ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Великото събиране се оказа още по-грандиозно, отколкото Торби си бе представял. Корабите се простираха миля след миля и имаше повече от осемстотин големи кораба на Волните търговци, разположени в концентрични окръжности около площад с диаметър четири мили… „Сису“ се намираше в най-вътрешния кръг – което изглежда радваше Майката на Торби – и още кораби, за чието съществуване той знаеше: „Кракен“, „Деймос“, „Джеймс Б. Куин“, „Светулка“, „Бон марш“, „Дом Педро“, „Це на квадрат“, „Омега“, „Ел Нидо“ – Торби беше решен да види какво прави Мата – „Сейнт Кристофър“, „Вега“, „Вега прайм“, „Галактически банкер“, „Ромска девойка“… Торби си отбеляза да провери разписанието му… „Сатурн“, „Чян“, „Селски магазин“, „Джоузеф Смит“, „Алоха“…
Бяха толкова много. Ако посещаваше по десет кораба на ден, може би щеше да види повечето. Но имаше толкова много за правене и гледане, така че Торби се отказа от тази идея.
На площада бяха изградили огромен временен стадион, по-голям от Новия амфитеатър в Джабалпорт. Тук щяха да се провеждат избори, погребения и сватби, спортни състезания, развлечения и концерти – Торби си спомни, че тук щеше да се играе „Духът на Сису“ и потрепери от сценична треска.
Между стадиона и корабите имаше будки, атракциони, игри, образователни и забавни изложби, комедианти, танцувални зали, които никога не затваряха, витрини с инженерни джаджи, гадатели, залагания за награди и пари, барове под открито небе, щандове за безалкохолни напитки, които предлагаха всичко от сокове от боровинки от световете на Плеядите до сертифицирана кафява отвара, представляваща древна, автентична земна Кока Кола, лицензирана за бутилиране на Хеката.
Когато видя целия този калейдоскоп, Торби се почувства, като че ли се разхожда по Веселата улица – по-голяма, по-ярка и седем пъти по-натоварена от нея, когато флотът е в града. Това беше шансът на фракитата да припечелят добри пари, докато правят на глупаци най-хитрите бизнесмени в Галактика; в този ден задръжките падаха и Търговците сваляха гарда – местните можеха да ти продадат собствената ти шапка, ако я сложиш на тезгяха.
Фриц изведе Торби, за да го държи далеч от неприятностите, въпреки че компетенциите му не бяха кой знае какви, защото беше видял само едно Велико събиране. Главният офицер изнесе лекция на младите момчета, преди да им разреши да напуснат кораба и им напомни за безупречната репутация на „Сису“, после даде на всеки от тях по сто кредита с предупреждението, че трябва да им стигнат до края на Събирането.
Фриц посъветва Торби да прибере по-голямата част от тях.
– Когато се разорим, можем да помолим Татко за още джобни. Но не е разумно да носим всичко със себе си.
Торби се съгласи. Изобщо не се изненада, когато усети пръстите на джебчия; хвана го за китката, за да види кой е.
Най-напред си прибра портфейла. После погледна към крадеца. Беше млад фраки с мръсно лице, който трогателно напомни на Торби за Зиги, само че това хлапе имаше две ръце.
– Късмет следващия път – утеши го. – Още не си се научил.
Хлапето изглеждаше напът да се разплаче. Торби понечи да го пусне, после размисли и каза:
– Фриц, провери си портфейла.
Фриц го послуша. Портфейлът му беше изчезнал.
– Е, проклет да съм…
– Дай ми го, хлапе.
– Не съм го взел! Пусни ме!
– Кихай… преди да ти отвъртя черепа.
Хлапето върна портфейла на Фриц; Торби го пусна.
Фриц се ядоса:
– Защо го направи? Тъкмо търсех ченге.
– Именно заради това го пуснах.
– А? Говори смислено.
– Някога се опитах да науча тази професия. Не е лесна.
