрещна я гостоприемно Киро.

Засмърдя почти веднага.

„Майчице, какво толкова е ял?“. Каквото всеки ден, отговори си, и отвори по-широко прозореца. Само че обикновено не произвеждаше чак такъв ефект.

Хич не й се искаше да го удушава. Първо, щеше да иде в затвора. И второ, проклетите му родители притежаваха цялата семейна собственост. Всичко щеше да е напразно.

Най-накрая хоризонтът започна да просветлява. Киро се размърда, изхърка още сто пъти, пръдна пак и будилникът звънна. Той го отлага няколко пъти, но накрая го изключи и стана.

„Яж каквото има“, би му казала Стела, ако не се унасяше. Но той си го знаеше.

Когато чу тръшкането на входната врата, блажено се предаде на съня.

Събуди се в късния следобед. Киро още го нямаше. Изми се, яде, после се захвана да чисти из къщи. Всичко беше толкова хубаво, когато мъжът й не беше тук. Можеше да си пуска музика, да гледа филми, да се забавлява.

След няколко часа започна да се стъмва, а той още не си беше дошъл. Стела започна да се притеснява. Отиде до пристанището, разходи се из селото, пита дали някой не го е виждал. Нищо.

Легна да спи. И преди се беше случвало да отсъства някоя вечер, ако лодката му се запилее в морето.

„Може да има любовница“, помисли си тя, но отхвърли тази идея. Киро и любовница. Гол, бос, шкембелия и вонящ на риба. Коя ще го вземе такъв? Освен това беше и беден.

– Грух… Грух… Грух… – обади се прибоят, но Стела го пренебрегна и заспа дълбоко за пръв път от месеци.

Когато Киро не се появи и на следващия ден, тя се обади в полицията. Обявиха за го издирване, а Стела се чудеше дали клетвите й най-накрая не са го стигнали. Много й се искаше някой ден просто да изчезне в морето. Почувства се гузна. И Киро душа носеше. Само да си я пуска някъде по-далеч от нея!

На третия ден тревогата и вината я заливаха цялата. Сложи да готви, колкото да прави нещо. Успокояваше се, че ако Киро си дойде, ще е гладен. Не можа да заспи цяла нощ. Чудеше се какво е станало с него; какво ще стане с нея и с малкия й свят, ако не се появи. Сигурно родителите му щяха да я изхвърлят от къщата.

– Грух… Грух… Грух… – шумолеше прибоят, а тя се мяташе неспокойно.

Заспа и засънува Киро. Киро, който я сочеше с пръст обвинително.

Събуди се с пот на челото.

Няколко дни по-късно намериха лодката му. От него обаче – никаква следа. Нямаше и улов.

Стела застяга багажа си, защото знаеше какво ще последва – родителите му отдавна дебнеха случай да се отърват от нея. Добре, че бяха толкова дебели, та едва се движеха, иначе досега да са цъфнали.

На вратата се потропа, което й се стори странно. Тук никой не чукаше, а направо влизаха.

– Стелке, тука ли си? – Беше районният полицай.

Сърцето й се заседна по пътя към гърлото.

– Намерихте ли го?

– Тц… – Полицаят изцъка с език. – Дойдох да ти кажа, че родителите му приритват. Засега се оправят сами, но някой ще трябва да се погрижи за тях. А, и са си навили на пръста да те гонят.

– Май е най-добре някой друг да се погрижи за тях, в такъв случай. Звъняхте ли на сестра му?

– Звъннахме, но ще й трябва време.

– Добре. Багажът ми е събран.

Полицаят кимна, после си тръгна. Стела отново се разшета из къщата. Не искаше да я оставя мръсна.

На другия ден едно от селските хлапета влетя вътре.

– Лельо Стели! – провикна се. Като я видя, че приближава, изстреля: – Баба Минка и дядо Коста казаха да се махаш от тук.

После побягна.

Стела въздъхна. Сега не можеха да й направят нищо, но в момента, в който обявят сина им за безследно изчезнал, щяха да им се развържат ръцете.

Няколко дни по-късно тя взе багажа си и заключи входната врата. Не смяташе да им доставя удоволствието да я изгонят. Не знаеше къде ще отиде, но имаше роднини в града. Може би щяха да я приютят за няколко седмици, през които да си намери квартира. Бяха й останали малко пари от последния туристически сезон, когато работи като готвачка там.

Тя огледа за последно къщата и въздъхна. Много от вещите й бяха останали, но нямаше как да вземе всичко. Преместването струваше пари, а и къде щеше да сложи нещата си? Дъртите най-вероятно щяха да ги изхвърлят.

Докато минаваше през центъра, я извика старата баба Пена.

– Стеле, ти накъде?

– Към града, бабо Пено. На гости на роднините.

– А, аз рекох, че към баба-Минкини.

Стела се учуди. Цялото село знаеше, че не се спогаждат.

– А защо там? – отрони се от устата й.

– Че как защо? Кой ще организира погребението?

– Какво погребение, бе, бабо Пено? Нали моя Киро още не са го намерили?

– На баба Минка и дядо Коста, ма! Не си ли чула, вчера се споминаха.

Заета със собствените си тревоги, Стела не беше слизала към селото няколко дни. А и никой не я беше уведомил. Остави саковете на земята и започна да се смее с цяло гърло.

– Стеле, да не се побърка?! – шашна се баба Пена.

– Добре съм, бабо Пено – успя да изхълца тя през смях. – Прощавай, май съм забравила печката включена.

