В преследване на дракона

Следващият разказ, получил поощрителна награда, с автор Венелин Ганев.

В преследване на дракона

Пет дена. Само пет дена. Цели пет дена. Толкова време издържа Калуди Калудов, преди да напусне изпълнения с тревога и параноя апартамент, който обитаваше. Дори не погледна дали вратата е заключена. Дори не беше сигурен, че си е взел ключовете за вратата. Прескачаше по три стъпала наведнъж и слизаше със завидна бързина по опиканото стълбище на сградата. Но това е напълно нормално. Така стоят нещата, когато се опиташ да спреш хероина.

Беше му за първи път и не знаеше какво да очаква, разбира се, гледал беше „Трейнспотинг“, гледал беше и други филми, в които някой се опитва да спре с дрогата, но все си представяше, че някак си ще му се размине, че ще го болят мускулите, главата, коремът, някакви леки физически неразположения ще са, казваше си, два-три пъти ще се издрайфам, нищо работа, ще пия вода с лимон и чай от лайка и ще го изтърпя. Нищо такова. Петте дни, които Калуди Калудов успя да издържи, без да си бие дозата (само пет!, цели пет!), бяха за него съвършено отвратително време. Време, което той истински преживяваше. Минути, които усещаше цялостно. Секунди, които боляха. Така, както например човек би усещал грапавия асфалт, ако някой го завърже и влачи лицето му по него. Така усещаше Калуди минаващото време, непоносимо и бавно, и непоносимо бавно беше то за него.

И ето го сега, вече на улицата, с бързи крачки върви към автобусната спирка, в далечината автобусът се приближава, приближава, наближава и спира пред очите на Калуди, вратите се отварят и той се качва вътре. Много пъти се е возил по тази линия, наясно е накъде отива, само на няколко спирки по-нататък по маршрута е мястото, откъдето ще си вземе, някъде в края на града – там, където най-накрая ще се завърне при себе си, необезпокояван и усамотен. Така е то, когато се опитваш да се освободиш от коварните окови на някоя зависимост. Дълго време избягваш примамливите места, опитваш се да не мислиш за отровата, от която се нуждаеш, залъгваш се с други пороци, уж не така разрушителни, но с течение на времето бавно и несъзнателно се приближаваш все повече до нея, все по-близо и по-близо, имам нужда, казваш си, само веднъж, едно съмнение в смисъла започва да си проправя път и ето, в подходящия момент разбираш, че нищо няма значение и се качваш в автобуса, за да се повозиш няколко спирки, само няколко, тъкмо до мястото, където вече толкова много пъти си бил, за да си вземеш дозата, която да те излекува от самия теб.

В автобуса беше горещо. Калуди седна на една от седалките до прозореца, хвана се с едната си ръка за тръбата и облегна челото си в хладното стъкло. Повечето от местата бяха заети. Всякакви хора пътуваха по тази линия, но предимно нещастници от крайните квартали. Наистина разнообразни, но все пак нещастници. Калуди беше виждал немалко поразителни сцени, докато пътува тук. Често за него те бяха необясними проявления на ежедневието, непосредствени образи на действителността такава, каквато е – възхитителна и болезнена. Той се чувстваше далеч по-комфортно сред тези нелепи издънки на обществото – наркомани и джебчии, бездомници и проститутки. Те го привличаха със своята непосредственост, сякаш бяха истинските обитатели на този свят, отказали се от идеята за по-добър живот, те наистина живееха. Подобно на сенки, вградени в бетона на този град, незначителни и вечни, мислеше си Калуди, докато гледката през прозореца на автобуса постепенно се променяше. Новите сгради изчезваха, тротоарите също. На тяхно място се появяваше все повече бетон и все повече прах, все повече бездомни кучета и все повече хвърчащи найлонови торбички.

Автобусът вече наближаваше спирката, на която Калуди трябваше да слезе, когато изневиделица спря по средата на улицата. Калуди се надигна от седалката си, за да види какво се случва. И видя. Мъж и жена се опитваха да влачат разбит автомобилен двигател през средата на пътното платно. Не им се получаваше. Навярно го бяха намерили изоставен някъде отстрани на пътя и им се е сторил като подходяща находка, все някой лев ще вземем, сигурно са си мислили, за скрап, за това-онова. Всичко точно, разбира се, нали човек трябва да се възползва от възможностите, с които го дарява този така вълнуващ живот. Обаче схемата да го вържат с въже и да го влачат по асфалта явно не работеше, затова те просто седяха безидейни на няколко метра встрани от двигателя, караха се и си плюеха един на друг в лицата. Шофьорът ги заобиколи и автобусът продължи бавно по своя маршрут, оставяйки ги зад гърба си. Калуди се обърна и проследи образите им с поглед, докато не изчезнаха в далечината. След това автобусът спря на неговата спирка и той с нетърпение слезе.

Щом краката му стъпиха на разбитите плочки обаче, Калуди усети как поредният пристъп на тревога отеква из стените на неговото съзнание. Така силен беше този пристъп, така могъщ, че отекна шумно дори в стените на червата му. Да бе, каза си Калуди в този момент, остава и да се насера сега точно, и с бързи крачки и изцъклени очи се насочи към близката улица. Целият град си купуваше хероин от това място. Не без причина, разбира се, тук той беше най-чист, не го смесваха с отрова за мишки или други химикали, а също така и ти предлагаха чиста игла и съдействие, ако ти е за първи път. А това е от значение. Така се прави! Чиста работа!

По-пусто е от обикновено, помисли си Калуди, когато стигна до мястото. После се изкачи по трите стъпала, които го отведоха до входната врата и позвъни на звънеца. Вратата отвори малко дете. Калуди познаваше това дете. То извършваше продажбите вместо родителите си. По-сигурно е така, нали полицаите не биха бъркали за наркотици в гащите на едно обикновено момченце. Калуди подаде петолевката на момчето, то я взе с тъничката си ръка и изкара от гащите си пакетче, което подаде на Калуди. Дай ми и една спринцовка, каза той. Момченцето се разтвори за момент в тъмнината на стаята, след което се върна със стерилна спринцовка, даде я на Калуди, усмихна му се и затвори вратата.

В някоя по-нормална ситуация Калуди би изчакал, докато се прибере у дома си, за да си бие дозата. Но това не беше нормална ситуация. Сега, когато вече държеше дрогата в ръцете си, беше относително спокоен за близкото си бъдеще (ах, каква беда!), но не достатъчно спокоен все пак, няма защо да се лъжем, че да понесе целия път до дома си, без да се убоде. Затова и реши да го направи още докато е там. Повървя известно време, огледа се из няколкото улици и си избра една, която изглеждаше безлюдна и безопасна. След това седна на бордюра, сготви си хероина и стегна ръката си с колана, който държеше панталоните му. И после се убоде.

ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ…

Докато съзнанието на Калуди Калудов бавно се освобождаваше от оковите на злите абстинентни чувства и изпадаше в божествено блаженство, останалата част от човечеството изживяваше един от най-тревожните и значими моменти от новата си история. Инвазията на извънземните, която се беше случила едновременно, синхронно и на различни места по земното кълбо, се оказа напълно неочаквана. Извънземните просто се появиха и мълчаливо приземиха своите високотехнологични космически кораби на Земята. Никой не ги беше забелязал, преди да кацнат. Никой не знаеше защо са дошли. Разбира се, въпреки призивите на световните лидери за спокойствие и разум в този труден час, човечеството не запази никакво спокойствие и изгуби всякакъв разум. Социалните мрежи и телевизионните канали излъчваха единствено кадри от инвазията. С други думи – всичко яко се беше объркало и никой не знаеше какво се случва. А ето какво всъщност се случваше.

Извънземните бяха дошли, за да ни вземат хероина. Това вещество, оказва се, е една от основните съставки в атмосферата на тяхната планета и особено жизненоважно за тях. Един вид, както е кислородът за нас. Поради лошата си политика за опазване на околната среда обаче извънземните съвсем бяха замърсили своята атмосфера и почти изцяло бяха загубили своите хероинови ресурси. Това е и всъщност единствената причина за тяхната инвазия. И те, както Калуди Калудов в началото на нашия разказ, бяха жестоко абстинирали.

ОБРАТНО ПРИ КАЛУДИ…

Както можете да си представите, Калуди Калудов нямаше никаква идея за протичащата по това време извънземна инвазия. Едва няколко секунди бяха нужни на хероина, за да се разпростре из цялото му тяло и да го дари с най-блаженото чувство, което човек е способен да изпита. Калуди лежеше безпаметен на тротоара, отново завърнал се при себе си. Но това не беше единствената последица от наркотика. Оказа се, че извънземните бяха пропуснали важна подробност в своя план. Хероиновите наркомани. Затова и когато пуснаха своите роботи, снабдени със свръхчувствителни сензори, да събират целия наличен хероин на планетата, роботите събраха и припадналите наркомани по улиците, нали, щото и те имат хероин в кръвта. В това число на отвлечените наркомани се оказа и Калуди Калудов…

ЕПИЛОГ…

Когато се събуди, на Калуди му трябваше известно време, за да се осъзнае. Беше тъмно. Единствената светлина влизаше през малък прозорец на няколко метра от него. Той се приближи до този малък прозорец и погледна през него. В този момент Калуди Калудов забеляза Земята, кръгла и далечна, и все по-отдалечаваща се, а после се обърна и видя зад гърба си тонове хероин, безкрайно количество хероин, хероин за няколко живота и видя също, че все още държи в ръката си своята спринцовка, готова за употреба, и тогава за първи път от толкова много години, за първи път от толкова много болезнени, тревожни и несигурни години, Калуди Калудов разбра, че е истински щастлив.

Черна орисия

Започвам да публикувам наградените разкази от конкурса за разказ за антигерой. Този разказ е с автор Димитър Костов и получи поощрителна награда.

Черна орисия

Госпожа Седларова беше останала стара мома с доста средства. И изключително суеверна. Преминала шейсетте, но запазена, суеверията определяха съществото й.

Сутрин винаги обуваше първо левият си крак (беше левичарка и това беше водещата страна); никога не поглеждаше в огледалото, преди да си измие лицето; лисваше малко вода (малко, за да не видят съседите!) на стълбището преди тръгване; никога не вземаше намерено на кръстовище (веднъж видя доста дебел портфейл,но не го взе); не вземаше подадено с нож; не хвърляше боклука нощем и т.н.

Обаче най-много се впрягаше от пресичането на пътя й от черна котка. Тук беше имала случки, в които от подобно проклятие (така го наричаше!) се налагаше да обикаля страничните улици като лудо псе, само и само да не мине чертата, оставена от черната маца. Направо полудяваше от яд в подобни случаи.

А на една екскурзия до Малта, където отиде специално, за да види кея на щастливите моряци, за който казваха, че застаналия на краят му ще бъде вечно щастлив, се стигна до абсолютната крайност.

Още в деня на пристигането си тя се отправи към кея. Обичаше да ходи пеша,когато разстоянието не беше повече от петнайсет-двайсет минути. Отправи се с широка крачка, защото слънцето клонеше към хоризонта, а тя искаше да се наслади на детайлите. Точно когато съзря кея в края на улицата и тръгна още по-уверено, от небето ли, от другаде ли, щърбава и болнава котка бавно пресече улицата и се мушна в прозорчето на приземният етаж отсреща.

Госпожа Седларова се сепна, изстена и се присви леко. Черна ли беше тая котка? Или сумракът я направи да изглежда такава? С предпазлива и бавна походка тя се приближи до прозорчето, като особено внимаваше да не пресече мислената линия, оставена от котката. Похлопа боязливо по открехнатото прозорче. Отвътре нещо изтропа. Тя се дръпна стреснато. После потропа отново и предпазливо се дръпна назад. Тишина. Госпожа Седларова се огледа. Нямаше никой наоколо. Тя се наведе и взе едно камъче. Пак се огледа и го метна през прозорчето. Камъчето изтропка весело няколко пъти, а веднага след това отвътре се чу силно тракане и котката изфуча през отвора. Пресече цялата улица и се мушна под една кола от другата страна. Черна!Черна като дявол! И саката, като че ли? Голямо нещастие, което се изпречи на пътя й към голямото щастие.

Как да стигне до кея? Как да се добере до щастието, за което беше летяла няколко часа и така бленуваше? Ама и проклятие!

Тези мисли трескаво се лутаха в главата й. За миг реши да продължи, абстрахирайки се от случката. Нали щеше, все пак, да получи щастието на края на кея. Направи крачка напред, после още една. Следващата, и вече щеше да прекрачи границата. Повдигна крак, но напразно. Тежеше като да е от олово. Не помръдна. Напрегна сили и опита пак. Напразно! Страхът в душата спираше тялото. Изпъшка и мислено изруга.

В този момент се чу равномерното тракане на моторна лодка. На кея акостира такава, двигателят замлъкна, а после с лек подскок на плочите стъпи млад и строен моряк. Завърза лодката и помогна на доста якия си другар да излезе на сушата, подавайки му ръка.

Госпожа Седларова ги гледаше жадно и мислите й препускаха.

Моряците тихомълком насъбраха такъмите си и, нарамвайки ги, тръгнаха към нея. Когато я наближиха, малко преди да отминат, тя ги повика на английски. Набитият вървеше пръв и само се обърна, а младият спря и попита с какво да помогне. Г-жа Седларова му обясни, че е туристка и е дошла специално да отиде на кея. Обясни, че е фаталистка, както и случката с котката. Понеже не иска да премине през котешката черта, дали не може да отиде по друга улица до място, откъдето те да я вземат с лодката, по море да стигнат кея и тя да стъпи на него?Ще си плати колкото е нужно. Младокът се замисли, а после каза, че са закъснели и искат да се прибират. Извини се и тръгна да си ходи. Но якият се върна и попита колко ще плати, за да отиде до кея. Тя извади двайсет евро. Якият поклати неодобрително глава и се врътна да си ходи. Госпожа Седларова удвои сумата, но това не предизвика интерес. Тогава попита колко ще са достатъчни. Здравият моряк се обърна пак и отговори: „Сто евро”.

Госпожата не беше стисната, но бе пресметлива. Помисли за момент. Прецени, че друг път я дойде, я не. Каза: „Окей“ и подаде парите. Якият ги взе, връчи ги на младока, остави такъмите на земята, взе един дълъг и тънък метален прът и с учудващо леки движения се приближи до първата кола. Бавно се наведе и заоглежда отдолу. С рязко движение насочи желязото под колата. Чу се пронизителен вик на смърт и след като издърпа шиша, на него се видя още гърчещото се тяло на котката. Металът преминаваше по дължината на тялото и излизаше отстрани на гръкляна. С един удар на крака той строши (чу се ясно изпращяването на костите) врата на животинчето и всичко притихна.

Всичкото това се разигра за по-малко от минута. Якият захвърли пръта заедно с тялото в морето, взе си нещата и, без да обели и дума, си тръгнаха със спътника.

Госпожа Седларова стоеше като вцепенена. Изобщо не беше подготвена за тази гладиаторска развръзка. Тя знаеше, че така вече черната магия е развалена и може да премине нататък. Пишеше го в черните книги. Явно и якият моряк ги беше чел. Или поне тази за черните котки.

Стоя близо пет ли, десет ли минути, и когато се окопити, се огледа и бавно тръгна към морето. Преди това предпазливо погледна във водата в посоката, където морякът захвърли жертвата си. Когато стигна края на кея, видя месингова колона, висока около половин метър и дебела двайсетина сантиметра. Положи двете си длани отгоре и, търкайки ги, си пожела късмет. Така пишеше в брошурите и ако се съди по доста изтърканата и лъскава горна част на колоната, явно бая хора се бяха изредили да търсят пустия късмет. Вече почти се беше стъмнило и г-жа Седларова не остана дълго. Прибра се в хотела, а след два дена и в Пловдив, откъдето беше родом.