– Ти? Изобщо не е смешно, Торби.
– Не си ли спомняш? Аз съм бивш фраки, син на просяк. Този нескопосан опит за равномерно разпределяне на богатството ме накара да изпитам носталгия. Фриц, там, откъдето идвам, джебчиите имат статут. Аз бях само просяк.
– Не позволявай на Майка да те чуе.
– Няма. Но аз съм такъв, какъвто съм, помня какъв бях и не смятам да го забравям. Така и не се изучих за джебчия, но бях добър просяк, имах най-добрия учител. Моя тетко. Базлим Сакатия. Не се срамувам от него и всички закони на „Сису“ не могат да ме накарат да го направя.
– Не съм се опитвал да те засрамя – каза тихо Фриц.
Двамата продължиха напред, наслаждавайки се на тълпата и забавленията. След малко Торби попита:
– Искаш ли да опитаме онова колело? Забелязах номера му.
Фриц поклати глава.
– Само им виж наградите.
– Добре. Просто ми беше интересно как точно мамят.
– Торби…
– Аха? Защо имаш такова мрачно изражение?
– Знаеш ли кой беше наистина Базлим Сакатия?
Торби се замисли.
– Беше моят тетко. Ако е искал да знам още нещо, щеше да ми каже.
– Ммм… предполагам.
– Но ти знаеш?
– Малко.
– Уф, любопитен съм за едно нещо. Какъв е този дълг, заради който Баба поиска да ме осинови?
– Уф, „казах достатъчно“.
– Ти знаеш най-добре.
– О, проклето да е, останалата част от Народа знае! Със сигурност ще се обсъжда на Събирането.
– Не ме оставяй да те навивам, Фриц.
– Е… виж сега, Базлим невинаги е бил просяк.
– И аз отдавна стигнах до този извод.
– Не е моя работа да казвам какъв е бил. Голяма част от Народа пазеше тайната му с години; никой не ми е казвал, че мога да го обсъждам свободно. Но един факт не е тайна сред Народа… а ти си един от нас. Преди много време Базлим спаси цяло Семейство. Народът никога няма да го забрави. „Ханза“ беше… „Новата Ханза“ седи точно там. Онзи кораб с щита, изрисуван на корпуса. Не мога да ти кажа повече, защото по въпроса е наложено табу; случката е била толкова срамна, че никога не говорим за нея. Казах достатъчно. Но можеш да отидеш на „Нова Ханза“ и да помолиш да прегледаш старите корабни дневници. Ако им кажеш кой си – и какъв се падаш на Базлим – няма да могат да ти откажат. Въпреки че след това Главният офицер вероятно ще се прибере в каютата си и ще изпадне в плачеща истерия.
– Хммм… Не искам да знам чак толкова силно, че да разревавам горката жена. Фриц? Нека опитаме това влакче.
Така и направиха – и след като то ускори до свръхсветлинна скорост с поне стотина гравитации, Торби установи, че е твърде екстремно. Едва не се прости с обяда си.
Голямото събиране, въпреки че е време за забавления и подновяване на приятелствата, има и по-сериозни цели. В добавка към погребенията, панихидите за изгубените кораби, сватбите и разменянето на млади момичета, там се случваха дела, които засягаха целия Народ, като най-важното от тях беше покупката на нови кораби.
Хеката притежава най-добрите корабостроителници в изследваната Галактика. Мъжете и жените раждат деца; корабите също се размножават. „Сису“ беше бременен с хора, надебелял от уран и торий; беше време Семейството да се раздели. Поне една трета от семействата изпитваше същата нужда да изтъргува богатството си за жизнено пространство; корабните търговци на фракитата потъркваха ръце и си представяха комисионни. Звездолетите не се продават както безалкохолните напитки; търговците често живеят в мечти. Но в следващите няколко седмици вероятно щяха да се продадат стотина кораба.
