Конкурс „За ползата от образованието“

Здравейте,

Време е за следващия конкурс. Този път ще го организираме заедно с художника Божидар Жеков (Буж), на тема „За ползата от образованието“. Можете да участвате с разказ до пет стандартни страници (9000 знака с интервалите) или с есе до две стандартни страници (3600 знака с интервалите) на тази тема. За разказа очакваме истории, развиващи се в училище, университет, академия, лаборатория, езиков курс и прочие (т.е. места, свързани по един или друг начин с образованието и науката), с действащи лица преподаватели, учители, студенти, учени, курсисти и т.н. В есето пък можете да споделите собствените си мисли по темата.

Най-добрите разкази и есета ще бъдат публикувани на блога ми (т.е. тук):

https://janeundead.wordpress.com/

Ако решите да изпратите текст по темата, но извън обявените жанрове (например еротичен разказ или стихотворение), обещаваме да го прочетeм, но няма да участва в основното класиране. Все пак, може да получи награда и да бъде публикуван по наше усмотрение.

Наградите ще бъдат книги – моята „Групата от Ада“, тази на баба ми Станка Димитрова, „Училище родно“ и други, както и илюстрации на вашите разкази от Буж.

Можете да прочетете „Групата от Ада“ в читанка:

https://chitanka.info/book/9627-grupata-ot-ada

Някои от работите на Буж можете да видите тук:

https://www.deviantart.com/bojidar123431/gallery

Негово дело е и корицата на „Групата от Ада“.

Няма възрастово ограничение за участие. Конкурсът не е анонимен – напишете двете си имена във файла, под заглавието. Можете да участвате с по едно произведение във всяка категория (т.е. един разказ и едно есе).

Не изпращайте модерна поезия – няма да я оценим.

Използвайте спелчек. Ако си нямате, ето един:

http://slovored.com/spellchecker/

Използвайте удобни за четене шрифтове – Times New Roman, Calibri, Liberation Serif и т.н., както и формати – doc, docx, odt, rtf, txt. Не пращайте pdf-и.

Допуска се участие на вече публикувани произведения.

Можете да изпращате произведенията си като отделни прикачени файлове на имейл адрес dielight@abv.bg до 23:59 часа на 20 февруари 2022 г.

Пожелаваме ви вдъхновение и приятно писане!

12.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

От Лозиан да Финстър, от Финстър до Тот IV, от Тот IV до Вуламура, „Сису“ обикаляше глобус с диаметър деветстотин светлинни години, в центъра на който се намираше легендарната Тера, люлката на човечеството. „Сису“ никога не беше ходил на Тера; Народът търгува там, където печалбите са големи, политическите протекции не съществуват, а човек може да се пазари, без да го тормозят дребнави регулации.

Историята на кораба предполагаше, че оригиналният „Сису“ е бил построен на Тера и че първият Капитан Крауза се е родил там като (прошепнете го) фраки. Но това се бе случило преди шест кораба, а и историята на кораба беше вярна по същността си, но не с точност до дребни факти. „Сису“, чиято стомана защитаваше кръвта на Народа понастоящем, беше регистриран на Нова Финландия, Шива III… друг порт, който никога не беше посещавал, но чиито такси си струваха законното право да ходи където си иска, когато, в търсене на печалбата, „Сису“ излизаше извън глобуса на цивилизацията. Шива III беше много загрижен за нуждите на Волните търговци и не се занимаваше с инспекции, доклади и подобни, поне докато пропуските се поправяха от платените глоби; затова много кораби намираха регистрирането там за удобно.

На Финстър Торби научи нов начин за търговия. Местните фраки, известни на науката с псевдо-латинско наименование и наричани от Народа „Онези шантави плужеци!“, живеят в телепатична симбиоза с лемуроподобни създания, притежаващи деликатни ръце с много кости – като „телепатия“ е по-скоро заключение; вярва се, че бавните, чудовищни, доминантни създания осигуряват мисленето, а лемуроидите – манипулацията.

Планетата предлага красиво оформени скъпоценни камъни, сурова мед и трева, от която се извлича алкалоид, прилаган в психотерапията. Какво друго се намира там е въпрос по-скоро на догадки; местните нямат нито реч, нито писменост, и комуникацията с тях е затруднена.

Това изискваше метод за търговия, непознат досега на Торби – тихото наддаване, изобретено от финикийците, когато бреговете на Африка още са се намирали отвъд границите на познатия свят.

Около „Сису“ бяха наредени на купчини стоките, предлагани от търговците: тежки метали, необходими на местните, вечни часовници, на нуждата от които се бяха научили и други вещи, от които Семейството се надяваше да ги научи да се нуждаят. След това хората влязоха вътре.

Торби попита Главния чиновник Арли Крауза-Дротар:

– И ние ще оставим всичко това да се търкаля наоколо? Ако човек постъпи така на Джабал, вещите ще изчезнат, веднага щом им обърне гръб.

– Не видя ли, че сутринта подготвиха горното оръдие?

– Тогава бях в долния трюм.

– Е, сега оръдието е подготвено и екипажът му е заел позиция. Тези създания нямат никакъв морал, но пък са интелигентни. Ще бъдат толкова честни, колкото някой касиер, докато го наблюдава шефът му.

– Какво следва сега?

– Сега ще чакаме. Те ще огледат стоката. След известно време… ден, може би два… ще сложат своите стоки до нашите. Ще почакаме още малко. Може да добавят още стоки. Или да ги разместят и да ни предложат нещо друго – а може ние да сме се заблудили и да сме пропуснали нещо, което искаме. Или пък да вземем някоя от нашите купчини и да я разделим на две, което значи, че техните стоки ни харесват, но не и цените им.

Или пък не искаме стоката им на каквато и да било цена. Тогава ще преместим купчините си близо до нещо, което ни харесва. Но все още няма да докосваме тяхната стока; ще продължим да чакаме.

След като известно време никой не е помръднал нищо, можем да преминем към действие. Където цената ни е изгодна, ще вземем тяхната стока и ще им оставям нашата. Те ще дойдат и ще я отнесат. Ще си приберем стоката от местата, където цената не ни допада; те също ще вземат тяхната, от която сме се отказали.

Но това не е всичко. Сега вече и двете страни знаят какво иска другата и какво е готова да плати за него. Те ще започнат да ни правят предложения; ние ще започнем да наддаваме с онова, което знаем, че биха приели. Ще направим още сделки. Когато приключим за втори път, ще сме продали всичко, което искат те, в замяна на тяхната стока, която ние искаме, на цени, задоволителни и за двете страни. Без проблеми. Чудя се дали се представяме по-добре на планетите, на които можем да говорим.

– Да, но това не отнема ли твърде много време?

– Да се сещаш за ресурс, с който разполагаме в по-големи количества?

Бавният търг продължаваше без засечка за стоките с доказана стойност; но не толкова добре за експерименталните стоки – джунджуриите, които изглеждаха като добра покупка на Лозиан, обикновено не предизвикваха интереса на финстърци. Шест квадратни дузини1 сгъваеми ножове, предназначени за Валамура, донесоха големи печалби. Но най-добрият артикул не беше потребителска вещ.

Баба Крауза, макар прикована на легло, понякога заповядваше да я носят насам-натам, за да прави инспекции и винаги някой си го отнасяше. Малко преди пристигането на Финстър гневът й беше паднал върху детските и ергенските помещения. В първите окото й бе привлечено от купчина разноцветни книжки с картинки. Тя нареди да се конфискуват, тъй като бяха „фракийски боклуци“.

След това бяха инспектирани ергените, въпреки че мълвата бе донесла, че възнамерява да посети само детските и женските помещения, както и камбуза, така че Баба претърси каютите им преди да успеят да скрият плакатите си.

Баба беше шокирана! Не само че плакатите последваха книжките с комикси, но беше проведено и претърсване за списанията, от които бяха изрязани. Контрабандата бе изпратена до спомагателното инженерно помещение, където щеше да бъде разложена на елементарни частици.

Чиновникът, отговаряш за товара, я видя там и му хрумна идея; натрупа я на купчина до останалите стоки пред кораба.

До отпадъчната хартия се появиха шлифовани по странен начин туземни бижута – хризоберил, гранат, опал и кварц.

Чиновникът премигна при вида на камъните и уведоми Капитана.

Брошурите и списанията бяха пренаредени, всяко като отделен артикул. До тях се появиха още камъни…

Накрая всеки артикул бе разкъсан на страници и всеки лист оставен сам. Беше постигнато споразумение: за една яркооцветена страница – един камък. В този момент ергените, успели да скрият скъпите на сърцето си плакати, откриха, че патриотизмът и инстинктът за търговия надделяват над собственическото им чувство – все пак можеха да възстановят запасите в следващия цивилизован порт. Детската беше преровена за още приключенски комикси.

За пръв път в историята на човечеството книжките с комикси и списанията с плакати бяха продадени за много пъти тежестта си в скъпоценности.