Нарами пак тежките сакове и хукна към къщи. С липсата на Киро, сега наистина тя трябваше да се занимае с погребението. Първо обаче реши да разбере какво е станало. Оказа се, че родителите му – дебелите зли старци, както ги наричаше наум – наистина са се поболели от изчезването на Киро, и тъй като не успели да си го изкарат на нея („Жена му е виновна! Ако му беше родила деца, нямаше момчето ми да пропадне в морето!“, казвала баба Минка на комшиите), вдигнали кръвно и двамата получили удар скоро един след друг. Съседите ги открили, когато било вече твърде късно.

Стела въздъхна и тръгна към пощата да се обади на сестра му. Поприказваха малко, после тръгна да организира погребението.

На него дойдоха няколко роднини, и това беше. Старите не се бяха разбирали много със съселяните си. Дойде и сестрата от града – двете не се мразеха, но не бяха и близки. Тя щеше да получи всичкото наследство, но явно беше решила да се покаже щедра, защото остави на Стела къщичката и лодката на Киро.

С лодката не знаеше какво да прави, но къщичката й беше скъпа. Смяташе да я стегне малко, с каквито пари й бяха останали, а после щеше да го мисли.

Прибра се от погребението, взе успокоителни и легна. Унесе се. Присънваше й се Киро. Киро я сочеше с пръст и викаше: „Ти! Ти си виновна!“.

Събуди се отведнъж. Погледна до себе си, обиколи къщата. Киро го нямаше.

Отново легна. Пак се унесе. Киро я гледаше обвинително: „Ако не беше ти, мама и тате още щяха да са живи!“.

Пак обиколи къщата и легна за трети път.

„И аз щях да съм тук“.

– Грух… Грух… Грух… – долетя до нея познатият звук.

Стела се услуша. Да не би Киро да се е върнал и да си е легнал, докато е спяла? Но него го нямаше. И вероятно никога нямаше да се появи.

Чуваше се само прибоят. Стела въздъхна, обърна се на другата страна и най-сетне заспа спокойно.

Конкурс за разказ за антигерой

Здравейте,

Помните ли онзи стар виц, в който се питаше какво липсва на варненските вузове, за да се превърнат в публични домове? На единия липсвали жени, на другия мъже, а на третия – табелката. По същата логика разликата между антигероя и злодея също често е в табелката.

Тази година организираме конкурс за разказ за антигерой, заедно с Божидар Жеков (Буж) и в партньорство с издателство „Ерго“. За да участвате, изпратете ни разказ с дължина до десет стандартни страници (18 000 знака с интервалите) на тема, избрана от Вас, но с антигерой за главен герой.

Ако имате нужда от помощ да определите дали героят Ви е антигерой, ето какво казва Уикипедия: „Персонаж, лишен от героични черти или притежаващ очевидно отрицателни такива, но независимо от това заемащ централно място в литературно или друго произведение. Антигероят не трябва да се бърка със злодея и антагониста. Злодеят, притежаваш положителни черти, се нарича антизлодей.“

Известни антигерои са Човекът без име (героят на Клинт Истууд във филмите на Серджо Леоне „За шепа долари“, „За няколко долара повече“ и „Добрият, лошият и злият“), комиксовият герой Дедпул, Ричард Б. Ридик (главният герой от „Пълен мрак“ и „Хрониките на Ридик“), Кари Брадшоу (главната героиня от сериала „Сексът и градът“), Остап Бендер (главният герой от книгите „Дванайсетте стола“ и „Златният телец“ на Иля Илф и Евгений Петров) и други.

Разказите ще бъдат оценявани както според качествата на главния антигерой, така и според сюжета им.

Наградите ще бъдат илюстрации на избрани творби от Божидар и книги от издателство „Ерго“. Наградените творби ще бъдат публикувани на блога ми:

https://janeundead.wordpress.com/

Някои от работите на Буж можете да намерите тук:

https://www.deviantart.com/bojidar123431/gallery

Изпращайте разказите си на имейл dielight@abv.bg до 23:59 часа на 31 март. Ползвайте удобни за четене шрифтове като Times New Roman, Calibri, Liberation Serif и формати като doc, docx, odt, rtf и txt. Не ни пращайте pdf-и и текст във вид на картинки (формати jpg, gif, png).

Използвайте спелчек. Ако си нямате, ето Ви един:

http://slovored.com/spellchecker/

Ако ни изпратите творба, пълна с правописни грешки, си запазваме правото да я редактираме преди публикуване (моите неща, които качвам на блога, също минават задължително през спелчек преди публикуване) или да я дисквалифицираме.

Няма възрастово ограничение за участие. Допускат се вече публикувани разкази, но Ви съветваме да сътворите нещо ново. Конкурсът не е анонимен, напишете си името и фамилията под заглавието. Можете да участвате само с по един разказ. Допускат се съавторства.

Пожелаваме Ви вдъхновение и приятно писане!

На гости в немъгливия Албион

На гости в немъгливия Албион

Съществува място, където няма джиесеми. Където жените са красиви, без да се епилират, а тревата е по-зелена, отколкото можете да си представите. Бих могъл да се върна там, братлета. Бих могъл, но не бива. Нека ви разкажа защо.

Попадна ми ръкопис – препис от препис от препис, според който трябваше да отида точно на Нова година и по пълнолуние в центъра на Стоунхендж. Тогава се отваряла вратата между нашия и другия свят и всеки можел да премине.

Отидох. Не само защото нямаше какво да правя на Нова година, освен да ида на най-смотаното и дъждовно място на планетата, построено от изкукали друиди, а и защото… май наистина нямаше какво да правя. Имах най-скучната работа на света – сортирах писма в поща. Последната жена в живота ми се беше изнесла преди години и вакуумът в съществуването ми започваше да става осезаем. Добре де, отидох заради тръпката. И за да не реша да пресичам в Ситито на червено, тайно надявайки се да ме блъсне кола.