Някои от тях щяха да бъдат нови кораби от корабостроителниците на „Галактически транспорт“ ООД, дъщерна корпорация на познатата в цялата цивилизация „Галактически предприятия“, или построени от корпорацията „Космически инженери“, или „Кораби Хеката“, или „Двигатели“ АД, или „Хаскомб и синове“ – гигантите в индустрията. Но имаше печалба за всички. Брокерите, които не работеха за определен производител, често предлагаха изключителна оферта за кораб втора ръка или имаха достъп до слух, че собствениците на някой подходящ кораб биха го продали на правилната цена – човек можеше да забогатее, ако си държеше очите и ушите отворени. Беше време да се загърбят писмата и да се инвестира в скъпи n-пространствени съобщения; пиршеството скоро щеше да свърши.
Семейството, което се нуждаеше от пространство, имаше две възможности: или да купи нов кораб, да се раздели и да се превърне в две семейства, или корабът можеше да се обедини с друг, за да купят трети и да го населят с хора от двата. Разделянето осигуряваше висок статут. Показваше, че семейството, което го извършва, притежава майсторство в търговията и може да осигури на децата си старт в живота, без нужда от чужда помощ. Но на практика изборът винаги се свеждаше до следното: обединяване с друг кораб, за да се поделят разходите и дори тогава обикновено трябваше да ипотекират и трите кораба, за да купят новия.
Бяха изминали тридесет години, откакто „Сису“ се бе роил за последно. Корабът беше просперирал през последните три десетилетия; трябваше да успее да се раздели. Но преди десет години на последното Велико събиране Баба беше включила „Сису“ като гарант заедно с родителските кораби за ипотеката на новороден кораб. Новият кораб даде банкет в чест на „Сису“, скочи в тъмнината и повече не се върна. Космосът е голям. Да си спомним името му на Събирането.
Резултатът беше, че „Сису“ плати една трета от четиридесет процента от цената на изгубения кораб; ударът бе болезнен. Родителските кораби трябваше да върнат парите на „Сису“ – дълговете винаги се плащат – но предното Събиране ги беше отслабило заради разходите по новия кораб; изплащането на непосредствените им задължения ги беше оставило само кожа и кости. Не можеш да тормозиш болен човек за пари; изчакваш го да се възстанови.
Баба не беше глупава. Родителските кораби, „Цезар Август“ и „Дюпон“ бяха роднини на „Сису“; човек се грижи за близките си. Освен това бизнесът вървеше; търговецът, който не дава кредит, скоро открива, че не му е останал такъв. А сега „Сису“ можеше да поиска от който и да е Волен търговец, където и да е, и да бъде сигурен, че желанието му ще бъде удовлетворено.
Но това остави кораба с по-малко средства по времето, когато Семейството трябваше да се раздели.
Капитан Крауза слезе от кораба още първия ден и отиде да посети флагманския кораб на Комодора, „Норбърт Винер“. Жена му остана на борда, но не бездействаше; откакто се издигна до Главен офицер, почти не спеше. Днес работеше на бюрото си и спираше само за разговори очи в очи с другите главни офицери по телефона, прокаран от градската управа за Събирането. Когато й донесоха обяда, тя направи знак да го оставят до нея; когато съпругът й се върна, така и си стоеше недокоснат. Той влезе и седна изморен. Тя тъкмо разчиташе логаритмична линийка, и провери отговора си на калкулатора, преди да заговори.
– Изчислено за F-две кораб на Хаскомб, ипотеката ще излезе малко над петдесет процента.
– Рода, знаеш че „Сису“ не може да финансира кораб самостоятелно.
– Не бързай, скъпи. „Гюс“ и „Дюпон“ ще подпишат заедно с нас… в техния случай това е същото като пари в брой.
– Ако им стигне кредитът.
– „Нова Ханза“ също ще побърза да се включи, предвид обстоятелствата, и…
– Рода! Преди две Събирания беше млада, но знаеш, че дългът е разпределен по равно върху всички… не пада само върху „Ханза“. Решението бе единодушно.