Тот IV беше последван от Вуламура и всеки скок приближаваше на зиг-заг все повече до Голямото събрание на Народа; корабът бе обзет от карнавална треска. Някои членове на екипажа бяха освободени от работа, за да практикуват свиренето на музикални инструменти, вахтите бяха реорганизирани, за да позволят на квартетите да пеят заедно, а за атлетите бяха сформирани тренировъчни списъци и те бяха извинени от всички вахти, освен на бойните станции, за да могат да тренират до припадък. Част от екипажа получи главоболие и нервни пристъпи заради изготвянето на плановете, с които „Сису“ щеше да покаже гостоприемството и възвишената си гордост.

През н-пространството прелитаха дълги съобщения и Главния инженер протестираше срещу скандалното хабене на мощност с остри коментари за цената на трития. Но Главният офицер весело подписваше разходните фактури. Докато времето наближаваше все повече и повече, усмивка набраздяваше бръчките й в необичайни посоки, като че ли тя знаеше нещо, но не искаше да говори за него. Торби на два пъти я хвана да се усмихва в негова посока и това го разтревожи; не беше добре да привлича вниманието на Баба. В последно време му се бе случило да получи пълното й внимание веднъж и това изобщо не му хареса – беше го удостоила с честта да яде с нея заради свален рейдер.

Коритото се беше появило на екраните на „Сису“ по време на напускането на Финстър – неочаквано място за атака, тъй като там нямаше много трафик. Тревогата бе прозвучала само четири часа след излитането, когато „Сису“ беше набрал едва 5% от скоростта на светлината и нямаше надежда за бягство.

Проблемът се стовари на главата на Торби; компютърът на левия борд се намираше извън строя – беше получил „нервен срив“ и корабният електроник се потеше над него от началото на скока. Племенникът на Торби, Джери, се бе завърнал към астрогацията, а новият стажант бе получил обучението и по време на дългия скок от Лозиан – юноша, на когото Торби имаше малко доверие, но не се възпротиви, когато Джери реши, че Кенан Дротар е готов за вахта, нищо че никога не е преживявал „истинска“ опасност. Джери беше нетърпелив да се върне в контролната зала поради две причини, статут и немислима неупомената носталгия: в компютърната зала той бе сложил заедно с липсващата си сестричка.

Така че когато рейдерът се появи, всичко беше в ръцете на Торби.

Веднага щом започна да разглежда задачата, той се разтрепери, защото остро осъзнаваше, че компютърът на левия борд не работи. Най-голямото успокоение за управляващия огъня е вярата в свръхчовешките способности на екипа от другата страна, усещането в стил: „Е, дори да сбъркам, онези мозъци от другата страна ще го заковат“, докато другият екип си мисли точно същото. Това помага за постигане на така важното спокойствие.

Сега Торби не можеше да разчита на тази духовна предпазна мрежа. Нито пък на някоя друга. Финстърците не пътуваха в космоса; не съществуваше вероятност коритото да бъде идентифицирано като тяхно. Не можеше да бъде и търговец, ускорението му прехвърляше твърде много гравитации. Нито пък можеше да е от стражата на Хегемонията; Финстър се намираше на много светлинни години извън цивилизацията. Торби осъзнаваше с болезнена яснота, че през следващия час изчисленията му ще трябва да произведат решение; трябваше да стреля и да улучи – или скоро след това отново щеше да стане роб, заедно с цялото си семейство.

Това развали времето му за реакция и забави мислите му.

Но сега той забрави за компютъра от левия борд, за Семейството и дори за рейдера като такъв. Движенията на рейдера се превърнаха просто в данни, изливащи се на таблото му, а задачата – в нещо, за което бе обучен. Партньорът му се тръшна на другата седалка и се закопча, докато от Общите помещения все още дрънчаха и настояваха да узнаят резултата. Торби не ги чуваше, нито пък чу как дрънченето спира. После дойде Джери, изпратен долу от Капитана; Торби изобщо не го забеляза. Джери направи знак на новобранеца да стане от седалката, настани се на нея и отбеляза, че превключвателят сочи, че контрола е у Торби, но не го пипна. Без да говори, той погледна към таблото на Торби и започна да изчислява алтернативни решения, готов да го подкрепи като удари превключвателя, веднага щом Торби изстреля, след което да изпрати своята ракета по различна траектория. Торби не забеляза.

Силният басов глас на Крауза се понесе по аудиоуредбата:

– Прихващач на десния борд… мога ли да ви помогна с маневриране?

Торби не го чу. Джери погледна към него и отговори:

– Не ви съветвам, Капитане.

– Много добре.

Старшият оператор на огъня от десния борд дойде, в грубо нарушение на устава, наблюдавайки мълчаливата борба и по челото му започна да избива пот. Торби не го забеляза. За него не съществуваше нищо друго, освен копчетата, превключвателите и бутоните, все разширения на собствената му нервна система. Обзе го огромно желание да кихне, но той го потисна, без дори да осъзнае.

Торби правеше миниатюрни поправки до последния момент, след това разсеяно докосна бутона, който казваше на компютъра да изстреля ракета по начина, по който предвиждаше изчислената от него крива. Две секунди по-късно атомната ракета пое по пътя си.

Джери посегна към превключвателя – и спря, защото видя Торби като обезумял да задава ново изстрелване, в случай че целта е намалила мощността си. След това входящите данни спряха, защото корабът ослепя. Удари ги парализа.

Пост-анализът показа, че парализиращият лъч им е въздействал в продължение на седемдесет и една секунди. Джери излезе от него, когато той прекрати действието си; после видя как Торби замаяно поглежда към таблото си… после започва бурно да изчислява ново решение въз основа на последните данни.

Джери постави ръка на рамото му.

– Всичко свърши, Торби.

– А?

– Улучи го. Прекрасно попадение. Мата би се гордяла с теб.

В продължение на един ден „Сису“ беше сляп, докато не поправиха н-пространствените му очи. Капитанът продължи да ускорява; нямаше какво друго да направи. Но сега корабът отново можеше да вижда и два дни по-късно се потопи в успокояващата тъмнина на многомерното пространство. Вечерята в чест на Торби се проведе същата нощ.

Баба държа обичайната си реч, благодари, че Семейството отново е пощадено и отбеляза, че синът на „Сису“, седящ до нея, е бил инструмент за този щастлив, но най-вече заслужен изход. След това се облегна и започна да нагъва храната си, докато снаха й кръжеше около нея.

Торби не се радваше на оказаната му чест. Той нямаше ясни спомени от събитието; чувстваше се, като че ли са го удостоили с нея по погрешка. Бе изпаднал в състояние на полушок, след което въображението му заработи.

Те бяха само пирати и той го знаеше. Пирати и робовладелци. Бяха се опитали да откраднат „Сису“ и да поробят Семейството. Торби ненавиждаше робовладелците откакто се помнеше – не просто робството като отвлечено понятие, той мразеше робовладелците до мозъка на бебешките си кости, преди още да научи думата.

Беше сигурен, че Тетко одобрява постъпката му; знаеше, че той, колкото и да бе благ, би подкастрил с една глава всеки робовладелец в Галактиката, без да пролее и сълза.

Въпреки това Торби не се чувстваше щастлив. Продължаваше да мисли за живия кораб, който внезапно бе умрял – изчезнал завинаги в радиоактивен облак. След това погледна към показалеца си и се зачуди. Беше се хванал в старата дилема за човека с противоречивите ценности, който яде месо, но предпочита някой друг да се заеме с коленето.

Когато започна вечерята в негова чест, той не беше спал в продължение на три нощи и му личеше. Торби само ровеше в храната.

Някъде по средата на вечерята забеляза, че Баба го гледа кръвнишки и веднага разсипа храна по куртката си.

– Е – изръмжа тя. – Добре ли си поспа?

– Уф, съжалявам, Бабо. На мен ли говореше?

Той забеляза предупредителния поглед на Майка си, но бе твърде късно; Баба беше ядосана.

– Чакам те да ми кажеш нещо!

– Уф… ами денят е много хубав.

– Не съм забелязала да е необичаен. В космоса рядко вали.

– Имах предвид, че тържеството е хубаво. Да, много хубаво тържество. Благодаря ти, че го организира, Бабо.

– Така е по-добре. Млади човече, прието е, когато един джентълмен вечеря с дама, да й предложи учтив разговор. Обичаят може би не е такъв между фраките, но е неизменен сред Народа.

– Да, Бабо. Благодаря ти, Бабо.

– Нека започнем отначало. Да, тържеството е много хубаво. Опитваме се да накараме всички да се почувстват равни, когато оценяваме заслугите им. Удовлетворяващо е да получиш възможност – най-накрая – да се присъединиш към Семейството, когато отбелязва някое твое качество… похвално качество, ако не и изключително. Поздравления. Сега е твой ред.

Торби бавно полилавя.

Тя изсумтя и попита:

– Какво смяташ да подготвиш за Събирането?

– Уф, не знам, Бабо. Нали разбираш, аз не умея да пея, да играя, нито да танцувам – освен това единствените игри, които знам, са шах и топка, пък и… е, никога не съм бил на Събиране. Не знам какво представляват.

– Хммм! Значи не си се подготвил.

