На гости в немъгливия Албион

На гости в немъгливия Албион

Съществува място, където няма джиесеми. Където жените са красиви, без да се епилират, а тревата е по-зелена, отколкото можете да си представите. Бих могъл да се върна там, братлета. Бих могъл, но не бива. Нека ви разкажа защо.

Попадна ми ръкопис – препис от препис от препис, според който трябваше да отида точно на Нова година и по пълнолуние в центъра на Стоунхендж. Тогава се отваряла вратата между нашия и другия свят и всеки можел да премине.

Отидох. Не само защото нямаше какво да правя на Нова година, освен да ида на най-смотаното и дъждовно място на планетата, построено от изкукали друиди, а и защото… май наистина нямаше какво да правя. Имах най-скучната работа на света – сортирах писма в поща. Последната жена в живота ми се беше изнесла преди години и вакуумът в съществуването ми започваше да става осезаем. Добре де, отидох заради тръпката. И за да не реша да пресичам в Ситито на червено, тайно надявайки се да ме блъсне кола.

Седях вече час на студа и вятъра, сам с бутилката уиски, а пълната луна висеше застрашително над главата ми. Погледнах си часовника – минута до полунощ, освен ако не беше замръзнал. Пред луната мина облак и после… изчезна. Изчезна всичко – и вятърът, и тъмното небе, и усещането, че аз също ще замръзна. Вместо това ме обграждаха сини небеса и зелена трева – докъдето поглед стигаше. Може би това беше добрата стара Англия, такава, каквато трябваше да бъде. Седях на тревата и не смеех да мръдна. Вероятно беше сън – последният в живота ми, преди да ме вкочани хипотермията. Да, сигурно бълнувах, обаче не ми пукаше. Посегнах към бутилката, но нея я нямаше. Така и щях да си отида, без да видя повече пиене дори в съня си.

Тогава на хоризонта се появи нещо. Приличаше на летяща чиния, но беше твърде малко. После видях, че отгоре му стои изправен човек. Скоро чинията се приближи и фигурата помаха с ръка – почти като у нас. Беше жена, не по-висока от мен и с тъмна коса.

– Здрасти! – каза жизнерадостно тя, когато машината спря.

Сепнах се. Откъде знаеше езика ми?

– Аз съм Жана – продължи жената. – И да, говоря английски. Всички тук го говорим, и ако искаш да знаеш, той произхожда от нашия свят. Какво стана, да не си глътна езика? Май сме малко срамежливи.

Тя се засмя на шегата си. А аз си имах причини да мълча. Първо, Жана беше красавица – бездънни кафяви очи, гъста черна коса и лунички по бузите. Второ, тялото й беше доста окосмено – е, не чак Йети, но девойките в Ситито биха я гледали гадничко на разминаване. Дрехата й приличаше на препаска, кръстосана с бюстие, а материята имитираше леопардова кожа и показваше щедро количество от плътта и космите й. В Лондон определено би минала за дивачка, но тук… При липсата на обект, с който да я сравня, ми се струваше по-красива от горска нимфа.

Тръснах глава. Надявах се да не чете мисли.

– Ъ, здрасти. Аз съм Стенли. Хубава полянка си имате тук. Все пак, може ли да ми кажеш къде съм попаднал?

Жана се разсмя:

– Ама, разбира се. Намираш се в Албион, но не онзи мъгливия. Часът в момента е 10 сутринта. Честита Нова година, между другото.

– Как 10? Преди малко беше 12. Полунощ, искам да кажа.

– Ех, приятелче. Време-пространствените преходи отнемат време, не знаеш ли? – изкиска се тя. – Хайде, да те водя при другите. Отдавна не сме имали гости.

Тръгнах с нея. Какво, вие щяхте ли да се дърпате? Тя ме качи на летящото си чудо, което порасна на размери, и се понесохме над равнината. Скоро започнахме да виждаме животни – кенгурута, зебри и разни твари, които напомняха коне и кучета, само дето не бяха. Няколкото глави отстрани на гърбовете им бързо размиваха приликата.

След десетина минути се оказахме пред портите на селище, съставено от бели къщи в ренесансов стил с плоски покриви.

Жана скочи долу и ми помогна да сляза от возилото, после го сгъна и прибра в някакъв невидим джоб на дрехата си. Тръгнахме пеша. Пътят беше просто отъпкана пръст, но нямаше прахоляци, които да се разнасят из въздуха. Сякаш нещо беше запечатало пръстта на мястото й.

Рязко вдигнах глава от земята. Едва ли една утъпкана пътечка беше най-интересното нещо тук. Исках да видя повече. И ето, след малко срещнахме още няколко жени, облечени по същия начин, които Жана поздрави ентусиазирано:

– Здрасти, Марджи, здрасти, Сю!

– Хей, Жана! – отговориха лениво те. За момент спряха погледа си върху мен, но се отказаха да разпитват.

Тя ме поведе към малък парк, където хората седяха на тревата и си правеха пикник. Присъединихме се към една компания, която тъкмо закусваше.

– Здравейте, приятели. Познайте какво! Водя ви гост!

– Сериозно? – попита млада блондинка с рошави вежди и огледа облеклото ми. – Откъде?

– От Англия! Намерих го край оня стар портал с камъните. Така де, камъни има само отвъд.

– Сигурно си изморен – прекъсна я друга. – Хайде, седни да хапнеш с нас.

Огледах притеснено компанията и седнах в края й. Не бях уморен, нито особено гладен, но ми беше толкова горещо, че дори когато се сетих да съблека връхните си дрехи, мислех че ще получа топлинен удар. И нищо чудно – жените бяха облечени като Жана, а малкото мъже още по-оскъдно – само по препаска. Всички бяха космати и изобщо не се притесняваха от това. Разгледах ги още веднъж и свалих ризата и тениската си, оставайки по панталон, с което допринесох значително за общата косматост на компанията. Но сякаш никой не забеляза, а вместо това започнаха да ми подават разни неща. Най-напред беше купа за миене на ръце. Поех я гнусливо, но трябваше да се измия под зоркия поглед на останалите. Не миришеше на нищо, обаче когато извадих ръцете си, имах чувството, че мога да отида с тях в операционната – толкова бяха чисти. Щом изсъхнах, ми подадоха чиния с плодове, купа с яхния и чаша чай – добрата стара традиция не беше изчезнала и тук. Нахраних се богато и после другите ми постлаха да спя – най-фината тъкан на света, прохладна като коприна и мека като памук.

Останах да живея при тях. Хората бяха мили и грижовни и нямаше скучна работа. Храната и подслонът стигаха за всички (подслонът трябваше само когато завали, което се случваше рядко), а местните правеха каквото им е приятно.

С Жана се оженихме на скромна церемония сред дърветата. Бяха минали само няколко месеца от запознанството ни, но аз я обичах силно. Година по-късно се роди синът ни Питър. Детето не плачеше, а само въртеше любопитните си очички наоколо. Сякаш чакаше кога ще дойде времето да проходи и проговори.

Един ден, когато се разхождахме с Жана и Питър, се случи нещо необичайно. Мъжът, който вървеше пред нас с жена си, изведнъж изчезна и по-лошо, сякаш никой от минувачите не забеляза. Всички продължиха разходката си, все едно нищо не е станало, дори жена ми.