– Бях достатъчно възрастна, за да съм ти жена, Фялар. Недей да ми цитираш Законите. Но „Нова Ханза“ ще побърза да се включи… под вечно табу за секретност. Въпреки това разходите ще бъдат твърде големи. Успя ли да видиш „Галактическа Ламбда“?
– Няма нужда; виждал съм характеристиките й. Не са достатъчни.
– Мъже! Не бих нарекла осемдесет гравитации „недостатъчни“.
– Щеше, ако седеше в моето кресло. Класът „Ламбда“ е предназначен за бавно транспортиране в сферата на Хегемонията; те стават само за това.
– Твърде си консервативен, Фялар.
– И ще продължа да бъда, що се отнася до безопасността на корабите.
– Без съмнение. И ще ми се наложи да търся решения, които да отговарят на твоите предразсъдъци. Но клас „Ламбда“ е просто една възможност. Съществува и ти-знаеш-кое. Ще ни излезе евтино.
Той се намръщи.
– Корабът с лош късмет.
– Ще трябва много да се постараем, за да изчистим лошите мисли от него. Но представи си само цената му.
– В онзи кораб става въпрос за нещо повече от лоши мисли. Никога по-рано не съм чувал за самоубийство на главен офицер. Нито за полудял капитан. Изненадан съм, че са дошли тук.
– Аз също. Но корабът е тук и се продава. Всеки кораб може да бъде пречистен.
– Чудя се дали е така.
– Недей да ставаш суеверен, скъпи. Просто трябва да приложим ритуалите достатъчно старателно, което е моя грижа. Но забрави за онзи кораб. Мисля, че просто ще се обединим с още някого.
– Мислех, че си решила да го направим сами?
– Просто изчислявах силата ни. Обаче има по-важни неща от самостоятелната покупка на нов кораб.
– Със сигурност! Енергия, добра оръжейна система, работещ капитал, опитни офицери на ключовите позиции – не можем да управляваме два кораба. Вземи само операторите на огъня. Ако…
– Спри да се тревожиш. Можем да се справим с тези неща. Фялар, би ли искал да станеш Заместник-комодор?
Той наби спирачки.
– Рода! Да не си болна?
– Не.
– Има дузини капитани с по-голям шанс да бъдат избрани. Никога няма да стана Комодор, и по-важното, не го искам.
– Мога да се съглася на Запасен заместник-комодор, тъй като комодор Денбо смята да се оттегли след избора на нов заместник. Няма значение, ще станеш Комодор на следващото Събиране.
– Това е нелепо!
– Защо мъжете са толкова непрактични? Фялар, ти мислиш само за контролната си зала и бизнеса. Ако не те бях натиснала, никога нямаше да станеш заместник-капитан.
– Някога гладувала ли си?
– Не се оплаквам, скъпи. За мен беше празник, когато „Сису“ ме осинови. Обаче ме чуй. Много кораби ще поискат да ни направят услуга, не само „Гюс“ и „Дюпон“. Всеки, с когото се обединим, ще ни помогне. Смятам да оставя въпроса отворен докато не минат изборите; цяла сутрин получавах различни предложения от силни кораби с добри връзки. И накрая остава „Нова ханза“.
– Какво за него?
– Ако ханзийците предложат името ти по подходящото време, ще те изберат с овации.
– Рода!
– Няма нужда да се занимаваш с това. Нито пък Торби. Просто ще се появите пред публика и ще бъдете себе си, очарователни мъже без политически амбиции. Аз ще се заема. Между другото, вече е твърде късно да изтеглим Луин от пиесата, но смятам бързо да прекратя тази работа. Майка ти не виждаше цялата картина. Искам синовете ми да се оженят, но е важно Торби да не го прави, нито да се сгодява преди изборите. А сега… ходи ли на флагмана?
– Разбира се.
– На кой кораб е роден? Може да се окаже важно.