Торби се почувства виновен. После каза:

– Бабо… ти сигурно си била на много Събирания. Можеш ли да ми разкажеш за тях?

Това свърши работа. Тя се успокои и започна с тих глас:

– Вече не правят Събиранията така, както когато бях момиче…

На Торби не му се наложи да говори повече, като изключим звуците на благоговеен интерес. Дълго след като останалите вече чакаха разрешението на Баба да станат от масата, тя продължаваше:

– … и аз можех да избирам между стотици кораби, така да ти кажа. Бях жизнено младо момиче с малки крака и дързък нюх, и моята Баба получаваше предложения за мен от целия Народ. Но аз знаех, че само „Сису“ е подходящ за мен и настоях на своето. О, колко бях пъргава! Танцувах цяла нощ и за игрите на другия ден бях свежа като…

Въпреки, че не беше весело събитие, поне не бе пълен провал.

Тъй като Торби нямаше талант, стана актьор.

Леля Атина Крауза-Фогарт, Началник комисариат и превъзходна готвачка, страдаше от литературната болест в остра форма; бе написала пиеса. Пиесата описваше живота на първия Капитан Крауза и показваше чистото благородство на рода. Първият Капитан бил светец със сърце от стомана. Отвратен от злите обичаи на фраките, той построил „Сису“ (собственоръчно), снабдил го с екипаж в лицето на съпругата си (наречена Фогарт в първата чернова, после сменено с моминското име на Баба, преди да стигне до нея) и техните забележителни деца. Накрая на пиесата корабът скача в космоса, за да разпространява култура и благоденствие в Галактиката.

Торби играеше първия Капитан. Когато разбра ролята си, онемя; беше се явил на прослушването, защото така му казаха. Леля Атина изглеждаше почти толкова изненадана; гласът й звучеше неравно, докато обявяваше името му. Но Баба изглеждаше доволна. Тя се появи на репетициите и направи предложения, които бяха приети с радост.

Партнираше му Луин Гарсия, дошла наскоро от „Ел Нидо“. Той не се беше сприятелил със заместничката на Мата; нямаше нищо против нея, но и нямаше желание за това. Но Луин бе лесна за опознаване. Беше тъмна красавица с меки черти и фамилиарно поведение. Когато се наложи Торби да пренебрегне табуто и да я целуне пред Баба и всички останали, той обърка репликите си.

Но много се постара. Баба изсумтя с отвращение:

– Какво се опитваш да направиш! Да я ухапеш? И недей да я пускаш така, все едно е радиоактивна. Тя ти е съпруга, дръвнико. Току-що си я внесъл в кораба си. Сам си с нея и я обичаш. Сега го направи… не, не, не! Атина!

Торби се огледа диво наоколо. Не му помогна, че видя вдигнатите вежди на Фриц и блажената усмивка на лицето му.

– Атина! Ела тук, Дъще, и покажи на този угнетен, тромав младеж как се целува жена. Целуни го ти и след това нека опита отново. Всички по местата.

Леля Атина, два пъти по-възрастна от Торби, не го разтревожи толкова много. Той се подчини несръчно на инструкциите й, след това успя да целуне Луин, без да падне в краката й.

Сигурно пиесата е била хубава; Баба бе доволна. Тя очакваше с нетърпение да я види на Събирането.

Но вместо това старицата почина на Вуламура.

1Дванадесет пъти по дванадесет, сто четиридесет и четири.

Сексът като заместител на пиенето

Скоро не съм публикувала мои неща в този раздел, така че реших да се разпиша. Представям на вашето внимание един кратък разказ, писан около „Спи с мен“ и със същите герои, но без да е част от текста на романа.

Внимание – текстът разкрива сюжета на романа! Съветвам ви да го видите, след като прочетете книгата.
Внимание – силно неподходящо за деца!

Действието в разказа се развива малко след откъса в клипчето. Приятно четене!

Сексът като заместител на пиенето

„Да будиш човек без необходимост, не е углавно

престъпление, стига да ти е за първи път.“

Робърт Хайнлайн

Спях си най-блажено, когато Явор ме побутна по ръката.

– Помогни ми малко – каза, като видя, че се размърдвам.

Отворих очи и го погледнах – черната му коса беше разрошена, а лицето му – позачервено и доста брадясало, но не изглеждаше като да е изпаднал в някакво сериозно затруднение.

– С какво да ти помогна? – попитах завалено и се обърнах към него.

– Мисля си за пиене.

– Нали имаше безалкохолна бира в хладилника?

– Не ми е достатъчна.

– И аз какво да направя? – Знаех, че проклетнича, но пък той току-що ме беше лишил от сън без съществена причина.

Усетих как прокарва ръка по тялото ми и тъкмо когато си отворих устата да кажа още нещо, гласът на Янчо ме прекъсна:

– Хайде помогни на човека. Толкова време го мъчи абстиненция, сега поне има желание за нещо друго, освен да пие.

Моментално се събудих. Защо не си го ебе той, като толкова иска? С тази дълга руса коса и гладки бузи спокойно можеше да мине за жена. Само мустакът му малко разваляше впечатлението, но пък не беше сигурно, че Явор си пада само по женско.

– Имаш предвид, че иска да замени пиенето с оная ми работа? – изрепчих се на Янчо. – Направо съм поласкана.

– Ясена… – започна той.

– Остави я, Янка – прекъсна го Явор. – Права е. Не е нужно да я използвам така.

И тръгна да излиза от стаята.

Седнах в леглото.

– Ей, ти пък къде тръгна?

– Да си отворя безалкохолната бира – подхвърли Явор през рамо, без да спира.

– Ама аз не съм казала, че няма да го направя.

Явор се закова на място.

– Дайте ми само две минути да отида до тоалетната.

Заобиколих зяпналия Янчо, подминах Явор, който се беше вкаменил до вратата и се запътих към банята. Свърших си работата, измих си зъбите и лицето – нямах желание да ме оправят гурелива – после се погледнах в огледалото. Косата ми беше малко по-светла от на Явор и доста по-къса от на Янчо, но пък имаше навика да стърчи навсякъде. Не исках да ги плаша, затова вдигнах ръка и я попригладих.

Върнах се в спалнята. Двамата седяха на леглото и си приказваха тихо. Наместих се между тях и ги прегърнах с по една ръка. Целунах ги един по един, после започнах да разкопчавам дънките и да събличам ризите им. Не беше лесно – аз бях една, а те двама, така че скоро се оказах гола, а те – полусъблечени. Полегнах назад, докато се досъблекат взаимно, после се пъхнах под завивката, а те ме последваха.

– Имаш ужасно с-студени ръце – обади се Янчо, когато се опитах да го докосна. – Да не си се п-прегръщала с ледник?

– Много забавно.

Започнах да духам на ръцете си, но Явор ги взе в своите и ме целуна.

– Само недей си слага краката върху неговите, че ще започне да подскача – посъветва ме.

Скоро обаче Янчо престана да мърмори за температурата на крайниците ми и ме целуна по устата, след това по врата и накрая по гърдите. Едрото му тяло се наведе над мен и почти ме покри, оставяйки ме да дишам учестено изпод него. Тъкмо когато очаквах да продължи, обаче ме предаде на Явор, който ме обърна към себе си. Разбрах намека и разтворих крака, обгръщайки тези на Явор. Явно този път щеше да е по старшинство.

Тъкмо когато намествах члена на Явор срещу входа на влагалището си, обаче усетих друг натиск изотзад.

– Н-нека опитаме така – предложи Янчо иззад гърба ми. – Да се състезаваме кой ще ти го вкара първи.

– И какво печелите? – попитах го през рамо.

– Който успее, щ-те те чука преди другия.

– Добре, съгласна съм. Стига и Явор да е съгласен.

Явор се ухили.

– Съгласен съм.

Разбира се, от тази позиция беше много по-лесно за Явор да ми го вкара и Янчо го знаеше. Още откакто влезе в стаята, се опитваше да сводничи на Явор и да направи преживяването по-интересно за него, за да не мисли за алкохол. Мълчаливо се съгласих с подхода му, докато се притисках към Явор. Исках да му е добре, исках и на двамата да им е добре, а ако получех някой и друг оргазъм междувременно, изобщо нямаше да протестирам.

Усещах как членовете им се търкат във входа на влагалището ми, както и един в друг и това ме възбуди страшно. Размърдах се и членът на Явор полека потъна в мен, а Янчо продължаваше да се притиска към гърба ми. Останахме в тази позиция известно време, но накрая Явор ме извъртя под себе и ме прикова към леглото. После започна да тласка силно. Усещах тежестта му върху себе си – той беше по-скоро дребничък и можеше да се отпусне целият отгоре ми, без да ме смачка, което ми достави огромно удоволствие.

През това време Янчо ни наблюдаваше. Погали ме по косата и ме целуна по бузата, след това остави Явор да действа. Явор пък все повече засилваше темпото. Ставаше ми все по-приятно и по-приятно, накрая започнах да викам. И го усетих да се празни в мен.