Когато след седмица трябваше да замине за контролен преглед до София, тя помоли стария си приятел Лефтеров да я закара с колата му. Той беше безработен, вдовец и фаталист. Едно чудесно допълнение към нейните интереси.

Тръгнаха рано, за да са навреме – часът за преглед беше насрочен за десет. Докато госпожа Седларова се нагласяваше на седалката отпред, Лефтеров ливна от половинлитрово шише вода пред колата, настани се доволно, запали двигателя, двамата се прекръстиха и потеглиха. Веселото поклащане на заешкото краче от огледалото за задно виждане вещаеше сполука.

Клиниката се намираше в Казичене, денят беше събота, часът – девет и четиринайсет минути.

До София пътуваха без проблеми. Като изключим смога от запаленото стърнище преди Ихтиман, който ги позабави. За коя ли поредна година!

Когато наближиха входа на София, Лефтеров зави надясно и се качи на околовръстното. Движението беше рехаво – явно софиянците още спяха. На моста преди Казичене колата се движеше с осемдесет километра в час. Наближаваха пешеходния светофар след моста, който светеше зелено.

– Ето, че сме навреме – обърна се Лефтеров към спътничката си. – С Божията помощ всичко…

– Коткаааааа….

Той изправи поглед и видя огромен черен котарак да пресича с гигантски подскоци на двайсет-трийсет метра пред тях, идвайки отляво. Още не беше ударил спирачките, когато госпожа Седларова хвана волана и с цялата си сила и истерия го задърпа към себе си, като пищеше нечовешки. Лефтеров се опита да контрира, но беше късно. Колата се насочи към десния стълб, гумите издраха асфалта и тишината. С последни сили Лефтеров изправи леко колата. Чу се трясък, а след това тишината замръзна в сутрешния хлад. Само свистенето от двигателя даваше признаци на живот. Заешката опашка се вееше весело.

След минута-две от другата страна на платното спря ТИР и двамата шофьори се притекоха на помощ. Вратата на шофьора имаше малки деформации и те успяха да я отворят. Човекът вътре беше с окървавена глава, но в съзнание и контактен. Измъкнаха го внимателно до колата. Когато погледнаха спътницата му, гледката беше следната: с леки и отмиращи конвулсии жената хриптеше нещо, а лявата й ръка се мъчеше да посочи напред. Дясната й страна беше обезобразена, а лявото око плуваше в кървава слуз. Беше полегнала наляво в обтегната поза. От гърлото й, от дясно на ляво, стърчеше метален кол.

В това време дойде и патрулка. Когато застанаха вдясно на колата, полицаите разбраха, че стеблото на някогашен пътен знак се е забило в колата и в тялото на жертвата. Както писаха в доклада по-късно, шансът това да се случи бил поне едно на на сто хиляди…

Лефтеров оцеля само с натъртвания, няколко шева на главата, три спукани ребра и много уплаха. Разказваше,че Господ го е опазил.

Госпожа Седларова не можа да каже такова нещо. Погребаха останките й в черен, затворен ковчег.

Спуснат с краката напред.

Естествено!

Грамоти на победителите от конкурса за разказ за антигерой

16.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Фракитата не бяха чак толкова лоши, когато ги опознае човек.

Имаха си свой собствен таен език, въпреки че си мислеха, че говорят интерлингве. Торби добави в речника си няколко дузини глагола и няколкостотин съществителни само докато ги слушаше; след това от време на време се спъваше в някой сучаен идиом. Научи, че уважават светлинните години, които бе изминал като търговец, въпреки че смятаха Народа за странен. Той не спореше за това; фракитата не познаваха нищо по-добро.

Гвардейския крайцер на Хегемонията „Хидра“ излетя от Хеката и се отправи към световете на Рим. Точно преди скока пристигна чек, придружен от формуляр на суперинтенданта, който показваше, че чекът е на стойност една осемдесет и трета от печалбата на „Сису“ от Джабалпорт до Хеката – като че ли, помисли си Торби, той беше момиче, което разменят. Сумата беше неудобно голяма и Торби откри, че не са му начислили лихва срещу капиталовия дял на кораба – която трябваше да присъства за правилно водене на счетоводството; все пак той не беше роден на кораба. Животът сред Народа беше научил просячето на неща за парите, на които милостинята не би могла – че балансът трябва да се изравнява и дълговете трябва да се плащат.

Зачуди се какво ли би си помислил тетко за тези пари. Почувства се по-спокоен, когато научи, че може да ги депозира при ковчежника.

При чека имаше мила бележка, която му пожелаваше добър бизнес където и да отиде, подписана: „С любов, Майка“. Тя накара Торби да се почувства едновременно по-добре и много по-зле.

Пристигна и пакет с вещи, придружен от бележка от Фриц: „Скъпи Братко, Никой не ме извести за скорошните тайнствени случки, но нещата в стария кораб през последните няколко дни бяха странни. Ако това не бе немислимо, бих казал, че имаше разногласия на най-високо ниво. Лично аз нямам мнение, освен че ми липсва безсмисленото ти бърборене и празното ти изражение. Забавлявай се и не забравяй да си броиш дребните.

Фриц.

П.С. Пиесата беше артистичен успех – а Луин е гушкава.“

Торби прибра вещите си от „Сису“ на склад; сега се опитваше да бъде гвардеец, а те го караха да се чувства неудобно. Откри, че гвардията не е затворена корпорация като Народа; нямаше нужда от магия, за да се превърне един мъж в гвардеец, ако притежаваше нужните качества, защото на никого не му пукаше откъде е и какъв е бил преди това. „Хидра“ събираше екипажа си от много планети; в „БуПерсонал“ имаше машини, които се грижеха за това. Другарите на Торби бяха ниски и високи, с фини кости и яки, гладки и космати, мутирали и без външни мутации. Торби попадаше близко до средното и миналото му на Волен търговец беше просто приемлива ексцентричност; то го предвръщаше в един вид космически вълк, въпреки че беше още новобранец.

Единственият проблем всъщност беше, че е зачислен направо като гвардеец трети клас. Щеше да си остане новобранец, докато не се докажеше, най-вече защото му липсваше основно военно образование.

Но не беше по-затруднен от всеки друг новобранец във военна униформа с висок боен дух. Зачислиха му койка, място в столовата, бойна позиция и старшина, който да му казва какво да прави. Работата му беше да чисти каютите, а бойната позиция да бъде на разположение на офицера по оръжията, ако телефоните откажат – което значеше, че може да носи кафе.

Иначе го оставиха на мира. Можеше да се присъединява към дискусиите, поне докато оставяше висшестоящите да се изфукат, канеха го на игри на карти, когато имаха нужда от човек, не му спестяваха клюките и получи привилегията да услужва с рубашки и чорапи на висшестоящите, които имаха нужда от такива. Торби имаше опит като по-младши; не беше трудно.

„Хидра“ тръгваше на патрул; в столовата говореха за „ловните“ перспективи. Крайцерът беше бърз, триста гравитации; търсеше сблъсък с рейдърите там, където търговските кораби като „Сису“ биха го избегнали, ако е възможно. Въпреки големите си съоръжения и тежките оръжия, „Хидра“ представляваше основно ядрена централа и резервоари с гориво.

Начело на масата на Торби седеше неговият старшина. Артилерист втори клас Пийби, известен като „Децибела“. Един ден Торби се хранеше с намалено внимание към разговорите наоколо, докато се чудеше дали да посети библиотеката след вечеря или да гледа стереошоуто в каюткомпанията, когато чу прякора си:

– Нали така, Търговецо?

Торби се гордееше с него. Не му харесваше да го чува от устата на Пийби, но той си беше самозван остроумец – обикновено посрещаше Торби с прякора и му питаше загрижено: „Как върви бизнесът?“, после се преструваше, че брои пари. Засега Торби го игнорираше.

– Кое дали е така?

– Що не си държиш ушите отворени, а? Не можеш ли да чуеш друго, освен шумоленето и дрънченето на пари? Тъкмо им повтарях онова, което казах на офицера по оръжията: начинът да натрупаш повече убийства е да преследваш разбойниците, а не да се преструваш на търговец, твърде страхлив, за да се биеш и твърде дебел, за да избягаш.

Торби кипна.

– Кой ти каза, че търговците се страхуват да се бият? – попита го.

– Спри да се преструваш! Кой е чувал търговец да изгори бандит?

Вероятно Пийби беше искрен; убийствата на рейдъри, извършени от търговците, не се разгласяваха. Но Торби се ядоса още повече.

– Аз.

Имаше предвид, че е чувал за търговци, изгорили рейдъри; но Пийби го взе за хвалба.

– А, ти си ги горил, така ли? Чуйте, момчета – нашият търгаш е герой. Изгорил е бандит съвсем самичък! Разкажи ни повече. Косата ли му запали? Или му пусна калий в бирата?

– Използвах – заяви Торби – едностепенен търсач „Марк XIX“, произведен от „Витлеем-Антарес“ и въоръжен с двайсетмегатонна плутониева бойна глава. Извърших премерен изстрел при сближаване до пряк обсег, по крива, предвиждаща сблъсък с целта.

Падна тишина. Накрая Пийби попита студено:

– Къде го прочете това?

– Изписа се на лентата след сблъсъка. Бях старши оператор на огъня от десния борд. Компютърът на левия борд беше изваден от строя, така че знам, че го изгори моят изстрел.

– О, вече е и офицер по оръжията! Търгашо, недей да си продаваш боклуците тук.

Торби сви рамене.

– Бях такъв. По-скоро офицер по контрола на оръжията. Така и не научих много за артилерийството.

– Скромен е, нали? Приказките са евтини, Търговецо.

– Би трябвало да го знаеш сам, Децибеле.

Когато чу прякора си, Пийби млъкна; Торби нямаше право да му говори така фамилиарно. Намеси се друг глас, който каза мило:

– Разбира се, Децибеле, приказките са евтини. А сега ти ни разкажи за големите си убийства. Давай.

Говорещия нямаше чин, но работеше като чиновник в кабинета на заместник-капитана и беше недосегаем за недоволството на Пийби.

Пийби се намръщи.

– Стига плямпане – изръмжа. – Базлим, яви се в осем нула-нула в контролната зала. Ще видим какво разбираш от управление на огъня.

Торби не гореше от нетърпение да го изпитват; не знаеше нищо за оборудването на „Хидра“. Но заповедта си е заповед; трябваше да се изправи срещу усмивката на Пийби в уреченото време.

Тя не продължи дълго. Инструментите на „Хидра“ изобщо не приличаха на тези на „Сису“, но принципите бяха същите и старшият артилерийски сержант (кибернетик) изглежда не намираше нищо чудно в това, че бившият търговец може да стреля. Той постоянно се оглеждаше за таланти; хората, подходящи да се занимават с балистичните тракери за абсурдните задачи на боя при подсветлинни скорости се срещаха също толкова рядко сред гвардейците, както и сред Народа.

Той разпита Торби за компютъра, с който бе работил. После кимна.

– Никога не съм виждал друго, освен схемите на дюселдорфската тандемна платформа; този подход е остарял. Но щом можеш да уцелиш нещо с онзи боклук, значи ще успеем да те използваме. – Сержантът се обърна към Пийби: – Благодаря, Децибеле. Ще го спомена на офицера по оръжията. Остани, Базлим.

Пийби изглеждаше учуден.

– Той си има работа, сержант.

Сержант Лутер сви рамене.

– Кажи на началника си, че Базлим е необходим тук.

Торби се шокира, когато чу, че красивите компютри на „Сису“ били „боклук“. Но скоро разбра какво има предвид Лутер; огромният мозък, работещ за „Хидра“, бе гений сред компютрите. Торби никога не би могъл да го управлява сам – но скоро вече бе действащ артилерист трети клас (кибернетик) и се намираше в относителна безопасност от остроумието на Пийби. Започна да се чувства като гвардеец – много младши, но приет член на екипажа.

„Хидра“ се движеше с надсветлинна скорост към римския свят Далечен край, където щеше да зареди с гориво и да започне да дебне престъпниците. До кораба не бе достигнало запитване, отнасящо се до идентичността на Торби. Той бе доволен от статута си в старата служба на тетко; гордееше се с това, че тетко би се гордял с него. „Сису“ му липсваше, но беше по-лесно да живее на кораб без жени; в сравнение със „Сису“, на „Хидра“ нямаше никакви ограничаващи регулации.

Но полковник Бризби не позволи на Торби да забрави защо е зачислен. Командващият офицер се намираше на много звена от новобранеца; обикновеният гвардеец можеше изобщо да не види капитана, освен по време на инспекции. Но Бризби често викаше Торби при себе си.

Бризби получи разрешение от Екзотичния корпус да разисква доклада на полковник Базлим с куриера му, като вземе предвид критичната класификация на субекта. Така че Бризби го повика.

Още в началото Торби бе предупреден за необходимостта да си държи устата затворена. Бризби му заяви, че ако се раздрънка, наказанието ще бъде толкова сурово, колкото е възможно да разпореди военният съд.

– Но въпросът не е там. Трябва да сме сигурни, че този въпрос никога няма да възникне. Иначе не можем да го обсъждаме.

Торби се поколеба.

– Откъде да знам дали ще си държа устата затворена, когато дори не ми е известно за какво става дума?

Бризби изглеждаше раздразнен.

– Мога да ти наредя да го направиш.

– Да, сър. И аз ще кажа: „Тъй вярно, капитане“. Но това ще ви убеди ли, че не бих рискувал военен съд?

– Но… Това е нелепо! Искам да поговорим за работата на полковник Базлим. Обаче ще си държиш плювалника затворен, разбра ли ме? Ако не го направиш, ще те разкъсам на парчета с голи ръце. Няма да позволя на някакъв хлапак да се пазари с мен, що се отнася до работата на Стареца!

Торби изглеждаше облекчен.

– Защо не казахте така, капитане? Не бих се раздрънкал за нещата на тетко – това е първото нещо, на което ме научи.

– О. – Бризби се ухили. – Трябваше да се досетя. Добре.

– Предполагам – добави Торби замислено – че няма проблем да го обсъждам с вас.

Бризби се сепна.

– Не бях осъзнал, че се отнася и за двете страни. Но е така. Мога да ти покажа депеша от неговия корпус, която ми нарежда да обсъдя доклада му с теб. Това ще те убеди ли?

Бризби откри, че показва депешата с надпис „Строго секретно“ на най-младшия си действащ офицер, за да убеди горепосочения, че командирът му има разрешение да говори с него. Тогава това му изглеждаше разумно; но по-късно полковникът се замисли.

Торби прочете разшифрованата депеша и кимна.

– Каквото пожелаете, капитане. Сигурен съм, че тетко би се съгласил.

– Добре. Знаеш ли с какво се занимаваше той?

– Е… и да, и не. Видях някои неща. Знам какво искаше да забелязвам и запомням. Понякога доставях съобщения вместо него и винаги беше много тайно. Но така и не разбрах защо. – Торби се намръщи. – Казаха, че бил шпионин.

– Агент от разузнаването звучи по-добре.

Торби сви рамене.

– Ако е шпионирал, така и ще го нарече. Тетко никога не извърташе думите.

– Така е – съгласи се Бризби, спомняйки си как бе изгорен право през униформата си от наказанието. – Нека ти обясня. Ммм… известно ли ти е нещо от теранската история?

– Ъм, не много.