– Какво беше това? – попитах паникьосан.

– О, нищо. Той просто завърши земния си път.

– Но как така?

Минувачите се обърнаха да ни изгледат. Повишаването на тон не беше прието тук.

– Ами, така – тросна се Жана.

След серия въпроси успях да откопча от нея цялата история. След сватбата жената имаше право да се освободи от съпруга си, когато си поиска, при това без предизвестие. После си намираше нов съпруг или пък оставаше вдовица, щом така предпочита. Ако тук имаше пари, сигурен съм, че щеше да получава и вдовишка пенсия, но не. Просто другите жени се надпреварваха да й помагат с къщната работа и отглеждането на децата.

Още по-стресиращо беше, че „освобождаването” ставаше точно като това пред очите ми – за един миг. Те не биха искали „животинчето” да се мъчи, нали така?

– Все пак, ние се грижим за вас – изтъкна Жана. – Както аз за теб от деня на пристигането ти. Осигуряваме ви всичко – дрехи, храна, технологии. Но и това трябва да свърши някога. Една жена има право да се отърве от бремето си, когато й дойде много. Не се безпокой, ще свикнеш. Както всички тук.

Опитах се да скрия ужасената си физиономия. През целия ден се чувствах като прояден отвътре. Жана ме поглеждаше крадешком, мислейки си сигурно, че ще ми трябва повече време да се нагодя. Аз пък мислех само за едно – Питър. Не можех да го предам в ръцете на някоя капризна и своеволна жена, която да прави каквото си иска с него. А дали щях да съм жив дотогава?

Жана се опита да поговори с мен вкъщи, но желанието ми да обсъждам въпроса беше изчезнало. Можеше ли тя да остави Албион и да замине обратно с мен за добрата стара Англия? Едва ли. А дори да заминехме, каква беше гаранцията, че нямаше да се отърве от мен по някое време и да направи с Питър каквото реши?

Легнахме си както обикновено и аз изчаках Жана да заспи. Грабнах бебето и летящата чиния и измъкнах стария ръкопис от шкафа. Слава богу, имаше начин за връщане.

Трябваше да се крием три дни, но успяхме. Минахме обратно през стария портал и се озовахме във виелицата и студа. Завих Питър по-плътно в одеялцето му и разгънах летящата чиния. Но тя не се включи. Сгънах я обратно и тръгнахме пеша. След няколко часа ни намериха луди туристи (накъде ли вървяха в този студ?) и ни помогнаха да се приберем на топло и да се сгреем. После заминахме за някакво село, което се надявах Жана никога да не е чувала. Започнах да работя в пощата и да отглеждам Питър.

Но понякога, на заспиване, ме спохождаше една мисъл. Не беше ли Жана бременна, когато заминахме? Не разбирах много от тия неща, пък и не успях да я попитам. Но ако това беше вярно, се молех, горещо се молех, този път бебето да е момиче.

Конкурс за тролски разказ „Тъпа идея“

За писатели с чувство за хумор. 🙂

Конкурс за тролски разказ „Тъпа идея“

Условия:

1. Конкурсът е отворен за автори, не по-възрастни от 0 години и не по-млади от 99 години.

8. Темата е свободна, получените разкази на всички останали теми ще бъдат отпечатани на тоалетна хартия, а поезията – на дирижабъл.

3. Творбите се приемат само на хартиен носител. Изпращайте ги на имейл tupa_ideja@trollollo.troll.

6. Приемат се не по-малко от 99 творби с общ обем 1 страница, в 100 екземпляра.

5. Конкурсът е анонимен; разказите трябва да са публикувани в списанията Playboy, Cosmopilitan, „Егоист“ и вестниците „Трета възраст“, „Капитал“ и „Държавен вестник“. Преди да ги изпратите, си направете селфи със заглавието. Може и видеоклип.

4. Творбите трябва да се изпратят в 99 екземпляра: в единия разказа, а в останалите 98 сложете емотиконки. Не пишете личните си данни никъде – КГБ ще Ви намери само. Ако изпратите 100 екземпляра, ще Ви подведем под отговорност за познаване на математиката.

7. С участието си се съгласявате разказите Ви да бъдат отпечатани в сборник, вестници, списания, флаери, на капаци за тоалетни чинии, на сателити, както и да бъдат изпратени с ракета извън Слънчевата система.

2. Награди: първа награда – бой; втора награда – престой в районното; трета награда – екскурзия до „Пирогов“ с линейка посред нощ; поощрителни – изненада.

9. Краен срок за участие: 35.V.1035 година.

Творбите ще се оценяват от некомпетентно жури. Лауреатите няма да бъдат уведомени, докато не стане твърде късно. Награждаването ще се проведе в мазето на N-то РПУ.

Желаем Ви неуспех!

Организатор: Тролололо

Стефан Бомжа

Откъс от този текст беше публикуван на сайта на вестник „Стършел“. Приятно четене!

Стефан Бомжа


В кръга на познатите ми винаги е имало оригинални елементи. Дали ще висят от бариерата на паркинг или от прозореца на дванайсетия етаж на хотел и ще се пръскат с вода; дали ще си правят още един съученик от смачкана хартия, яке и чанта; или пък ще снимат видео как се въргалят в снега, те винаги са забавни и интересни. Имам и един познайник, който наскоро смени четири влака, за да стигне от София до Габрово, понеже изпуснал директния.

Но най-забавният човек, с когото поддържам отношения в момента, вероятно е моят познат Стефан1. Стефан работи, понякога, като статист в киното. Виждали сме го в ролята на джудже в коледен филм; с хавайска риза на Зимния панаир на книгата (тогава рекламираше моя книга) и като брадат, мустакат турчин в историческа лента. Звездният му час, според самия него, бил когато по време на една продукция трябвало да влачи идола си, Гари Олдман, за крака, а пък Гари, пльоснат по гръб, му давал акъл как точно да го подхване.

Какво работи Стефан, освен статист, е мистерия. Самият той твърди, че продавал книги. Но веднъж ми довери и че бил шпионин като дядо си, Стефан старши. За Стефан старши има публикувани документи, че наистина е работил в разузнаването навремето, а колкото до внука му… не знам какво да мисля. Когато се сетя за това изявление, винаги се чудя дали е бил сериозен.

Като хоби Стефчо се занимава с писане. И с четене. И със снимане на тролски видеоклипове. Наскоро попаднах на негов клип как се вози в трамвай, а на друг разглеждаше книга-игра под портрета на Тодор Живков и в съпровод на „Вставай, страна огромная“. Що се отнася до разказите му, ако някога попаднете на тях, пригответе си памперс, преди да ги зачетете. В една негова история, участвала в конкурс на ИКФЕП „Иван Ефремов“, се разказваше за същество от бъдещето, изпратено в настоящето, за да научи хората как да си изхвърлят боклука. И съвсем случайно после го намериха с блистер от витамин C, стърчащ от задното му отверстие…

Мечтата на Стефан е да стане бомж2. Затова пуска коса и брада (освен заради киното) и ходи да чете книги по градинките. Разбира се, истински бомж той няма да стане, защото притежава два апартамента в София, но се справя отлично с наподобяването. Най-голямата похвала за него е някой да му каже, че прилича на бомж, а когато нарича така другите, не е за да ги обижда.