Знаех, че мога да забременея. Не бяхме взели никакви предпазни мерки. До този момент просто се стараехме да не свършват в мен, освен ако не съм си сложила таблетка. Имах още таблетки в шкафчето до леглото и можех да си напъхам една по-късно. Нямаше да е толкова ефективно, но все щеше да свърши работа. Обаче не бяхме се разбирали така.

Явор не каза нищо, само ме целуна и ме предаде на Янчо. Обкрачих го и той веднага ми го вкара. Само че издържа по-малко и от Явор. Няколко минути по-късно Янчо също се изпразни в мен, без да успея да получа втори оргазъм.

–Д-добре те наредихме – усмихна се той изпод мен. – И даже не можах да те накарам да свършиш. И-искаш ли да се измиеш?

– По принцип искам.

– А какво ще кажеш да изчакаш малко? – предложи Явор. – Нека го направим още веднъж.

Погледнах към него – беше се надървил пак, вероятно от това, че ни е гледал. Янчо ме предаде на Явор и аз го възседнах, поемайки го веднага. Бях толкова хлъзгава; усетих огромно удоволствие само от приплъзването му вътре в мен. Освен това беше опасно – наистина можех да забременея. Това добавяше към тръпката.

Докато яздех Явор, усетих как Янчо се допира до гърба ми, отново възбуден и как отърква члена си във входа на влагалището ми. Нямаше начин и той да влезе вътре, след като мястото вече беше заето, но се размърдах между тях, за да продължа играта и с двамата. Точно когато Явор извади члена си до половината, усетих как малкият Янчо също прониква в мен – бяха ме разширили порядъчно и бях достатъчно хлъзгава, за да се получи. Двамата се притиснаха към мен и влязоха докрай, разпъвайки ме двойно. Беше толкова тясно и толкова болезнено. Ако им кажех, сигурно веднага щяха да излязат от мен. Но не го направих. Продължих да се нанизвам на членовете им, като всяко движение ми носеше болка и удоволствие. Бях притисната между топлите им гърди, покрити с меки косъмчета, което ме караше да се задъхвам. Харесваше ми да ме пронизват, да се търкат във вътрешността ми и все повече и повече да ме докарват до ръба. Накрая не издържах и извиках:

– Искам да свършите в мен! Отново!

– Ей сега – обеща ми Янчо и забърза темпото. Явор последва примера му.

Движенията им ме разтягаха все повече, двамата се забиваха диво в мен и накрая семето им отново потече дълбоко във влагалището ми, този път едновременно. Вълната на оргазма ми беше толкова мощна, че крещях и се задъхвах, докато накрая не паднах, останала без сили, върху Явор.

След малко те омекнаха и сами се изплъзнаха от мен, а вътре остана само семето им. За щастие, не успя да изтече навън. Янчо слезе от мен и ми помогна да легна по гръб, а Явор ме зави с одеялото.

– К-какво ще кажеш да станеш да се измиеш? – попита ме Янчо.

– После, сега ще спя.

Бях толкова изморена. Тези двамата ме бяха изтощили напълно.

– Д-да забременееш ли искаш? – осведоми се Янчо.

– А вие не искате ли? Или съвсем случайно се изхвърлихме в мен по два пъти?

– Н-не беше това идеята.

Тъкмо се канех да го сдъвча, когато се намеси Явор:

– Янка, ти искаш ли деца?

Янчо го погледна изненадано.

– П-по принцип нямам против.

– Аз също. Да ходим тогава да пием по една безалкохолна бира и да я оставим да си забременява, какво ще кажеш?

– С-съгласен съм.

Двамата се наведоха да ме целунат, след това се отправиха към кухнята, без дори да се обуят. Плъзнах ръка по венериния си хълм, обирайки малко секрет, погледнах да няма кръв, после се избърсах в завивката, доволна, че не могат да ме видят. Янчо вдигаше такава патърдия, ако случайно забележеше подобно провинение.

Наистина, нямах нищо против да им родя деца, затова реших да поспя и после да видя какво ще стане. Когато включиха телевизора оттатък, вече се унасях в безметежен сън.

Леглото отново си беше цялото за мен.

Последният ми спомен от тоталитаризма

Автор: Стефан Страшимиров

Класиран на първа позиция в конкурса за еротичен разказ. Разказът се публикува с правописна редакция.

Последният ми спомен от тоталитаризма

Тази случка от лятото на 1988-ма няма никога да забравя. С нечия протекция трябваше да заместя шофьора на Първия секретар на Партията в родния ми град, получил остра бъбречна криза. Обяснено ми бе, че задълженията ми се вмествали в абревиатурата на великия СССР: сигурност-скорост-скромност-разум. Само за първите две можех да гарантирам, но изолирани те звучаха много есесовски. Все пак любопитно ми бе да надникна отблизо в живота на най-влиятелния съгражданин, въпреки че по това време самочувствието на партийните лидери вече беше поразклатено. Увеличи се и работата – чести пътувания до окръжния център на столицата, където безсмислено се заседаваше как да се измъкнат от безнадеждната историческа ситуация.

Едно от първите ми задължения бе да прибера съпругата на Шефа след гостуване при родителите й. Беше страшна жега. Когато стигнах на посочения адрес в някакво село, официалната ми бяла риза беше мокра. Натиснах няколкократно клаксона и някакъв женски силует, след кратка пауза на учудване от непознатия младеж зад волана, ме покани да вляза. Посрещна ме дама в зряла възраст, чието прозрачно пеньоарче не прикриваше, а по-скоро усилваше красотата и неподправеноста на щедри природни дадености. От тях лъхаше такава лукава съблазън, че в предишния си живот това тяло явно се е озовало на кладата за магьосничество. Водни капчици блестяха върху полуразголените гърди, като от рекламна фотография на скъпи екзотични плодове. Жената ме погледна с нескривано любопитство и закачливо подхвърли:

– Млади момко. Остави етикета във „Волгата“. Я захвърли потната риза и глупавата вратовръзка! Вземи си един душ докато се приготвя…

После ми посочи банята. С облекчение приех поканата, надявайки се, че студената струя ще изгони от съзнанието ми порочните мисли, които ме бяха обсебили и ще се вместя в останалите две буквички от професионалните ми задължения.

Но когато излязох, моята изкусителка си стоеше все така с познатото символично одеяние, този път в още по-инфарктна поза – лакираше ноктите на краката си. Пищните й гърди, увенчани с най-очарователните розови връхчета, които бях виждал в свободен полет, потрепваха при всяко нейно движение. Тя ме покани на масата, където вече ме чакаше запотена бутилка „Радебергер“. Седнах като дървеняк, вперил безсмислен поглед в някакво глупаво ковьорче от отсрещната стена, предвидливо запазил в периферията на зрителното си поле незаменимата гледка. Секретаршата, приключила с тоалета, се приближи до мен, сложи небрежно едната си ръка на голото ми рамо, а с другата бавно отвори бутилката и наля от съдържанието в чаша. През това време разголената й пазва, ненуждаеща се от грам силикон, се озова почти под устните ми. Тънък аромат – съчетание от скъп парфюм и феромони на чисто, здраво женско тяло, замъгли още повече съзнанието ми. Домакинята излезе някъде, а аз в един залп изуших налятото. Едва бях довършил бутилката и чух, че ме викат от съседната стая. Там жената се пресягаше неуспешно да вземе куфар от някакъв гардероб. Неволно се оказах зад нея, поел от ръцете й товара. Тя се обърна и ненадейно ме прегърна.

– Охо-о-о, боецо, целият трепериш като пред битка!…

Отстрани сигурно представлявахме доста комична гледка – аз с празен куфар над главата, тя – притиснала тръпнещо тяло до моето. Самецът в мен вече се беше отърсил от всякакви задръжки – страха от всемогъщия Първи, от вероятността скучаеща разглезена жена да иска да си поиграе с пламенната чувственост на един още неопитен младеж, за да му напомни в най-неподходящия момент къде му е мястото. Захвърлих нетърпеливо излишния товар и зарових жадно устни в ухайната пазва. Почти несъзнателно посегнах към задния си джоб, където носех презервативи. Бях се надявал, че на новото работно място ще имам богати възможности да забърша я някоя машинописка, я деловодителка или молителка, търсеща съответните връзки.

Стискаща ме здраво, тя ме спря задъхано:

– Недей, миличък, не навличай излишни дрипи, които намаляват чара на тази скъпоценност. Искам да го усетя с първичната му сила!

Жената ме привлече върху себе си на дебелия килим. Започнах необуздано да я яздя, почти с класова омраза. Спирах понякога, отделях се от нея, за да й доставя допълнително удоволствие от движенията. А тя хапеше ухото ми, шепнейки нежни обръщения, насърчения, оценки, каквито не бях чувал досега. Ноктите й браздяха гърба ми, когато засмуквах щръкналите зърна. Животворния сок взе да приижда нейде от слабините ми, предвестник за върховна наслада. Моята изкусителка почти ужасено простена, вкопчвайки ме в обятията си. Слях се без остатък с нея, обливайки я с най-мощната струя, на която бях способен. Стоновете ни прераснаха във викове, докато не усетих дланта й върху устните си.