– Тя е миниатюрна история на цялата ни раса. Много преди космическите пътешествия, когато не сме били колонизирали дори самата Тера, е имало сухопътни граници. Всеки път, когато била откривана нова територия, се появявали три феномена: търговците хуквали напред с надежди за печалба, престъпниците ограбвали честните хора… и възниквала търговия с роби. Същото се случва и днес, когато прекосяваме космоса вместо океаните и прериите. Граничните търговци са авантюристи, поемащи големи рискове, за да извлекат максимална печалба. Престъпниците, независимо дали планински разбойници, морски пирати или космически рейдъри, се появяват във всяка област, лишена от полицейска закрила. И двете явления са временни. Но робството е друго нещо – най-порочният навик, който си изграждат хората, и най-трудният за преодоляване. То се появява във всяка нова територия и е изключително трудно за изкореняване. След като дадена култура заболее от него, то се вкоренява в икономическата система и законите й, в човешките навици и нагласи. Ако го премахнеш, просто го принуждаваш да се скрие под земята – където се спотайва, готово да излезе отново на повърхността, в умовете на хората, които смятат за свое „естествено“ право правото да притежават други хора. Не можеш да спориш с тях; можеш да ги убиеш, но е невъзможно да промениш мнението им.

Бризби въздъхна.

– Базлим, гвардията е само полицай и пощальон; не сме имали голяма война от два века. Нашата работа е непосилната задача да поддържаме реда на границата, глобус с обиколка три хиляди светлинни години – никой не може да проумее колко е голям; умът не го побира.

Нито пък човешките същества могат да го охраняват. Той се разраства от година на година. Полицията накрая затваря пролуките. Но що се отнася до нашата служба, колкото повече се опитваме, толкова повече работа възниква. Така че за повечето от нас това е работа, честна работа, но такава, която никога няма да свърши.

Обаче за полковник Ричард Базлим тя беше страст. Особено много той ненавиждаше търговията с роби, от мисълта за нея му се гадеше… видях го с очите си. Той изгуби крака и окото си – предполагам ти е известно – докато спасяваше един кораб хора от роботърговците.

Това би задоволило повечето офицери – биха се прибрали вкъщи и биха се пенсионирали. Но не и стария перфекционист! Той преподава няколко години, после отиде в единствения корпус, който би го взел така надъвкан, и им представи план.

Деветте свята са гръбнакът на търговията с роби. Саргонията е колонизирана много отдавна и така и не прие Хегемонията след като се откъсна като колония. Деветте свята не отговарят на изискванията за човешки права и изобщо не искат да го правят. Така че ние не можем да отидем там и те не могат да посещават нашите светове.

Полковник Базлим реши, че трафикът на хора може да бъде направен икономически неизгоден, ако разберем как работи в Саргонията. Той изтъкна, че роботърговците трябва да разполагат с кораби, бази и пазари, че това не е само порок, но и бизнес. Така че реши да отиде там и да го проучи.

Това беше абсурдно – един човек срещу империя от девет планети… но Екзотичният корпус се занимава с абсурдни неща. Дори те едва ли биха го взели за агент, ако нямаше разработен план как да предава докладите си. Един агент не може да пътува напред-назад, нито може да използва пощата – между нас и тях няма пощенска връзка – и определено няма как да си сложи n-пространствен комуникатор; това би било също толкова издаващо, колкото и духов оркестър.

Но Базлим имаше идея. Единствените хора, които посещават както Деветте свята, така и нашите планети, са Волните търговци. Обаче те бягат от политиката като от чума, както ти е известно много по-добре, отколкото на мен, и силно се стараят да не престъпват местните обичаи. Само че полковник Базлим имаше лични отношения с тях.

Предполагам знаеш, че хората, които спаси, бяха Волни търговци. Той каза на корпуса X, че ще докладва чрез приятелите си. Така че го оставиха да опита. Лично аз предполагам, че никой не е знаел, че възнамерява да се дегизира като просяк – съмнявам се да го е планирал; винаги беше ненадминат в импровизациите. Но успя да се промъкне, наблюдаваше в продължение на години и изпращаше доклади.

Това е историята и сега искам да изстискам всеки възможен факт от теб. Разкажи ми за методите му – докладът, който препратих, не споменаваше и думичка за тях. Може би друг агент ще успее да ги използва.

Торби каза мрачно:

– Ще ви кажа всичко, което знам. Но то не е много.

– Знаеш повече, отколкото си мислиш. Ще позволиш ли на психиатъра да те хипнотизира отново и да видим дали не може да те накара да си спомниш всичко?

– Съгласен съм на всичко, ако ще помогне на работата на тетко.

– Би трябвало. Още нещо. – Бризби прекоси каютата си и извади лист, на който имаше нарисуван силует на космически кораб. – Какъв кораб е това?

Очите на Торби се разшириха.

– Саргонски крайцер.

Бризби извади нов лист.

– А този?

– Ъм, прилича на роботърговеца, който се отбиваше в Джабалпорт два пъти годишно.

– Нито един от двата – избухна Бризби – не е такъв, за какъвто го представяш. Това са модели за разпознаване от досиетата ми; на кораби, построени в нашата най-голяма корабостроителница. Ако си ги видял в Джабалпорт, значи или са копия, или са купени от нас!

Торби се замисли.

– Там се строят кораби.

– Така казват. Но полковник Базлим докладва серийните им номера – не знам как се е снабдил с тях; може би ти знаеш. Той твърди, че роботърговците получават помощ от собствените ни светове!

Бризби изглеждаше непоносимо отвратен.

Торби редовно се отбиваше на мостика, понякога за да се види с Бризби, друг път за да бъде разпитан под хипноза от доктор Кришнамурти. Бризби винаги споменаваше търсенето на идентификацията на Торби и му казваше да не се обезкуражава; че тези търсения отнемат дълго време. Постоянните напомняния промениха нагласата на Торби от нещо невъзможно към нещо, което скоро щеше да се случи; той започна да мисли за семейството си и да се чуди кой е? – щеше да бъде хубаво да знае, да бъде като другите хора.

Бризби се успокояваше сам; беше уведомен да държи Торби далеч от чувствителната работа, в същия ден, в който корабът скочи от Хеката, когато се надяваше, че момчето ще бъде идентифицирано веднага. Той запази новината за себе си, придържаше се към убеждението, че полковник Базлим никога не греши и че нещата ще се изяснят.

Когато Торби беше преместен в контролната зала, Бризби се разтревожи при вида на заповедта на бюрото си – това беше „секретна“ зона, забранена за посетители – тогава си каза, че човек без специално образование не може да научи там каквото и да било, което да засегне сигурността и че вече използва момъка за много по-чувствителна работа. Бризби усещаше, че научава важни неща – например, че Старецът е използвал личността на еднокракия просяк, за да прикрие двукраките си дейности… но и че наистина е бил просяк; двамата с момчето бяха живели само от милостиня. Бризби се възхищаваше на това артистично съвършенство – то трябваше да послужи за пример на другите агенти.

Но пък Старецът винаги е бил бляскав пример.

Така че Бризби остави Торби в контролната зала. Само че пропусна да направи повишението му постоянно, защото записът на промяната не биваше да се изпраща до „БуПерсонал“. Обаче започна да очаква с нетърпение депешата, която щеше да му каже кой е Торби.

Заместникът му беше при него, когато пристигна. Беше кодирана, но Бризби разпозна серийния номер на Торби; вече го беше писал много пъти в докладите си до корпуса X.

– Виж това, Стинки! То ще ни каже кое е нашето намерено дете. Грабвай машината; сейфът е отворен.

Десет минути по-късно съобщението беше разшифровано; то гласеше следното:

– нулев резултат пълно търсене идент базлим торби гвардеец трети. Изпратете незабавно всяка станция препращане хеката разследване на идентификацията – главбуперс.

– Каква е тази бъркотия, Стинки?

Станки сви рамене.

– Така паднаха заровете, шефе.

– Чувствам се, като че ли съм разочаровал Стареца. Той беше сигурен, че хлапето е гражданин.

– Не се и съмнявам, че милиони граждани биха имали проблем да докажат кои са. Полковник Базлим може да е бил прав – и да няма доказателства.

– Не ми се ще да го прехвърлям. Чувствам се отговорен.

– Вината не е ваша.

– Ти никога не си служил при полковник Базлим. Беше лесно да му се угоди… той искаше единствено стопроцентово съвършенство. А тази работа не е такава.

– Спрете да се самообвинявате. Трябва да приемете записа.

– Да приключваме с това. Еди! Извикай артилерист Базлим.

Торби забеляза, че капитанът изглежда мрачен – но пък това се случваше често.

– Действащ артилерист трети клас Базлим се явява по заповед, сър.

– Торби…

– Да, сър? – Торби се сепна. Капитанът понякога използваше първото му име, защото отговаряше на него под хипноза… но сега случаят не беше такъв.

– Докладът за идентификацията ти пристигна.

– А? – Торби така се изненада, че забрави военните обноски. Усети прилив на радост – щеше да разбере кой е!

– Не могат да те идентифицират. – Бризби почака, после добави остро: – Разбираш ли?

Торби преглътна.

– Да, сър. Не знаят кой съм. Аз съм… никой.

– Глупости! Все още си себе си.

– Да, сър. Това ли е всичко, сър? Мога ли да си вървя?

– Момент само. Трябва да те върна на Хеката. – Когато видя изражението на Торби, добави бързо: – Не се тревожи. Вероятно ще ти позволят да си довършиш договора, ако искаш. Във всички случаи не могат да ти направят нищо; не си сторил нищо лошо.

– Да, сър – повтори глупаво Торби.

Нищо и никой… Той видя образа на стария си кошмар… стоеше на блока и чуваше как аукционерът напява описанието му, докато в него се втренчват студени очи. Но се взе в ръце и просто притихна през остатъка от деня. Едва когато в каютата настъпи мрак, той захапа възглавницата си и прошепна с прекършен глас:

– Тетко… о, тетко!

Гвардейската униформа покриваше краката на Торби, но татуировката на лявото му бедро се забелязваше в банята. Когато това се случеше, Торби обясняваше без смущение какво означава. Отговорите варираха от любопитство, през полуневерие, до благоговейна изненада, че насреща стои човек, който е преминал през всичко – залавяне, продажба, робство и сега като по чудо отново е свободен. Повечето цивилни не осъзнаваха, че робството все още съществува; но гвардейците бяха добре осведомени.

Никой не се държеше лошо с него заради това.

Обаче в деня след нулевия резултат от идентификацията Торби се натъкна на „Децибела“ Пийби в банята. Торби не каза нищо; двамата не си бяха говорили много, откакто се измъкна от юрисдикцията на Пийби, въпреки че седяха на една маса. Но сега Пийби го заговори:

– Здравей, Търговецо.

– Здрасти.

Торби започна да се къпе.

– Какво е това на крака ти? Мръсотия?

– Къде?

– На бедрото ти. Стой мирен. Дай да видя.

– Дръж си ръцете далеч от мен!

– Не бъди докачлив. Обърни се към светлината. Какво е?

– Клеймо на роб – обясни кратко Торби.

– Без майтап? Значи си роб?

– Бях такъв.

– Оковавали са те във вериги? Карали са те да целуваш краката на господаря си?

– Не ставай глупав!

– Кой го казва! Знаеш ли какво, Търговче? Чух за това клеймо – и мисля, че сам си си го татуирал. За да се фукаш. Както за разбойническия кораб, когото уж си взривил.

Торби престана да се къпе и излезе.

По-късно на вечеря си сипваше от купа картофено пюре. Чу, че Пийби се провиква, но ушите му филтрираха безкрайния шум на „Децибела“.

Пийби повтори:

– Ей, Робе! Подай картофите! Знаеш, че говоря на теб! Изчисти си мръсотията от ушите!

Торби му подаде картофите, заедно с купата, по права траектория и откритата й повърхност заедно с пюрето осъществи перфектен контакт с откритото лице на Децибела.

Обвинението срещу Торби гласеше: „Нападение над висшестоящ офицер, по време когато корабът се намира в космоса в състояние на бойна готовност“. Пийби се яви като се свидетел-тъжител.

Полковник Бризби се втренчи над бюрото на капитанския съд и мускулите на челюстта му се напрегнаха. Вслуша се в обвинението на Пийби:

– Помолих го да подаде картофите… а той ме удари по лицето с тях.

– Това ли беше всичко?

– Е, сър, може би не съм казал „моля“. Но това не е причина…

– Спести ми заключенията си. Свадата продължи ли?

– Не, сър. Разтърваха ни.

– Много добре. Базлим, имаш ли да добавиш нещо?

– Нищо, сър.

– Това ли се случи?

– Да, сър.

Бризби се замисли, а мускулите на челюстта му потрепнаха. Беше гневен, емоция, която не си позволяваше по време на капитански съд – чувстваше се разочарован. Но сигурно имаше още нещо.

Вместо да издаде присъда, той нареди:

– Отдръпнете се. Полковник Станки…

– Да, сър?

– Имало е още свидетели. Искам да чуя и тях.

– Довел съм ги, сър.

– Много добре.

Торби беше осъден – три дни хляб и вода, карцер, присъдата беше отменена, трийсет дни пробация; действащият чин му бе отнет.

Децибела Пийби също бе осъден (капитанският съд бе отменен, когато Бризби му посочи как самият той може да бъде уличен по устава) за „Подстрекателство към бунт, спецификация: използване на оскърбителен език по отношение на расата, религията, рожденото място или събитията, случили се на друг гвардеец, преди да постъпи на служба, когато корабът се намира и така нататък“ – присъдата беше три дни хляб и вода, карцер, отстраняване от служба, понижение с един чин, деветдесет дни пробация само заради трите дни хляб и вода, и карцера.

Полковникът и вицеполковникът се върнаха в кабинета на Бризби. Бризби изглеждаше навъсен; съдът го бе разстроил. Станки каза:

– Много лошо, че трябваше да порежете хлапето Базлим. Смятам, че то имаше право.

– Разбира се, че имаше. Но „подстрекателството към бунт“ не е извинение за такъв. Нищо не е.

– Да, бяхте длъжен да го направите. Обаче този Пийби изобщо не ми харесва. Ще проуча внимателно ефективността му.

– Направи го. Но, проклето да е, Стинки – имам чувството, че сам започнах свадата.

– А?

– Преди два дни трябваше да кажа на Базлим, че не сме могли да го идентифицираме. Той си тръгна в състояние на шок. Трябваше да послушам психиатъра. Момъкът има белези, които го карат да се държи неадекватно при правилните – имам предвид „грешните“ – стимули. Радвам се, че беше картофено пюре, а не нож.

– О, стига де, шефе! Картофеното пюре едва ли може да мине за смъртоносно оръжие.

– Ти не беше тук, когато получи лошата новина. Боли го от това, че не знае кой е.

Пухкавото лице на Станки се нацупи замислено.

– Шефе? На колко е било хлапето, когато са го заловили?

– А? Крис каза, че на около четири.

– Капитане, на колко сте били, когато са ви взели пръстови отпечатъци, определили са ви кръвната група, снимали са ви ретината и така нататък, в онова затънтено място, където сте се родили?

– Защо питаш? Когато тръгнах на училище.

– Аз също. Бас ловя, че на повечето места чакат дотогава.

Бризби примигна.

– Ето защо нямаха никаква информация за него!

– Може би. Обаче на Риф снемат идентификация от бебетата, преди да напуснат родилната зала.

– На моята планета също. Но…

– Да, разбира се. Това е обичайна практика. Само че как?

Бризби погледна безизразно, после удари по бюрото.

– Отпечатъци от краката! А ние не им ги изпратихме. – Той натисна превключвателя. – Еди! Извикай Базлим веднага тук!

Торби навъсено махаше шеврона, който бе носил от учтивост толкова кратко време. Безапелационната заповед го уплаши; не беше на добре. Но побърза да се яви. Полковник Бризби го изгледа гневно.

