14.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Великото събиране се оказа още по-грандиозно, отколкото Торби си бе представял. Корабите се простираха миля след миля и имаше повече от осемстотин големи кораба на Волните търговци, разположени в концентрични окръжности около площад с диаметър четири мили… „Сису“ се намираше в най-вътрешния кръг – което изглежда радваше Майката на Торби – и още кораби, за чието съществуване той знаеше: „Кракен“, „Деймос“, „Джеймс Б. Куин“, „Светулка“, „Бон марш“, „Дом Педро“, „Це на квадрат“, „Омега“, „Ел Нидо“ – Торби беше решен да види какво прави Мата – „Сейнт Кристофър“, „Вега“, „Вега прайм“, „Галактически банкер“, „Ромска девойка“… Торби си отбеляза да провери разписанието му… „Сатурн“, „Чян“, „Селски магазин“, „Джоузеф Смит“, „Алоха“…

Бяха толкова много. Ако посещаваше по десет кораба на ден, може би щеше да види повечето. Но имаше толкова много за правене и гледане, така че Торби се отказа от тази идея.

На площада бяха изградили огромен временен стадион, по-голям от Новия амфитеатър в Джабалпорт. Тук щяха да се провеждат избори, погребения и сватби, спортни състезания, развлечения и концерти – Торби си спомни, че тук щеше да се играе „Духът на Сису“ и потрепери от сценична треска.

Между стадиона и корабите имаше будки, атракциони, игри, образователни и забавни изложби, комедианти, танцувални зали, които никога не затваряха, витрини с инженерни джаджи, гадатели, залагания за награди и пари, барове под открито небе, щандове за безалкохолни напитки, които предлагаха всичко от сокове от боровинки от световете на Плеядите до сертифицирана кафява отвара, представляваща древна, автентична земна Кока Кола, лицензирана за бутилиране на Хеката.

Когато видя целия този калейдоскоп, Торби се почувства, като че ли се разхожда по Веселата улица – по-голяма, по-ярка и седем пъти по-натоварена от нея, когато флотът е в града. Това беше шансът на фракитата да припечелят добри пари, докато правят на глупаци най-хитрите бизнесмени в Галактика; в този ден задръжките падаха и Търговците сваляха гарда – местните можеха да ти продадат собствената ти шапка, ако я сложиш на тезгяха.

Фриц изведе Торби, за да го държи далеч от неприятностите, въпреки че компетенциите му не бяха кой знае какви, защото беше видял само едно Велико събиране. Главният офицер изнесе лекция на младите момчета, преди да им разреши да напуснат кораба и им напомни за безупречната репутация на „Сису“, после даде на всеки от тях по сто кредита с предупреждението, че трябва да им стигнат до края на Събирането.

Фриц посъветва Торби да прибере по-голямата част от тях.

– Когато се разорим, можем да помолим Татко за още джобни. Но не е разумно да носим всичко със себе си.

Торби се съгласи. Изобщо не се изненада, когато усети пръстите на джебчия; хвана го за китката, за да види кой е.

Най-напред си прибра портфейла. После погледна към крадеца. Беше млад фраки с мръсно лице, който трогателно напомни на Торби за Зиги, само че това хлапе имаше две ръце.

– Късмет следващия път – утеши го. – Още не си се научил.

Хлапето изглеждаше напът да се разплаче. Торби понечи да го пусне, после размисли и каза:

– Фриц, провери си портфейла.

Фриц го послуша. Портфейлът му беше изчезнал.

– Е, проклет да съм…

– Дай ми го, хлапе.

– Не съм го взел! Пусни ме!

– Кихай… преди да ти отвъртя черепа.

Хлапето върна портфейла на Фриц; Торби го пусна.

Фриц се ядоса:

– Защо го направи? Тъкмо търсех ченге.

– Именно заради това го пуснах.

– А? Говори смислено.

– Някога се опитах да науча тази професия. Не е лесна.

– Ти? Изобщо не е смешно, Торби.

– Не си ли спомняш? Аз съм бивш фраки, син на просяк. Този нескопосан опит за равномерно разпределяне на богатството ме накара да изпитам носталгия. Фриц, там, откъдето идвам, джебчиите имат статут. Аз бях само просяк.

– Не позволявай на Майка да те чуе.

– Няма. Но аз съм такъв, какъвто съм, помня какъв бях и не смятам да го забравям. Така и не се изучих за джебчия, но бях добър просяк, имах най-добрия учител. Моя тетко. Базлим Сакатия. Не се срамувам от него и всички закони на „Сису“ не могат да ме накарат да го направя.

– Не съм се опитвал да те засрамя – каза тихо Фриц.

Двамата продължиха напред, наслаждавайки се на тълпата и забавленията. След малко Торби попита:

– Искаш ли да опитаме онова колело? Забелязах номера му.

Фриц поклати глава.

– Само им виж наградите.

– Добре. Просто ми беше интересно как точно мамят.

– Торби…

– Аха? Защо имаш такова мрачно изражение?

– Знаеш ли кой беше наистина Базлим Сакатия?

Торби се замисли.

– Беше моят тетко. Ако е искал да знам още нещо, щеше да ми каже.

– Ммм… предполагам.

– Но ти знаеш?

– Малко.

– Уф, любопитен съм за едно нещо. Какъв е този дълг, заради който Баба поиска да ме осинови?

– Уф, „казах достатъчно“.

– Ти знаеш най-добре.

– О, проклето да е, останалата част от Народа знае! Със сигурност ще се обсъжда на Събирането.

– Не ме оставяй да те навивам, Фриц.