Когато желанието в нас утихна, понечих да стана, но партньорката ми ме помоли:

– Миличък, остани още в мен. Беше чудесен!

Стояхме така неподвижни, докато немирникът не даде сигнал, че е готов за нови подвизи. И в този момент жената на Партийния едва не ме изхвърли от себе си, сякаш някой я беше подменил – отчуждено-сдържана, делова. Нареди ми да я изчакам, докато се приготви. През целия път мълчахме. Явно тя бе заета с някакви свои мисли. Може би се укоряваше, че се е поддала на първичните си инстинкти, забравяйки, че е под особения прицел на общественото мнение. Пред дома си ме изгледа с особен поглед, криещ странна смесица от нежност и тъга. Направи неясен жест с ръка в порив да ме погали или за довиждане, но разколебана само тръсна глава и почти избяга.

Няколко дни след това титулярът пое отново кормилото, аз се запилях из столицата. Непрекъснато разпитвах за жената на моята най-голяма авантюра. Общото мнение бе, че ревнивия й съпруг и липсата на много деца я депресирали. Скоро след това те напуснали града, но позициите и връзките им позволили пак да трупат пари.

Минаха години. На някакъв столичен светофар веднъж зърнах през отвореното стъкло на баровската кола силуета, който дълго бе смущавал ергенските ми сънища. До него стоеше няколкогодишно момченце. Не зная защо, в очите ми се наби бенчицата под сладкото му носле – фамилен наш белег от няколко поколения. Очите на жената на моя живот за един миг срещнаха моите и лицето й сякаш се озари. Но щатният дебеловрат шофьор наду мощната кола още на жълта светлина и тя се скри от погледа ми. Зная, че е глупаво, но оттогава непрекъснато се вглеждам в колите на ония, другите, с натрапчивата идея, че ще срещна пак моята позната, която в мимолетната ни среща успя да ми вдъхне самочувствието на мъж, да ме накара да търся и други измерения на щастието.

Лудо вино

Автор: Стефан Страшимиров

Класиран на втора позиция в конкурса за еротичен разказ. Разказът се публикува с правописна редакция.

Лудо вино

Манастирът беше стар – с богато резбован иконостас и икони, пред които се бе молило не едно поколение. Димът от кандилата ги бе покрил с тъмен слой, под който едва проблясваха загадъчно нимбите на светиите. Нужни бяха сериозни средства, за да заблестят отново тези чудни творения на безименни майстори. Трите монахини, които стопанисваха обителта, не можеха да си позволят това – постъпленията едва покриваха ежедневните нужди и най-наложителните кърпежи по старата постройка.

Но милостивият Бог изпрати това добро момче, завършващо реставрация в Художествената академия, което безкористно се зае с благородното дело. То щеше да му се счита за дипломна работа. Уговориха се само да му доставят необходимите материали, които никак не бяха евтини, да го хранят и тонизират с някоя-друга чашка от прочутото вино, съхранявано в манастирската изба. Слънчевия еликсир получаваха от специално подбрани стари сортове лози, за които се грижеше глухоням опитен винар.

Имаше и друга причина, която насочи Ставри /така се казваше студентът/ именно към този манастир. Строгите монашески одежди не можеха да скрият съблазънта, която криеше под тях най-младата послушница. Младежът беше дочул, че това момиче преживяло драма, която я накарала да преосмисли грешния си живот. Нейният приятел, с когото имали страстна любов и бурни светски скандали, след свръхдоза хероин си беше отишъл едва двадесетгодишен. Чувствайки се съпричастна към нелепата му смърт, безсилна да се отърси от чувството за вина, тя решила да се отдаде в служба на Всевишния. Напразно Ставри се опитваше да я заговори – младата монахиня го подминаваше, смирено навела глава.

Веднъж старата игуменка, която бе стожер на реда и строгото спазване на религиозните канони, получи остра бъбречна криза и за първи път временно трябваше да напусне своите покои, въпреки нежеланието си. Реставраторът реши да се възползва от нейното отсъствие и помоли нейната заместничка да му позволи да надникне в избата, за която се носеха легенди. Не му се наложи да настоява. На жената ѝ допадаше скромният младеж с дарба, която единствен Бог може да отрежда.

В каменното подземие имаше редица от неголеми бъчви с вино от определени сортове и район. На полуизгнил стелаж бяха наредени дългошиести бутилки, покрити с прах и мухъл. Монахинята обясни, че това е техният трезор – старо вино от най-добрите години. С тях дарявали символично най-щедрите спонсори на манастира, благодарение на които в тези трудни времена той успявал да запази старинното си очарование. Появата на подобна, съзнателно непочиствана бутилка, сред изисканите блюда на тузарски събирания, винаги било свързано с полумистични истории за чудодейността на съдържанието ѝ.

Ставри беше наясно, че за тях нямаше никакъв шанс, но имаше щастието да дегустира останалите вина. Той склоняваше придружителката си да отпие по някоя глътка от най-впечатлилите го сортове. Успя да вкуси и от едно малко буренце, отредено само за висшия клир в редките случаи, когато удостояваше стария манастир с височайшето си присъствие. Чудният му вкус и особен теменужен аромат бяха достоен завършек на вълнуващото преживяване.

По обратния път монахинята в един момент залитна. Ставри деликатно я подкрепи, усещайки неволно приятната заобленост на все още стегната гръд. Събра сили да отдръпне като опарен ръката си от съблазънта. Полегнал в определената му скромна килия, чувствайки как все по-осезаемо със сладко лукавство нахлува в жилите му духът на старото вино, в просъница започна да долавя еротични видения, които му навяваха греховни помисли. В желанието да се отърве от тях той излезе да се поразходи из хладните коридори на божия дом. Сети се, че би могъл да надникне в стаичката на игуменката, където бе окачена ценна икона – Христос Пантократор от 14 век. Само бе слушал за нея, а категорично му бе забранено да се мотае в тази част на сградата. Зад една от вратите чу странен шум. Заслуша се. Това бяха охкания и неясни задъхани реплики. Замъгленото му от изпитото вино съзнание кощунствено го подтикна да надникне вътре. Директно срещу него се облещи съблазнително закръглено женско дупе, увенчано с много приятни форми и извивки. Притежателката му беше забола глава между две изящни бедра, стърчащи високо във въздуха. Те принадлежаха на младата послушница, която отривисто въртеше главата си насам-натам и шепнеше насърчително: „Точно там! Чудно е… Не спирай!“

Двойката изобщо не забеляза чуждото присъствие, увлечена в игривите си нежности. Студентът се поддаде на неудържимата пулсация на издутия до пръсване немирник, дръпна ципа на и без това тесните дънки и неосъзнато, без да мисли за някакви последствия, се залепи зад монахинята. Прониза я с един замах. Собственичката нямаше време да реагира на изненадата, изпълнила до предел женската ѝ същност. Успя само страстно да изохка, прекъсвайки за миг обработването на моминската градинка. Младата монахиня сепнато отвори очи и онемя пред гледката, разкрила се за взора ѝ. Понечи да закрие свенливо лице, но прецени, че и многоръкият Шива не би могъл да смекчи по някакъв начин деликатността на ситуацията. Опитният език на приятелката ѝ, която се бе вече окопитила, проникваше в нея. Хормоните на младото мускулесто мъжко тяло, работещо като двутактов двигател, съучастническото поведение на другата, отключиха в незадоволеното ѝ тяло съзнателно потискания спомен за някогашен най-сладък грях. Сложната композиция от сплетени тела започна да се разклаща под зачестилия мъжки ритъм, но все още продължаваше да изпълнява своята част от задължения. Младият реставратор предвари обливащата го вече вълна на върховно облекчение и с отривисто движение го опря до полуотворените момински устни. Те го поеха като чакан гост и засмукаха жадно. Хор от колективни накъсани охкания подсказа, че всеки от групата е получил полагащия му се дял удоволствие. Не се усещаше нечие намерение за прекъсване на играта. Студентът се оказа отдолу, сънаборничката го яхна, обсипвайки тялото му с хапещи целувки. Зрялата дама обработваше поотпусналата се временно жила, на чиито отзивчивост се надяваше цялата група. Усетила укрепналата отново стабилност на мъжката опора, младата монахиня я насочи към определеното от природата ѝ място и започна необуздано да я обяздва. Тя ту се извиваше в дъга назад, прилепвайки се към гърдите на своята приятелка, която си играеше с частта от мъжки атрибути, незаети активно в битката, ту полягваше върху якия мъжки торс, стискайки между устните си ушенцето на партньора. Ставри започна да ускорява темпото в очакване на апогея и с последни отривисти движения оползотвори последните микрони на мощното си бутало, което впръска живителното си съдържание дълбоко в лоното на обладаваната, чиято душа сигурно вече беше познала рая. Дълго след това трите сплетени тела отпочиваха безмълвно в сладка омая.

На другия ден, реставраторът направи опит да интимничи с момичето, обрекло се на Бога. Уви, поклащайки глава в самоукорително съжаление, тя се отдаде на молитви да бъде опростен поредният ѝ грях. В очите ѝ се четеше непозната фанатична решимост да изгони съблазните на дявола от тялото си. А над нея от първите почистени икони аскетичните лица на светиите с укор напомняха на младежа, че в тази божа обител той има съвсем други задължения.