– Базлим, свали си обувките!

– Сър?

– Свали си обувките!

Депешата на Бризби, която оспорваше провала на идентификацията и изпращаше на „БуПерс“ отпечатъци от краката, получи своя отговор след четиридесет и осем часа. Точно тогава „Хидра“ извършваше финалното си приближаване към Далечен край. Полковник Бризби го декодира, след като корабът акостира безопасно.

Отговорът гласеше:

– гвардеец торби базлим идентифициран безследно изчезнал тор брадли радбек тера не хеката прехвърлете радбек незабавно военилицив тера уволнение пристигане. Роднини уведомени повтарям незабавно главбуперс.

Бризби се разкикоти.

– Полковник Базлим никога не греши. Жив или мъртъв, той винаги е прав!

– Шефе…

– А?

– Прочетете го пак. Забележете кой е.

Бризби прочете отново депешата. После прошепна:

– Защо тези неща винаги се случват на „Хидра“? – Отиде и дръпна вратата. – Еди!

Торби прекара на красивия Далечен край два часа и двадесет и седем минути; след като прелетя триста светлинни години дотам, видя от известната му природа само полето между „Хидра“ и гвардейския пощенски куриер „Ариел“. След три седмици кацна на Тера. Виеше му се свят.

Коронавирусът да изчезне

Коронавирусът да изчезне

В детската градина мечтаехме да станем астрономи и космонавти, каубои и полярни изследователи, известни учени и кинозвезди. Но това беше отдавна. А за какво си мечтаем най-често сега? За хамбургер. Или тази вечер да успеем да се наспим. Шефът да не ни тормози. Да спре да вали за ден-два, та да стигнем до парка.

Някак изчезна и очарованието на Коледа от времето, когато бяхме деца. Всъщност, едно от първите неща, за които се сещам около този празник, е големият брой самоубийства по това време на годината.

Но и сега Коледата има очарование – украсените елхи, празничните лампички, коледните песни – и човек понякога спира, за да си помечтае за големи неща. Например да поеме на пътешествие, да види екватора и полюсите, да посети Международната космическа станция. Има обаче нещо, което бих пожелала не само за себе си, а и за цялото човечество. И то е коронавирусът, пръкнал се в края на две и деветнайсета в Китай, да вземе най-накрая да изчезне, заедно с всичките си варианти. Или, в краен случай, да мутира в безобидна посока, както вируса в „Щама „Андромеда“ на Майкъл Крайтън.

Ще кажете, това не е единственият вирус на света, нито пък единственият начин да се затрие човечеството или отделни негови представители. Хората умират от какво ли не.

Само че това е вирус, предизвикал пандемия, която в рамките на година и половина уби милиони. Би било хубаво да го няма, нали?

Разбира се, най-добре щеше да бъде, ако бяхме успели да го елиминираме още в началото на пандемията, но всеобщата неорганизираност, политическите интереси и късогледството на бизнеса попречиха на това.

Надеждите ни сега са във ваксините, спазването на мерките и не на последно място – да се пръкне някой по-безобиден вариант, който да измести другите.

Разбира се, това, че не се е случило в популациите на прилепите, откъдето тръгна вирусът, не дава големи основания за такова развитие на нещата. Но човек може да си помечтае.

Онова, което най-много ни липсва сега, може би е усещането за нормалност. Да излезеш от къщи без маска на лицето, да се качиш в трамвая, да влезеш в сладкарницата да изядеш една торта, без да ти правят десет проверки на документи и телесна температура преди това. Да се видиш с приятелите си, без да обсъждате кой ваш познат се е споминал от вируса и как те не мислят да се ваксинират, защото ги е страх от ваксините, но не и от усложненията след евентуално боледуване. Да не се чудиш при всяко схващане и болка в дробовете дали не си го прихванал и от кого.

Пандемията е страшна заради физическите си измерения, но не по-малко разрушителни са психическите. А в България нямаме работеща здравна система, какво да говорим за грижите за психическото здраве, които у нас най-често се свеждат до псуване на управляващите и сипване на още една ракия.

Имаме си достатъчно проблеми и без „Коронавирус-19“.

Затова бих искала просто да го няма. Един ден да се събудя и той да е изчезнал като с магическа пръчка, и всичко отново да е както преди, само че по-хубаво. Да имаме работеща здравна система и държавно управление, и хората да не се страхуват за бъдещето си.

Не изглежда особено осъществимо, но такива са мечтите. Един път в годината можем да спрем и да помечтаем.

Резултати от конкурса за разказ за антигерой

Здравейте,

Време е да обявим резултатите от конкурса за антигерой. Темата се оказа неочаквано трудна. Получихме 24 разказа, от които малко над половината съдържаха главен антигерой. От тях отличихме следните:

1. „Банкерът“ – Контадин Кременски
2. „Костовица“ – Павел Нодари
3. „Танцът“ – Веселин Бъчваров

Поощрителни награди получават „В преследване на дракона“ от Венелин Ганев и „Черна орисия“ от Димитър Костов.

Ще се свържем с авторите, за да се уговорим как да получат наградите си. Отличените разкази ще бъдат публикувани един по един тук.

На печелившите – честито! На останалите късмет следващия път!

Снежана и Божидар

П.С. Получихме няколко много интересни разказа, които за съжаление не можем да наградим, тъй като в тях няма главен антигерой. Препоръката ни е да четете внимателно условията и да изпращате произведенията си само ако отговаряте на тях, за да имате шанс да спечелите.

15.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

– Какво?

– Името значи ли нещо за вас?

– Разбира се, че значи. – Той се втренчи в Торби. – Няма прилика.

– Казах „осиновен“. Полковникът го осинови на Джабал.

Полковник Бризби затвори вратата. После каза на Крауза:

– Полковник Базлим е мъртъв. Или „изчезнал и смятан за мъртъв“ през последните две години.

– Зная. Момчето беше с мен. Мога да докладвам някои подробности около смъртта на полковника, ако не са ви известни.

– Били сте един от куриерите му?

– Да.

– Можете ли да го докажете?

– X три нула седем девет код FT.

– Това може да се провери. За момента ще приемем, че е вярно. По какъв начин можете да идентифицирате… Торби Базлим?

Торби не следеше разговора. Ушите му бучаха, като че ли на тракера беше подадено твърде силно захранване, и стаята се издуваше и после пак се свиваше. Той разбра, че този офицер е познавал тетко, което беше добре… но какво беше това, че тетко бил полковник? Той беше Базлим Сакатия, лицензиран просяк по милостта на… по милостта на…

Полковник Бризби рязко му нареди да седне, което той направи с удоволствие. След това набримчи климатика. Обърна се към капитан Крауза:

– Добре. Спечелихте ме. Не знам според коя регулация мога да го направя… задължени сме да оказваме помощ на хората от корпус X, но случаят не е такъв. Обаче не мога да разочаровам полковник Базлим.

– „Гражданин в беда“ – предложи Крауза.

– Е? Не виждам как бих могъл да го разтегна, за да покрие човек на планета под контрола на Хегемонията, който очевидно не е в беда – имам предвид, освен дето е леко прибледнял. Но ще го направя.

– Благодаря ви, капитане. – Крауза погледна часовника си. – Мога ли да вървя? Всъщност е наложително.

– Само секунда. Просто ми го оставяте?

– Страхувам се, че нещата стоят така.

Бризби сви рамене.

– Както кажете. Но останете за обяд. Искам да науча повече за полковник Базлим.

– Съжалявам, не мога. Можете да ме откриете на Събирането, ако имате нужда от мен.

– Ще го направя. Е, поне едно кафе?

Командирът на кораба посегна към едно копче.

– Капитане – каза притеснено Крауза, поглеждайки отново часовника си. – Трябва да тръгвам незабавно. Днес е Денят за възпоменания… а погребението на Майка ми започва след петдесет минути.

– Какво? Защо не казахте по-рано? Божичко, човече! Никога няма да стигнете навреме.

– Ужасно се боя, че е така… но трябваше да го направя.

– Сега ще оправим нещата. – Полковникът припряно отвори вратата. – Еди! Въздушна кола за капитан Крауза. Бързо. Да го вземе от покрива и да го остави където каже. Действай!

– Тъй вярно, капитане!

Бризби се обърна, повдигна вежди, после излезе във външния офис. Крауза гледаше Торби, а устата му се отваряше болезнено.

– Ела тук, Синко.

– Да, Татко.

– Трябва да вървя. Може би ще успееш да дойдеш на Събиране… някой ден.

– Ще опитам, Татко.

– Ако ли пък не… е, кръвта остава в стоманата, а стоманата остава в кръвта. Все още си част от „Сису“.

– „Стоманата остава в кръвта“.

– Добър бизнес, Синко. Бъди добро момче.

– Добър… бизнес! О, Татко!

– Стига! Ще разплачеш и мен. Слушай, ще поема и твоите отговори този следобед. Не бива да се появяваш.

– Да, сър.

– Майка ти те обича… аз също.

Бризби потропа на отворената врата.

– Колата ви чака, капитане.

– Идвам веднага, полковник.

Крауза целуна Торби по двете бузи и внезапно се обърна, така че момчето видя само широкия му гръб.

Скоро полковник Бризби се върна, седна, погледна към Торби и каза:

– Не съм сигурен какво да правя с теб. Но ще се оправим. – Натисна превключвател. – Накарай някого да намери офицера по вътрешния ред, Еди. – После се обърна към Торби. – Ще се справим, ако не си много претенциозен. Доколкото знам, вие търговците си живеете доста разточително.

– Сър?

– Да?

– Базлим е бил полковник? Във вашата служба?

– Ами… да.

Торби се бе замислил през последните няколко минути… и старите спомени се завърнаха със страшна сила. Той каза колебливо:

– Имам съобщение за вас… или поне така мисля.

– От полковник Базлим?

– Да, сър. Трябва да бъда поставен в лек транс. Но мисля, че мога да си спомня началото. – Торби внимателно изрецитира няколко кодови групи. – Това за вас ли е?

Полковник Бризби припряно затвори вратата. После каза откровено:

– Никога не използвай този код, освен ако не си сигурен, че всички наоколо притежават подходящия достъп и в помещението няма подслушващи устройства.

– Съжалявам, сър.

– Не се тревожи. Нищо не е станало. Но всичко, започващо с този код, е горещо и само се надявам да не е изстинало за две години. – Той отново натисна превключвателя за разговори. – Еди, забрави за офицера по вътрешния ред. Намери ми психиатъра. Ако е слязъл от кораба, прати някого да го намери. – Отново погледна към Торби. – Все още не знам какво да правя с теб. Трябва да те заключа в сейфа.

Дългото съобщение беше изстискано от Торби в присъствието само на полковник Бризби, неговия заместник, вице-полковник „Стинки“ Станки и психиатъра на кораба, медицински капитан Изадор Кришнамурти. Сесията вървеше бавно; доктор Крис не използваше често хипнотерапия. Торби беше толкова напрегнат, че се съпротивляваше, а вице-полковникът се мъчеше ужасно със записващата апаратура. Накрая психиатърът се изправи и избърса лице.

– Мисля, че това е всичко – обяви изтощен. – Но какво е?

– Забрави, че изобщо си го чувал, док – посъветва го Бризби. – Още по-добре, прережи си гърлото.

– Много благодаря, шефе.

Станки се намеси:

– Татенце, нека опитаме отново. Накарах тази мечта на лудия учен да работи по-добре. Акцентът му може да го е изкривил.

– Глупости. Хлапето говори чист терански.

– Добре, значи проблемът е в ушите ми. Бях изложен твърде дълго на лоши влияния на борда.

– Ако – отвърна спокойно Бризби – това е обида към чистата реч на командващият ти офицер, знам източника. Миризливко, вярно ли е, че вие рифите записвате всичко, което искате да бъде разбрано?

– Само когато общуваме с арлешите… сър. Нищо лично, вие така наредихте. Е, какво ще кажете? Успях да филтрирам шума.

– Док?

– Хммм… Субектът е изморен. Това единствената ви възможност е?

– А? Ще остане при нас известно време. Добре, събудете го.

Скоро Торби беше предаден на офицера по вътрешния ред. Няколко литра кафе, поднос със сандвичи и едно пропуснато хранене по-късно полковникът и заместникът му бяха записали на чисто хилядите думи от последния доклад на стария просяк Базлим. Станки се облегна и подсвирна.

– Успокой се, татенце. Изобщо не е изстинало. Бих предположил, че периодът му на полуразпад е около век.

Бризби отвърна мрачно:

– И много добри момчета ще умрат, преди да изстине.

– Изобщо не си играеш. Чудя се на това търговско хлапе, обикалящо Галактиката с всичкото това „изгори, преди да прочетеш“ между ушите си. Трябва ли да отида долу и да го отровя?

– И после да попълваме всички онези формуляри?

– Е, може би Крис ще успее да го изтрие от нежното му сиво вещество, без да се налага да прибягваме до трансорбитален.

– Ако някой пипне онова хлапе, предполагам, че полковник Базлим ще се надигне от гроба си и ще го удуши лично. Познаваше ли Базлим, Стинки?

– Изкарах един курс по психологически оръжия при него през последната си година в Академията. Точно преди да се присъедини към корпуса X. Най-блестящият ум, който някога съм срещал… с изключение на твоя, разбира се, татенце, сър, шефе.

– Не се престаравай. Без съмнение е бил невероятен учител, той беше най-добрият във всичко. Но трябваше да го видиш, преди да го прехвърлят на ограничена служба. Имах привилегията да служа при него. Сега, когато командвам собствен кораб, постоянно се питам: „Какво би направил Базлим?“. Той беше най-добрият командващ офицер, който един кораб някога е имал. Случи се по време на второто му понижение до полковник – беше се издигнал до флангов маршал, но искаше отново да командва кораб, да се махне от бюрото.

Станки поклати глава.

– Чакам с нетърпение да получа хубаво удобно бюро, където ще пиша препоръки, които никой няма да чете.

– Ти не си Базлим. Ако не е трудно, на него не му харесваше.

– Не съм герой. По-скоро съм обикновено момче. Татенце, беше ли с него по време на спасяването на „Ханза“?

– Мислиш ли, че щях да пропусна да се окича с медал? Слава богу, не; бях се прехвърлил. Битката беше с ръчни оръжия. Доста кървава.

– Може би щеше да проявиш разум да не се пишеш доброволец.

– Дори ти би се писал доброволец, Стинки, колкото и да си дебел и мързелив, ако Базлим набираше такива.

– Не съм мързелив, а съм ефикасен. Но отговори ми на този въпрос: защо командващият офицер е водил десанта?

– Старецът се съобразяваше с устава, само когато му отърваше. Искаше да убива роботърговците със собствените си ръце – ненавиждаше ги със студена омраза. Така че какво можеше да направи Департаментът, когато се завърна като герой? Да го изчака да излезе от болницата и да го прати на военен съд? Стинки, дори висшето командване се държи разумно, когато му натрият носа. Така че го похвалиха за невероятните постижения при уникални обстоятелства и го прехвърлиха на ограничена служба. Но оттогава насам, когато възникнат „уникални обстоятелства“, всеки командващ офицер знае, че не може да търси извинения в устава. Че от него се очаква да следва този пример.

– Не и аз – отсече Станки.

– Дори ти. Когато станеш командващ офицер и дойде време да направиш нещо неприятно, ще се юрнеш с глътнат корем и изпъчени гърди, а на пухкавото ти личице ще се изпишат героични черти. Няма да можеш да му се противопоставиш. Условният рефлекс на Базлим ще те застигне.