– Е… виж сега, Базлим невинаги е бил просяк.

– И аз отдавна стигнах до този извод.

– Не е моя работа да казвам какъв е бил. Голяма част от Народа пазеше тайната му с години; никой не ми е казвал, че мога да го обсъждам свободно. Но един факт не е тайна сред Народа… а ти си един от нас. Преди много време Базлим спаси цяло Семейство. Народът никога няма да го забрави. „Ханза“ беше… „Новата Ханза“ седи точно там. Онзи кораб с щита, изрисуван на корпуса. Не мога да ти кажа повече, защото по въпроса е наложено табу; случката е била толкова срамна, че никога не говорим за нея. Казах достатъчно. Но можеш да отидеш на „Нова Ханза“ и да помолиш да прегледаш старите корабни дневници. Ако им кажеш кой си – и какъв се падаш на Базлим – няма да могат да ти откажат. Въпреки че след това Главният офицер вероятно ще се прибере в каютата си и ще изпадне в плачеща истерия.

– Хммм… Не искам да знам чак толкова силно, че да разревавам горката жена. Фриц? Нека опитаме това влакче.

Така и направиха – и след като то ускори до свръхсветлинна скорост с поне стотина гравитации, Торби установи, че е твърде екстремно. Едва не се прости с обяда си.

Голямото събиране, въпреки че е време за забавления и подновяване на приятелствата, има и по-сериозни цели. В добавка към погребенията, панихидите за изгубените кораби, сватбите и разменянето на млади момичета, там се случваха дела, които засягаха целия Народ, като най-важното от тях беше покупката на нови кораби.

Хеката притежава най-добрите корабостроителници в изследваната Галактика. Мъжете и жените раждат деца; корабите също се размножават. „Сису“ беше бременен с хора, надебелял от уран и торий; беше време Семейството да се раздели. Поне една трета от семействата изпитваше същата нужда да изтъргува богатството си за жизнено пространство; корабните търговци на фракитата потъркваха ръце и си представяха комисионни. Звездолетите не се продават както безалкохолните напитки; търговците често живеят в мечти. Но в следващите няколко седмици вероятно щяха да се продадат стотина кораба.

Някои от тях щяха да бъдат нови кораби от корабостроителниците на „Галактически транспорт“ ООД, дъщерна корпорация на познатата в цялата цивилизация „Галактически предприятия“, или построени от корпорацията „Космически инженери“, или „Кораби Хеката“, или „Двигатели“ АД, или „Хаскомб и синове“ – гигантите в индустрията. Но имаше печалба за всички. Брокерите, които не работеха за определен производител, често предлагаха изключителна оферта за кораб втора ръка или имаха достъп до слух, че собствениците на някой подходящ кораб биха го продали на правилната цена – човек можеше да забогатее, ако си държеше очите и ушите отворени. Беше време да се загърбят писмата и да се инвестира в скъпи n-пространствени съобщения; пиршеството скоро щеше да свърши.

Семейството, което се нуждаеше от пространство, имаше две възможности: или да купи нов кораб, да се раздели и да се превърне в две семейства, или корабът можеше да се обедини с друг, за да купят трети и да го населят с хора от двата. Разделянето осигуряваше висок статут. Показваше, че семейството, което го извършва, притежава майсторство в търговията и може да осигури на децата си старт в живота, без нужда от чужда помощ. Но на практика изборът винаги се свеждаше до следното: обединяване с друг кораб, за да се поделят разходите и дори тогава обикновено трябваше да ипотекират и трите кораба, за да купят новия.

Бяха изминали тридесет години, откакто „Сису“ се бе роил за последно. Корабът беше просперирал през последните три десетилетия; трябваше да успее да се раздели. Но преди десет години на последното Велико събиране Баба беше включила „Сису“ като гарант заедно с родителските кораби за ипотеката на новороден кораб. Новият кораб даде банкет в чест на „Сису“, скочи в тъмнината и повече не се върна. Космосът е голям. Да си спомним името му на Събирането.

Резултатът беше, че „Сису“ плати една трета от четиридесет процента от цената на изгубения кораб; ударът бе болезнен. Родителските кораби трябваше да върнат парите на „Сису“ – дълговете винаги се плащат – но предното Събиране ги беше отслабило заради разходите по новия кораб; изплащането на непосредствените им задължения ги беше оставило само кожа и кости. Не можеш да тормозиш болен човек за пари; изчакваш го да се възстанови.

Баба не беше глупава. Родителските кораби, „Цезар Август“ и „Дюпон“ бяха роднини на „Сису“; човек се грижи за близките си. Освен това бизнесът вървеше; търговецът, който не дава кредит, скоро открива, че не му е останал такъв. А сега „Сису“ можеше да поиска от който и да е Волен търговец, където и да е, и да бъде сигурен, че желанието му ще бъде удовлетворено.

Но това остави кораба с по-малко средства по времето, когато Семейството трябваше да се раздели.

Капитан Крауза слезе от кораба още първия ден и отиде да посети флагманския кораб на Комодора, „Норбърт Винер“. Жена му остана на борда, но не бездействаше; откакто се издигна до Главен офицер, почти не спеше. Днес работеше на бюрото си и спираше само за разговори очи в очи с другите главни офицери по телефона, прокаран от градската управа за Събирането. Когато й донесоха обяда, тя направи знак да го оставят до нея; когато съпругът й се върна, така и си стоеше недокоснат. Той влезе и седна изморен. Тя тъкмо разчиташе логаритмична линийка, и провери отговора си на калкулатора, преди да заговори.