НЕТLOVE

Автор: Спас Христов

Класиран на трета позиция в конкурса за еротичен разказ. Разказът се публикува с правописна редакция.

НЕТLOVE

Както всички в днешно време, и аз имам профил в сайт за запознанства. В него съм послъгал за доста неща, но съм обявил точно възрастта си – 50 години. При едно вечерно сърфиране изскочи нещо интересно. Получих съобщение от някой с ник Даниел Стийл. Голям майтап. Аз съм се кръстил Стивън Кинг и това направо ме задължи да се включа в чата.

Стийл: Сантиметри? 69 правиш ли?

Кинг: Добър вечер, уважаема госпожице.

Стийл: Карай по същество.

Кинг: Моля? Нима годините ми, обявени коректно в профила, не Ви подсказват, че съм от старата школа. И не споделям интимните си мерки и преживявания с непознати в нета.

Стийл: Изкуфял дъртак, и магарешки трън оттука нема да закачиш. Аре бегай.

Кинг: Не подобава на ник Даниел Стийл да реди такива изречения.

Стийл: Както и на ник Стивън Кинг да се прави на девствен поет. Очаквам в следващите 3 минути да ми пратиш снимка на члена си в еректирало състояние, плюс снимка голо тяло или следва блокаж. Не се занимавам с лузъри и не се шегувам.

Както може би се досещате, последва блокиране първо от моя страна. Както и погнуса и напълно забравяне за пропилените 5-10 минути в разговора, описан по-горе.

След няколко дни пак в същия сайт ме заговориха от ник Червена шапчица.

Шапчица: Здравей, Стиви.

Аз: Здравейте, добър вечер, благодаря Ви за интереса.

Шапчица: Аз всъщност съм Даниел Стийл, това ми е новият ник. Не вярвах, че в целия нет има мъж, който наистина да ме отреже. Всички само се заканват, но пращат снимки на поразия. Събудихте интереса ми и затова Ви пиша отново.

Аз: Не се занимавам с малки вулгарни кучки като Вас, извинете.

Шапчица: А с какво се „занимавате“? Какво търсите в един сайта за запознанства?

Аз: Налага се да Ви разкарам по втория начин. Търся общуване, малко чат и истинска среща за интимност и секс.

Шапчица: Да се видим тогава. Както казват, „без предварителни условия“, ха, ха.

Аз: ОК.

Спестявам Ви досадните подробности на уговорката ни. Въпреки че отдавна съм въоръжен със знанието, че в нета нищо не е такова, каквото изглежда и совите не са това, което са, се вързах. Направих резервация за двама в добър ресторант и два дни по-късно, около 19 часа, се монтирах пред входа му с букет бели рози. Въпрос на вкус и на стил. След 20-минутно чакане връчих букета на пиколото, паркиращо автомобилите на гостите, с инструкция да ги подари на дамата още на вратата, ако се появи, представи и попита за резервацията. А аз се отправих към вътрешността и зачаках. Една бира, чаша бяло вино и две водки по-късно, още никой не беше дошъл. Стана ми крайно време за прибиране вкъщи и лягане. Още с влизането включих компютъра и блокирах и ник Червена шапчица.

Пак в сайта за запознанства, дни по-късно.

Съобщение от никнейм Вулгарна мръсница.

Мръсница: Здравейте, Стивън. Бих искала да Ви кажа, че сте хубав и представителен мъж с изтънчено естетическо чувство и страхотна кола. Аз съм Шапчицата. Дойдох на нашата среща и Ви огледах добре, продължително, отстрани и инкогнито. Това беше, защото не знаех какво да очаквам и как искам да продължи или да не продължи. Длъжница съм Ви, защото не се представих. И имам за Вас едно предложение. Ще Ви чакам утре, точно в 11.00 на бул. „Цариградско шосе“, спирка „Атомен център“, от страната на „Метро“. Идеята ми е да ме качите в колата си, да поемем към „Околовръстното“ и там, на сгодно място да ви направя една свирка. Така да Ви се издължа и да приключим. Ако решите да дойдете, бъдете точен. Стоя само 10-15 секунди от единадесетия час…

Не отговорих дори. Направо блокирах и Мръсницата. Мразя да ме разиграват, затова.

Все пак, малката го беше изчислила. Даде ми около двадесет и четири часа за размисъл по „офертата“. Премислих я много пъти. Примерно така: „Това не може да е капан. Най-много да не дойде. Отивам, зървам червената барета отдалеч и ако е между двадесет и пет и тридесет години видима възраст, спирам и я качвам. Ако е мъничка – не. Човек на моята възраст не бива да отминава приключение-свирка с лека ръка. Дори да изпитва мъничко страх и погнуса. А и старото БМВ още върши работа.“

На другия ден изчислих небрежно трафика. И минах „случайно“ покрай мястото на срещата в 10:58. Червена барета бодеше погледа отдалеч. А под нея се подаваше пищно тяло в черен тоалет стил „Готика“. На видима възраст около двадесет и нещо. Слава богу, нямаше пиърсинг и видими татуировки. Такова нещо ме отблъсква. Спирам и отварям вратата откъм мястото на мъртвеца.

– Даниел Стийл?

– Аз съм, Стивън.

Дамата се качва, потегляме и само секунди след това демонстрира палава лява ръка. В смисъл че я поставя на бедрото ми и я приплъзва нагоре.

– Смятам да ви доставя удоволствие, без да е необходимо да го връщате върху мен.

– Наумила си да правиш с мен секс като мъж, а?

– Дотам модернистично, че дори няма да ви покажа гърдите си.

– А какво би казала, ако вместо на „Околовръстното“, те закарам в дома си, заключа те и правя секс с теб дни наред. Докато ми омръзне.

– Муахахахаха – изкикотва се в лицето ми Шапчицата. Насилническият тип мъже, Стиви, не носят светли ленени костюми, бяла риза с лилава вратовръзка и нямат завършена визия в стил френски шик, като вас. Бяхте се облекли така, докато ме чакахте пред ресторанта, нали? Мъж, който ще заповядва и прави егоистичен секс, който използва и насилва, предпочита тъмните цветове. Убедена съм, че съм в безопасност и със свободна воля покрай вас.

Винаги съм казвал, че най-удовлетворителният секс извира първо от мозъка. Допреди малко спътницата ми беше плеймейт за отпускане на жилата, но се самопроизведе в жена, с която общуването е възможно и на интелектуално ниво. Това направо ме побърка и се изопнах целият.

Малката мръсница ме усети и мина на номерата от висша трудност. Имам предвид, че ме разкопча и започна да си играе с инструмента ми, докато шофирам и в движение. Мамка му. Обожавам подобни игри. Дори не мислех да спирам, паркирам, раздробявам риска и удоволствието. Само намалих скоростта, вместо завой към „Камбаните“ продължих по „Самоковско шосе“ заради по-слабия трафик и се оставих в нейните пръсти. Ако и докато се облекча. Даниел ме усети и в това. Играехме си на катастрофа, прехапан член или облекчение от цялото ми тяло в условия на краен стрес.

Направи ме на акробат и цирков клоун, но накрая омазах всичко. Излях се по панталона, седалката, тапицерията, в устата й. Хареса ми, че преглътна течността, която попадна в нея. Веднага след като свърших, завих плътно към тротоара и спрях. Погледнах я в очите. Там играеха дяволити пламъчета. В смисъл: „Разказах ли ти играта, дърт пръч такъв?“. Явно и аз съм гледал дяволито, също като котарак, защото ми се усмихна и започна да се кикоти. Не ми стана ясна причината за смеха.

– И какво сега?

– Сега? Нищо. Връщате ме в изходната точка и се прибирате при жена си, отивате на работа, напивате се с приятели или каквото още там ви се прави.

– В момента ми се иска да почерпя по чаша вино или каквото си избереш и ти душа иска.

– Ще ми стане неприятно жена ти да се обади по средата на кафето и да те пита къде си.

– Няма такава опасност, жена ми е бивша. И не може да ми държи сметка къде съм и какво правя. По което и да е време на денонощието.

– Резко ми се допи кафе. Закарай ме някъде, където да седнем и да побъбрим.

– Какво ще кажеш за ресторанта на белите рози?

– Става.

Пак потегляме. Карам съсредоточено и равномерно. Дамата до мен не си пали цигара, не си пуска музика по някоя станция и не се забавлява. По някое време проговаря:

– И как така човек с вашия вид и възможности е оставен без актуален надзор и тежко семейство?

Отговарям в едно стихче, макар да не съм го писал аз, а Шандор Петьофи:

Две неща обичам на земята.

Любовта и свободата.

За любовта живота си ще дам,

за свободата ще дам любовта.

И продължавам:

– Въпрос на стечение на обстоятелства и сътресения в обществото. Ту имах пари и възможности, ту нямах, а това се отразява на обстановката в една връзка.