Около зазоряване двамата си легнаха. Бризби възнамеряваше да си отспи, но дългогодишният навик го заведе на бюрото му със закъснение едва няколко минути. Не се изненада, когато откри обявения за мързелив свой заместник вече на работа.

Лейтенант-ковчежникът вече го чакаше. Счетоводителят държеше формуляр за съобщения; Бризби го разпозна. Предната нощ, след като часове наред разделяха доклада на Базлим на фрази, които после записваха, за да ги изпратят по различни пътища, той осъзна, че му остава още една задача, преди да заспи: да организира търсенето на идентификацията на осиновения син на полковник Базлим. Бризби не бе уверен, че бездомното дете, прибрано на Джабал, може да бъде открито в досиетата на Хегемонията – но ако старецът го изпратеше за една кофа космически вакуум, значи искаше точно това и нямаше смисъл от оправдания. Към Базлим, жив или мъртъв, полковник Бризби се отнасяше като младши офицер. Така че беше написал депеша и накара дежурния офицер да вземе отпечатъците на Торби и да ги кодира за изпращане. После си позволи да мисли за сън.

Бризби погледна към съобщението.

– Още ли не сте го пратили? – изръмжа.

– В момента фотолабораторията кодира отпечатъците, капитане. Но комуникационният отдел ми го донесе за таксуване, тъй като става дума за услуга, несвързана с кораба.

– Е, таксувай го. Трябва ли да ме безпокоиш за всеки рутинен въпрос?

Ковчежникът реши, че Старецът отново не си е доспал.

– Лоши новини, капитане.

– Добре, кажи ги.

– Не знам как да определя точката, която да го покрие и се съмнявам да съществува сума, която би била достатъчна, дори и да измислим подходящ претекст.

– Не ми пука какво ще измислиш. Избери една и пусни съобщението. Използвай общата. Нула-нула-нещо си.

– „Непредвидени административни разходи“. Няма да стане, капитане. Идентифицирането на цивилен не може да мине за корабен разход. О, мога да го изпратя с този код и ще получите отговор. Но…

– Това искам. Отговор.

– Да, сър. Само че накрая ще стигне до Главния административен офис, колелцата ще се завъртят и картата ще излезе маркирана с червено. Тогава ще замразят заплатата ми, докато не го платя. Затова ни карат да учим право заедно с счетоводството.

– Направо ми се къса сърцето. Добре, Счети, ако твърде много те е страх да го подпишеш, кажи ми с какъв код смяташ, че трябва да го пусна; ще го напиша и ще го подпиша със собственото си име и чин. Окей?

– Да, сър. Но, капитане…

– Счети, прекарах тежка нощ.

– Да, сър. Законът ме задължава да ви посъветвам. Но, разбира се, не сте длъжен да следвате съвета ми.

– Разбира се – съгласи се мрачно Бризби.

– Капитане, имате ли представа колко скъпо може да се окаже търсенето на идентификация?

– Не може да е много скъпо. Не разбирам защо го правиш на такъв въпрос. Искам някой чиновник да си стане от четирибуквието и да прегледа досиетата. Съмнявам се, че ще ни искат пари. Рутинна дейност.

– Ще ми се и аз да мислех така, сър. Но вие наредихте неограничено търсене. Тъй като не сте посочили конкретна планета, запитването най-напред ще отиде в град Тихо, досиетата на живите и мъртвите. Или искате да се ограничим само до живите?

Бризби се замисли. Ако полковник Базлим вярваше, че този момък произхожда от сърцето на цивилизацията, значи най-вероятно семейството му го смяташе за мъртъв.

– Не.

– Много лошо. Досиетата на мъртвите са три пъти по-големи от тези на живите. Значи ще търсят най-напред в Тихо. Ще отнеме известно време, дори с помощта на машини; има над двадесет милиарда записа. Представете си, че получите нулев резултат. Кодирано запитване ще бъде изпратено до регистрите на всички планети, тъй като Големият архив никога не е напълно осъвременен, а някои планетарни правителства така или иначе не изпращат записи. Цената се увеличава, особено ако използвате n-пространствени съобщения; точното кодиране на пръстови отпечатъци е с размера на средна книга. Разбира се, ако действате планета по планета и използвате пощата…

– Не.

– Добре… капитане, защо не сложите някакво ограничение? Хиляда кредита или колкото можете да си позволите, ако – имам предвид „когато“ – проверяват разхода ви.

– Хиляда кредита? Абсурд!

– Ако греша, ограничението няма да има значение. Ако съм прав, а аз съм, хиляда кредита ще бъдат само началото, а ще последва главата ви.

Бризби се намръщи.

– Счети, не ти плащам да ми казваш, че не мога да направя нещо.

– Да, сър.

– Плащам ти, за да ми кажеш как мога да направя онова, което ще направя така или иначе. Така че започвай да ровиш в книгите си и открий как. Законно. И безплатно.

– Тъй вярно, сър.

Бризби не започна да работи веднага. Кипеше – някой ден така щяха да затлачат службата с червена лента, че никой кораб нямаше да може да излети от земята. Обзалагаше се, че Старецът се е присъединил към Екзотичния корпус с чувство на облекчение – агентите от корпус X не получаваха червена лента; ако някой от тях трябваше да похарчи пари, просто го правеше, независимо дали десет кредита или десет милиона. Така се работеше – избираш си хора, после им се доверяваш. Без редовни доклади, формуляри и каквото и да било – просто правиш онова, което трябва.

После взе доклада за горивото и инженерния отдел за тримесечието. Остави го, пресегна се за формуляр за съобщения, написа допълнение към доклада на Базлим, с който информира бюрото на Екзотичния корпус, че некласифицирания куриер, който е доставил доклада, все още се намира под юрисдикцията на долуподписания и по негово мнение могат да бъдат получени допълнителни сведения, ако долуподписаният има разрешение да обсъди доклада дискретно с куриера.

Реши да не го предава на шифриращата група; отвори сейфа си и започна да го кодира. Тъкмо беше приключил, когато почука ковчежникът. Бризби вдигна глава.

– Значи си открил параграфа.

– Може би, капитане. Говорих със заместника ви.

– Казвай.

– Виждам, че субектът се намира на борда.

– Не ми казвай, че трябва да го таксувам!

– Изобщо нямам предвид това, капитане. Ще замета порциите му под килима. Можете да го държите на борда вечно и изобщо няма да забележа. Няма проблем, докато не се окаже в счетоводните книги. Но колко дълго очаквате да го задържите? Сигурно повече от ден-два, иначе нямаше да искате търсене на идентификация.

Командващият офицер се е намръщи.

– Може да мине известно време. Първо трябва да открия кой е и откъде е. После, ако отиваме натам, възнамерявам да го оставя, без да регистрирам пътуването. Ако не отиваме там, ще го прехвърля на кораб, пътуващ в тази посока. Твърде сложно за обяснение, Счети, но е необходимо.

– Добре. Тогава защо не го зачислите?

– А?

– Това ще изчисти всичко.

Бризби се намръщи.

– Разбирам. Мога да го взема напълно законно… и да организирам прехвърляне. А това ще ти даде възможност да напишеш подходящия код. Но… е, да предположим, че става въпрос за Шива III, а договорът му не е изтекъл. Не мога да му кажа просто да дезертира. Освен това не знам дали иска да бъде зачислен.

– Можете да го попитате. На колко години е?

– Съмнявам се да знае. Той е намерено дете.

– Толкова по-добре. Зачислявате го. После, когато разберете къде трябва да отиде, откривате грешка във възрастта му… и я поправяте. Оказва се, че навършва пълнолетие по времето, по което трябва да му платите, на родната си планета.

Бризби примигна.

– Счети, всички ковчежници ли са безчестни?

– Само най-добрите. Не ви ли харесва, сър?

– Обожавам го. Добре, ще проверя. И ще задържа тази депеша. Ще я изпратим по-късно.

Ковчежникът придоби невинно изражение.

– О, не, сър, изобщо няма да я изпращаме.

– Как така?

– Няма да бъде нужно. Ще го зачислим, за да запълним празна позиция. Ще изпратим записа на „БуПерсонал“. Те ще направят рутинната проверка, име и родна планета – Хеката, предполагам, тъй като го взехме от тук. Но тогава вече ще сме напуснали планетата. Няма да намерят информация за него тук. Затова ще се обърнат към „БуСигурност“, които ще ни изпратят приоритетно съобщение да не му позволяваме да служи на чувствителни позиции. Но това е всичко, защото е възможно този беден невинен гражданин никога да не е бил регистриран. Обаче те не могат да поемат рискове, затова ще започнат същото търсене, което искате и вие, първо Тихо, после навсякъде другаде, приоритет на безопасността. Ще го идентифицират и освен ако не го издирват за убийство, кашата ще бъде рутинна. Или няма да успеят и тогава ще трябва да решат дали да го идентифицират или да му дадат двадесет и четири часа да напусне Галактиката – седем към две, че ще решат да забравят за случая – освен че някой на борда ще бъде инструктиран да го следи и да докладва за подозрително поведение. Но истинската красота на цялата работа е, че ще носи кодовете за плащане на „БуСигурност“.

– Счети, смяташ ли, че от „Сигурност“ имат агенти на борда на кораба, за които не знам?

– Как мислите вие, капитане?

– Ммм… не знам, но ако аз бях началник на „Сигурност“, щях да изпратя! Проклятие, ако превозя цивилен от тук до Рим, това също ще бъде докладвано – без значение какво запиша в дневниците.

– Не бих се изненадал, сър.

– Изчезвай оттук! Да видим дали момъкът ще се навие. – Той натисна превключвателя. – Еди!

Вместо да нареди да му изпратят Торби, Бризби накара хирурга да го прегледа, тъй като беше безсмислено да го натиска за зачисляване, без първо да знае дали може да бъде зачислен. Медицински майор Щайн, придружен от медицински капитан Кришнамурти, докладва на Бризби преди обяд.

– Е?

– Няма физически пречки, капитане. Ще оставя психиатърът да говори сам.

– Добре. Между другото, на колко е момчето?

– Не знае.

– Да, да – съгласи се нетърпеливо Бризби – но на колко мислиш, че е?

Доктор Щайн сви рамене.

– Каква е генетичната му картина? В какви условия е живял? Има ли мутации, променящи възрастта? Планета с висока или ниска гравитация? Планетарен метаболитен индекс? Може да бъде от десет стандартни години до тридесет, съдейки по външния му вид. Мога да му присвоя измислена коригирана възраст, при предположение за липса на съществени мутации и еквивалентна на земната околна среда – неоправдано допускане, докато не започнат да се раждат бебета с регистрационни номера – коригирана възраст, не по-малка от четиринадесет стандартни години и не по-голяма от двадесет и две.

– Ще пасне ли коригирана възраст от осемнадесет години?

– Точно това казвам.

– Добре, направи ги малко под това – зачисляване на непълнолетен.

– Момчето има татуировка – обади се доктор Кришнамурти – която може да ни подскаже. Клеймо на роб.

– Какви ги говориш! – Полковник Бризби осъзна, че второто съобщение до корпуса X е било оправдано. – С дата?

– Само на манумисията – саргонска дата, която потвърждава историята му. Първоначалната татуировка е на прекупвач. Няма дата.

– Много лошо. Е, след като изяснихме медицинските подробности, ще го извикам.

– Полковник.

– А? Да, Крис?

– Не мога да препоръчам зачисляване.

– Какво? Той е толкова нормален, колкото си и ти.

– Разбира се. Но представлява риск.

– Защо?

– Тази сутрин разпитах субекта в лек транс. Полковник, някога имали ли сте куче?

– Не. На родната ми планета не се въдят.

– Много полезни лабораторни животни, голяма част от характеристиките им са паралелни на човешките. Вземете кученце, злоупотребявайте с него, ритайте го, тормозете го – то ще се превърне в див звяр. Вземете братчето му, галете го, говорете си с него, давайте му да спи при вас, но и го възпитавайте – то ще се превърне в щастливо и примерно домашно животно. Вземете друго кученце от същото котило, галете го на четни дати и го ритайте на нечетни. Така ще го объркате, че няма да подхожда за някоя роля; няма да оцелее като диво животно и няма да разбере какво се очаква от домашен любимец. Скоро ще спре да се храни, да спи и да контролира телесните си функции; само ще се свива и ще трепери.

– Хммм… вие психиатрите често ли правите така?

– Лично аз никога не съм го правил. Но го пише в литературата… и случаят на този момък е подобен. Изпитал е серия от травмиращи преживявания през формиращите си години, последното от които беше вчера. Той е объркан и депресиран. Също като кучето, може да се озъби и да захапе по всяко време. Не бива да бъде излаган на нови стресови фактори; за него трябва да се грижат на място с достъпна психотерапия.

– Пфу!

Психиатърът сви рамене. Полковник Бризби добави:

– Съжалявам, докторе. Но знам нещо за този случай, с цялото ми уважение към образованието ви. Този момък е живял в добра среда през последните две години. – Бризби си спомни за сбогуването, на което неволно бе станал свидетел. – А преди това е бил под грижите на полковник Ричард Базлим. Чували ли сте за него?

– Знам каква репутация има.

– Ако трябва да заложа кораба си на някой факт, това ще бъде фактът, че полковник Базлим никога не би могъл да развали някое момче. Добре, значи хлапето е преживяло лоши неща. Но също така е отгледано от един от най-коравите, разумни и хуманни мъже, които някога са носили нашата униформа. Ти залагай на кучетата си; аз ще заложа на полковник Ричард Базлим. Сега… съветваш ли ме да не го зачислявам?

Психиатърът се поколеба. Бризби настоя:

– Е?

Майор Щайн го прекъсна:

– Спокойно Крис; моето мнение е с по-голяма тежест.

Бризби добави:

– Искам честен отговор, после ще взема решение.

Доктор Кришнамурти каза бавно:

– Да предположим, че напиша мнението си, но добавя, че няма сериозна причина за отказ от зачисляване?

– Защо?

– Очевидно искате да зачислите това момче. Но ако се вкара в беля, е, моето мнение може да му осигури уволнение по медицински причини вместо присъда. Достатъчно лоши неща са му се случвали.

Полковник Бризби го потупа по рамото.

– Добро момче си ти, Крис! Това е всичко, господа.

Торби прекара неспокойна нощ. Офицерът по вътрешния ред го разквартирува при младшите офицери и с него се държаха добре, но смутено осъзнаваше учтивия начин, по който околните се опитваха да не се взират в ярката униформа на „Сису“. Дотогава той се гордееше с начина, по който изпъкваше униформата му; сега научаваше по болезнен начин, че дрехите имат своя подходящ фон. Тази нощ той долавяше хъркане около себе си… непознати… фракита… и копнееше да се завърне сред Народа, където го познаваха и разбираха.

Въртеше се в леглото, което беше по-твърдо, отколкото бе свикнал и се чудеше кой щеше да получи неговото?

Откри, че се е замислил дали някой не се е настанил в дупката, за която все още мислеше като за дом. Дали е поправил вратата? Дали поддържа чисто и подредено, както обичаше тетко? Какво е направил с крака му?

Заспа и засънува тетко и „Сису“, забъркани в обща каша. Накрая екзекутираха Баба и ги нападна рейдър, а Тетко прошепна:

– Повече никакви лоши сънища, Торби. Никога, синко. Само хубави сънища.

После заспа спокойно и се събуди в това ужасно място, заобиколен от дърдорещи фракита. Закуската беше засищаща, само че не покриваше високите стандарти на леля Атина; но пък и той не беше гладен.

След закуска тихо се опиваше от нещастието си, когато го накараха да се съблече и да се подложи на унижения. Това беше първата му среща с безцеремонното отношение на медиците към човешката плът – ненавиждаше ръчкането и боденето.