Седях вече час на студа и вятъра, сам с бутилката уиски, а пълната луна висеше застрашително над главата ми. Погледнах си часовника – минута до полунощ, освен ако не беше замръзнал. Пред луната мина облак и после… изчезна. Изчезна всичко – и вятърът, и тъмното небе, и усещането, че аз също ще замръзна. Вместо това ме обграждаха сини небеса и зелена трева – докъдето поглед стигаше. Може би това беше добрата стара Англия, такава, каквато трябваше да бъде. Седях на тревата и не смеех да мръдна. Вероятно беше сън – последният в живота ми, преди да ме вкочани хипотермията. Да, сигурно бълнувах, обаче не ми пукаше. Посегнах към бутилката, но нея я нямаше. Така и щях да си отида, без да видя повече пиене дори в съня си.

Тогава на хоризонта се появи нещо. Приличаше на летяща чиния, но беше твърде малко. После видях, че отгоре му стои изправен човек. Скоро чинията се приближи и фигурата помаха с ръка – почти като у нас. Беше жена, не по-висока от мен и с тъмна коса.

– Здрасти! – каза жизнерадостно тя, когато машината спря.

Сепнах се. Откъде знаеше езика ми?

– Аз съм Жана – продължи жената. – И да, говоря английски. Всички тук го говорим, и ако искаш да знаеш, той произхожда от нашия свят. Какво стана, да не си глътна езика? Май сме малко срамежливи.

Тя се засмя на шегата си. А аз си имах причини да мълча. Първо, Жана беше красавица – бездънни кафяви очи, гъста черна коса и лунички по бузите. Второ, тялото й беше доста окосмено – е, не чак Йети, но девойките в Ситито биха я гледали гадничко на разминаване. Дрехата й приличаше на препаска, кръстосана с бюстие, а материята имитираше леопардова кожа и показваше щедро количество от плътта и космите й. В Лондон определено би минала за дивачка, но тук… При липсата на обект, с който да я сравня, ми се струваше по-красива от горска нимфа.

Тръснах глава. Надявах се да не чете мисли.

– Ъ, здрасти. Аз съм Стенли. Хубава полянка си имате тук. Все пак, може ли да ми кажеш къде съм попаднал?

Жана се разсмя:

– Ама, разбира се. Намираш се в Албион, но не онзи мъгливия. Часът в момента е 10 сутринта. Честита Нова година, между другото.

– Как 10? Преди малко беше 12. Полунощ, искам да кажа.

– Ех, приятелче. Време-пространствените преходи отнемат време, не знаеш ли? – изкиска се тя. – Хайде, да те водя при другите. Отдавна не сме имали гости.

Тръгнах с нея. Какво, вие щяхте ли да се дърпате? Тя ме качи на летящото си чудо, което порасна на размери, и се понесохме над равнината. Скоро започнахме да виждаме животни – кенгурута, зебри и разни твари, които напомняха коне и кучета, само дето не бяха. Няколкото глави отстрани на гърбовете им бързо размиваха приликата.

След десетина минути се оказахме пред портите на селище, съставено от бели къщи в ренесансов стил с плоски покриви.

Жана скочи долу и ми помогна да сляза от возилото, после го сгъна и прибра в някакъв невидим джоб на дрехата си. Тръгнахме пеша. Пътят беше просто отъпкана пръст, но нямаше прахоляци, които да се разнасят из въздуха. Сякаш нещо беше запечатало пръстта на мястото й.

Рязко вдигнах глава от земята. Едва ли една утъпкана пътечка беше най-интересното нещо тук. Исках да видя повече. И ето, след малко срещнахме още няколко жени, облечени по същия начин, които Жана поздрави ентусиазирано:

– Здрасти, Марджи, здрасти, Сю!

– Хей, Жана! – отговориха лениво те. За момент спряха погледа си върху мен, но се отказаха да разпитват.

Тя ме поведе към малък парк, където хората седяха на тревата и си правеха пикник. Присъединихме се към една компания, която тъкмо закусваше.

– Здравейте, приятели. Познайте какво! Водя ви гост!

– Сериозно? – попита млада блондинка с рошави вежди и огледа облеклото ми. – Откъде?

– От Англия! Намерих го край оня стар портал с камъните. Така де, камъни има само отвъд.

– Сигурно си изморен – прекъсна я друга. – Хайде, седни да хапнеш с нас.

Огледах притеснено компанията и седнах в края й. Не бях уморен, нито особено гладен, но ми беше толкова горещо, че дори когато се сетих да съблека връхните си дрехи, мислех че ще получа топлинен удар. И нищо чудно – жените бяха облечени като Жана, а малкото мъже още по-оскъдно – само по препаска. Всички бяха космати и изобщо не се притесняваха от това. Разгледах ги още веднъж и свалих ризата и тениската си, оставайки по панталон, с което допринесох значително за общата косматост на компанията. Но сякаш никой не забеляза, а вместо това започнаха да ми подават разни неща. Най-напред беше купа за миене на ръце. Поех я гнусливо, но трябваше да се измия под зоркия поглед на останалите. Не миришеше на нищо, обаче когато извадих ръцете си, имах чувството, че мога да отида с тях в операционната – толкова бяха чисти. Щом изсъхнах, ми подадоха чиния с плодове, купа с яхния и чаша чай – добрата стара традиция не беше изчезнала и тук. Нахраних се богато и после другите ми постлаха да спя – най-фината тъкан на света, прохладна като коприна и мека като памук.

Останах да живея при тях. Хората бяха мили и грижовни и нямаше скучна работа. Храната и подслонът стигаха за всички (подслонът трябваше само когато завали, което се случваше рядко), а местните правеха каквото им е приятно.