– Имам чувството, че ние с теб ще поостанем за малко един до друг – отговаря ми Даниел Стийл и ме фиксира с очи.

Странно, но и аз имах същото чувство.

Етер

Автор: Анна Нанкина

Класиран на четвърта позиция в конкурса за еротичен разказ. Разказът се публикува с правописна редакция.

Вървеше бавно и наперено. Широките му рамене се поклащаха с всяка крачка, а стегнатият му малък задник се съкращаваше над здравите прави крака. Излъчваше сласт като мартенски котарак. Група студентки се обърнаха след него. Всяка оглеждаше с нескрита възбуда помръдващите мускули под леката ленена риза. Пакетът му се открояваше в светлите джинси.

Подкосиха ѝ се краката, докато го гледаше как се приближава към нея. Изчака със затаен дъх. Мирисът на скъп парфюм се сливаше с миризмата на здраво мъжко тяло и мускус. Тя стоеше точно пред него и чакаше. Той идваше точно към нея. Само няколко крачки и устните им щяха да се докоснат. Тя затвори очи. Отвори устни и се наведе леко напред. Миг на блаженство и… отвори очи. Той подминаваше вече вратата. Не се спря, дори не я забеляза. Във въображението си тя вече го събличаше и почти физически усещаше устните му върху своите и топлината на тялото му.

Той беше новият асистент, а тя – лаборантка, която подготвяше препаратите за лабораторните упражнения. От началото на семестъра тя го чакаше, гледаше и примираше от желание да я забележи и да му се отдаде. Бленуваше как страстно се целуват, после той разчиства стъклениците с едни замах. Настанява я на плота, повдига бялата манта. Тя е готова, гола, топла, вибрираща и отворена. Той жадно се намества между краката ѝ. Вкарва търсещ език в листенцата на вагината ѝ. Тя започва да се движи на тласъци с нарастваща амплитуда. Езикът му обхожда клитора ѝ. Тя го приема с топли сокове. Екстазът замъглява съзнанието ѝ. Шумна въздишка се изтръгва от гърдите ѝ. Няколко студенти се обърнаха към нея и тихо се засмяха. Тя дойде на себе си. Зачервена и смутена побърза да се скрие в кабинета си. Пак беше свършила, фантазирайки за него. Едва се движеше, вагината ѝ беше набъбнала от възбуда и пулсираше. Не издържаше повече така. Трябваше да го има.

Минаха първите изпити, тя си сгъваше уморена бялата престилка. Подготвяше се да си тръгне след дългия ден. Отвори шкафчето си, започна да сваля бавно дрехите си. Остана по бельо и усети допира на члена му до себе си. Постепенно двете му ръце обгърнаха гърдите ѝ. Тя притаи дъха си. Не смееше да отвори очи. Ако пак беше фантазия, не искаше да свършва. Членът му все по-настойчиво и силно се триеше в дупето ѝ. Усети как ѝ смъква прашките. Зърната ѝ настръхнаха и се втвърдиха. Гърдите ѝ щръкнаха. Той покри шията ѝ с горещи устни. Пъхна пръст в отворената ѝ уста. Тя го пое жадно, засмука го и езикът ѝ го облиза. Той бавно я обърна към себе си. Нежно прилепи устни към нейните. Засмука долната ѝ устна. После с настойчиви устни захапа горната ѝ устна. Езикът ѝ обходи неговия. Те се търсеха с устрема на изгубени вълни. Тя започна да целува гърдите му, спускайки се надолу. Зарови лице в къдравите косми над члена му. Вдъхна замайващия му аромат. Облиза члена му в основата. С търсещи устни обходи ствола му. Зарови се в юздичката, където с настойчив език започна да лиже главата на члена му. Той изпъшка. Натисна леко главата ѝ към себе си. Тя го пое целия, като езикът ѝ отривисто облизваше главичката на члена му. С всяко кръгово движение на езика ѝ, тя го засмукваше все по-плътно. Той потреперваше с всяко нейно движение. Отривисто я изправи. Сега беше негов ред да ѝ достави удоволствие. Зарови лице в дебрите ѝ. Езикът му беше неумолим и дързък. С бързи близвания стимулираше клитора ѝ. Тя се извиваше и стенеше. Неистово се движеше с бесни контракции. Когато тя притихна, той прилепи тялото си до нейното и с един тласък проникна в нея. Движенията им бяха бързи и отривисти. Телата им се преплетоха. Тя се накланяше силно назад, когато той се устремяваше напред. Членът му проникваше все по-дълбоко в нея. Тя не знаеше къде е. Цялото ѝ съзнание беше във вагината ѝ. Желаеше го, приемаше го и се сливаше с него. Дишаше с него, сърцето ѝ биеше в такт с неговото. Неземна сила я движеше, не усещаше краката си, нито тялото си. Пръстите ѝ се впиха в задника му, побелели от стискане. Той тихо стенеше в косата ѝ. Тя се извиваше в змийски танц. Топлината на семето му обля вагината ѝ. Усещането беше като разтваряне в етера. Не смееше да си отвори очите, не дишаше, не помръдваше. Усещаше собствените си конвулсии до болка. Сладката и непоносима болка на екстаза. Краката ѝ се подкосиха, мускулите ѝ отказаха, строполи се на пода. Сън ли беше това, или реалност? Само тънката миризма на мускус и сперма подсказваха, че той е бил тук.

Историите на писателя. Знам кой си!

Автор: Мариана Бусарова

Класиран на пета позиция в конкурса за еротичен разказ. Разказът се публикува с правописна редакция.

Историите на писателя. Знам кой си!

– Знам кой си – каза му го равно и спокойно, все едно говореше за жегата навън. – И… – Замълча за миг, сякаш изпитваше търпението му.

Той не се сдържа. Преглътна. Адамовата му ябълка подскочи. Привличаше го. Медни коси, розови пухкави устни, светла кожа. И сочни извивки, като на узряла праскова. Дори не беше красавица, но тези къдрици, разпилени по леко разголените ѝ рамене и цепката между гърдите ѝ…

– Какво? – В момента, в който го изрече и съжали.

– Интересува ли те? – Видя я как присвива топлите си кафяви очи.

Като млечен шоколад, напръскан с кристалчета кафява захар. Знаеше, че трябва да се обърне и да си тръгне. Но не успя. Не искаше. Нямаше как тази жена да има повече самообладание от него… И да питае повече презрение… или високомерие…

– Не се прави на мръсница – каза ѝ тихо. Предизвикваше я да наостри уши. Но тя дори не мигна – Не ти подхожда. Твърде си сладка!

Езикът ѝ се стрелна и облиза устните ѝ. Боже! Внезапно го заля толкова силна възбуда, че изскърца със зъби.

– Сладка?! – Усмихна се. – Опаковката невинаги отговаря на съдържанието, нали знаеш? Вероятно ще ти приседна!

Тя наистина се забавляваше. А на едната ѝ буза се появи закачлива трапчинка, за да затвърди излъчването ѝ. Едно малко сладкишче, което можеше да схруска на закуска, заедно с кафето си… Вместо някой френски кроасан!

– Будалкаш ме, сладурано! – Без да се усети беше смръщил вежди.

– Не се мръщи, сладък! – изимитира тя тона му. – Ще ти станат бръчки… И…

Ех, това „и…”. Побъркваше го.

– Какво? – отново трябваше да се въздържи.

– Значи те интересува… така ли да разбирам? Теб?!

Той кимна.

– Е, добре! От мен да мине. – Наведе очи. Секундите отекваха в него. – Ще ти станат бръчки и ще развалиш лъскавата си фасада!

– Фасада?

– Да – впи очи в него и добави: – Красив и безпощаден сваляч. Освен това, казват, че си добър в…

Пак тишина. Очакване. Искаше да се пресегне и да я стисне за раменете. Да повдигне брадичката ѝ и да…

– Бил си добър в писането. А може би и като любовник…

Пое си рязко въздух. Защо тази жена го вбесяваше толкова много? И го привличаше, и го побъркваше… Това не беше… редно?! Това беше негова запазена територия… Тя… ? Не знаеше какво да мисли за нея. Беше като студен пламък. Имаше ли изобщо подобно понятие? Студена като огън! Гореща като лед! Сладка и горчива?

– А ти какво искаш? – Гледаше я от упор в очите.

– Смееш ли да разбереш? – Миглите ѝ потрепнаха леко.

Сигурен беше, че го направи нарочно. Приличаше на стоманено острие в копринена кания. Докато не го измъкнеш и не се порежеш, даже не подозираш какво те чака.

– Не съм от плашливите, сладурано! – изсъска той остро.

– Заведи ме горе, в стаята си. – Очите ѝ се премрежиха и придобиха цвета на разтопено злато.

Усети отново онази тръпка. Стана му горещо. Едва овладя стенанието, напиращо в гърлото му.

– А защо реши, че те искам? – изстреля рязко през зъби.

Тя се засмя звучно. Смехът ѝ беше нисък и чувствен.

– Дънките ти са доста тесни… – Повдигна леко изписаните си вежди. – Имам добро зрение, господин писател!

Той изръмжа.