Крауза въздъхна.
– Торби не е роден сред Народа.
– Какво? Глупости! Имаш предвид, че идентификацията не е сигурна. Ммм… кои изчезнали кораби представляват възможност?
– Казах, че не е от Народа! Няма липсващ кораб, нито липсващо дете, което може да бъде свързано с този случай. Би трябвало да е много по-голям или много по-малък, отколкото е.
Тя поклати глава.
– Не мога да повярвам.
– Имаш предвид, че не искаш!
– Не го вярвам. Той е от Народа. Познава се по походката, по обноските, по ума му, по всичко у него. Хммм… ще отида да прегледам документите сама.
– Върви. След като не ми вярваш.
– Чакай, Фялар, не съм казала…
– Напротив, каза го. Ако ти кажа, че навън вали, а ти не искаш дъжд, ще…
– Моля те, скъпи! Знаеш, че по това време на Хеката никога не вали. Просто казвах…
– Велики небеса!
– Няма нужда да избухваш. Не отива на един Капитан.
– Освен това не му отива да се съмняват в думата му на собствения му кораб!
– Съжалявам, Фялар. – Тя продължи тихо: – Няма да навреди да отида да погледна. Ако разширя търсенето и прегледам незаведените материали; знаеш как се отнасят чиновниците към висящите данни. Ммм… би помогнало да разбера кои са били родителите на Торби, преди изборите. Въпреки че няма да му позволя да се ожени преди това, мога да намеря силни поддръжници, ако се предположи, че сватбата ще бъде веднага след…
– Рода.
– Какво, скъпи? Цялата група „Вега“ може да бъде убедена, ако се наложи предположението за раждането на Торби… и ако имат подходяща дъщеря…
– Рода!
– Опитвам се да кажа нещо, скъпи.
– Сега аз ще говоря. Капитанът. Съпруго, той е роден сред фракитата. Освен това Базлим го е знаел… и ми остави стриктно нареждане да му помогна да намери семейството си. Надявах се, да, и освен това вярвах, че документите ще покажат, че Базлим се е объркал. – Той се намръщи и задъвка устната си. – След две седмици тук ще пристигне крайцер на Хегемонията. Това трябва да ти даде време да се увериш, че мога да търся из документите не по-зле от всеки чиновник.
– Какво имаш предвид?
– Съмняваш ли се? Дълговете винаги се плащат… а на нас ни предстои нова вноска.
Тя се втренчи в него.
– Съпруже, ума ли си изгуби?
– Не ми харесва повече, отколкото на теб. Той не е само прекрасно момче; а е най-брилянтният оператор на огъня, когото някога сме имали.
– Оператори на огъня! – възкликна горчиво тя. – На кого му пука за това? Фялар, ако смяташ, че ще ти позволя да дадеш един от синовете ми на фракитата… – Тя се задави.
– Той е фраки.
– Не е. Той е от „Сису“, точно толкова, колкото съм и аз. Аз бях осиновена, той също. И двамата сме от „Сису“ и винаги ще бъдем.
– Така да е. Надявам се винаги да пази „Сису“ в сърцето си. Но трябва да направим последното плащане.
– Този дълг беше изплатен напълно много отдавна!
– Счетоводната книга твърди друго.
– Глупости! Базлим е искал момчето да бъде върнато на семейството си. Някакво фракийско семейство, ако фракитата изобщо имат такова нещо като семейства. Така че ние му дадохме семейство, нашето собствено семейство, клан и род. Това не е ли по-добро плащане от някакво бълхиво котило на фракитата? Или имаш толкова лошо мнение за „Сису“?
Тя го изгледа кръвнишки и Крауза си помисли горчиво, че сигурно има нещо вярно в това, че чистата кръв на Народа произвежда по-добри мозъци. Никога не губеше самообладание по време на пазарлъците с фракитата. Но Майка – и сега Рода – винаги го вбесяваха.
