13

ГЛАВА ТРИНАЙСТА

НЕПРИЯТНОСТИ НА ХАРИЗОНТА – 2

На следващата сутрин Джейн се събуди с ужасен махмурлук и много ядосана на Сириус. Пиян или не, той се беше държал неприятно и тя нямаше намерение да го търпи повече.
Въпреки всичко, реши да не прави сцени. Просто си взе довиждане с него, отказа предложената закуска под претекст че има бърза работа в училището и си тръгна. Вярно, щеше да й е мъчно за компанията му, но не си струваше да търпи глупави изпълнения само заради това.
Една полза от ранното прибиране беше, че на закуска успя да срещне Аврора и да я пита дали би искала да дойде с нея на срещата с организаторите същия ден. Хлапетата й бяха писали, че са съгласни на участието и сега трябваше да си намери някой да я придружи.
– Знаеш ли, ще взема да дойда. – отговори след кратък размисъл Аврора – И без това нямам какво да правя. Ужасно облачно е, нищичко не се вижда и по цял ден и цяла нощ бездействам. А когато астрономите бездействат, или лудват, или се пропиват.
Джейн не познаваше други астрономи, но беше чувала разни истории от приятелката си. Сега си припомни историята за един астрономически лагер, по време на който непрекъснато валяло или имало облаци. Една вечер преподавателя намерил малка групичка от подопечните си ученици с няколко бутилки грапа до близкото езеро и наказал всичките.
– Чудесно. – каза тя, като се опитваше да не се разсмее на спомена – Срещата е в Продънения котел.
– Ще отида да си взема някои неща от стаята и идвам. Ти си довърши закуската и ме почакай пред Голямата зала.
Тъй като практически си беше изяла закуската, Джейн бързо излезе навън и се облегна на рамката на двукрилата врата да чака Аврора. Останалите се разотиваха един по един. Не очакваше никой да я заговори, затова си тананикаше една песен на Орисниците и си мислеше за Карл. По едно време от другия край на коридора се зададе професор Снейп, който си беше тръгнал от закуска доста преди нея.
Лицето му беше намръщено почти колкото небето навън. Двамата обикновено се правеха, че не се забелязват един друг, когато имаше публика наблизо. Този път обаче коридора беше празен и Снейп изглежда имаше желание да се възползва от тази възможност и да си поприказва с нея.
– Е, Ъндед, – започна той с обичайния си студен тон, в който се процеждаха малки капчици злоба, – някой от любовниците си ли чакате? Или пък хлапетата, които дундуркате по цял ден?
Кръвта на Джейн се качи в ушите й и започна да блъска със страшна сила. Снейп знаеше много добре, че учениците още не са се върнали от ваканция и все пак ги използваше, за да я тормози. Колкото до мъжете, беше видял само един от тях – Карл. Може би слуха за нея и Сириус вече се беше разнесъл, а и беше я видял да танцува с него на бала в ролята на Денис Епълби. Това правеше цели трима, нищо че двамата бяха всъщност един човек.
Тя си пое въздух и отговори с най-ледения тон, който владееше:
– Грешите, Снейп. Чакам вас. Преди закуска видях в кристалното си кълбо, че ще дойдете да се заяждате с мен и просто реших да ви улесня.
– Не мислете, че сте толкова интересна с глупавите си коментарчета. Нито пък толкова важна, ако и да се подмазвате на професор Дълбълдор с извънкласните си занимания, за да ви даде моите задължения.
– А вие, Снейп, недейте да се заблуждавате, че Дъмбълдор е глупак и ще повери важна задача на някой, който няма способностите за нея.
– Само вие величаете собствените си способности, Ъндед. Всички останали смятат, че нямате нужния опит, за да членувате в Ордена.
– Вие също не сте го имали, когато са ви приели, но професор Дъмбълдор все пак ви е взел.
– Жестоко се лъжете за това.
– Да, всъщност сте прав, Снейп. Имали сте го, но от другата страна на оградата. За разлика от вас, аз съм с чисто досие.
– Чисто означава безполезно, преведено от вашият език и от този на професор Дъмбълдор.
– А как би се отнесъл с вас директора, ако научи за това?
– Не се безпокойте, той беше уведомен лично от мен. Малко се учуди, но все пак ми наля чаша чай. Да не би да мислите, че ще стоя със скръстени ръце, докато вие сте в Ордена?