Понякога Стефчо твърди, че не пие. Само че сме си пийвали заедно по биричка. Но както е казал народът: „Слушай ме какво ти казвам, а не ме гледай какво правя.“ Твърди, че и по жени не ходи, но тук историята мълчи позорно. Още никой не е успял да уличи Стефан в близки отношения с представителка на противния пол. Може би бягат от него.

Ако Стефчо някога прочете този фейлетон, сигурно ще поиска да ме замери с тежък, евтин и държавен предмет. Стига да намери такъв, разбира се. А може на свой ред да напише нещо за мен. Моята личност не е толкова интересна като неговата, но знае ли се? И все пак се радвам, че го познавам и че винаги когато ми е тъжно, мога да разчитам на неговите истории да ме развеселят.

1Името е променено.

2Без установено местожителство (от руски); бездомник.

Морето и Ани

Този разказ е писан по задача от писателската работилница в Китен 2011: „Представете си, че сте от противоположния пол, седите си на плажа и изведнъж пристига някой досаден сваляч или свалячка, когото много ви се иска да разкарате (поне отначало). Опишете случката.“

Морето и Ани

Беше понеделник и за пръв път от толкова месеци не бях на работа.

– Слушай, Владимире, трябва да си вземеш отпуска – беше казал началникът ми.

– Ама, шефе… – тръгнах да възразявам.

– Няма „шефе“, от цял месец ми се мъкнеш с торбички под очите, слънцето си го виждал само на картинка, още малко и ще замязаш на призрак. Още утре си събирай багажа и иди някъде да си починеш. Планина, море, село – ти си избираш. Сега нямаме много работа, така че изчезвай. Ще те извикам, като ми потрябваш.

Изслушах без въодушевление тирадата и кимнах. Разбира се, беше прав, но не ми се почиваше точно сега, а и си нямах най-малката представа с какво ще си уплътнявам времето, когато не съм на работа.

И ето ме сега в ранната понеделнична сутрин – препичам се на плажа, пия кафе и чета вестник „Капитал“. Поне се изхитрих се да си наема чадър и шезлонг, така че няма нужда да се пържа като кюфте на плоча, пльоснат на тънка хавлия върху нажежения пясък като другите курортисти. Мога да си го позволя, а и така няма да ми досаждат хлапетата, замерящи се с вода край кърпите на родителите си. Нито пък закъснелите плажуващи, които трескаво търсят свободно квадратче нагрята до крайност земя, където да опънат хавлийките си, пръскайки пясък на всички посоки, преди да затърчат като луди към водата.

Чакайте, „без досадници“ ли казах? Явно съм прибързал, защото около половин час след настаняването ми на плажната ивица край чадъра ми се завъртя някакво същество от женски пол, чиито телеса показваха принадлежност по-скоро към джуджешката раса. Беше трътлеста, с малка глава, дебели крака и две гигантски цици като пъпеши-рекордьори. Може би имаше мъже, които биха го намерили за красиво, но имаше нещо твърде несъразмерно в нея. Беше облечена с къси панталонки, които караха крачетата ѝ да изглеждат още по-къси и по-дебели, и горнище на бански, подплатено със солидни банели, които едва удържаха двата пъпеша. В ръката си мъкнеше гигантска плажна чанта от тип „тагърджук”, издута до пръсване.

– Свободно ли е? – попита тя и посочи към другия шезлонг, подреден край пластмасовата масичка.

– Не – казах грубо и поклатих глава. – Чакам един приятел.

– Е, приятелят ти май няма да дойде скоро – огледа се тя и оповести заключението си със сладко-лигав гласец. – Значи мога да седна.

Гледах наглото същество със свъсени вежди, но тя изглежда не забелязваше недоволството ми. Вместо това извади от тагърджука туба с плажно масло и започна да се маже. Накрая все пак забеляза, че я гледам, остави тубата на масичката и каза нахално:

– Да се запознаем. Аз съм Ани. Хихихихи.

Не ѝ отговорих нищо.

– Нямаш ли си име, сладък?

– Имам, но не е твоя работа.

– Е, сега ще ме караш да отгатна. Чакай да помисля… Може би Иван? Жоро?

– Не позна – казах ѝ и се усмихнах иронично. Тя обаче го прие като покана да продължи да ми досажда.

Хванах с нервно движение вестника и го разгърнах на произволна страница. Опитах се поне да прочета заглавието най-отгоре, но бях толкова ядосан, че нищо не ми влизаше в главата. След пет минути циклене на първото изречение от статията, лигавото гласче на съществото Ани ме изтръгна окончателно от четенето:

– Хей, готин, ти няма ли да плуваш?

Вдигнах глава над вестника и забелязах двата рекордьора, заплашително надвесени над мен. Пред опасността да ми се стоварят върху главата реших, че все пак може да плувам, затова оставих вестника на масичката, затиснах го с кафето и последвах съществото, което ентусиазирано търчеше, тръскайки големия си задник и гигантските цици в посока към морето. На границата между плажа и водата тя ме изчака, хвана ме за китката и ме затегли зад себе си. Едва успях да се отскубна от нея, когато водата ми стигаше до кръста и се хвърлих цял вътре, за да се намокря изведнъж. След това заплувах към дълбокото с надеждата, че не е толкова добър плувец и ще се откаже да ме следва. Спрях дотам, където едва достигах дъното на пръсти – все пак не исках да се удавя. Само минута по-късно се довлече и тя, плувайки около мен като малка крастава жаба. Обви малките си ръчички около врата ми, примъкна се по-близо до мен и се наведе да ме целува. Изпаднал в дива паника, защото изобщо не можех да плувам, а и защото устата на Ани миришеше на кисели краставички с чесън, трескаво търсех изход от положението си. И тъкмо когато бях решил да викам за помощ, я забелязах – малка черна буболечка, която плуваше любопитно около нас. Явно се чувстваше привлечена от човешката плът. Сигурно беше щипалка.

Хрумна ми план. Протегнах ръка и улових буболечката с два пръста. Тя естествено веднага ме ухапа, нейната верица! Насочих ръката си към задника на Ани и я погалих. Тя доволно отпусна глава на рамото ми. В следващия момент пуснах щипалката в панталонките ѝ.

– Ааааааа! – извика тя и започна да бърка като полудяла из тях.

Използвах момента на изненада и заплувах колкото мога по-бързо към брега. Когато излязох, видях, че Ани още се бори с другата нахалница и току подрипва.

– Ей, момчета, там някой се дави! – викнах към спасителите, които по щастлива случайност бутаха едно водно колело към морето.

Двамата зарязаха колелото и хукнаха към водата, а аз хвърлих един последен поглед към Ани и беж към шезлонга. Бързо си нахвърлях нещата в плажната найлонова торба и затичах презглава към квартирата. Аз и море, как ли пък не! По-добре да ида при чичо на село, там има само старци. И ако пак дойде някоя нахалница, ще я прасна по главата с правата лопата.

Рожденият ден на Светльо

Разказът спечели трето място на конкурса „За виното и любовта“ на читалище „Дряновска пробуда-2008“. Свързан с романа „Спи с мен“, но не разкрива сюжета му.