– Хайде! – Очите му се впиха в нейните и ги задържаха. – Ще видим колко си издръжлива!

Пръстите му я стиснаха за лакътя, сякаш изведнъж се беше уплашил, че тя ще реши да си тръгне.

******

Остави я сама насред сумрака в хотелската си стая и влезе в банята. Нека да го чака. Да се чуди дали не си е променил решението. Да се изпълва със съмнения. Познаваше женската природа. Вечно разкъсвана от противоречия, вечно измъчвана от несигурност, търсеща потвърждение на чувства… Той нямаше чувства.

Пусна студената вода и наведе глава под струята. Зачуди се дали няма да види как нагоре се издига пара, толкова разгорещен се чувстваше. Съблече се и хвърли дрехите си в ъгъла на помещението.

Усети лек полъх и още преди да успее да се обърне ръката ѝ се спусна по гърба му и се спря на кръста му.

– Не обичам да чакам… Особено щом съм възбудена…

Гласът ѝ беше нисък и натежал от желание, а дъхът ѝ се блъсна в кожата на гърба му и го накара да изтръпне. Обърна се рязко и се надвеси над нея.

– Ти си… – Изобщо не сети какво да ѝ каже.

– Неустоима? – Надигна се на пръсти и го целуна по устните. – Знам, сладък! Хайде, ела да разкопчаеш ципа на роклята ми!

Командваше ли го?! Усещаше как контролът му се изплъзва… Беше му се изплъзнал още отначало, от първите думи, които беше произнесла.

Протегна се, смъкна проклетия цип и видя дантелено ѝ бельо в бордо. А тя свали роклята си бавно надолу. Разкопча сутиена си и го пусна на пода. Наведе се демонстративно и плъзна бикините по бедрата си.

Щеше да ѝ покаже. Стисна хълбоците ѝ с длани и я накара да се подпре на канапето пред себе си. Дори нямаше да я гледа в очите, докато я обладава. Тя се изви, наведе се, така че му даде идеална видимост към тялото си и извъртя глава над рамото си.

– Как позна, че това е любимата ми поза? – Очите ѝ блестяха.

Беше прехапала долната си устна и точно това беше последното, което срути цялото му самообладание. Притисна я към гърдите си. Искаше я! Проникна в нея рязко. Беше толкова стегната и мокра, че не успя да потисне стона, който напираше на устните му. Чу я как вдишва рязко. Прокара ръце през талията ѝ и нагоре към гърдите ѝ. Кожата ѝ пареше. Тялото ѝ се извиваше назад към неговото. Тя беше огън. Невъздържана. Омайваща. Превземаше го. Нали той беше този, който обладава… А тя… изсмукваше го, побъркваше го. Възбудата му се покачи толкова бързо, че се наложи да забави ритъма, за да не свърши веднага…

Отдръпна се и я извъртя към себе си. Гледаха се няколко секунди в очите, а после я вдигна на ръце и я занесе до широкото легло в ъгъла. Настани се между бедрата ѝ. Не знаеше какво иска да ѝ докаже. Искаше тя да се извива под него, заради него… да чува стенанията ѝ, да я чуе да го моли… Дори така, докато беше оставена на милостта на ръцете и устните му, не се почувства победител.

******

Един слънчев лъч гъделичкаше миглите му. В полусън протегна ръка, за да я потърси в леглото до себе си. Очакваше да я намери там, все още спяща, след дългата и изтощителна нощ, която бяха споделили двамата. Трябваше да ѝ признае, че го беше накарала да забрави за борбата за надмощие. Беше изтрила цялото му самообладание. От един момент просто бе спрял да мисли и се бе отдал на усещанията.

Пръстите му не я достигнаха. Отвори очи. Нямаше я. На съседната възглавница лежаха бикините ѝ и една сгъната рекламна листовка. Дръпна листчето и зачете написаното с елегантен почерк:

Спомняй си за мен и знай, че не всичко, което е било за малко твое, ти принадлежи…”

Отпусна се на възглавницата и смачка бележката. Завладяха го безсилие и празнота.

Във ваната

Автор: Анна Нанкина

Класиран на шеста позиция в конкурса за еротичен разказ. Разказът се публикува с правописна редакция.

Във ваната

Тя отпиваше бавно от чашата вино. Потопи се в топлата вана и се измъкна постепенно от водата. Косата и клепките ѝ се покриха с капки. Тя стоеше, затворила очи, капчици топла вода се стичаха по гърдите ѝ и потъваха между краката ѝ. Гърдите ѝ бяха малки и стегнати. Тъмните ореоли около зърната бяха настръхнали, зърната стърчаха възбудени. Горещата вана отпусна сетивата ѝ. Вълни на възбуда заляха утробата ѝ. Още го усещаше по себе си. Горещите капки сперма разтапяха бедрата и корема ѝ. Тялото му тежеше отгоре ѝ. Неумолимо беше разтворил краката ѝ. Тя с усилие си поемаше въздух. Но негата на възбудата я караше да се притиска още по-силно в него. Хълбоците му шляпаха в нейните бедра. Отскачаше нагоре при всеки негов тласък. Движенията му бяха силни и резки. Усещаше твърдостта на члена му с цялата стена на вагината си. Главата на члена му се триеше ожесточено в матката ѝ. Обгръщаше го с крака, преплетени в неговите. Не знаеше къде свършва той и започва тя. Тази плетеница от тела живееше свой живот. В ритъм и скорост непостижими за здравия разум. Дишаха и се тласкаха като едно цяло. Той стенеше учестено в косата ѝ. Тя усети неговия предел. Молеше се за пощада. Не издържаше повече неумолимото триене на члена до възбудения си клитор. Той изригна мощно с топлото си семе. Оплиска я цялата отвътре. Матката ѝ се стягаше и извиваше в мощни конвулсии. Вагината ѝ пулсираше в болезнена страст. Тя се изви и мощен оргазъм се разля в тялото ѝ. Боже, а беше сама във ваната. Този мъж я докарваше до лудост. Изкарваше мръсницата в нея. Само от спомена за секса беше в състояние да свърши отново и отново…

Плъзна ръка по бедрата си. Пръстите ѝ се настаниха между срамните устни. С бавни движения тя се погали. Сладостна тръпка се разля по тялото ѝ. Обикаляше с пръсти клитора си. Бавно и настойчиво изследваше всеки сантиметър от плътта си. Постепенно стесняваше кръговете около клитора си. Усети го втвърден и очакващ. Прокара ръка по гърдите си. Разтри зърната си. Вълни на сладост прерязаха слабините ѝ. Отново си спомни горещите му устни върху гърдите си. Той захапваше зърната й, смучеше ги жадно и езикът му ги обхождаше с изследователска непримиримост. Кожата ѝ настръхна. Капчиците вода се задържаха в ямката на шията ѝ. Пулсът на шията ѝ се учести. Бавно се галеше и спусна ръката си по корема. Докосна вътрешната страна на бедрата си. Постепенно засили натиска върху клитора си. Не се контролираше. Умът ѝ беше изпразнен. Очите ѝ бяха притворени. Пръстите ѝ живееха свой живот, водени от неустоимото удоволствие да го докосват. Не спираше. Търкаше го и го пощипваше. Усещаше го настръхнал и готов. Пределът беше близо. Тялото ѝ се задвижи по свой ритъм. Всеки допир беше като стотици искри в мозъка ѝ.

Засили ритъма. Не спираше, търкаше пръстите си в изпъкналия клитор с нарастваща бързина и ожесточеност. Водата във ваната закипя под ръката ѝ. Още малко, още малко, още, още… Боже, чу се да вика. Ехото препращаше стенанията ѝ от стена към стена. Крещеше и виеше, притискаше бедрата си едно в друго. Гореща течност се изстреля от нея. Отпусна се в нега. Топлата вода я приюти в приемаща прегръдка. Потопи се и остави водата да покрие лицето ѝ. Прекрасно, прекрасно чувство. Радост и екстаз. Прекрасен, прекрасен оргазъм.

Резултати от конкурса за еротичен разказ

Резултати от конкурса



Здравейте,

Дойде време да обявя резултатите от конкурса за еротичен разказ. Първо малко статистика – за месеца, през който конкурсът беше отворен, получих 14 разказа от 9 различни автори. Ето и шестте, които избрах за публикуване:

1. „Последният ми спомен от тоталитаризма“ – Стефан Страшимиров (псевдоним Джонатан Спенсър)

2. „Лудо вино“ – Стефан Страшимиров (псевдоним Джонатан Спенсър)

3. „Нетlove“ – Спас Христов

4. „Етер“ – Анна Нанкина

5. „Историите на писателя. Знам кой си!“ – Мариана Бусарова

6. „Във ваната“ – Анна Нанкина

Четиримата отличени ще получат книги, а разказите им ще бъдат публикувани тук, във възходящ ред според класирането (т.е. първият ще бъде публикуван последен за увеличаване на очакването). По-късно ще се свържа с авторите за уточняване как да получат наградите си.

На печелившите честито! А за останалите – не се отказвайте, вярвам, че ще имате възможност да се проявите в друг конкурс. 🙂