С Жана се оженихме на скромна церемония сред дърветата. Бяха минали само няколко месеца от запознанството ни, но аз я обичах силно. Година по-късно се роди синът ни Питър. Детето не плачеше, а само въртеше любопитните си очички наоколо. Сякаш чакаше кога ще дойде времето да проходи и проговори.

Един ден, когато се разхождахме с Жана и Питър, се случи нещо необичайно. Мъжът, който вървеше пред нас с жена си, изведнъж изчезна и по-лошо, сякаш никой от минувачите не забеляза. Всички продължиха разходката си, все едно нищо не е станало, дори жена ми.

– Какво беше това? – попитах паникьосан.

– О, нищо. Той просто завърши земния си път.

– Но как така?

Минувачите се обърнаха да ни изгледат. Повишаването на тон не беше прието тук.

– Ами, така – тросна се Жана.

След серия въпроси успях да откопча от нея цялата история. След сватбата жената имаше право да се освободи от съпруга си, когато си поиска, при това без предизвестие. После си намираше нов съпруг или пък оставаше вдовица, щом така предпочита. Ако тук имаше пари, сигурен съм, че щеше да получава и вдовишка пенсия, но не. Просто другите жени се надпреварваха да й помагат с къщната работа и отглеждането на децата.

Още по-стресиращо беше, че „освобождаването” ставаше точно като това пред очите ми – за един миг. Те не биха искали „животинчето” да се мъчи, нали така?

– Все пак, ние се грижим за вас – изтъкна Жана. – Както аз за теб от деня на пристигането ти. Осигуряваме ви всичко – дрехи, храна, технологии. Но и това трябва да свърши някога. Една жена има право да се отърве от бремето си, когато й дойде много. Не се безпокой, ще свикнеш. Както всички тук.

Опитах се да скрия ужасената си физиономия. През целия ден се чувствах като прояден отвътре. Жана ме поглеждаше крадешком, мислейки си сигурно, че ще ми трябва повече време да се нагодя. Аз пък мислех само за едно – Питър. Не можех да го предам в ръцете на някоя капризна и своеволна жена, която да прави каквото си иска с него. А дали щях да съм жив дотогава?

Жана се опита да поговори с мен вкъщи, но желанието ми да обсъждам въпроса беше изчезнало. Можеше ли тя да остави Албион и да замине обратно с мен за добрата стара Англия? Едва ли. А дори да заминехме, каква беше гаранцията, че нямаше да се отърве от мен по някое време и да направи с Питър каквото реши?

Легнахме си както обикновено и аз изчаках Жана да заспи. Грабнах бебето и летящата чиния и измъкнах стария ръкопис от шкафа. Слава богу, имаше начин за връщане.

Трябваше да се крием три дни, но успяхме. Минахме обратно през стария портал и се озовахме във виелицата и студа. Завих Питър по-плътно в одеялцето му и разгънах летящата чиния. Но тя не се включи. Сгънах я обратно и тръгнахме пеша. След няколко часа ни намериха луди туристи (накъде ли вървяха в този студ?) и ни помогнаха да се приберем на топло и да се сгреем. После заминахме за някакво село, което се надявах Жана никога да не е чувала. Започнах да работя в пощата и да отглеждам Питър.

Но понякога, на заспиване, ме спохождаше една мисъл. Не беше ли Жана бременна, когато заминахме? Не разбирах много от тия неща, пък и не успях да я попитам. Но ако това беше вярно, се молех, горещо се молех, този път бебето да е момиче.

Конкурс за тролски разказ „Тъпа идея“

За писатели с чувство за хумор. 🙂

Конкурс за тролски разказ „Тъпа идея“

Условия:

1. Конкурсът е отворен за автори, не по-възрастни от 0 години и не по-млади от 99 години.

8. Темата е свободна, получените разкази на всички останали теми ще бъдат отпечатани на тоалетна хартия, а поезията – на дирижабъл.

3. Творбите се приемат само на хартиен носител. Изпращайте ги на имейл tupa_ideja@trollollo.troll.

6. Приемат се не по-малко от 99 творби с общ обем 1 страница, в 100 екземпляра.

5. Конкурсът е анонимен; разказите трябва да са публикувани в списанията Playboy, Cosmopilitan, „Егоист“ и вестниците „Трета възраст“, „Капитал“ и „Държавен вестник“. Преди да ги изпратите, си направете селфи със заглавието. Може и видеоклип.

4. Творбите трябва да се изпратят в 99 екземпляра: в единия разказа, а в останалите 98 сложете емотиконки. Не пишете личните си данни никъде – КГБ ще Ви намери само. Ако изпратите 100 екземпляра, ще Ви подведем под отговорност за познаване на математиката.

7. С участието си се съгласявате разказите Ви да бъдат отпечатани в сборник, вестници, списания, флаери, на капаци за тоалетни чинии, на сателити, както и да бъдат изпратени с ракета извън Слънчевата система.

2. Награди: първа награда – бой; втора награда – престой в районното; трета награда – екскурзия до „Пирогов“ с линейка посред нощ; поощрителни – изненада.

9. Краен срок за участие: 35.V.1035 година.

Творбите ще се оценяват от некомпетентно жури. Лауреатите няма да бъдат уведомени, докато не стане твърде късно. Награждаването ще се проведе в мазето на N-то РПУ.

Желаем Ви неуспех!

Организатор: Тролололо

Стефан Бомжа

Откъс от този текст беше публикуван на сайта на вестник „Стършел“. Приятно четене!

Стефан Бомжа

В кръга на познатите ми винаги е имало оригинални елементи. Дали ще висят от бариерата на паркинг или от прозореца на дванайсетия етаж на хотел и ще се пръскат с вода; дали ще си правят още един съученик от смачкана хартия, яке и чанта; или пък ще снимат видео как се въргалят в снега, те винаги са забавни и интересни. Имам и един познайник, който наскоро смени четири влака, за да стигне от София до Габрово, понеже изпуснал директния.