Рожденият ден на Светльо

Случи се през пролетта на втори курс. Светльо Стайков, по-голям от мен с десет години и вече асистент, имаше рожден ден. Ставаше на тридесет и една. Не бях поканена лично, но друг приятел ме взе със себе си като придружителка. Рождените дни във факултета обикновено протичаха по един и същ начин – в някой кабинет се събират група преподаватели и въртящите се около тях кръжочници и дипломанти (основно мъже), нарежда се маса с хляб, салати и ядки, и много, много алкохол; после се започва.

Пияните преподаватели бистрят политиката, а младите си подхвърлят шегички. Ако има китара, започват да свирят и да пеят „Чувал чувал“. С увеличаването на градусите се чува все повече руска реч, а от стената изпод вежди те гледа портретът на Сталин, под който са кръстосани два ножа.

Мила родна картинка.

Така беше и този път, с изключение на китарата. Възрастните мъже спореха за и против комунизма, рожденикът им се смееше на висок глас. Другите си говорехме тихо. Виното се лееше, както и твърдият алкохол. С опиянчването на гостите споровете се изостриха, а шегичките станаха по-солени. Другата жена, която беше обещала да намине, никаква я нямаше, така че, колкото и да се свивах, си оставах идеалната мишена за младите зевзеци.

Светльо излезе. След него и Петко, приятелят, който ме беше довел, защото имал да си довършва някаква работа.

Сисадминът потри доволно ръце и ме почна:

– Ясенке, какви мъже харесваш?

– С дълга коса – отговорих като видях, че такива наоколо няма.

– А коя ти е любимата поза? – не мирясваше той.

Опитах да го игнорирам, но вече половината присъстващи ни гледаха сеира и се смееха. Само двамата политолози не ни забелязваха, увлечени в дискусията си. В този момент чух нещо от далечния ъгъл на стаята. Някой ми говореше тихо… за математическите гимназии.

Преместих се близо до него, за да го чувам, а онези се преместиха до мен, за да продължат да ме тормозят.

– Е, айде де, Ясенке, отговори на Васко! – включи се демонстраторът ни Тошо.

– Василе, Тодоре! – обади се новият ми познайник. – Я оставете момичето на мира!

Те се разхилиха пиянски, но все пак ме оставиха и тръгнаха да си търсят нова цел.

– Аз съм Явор – каза той и протегна ръка.

– Ясена.

– Какво пиеш?

Показах му пластмасовата чашка с червено вино, почти празна. Той се пресегна и ми доля. Изглеждаше също толкова подпийнал колкото другите, но пък не дрънкаше глупости, така че реших да се задържа около него.

Светльо се върна, после и Петко. Заприказваха се. По някое време дойде дори Пенка, другата ни сисадминка. Аз си останах до Явор, с когото обсъждахме науката, образованието и литературата.

– Да ходим да пушим? – предложи изненадващо.

– Не пуша, но ще дойда с теб.

Той си взе цигарите и виното, аз – моето и чиния соленки. Отидохме на близката тераса, където Явор запали, а аз продължих да пия. Отдавна вече не бях трезва, а леко почервенелият научен работник до мен ме забавляваше с приказки за студентстването си. Когато си изпуши цигарата, се приближи до мен и ме прегърна, а аз го целунах. И двамата бяхме пияни, и двамата високи около един и шейсет и нещо, така че си паснахме.

Върнахме се в стаята. Споровете за политика продължаваха, но този път закачките на Васко, Тошо и Пенка ги заглушаваха.

Единадесет отлетя, а скоро след това и последният ми шанс да си хвана рейс.

– Живея на едно таванче наблизо. Ела с мен – предложи Явор.

– Добре.

Изпратихме Светльо и Петко, после слязохме към хотел „Хемус“, хванати за ръка. Пеехме „Ваше благородие“.

Най-накрая стигнахме таванчето на Явор. Правихме каквото правихме, после заспахме.

На по-следващия ден си уредихме среща на едно стрелбище и скоро започнахме да излизаме. Връзката ни продължи три месеца. Бяхме щастливи, но се намери какво да ни раздели – облакът използвачи около Явор и моята неприязън към тях, която ме караше да крещя и да хвърлям предмети.

Дали Явор ме обичаше, и до днес не знам. Вероятно ме е обичал, доколкото му позволява характерът. Но аз бях тази, която бавно се влюби в него и която все още го обича. Ден след ден и нощ след нощ.

Представяне на „Спи с мен“ в Пловдив

Преди две седмици (на 18.04.) представих романа си „Спи с мен“ в Пловдивската библиотека. Публиката се състоя от 5-6 човека, заедно с жената от библиотеката, която присъстваше, за да ни наглежда.

Времето беше дъждовно – капеше и току се опитваше да вали по-активно. Всички бяхме с чадъри, а книгите носих в сравнително непромокаемата торба за плаж на сини цветенца (снимки по-долу).

По пътя видяхме цъфнали дървета и ги снимахме, за съжаление на фона на издраскан контейнер за боклук.

Цъфнали дървета в Пловдив.

Отидохме по-рано, което беше добър ход, защото се оказа, че не е ясно кой е човекът с ключа, страничната вратичка също беше заключена.

Служителите на библиотеката знаеха, че ще има представяне и бяха много любезни, но се оказа, че онзи, който движи тия неща, тъкмо бил излязъл в отпуск (което обяснява защо в един момент впезапно спря да ми отговаря на имейлите).

Докато чакахме, портитерът обсъждаше литературата с нас. И даже даваше съвети какво трябва да прави професионалният писател. Жалко, че не съм такъв.

Най-накрая стигнахме до залата и си разположих книгите. Публиката полека се събра и започнахме.

Книгите, върху които съм работила по един или друг начин – като автор, съавтор, съставител, тестов читател.

Представях си романа сама. Най-напред казах няколко думи за останалите книги, по които съм работила като автор, съавтор и т.н. После прочетох два откъса от „Спи с мен“.

Моя милост с романа „Спи с мен“.

Публиката участваше с въпроси и решения какво точно да им прочета. Скоро дискусията се обърна към писането, вдъхновението за него и литературата като цяло.

Публиката.

Разговорът се завъртя към фантастика – обсъдихме Станислав Лем, Робърт Хайнлайн, Майкъл Крайтън, Карл Сейгън и Стивън Кинг.

Някои от моите приятели и познати си купиха книги. Раздадох автографи, поговорихме още малко с жената от библиотеката, после се оправихме към „Пожарната“ да си допием.

Даване на автограф – първа част.

Пловдивските дружки бяха доволни, че този път ние сме се мръднали към техния град, вместо да идват те към София. Трябва да го правим по-често.

Даване на автограф – втора част.

Ето и видеозаписи от събитието. В първа част е четенето на откъсите и началото на дискусията.

Видеозапис от събититето – първа част.

Във втора част е продължението на дискусията.

Видеозапис от събитието – втора част.

Благодаря на Народна библиотека „Иван Вазов“ за домакинството и на Явор Александров за снимките и видеото!

Надявам се да ви е било интересно.