Поне Майка, колкото и да беше труден характерът й, никога не искаше невъзможното. Но Рода… е, Съпругата му беше нова в тази работа. Той каза напрегнато:
– Главен офицер, това нареждане беше оставено лично на мен, не на „Сису“. Нямам избор.
– Е? Много добре, Капитане, ще говорим по-късно. А сега, моите почитания, сър, но имам работа.
Торби си прекарваше прекрасно на Събирането, но не му беше така весело, както очакваше; Майка му постоянно го караше да й помага да забавлява главните офицери на другите кораби. Посетителките често водеха някоя своя дъщеря или внучка и Торби трябваше да я занимава, докато по-възрастните говореха. Той се стараеше и дори задобря в полуобидните приказки на възрастовата си група. Даже се научи на нещо, което наричаше „танци“ и даваше кредит на всеки мъж с два леви крака и колене, които се прегъваха назад. Вече можеше да обвие ръце около някое момиче, когато музиката го изисква, без това да го втриса.
Посетителките на Майка му го разпитваха за тетко. Опитваше се да бъде учтив, но го дразнеше това, че явно всички знаеха повече за тетко от него – с изключение на важните неща.
Но изглежда можеше да сподели задължението. Торби осъзна, че той е младшият син, но Фриц също беше ерген. Предложи му да доброволства, а той щеше да му се отплати по-късно.
Фриц се разсмя шумно.
– Какво можеш да ми предложиш, с което да компенсираш загубата на излизането ми навън по време на Събиране?
– Е…
– Именно. Сериозно, стари глупако, Майка нямаше да ме послуша, дори и да бях достатъчно глупав, за да го предложа. Когато казва, че трябва да го направиш ти, наистина го мисли. – Фриц се прозя. – Човече, направо съм мъртъв! Малката червенокоска от „Сейнт Луис“ искаше да танцуваме цяла нощ. Излизай и ме остави да се наспя преди банкета.
– Можеш ли да ми заемеш сако?
– Пери си дрехите сам. И спри да шумиш.
Но тази сутрин, месец след приземяването, Торби беше излязъл с Баща си и нямаше начин Майка му да ги разубеди; беше напуснала кораба. Беше Деня за възпоменания. Службите не започваха преди обяд, но Майка му излезе рано заради изборите утре.
Умът на Торби бе зает с други неща. Службите щяха да завършат с панихида за тетко. Баща му му обеща, че ще му каже какво да прави, но това го тревожеше и нервите му не се успокояваха от факта, че същата вечер щяха да поставят „Духът на „Сису“.
Тревогите му по отношение на пиесата се бяха увеличили, когато откри, че Фриц има копие от нея и я изучава. Брат му каза грубо:
– Да, уча твоята роля! Татко каза, че е добра идея, в случай, че припаднеш или си счупиш крака. Не се опитвам да ти открадна славата; идеята е да се успокоиш, ако изобщо можеш да го направиш, докато хиляди хора те зяпат да мляскаш Луин.
– А ти можеш ли?
Фриц се замисли.
– Мога да опитам. Луин изглежда гушкава. Може би трябва сам да ти счупя крака.
– С голи ръце?
– Не ме изкушавай. Торби, това е само предпазна мярка, както имаш двама оператори на огъня. Но нищо по-малко от счупен крак не може да те спре да се изявиш.
Торби и Баща му напуснаха „Сису“ два часа преди службите. Капитан Крауза каза:
– Можем да се позабавляваме. Възпоменателните служби са щастлив празник, ако мислиш за тях по правилния начин; но столовете са твърди и денят ще бъде дълъг.
– Уф, Татко… какво точно трябва да правя, когато стане време за тетко – за Базлим?
– Нищо особено. Сядаш отпред по време на церемонията и отговаряш на Молитвата за мъртвите. Знаеш как, нали?
– Не съм сигурен.
– Ще ти го напиша. Колкото до останалото… е, ще ме видиш да правя същото за Майка ми, Баба ти. Ще ме наблюдаваш и когато дойде твоят ред, ще направиш същото.