Но най-забавният човек, с когото поддържам отношения в момента, вероятно е моят познат Стефан¹. Стефан работи, понякога, като статист в киното. Виждали сме го в ролята на джудже в коледен филм; с хавайска риза на Зимния панаир на книгата (тогава рекламираше моя книга) и като брадат, мустакат турчин в историческа лента. Звездният му час, според самия него, бил когато по време на една продукция трябвало да влачи идола си, Гари Олдман, за крака, а пък Гари, пльоснат по гръб, му давал акъл как точно да го подхване.

Какво работи Стефан, освен статист, е мистерия. Самият той твърди, че продавал книги. Но веднъж ми довери и че бил шпионин като дядо си, Стефан старши. За Стефан старши има публикувани документи, че наистина е работил в разузнаването навремето, а колкото до внука му… не знам какво да мисля. Когато се сетя за това изявление, винаги се чудя дали е бил сериозен.

Като хоби Стефчо се занимава с писане. И с четене. И със снимане на тролски видеоклипове. Наскоро попаднах на негов клип как се вози в трамвай, а на друг разглеждаше книга-игра под портрета на Тодор Живков и в съпровод на „Вставай, страна огромная“. Що се отнася до разказите му, ако някога попаднете на тях, пригответе си памперс, преди да ги зачетете. В една негова история, участвала в конкурс на ИКФЕП „Иван Ефремов“, се разказваше за същество от бъдещето, изпратено в настоящето, за да научи хората как да си изхвърлят боклука. И съвсем случайно после го намериха с блистер от витамин C, стърчащ от задното му отверстие…

Мечтата на Стефан е да стане бомж². Затова пуска коса и брада (освен заради киното) и ходи да чете книги по градинките. Разбира се, истински бомж той няма да стане, защото притежава два апартамента в София, но се справя отлично с наподобяването. Най-голямата похвала за него е някой да му каже, че прилича на бомж, а когато нарича така другите, не е за да ги обижда.

Понякога Стефчо твърди, че не пие. Само че сме си пийвали заедно по биричка. Но както е казал народът: „Слушай ме какво ти казвам, а не ме гледай какво правя.“ Твърди, че и по жени не ходи, но тук историята мълчи позорно. Още никой не е успял да уличи Стефан в близки отношения с представителка на противния пол. Може би бягат от него.

Ако Стефчо някога прочете този фейлетон, сигурно ще поиска да ме замери с тежък, евтин и държавен предмет. Стига да намери такъв, разбира се. А може на свой ред да напише нещо за мен. Моята личност не е толкова интересна като неговата, но знае ли се? И все пак се радвам, че го познавам и че винаги когато ми е тъжно, мога да разчитам на неговите истории да ме развеселят.

1Името е променено.

2Без установено местожителство (от руски); бездомник.

Морето и Ани

Този разказ е писан по задача от писателската работилница в Китен 2011: „Представете си, че сте от противоположния пол, седите си на плажа и изведнъж пристига някой досаден сваляч или свалячка, когото много ви се иска да разкарате (поне отначало). Опишете случката.“

Морето и Ани

Беше понеделник и за пръв път от толкова месеци не бях на работа.

– Слушай, Владимире, трябва да си вземеш отпуска – беше казал началникът ми.

– Ама, шефе… – тръгнах да възразявам.

– Няма „шефе“, от цял месец ми се мъкнеш с торбички под очите, слънцето си го виждал само на картинка, още малко и ще замязаш на призрак. Още утре си събирай багажа и иди някъде да си починеш. Планина, море, село – ти си избираш. Сега нямаме много работа, така че изчезвай. Ще те извикам, като ми потрябваш.

Изслушах без въодушевление тирадата и кимнах. Разбира се, беше прав, но не ми се почиваше точно сега, а и си нямах най-малката представа с какво ще си уплътнявам времето, когато не съм на работа.

И ето ме сега в ранната понеделнична сутрин – препичам се на плажа, пия кафе и чета вестник „Капитал“. Поне се изхитрих се да си наема чадър и шезлонг, така че няма нужда да се пържа като кюфте на плоча, пльоснат на тънка хавлия върху нажежения пясък като другите курортисти. Мога да си го позволя, а и така няма да ми досаждат хлапетата, замерящи се с вода край кърпите на родителите си. Нито пък закъснелите плажуващи, които трескаво търсят свободно квадратче нагрята до крайност земя, където да опънат хавлийките си, пръскайки пясък на всички посоки, преди да затърчат като луди към водата.

Чакайте, „без досадници“ ли казах? Явно съм прибързал, защото около половин час след настаняването ми на плажната ивица край чадъра ми се завъртя някакво същество от женски пол, чиито телеса показваха принадлежност по-скоро към джуджешката раса. Беше трътлеста, с малка глава, дебели крака и две гигантски цици като пъпеши-рекордьори. Може би имаше мъже, които биха го намерили за красиво, но имаше нещо твърде несъразмерно в нея. Беше облечена с къси панталонки, които караха крачетата ѝ да изглеждат още по-къси и по-дебели, и горнище на бански, подплатено със солидни банели, които едва удържаха двата пъпеша. В ръката си мъкнеше гигантска плажна чанта от тип „тагърджук”, издута до пръсване.

– Свободно ли е? – попита тя и посочи към другия шезлонг, подреден край пластмасовата масичка.

– Не – казах грубо и поклатих глава. – Чакам един приятел.

– Е, приятелят ти май няма да дойде скоро – огледа се тя и оповести заключението си със сладко-лигав гласец. – Значи мога да седна.