Планетата на простаците

„Смъртно опасно е да си прост.“
Незнаен ученик на Теодосий Теодосиев

„Когато космическите кораби браздят Большой театър…“
Федя от „Приключенията на Шурик“

Имало една планета в Галактиката, където нямало хора. Нямало хора, но пък била пълна с простаци. Толкова прости били жителите й, че ако някой решал да открадне яйца от съседа си, след това можел да се спъне в прага на курника, защото забравял да си гледа в краката. Или път, ако крадял високотехнологични достижения, повтарял дори етикетчето с цената. Ще си кажете, а как така се е получило, че простаците имали наука и високи технологии? Е, тези простаци имали свойството (или поне една малка част от тях), да се превръщат за известно време в непростаци и през това време пишели музика и литература и развивали наука и техника, които опорочавали в свободното си, простаческо време. Плюс това, останалите човешки цивилизации, от които водела някога началото си и простаческата, били напреднали много повече от тях, но един хубав ден били страшно изненадани, когато получили радиосигнал от отдавна забравените си роднини. Вярно, радиосигналът, след като го декодирали, се оказал пълен с грешки и хората дълго време се мъчели да разберат за какво иде реч в него, но накрая отгатнали и решили да се обадят на забравените си роднини от планетата Простотия и да им предложат да се включат в Галактическия съюз, преди да са започнали да обогатяват урана.

* * *

Космическият кораб пътуваше вече няколко месеца и екипажът беше почнал да си лази сериозно по нервите. Отначало, бидейки скептични, те се чудеха как изобщо е възможно да бъде осъществен нормален контакт с простаците, но сега, прекарали толкова време във взаимната си компания, решиха че може би не са толкова лоши и даваха мило и драго да поговорят с някой друг, пък бил той и простак.

– Е, Смит, помня че ти беше от скептиците – започна капитанът.

– Точно така, сър.

– Значи не вярваш, че тези наши бедни умствено изостанали роднини могат да имат нещо полезно за нас?

– Не вярвам да имат такова и за себе си, сър. Предполагам, че науката им се е съсредоточила в проблеми като този защо падаме в банята, ако настъпим сапун, а здравеопазването – в лекуването на пърхота и еректилната дисфункция.

– Е, аз съм оптимист, Смит. Не може една цивилизация се е развила до нивото на радиото и да няма с какво да изуми далечните си братовчеди.

– Позволете ми да запазя мнението си, сър.

– Живеем в свободна Галактика, нали така, Смит? Е, ще поживеем, ще видим.

* * *

Няколко дни по-късно, когато подминаха яркото слънце на системата, екипажът наблюдаваше околностите на малката синьо-зелена планетка на екрана и обсъждаше:

– Около пет шести от повърхността е покрита с вода, това е добре за живота и еволюцията.

– Освен това оста на планетата е наклонена под двадесет и пет градуса, което предполага наличието на годишни сезони…

– Сър, сър, засякохме телевизионно предаване! – провикна се въодушевен офицерът по свръзката.

– Пуснете го на екрана, за бога! – зарази се от въодушевлението и капитанът.

* * *

Смит и Петерсън, бордовият инженер, седяха в каюткомпанията и се любуваха на синьо-зеленото кълбо през илюминаторите.

– Знаеш ли – въздъхна Петерсън, – може би тук не е чак толкова зле. В смисъл, какво точно знаем за тях? Само, че самите ние сме ги изритали преди триста години, защото ни е писнало от тъпотията им. Ами че там сега сигурно е пълно с айнщайновци, моцартовци и толстоевци!

– Не бързай толкова. Не бива да подценяваме естествения стремеж на простака да си остане прост.

– Мисля, че си доста черноглед – подразни се инженерът. През повечето време двамата се разбираха добре, но отвреме-навреме се вкопчваха в някой спор. – Ще видиш, като пристигнем.

– Да, ще ни посрещнат с реки от мед и мляко.

* * *

Подобно на Петерсън беше и мнението на корабния лекар. Той прилагаше доводи от областта на генетиката, че от глупави родители може да се роди гениално дете, а Смит на свой ред посочваше разликата между глупак и простак.

– Наистина, Смит, смятам, че си най-черногледият член на екипажа. Ако сравня психо-физиологичните параметри на когнитивната ти дейност с тези на останалите, със сигурност ще подплатя твърдението си, но мисля че няма нужда. Според мен нашите далечни братовчеди имат всички основания…

– Ако още веднъж чуя за потенциала на простаците… – закани се подразненият пилот, но не успя да довърши.

– Не е метеорит, сър – докладваше вторият пилот. – Според спектралния анализ има изкуствен произход. И по-лошо, радарът показва, че наоколо е пълно с такива отломки.

– Но какво представляват те, Далтон?

– Космически боклук.

– Капитане, продължаваме ли с предварителния план за контакт? – попита вторият пилот, който беше дежурен.

– Да – каза твърдо капитанът.

* * *

Няколко часа по-късно вече не беше толкова сигурно, че наистина трябва да продължат. Корабът им едва не беше отнесен от огромна боклучарска ракета, която също се превърна в поредния космически боклук. Местните изпратиха радиосъобщение на техния език, който беше се оказал лесен за превеждане от автоматичните преводачи. Като цяло съобщението гласеше „Мнугу съ извиниавъми!!!“ с три думи и трийсет удивителни, които софтуерът сметна за уместно да съкрати на три.

„ДУБРЕ СТИ НЕ ДУШЛЕЕЕЕЕ!!!!!“,

придружен от фойерверки и фишеци, които унищожаваха вековните дървета.

– Какво е това, по дяволите? – извика капитанът.

– Не съм сигурен, сър – докладва Далтон, – но мисля, че автоматичните системи са ни взели за астероид или по-вероятно космически боклук, който подлежи на унищожение, преди да достигне планетарната повърхност.

– А защо не ни изчакаха да слезем по-ниско?

– По дяволите, Смит, Далтон, изведете ни оттук бързо!

– Прав беше, Смит – въздъхна той. – Тук няма нищо полезно, а присъствието ни само катализира тяхната простотия, която е опасна за всички. Ще ги наблюдаваме от безопасно разстояние. Възможно е да се подобрят, но мисля че за всички ни ще е по-добре, ако най-накрая измислят атомното оръжие и се самоунищожат. Междувременно ще напиша доклад до галактическата комисия с молба да отцепят района. А ако нищо друго не проработи, най-хуманно би било да ги стерилизираме.

На гости при мама

Разказът е публикуван в антология „Албена“ – 2019.

На гости при мама

Провинциалният град си е същият като преди – къщички, хлапета, тичащи наоколо, коли, паркирани на ливадите. Животът си тече както обикновено. Само че с една разлика – днес е Хелоуин и всички се приготвят за тазвечершното раздаване на бонбони.

Помня как едно време с мама се подготвяхме седмици по-рано, изкупувайки най-хубавите лакомства от магазинчето на ъгъла. Ако не го направехме, щяха да го свършат съседите и за нас оставаха само нещата, които никой не иска и които предизвикваха жални погледи от страна на малчуганите. А седмица по-късно обикновено нямаше нищо и хлапетата можеха направо да ти омажат цялата къща.

Вървя между къщичките и поздравявам съседите, облечена с черно дълго палто. Ново е и, честно казано, изглеждам добре в него. Мисля, че няколко мъже дори ме загледаха по пътя. Но не го взех само заради това. Трябваше ми.