– Добре, Татко.
– А сега нека да разпуснем.
За изненада на Торби, капитан Крауза пое по плъзгащия се път, водещ извън Събирането, после свирна на една наземна кола. Изглеждаше по-бърза от онези, които Торби беше виждал в Джабал, и почти толкова бясна като лозианците. Стигнаха до гарата, като шофьорът само си размени любезности с друг водач, но пътуването беше толкова вълнуващо, че Торби не видя много от град Артемида.
Отново се изненада, когато Баща му купи билети.
– Къде отиваме?
– В провинцията. – Капитанът погледна часовника си. – Имаме много време.
Монорелсата даваше добро усещане за скорост.
– Колко бързо се движим, Татко?
– С двеста километра в час, предполагам. – Крауза трябваше да повиши глас.
– Изглежда по-бързо.
– Достатъчно бързо, за да си счупиш врата. Най-голямата възможна скорост.
Возиха се в продължение на половин час. Провинцията беше разкъсана от стоманодобивни заводи и фабрики за големите корабостроителници, но изглеждаха нови и различни; Торби се втренчи и реши, че фабриките на Саргон са незначително предприятие в сравнение с това. Гарата, където слязоха, се намираше до дълга, висока стена; Торби виждаше космически кораби зад нея.
– Къде сме?
– Във военната област. Трябва да видя един човек, а днес имаме достатъчно време.
Двамата тръгнаха към един портал. Крауза спря и се огледа; бяха сами.
– Торби?
– Да, Татко?
– Спомняш ли си съобщението на Базлим, което ми донесе?
– Сър?
– Можеш ли да го повториш?
– А? Е, не знам, Татко. Мина доста време.
– Опитай се. Започни така: „До капитан Фялар Крауза, господар на звездолета „Сису“, от Базлим Сакатия: Здравей, стари приятелю! …“
– „Здравей, стари приятелю!“ – повтори Торби. – „Поздравявам семейството, клана и рода ти, и“ … Татко, разбирам го!
– Разбира се – каза внимателно Крауза – днес е Деня за възпоменания. Продължавай.
Торби продължи. По бузите му се затъркаляха сълзи, когато чу гласът на тетко да излиза от собствената му гърло:
– „… и най-смирени почитания на уважаемата ти майка. Говоря с теб посредством осиновения си син. Той не разбира суоми“… о, но аз разбирам!
– Продължавай.
Когато Торби стигна до: „Аз вече ще съм мъртъв…“, загуби самообладание. Крауза издуха енергично носа си и му каза да продължи. Торби успя да стигне до края, въпреки че гласът му трепереше. Тогава Крауза му позволи да си поплаче, преди да му нареди строго да си избърше лицето и да се стегне.
– Синко… нали чу средната част? И я разбра?
– Да… ъъъ, да. Предполагам.
– Тогава знаеш какво трябва да направя.
– Имаш предвид… че трябва да напусна „Сису“?
– Какво каза Базлим? „Когато ти се представи възможност…“. Това е първата възможност, която получих… и трябваше да се потрудя, за да се възползвам от нея. Най-вероятно е последната. Базлим не те подари на мен, Синко – просто те даде назаем. И сега трябва да върна заема. Разбираш го, нали?
– Уф… предполагам, че да.
– Тогава нека да продължаваме. – Крауза бръкна в джоба си, извади пачка банкноти и ги тикна в ръцете на Торби. – Прибери ги в джоба си. Исках да ти дам повече, но успях да изтегля само толкова, без да привлека подозрението на Майка ти. Може би ще успея да ти изпратя още, преди да скочиш.
Торби задържа парите, без да поглежда към тях, въпреки че бяха повече, отколкото бе докосвал някога.
– Татко… имаш предвид, че вече съм напуснал „Сису“?
Крауза се бе обърнал. Сега спря.