Това беше въпрос, по който и Джейн беше мислила по-рано. Какво ще направи Снейп, дали щеше да се опита да я премахне от Ордена? Явно вече беше приказвал с директора и номерът му не беше минал. Сега идваше ред на психическия тормоз. И Джейн трябваше да му покаже, че няма да се поддаде.
– Всъщност, Снейп, мисля че ще се занимавате с дивотии, ще досаждате на него и на мен, докато не загърбите съвсем собствените си задачи заради параноята си и болната си амбиция да премахнете мен от организацията. И като пълен идиот ще крещите точно до стълбите, така че абсолютно всички да чуят. Чудите се защо ми дават задачите ви ли? Ще ви го кажа просто – дават ми ги, защото вие се дъните в тях.
Джейн не знаеше дали всичко, което му наговори току-що, е истина. Но нещо вътре в нея й подсказваше, че е много близо до нея. От начина, по който Снейп дишаше тежко и току проверяваше магическата си пръчка, можеше да види, че е познала.
– Не разбирам за какво говорите, Ъндед. Явно въображението ви е направило лоша шега. – отвърна припряно Снейп и продължи към другия края на коридора, без дори да каже „довиждане”. В поведението му обаче личеше, че прекрасно разбира за какво му говорят.
Въпреки, че се изкушаваше да каже още нещо, колкото да има последната дума, Джейн премълча. Достатъчна победа беше това, че си беше тръгнал.
Въпреки, че разговора със Снейп беше кратък, тя се почувства уморена. Дали беше заради неговото поведение, това на Сириус или поради твърде много пиене, не можеше да определи. За да си почине малко, реши да поседне на каменния под, като преди това му направи магия за затопляне.
В това положение я завари Аврора няколко минути по-късно: седнала на пода, замислено подпряла брадичка на юмрука си.
– Джейн, всичко наред ли е? – попита я, когато се приближи достатъчно – Изглеждаш по-различно, отколкото на закуска.
– А, просто професор Снейп. Дойде, за да се заяжда с мен и ме ядоса.
– И какво точно каза?
– Обвини ме, че се подмазвам на директора с извънкласните ми занимания. Спомена нещо и за любовниците ми.
Аврора само кимна разбиращо. Явно слуха за Сириус беше стигнал и до нея.
– Не му обръщай внимание. Снейп има таланта да се държи идиотски, освен това мисля че ти завижда. Знаеш ли историята за последното му гадже?
– Не, никой не ми е казвал. Скоро ли е било?
– Ще му се. Беше преди пет-шест години. Милата беше толкова смотана, работеше в Министерството и имаше ей такива лупи. Приличаше доста на нашата професор Трелони.
Аврора продължи да разказва за последната приятелка на професор Снейп, докато вървяха към портите на замъка. Когато излязоха навън обаче се умълчаха. Трябваше да проправят пъртина през навалелия сутринта сняг, висок половин метър над земята.

*  *  *

В Продънения котел нямаше много клиенти. Всъщност, Джейн се чудеше че изобщо са го отворили. Може би хората, с които имаше среща тук, се бяха обадили на собственика да отвори.
И наистина, щом двете влязоха вътре, изтърсвайки дрехите си от снега, забелязаха само двама души, които се грееха пред камината и надигаха халби с пиво. Единият беше едър, със зачервено лице и вързана на опашка коса, а другият беше по-скоро набит и косата му започваше да оплешивява.
– Мистър О`Райли? – обърна се тя към дългокосия
– А, мадам Ъндед, радвам се че дойдохте. Ричард, това е Джейн Ъндед, приятелка на Карл Лангфийлд.
– Ричард Ман, приятно ми е. – набития мъж стана и й подаде ръка
– На мен също. Това е Аврора Синистра, моя приятелка и колежка.
Четиримата се здрависаха, след което мъжете придърпаха още два стола до камината и предложиха на дамите да седнат на техните места, за да се сгреят.
– Какво ще пиете, дами? – попита Джейсън О`Райли
Джейн отговори, че ще пие бирен шейк, а Аврора си поръча розова вода.
– Том, донеси един бирен шейк и една малка розова вода. – провикна се към съдържателя О`Райли. После заговори Джейн:
– Значи, мадам Ъндед, Карл ви е писал за концерта. Правилно ли разбирам, че свирите в група.