– Изчислено за F-две кораб на Хаскомб, ипотеката ще излезе малко над петдесет процента.

– Рода, знаеш че „Сису“ не може да финансира кораб самостоятелно.

– Не бързай, скъпи. „Гюс“ и „Дюпон“ ще подпишат заедно с нас… в техния случай това е същото като пари в брой.

– Ако им стигне кредитът.

– „Нова Ханза“ също ще побърза да се включи, предвид обстоятелствата, и…

– Рода! Преди две Събирания беше млада, но знаеш, че дългът е разпределен по равно върху всички… не пада само върху „Ханза“. Решението бе единодушно.

– Бях достатъчно възрастна, за да съм ти жена, Фялар. Недей да ми цитираш Законите. Но „Нова Ханза“ ще побърза да се включи… под вечно табу за секретност. Въпреки това разходите ще бъдат твърде големи. Успя ли да видиш „Галактическа Ламбда“?

– Няма нужда; виждал съм характеристиките й. Не са достатъчни.

– Мъже! Не бих нарекла осемдесет гравитации „недостатъчни“.

– Щеше, ако седеше в моето кресло. Класът „Ламбда“ е предназначен за бавно транспортиране в сферата на Хегемонията; те стават само за това.

– Твърде си консервативен, Фялар.

– И ще продължа да бъда, що се отнася до безопасността на корабите.

– Без съмнение. И ще ми се наложи да търся решения, които да отговарят на твоите предразсъдъци. Но клас „Ламбда“ е просто една възможност. Съществува и ти-знаеш-кое. Ще ни излезе евтино.

Той се намръщи.

– Корабът с лош късмет.

– Ще трябва много да се постараем, за да изчистим лошите мисли от него. Но представи си само цената му.

– В онзи кораб става въпрос за нещо повече от лоши мисли. Никога по-рано не съм чувал за самоубийство на главен офицер. Нито за полудял капитан. Изненадан съм, че са дошли тук.

– Аз също. Но корабът е тук и се продава. Всеки кораб може да бъде пречистен.

– Чудя се дали е така.

– Недей да ставаш суеверен, скъпи. Просто трябва да приложим ритуалите достатъчно старателно, което е моя грижа. Но забрави за онзи кораб. Мисля, че просто ще се обединим с още някого.

– Мислех, че си решила да го направим сами?

– Просто изчислявах силата ни. Обаче има по-важни неща от самостоятелната покупка на нов кораб.

– Със сигурност! Енергия, добра оръжейна система, работещ капитал, опитни офицери на ключовите позиции – не можем да управляваме два кораба. Вземи само операторите на огъня. Ако…

– Спри да се тревожиш. Можем да се справим с тези неща. Фялар, би ли искал да станеш Заместник-комодор?

Той наби спирачки.

– Рода! Да не си болна?

– Не.

– Има дузини капитани с по-голям шанс да бъдат избрани. Никога няма да стана Комодор, и по-важното, не го искам.

– Мога да се съглася на Запасен заместник-комодор, тъй като комодор Денбо смята да се оттегли след избора на нов заместник. Няма значение, ще станеш Комодор на следващото Събиране.

– Това е нелепо!

– Защо мъжете са толкова непрактични? Фялар, ти мислиш само за контролната си зала и бизнеса. Ако не те бях натиснала, никога нямаше да станеш заместник-капитан.

– Някога гладувала ли си?

– Не се оплаквам, скъпи. За мен беше празник, когато „Сису“ ме осинови. Обаче ме чуй. Много кораби ще поискат да ни направят услуга, не само „Гюс“ и „Дюпон“. Всеки, с когото се обединим, ще ни помогне. Смятам да оставя въпроса отворен докато не минат изборите; цяла сутрин получавах различни предложения от силни кораби с добри връзки. И накрая остава „Нова ханза“.

– Какво за него?

– Ако ханзийците предложат името ти по подходящото време, ще те изберат с овации.

– Рода!

– Няма нужда да се занимаваш с това. Нито пък Торби. Просто ще се появите пред публика и ще бъдете себе си, очарователни мъже без политически амбиции. Аз ще се заема. Между другото, вече е твърде късно да изтеглим Луин от пиесата, но смятам бързо да прекратя тази работа. Майка ти не виждаше цялата картина. Искам синовете ми да се оженят, но е важно Торби да не го прави, нито да се сгодява преди изборите. А сега… ходи ли на флагмана?

– Разбира се.

– На кой кораб е роден? Може да се окаже важно.

Крауза въздъхна.

– Торби не е роден сред Народа.

– Какво? Глупости! Имаш предвид, че идентификацията не е сигурна. Ммм… кои изчезнали кораби представляват възможност?

– Казах, че не е от Народа! Няма липсващ кораб, нито липсващо дете, което може да бъде свързано с този случай. Би трябвало да е много по-голям или много по-малък, отколкото е.

Тя поклати глава.

– Не мога да повярвам.

– Имаш предвид, че не искаш!

– Не го вярвам. Той е от Народа. Познава се по походката, по обноските, по ума му, по всичко у него. Хммм… ще отида да прегледам документите сама.

– Върви. След като не ми вярваш.

– Чакай, Фялар, не съм казала…

– Напротив, каза го. Ако ти кажа, че навън вали, а ти не искаш дъжд, ще…

– Моля те, скъпи! Знаеш, че по това време на Хеката никога не вали. Просто казвах…

– Велики небеса!

– Няма нужда да избухваш. Не отива на един Капитан.

– Освен това не му отива да се съмняват в думата му на собствения му кораб!