– Най-добре така, Синко. Сбогуванията не са утешителни; само споменът е. Освен това така трябва да бъде.
Торби преглътна.
– Да, сър.
– Да вървим.
Тръгнаха бързо към охранявания портал. Почти бяха стигнали, когато Торби спря.
– Татко… не искам да ходя там!
Крауза го погледна безизразно.
– Не си длъжен.
– Мисля, че каза, че трябва?
– Не, нареждането беше да те заведа и да ти предам съобщението, което Базлим ми е изпратил. Но задължението ми свършва тук, дългът ми е платен. Няма да ти нареждам да напуснеш Семейството. Другото е идея на Базлим… замислена, сигурен съм, с най-добри намерения за твоето благополучие. Но дали си длъжен да изпълниш желанието му, си е между теб и Базлим. Не мога да решавам вместо теб. Какъвто и дълг да имаш, или пък не, към Базлим, той е различен от дълга на Народа към него.
Крауза чакаше, докато Торби стоеше ням и се опитваше да мисли. Какво бе очаквал тетко от него? Какво му беше казал да направи?
– Мога ли да разчитам на теб? Нали няма да сглупиш и да забравиш?
Да, но какво, тетко?
– Недей да ми палиш свещи… просто занеси съобщението и още нещо: направи каквото ти казва този човек.
Да, тетко, но той не ми казва нищо!
Крауза продължи припряно:
– Нямаме много време. Трябва да се връщам. Но, Синко, каквото и да решиш, е окончателно. Ако не напуснеш „Сису“ днес, няма да получиш втори шанс. Сигурен съм в това.
– Това е последното нещо, което искам от теб, синко… мога ли да разчитам на теб? – каза припряно тетко в главата му.
Торби въздъхна.
– Предполагам, че трябва, Татко.
– Аз също мисля така. А сега нека побързаме.
Не можеха да претупат престоя си в будката на часовоите, особено след като капитан Крауза, въпреки че идентифицира себе си и сина си с корабните документи, отказа да разкрие естеството на посещението си при командира на гвардейския крайцер „Хидра“ с изключение на това, че е „спешно и официално“.
Но накрая двамата бяха придружени от интелигентен въоръжен фраки до трапа на крайцера и предадени на друг. Отново бяха предадени вътре в кораба и стигнаха до офис, обозначен: „Секретар на кораба – влизайте, без да чукате“. Торби заключи, че „Сису“ е по-малък, отколкото си бе мислил и че никога не е виждал толкова много полиран метал през живота си. Започваше все повече да съжалява за решението си.
Секретарят на кораба беше вежлив, избръснат млад мъж с нашивки на лейтенант. Освен това беше непреклонен.
– Съжалявам, капитане, но трябва да ми кажете целта на посещението си… ако искате да видите командващия офицер.
Капитан Крауза не отвърна нищо и зачака търпеливо.
Учтивият млад мъж се изчерви и потропа по бюрото. Изправи се.
– Извинете ме за момент.
Върна се и обяви безстрастно:
– Командващият офицер може да ви отдели пет минути.
Заведе ги в по-голям офис и ги остави. Там имаше по-възрастен мъж, седнал зад бюро, покрито с бумаги. Беше свалил блузата си и не показваше отличителни белези на определен ранг. Той стана, протегна ръка и каза:
– Капитан Крауза? От кораба на Волните търговци… „Сийзу“, така ли? Аз съм полковник Бризби, командващият офицер.
– Радвам се, че съм на борда, капитане.
– Радвам се, че сте тук. Как върви бизнесът? – Той погледна към Торби. – Един от офицерите ви?
– И да, и не.
– А?
– Полковник? Мога ли да ви попитам кой випуск сте завършили?
– Какво? Нула-осем. Защо питате?
– Мисля, че можете да си отговорите сам. Този момък е Торби Базлим, осиновен син на полковник Ричард Базлим. Полковникът ме помоли да ви го предам.