– Не, явно Карл не ви е обяснил добре. Учениците ми имат група, аз само ги представлявам.
– Ученици? Не знаех, че сте учителка. – включи се другия мъж
– Да, тази година преподавам в Хогуортс. Пет мои много надарени ученици сформираха група и тъкмо свириха на Коледния бал в училище на една сцена с Орисниците. – Джейн премълча факта, че тя също е била музикантка едно време. Трябваше да проявява предпазливост, а и за нея не беше хубаво да я свързват със стария й живот. Все някак щеше да стигне до Черния Лорд, ако вече не беше успяло.
– Явно са способни деца. – кимна Ричард
– Само че Карл не беше много подробен, когато ми обясняваше за участието. Или не са му били известни детайлите, или е бил пиян както обикновено.
– Опасявам се, че е по-скоро второто, мадам. Бях на концерта му и трябва да отбележа, че това момче не спря да пие през цялото време.
Ман изглеждаше само пет години по-възрастен от нея и малко повече от Карл, но явно държеше да показва старшинството си. През това време Джейсън се опитваше да завърже светски разговор с Аврора, така че Джейн реши да ги пренебрегне за известно време и да наблегне върху него.
– Къде ще бъде концерта? – попита подканващо тя
– Ама Карл нищо ли не ви е казал?! – учуди се той – Става въпрос не точно за концерт, а по-скоро за откриване. В края на януари организираме турнир по „Първична магия”.  И ни трябва тежка рок група, която да го открие. Орисниците за съжаление за заети, както и други от по-известните.
Джейн само вдигна вежди. Не знаеше, че „Първична магия” се провежда все още. Не беше най-доброто, което можеше да предложи на децата, но все пак беше участие…
– Колко плащате за откриването? – поинтересува се тя
– Десет галеона. Но се опасявам, че няма да могат да участват в залаганията, особено ако не са пълнолетни. Присъствието обаче ще бъде безплатно за тях и за вас, разбира се.
„Ето защо всички са се писали заети”, помисли си тя. „Ако беше старата ми група, бих им казала да си отворят прозореца. За десет галеона само вятъра би се навил да им свири”.
– Наблизо ли е мястото? – каза на глас
– Всъщност съвсем близо до Диагон-Али. Ако не бързате, може да отидем и да ви го покажем. Какво ще кажеш, Джей?
– Да им покажем мястото ли? Имаш предвид, където се намира турнира? – явно пивото беше започнало леко да го хваща – Ей сега, само да си допия.
Мъжът наклони чашата под остър ъгъл спрямо горната си устна и изля остатъците от тъмнокехлибареното питие в устата си. След това обърса мустака си с ръкав и се протегна за наметалото. Джейн и Аврора също допиха набързо питиетата и станаха от местата си. Ман ги поведе към вратата.
Вървяха около пет минути по Диагон-Али, след което свърнаха в една пресечка. Ричард отключи двукрилата метална врата на втората сграда отляво, запали светлините с едно движение на пръчката си и покани всички вътре. Джейн го последва веднага, а Аврора и Джейсън влязоха след тях.
Пред очите им се откри голяма зала без прозорци, по средата на която имаше малка квадратна сцена. Освен нея и газените лампи по стената, вътре нямаше нищо друго.
– Ще сложим столове и маси, щом наближи събитието. Още не сме ги измагьосали, защо пода се почиства по-трудно с тях.
Явно тези двамата си падаха и мързели, освен скъперници, помисли си Джейн. Почистването на зала, пълна със столове, едва ли отнемаше повече от 10-20 минути. Но пък бяха прави – нямаше защо да ги слагат още от сега, само за да се прашат, ако действително не ползваха помещението.
– Е, господин Ман, видяното дотук ми допада. Мисля че можем да се споразумеем за участието, но ще трябва да изчакаме официалното разрешение на професор Дъмбълдор.
– Разбира се, разбира се. – припряно каза Ричард – Но това може да се уреди и по пощата, нали така?
– Ще ви пиша съвсем скоро. – обеща тя
Човека й каза да й пише на адреса на Продънения котел, след което четиримата си взеха довиждане.
Двете учителки отидоха да разгледат магазините наоколо и да обсъдят срещата с двамата мъже. Спряха се пред витрината на мадам Молкин и Аврора попита:
– Джейн, наистина ли смяташ да пуснеш учениците си там?