Гледах наглото същество със свъсени вежди, но тя изглежда не забелязваше недоволството ми. Вместо това извади от тагърджука туба с плажно масло и започна да се маже. Накрая все пак забеляза, че я гледам, остави тубата на масичката и каза нахално:

– Да се запознаем. Аз съм Ани. Хихихихи.

Не ѝ отговорих нищо.

– Нямаш ли си име, сладък?

– Имам, но не е твоя работа.

– Е, сега ще ме караш да отгатна. Чакай да помисля… Може би Иван? Жоро?

– Не позна – казах ѝ и се усмихнах иронично. Тя обаче го прие като покана да продължи да ми досажда.

Хванах с нервно движение вестника и го разгърнах на произволна страница. Опитах се поне да прочета заглавието най-отгоре, но бях толкова ядосан, че нищо не ми влизаше в главата. След пет минути циклене на първото изречение от статията, лигавото гласче на съществото Ани ме изтръгна окончателно от четенето:

– Хей, готин, ти няма ли да плуваш?

Вдигнах глава над вестника и забелязах двата рекордьора, заплашително надвесени над мен. Пред опасността да ми се стоварят върху главата реших, че все пак може да плувам, затова оставих вестника на масичката, затиснах го с кафето и последвах съществото, което ентусиазирано търчеше, тръскайки големия си задник и гигантските цици в посока към морето. На границата между плажа и водата тя ме изчака, хвана ме за китката и ме затегли зад себе си. Едва успях да се отскубна от нея, когато водата ми стигаше до кръста и се хвърлих цял вътре, за да се намокря изведнъж. След това заплувах към дълбокото с надеждата, че не е толкова добър плувец и ще се откаже да ме следва. Спрях дотам, където едва достигах дъното на пръсти – все пак не исках да се удавя. Само минута по-късно се довлече и тя, плувайки около мен като малка крастава жаба. Обви малките си ръчички около врата ми, примъкна се по-близо до мен и се наведе да ме целува. Изпаднал в дива паника, защото изобщо не можех да плувам, а и защото устата на Ани миришеше на кисели краставички с чесън, трескаво търсех изход от положението си. И тъкмо когато бях решил да викам за помощ, я забелязах – малка черна буболечка, която плуваше любопитно около нас. Явно се чувстваше привлечена от човешката плът. Сигурно беше щипалка.

Хрумна ми план. Протегнах ръка и улових буболечката с два пръста. Тя естествено веднага ме ухапа, нейната верица! Насочих ръката си към задника на Ани и я погалих. Тя доволно отпусна глава на рамото ми. В следващия момент пуснах щипалката в панталонките ѝ.

– Ааааааа! – извика тя и започна да бърка като полудяла из тях.

Използвах момента на изненада и заплувах колкото мога по-бързо към брега. Когато излязох, видях, че Ани още се бори с другата нахалница и току подрипва.

– Ей, момчета, там някой се дави! – викнах към спасителите, които по щастлива случайност бутаха едно водно колело към морето.

Двамата зарязаха колелото и хукнаха към водата, а аз хвърлих един последен поглед към Ани и беж към шезлонга. Бързо си нахвърлях нещата в плажната найлонова торба и затичах презглава към квартирата. Аз и море, как ли пък не! По-добре да ида при чичо на село, там има само старци. И ако пак дойде някоя нахалница, ще я прасна по главата с правата лопата.

Рожденият ден на Светльо

Разказът спечели трето място на конкурса „За виното и любовта“ на читалище „Дряновска пробуда-2008“. Свързан с романа „Спи с мен“, но не разкрива сюжета му.

Рожденият ден на Светльо

Случи се през пролетта на втори курс. Светльо Стайков, по-голям от мен с десет години и вече асистент, имаше рожден ден. Ставаше на тридесет и една. Не бях поканена лично, но друг приятел ме взе със себе си като придружителка. Рождените дни във факултета обикновено протичаха по един и същ начин – в някой кабинет се събират група преподаватели и въртящите се около тях кръжочници и дипломанти (основно мъже), нарежда се маса с хляб, салати и ядки, и много, много алкохол; после се започва.

Пияните преподаватели бистрят политиката, а младите си подхвърлят шегички. Ако има китара, започват да свирят и да пеят „Чувал чувал“. С увеличаването на градусите се чува все повече руска реч, а от стената изпод вежди те гледа портретът на Сталин, под който са кръстосани два ножа.

Мила родна картинка.

Така беше и този път, с изключение на китарата. Възрастните мъже спореха за и против комунизма, рожденикът им се смееше на висок глас. Другите си говорехме тихо. Виното се лееше, както и твърдият алкохол. С опиянчването на гостите споровете се изостриха, а шегичките станаха по-солени. Другата жена, която беше обещала да намине, никаква я нямаше, така че, колкото и да се свивах, си оставах идеалната мишена за младите зевзеци.

Светльо излезе. След него и Петко, приятелят, който ме беше довел, защото имал да си довършва някаква работа.

Сисадминът потри доволно ръце и ме почна:

– Ясенке, какви мъже харесваш?

– С дълга коса – отговорих като видях, че такива наоколо няма.

– А коя ти е любимата поза? – не мирясваше той.

Опитах да го игнорирам, но вече половината присъстващи ни гледаха сеира и се смееха. Само двамата политолози не ни забелязваха, увлечени в дискусията си. В този момент чух нещо от далечния ъгъл на стаята. Някой ми говореше тихо… за математическите гимназии.

Преместих се близо до него, за да го чувам, а онези се преместиха до мен, за да продължат да ме тормозят.

– Е, айде де, Ясенке, отговори на Васко! – включи се демонстраторът ни Тошо.