Наистина, нищо не се е променило тук. Е, може би колите са станали по-нови и по-големи, хлапетата са други. Джони Смотаняка от къщата на ъгъла се е оженил, вече си има смотана женичка и две клепоухи дечица, които ме гледат с ококорените си очи изпод козирките на бейзболните си шапки. Изобщо, на кого би му хрумнало да се маскира като бейзболист? Аз винаги избирах пират или пък вещица. Или нещо по-свежо, например от компютърните игри. Спомням си веднъж, когато се бях маскирала като баншия, само дето никой не разбра какво съм. После цяла нощ трих синия спрей за коса от плочките в банята. Пък и за какво ми беше тоя син спрей – само да си докарам боя от страна на мама.

Джони също изскача от къщата и както обикновено ме гледа похотливо. Хвърлям бърз поглед към верандата му, мисля, че жена му иска да го убие на място с вестника. Те още ли получават хартиени вестници тук?

Май не трябваше да обличам това палто, а някое по-смотано. Което не бие на очи. Макар че след тази вечер надали ще има значение.

На колко е мама сега? Май наближава седемдесетте. От кисела зла жена се превърна в кисела старица. Първо изгони баща ми, после започна с тормоза и побоите. Ако имах брат или сестра, сигурно щяхме да ги разделим поравно, но не – дъртата не си е направила труда да роди втори път. Аз трябва да съм единствената изкупителна жертва.

Ето я и съседката Бренда – тежи сто тона, което в сравнение с петдесетте, които помня, си е сто процента прираст. Сигурно още е медицинска сестра в местната болница. Само че е сменила вресливото чихуахуа с болонка, която джавка значително по-малко.

Какво ѝ направих на дъртата? Цял живот съм се опитвала да бъда послушна дъщеря – помагах, доколкото ми е възможно, а когато дъртият се отърва, върху мен паднаха всички домашни ремонти, отпушване на канали, местене на мебели и прочее гадости. Защо не пукна от рак навремето? Въпреки всичките тръшкания, че ще умира, е по-здрава от говедо.

И ето, сега иска да дойда, да слушам мрънканиците ѝ и да оправя всичко по къщата, а освен това да ѝ дам парите си, спечелени с толкова труд. Не ми е за тях, да ги взема. Но когато започне да обижда, да заплашва, че ще завещае къщата на кучкарник и да ми обяснява колко съм некадърна и как за нищо не ставам…

Трябваше да си остана в града. Все още има път назад. Но знам, че няма да отстъпя. Не и сега.

Телефонът ми звъни на пожар.

– Да?

– Къде си, патко тъпа? Къде се мотаеш? Няма ли да дойдеш да видиш болната си майка, на която дължиш всичко в тоя живот? Знаеш ли, че вече нищо не мога да нося с тази ръка? Кой ще ми напазарува, изчисти и сготви, а? Гъска такава!

– Я ходи се шибай! – отвръщам и затварям.

Вдишвам дълбоко. Издишвам. Мразя я.

Няма връщане назад.

През това време още повече съседски дечица са наизскочили на тротоара, следвани от милите си родители, които добавят последни щрихи по облеклата и грима им.

Невинаги беше такава. Не започваше винаги с лошото. Минаваше дори за готина пред приятелите си. И с мен обикновено се държеше по-добре, в нейния случай безразлично. Дори ми помагаше с моя костюм за Хелоуин, въпреки че не можеше да шие. Веднъж даже ме похвали за костюма, който бяхме направили двете с баба. По-късно същата нощ, когато се върнах, доволна от събраните бонбони, ме наби. Била съм разляла млякото, когато съм ги оставяла на кухненския плот.

Вдишвам, издишвам. Стискам конвулсивно пръсти. Защо все още иска да ме държи на каишката си? И защо успява?

Пак звъни.

– Къде си, патицо? Още ли се движиш като бавноразвиваща се?

Направо затварям.

А съседчетата имат родители. Искам да кажа, истински. Може би това ми липсва все още и ми е липсвало винаги. Ако някога си ги имал, ти е по-лесно да ги прежалиш впоследствие. А аз? Единият го няма, другият е звяр. Мразя ги.

Звъни. Изключвам го.

Наистина, бях глупачка да си мисля, че можем да се разберем мирно.

– Мери си имаше агънце! – пее едно хлапенце в костюм на пастирка и се върти около мен. – Лакомство или пакост?

– Рано е още – отвръщам му. – Още не се е стъмнило.

Хлапето се нацупва.

Продължавам напред. Едно време познавах всички улици в квартала. В някои от тях играехме с децата, в други се криех от майка ми, когато побеснееше.

Подминавам бързо едно чудовище на Франкенщайн, преди и то да ми е поискало бонбони. Дали майка ми е купила този път? Едва ли, сигурно чака на мен. Лошо, ще направят поразии.

Вече стигам до близките съседи – чичо Тони, по прякор Кумчо Вълчо, който живее отсреща, пак ровичка нещо из колата си и само ми махва за здрасти. Сандърс – онзи гъз с вечните ремонти, пък чете конско на дъщеря си. Помня я като хлапе, тогава ѝ разправяше как кара количката си с педали като блондинка. Сега се е изрусила.

Мисис Джоунс, учителката по математика от местното училище, ме поздравява, аз ѝ отвръщам. Остаряла е, но си мъкне сама покупките, за разлика от дъртата. Предлагам да ѝ помогна, но тя отказва.

Децата вече се събират на тумби и се готвят да започнат обиколката на къщите. Нямам много време.

Разносвачът на пица Джак също ми маха, докато подминава с колелото си. Още няколко ярда и съм там.

Мюлерови, съседите отляво, отново се карат. Сигурно вече са на по осемдесет. Е, явно има и семейства като нашето. Пак дълго издържаха.

Вземам последните няколко крачки на бегом и бъркам под изтривалката. Вадя ключа. Някои неща не се променят.

Веднага щом отключвам, се чуват виковете ѝ откъм дивана в хола:

– Хайде, идвай, ма! Списъкът за пазаруване те чака, както и боклукът! – Хили се ехидно. – Ако се беше оженила, сега мъжът ти щеше да мъкне. Ама си тъпа, тъпа!

Преглъщам и хвърлям поглед към „боклука“ – само няколко чувала е. И това ще свърша, само че по-късно. Събувам обувките си.

Хлапетата вече пищят „Лакомство или пакост!“ откъм съседните къщи. Сега е моментът.

Вадя брадвата изпод палтото. Закачена е здраво за колана, иначе сигурно щеше да падне по време на прехода из градчето. За щастие успявам да я освободя лесно.

– Идвам, мамо! – извиквам, опитвайки се да прикрия нервността в гласа си.

Поне на Хелоуин се стъмва рано.

Нашето научно заведение

Ето разказа, спечелил първо място в конкурса. Автор е Контадин Кременски (Валентин Никифоров).

Нашето научно заведение

– Добре дошли в моя клас! – започна важно професорът. – Нашето научно заведение, скъпи колеги… и колежки, разбира се, винаги е било сред най-реномираните. То е символ на култура, професионализъм, добра подготовка, но също честност и преданост. При нас са учили редица забележителни учени. Няма да е нескромно да се каже, че възпитаниците ни заемат ключовите места в управлението на Галактиката. – Но изглежда почувства, че се увлича и добави: – Поне в по-голяма част. Да се учи при нас е не само голяма чест, но и, разбира се, тежка отговорност. Моля, не се заблуждавайте, че щом бащите ви плащат таксите, вече всичко е наред. Тук само упоритият труд се цени! При нас не може да си купиш дипломата, както става на много други места.