Когато командващият офицер го извика, Торби дори не се зарадва, че вижда мъжа, който е познавал тетко. Това беше помещението, в което трябваше да каже последното „добър бизнес“ на Баща си; мислите, които витаеха тук, не бяха хубави.

Слушаше апатично, докато Бризби му обясняваше. Оживи се леко, когато разбра, че му предлагат статут – не кой знае какъв, както схвана. Но статут. Фракитата имаха статут помежду си. Изобщо не му беше хрумнало, че статутът на фракитата може да има значение дори за тях.

– Не си длъжен – заключи полковник Бризби – но това ще ме улесни да направя нещото, което полковник Базлим иска от мен, имам предвид да намеря семейството ти. Ти би искал да го направя, нали?

Торби едва не каза, че знае къде е Семейството му. Но знаеше какво има предвид полковникът: неговият собствен род, чието съществуване изобщо не можеше да си представи. Наистина ли имаше кръвни роднини някъде?

– Предполагам – отвърна бавно. – Не знам.

– Ммм… – Бризби се зачуди какво е да нямаш рамка на картината си за света. – Полковник Базлим много би искал да намеря семейството ти. Ще ми бъде по-лесно, ако се присъединиш официално към нас. Е? Гвардеец трети клас… тридесет кредита на месец, всичко, което можеш да изядеш и недостатъчно сън. И слава. Умерено количество.

Торби вдигна глава.

– Това същото Сем… служба ли е, към която моят тетко – полковник Базлим, както го наричате – е принадлежал? Наистина?

– Да. По-старши от чина, който ти се предлага. Но същата служба. Мисля, че започна да казваш думата „семейство“. Опитваме се да мислим за Службата като за едно голямо семейство. Полковник Базлим беше един от най-изтъкнатите му членове.

– Тогава искам да бъда осиновен.

– Зачислен.

– Каквато и да е думата.

За свободата и отговорността да се ваксинираш

Есето е публикувано за пръв път на страницата на „Русенски таралеж“.

За свободата и отговорността да се ваксинираш

Както много други, и аз ще пиша за коронавируса. Знам, писнало ви е. На мен също. Но така или иначе е темата на деня.

Имаше период, в който всяка вечер отварях сайта coronavirus.bg, както и този на института „Джон Хопкинс“, за да видя докъде сме го докарали с цифрите. Година и половина доброволно заточение вкъщи, три месеца на село и накрая няколко напивания, след които се събудих на непознато място. По принцип не правя така. По принцип не съм чак толкова безотговорна.

Но наистина ми дойде много.

За щастие, в началото на годината се появиха така необходимите ваксини и някъде около март месец редовият гражданин получи възможността да се ваксинира. Поради политическа глупост и в пика на епидемията обаче ваксинирането с една от ваксините (единствената възможна за момента), беше отложено със седмица. Включително моето.

Все пак, поне за мен, нямаше последствия от това, ваксинирах си се мирно и тихо и вече излизам. Но някои не извадиха този късмет.

Наскоро обаче четох статия, че половината българско население решително отказва да се ваксинира, а ваксинираните в нашата мила родина според последни данни са 22% от населението. Чуват се доводи от сорта на „Ваксините не са достатъчно тествани“ (няколко милиарда поставени дози не са им достатъчни), „Не се знае какви са дългосрочните странични ефекти“ (за вируса, разбира се, са отдавна известни) и „Свободен съм да правя със себе си каквото реша“.

Макар и примамливо, последното твърдение не е съвсем вярно. Даже напротив. Да, човек може да разполага с живота си, както прецени, но само когато не пречи на другите. Ако не живеехме в общество, бих казала, че всеки може да си прави каквото си иска, защото нямаше да му се налага да се вижда с други хора и можеше спокойно да обитава построената от самия него колиба в гората.

За щастие или нещастие, живеем в общество. Което ни принуждава да се съобразяваме до известна степен с другите около нас.

Но къде свършва свободата и започва отговорността? Лесно ли е да се открие тази граница?

За съжаление, не винаги.

Купон или ремонт в новозакупения апартамент? Няма проблем, какво като другите наоколо искат да си почиват? Ежедневни семейни скандали? Ми ако не ви харесва, изнесете се.

Някои хора имат изнервящия недостатък да смятат собствената си свобода за неотменна и недосегаема, а другите – за досадна пречка. Те могат да бъдат стреснати само с полиция, но незадължително.

Що се отнася до ваксините, ситуацията е подобна. Съществуват човешки екземпляри, които смятат, че „К’во като няма да се бода?“. Ми познайте от пет пъти. Може да се озовете в болница (или в „Орландовци“) или да пратите там свои близки – ще можете ли да си го простите? Може да успеете да се осакатите (или някой друг) за цял живот.

Но така е и в другите страни. Хората са еднакви навсякъде, нали?

Защо тогава във Великобритания има 82% ваксинирани, във Франция – 80%, а в Щатите – 55%? С какво сме по-различни от тях?

Има няколко фактора, които трябва да вземем предвид. Единият е патологичното недоверие на българина към властта, съществуващо още от турското робство (а може и преди това). А и не е като управляващите да вдъхват доверие, особено в последно време. Другият е упадането на всякакви ценности и чалгаризирането на обществото през последните трийсет години. Вече не е модерно да си умен, нито да се мисли – хората си имат за това смартфони, няма нужда да се потят излишно. Освен това се оказва, че мозъкът харчи страшно много кислород и глюкоза, така че е много по-лесно да го накараме да почива, отколкото да работи. Интернет и социалните мрежи се оказват просто усилвател на човешката глупост и развъдник на мозъчни вируси. А свободата само подпомага това развитие на нещата.

Само с една свобода не се живее.

Трябва да има отговорност и ред. Трябва да има правила, които да се спазват, а у младото поколение да се възпитава вътрешното задължение да се грижи не само за себе си и близките си, а и за обществото, държавата, ако може – и за целия свят.

За съжаление, това ще понамали „свободата“, особено на безотговорните личности, които обичат да си правят каквото си искат, но лично аз смятам, че това е необходимо. И че ще е за добро. В заключение искам да кажа, че с вируса ще се справим, когато си подредим и обществото. Когато на политиците започне да им пука за народа, а на хората – един за друг. Когато народът се научи на отговорност и най-накрая се ваксинира. А дотогава по-разумните ще се бодат срещу коронавирус по веднъж в годината. Като кучетата и котките. Разбира се, ако не се пръкне щам, който преодолява ваксините и тогава хайде пак всичко отначало.

14.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Великото събиране се оказа още по-грандиозно, отколкото Торби си бе представял. Корабите се простираха миля след миля и имаше повече от осемстотин големи кораба на Волните търговци, разположени в концентрични окръжности около площад с диаметър четири мили… „Сису“ се намираше в най-вътрешния кръг – което изглежда радваше Майката на Торби – и още кораби, за чието съществуване той знаеше: „Кракен“, „Деймос“, „Джеймс Б. Куин“, „Светулка“, „Бон марш“, „Дом Педро“, „Це на квадрат“, „Омега“, „Ел Нидо“ – Торби беше решен да види какво прави Мата – „Сейнт Кристофър“, „Вега“, „Вега прайм“, „Галактически банкер“, „Ромска девойка“… Торби си отбеляза да провери разписанието му… „Сатурн“, „Чян“, „Селски магазин“, „Джоузеф Смит“, „Алоха“…

Бяха толкова много. Ако посещаваше по десет кораба на ден, може би щеше да види повечето. Но имаше толкова много за правене и гледане, така че Торби се отказа от тази идея.

На площада бяха изградили огромен временен стадион, по-голям от Новия амфитеатър в Джабалпорт. Тук щяха да се провеждат избори, погребения и сватби, спортни състезания, развлечения и концерти – Торби си спомни, че тук щеше да се играе „Духът на Сису“ и потрепери от сценична треска.

Между стадиона и корабите имаше будки, атракциони, игри, образователни и забавни изложби, комедианти, танцувални зали, които никога не затваряха, витрини с инженерни джаджи, гадатели, залагания за награди и пари, барове под открито небе, щандове за безалкохолни напитки, които предлагаха всичко от сокове от боровинки от световете на Плеядите до сертифицирана кафява отвара, представляваща древна, автентична земна Кока Кола, лицензирана за бутилиране на Хеката.

Когато видя целия този калейдоскоп, Торби се почувства, като че ли се разхожда по Веселата улица – по-голяма, по-ярка и седем пъти по-натоварена от нея, когато флотът е в града. Това беше шансът на фракитата да припечелят добри пари, докато правят на глупаци най-хитрите бизнесмени в Галактика; в този ден задръжките падаха и Търговците сваляха гарда – местните можеха да ти продадат собствената ти шапка, ако я сложиш на тезгяха.

Фриц изведе Торби, за да го държи далеч от неприятностите, въпреки че компетенциите му не бяха кой знае какви, защото беше видял само едно Велико събиране. Главният офицер изнесе лекция на младите момчета, преди да им разреши да напуснат кораба и им напомни за безупречната репутация на „Сису“, после даде на всеки от тях по сто кредита с предупреждението, че трябва да им стигнат до края на Събирането.

Фриц посъветва Торби да прибере по-голямата част от тях.

– Когато се разорим, можем да помолим Татко за още джобни. Но не е разумно да носим всичко със себе си.

Торби се съгласи. Изобщо не се изненада, когато усети пръстите на джебчия; хвана го за китката, за да види кой е.

Най-напред си прибра портфейла. После погледна към крадеца. Беше млад фраки с мръсно лице, който трогателно напомни на Торби за Зиги, само че това хлапе имаше две ръце.

– Късмет следващия път – утеши го. – Още не си се научил.

Хлапето изглеждаше напът да се разплаче. Торби понечи да го пусне, после размисли и каза:

– Фриц, провери си портфейла.

Фриц го послуша. Портфейлът му беше изчезнал.

– Е, проклет да съм…

– Дай ми го, хлапе.

– Не съм го взел! Пусни ме!

– Кихай… преди да ти отвъртя черепа.

Хлапето върна портфейла на Фриц; Торби го пусна.

Фриц се ядоса:

– Защо го направи? Тъкмо търсех ченге.

– Именно заради това го пуснах.

– А? Говори смислено.

– Някога се опитах да науча тази професия. Не е лесна.

– Ти? Изобщо не е смешно, Торби.

– Не си ли спомняш? Аз съм бивш фраки, син на просяк. Този нескопосан опит за равномерно разпределяне на богатството ме накара да изпитам носталгия. Фриц, там, откъдето идвам, джебчиите имат статут. Аз бях само просяк.

– Не позволявай на Майка да те чуе.

– Няма. Но аз съм такъв, какъвто съм, помня какъв бях и не смятам да го забравям. Така и не се изучих за джебчия, но бях добър просяк, имах най-добрия учител. Моя тетко. Базлим Сакатия. Не се срамувам от него и всички закони на „Сису“ не могат да ме накарат да го направя.

– Не съм се опитвал да те засрамя – каза тихо Фриц.

Двамата продължиха напред, наслаждавайки се на тълпата и забавленията. След малко Торби попита:

– Искаш ли да опитаме онова колело? Забелязах номера му.

Фриц поклати глава.

– Само им виж наградите.

– Добре. Просто ми беше интересно как точно мамят.

– Торби…

– Аха? Защо имаш такова мрачно изражение?

– Знаеш ли кой беше наистина Базлим Сакатия?

Торби се замисли.

– Беше моят тетко. Ако е искал да знам още нещо, щеше да ми каже.

– Ммм… предполагам.

– Но ти знаеш?

– Малко.

– Уф, любопитен съм за едно нещо. Какъв е този дълг, заради който Баба поиска да ме осинови?

– Уф, „казах достатъчно“.

– Ти знаеш най-добре.

– О, проклето да е, останалата част от Народа знае! Със сигурност ще се обсъжда на Събирането.

– Не ме оставяй да те навивам, Фриц.

– Е… виж сега, Базлим невинаги е бил просяк.

– И аз отдавна стигнах до този извод.

– Не е моя работа да казвам какъв е бил. Голяма част от Народа пазеше тайната му с години; никой не ми е казвал, че мога да го обсъждам свободно. Но един факт не е тайна сред Народа… а ти си един от нас. Преди много време Базлим спаси цяло Семейство. Народът никога няма да го забрави. „Ханза“ беше… „Новата Ханза“ седи точно там. Онзи кораб с щита, изрисуван на корпуса. Не мога да ти кажа повече, защото по въпроса е наложено табу; случката е била толкова срамна, че никога не говорим за нея. Казах достатъчно. Но можеш да отидеш на „Нова Ханза“ и да помолиш да прегледаш старите корабни дневници. Ако им кажеш кой си – и какъв се падаш на Базлим – няма да могат да ти откажат. Въпреки че след това Главният офицер вероятно ще се прибере в каютата си и ще изпадне в плачеща истерия.

– Хммм… Не искам да знам чак толкова силно, че да разревавам горката жена. Фриц? Нека опитаме това влакче.

Така и направиха – и след като то ускори до свръхсветлинна скорост с поне стотина гравитации, Торби установи, че е твърде екстремно. Едва не се прости с обяда си.

Голямото събиране, въпреки че е време за забавления и подновяване на приятелствата, има и по-сериозни цели. В добавка към погребенията, панихидите за изгубените кораби, сватбите и разменянето на млади момичета, там се случваха дела, които засягаха целия Народ, като най-важното от тях беше покупката на нови кораби.

Хеката притежава най-добрите корабостроителници в изследваната Галактика. Мъжете и жените раждат деца; корабите също се размножават. „Сису“ беше бременен с хора, надебелял от уран и торий; беше време Семейството да се раздели. Поне една трета от семействата изпитваше същата нужда да изтъргува богатството си за жизнено пространство; корабните търговци на фракитата потъркваха ръце и си представяха комисионни. Звездолетите не се продават както безалкохолните напитки; търговците често живеят в мечти. Но в следващите няколко седмици вероятно щяха да се продадат стотина кораба.

Някои от тях щяха да бъдат нови кораби от корабостроителниците на „Галактически транспорт“ ООД, дъщерна корпорация на познатата в цялата цивилизация „Галактически предприятия“, или построени от корпорацията „Космически инженери“, или „Кораби Хеката“, или „Двигатели“ АД, или „Хаскомб и синове“ – гигантите в индустрията. Но имаше печалба за всички. Брокерите, които не работеха за определен производител, често предлагаха изключителна оферта за кораб втора ръка или имаха достъп до слух, че собствениците на някой подходящ кораб биха го продали на правилната цена – човек можеше да забогатее, ако си държеше очите и ушите отворени. Беше време да се загърбят писмата и да се инвестира в скъпи n-пространствени съобщения; пиршеството скоро щеше да свърши.

Семейството, което се нуждаеше от пространство, имаше две възможности: или да купи нов кораб, да се раздели и да се превърне в две семейства, или корабът можеше да се обедини с друг, за да купят трети и да го населят с хора от двата. Разделянето осигуряваше висок статут. Показваше, че семейството, което го извършва, притежава майсторство в търговията и може да осигури на децата си старт в живота, без нужда от чужда помощ. Но на практика изборът винаги се свеждаше до следното: обединяване с друг кораб, за да се поделят разходите и дори тогава обикновено трябваше да ипотекират и трите кораба, за да купят новия.

Бяха изминали тридесет години, откакто „Сису“ се бе роил за последно. Корабът беше просперирал през последните три десетилетия; трябваше да успее да се раздели. Но преди десет години на последното Велико събиране Баба беше включила „Сису“ като гарант заедно с родителските кораби за ипотеката на новороден кораб. Новият кораб даде банкет в чест на „Сису“, скочи в тъмнината и повече не се върна. Космосът е голям. Да си спомним името му на Събирането.