– Да. Каквото им казах, беше вярно. Ще участваме на това откриване.
– Ама това място е пълна дупка! И каква беше тази „Първична магия”?
– А, това е състезание по бой с голи ръце. Слагат двама идиоти на сцената, вземат им пръчките и ги оставят да се бият с каквито магии успеят да направят без тях.
– Чакай, ама те какви магии успяват да направят без пръчките си? – Аврора подозрително сви вежди
– Не много. Във всеки случай скоро след началото срещите се израждат в юмручен бой. Има и залагания.
– О, Джейн, това звучи ужасно! Как смяташ да ги пуснеш изобщо на такова място? И как изобщо ще ги пусне професор Дъмбълдор?
– Не е чак толкова ужасно. Присъствала съм на този турнир и преди и трябва да ти кажа, че лечителите успяха да им наместят почти всички части, които бяха контузили по време на боя. Е, от залаганията може да си изпатиш и да останеш без дрехите на гърба си, но лично аз смятам да им дишам във врата и да не им позволявам да залагат. А, професор Дъмбълдор би трябвало да ги пусне. Има далеч по-ужасни неща, които могат да им се случат, ако се разхождат в неподходящ квартал по тъмно, така че мисля че ще успея да го убедя.
– Кажи ми, ако не успееш. Ще опитам да му кажа няколко добри неща за мястото.
– Благодаря, Аврора. – каза Джейн. Едва ли щеше да се възползва от услугите й, можеше да си изпати повече от тях, ако професор Дъмбълдор разбереше от нея на какво прилича въпросната дупка.
– Пък и хората не изглеждаха толкова зле.
– Ман се чудеше как да плати по-малко и все пак да си осигури група. О`Райли ми изглежда по-свестен.
– Само че не е. Смотания ирландец се беше накъркал и ми поиска адреса, за да ми пишел, представи си. Но ако толкова ти харесва, мога да ти го отстъпя. – закиска се тя
– Не, благодаря. Имам си достатъчно любовници. Ако не ми вярваш, питай Сивиръс Снейп.
Двете продължиха да си говорят глупости и да оглеждат витрините, докато не им стана съвсем студено и лекото им алкохолно опиянение не изчезна напълно. После се магипортираха пред оградата на Хогуртс и се прибраха бързо на топло в замъка.
След обяда Джейн си полегна, за да навакса със съня. Чувстваше се уморена от цялото разхождане до Лондон и обратно, а и натряскването снощи я беше изтощило допълнително. Сигурно беше спала два-три часа, когато се събуди от силно тропане по вратата на стаята. Както беше полузаспала, грабна пръчката и си сложи очилата и с препъване отиде да отвори. Вероятно беше Аврора, която искаше да си поприказват още малко, помисли си тя, докато махаше защитите. Каква беше изненадата й, когато на вратата се оказа професор Дъмбълдор.
– Джейн, време е. – каза той и я измери с поглед. – Облечи се и си вземи топлата мантия, имаш пет минути. Ще те почакам тук, за да ти разясня подробностите.

*  *  *
Младата учителка лежеше по очи върху замръзналата кал. Наоколо беше тъмно и не се виждаше дори помен от светлинка. От съня и умората й не беше останало нищо. Тя напрегнато се ослушваше, за да долови и най-слабия звук от човешко присъствие, но чуваше само бунтуващото се море някъде зад гърба си.
Професор Дъмбълдор беше останал верен на думите си и я беше инструктирал за задачата й в последния възможен момент. Трябваше да изчака тук, на студа, двама смъртожадни и, без да разкрива присъствието си, да чуе и запомни всяка тяхна дума. След това да се върне и да докладва. Не трябваше да използва никакви магии, освен крайно необходимите за скриване на присъствието й. Това значеше нито топлина, нито светлина. „Ами ако ми затракат зъбите”, помисли си тя. „Ако ти затракат зъбите, ще изпуснеш някоя важна дума и директора ще се вбеси.” Но поне звука можеше да минава само в една посока от защитната й обвивка – от тях към нея.