– Съжалявам, Фялар. – Тя продължи тихо: – Няма да навреди да отида да погледна. Ако разширя търсенето и прегледам незаведените материали; знаеш как се отнасят чиновниците към висящите данни. Ммм… би помогнало да разбера кои са били родителите на Торби, преди изборите. Въпреки че няма да му позволя да се ожени преди това, мога да намеря силни поддръжници, ако се предположи, че сватбата ще бъде веднага след…

– Рода.

– Какво, скъпи? Цялата група „Вега“ може да бъде убедена, ако се наложи предположението за раждането на Торби… и ако имат подходяща дъщеря…

– Рода!

– Опитвам се да кажа нещо, скъпи.

– Сега аз ще говоря. Капитанът. Съпруго, той е роден сред фракитата. Освен това Базлим го е знаел… и ми остави стриктно нареждане да му помогна да намери семейството си. Надявах се, да, и освен това вярвах, че документите ще покажат, че Базлим се е объркал. – Той се намръщи и задъвка устната си. – След две седмици тук ще пристигне крайцер на Хегемонията. Това трябва да ти даде време да се увериш, че мога да търся из документите не по-зле от всеки чиновник.

– Какво имаш предвид?

– Съмняваш ли се? Дълговете винаги се плащат… а на нас ни предстои нова вноска.

Тя се втренчи в него.

– Съпруже, ума ли си изгуби?

– Не ми харесва повече, отколкото на теб. Той не е само прекрасно момче; а е най-брилянтният оператор на огъня, когото някога сме имали.

– Оператори на огъня! – възкликна горчиво тя. – На кого му пука за това? Фялар, ако смяташ, че ще ти позволя да дадеш един от синовете ми на фракитата… – Тя се задави.

– Той е фраки.

– Не е. Той е от „Сису“, точно толкова, колкото съм и аз. Аз бях осиновена, той също. И двамата сме от „Сису“ и винаги ще бъдем.

– Така да е. Надявам се винаги да пази „Сису“ в сърцето си. Но трябва да направим последното плащане.

– Този дълг беше изплатен напълно много отдавна!

– Счетоводната книга твърди друго.

– Глупости! Базлим е искал момчето да бъде върнато на семейството си. Някакво фракийско семейство, ако фракитата изобщо имат такова нещо като семейства. Така че ние му дадохме семейство, нашето собствено семейство, клан и род. Това не е ли по-добро плащане от някакво бълхиво котило на фракитата? Или имаш толкова лошо мнение за „Сису“?

Тя го изгледа кръвнишки и Крауза си помисли горчиво, че сигурно има нещо вярно в това, че чистата кръв на Народа произвежда по-добри мозъци. Никога не губеше самообладание по време на пазарлъците с фракитата. Но Майка – и сега Рода – винаги го вбесяваха.

Поне Майка, колкото и да беше труден характерът й, никога не искаше невъзможното. Но Рода… е, Съпругата му беше нова в тази работа. Той каза напрегнато:

– Главен офицер, това нареждане беше оставено лично на мен, не на „Сису“. Нямам избор.

– Е? Много добре, Капитане, ще говорим по-късно. А сега, моите почитания, сър, но имам работа.

Торби си прекарваше прекрасно на Събирането, но не му беше така весело, както очакваше; Майка му постоянно го караше да й помага да забавлява главните офицери на другите кораби. Посетителките често водеха някоя своя дъщеря или внучка и Торби трябваше да я занимава, докато по-възрастните говореха. Той се стараеше и дори задобря в полуобидните приказки на възрастовата си група. Даже се научи на нещо, което наричаше „танци“ и даваше кредит на всеки мъж с два леви крака и колене, които се прегъваха назад. Вече можеше да обвие ръце около някое момиче, когато музиката го изисква, без това да го втриса.

Посетителките на Майка му го разпитваха за тетко. Опитваше се да бъде учтив, но го дразнеше това, че явно всички знаеха повече за тетко от него – с изключение на важните неща.

Но изглежда можеше да сподели задължението. Торби осъзна, че той е младшият син, но Фриц също беше ерген. Предложи му да доброволства, а той щеше да му се отплати по-късно.

Фриц се разсмя шумно.

– Какво можеш да ми предложиш, с което да компенсираш загубата на излизането ми навън по време на Събиране?

– Е…

– Именно. Сериозно, стари глупако, Майка нямаше да ме послуша, дори и да бях достатъчно глупав, за да го предложа. Когато казва, че трябва да го направиш ти, наистина го мисли. – Фриц се прозя. – Човече, направо съм мъртъв! Малката червенокоска от „Сейнт Луис“ искаше да танцуваме цяла нощ. Излизай и ме остави да се наспя преди банкета.

– Можеш ли да ми заемеш сако?

– Пери си дрехите сам. И спри да шумиш.

Но тази сутрин, месец след приземяването, Торби беше излязъл с Баща си и нямаше начин Майка му да ги разубеди; беше напуснала кораба. Беше Деня за възпоменания. Службите не започваха преди обяд, но Майка му излезе рано заради изборите утре.

Умът на Торби бе зает с други неща. Службите щяха да завършат с панихида за тетко. Баща му му обеща, че ще му каже какво да прави, но това го тревожеше и нервите му не се успокояваха от факта, че същата вечер щяха да поставят „Духът на „Сису“.

Тревогите му по отношение на пиесата се бяха увеличили, когато откри, че Фриц има копие от нея и я изучава. Брат му каза грубо:

– Да, уча твоята роля! Татко каза, че е добра идея, в случай, че припаднеш или си счупиш крака. Не се опитвам да ти открадна славата; идеята е да се успокоиш, ако изобщо можеш да го направиш, докато хиляди хора те зяпат да мляскаш Луин.