Резултатът беше, че „Сису“ плати една трета от четиридесет процента от цената на изгубения кораб; ударът бе болезнен. Родителските кораби трябваше да върнат парите на „Сису“ – дълговете винаги се плащат – но предното Събиране ги беше отслабило заради разходите по новия кораб; изплащането на непосредствените им задължения ги беше оставило само кожа и кости. Не можеш да тормозиш болен човек за пари; изчакваш го да се възстанови.

Баба не беше глупава. Родителските кораби, „Цезар Август“ и „Дюпон“ бяха роднини на „Сису“; човек се грижи за близките си. Освен това бизнесът вървеше; търговецът, който не дава кредит, скоро открива, че не му е останал такъв. А сега „Сису“ можеше да поиска от който и да е Волен търговец, където и да е, и да бъде сигурен, че желанието му ще бъде удовлетворено.

Но това остави кораба с по-малко средства по времето, когато Семейството трябваше да се раздели.

Капитан Крауза слезе от кораба още първия ден и отиде да посети флагманския кораб на Комодора, „Норбърт Винер“. Жена му остана на борда, но не бездействаше; откакто се издигна до Главен офицер, почти не спеше. Днес работеше на бюрото си и спираше само за разговори очи в очи с другите главни офицери по телефона, прокаран от градската управа за Събирането. Когато й донесоха обяда, тя направи знак да го оставят до нея; когато съпругът й се върна, така и си стоеше недокоснат. Той влезе и седна изморен. Тя тъкмо разчиташе логаритмична линийка, и провери отговора си на калкулатора, преди да заговори.

– Изчислено за F-две кораб на Хаскомб, ипотеката ще излезе малко над петдесет процента.

– Рода, знаеш че „Сису“ не може да финансира кораб самостоятелно.

– Не бързай, скъпи. „Гюс“ и „Дюпон“ ще подпишат заедно с нас… в техния случай това е същото като пари в брой.

– Ако им стигне кредитът.

– „Нова Ханза“ също ще побърза да се включи, предвид обстоятелствата, и…

– Рода! Преди две Събирания беше млада, но знаеш, че дългът е разпределен по равно върху всички… не пада само върху „Ханза“. Решението бе единодушно.

– Бях достатъчно възрастна, за да съм ти жена, Фялар. Недей да ми цитираш Законите. Но „Нова Ханза“ ще побърза да се включи… под вечно табу за секретност. Въпреки това разходите ще бъдат твърде големи. Успя ли да видиш „Галактическа Ламбда“?

– Няма нужда; виждал съм характеристиките й. Не са достатъчни.

– Мъже! Не бих нарекла осемдесет гравитации „недостатъчни“.

– Щеше, ако седеше в моето кресло. Класът „Ламбда“ е предназначен за бавно транспортиране в сферата на Хегемонията; те стават само за това.

– Твърде си консервативен, Фялар.

– И ще продължа да бъда, що се отнася до безопасността на корабите.

– Без съмнение. И ще ми се наложи да търся решения, които да отговарят на твоите предразсъдъци. Но клас „Ламбда“ е просто една възможност. Съществува и ти-знаеш-кое. Ще ни излезе евтино.

Той се намръщи.

– Корабът с лош късмет.

– Ще трябва много да се постараем, за да изчистим лошите мисли от него. Но представи си само цената му.

– В онзи кораб става въпрос за нещо повече от лоши мисли. Никога по-рано не съм чувал за самоубийство на главен офицер. Нито за полудял капитан. Изненадан съм, че са дошли тук.

– Аз също. Но корабът е тук и се продава. Всеки кораб може да бъде пречистен.

– Чудя се дали е така.

– Недей да ставаш суеверен, скъпи. Просто трябва да приложим ритуалите достатъчно старателно, което е моя грижа. Но забрави за онзи кораб. Мисля, че просто ще се обединим с още някого.

– Мислех, че си решила да го направим сами?

– Просто изчислявах силата ни. Обаче има по-важни неща от самостоятелната покупка на нов кораб.

– Със сигурност! Енергия, добра оръжейна система, работещ капитал, опитни офицери на ключовите позиции – не можем да управляваме два кораба. Вземи само операторите на огъня. Ако…

– Спри да се тревожиш. Можем да се справим с тези неща. Фялар, би ли искал да станеш Заместник-комодор?

Той наби спирачки.

– Рода! Да не си болна?

– Не.

– Има дузини капитани с по-голям шанс да бъдат избрани. Никога няма да стана Комодор, и по-важното, не го искам.

– Мога да се съглася на Запасен заместник-комодор, тъй като комодор Денбо смята да се оттегли след избора на нов заместник. Няма значение, ще станеш Комодор на следващото Събиране.

– Това е нелепо!

– Защо мъжете са толкова непрактични? Фялар, ти мислиш само за контролната си зала и бизнеса. Ако не те бях натиснала, никога нямаше да станеш заместник-капитан.

– Някога гладувала ли си?

– Не се оплаквам, скъпи. За мен беше празник, когато „Сису“ ме осинови. Обаче ме чуй. Много кораби ще поискат да ни направят услуга, не само „Гюс“ и „Дюпон“. Всеки, с когото се обединим, ще ни помогне. Смятам да оставя въпроса отворен докато не минат изборите; цяла сутрин получавах различни предложения от силни кораби с добри връзки. И накрая остава „Нова ханза“.

– Какво за него?

– Ако ханзийците предложат името ти по подходящото време, ще те изберат с овации.

– Рода!

– Няма нужда да се занимаваш с това. Нито пък Торби. Просто ще се появите пред публика и ще бъдете себе си, очарователни мъже без политически амбиции. Аз ще се заема. Между другото, вече е твърде късно да изтеглим Луин от пиесата, но смятам бързо да прекратя тази работа. Майка ти не виждаше цялата картина. Искам синовете ми да се оженят, но е важно Торби да не го прави, нито да се сгодява преди изборите. А сега… ходи ли на флагмана?

– Разбира се.

– На кой кораб е роден? Може да се окаже важно.

Крауза въздъхна.

– Торби не е роден сред Народа.

– Какво? Глупости! Имаш предвид, че идентификацията не е сигурна. Ммм… кои изчезнали кораби представляват възможност?

– Казах, че не е от Народа! Няма липсващ кораб, нито липсващо дете, което може да бъде свързано с този случай. Би трябвало да е много по-голям или много по-малък, отколкото е.

Тя поклати глава.

– Не мога да повярвам.

– Имаш предвид, че не искаш!

– Не го вярвам. Той е от Народа. Познава се по походката, по обноските, по ума му, по всичко у него. Хммм… ще отида да прегледам документите сама.

– Върви. След като не ми вярваш.

– Чакай, Фялар, не съм казала…

– Напротив, каза го. Ако ти кажа, че навън вали, а ти не искаш дъжд, ще…

– Моля те, скъпи! Знаеш, че по това време на Хеката никога не вали. Просто казвах…

– Велики небеса!

– Няма нужда да избухваш. Не отива на един Капитан.

– Освен това не му отива да се съмняват в думата му на собствения му кораб!

– Съжалявам, Фялар. – Тя продължи тихо: – Няма да навреди да отида да погледна. Ако разширя търсенето и прегледам незаведените материали; знаеш как се отнасят чиновниците към висящите данни. Ммм… би помогнало да разбера кои са били родителите на Торби, преди изборите. Въпреки че няма да му позволя да се ожени преди това, мога да намеря силни поддръжници, ако се предположи, че сватбата ще бъде веднага след…

– Рода.

– Какво, скъпи? Цялата група „Вега“ може да бъде убедена, ако се наложи предположението за раждането на Торби… и ако имат подходяща дъщеря…

– Рода!

– Опитвам се да кажа нещо, скъпи.

– Сега аз ще говоря. Капитанът. Съпруго, той е роден сред фракитата. Освен това Базлим го е знаел… и ми остави стриктно нареждане да му помогна да намери семейството си. Надявах се, да, и освен това вярвах, че документите ще покажат, че Базлим се е объркал. – Той се намръщи и задъвка устната си. – След две седмици тук ще пристигне крайцер на Хегемонията. Това трябва да ти даде време да се увериш, че мога да търся из документите не по-зле от всеки чиновник.

– Какво имаш предвид?

– Съмняваш ли се? Дълговете винаги се плащат… а на нас ни предстои нова вноска.

Тя се втренчи в него.

– Съпруже, ума ли си изгуби?

– Не ми харесва повече, отколкото на теб. Той не е само прекрасно момче; а е най-брилянтният оператор на огъня, когото някога сме имали.

– Оператори на огъня! – възкликна горчиво тя. – На кого му пука за това? Фялар, ако смяташ, че ще ти позволя да дадеш един от синовете ми на фракитата… – Тя се задави.

– Той е фраки.

– Не е. Той е от „Сису“, точно толкова, колкото съм и аз. Аз бях осиновена, той също. И двамата сме от „Сису“ и винаги ще бъдем.

– Така да е. Надявам се винаги да пази „Сису“ в сърцето си. Но трябва да направим последното плащане.

– Този дълг беше изплатен напълно много отдавна!

– Счетоводната книга твърди друго.

– Глупости! Базлим е искал момчето да бъде върнато на семейството си. Някакво фракийско семейство, ако фракитата изобщо имат такова нещо като семейства. Така че ние му дадохме семейство, нашето собствено семейство, клан и род. Това не е ли по-добро плащане от някакво бълхиво котило на фракитата? Или имаш толкова лошо мнение за „Сису“?

Тя го изгледа кръвнишки и Крауза си помисли горчиво, че сигурно има нещо вярно в това, че чистата кръв на Народа произвежда по-добри мозъци. Никога не губеше самообладание по време на пазарлъците с фракитата. Но Майка – и сега Рода – винаги го вбесяваха.

Поне Майка, колкото и да беше труден характерът й, никога не искаше невъзможното. Но Рода… е, Съпругата му беше нова в тази работа. Той каза напрегнато:

– Главен офицер, това нареждане беше оставено лично на мен, не на „Сису“. Нямам избор.

– Е? Много добре, Капитане, ще говорим по-късно. А сега, моите почитания, сър, но имам работа.

Торби си прекарваше прекрасно на Събирането, но не му беше така весело, както очакваше; Майка му постоянно го караше да й помага да забавлява главните офицери на другите кораби. Посетителките често водеха някоя своя дъщеря или внучка и Торби трябваше да я занимава, докато по-възрастните говореха. Той се стараеше и дори задобря в полуобидните приказки на възрастовата си група. Даже се научи на нещо, което наричаше „танци“ и даваше кредит на всеки мъж с два леви крака и колене, които се прегъваха назад. Вече можеше да обвие ръце около някое момиче, когато музиката го изисква, без това да го втриса.

Посетителките на Майка му го разпитваха за тетко. Опитваше се да бъде учтив, но го дразнеше това, че явно всички знаеха повече за тетко от него – с изключение на важните неща.

Но изглежда можеше да сподели задължението. Торби осъзна, че той е младшият син, но Фриц също беше ерген. Предложи му да доброволства, а той щеше да му се отплати по-късно.

Фриц се разсмя шумно.

– Какво можеш да ми предложиш, с което да компенсираш загубата на излизането ми навън по време на Събиране?

– Е…

– Именно. Сериозно, стари глупако, Майка нямаше да ме послуша, дори и да бях достатъчно глупав, за да го предложа. Когато казва, че трябва да го направиш ти, наистина го мисли. – Фриц се прозя. – Човече, направо съм мъртъв! Малката червенокоска от „Сейнт Луис“ искаше да танцуваме цяла нощ. Излизай и ме остави да се наспя преди банкета.

– Можеш ли да ми заемеш сако?

– Пери си дрехите сам. И спри да шумиш.

Но тази сутрин, месец след приземяването, Торби беше излязъл с Баща си и нямаше начин Майка му да ги разубеди; беше напуснала кораба. Беше Деня за възпоменания. Службите не започваха преди обяд, но Майка му излезе рано заради изборите утре.

Умът на Торби бе зает с други неща. Службите щяха да завършат с панихида за тетко. Баща му му обеща, че ще му каже какво да прави, но това го тревожеше и нервите му не се успокояваха от факта, че същата вечер щяха да поставят „Духът на „Сису“.

Тревогите му по отношение на пиесата се бяха увеличили, когато откри, че Фриц има копие от нея и я изучава. Брат му каза грубо:

– Да, уча твоята роля! Татко каза, че е добра идея, в случай, че припаднеш или си счупиш крака. Не се опитвам да ти открадна славата; идеята е да се успокоиш, ако изобщо можеш да го направиш, докато хиляди хора те зяпат да мляскаш Луин.

– А ти можеш ли?

Фриц се замисли.

– Мога да опитам. Луин изглежда гушкава. Може би трябва сам да ти счупя крака.

– С голи ръце?

– Не ме изкушавай. Торби, това е само предпазна мярка, както имаш двама оператори на огъня. Но нищо по-малко от счупен крак не може да те спре да се изявиш.

Торби и Баща му напуснаха „Сису“ два часа преди службите. Капитан Крауза каза:

– Можем да се позабавляваме. Възпоменателните служби са щастлив празник, ако мислиш за тях по правилния начин; но столовете са твърди и денят ще бъде дълъг.

– Уф, Татко… какво точно трябва да правя, когато стане време за тетко – за Базлим?

– Нищо особено. Сядаш отпред по време на церемонията и отговаряш на Молитвата за мъртвите. Знаеш как, нали?

– Не съм сигурен.

– Ще ти го напиша. Колкото до останалото… е, ще ме видиш да правя същото за Майка ми, Баба ти. Ще ме наблюдаваш и когато дойде твоят ред, ще направиш същото.

– Добре, Татко.

– А сега нека да разпуснем.

За изненада на Торби, капитан Крауза пое по плъзгащия се път, водещ извън Събирането, после свирна на една наземна кола. Изглеждаше по-бърза от онези, които Торби беше виждал в Джабал, и почти толкова бясна като лозианците. Стигнаха до гарата, като шофьорът само си размени любезности с друг водач, но пътуването беше толкова вълнуващо, че Торби не видя много от град Артемида.

Отново се изненада, когато Баща му купи билети.

– Къде отиваме?

– В провинцията. – Капитанът погледна часовника си. – Имаме много време.

Монорелсата даваше добро усещане за скорост.

– Колко бързо се движим, Татко?

– С двеста километра в час, предполагам. – Крауза трябваше да повиши глас.

– Изглежда по-бързо.

– Достатъчно бързо, за да си счупиш врата. Най-голямата възможна скорост.

Возиха се в продължение на половин час. Провинцията беше разкъсана от стоманодобивни заводи и фабрики за големите корабостроителници, но изглеждаха нови и различни; Торби се втренчи и реши, че фабриките на Саргон са незначително предприятие в сравнение с това. Гарата, където слязоха, се намираше до дълга, висока стена; Торби виждаше космически кораби зад нея.

– Къде сме?

– Във военната област. Трябва да видя един човек, а днес имаме достатъчно време.

Двамата тръгнаха към един портал. Крауза спря и се огледа; бяха сами.

– Торби?

– Да, Татко?

– Спомняш ли си съобщението на Базлим, което ми донесе?

– Сър?

– Можеш ли да го повториш?

– А? Е, не знам, Татко. Мина доста време.

– Опитай се. Започни така: „До капитан Фялар Крауза, господар на звездолета „Сису“, от Базлим Сакатия: Здравей, стари приятелю! …“

– „Здравей, стари приятелю!“ – повтори Торби. – „Поздравявам семейството, клана и рода ти, и“ … Татко, разбирам го!