Дано само мястото беше правилно. Ако го беше пропуснала дори с няколко метра, нямаше да може да чуе нищо. „В началото на гората, под стария дъб”, беше казал директора. Джейн беше практически сигурна, че дървото до нея е дъб, но пък можеше и да е сбъркала. И кой, по капите, беше успял да се сдобие с информацията къде ще се срещат тези двамата? Сещаше се само за един човек от Ордена, имал някога вземане-даване с Лорд Волдемор – Сивиръс Снейп. Същия, който поради неясна причина беше се опитал да я сдъвче след закуска пред Голямата зала. Но ако Снейп се имаше с Черния Лорд и тази задача е била негова, защо е трябвало да лежи тук на студа цяла вечност, вместо да попита или да научи някак от него каквото му трябваше? Наистина ли Снейп не беше двоен агент и тогава, кой беше?
Докато си задаваше тези въпроси, Джейн се смръзваше все повече върху студената земя. Опитваше се да не мисли за топлото си легло, от което я извадиха само преди половин час, нито за огъня в Продънения котел, както и да не се изкушава да направи дори малка магийка, за да се стопли. Вместо това измисляше мъчения и номера, които би могла да погоди на професор Снейп, щом само се измъкнеше оттук.
Десет минути по-късно започнаха да й се причуват стъпки. И наистина, някой като че ли приближаваше към дъба. Скоро шума стана по-силен и Джейн можеше да различи двамата човека, които вървяха към нея – единия стъпваше бавно и тромаво, а другия леко и внимателно. Двамата почти се сблъскаха пред дървото, тромавият се разруга, след което се появи светлина от магическа пръчка. На нея Джейн лесно различи чертите им. Тромавия имаше голямо лице, дебели бузи и месест нос, а другия беше слаб, рус и дългокос. Не носеха маски.
– Е, Лу, кажи защо ме доведе чак тук и не можа да ми кажеш каквото имаше за казване в щаба? – тросна се дебелия
– Господарят подозира предателство. – отвърна другия с мазен глас, който Джейн си спомняше добре. Това беше Луциус Малфой, който веднъж предвождаше хайката, която едва не я улови. – И избягвай да използваш името ми, когато сме навън.
– Да не мислиш, че някой може да подслушва? – озърна се другият
– Господарят смята, че не е изключено. – Луциус също се завъртя на всички страни, явно опитвайки се да долови нечие нежелано присъствие. После направи магия, която да изолира тях двамата от околния свят, доста подобна на използваната по-рано от Джейн. За щастие на магьосницата, радиуса на тяхната защита беше достатъчно голям, за да включи в себе си и нея. Освен това имаше твърде малък шанс да я хванат. Някой трябваше да се спъне в защитата й, да прояви подозрителност и да започне да претърсва наред, за да я открие.
Въпреки това тя се разтрепери от страх. Спомените й как търчи презглава из гората само няколко месеца по-рано, за да спаси кожата си от смъртожадните, се връщаха плашещо ясни в главата й и я караха да се облива в студена пот. Тръсна глава в опит да ги прогони. Трябваше да е с чисто съзнание, за да може да запомни всичко и въпреки това да е готова за бягство. Ако я разкриеха, имаше само няколко секунди да направи дупки и в двете защити и да си плюе на петите.
– Сега слушай внимателно. – продължи Малфой, щом спря да се оглежда – Срещата е утре вечер, в седем часа пред пощата в Хогсмийд. Трябва да вземем първо нея, защото всички сови са там.
– Хубаво. – отговори другият – Колко човека ти трябват?
– Десет надеждни. Господаря иска всичко да се пази в тайна до последно, така че им кажи да си затварят устите. Повтори да те чуя.
– Десет човека, надеждни, да си мълчат. – повтори като папагал другия
– Хайде сега изчезвай оттук. Ще се видим по-късно.
Дебелият смъртожаден вдигна рамене, но не каза нищо повече. Вместо това обърна гръб на Луциус и бързо излезе от кръгчето светлина. Когато стъпките му съвсем заглъхнаха, Малфой започна да претърсва района около дъба, но за късмет на Джейн първо се насочи към другата му страна. Тя се изправи с мъка, развали защитата си и се скри зад корените на едно дърво наблизо. Скоро Малфой явно реши, че е претърсил достатъчно, махна с пръчката си, за да свали неговата защита и се магипортира с тихо пукане. Джейн почака още малко в корените на дървото, стиснала пръчката в премръзналата си ръка, след което също се магипортира.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s