– А ти можеш ли?

Фриц се замисли.

– Мога да опитам. Луин изглежда гушкава. Може би трябва сам да ти счупя крака.

– С голи ръце?

– Не ме изкушавай. Торби, това е само предпазна мярка, както имаш двама оператори на огъня. Но нищо по-малко от счупен крак не може да те спре да се изявиш.

Торби и Баща му напуснаха „Сису“ два часа преди службите. Капитан Крауза каза:

– Можем да се позабавляваме. Възпоменателните служби са щастлив празник, ако мислиш за тях по правилния начин; но столовете са твърди и денят ще бъде дълъг.

– Уф, Татко… какво точно трябва да правя, когато стане време за тетко – за Базлим?

– Нищо особено. Сядаш отпред по време на церемонията и отговаряш на Молитвата за мъртвите. Знаеш как, нали?

– Не съм сигурен.

– Ще ти го напиша. Колкото до останалото… е, ще ме видиш да правя същото за Майка ми, Баба ти. Ще ме наблюдаваш и когато дойде твоят ред, ще направиш същото.

– Добре, Татко.

– А сега нека да разпуснем.

За изненада на Торби, капитан Крауза пое по плъзгащия се път, водещ извън Събирането, после свирна на една наземна кола. Изглеждаше по-бърза от онези, които Торби беше виждал в Джабал, и почти толкова бясна като лозианците. Стигнаха до гарата, като шофьорът само си размени любезности с друг водач, но пътуването беше толкова вълнуващо, че Торби не видя много от град Артемида.

Отново се изненада, когато Баща му купи билети.

– Къде отиваме?

– В провинцията. – Капитанът погледна часовника си. – Имаме много време.

Монорелсата даваше добро усещане за скорост.

– Колко бързо се движим, Татко?

– С двеста километра в час, предполагам. – Крауза трябваше да повиши глас.

– Изглежда по-бързо.

– Достатъчно бързо, за да си счупиш врата. Най-голямата възможна скорост.

Возиха се в продължение на половин час. Провинцията беше разкъсана от стоманодобивни заводи и фабрики за големите корабостроителници, но изглеждаха нови и различни; Торби се втренчи и реши, че фабриките на Саргон са незначително предприятие в сравнение с това. Гарата, където слязоха, се намираше до дълга, висока стена; Торби виждаше космически кораби зад нея.

– Къде сме?

– Във военната област. Трябва да видя един човек, а днес имаме достатъчно време.

Двамата тръгнаха към един портал. Крауза спря и се огледа; бяха сами.

– Торби?

– Да, Татко?

– Спомняш ли си съобщението на Базлим, което ми донесе?

– Сър?

– Можеш ли да го повториш?

– А? Е, не знам, Татко. Мина доста време.

– Опитай се. Започни така: „До капитан Фялар Крауза, господар на звездолета „Сису“, от Базлим Сакатия: Здравей, стари приятелю! …“

– „Здравей, стари приятелю!“ – повтори Торби. – „Поздравявам семейството, клана и рода ти, и“ … Татко, разбирам го!

– Разбира се – каза внимателно Крауза – днес е Деня за възпоменания. Продължавай.

Торби продължи. По бузите му се затъркаляха сълзи, когато чу гласът на тетко да излиза от собствената му гърло:

– „… и най-смирени почитания на уважаемата ти майка. Говоря с теб посредством осиновения си син. Той не разбира суоми“… о, но аз разбирам!

– Продължавай.

Когато Торби стигна до: „Аз вече ще съм мъртъв…“, загуби самообладание. Крауза издуха енергично носа си и му каза да продължи. Торби успя да стигне до края, въпреки че гласът му трепереше. Тогава Крауза му позволи да си поплаче, преди да му нареди строго да си избърше лицето и да се стегне.

– Синко… нали чу средната част? И я разбра?

– Да… ъъъ, да. Предполагам.

– Тогава знаеш какво трябва да направя.

– Имаш предвид… че трябва да напусна „Сису“?

– Какво каза Базлим? „Когато ти се представи възможност…“. Това е първата възможност, която получих… и трябваше да се потрудя, за да се възползвам от нея. Най-вероятно е последната. Базлим не те подари на мен, Синко – просто те даде назаем. И сега трябва да върна заема. Разбираш го, нали?

– Уф… предполагам, че да.

– Тогава нека да продължаваме. – Крауза бръкна в джоба си, извади пачка банкноти и ги тикна в ръцете на Торби. – Прибери ги в джоба си. Исках да ти дам повече, но успях да изтегля само толкова, без да привлека подозрението на Майка ти. Може би ще успея да ти изпратя още, преди да скочиш.

Торби задържа парите, без да поглежда към тях, въпреки че бяха повече, отколкото бе докосвал някога.

– Татко… имаш предвид, че вече съм напуснал „Сису“?

Крауза се бе обърнал. Сега спря.

– Най-добре така, Синко. Сбогуванията не са утешителни; само споменът е. Освен това така трябва да бъде.

Торби преглътна.

– Да, сър.

– Да вървим.

Тръгнаха бързо към охранявания портал. Почти бяха стигнали, когато Торби спря.

– Татко… не искам да ходя там!

Крауза го погледна безизразно.

– Не си длъжен.

– Мисля, че каза, че трябва?