– Разбира се – каза внимателно Крауза – днес е Деня за възпоменания. Продължавай.

Торби продължи. По бузите му се затъркаляха сълзи, когато чу гласът на тетко да излиза от собствената му гърло:

– „… и най-смирени почитания на уважаемата ти майка. Говоря с теб посредством осиновения си син. Той не разбира суоми“… о, но аз разбирам!

– Продължавай.

Когато Торби стигна до: „Аз вече ще съм мъртъв…“, загуби самообладание. Крауза издуха енергично носа си и му каза да продължи. Торби успя да стигне до края, въпреки че гласът му трепереше. Тогава Крауза му позволи да си поплаче, преди да му нареди строго да си избърше лицето и да се стегне.

– Синко… нали чу средната част? И я разбра?

– Да… ъъъ, да. Предполагам.

– Тогава знаеш какво трябва да направя.

– Имаш предвид… че трябва да напусна „Сису“?

– Какво каза Базлим? „Когато ти се представи възможност…“. Това е първата възможност, която получих… и трябваше да се потрудя, за да се възползвам от нея. Най-вероятно е последната. Базлим не те подари на мен, Синко – просто те даде назаем. И сега трябва да върна заема. Разбираш го, нали?

– Уф… предполагам, че да.

– Тогава нека да продължаваме. – Крауза бръкна в джоба си, извади пачка банкноти и ги тикна в ръцете на Торби. – Прибери ги в джоба си. Исках да ти дам повече, но успях да изтегля само толкова, без да привлека подозрението на Майка ти. Може би ще успея да ти изпратя още, преди да скочиш.

Торби задържа парите, без да поглежда към тях, въпреки че бяха повече, отколкото бе докосвал някога.

– Татко… имаш предвид, че вече съм напуснал „Сису“?

Крауза се бе обърнал. Сега спря.

– Най-добре така, Синко. Сбогуванията не са утешителни; само споменът е. Освен това така трябва да бъде.

Торби преглътна.

– Да, сър.

– Да вървим.

Тръгнаха бързо към охранявания портал. Почти бяха стигнали, когато Торби спря.

– Татко… не искам да ходя там!

Крауза го погледна безизразно.

– Не си длъжен.

– Мисля, че каза, че трябва?

– Не, нареждането беше да те заведа и да ти предам съобщението, което Базлим ми е изпратил. Но задължението ми свършва тук, дългът ми е платен. Няма да ти нареждам да напуснеш Семейството. Другото е идея на Базлим… замислена, сигурен съм, с най-добри намерения за твоето благополучие. Но дали си длъжен да изпълниш желанието му, си е между теб и Базлим. Не мога да решавам вместо теб. Какъвто и дълг да имаш, или пък не, към Базлим, той е различен от дълга на Народа към него.

Крауза чакаше, докато Торби стоеше ням и се опитваше да мисли. Какво бе очаквал тетко от него? Какво му беше казал да направи?

– Мога ли да разчитам на теб? Нали няма да сглупиш и да забравиш?

Да, но какво, тетко?

– Недей да ми палиш свещи… просто занеси съобщението и още нещо: направи каквото ти казва този човек.

Да, тетко, но той не ми казва нищо!

Крауза продължи припряно:

– Нямаме много време. Трябва да се връщам. Но, Синко, каквото и да решиш, е окончателно. Ако не напуснеш „Сису“ днес, няма да получиш втори шанс. Сигурен съм в това.

– Това е последното нещо, което искам от теб, синко… мога ли да разчитам на теб? – каза припряно тетко в главата му.

Торби въздъхна.

– Предполагам, че трябва, Татко.

– Аз също мисля така. А сега нека побързаме.

Не можеха да претупат престоя си в будката на часовоите, особено след като капитан Крауза, въпреки че идентифицира себе си и сина си с корабните документи, отказа да разкрие естеството на посещението си при командира на гвардейския крайцер „Хидра“ с изключение на това, че е „спешно и официално“.

Но накрая двамата бяха придружени от интелигентен въоръжен фраки до трапа на крайцера и предадени на друг. Отново бяха предадени вътре в кораба и стигнаха до офис, обозначен: „Секретар на кораба – влизайте, без да чукате“. Торби заключи, че „Сису“ е по-малък, отколкото си бе мислил и че никога не е виждал толкова много полиран метал през живота си. Започваше все повече да съжалява за решението си.

Секретарят на кораба беше вежлив, избръснат млад мъж с нашивки на лейтенант. Освен това беше непреклонен.

– Съжалявам, капитане, но трябва да ми кажете целта на посещението си… ако искате да видите командващия офицер.

Капитан Крауза не отвърна нищо и зачака търпеливо.

Учтивият млад мъж се изчерви и потропа по бюрото. Изправи се.

– Извинете ме за момент.

Върна се и обяви безстрастно:

– Командващият офицер може да ви отдели пет минути.

Заведе ги в по-голям офис и ги остави. Там имаше по-възрастен мъж, седнал зад бюро, покрито с бумаги. Беше свалил блузата си и не показваше отличителни белези на определен ранг. Той стана, протегна ръка и каза:

– Капитан Крауза? От кораба на Волните търговци… „Сийзу“, така ли? Аз съм полковник Бризби, командващият офицер.

– Радвам се, че съм на борда, капитане.

– Радвам се, че сте тук. Как върви бизнесът? – Той погледна към Торби. – Един от офицерите ви?

– И да, и не.

– А?

– Полковник? Мога ли да ви попитам кой випуск сте завършили?

– Какво? Нула-осем. Защо питате?

– Мисля, че можете да си отговорите сам. Този момък е Торби Базлим, осиновен син на полковник Ричард Базлим. Полковникът ме помоли да ви го предам.

Грух

Разказът спечели второ място на конкурса „Море“ на НЧ „Месемврия – 2015“.

Грух

– Грух… Грух… Грух… – чу се откъм Киро.

– Грух… Грух… Грух… – отвърна му прибоят.

Стела се протегна да сръчка мъжа си. Грухтенето престана, той се обърна и зловонната му уста заизлъчва смрад към нея.

Стела го загърби, мъчейки се да заспи отново.

– Кррр…

Нямаше шанс.

В нощи като тази Стела не се надяваше да задреме. Само се молеше да съмне по-рано, за да излезе Киро с лодката си и тя най-накрая да открадне няколко часа сън. Беше омъжена за него от десет години и не го обичаше, нито пък той нея. Заедно ги държаха навикът, както и съзнанието, че ако се разведат, животът ще се влоши рязко и за двамата – Стела не притежаваше нищо на свое име, нито пък Киро, а той не можеше и да готви.

Следобеда Киро щеше да се върне с лодка, пълна с риба, ако има късмет, а ако няма – с няколко рибета в кофа. Тогава Стела щеше да се заеме с чистенето, приготвянето и консервирането на улова. Само трябваше да внимава къде го слага да се суши, защото предния път един гларус го открадна заедно с връвта.

Ако пък уловът беше добър, Киро продаваше част от него на пазара, но обикновено успяваше да хване само толкова, колкото да изхрани себе си, нея и възрастните си родители.

– Бълбук… Стъъъърг… Грррууууух! – чу се отново.

Стела протегна ръка и отново го сръчка. После се хвана за предмишницата – дано не разтегне някое сухожилие.

Всъщност, Киро издаваше тези звуци всяка нощ. Стела беше пробвала всичко – приспивателни, успокоително, тапи за уши. Спасението беше само едно – да не спи в една стая с него. За съжаление, заради минималната жизнена площ и това, че другата стая бе изцяло заета от натурии, нямаше начин.

– Скръъъъц!

„Боже, този звук не го бях чувала скоро“, помисли си тя.

– Киро! Стига, искам да спя!

Скърцането престана, но след малко отново се чу:

– Груххх…

Често нощем Стела си мислеше дали да не го задуши с възглавницата. Или пък да го удави, отрови, намушка… Каквото и да е, само да не се налага да го слуша повече. Радваше се, когато навън бушува буря – гръмотевиците го караха да се стряска и за кратко млъкваше.

Стана и отиде в тясната кухня.

– Грух… Грух… Грух… – по навик долови откъм морето.

– Фъррр… – отвърна му Киро от другата стая.

Стела огледа тясното диванче в кухнята. И преди се беше опитвала да спи там – няколко пъти се схвана цялата, а веднъж дори се изтърси.

Върна се в спалнята.

– Пръъъц! – посрещна я гостоприемно Киро.

Засмърдя почти веднага.

„Майчице, какво толкова е ял?“. Каквото всеки ден, отговори си, и отвори по-широко прозореца. Само че обикновено не произвеждаше чак такъв ефект.

Хич не й се искаше да го удушава. Първо, щеше да иде в затвора. И второ, проклетите му родители притежаваха цялата семейна собственост. Всичко щеше да е напразно.

Най-накрая хоризонтът започна да просветлява. Киро се размърда, изхърка още сто пъти, пръдна пак и будилникът звънна. Той го отлага няколко пъти, но накрая го изключи и стана.

„Яж каквото има“, би му казала Стела, ако не се унасяше. Но той си го знаеше.

Когато чу тръшкането на входната врата, блажено се предаде на съня.

Събуди се в късния следобед. Киро още го нямаше. Изми се, яде, после се захвана да чисти из къщи. Всичко беше толкова хубаво, когато мъжът й не беше тук. Можеше да си пуска музика, да гледа филми, да се забавлява.

След няколко часа започна да се стъмва, а той още не си беше дошъл. Стела започна да се притеснява. Отиде до пристанището, разходи се из селото, пита дали някой не го е виждал. Нищо.

Легна да спи. И преди се беше случвало да отсъства някоя вечер, ако лодката му се запилее в морето.

„Може да има любовница“, помисли си тя, но отхвърли тази идея. Киро и любовница. Гол, бос, шкембелия и вонящ на риба. Коя ще го вземе такъв? Освен това беше и беден.

– Грух… Грух… Грух… – обади се прибоят, но Стела го пренебрегна и заспа дълбоко за пръв път от месеци.

Когато Киро не се появи и на следващия ден, тя се обади в полицията. Обявиха за го издирване, а Стела се чудеше дали клетвите й най-накрая не са го стигнали. Много й се искаше някой ден просто да изчезне в морето. Почувства се гузна. И Киро душа носеше. Само да си я пуска някъде по-далеч от нея!

На третия ден тревогата и вината я заливаха цялата. Сложи да готви, колкото да прави нещо. Успокояваше се, че ако Киро си дойде, ще е гладен. Не можа да заспи цяла нощ. Чудеше се какво е станало с него; какво ще стане с нея и с малкия й свят, ако не се появи. Сигурно родителите му щяха да я изхвърлят от къщата.

– Грух… Грух… Грух… – шумолеше прибоят, а тя се мяташе неспокойно.

Заспа и засънува Киро. Киро, който я сочеше с пръст обвинително.

Събуди се с пот на челото.

Няколко дни по-късно намериха лодката му. От него обаче – никаква следа. Нямаше и улов.

Стела застяга багажа си, защото знаеше какво ще последва – родителите му отдавна дебнеха случай да се отърват от нея. Добре, че бяха толкова дебели, та едва се движеха, иначе досега да са цъфнали.

На вратата се потропа, което й се стори странно. Тук никой не чукаше, а направо влизаха.

– Стелке, тука ли си? – Беше районният полицай.

Сърцето й се заседна по пътя към гърлото.

– Намерихте ли го?

– Тц… – Полицаят изцъка с език. – Дойдох да ти кажа, че родителите му приритват. Засега се оправят сами, но някой ще трябва да се погрижи за тях. А, и са си навили на пръста да те гонят.

– Май е най-добре някой друг да се погрижи за тях, в такъв случай. Звъняхте ли на сестра му?

– Звъннахме, но ще й трябва време.

– Добре. Багажът ми е събран.

Полицаят кимна, после си тръгна. Стела отново се разшета из къщата. Не искаше да я оставя мръсна.

На другия ден едно от селските хлапета влетя вътре.

– Лельо Стели! – провикна се. Като я видя, че приближава, изстреля: – Баба Минка и дядо Коста казаха да се махаш от тук.

После побягна.

Стела въздъхна. Сега не можеха да й направят нищо, но в момента, в който обявят сина им за безследно изчезнал, щяха да им се развържат ръцете.

Няколко дни по-късно тя взе багажа си и заключи входната врата. Не смяташе да им доставя удоволствието да я изгонят. Не знаеше къде ще отиде, но имаше роднини в града. Може би щяха да я приютят за няколко седмици, през които да си намери квартира. Бяха й останали малко пари от последния туристически сезон, когато работи като готвачка там.

Тя огледа за последно къщата и въздъхна. Много от вещите й бяха останали, но нямаше как да вземе всичко. Преместването струваше пари, а и къде щеше да сложи нещата си? Дъртите най-вероятно щяха да ги изхвърлят.

Докато минаваше през центъра, я извика старата баба Пена.

– Стеле, ти накъде?

– Към града, бабо Пено. На гости на роднините.

– А, аз рекох, че към баба-Минкини.

Стела се учуди. Цялото село знаеше, че не се спогаждат.

– А защо там? – отрони се от устата й.

– Че как защо? Кой ще организира погребението?

– Какво погребение, бе, бабо Пено? Нали моя Киро още не са го намерили?

– На баба Минка и дядо Коста, ма! Не си ли чула, вчера се споминаха.

Заета със собствените си тревоги, Стела не беше слизала към селото няколко дни. А и никой не я беше уведомил. Остави саковете на земята и започна да се смее с цяло гърло.

– Стеле, да не се побърка?! – шашна се баба Пена.

– Добре съм, бабо Пено – успя да изхълца тя през смях. – Прощавай, май съм забравила печката включена.

Нарами пак тежките сакове и хукна към къщи. С липсата на Киро, сега наистина тя трябваше да се занимае с погребението. Първо обаче реши да разбере какво е станало. Оказа се, че родителите му – дебелите зли старци, както ги наричаше наум – наистина са се поболели от изчезването на Киро, и тъй като не успели да си го изкарат на нея („Жена му е виновна! Ако му беше родила деца, нямаше момчето ми да пропадне в морето!“, казвала баба Минка на комшиите), вдигнали кръвно и двамата получили удар скоро един след друг. Съседите ги открили, когато било вече твърде късно.

Стела въздъхна и тръгна към пощата да се обади на сестра му. Поприказваха малко, после тръгна да организира погребението.

На него дойдоха няколко роднини, и това беше. Старите не се бяха разбирали много със съселяните си. Дойде и сестрата от града – двете не се мразеха, но не бяха и близки. Тя щеше да получи всичкото наследство, но явно беше решила да се покаже щедра, защото остави на Стела къщичката и лодката на Киро.

С лодката не знаеше какво да прави, но къщичката й беше скъпа. Смяташе да я стегне малко, с каквито пари й бяха останали, а после щеше да го мисли.

Прибра се от погребението, взе успокоителни и легна. Унесе се. Присънваше й се Киро. Киро я сочеше с пръст и викаше: „Ти! Ти си виновна!“.

Събуди се отведнъж. Погледна до себе си, обиколи къщата. Киро го нямаше.

Отново легна. Пак се унесе. Киро я гледаше обвинително: „Ако не беше ти, мама и тате още щяха да са живи!“.

Пак обиколи къщата и легна за трети път.

„И аз щях да съм тук“.

– Грух… Грух… Грух… – долетя до нея познатият звук.

Стела се услуша. Да не би Киро да се е върнал и да си е легнал, докато е спяла? Но него го нямаше. И вероятно никога нямаше да се появи.

Чуваше се само прибоят. Стела въздъхна, обърна се на другата страна и най-сетне заспа спокойно.