Някои студенти се подсмихнаха под мустак, защото бяха на различно мнение.

– Колеги, предстои ни дълга съвместна работа, затова искам да преценя степента на подготовка на всеки един от вас, защото в моя клас ще останат само най-добрите! С някои от вас се знаем от частните уроци. – Още неколцина се усмихнаха лукаво, а професорът погали нежно часовника си марка „Рулес“ – нещо, което с преподавателската заплата не можеше да си позволи. – Но съм сериозно загрижен за някои други…

Още първия ден в университета синът на Нейко се чувстваше съвсем не на мястото си.

Горкият, никога не бе попадал на подобно сборище на суетни, надути и самодоволни богаташки синчета, които се интересуваха от модните течения в шапките, обувките, късите жилетки, дългите якички и какво ли още не1, само не и от наука.

На всичко отгоре и учителят по любимата му математиката се оказа не особено умен, самовлюбен идиот. Още от първия момент не го хареса и започна да се заяжда.

Дебол също не се харесваше! Въпреки изключително високия си коефициент на интелигентност, бе твърде едър и твърде недодялан. На всичко отгоре имаше проблеми с общуването, особено с непознати. Бе отчайващо наивен и откровен, увличаше се и често го разбираха погрешно. Но нямаше мърдане! Капитан Илф настоя да изкара поне година. Една, защото бил сигурен, че през нея ще успее да вземе изпитите за всичките пет. А също и че ще намери и събере добри преподаватели за основаване на техен собствен университет.

– Не искам да мислите, колега, че съм злонамерен – обърна се към него професорът – но смятам, че подготовката ви съвсем не е достатъчна.

Дебол се постара да стане възможно най-незабележим, но беше трудно при неговия ръст.

– Сам разбирате, че едно бързо изясняване на ситуацията е само за ваше добро. Ще можете да се върнете за… да достигнете необходимото ниво на подготовка. И за доброто на вашите колеги, които ще могат да продължат необезпокоявани напред в образованието си.

– Ъ, а, ахъ. Такива са и мойте намерения – прокашля се смутено Дебол.

– Много добре. За мен е интересна вашата препоръка. Доколкото разбирам, е написана на обратната страна на парче чувал от тор?

– Ааа, да, тогава така се случи, че нямахме хартия дори за в тоале…

Професорът държеше с два пръста грубата хартия, а помощникът му прошепна:

– Едва ли е много хигиенично, професоре…

– Точно така, аз също смятам така – съгласи се Дебол – не е хигиенично с хартия, по-добре да се миеш задника след…

– Колега, моля ви!

– А… прощавайте, аз… – Горкият Дебол усети, че отново се обърква.

– И кой я е подписал, честно казано, подписът е доста нечетлив.

– Свещеникът, отец Клементие, но беше… пиян. Доста пиян. Затова и подписът му е нечетлив.

– А, разбирам – кимна престорено вежливо и нареди шепнешком на асистента си:

– Пусни го в мрежата за издирване, искам да знам кой е нещастният поп, написал препоръката за този… Обзалагам се, че е фалшива!

После продължи лицемерно учтиво, подръпвайки тънките си мустачки:

– И къде сте учили математика, уважаеми колега?

Студентите се струпаха ухилени, усещайки предстоящото забавление.

– Ами в училището – отвърна Дебол смутено. Знаеше, че изглежда смешен.

– И кое е то?

– Ами то си е нашето училище, това на село!

– И още? – повдигна вежди подканящо професорът.

– И още, татко много ми помагаше вкъщи!

– Питах за училището ви, достатъчно добро ли е, за да оправдае присъствието ви сред нас?

– О да, разбира се, много солидна направа. Всички помагаха, когато го строяхме. Почти два метра каменна основа, върху нея поставихме здрави греди, чак после използвахме готови панели…

– Колега, имах предвид качеството на преподаваната материя.

– А да! Отлично! Чичо е много добър като учител… стига да не е пил… много.

– Чичо ви, колега?

– А, всъщност не, просто така му викат всички! И аз също, макар че на мен ми е вуйчо. Защото се ожени за леля ми Жопина2. Тя също е учителка, нищо че преди е била проститутка.

– Проститутка?

– Да, и то много търсена, но вече не го прави! Някои от старите още съжаляват. Преди две години старият Чвор се беше напил и поиска… услуга. Тя, разбира се, му отказа! Кметът тогава много му се разсърди и го накара да ѝ прекопае дълбоко отзад двора… така де, градината!

– Колега, моля ви! Нека говорим за стойностни неща…

– Стойността… честно казано, не знам колко е взимала. Казват, че не било много, но, разбира се, парите са били различни, обаче и тя е била по-млада и по-хубава.

– Колега, искам…

– Съжалявам, не може да ѝ искате, тя вече не го прави! Сега пак е учителка и е много добра с езиците.

– Аз…

– Но ако толкова сте навит… ще ви заведа на Дезидерия. Там до пазара, където продаваме зеленчуците, има една, която прави страхотен… и само за пет кредита!

– Какви пет кредита?

– Цената е разумна, пък и тя е много добра и ако не сте доволен, връща от парите! Половината!

– Колега! Аз не се интересувам…

– Ааа да, прощавайте! Още като ви видях, трябваше да съобразя, че предпочитате мъже, случва се…

– Предпочитам само математиката!

– Ааа, чичо казва, че математиката е като роза, не като тоалетна. За да я разбереш, трябва да я усещаш! Не да се напъваш, за да я научиш.

– Много любопитно. Какво е нивото на познания на вашия чичо или по-точно, вашия вуйчо?

– Зависи от това колко е пил, защото…

– Колега! Искам да знам какво образование има вашият преподавател. За да разбера как изобщо сте приет в нашето учебно заведение. Тук приемът е един на хиляди! Така че, моля, отговорете на въпроса ми!

– Ааа, чичо сам признаваше, че не е много добро. Спомена, че когато учел, било пълно с някакви надути нищожества, които не можели да сметнат колко уши имат на главата. И бездарни преподаватели, които не разбирали от математика и с назадничавите си виждания повече му попречили, отколкото да го научат на нещо. Единствено алкохолът го…

– И това учебно заведение също се намира при вас на село?

– Не, разбира се! Нали ви казах, училището на село го построихме съвсем наскоро, а чичо Чеп е доста по-възрастен.

– Вие го построихте? – не разбра професорът.

– Да, нали ви казах – потвърди Дебол. – Разбирате ли, първо учехме в църквата, но започнаха да идват… за да се изповядат и въпреки че отец Клементие ги караше да говорят тихо, ние чувахме всичко. Някои от децата бяха недискретни и започнаха да разказват…

– Какво? – хвана се за главата професорът.