– Василе, Тодоре! – обади се новият ми познайник. – Я оставете момичето на мира!

Те се разхилиха пиянски, но все пак ме оставиха и тръгнаха да си търсят нова цел.

– Аз съм Явор – каза той и протегна ръка.

– Ясена.

– Какво пиеш?

Показах му пластмасовата чашка с червено вино, почти празна. Той се пресегна и ми доля. Изглеждаше също толкова подпийнал колкото другите, но пък не дрънкаше глупости, така че реших да се задържа около него.

Светльо се върна, после и Петко. Заприказваха се. По някое време дойде дори Пенка, другата ни сисадминка. Аз си останах до Явор, с когото обсъждахме науката, образованието и литературата.

– Да ходим да пушим? – предложи изненадващо.

– Не пуша, но ще дойда с теб.

Той си взе цигарите и виното, аз – моето и чиния соленки. Отидохме на близката тераса, където Явор запали, а аз продължих да пия. Отдавна вече не бях трезва, а леко почервенелият научен работник до мен ме забавляваше с приказки за студентстването си. Когато си изпуши цигарата, се приближи до мен и ме прегърна, а аз го целунах. И двамата бяхме пияни, и двамата високи около един и шейсет и нещо, така че си паснахме.

Върнахме се в стаята. Споровете за политика продължаваха, но този път закачките на Васко, Тошо и Пенка ги заглушаваха.

Единадесет отлетя, а скоро след това и последният ми шанс да си хвана рейс.

– Живея на едно таванче наблизо. Ела с мен – предложи Явор.

– Добре.

Изпратихме Светльо и Петко, после слязохме към хотел „Хемус“, хванати за ръка. Пеехме „Ваше благородие“.

Най-накрая стигнахме таванчето на Явор. Правихме каквото правихме, после заспахме.

На по-следващия ден си уредихме среща на едно стрелбище и скоро започнахме да излизаме. Връзката ни продължи три месеца. Бяхме щастливи, но се намери какво да ни раздели – облакът използвачи около Явор и моята неприязън към тях, която ме караше да крещя и да хвърлям предмети.

Дали Явор ме обичаше, и до днес не знам. Вероятно ме е обичал, доколкото му позволява характерът. Но аз бях тази, която бавно се влюби в него и която все още го обича. Ден след ден и нощ след нощ.

Представяне на „Спи с мен“ в Пловдив

Преди две седмици (на 18.04.) представих романа си „Спи с мен“ в Пловдивската библиотека. Публиката се състоя от 5-6 човека, заедно с жената от библиотеката, която присъстваше, за да ни наглежда.

Времето беше дъждовно – капеше и току се опитваше да вали по-активно. Всички бяхме с чадъри, а книгите носих в сравнително непромокаемата торба за плаж на сини цветенца (снимки по-долу).

По пътя видяхме цъфнали дървета и ги снимахме, за съжаление на фона на издраскан контейнер за боклук.

Цъфнали дървета в Пловдив.

Отидохме по-рано, което беше добър ход, защото се оказа, че не е ясно кой е човекът с ключа, страничната вратичка също беше заключена.

Служителите на библиотеката знаеха, че ще има представяне и бяха много любезни, но се оказа, че онзи, който движи тия неща, тъкмо бил излязъл в отпуск (което обяснява защо в един момент впезапно спря да ми отговаря на имейлите).

Докато чакахме, портитерът обсъждаше литературата с нас. И даже даваше съвети какво трябва да прави професионалният писател. Жалко, че не съм такъв.

Най-накрая стигнахме до залата и си разположих книгите. Публиката полека се събра и започнахме.

Книгите, върху които съм работила по един или друг начин – като автор, съавтор, съставител, тестов читател.

Представях си романа сама. Най-напред казах няколко думи за останалите книги, по които съм работила като автор, съавтор и т.н. После прочетох два откъса от „Спи с мен“.

Моя милост с романа „Спи с мен“.

Публиката участваше с въпроси и решения какво точно да им прочета. Скоро дискусията се обърна към писането, вдъхновението за него и литературата като цяло.

Публиката.

Разговорът се завъртя към фантастика – обсъдихме Станислав Лем, Робърт Хайнлайн, Майкъл Крайтън, Карл Сейгън и Стивън Кинг.

Някои от моите приятели и познати си купиха книги. Раздадох автографи, поговорихме още малко с жената от библиотеката, после се оправихме към „Пожарната“ да си допием.

Даване на автограф – първа част.

Пловдивските дружки бяха доволни, че този път ние сме се мръднали към техния град, вместо да идват те към София. Трябва да го правим по-често.

Даване на автограф – втора част.

Ето и видеозаписи от събитието. В първа част е четенето на откъсите и началото на дискусията.

Видеозапис от събититето – първа част.

Във втора част е продължението на дискусията.

Видеозапис от събитието – втора част.

Благодаря на Народна библиотека „Иван Вазов“ за домакинството и на Явор Александров за снимките и видеото!

Надявам се да ви е било интересно.

Планетата на простаците

„Смъртно опасно е да си прост.“
Незнаен ученик на Теодосий Теодосиев

„Когато космическите кораби браздят Большой театър…“
Федя от „Приключенията на Шурик“

Имало една планета в Галактиката, където нямало хора. Нямало хора, но пък била пълна с простаци. Толкова прости били жителите й, че ако някой решал да открадне яйца от съседа си, след това можел да се спъне в прага на курника, защото забравял да си гледа в краката. Или път, ако крадял високотехнологични достижения, повтарял дори етикетчето с цената. Ще си кажете, а как така се е получило, че простаците имали наука и високи технологии? Е, тези простаци имали свойството (или поне една малка част от тях), да се превръщат за известно време в непростаци и през това време пишели музика и литература и развивали наука и техника, които опорочавали в свободното си, простаческо време. Плюс това, останалите човешки цивилизации, от които водела някога началото си и простаческата, били напреднали много повече от тях, но един хубав ден били страшно изненадани, когато получили радиосигнал от отдавна забравените си роднини. Вярно, радиосигналът, след като го декодирали, се оказал пълен с грешки и хората дълго време се мъчели да разберат за какво иде реч в него, но накрая отгатнали и решили да се обадят на забравените си роднини от планетата Простотия и да им предложат да се включат в Галактическия съюз, преди да са започнали да обогатяват урана.