– Не, нареждането беше да те заведа и да ти предам съобщението, което Базлим ми е изпратил. Но задължението ми свършва тук, дългът ми е платен. Няма да ти нареждам да напуснеш Семейството. Другото е идея на Базлим… замислена, сигурен съм, с най-добри намерения за твоето благополучие. Но дали си длъжен да изпълниш желанието му, си е между теб и Базлим. Не мога да решавам вместо теб. Какъвто и дълг да имаш, или пък не, към Базлим, той е различен от дълга на Народа към него.

Крауза чакаше, докато Торби стоеше ням и се опитваше да мисли. Какво бе очаквал тетко от него? Какво му беше казал да направи?

– Мога ли да разчитам на теб? Нали няма да сглупиш и да забравиш?

Да, но какво, тетко?

– Недей да ми палиш свещи… просто занеси съобщението и още нещо: направи каквото ти казва този човек.

Да, тетко, но той не ми казва нищо!

Крауза продължи припряно:

– Нямаме много време. Трябва да се връщам. Но, Синко, каквото и да решиш, е окончателно. Ако не напуснеш „Сису“ днес, няма да получиш втори шанс. Сигурен съм в това.

– Това е последното нещо, което искам от теб, синко… мога ли да разчитам на теб? – каза припряно тетко в главата му.

Торби въздъхна.

– Предполагам, че трябва, Татко.

– Аз също мисля така. А сега нека побързаме.

Не можеха да претупат престоя си в будката на часовоите, особено след като капитан Крауза, въпреки че идентифицира себе си и сина си с корабните документи, отказа да разкрие естеството на посещението си при командира на гвардейския крайцер „Хидра“ с изключение на това, че е „спешно и официално“.

Но накрая двамата бяха придружени от интелигентен въоръжен фраки до трапа на крайцера и предадени на друг. Отново бяха предадени вътре в кораба и стигнаха до офис, обозначен: „Секретар на кораба – влизайте, без да чукате“. Торби заключи, че „Сису“ е по-малък, отколкото си бе мислил и че никога не е виждал толкова много полиран метал през живота си. Започваше все повече да съжалява за решението си.

Секретарят на кораба беше вежлив, избръснат млад мъж с нашивки на лейтенант. Освен това беше непреклонен.

– Съжалявам, капитане, но трябва да ми кажете целта на посещението си… ако искате да видите командващия офицер.

Капитан Крауза не отвърна нищо и зачака търпеливо.

Учтивият млад мъж се изчерви и потропа по бюрото. Изправи се.

– Извинете ме за момент.

Върна се и обяви безстрастно:

– Командващият офицер може да ви отдели пет минути.

Заведе ги в по-голям офис и ги остави. Там имаше по-възрастен мъж, седнал зад бюро, покрито с бумаги. Беше свалил блузата си и не показваше отличителни белези на определен ранг. Той стана, протегна ръка и каза:

– Капитан Крауза? От кораба на Волните търговци… „Сийзу“, така ли? Аз съм полковник Бризби, командващият офицер.

– Радвам се, че съм на борда, капитане.

– Радвам се, че сте тук. Как върви бизнесът? – Той погледна към Торби. – Един от офицерите ви?

– И да, и не.

– А?

– Полковник? Мога ли да ви попитам кой випуск сте завършили?

– Какво? Нула-осем. Защо питате?

– Мисля, че можете да си отговорите сам. Този момък е Торби Базлим, осиновен син на полковник Ричард Базлим. Полковникът ме помоли да ви го предам.

13.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Вуламура е тучна новозаселена планета, намираща се малко отвъд границата на Земната хегемония. Тя бе последната спирка на „Сису“ преди да се отправи към Събирането. Бе богата на храна и суровини, така че в фракитата на нея си умираха за промишлени стоки. „Сису“ продаде лозианските артефакти и се отърва от много финстърски скъпоценности. Но Вуламура не предлагаше много стоки, които биха донесли печалба и се скъпеше за благородните си метали – планетата не просперираше кой знае колко и ревностно пазеше радиоактивните си вещества за младата си индустрия.

Така че „Сису“ получи малко уран и много подбрани меса и луксозни храни. „Сису“ винаги избираше най-изисканите деликатеси; този път натовари с тонове повече, отколкото Семейството можеше да изяде, но пък си струваше да се похвали с тях на Събирането.

Разликата бе платена в тритий и диотерий. На планетата поддържаха фабрика за водородни изотопи за корабите на Хегемонията, но другите също се ползваха от услугите й. За последно „Сису“ бе заредил гориво на Джабал – лозианските кораби използваха различна ядрена реакция.

Бащата на Торби го заведе няколко пъти до близкия порт Ню Мелбърн. Местният език бе системен английски, който Крауза разбираше, но фракитата го говореха със страшна бързина и къси разбъркани гласни. Капитанът го намираше объркващ. За Торби обаче не звучеше толкова непознато; като че ли го бе чувал преди. Затова Крауза го взе да му помага.

Този ден те отидоха да завършат транзакцията на гориво и да подпишат отказа от права, изискващ се за частни продажби. Търговската оферта, приета от „Сису“, трябваше да се сертифицира от централната банка и после да се занесе на фабриката за гориво. След като документите бяха подпечатани и таксите платени, Капитанът седна да поговори с директора. Крауза можеше да се държи приятелски с фракитата при условия на пълно равноправие, без дори да намеква за огромната социална разлика между тях.

Докато си говореха, Торби се притесняваше. Фракито говореше за Вуламура.

– Всеки, който има силни ръце и достатъчно мозък в главата, за да си държи ушите раздалечени, може да отиде в пустошта и да натрупа богатство.

– Без съмнение – съгласи се капитанът. – Видях говедата ви. Великолепни са.