– Ами разни неща… това за задника на стрина Кулона3, жената на кмета. Това, че на чичо Мек му е малък…

– Ама вие знаете ли… – Професорът искаше да каже: „къде се намирате“, но Дебол го прекъсна:

– Да, аз знаех отпреди да се разчуе, че татко е педераст. Той никога не го е крил, дори има…

– Колега, моля ви! – изтри челото си с кърпичка професорът.

– Извинете, обърках се, гей – смути се Дебол. – Но това няма значение, защото откакто се е оженил за мама, не е лягал с мъж… само от крак…

– Колега, искам да знам за чичо ви!

– Не, той не е педераст! Така де, гей.

– Слава богу! – каза професорът, но изглеждаше разочарован.

– Само веднъж, но бил пиян и затова не се брои!

– Мога ли да попитам поне как се казва?

– Не знам, чичо също не си спомня. Срещнали се случайно в една стара кръчма и…

– Колега, искам да знам кой ви е обучавал! Кажете за чичо ви!!!

– Той не ми е чичо, а вуйчо, защото е женен за леля Жопина.

– Проститутката?

– Да, точно! Значи и вие я познавате?

– Колега, името на преподавателя ви!!!

– Прощавайте, казва се Челесте…

– А, какво съвпадение! Като името на прочутия професор Челесте, който също е завърши образованието си тук. Знаете ли, колеги – обърна се към всички. – Имам честта да го познавам, учихме заедно! Въпреки че не мога да се сравнявам с него, той е гений! Много го биваше!

– Да, и леля Жопина го хвали, а тя ги разбира тези неща…

– Стига! – удари с показалка по бюрото професорът и щом настана тишина, продължи: – Вие едва ли сте чували за формулата му за опростяване? – Изгледа строго Дебол. – С която сложни електронни схеми могат да бъдат опростени десетократно! Той казва, че е съвсем проста, но най-големите умове се опитват от десетилетия да я разгадаят и то неуспешно.

– Прав сте, не е толкова лесно. Трудно е при определяне на променливия фактор.

– Какви ги говорите! Какво разбирате, това не е математика за осми кла…

– Да, откъде знаете, че чичо ме научи, когато бях на осем? Първо смятал да ме научи като стана на десет, но веднъж се беше много напил.

– Какво? Да не искате да кажете, че професор Челесте ви е изнасял лекции лично!

– Не, обикновено ми пишеше задачите. Когато бе много пиян и не можеше да говори добре. Вместо синус казваше сифилис…

– Колега, тук лъжите не се толерират!

– Няма лъжа, ето тук ми е написал едно писъмце до вас. – И докато професорът гледаше тъпо, Дебол измъкна лист хартия и зачете: – Скапан нещастнико, знам, че ти е малка оная работа и освен това не умееш дори да пиеш, без да оповръщаш всичко наоколо, но не си лош човек!я

Професорът дръпна хищно писмото, но и без да поглежда познатия почерк, вече бе убеден, че е от Челесте.

– Колега, моля, това е лично – изблея и излезе забързано от залата, скри се в кабинета си и зачете: – Това момче страда от проблеми с общуването, както сигурно си се убедил. Но иначе има не само най-високия коефициент на интелигентност, който съм срещал, но и безпогрешно усещане за големите числа. Освен моята препоръка, има и от папата…

– Професоре, професоре! – дърпаше го за ръката асистентът му, влязъл след него. – С тоя дебелия бъдете по-внимателен!

– О, боже! Само не ми казвай, че препоръката на парчето чувал е от папа Клементе, Манача ди Пататерно.

– Да, как познахте?!

– Очертава се интересна учебна година! – хвана се за главата професорът.

Но това е друга история.

1Включително цветът на аналните вибратори (бел. авт.).

2Жопа (рус.) – задник (бел. авт.).

3Culo (итал.) – задник (бел. авт.).

Висшето образование – безплатно

Ето есето, спечелило първо място в конкурса. Негов автор е Венко Димитров.

Висшето образование – безплатно

Заглавието звучи еретично, ако смятате, че „скъпо“ задължително означава „добро“. За някои килограм качествен салам не може да е три лева, но ако е три пъти по-скъп, тогава трябва да е добър.

Елементарната логика говори за друго – ако човек поиска, може и на него да сложи баснословна цена и да претендира за високо качество. Спирам дотук, защото сметките взеха да стават твърде бакалски, а все пак ще говорим за висше образование. За съжаление, все по-често, когато се говори за него, то е на някакво бакалско ниво, приравняващо едно човешко право до сметката за тока.

Нека се абстрахираме и от клишета като „безплатно = безпарично“ и „безплатен обяд няма“. Разбира се, че няма – говорим за това студентите да не заплащат такси за обучение, а не, че някой ще им преподава, без да получава възнаграждение.

Издръжката на всеки един студент се покрива от държавна субсидия, която под претекст, че е недостатъчна, в разрез с Конституцията, бива допълвана от студентски такси. Университетите са склонни да приемат на килограм, само и само да влизат повече пари в тях. Нормално е тогава акцентът да пада върху търсенето на пари, а не върху предлагането на качествено обучение. Цедката, през която минават бъдещите висшисти, трябва да е проверка на знанията и уменията, а не пребъркване на джобовете им.

Образователен, а не имуществен ценз. Обаче се получава точно обратното – талантливият, но със скромни финансови възможности, бива пренебрегван за сметка на платежоспособния. За единия вратите са широко отворени, а за другия – само ако намери пари.

По тази логика, входът на университета направо може да стане не приемен изпит, а явно или тайно наддаване за всяко място. Най-достойните ще са тези, които се изръсят най-много, а не тези със солидна образователна основа.

Лекар, който не е посещавал занятия, защото е ходил да мести кашони, за да учи, и лекар, който си е платил, за да влезе или излезе – при кого от двамата бихте отишли? Имущественият ценз е предпоставка за такива явления.

В противовес на това, безплатното за студента образование е предпоставка за качество. Ако паричните въпроси бъдат изхвърлени от съзнанието на академичната общност, то и студентите и преподавателите ще се концентрират върху обучението.

Това, което трябва да занимава обучаващи и обучавани, е учебният процес, а не откъде да намерят пари за него. Процес с осигурени база, практики и лаборатории, както и достойно заплащане на преподавателския труд, за да не се допуска изнудване на студенти и „преподавателски туризъм“.

Студенти отсъстват от занятия, защото им се налага да работят, за да покриват издръжката си, а на края на деня са прекалено уморени, за да прочетат нещо – тогава за какво качество говорим? Дори и да не отсъстват от занятия, студентите трябва да има свободно време да учат, но и да почиват.

Както работещият има право на отдих, такова има и студентът, защото неговото задължение е да учи. А ако е и заслужил стипендия, си е негова работа как ще я похарчи – дали за екскурзия, книги или кафене. Да не говорим, че на разговор на маса, особено при хуманитаристите, често се раждат големите идеи. Вече ако не покрива образователните изисквания – или да ги покрие, или да си ходи. Не да бъде коткан като добър клиент, за да си получи по-бързо стоката и да дойде ред на следващия клиент.

А откъде ще дойдат средствата за такова обучение е съвсем друга тема. Дали държавата ще спре да разхищава средства и ще прекрати корупционните практики. Или ще спре да финансира военни мисии и налагането на полицейщина – това е въпрос на едно мъдро управление, за което образованието и науката са действителен приоритет.