* * *

Космическият кораб пътуваше вече няколко месеца и екипажът беше почнал да си лази сериозно по нервите. Отначало, бидейки скептични, те се чудеха как изобщо е възможно да бъде осъществен нормален контакт с простаците, но сега, прекарали толкова време във взаимната си компания, решиха че може би не са толкова лоши и даваха мило и драго да поговорят с някой друг, пък бил той и простак.

– Е, Смит, помня че ти беше от скептиците – започна капитанът.

– Точно така, сър.

– Значи не вярваш, че тези наши бедни умствено изостанали роднини могат да имат нещо полезно за нас?

– Не вярвам да имат такова и за себе си, сър. Предполагам, че науката им се е съсредоточила в проблеми като този защо падаме в банята, ако настъпим сапун, а здравеопазването – в лекуването на пърхота и еректилната дисфункция.

– Е, аз съм оптимист, Смит. Не може една цивилизация се е развила до нивото на радиото и да няма с какво да изуми далечните си братовчеди.

– Позволете ми да запазя мнението си, сър.

– Живеем в свободна Галактика, нали така, Смит? Е, ще поживеем, ще видим.

* * *

Няколко дни по-късно, когато подминаха яркото слънце на системата, екипажът наблюдаваше околностите на малката синьо-зелена планетка на екрана и обсъждаше:

– Около пет шести от повърхността е покрита с вода, това е добре за живота и еволюцията.

– Освен това оста на планетата е наклонена под двадесет и пет градуса, което предполага наличието на годишни сезони…

– Сър, сър, засякохме телевизионно предаване! – провикна се въодушевен офицерът по свръзката.

– Пуснете го на екрана, за бога! – зарази се от въодушевлението и капитанът.

* * *

Смит и Петерсън, бордовият инженер, седяха в каюткомпанията и се любуваха на синьо-зеленото кълбо през илюминаторите.

– Знаеш ли – въздъхна Петерсън, – може би тук не е чак толкова зле. В смисъл, какво точно знаем за тях? Само, че самите ние сме ги изритали преди триста години, защото ни е писнало от тъпотията им. Ами че там сега сигурно е пълно с айнщайновци, моцартовци и толстоевци!

– Не бързай толкова. Не бива да подценяваме естествения стремеж на простака да си остане прост.

– Мисля, че си доста черноглед – подразни се инженерът. През повечето време двамата се разбираха добре, но отвреме-навреме се вкопчваха в някой спор. – Ще видиш, като пристигнем.

– Да, ще ни посрещнат с реки от мед и мляко.

* * *

Подобно на Петерсън беше и мнението на корабния лекар. Той прилагаше доводи от областта на генетиката, че от глупави родители може да се роди гениално дете, а Смит на свой ред посочваше разликата между глупак и простак.

– Наистина, Смит, смятам, че си най-черногледият член на екипажа. Ако сравня психо-физиологичните параметри на когнитивната ти дейност с тези на останалите, със сигурност ще подплатя твърдението си, но мисля че няма нужда. Според мен нашите далечни братовчеди имат всички основания…

– Ако още веднъж чуя за потенциала на простаците… – закани се подразненият пилот, но не успя да довърши.

– Не е метеорит, сър – докладваше вторият пилот. – Според спектралния анализ има изкуствен произход. И по-лошо, радарът показва, че наоколо е пълно с такива отломки.

– Но какво представляват те, Далтон?

– Космически боклук.

– Капитане, продължаваме ли с предварителния план за контакт? – попита вторият пилот, който беше дежурен.

– Да – каза твърдо капитанът.

* * *

Няколко часа по-късно вече не беше толкова сигурно, че наистина трябва да продължат. Корабът им едва не беше отнесен от огромна боклучарска ракета, която също се превърна в поредния космически боклук. Местните изпратиха радиосъобщение на техния език, който беше се оказал лесен за превеждане от автоматичните преводачи. Като цяло съобщението гласеше „Мнугу съ извиниавъми!!!“ с три думи и трийсет удивителни, които софтуерът сметна за уместно да съкрати на три.

„ДУБРЕ СТИ НЕ ДУШЛЕЕЕЕЕ!!!!!“,

придружен от фойерверки и фишеци, които унищожаваха вековните дървета.

– Какво е това, по дяволите? – извика капитанът.

– Не съм сигурен, сър – докладва Далтон, – но мисля, че автоматичните системи са ни взели за астероид или по-вероятно космически боклук, който подлежи на унищожение, преди да достигне планетарната повърхност.

– А защо не ни изчакаха да слезем по-ниско?

– По дяволите, Смит, Далтон, изведете ни оттук бързо!

– Прав беше, Смит – въздъхна той. – Тук няма нищо полезно, а присъствието ни само катализира тяхната простотия, която е опасна за всички. Ще ги наблюдаваме от безопасно разстояние. Възможно е да се подобрят, но мисля че за всички ни ще е по-добре, ако най-накрая измислят атомното оръжие и се самоунищожат. Междувременно ще напиша доклад до галактическата комисия с молба да отцепят района. А ако нищо друго не проработи, най-хуманно би било да ги стерилизираме.