Торби беше съгласен. Вуламура може и да нямаше пътища, изкуства и водопровод; но пък преливаше от възможности. Освен това бе приятен и удобно лежерен, почтен свят. Отговаряше на рецептата на доктор Мейдър: „…изчакай докато корабът ти не се приземи на някоя планета, която е свободна, демократична и човешка – и бягай!

Животът на „Сису“ беше станал по-приятен, въпреки че сега Торби осъзнаваше всеобгръщащия и ограничаващ личността живот сред Семейството. Вече му харесваше да е актьор; на сцената беше забавно. Дори се беше научил да справя с прегръдките по начин, който извикваше усмивка на лицето на Баба; освен това, въпреки че беше на игра, Луин се оказа приятна за гушкане. Тя го целуваше и шепнеше:

– Моят съпруг! Моят благороден съпруг! Двамата ще обиколим заедно Галактиката.

От това кожата на Торби настръхваше. Той реши, че Луин е страхотна актриса.

Двамата бързо се сприятелиха. На нея й беше любопитно какво прави операторът на огъня, така че Торби й показа компютърната зала под зоркото око на пралеля Тора. Луин изглеждаше доста объркана.

– Какво точно е n-пространство? Ние виждаме само дължина, ширина и дебелина… как разбираме кои са другите измерения?

– С помощта на логиката. Всъщност виждаме четири измерения… тези три и времето. Е, не можем да видим годината, но можем да я измерим.

– Да, но как бихме могли по логически…

– Много лесно. Какво е точката? Местоположение в пространството. Но представи си, че няма никакво пространство, дори четирите обикновени измерения. Никакво. Как тогава можем да измислим точката?

– Е, аз мога да си я представя.

– Не и без да мислиш за пространството. Ако си представиш точка, я виждаш разположена някъде. Ако имаш права, можеш да си я представиш някъде по нея. Но точката е просто местоположение и ако няма къде да се намира, тя не съществува. Разбираш ли?

Пралеля Тора ги прекъсна:

– Деца, можете ли да продължите разговора си в салона? Заболяха ме краката.

– Извинявай, Пралельо. Искаш ли да се опреш на мен?

Обратно в салона Торби попита:

– Успя ли да разбереш концепцията, че точката има нужда от права, на която да седи?

– Уф, така мисля. Ако махнем правата, тя също ще изчезне.

– Нека сега разгледаме правата. Ако не се намира на някоя повърхност, тя съществува ли?

– Уф, това е по-трудно.

– Ако успееш да си го представиш, ще разбереш всичко. Правата е редица от точки. Но откъде идва тази подредба? От това, че се намира върху повърхност. Ако правата не се държи върху повърхността, ще се свие в себе си. Тя няма никаква ширина. Дори няма да разбереш, че се е свила… понеже няма да има с какво да я сравниш. Но всяка точка ще се намира на еднакво разстояние от всяка друга. Няма да има подредба. Пълен хаос. Следиш ли мисълта ми?

– Май да.

– Точката има нужда от права. Правата има нужда от повърхност. А повърхността трябва да бъде част от триизмерно пространство, иначе структурата й ще изчезне. Триизмерното пространство пък се нуждае от хиперпространство, което да го поддържа… и така нататък. Всяко измерение се е нуждае от едно, още по-високо, в противен случай геометрията ще спре да съществува. Вселената ще спре да съществува. – Той удари по масата. – Но тя е тук, значи многомерното пространство все още работи… въпреки че не можем да го видим, не повече, отколкото изминаващата секунда.

– Но къде свършва всичко това?

– Никъде. Измереният са безкрайни.

Тя потрепери.

– Това ме плаши.

– Не се бой. Дори Главният инженер се занимава само с първата дозина измерения. И би трябвало да знаеш, че корабът се обръща с хастара навън, когато преминем скоростта на светлината. Усещаш ли го?

– Не. Но не съм сигурна и че вярвам в това.

– За нас няма значение, защото не сме пригодени да го усещаме. Може да се случи докато си ядеш супата, но няма да разлееш и капчица, въпреки че супата също се обръща с хастара навън. За нас това е само една математическа концепция, както квадратният корен от минус единица – с който се забъркваме, когато преминем скоростта на светлината. Така работи и цялото многомерно пространство. Няма нужда да го усещаш, да го виждаш и да го разбираш; само трябва да си изработиш логически символи за него. Но то е „истинско“, доколкото тази дума означава нещо. Никой никога не е виждал електрон. Нито пък мисъл. Не можеш да видиш мисълта, да я премериш, претеглиш или вкусиш – но мислите са най-истинските неща в Галактиката.

Торби цитираше Базлим.

Тя погледна към него с възхищение.

– Ти трябва да си страшно умен, Торби. „Никой никога не е виждал мисъл“. Това ми хареса.

Торби любезно прие похвалата.

Когато се върна в каютата си, видя, че Фриц чете на леглото. Торби усещаше топлото сияние, идващо от въздействието на словото върху будния ум.

– Здрасти, Фриц! Учиш ли? Или си прахосваш младостта?

– Здрасти. Уча. Изучавам изкуството.

Торби погледна към четивото.

– Не позволявай на Баба да те хване.

– Трябва да имам какво да изтъргувам с онези шантави плужеци, когато пак кацнем на Финстър. – Вуламура беше „цивилизована“; ергените бяха попълнили запасите си. – А ти изглеждаш, като че ли си спечелил допълнително от някой лозианец. Какво става?

– О, просто си говорих с Луин. Запознавах я с n-мерното пространство… да пукна, ако не схващаше невероятно бързо.

Фриц го погледна критично.

– Да, тя е умна. – После добави: – Баба когато възнамерява да обяви годежа ви?

– За какво говориш!

– Няма годеж?

– Не ставай глупав.

– Ммм… харесваш компанията й. Освен това е и умна. Искаш ли да знаеш колко точно?

– Е?

– Толкова умна, че е преподавала в училището на „Ел Нидо“. Специалността й е математика. В същност, многомерна геометрия.

– Не мога да повярвам!

– Случи се, че аз преписах досието й. Но по-добре питай нея.

– Така и ще направя! Но защо не преподава математика тук?

– Питай Баба. Торби, кльощав и бавноразвиващ се братко, мисля че са те изпуснали на главата ти. Но колкото и да си жалък, аз те обичам заради непохватната грация, с която бършеш лигите от брадичката си. Искаш ли съвет от някой по-възрастен и по-мъдър?

– Давай. Така или иначе ще ми го кажеш.

– Благодаря. Луин е мило момиче и сигурно ще ти бъде забавно да решаваш уравнения с нея цял живот. Но не обичам да виждам как някой се хвърля да прави покупка, преди да е огледал пазара. Ако устискаш до следващия скок, ще видиш, че сред Народа има поне няколко прекрасни млади момичета. Имам предвид, няколко хиляди.

– Аз не си търся съпруга!

– Тц, тц! Това е задължение на всеки мъж. Но почакай до Събирането и тогава ще направим сделка. А сега мълчи, докато изучавам изкуството.

– Че кой говори?

Торби не попита Луин за професията й на „Ел Нидо“, но тази случка му отвори очите за факта, че играе главната роля в ухажване, без дори да го осъзнава. Това го изплаши. Думите на доктор Мейдър го преследваха в съня му: „…преди Баба ти да реши да те ожени, защото ако изчакаш до тогава, си загубен!“

Баща му и вуламурският чиновник клюкарстваха, докато Торби се измъчваше. Трябваше ли да напусне „Сису“? Ако не искаше да бъде търговец през целия си живот, по-добре да се измъкне, докато все още е ерген. Разбира се, можеше да отлага – ето например Фриц. Не че имаше нещо против Луин, въпреки че го бе направила на глупак.

Но ако смяташе да си тръгне – а той имаше съмнения дали ще успее да изтърпи дълго време този монотонен живот, пълен с обичаи – Вуламура беше най-добрия шанс за години напред. Нямаше касти, гилдии, бедност или закони за емиграция – приемаха дори мутантите! Торби беше виждал шестопръсти, космати, албиноси, вълкоухи, гиганти и други. Ако човек можеше да работи, Вуламура го използваше.

Какво трябваше да направи? Да каже „Извинете ме, моля“, после да напусне стаята и да започне да тича? Да се крие, докато „Сису“ не скочи? Не можеше да го направи! Не можеше да го причини на баща си, нито на кораба; дължеше им прекалено много.

Тогава какво? Да каже на Баба, че иска да слезе? Ако го пуснеше, вероятно щеше да бъде на някое студено местенце между звездите! За Баба неблагодарността към „Сису“ бе непростим грях.

Освен това… наближаваше Събирането. Много му се искаше да го види. И нямаше да е честно да зареже пиесата. Не го рационализираше съзнателно; въпреки, че театърът го привличаше силно, все още мислеше, че не би искал да играе в мелодрама… докато всъщност гореше от нетърпение.

Затова той избегна дилемата си като просто я отложи.

Капитан Крауза докосна рамото му.

– Тръгваме си.

– О. Съжалявам, Татко. Бях се замислил.

– Продължавай в този дух, добро упражнение е. Довиждане, Директоре, и благодаря. Очаквам с нетърпение да ви видя следващия път, когато се отбием насам.

– Няма да ме намерите тук, Капитане. Смятам да си направя ферма, толкова далеч, колкото поглед стига. Да имам своя собствена земя. Ако някога ви омръзнат стоманените палуби, тук има място и за вас. Както и за момчето ви.

Лицето на Капитан Крауза не показа отвращението му.

– Благодаря, но няма да знаем от кой край се хваща ралото. Ние сме търговци.

– Е, всяка котка на свой плъх.

Когато влязоха навън, Торби попита:

– Какво имаше предвид той, Татко? Виждал съм котки, но какво е „плъх“?

– Плъхът е нещо като сорчи, само че по-слабо и по-злобно. Имаше предвид, че всеки човек има своето място.

– О.

Продължиха да вървят в тишина. Торби се чудеше дали вече е намерил своето място.

Капитан Крауза се чудеше същото. До „Сису“ беше акостирал друг кораб; присъствието му бе упрек към него. Беше пощенски куриер, официален плавателен съд на Хегемонията, с екипаж от гвардейци. Думите на Базлим зазвучаха укорително в главата му: „…когато се представи възможност, те моля да го предадеш на командира на който и да е военен кораб на Земната хегемония.“

Корабът не беше „военен“. Но всъщност нямаше значение; намеренията на Базлим бяха ясни и щеше да свърши работа. Дълговете трябва да се плащат. За съжаление Майка тълкуваше думите буквално. О, той знаеше защо; тя бе решена да се похвали с момчето на Събирането. Имаше намерение да изстиска всичкия възможен статут от факта, че е изплатила дълга на Народа. Е, той можеше да я разбере.

Но не беше честно спрямо момчето!

Или пък беше? Крауза също гореше от нетърпение да заведе момъка на Събирането по свои собствени причини. Той вече бе сигурен, че Торби води произхода си от Народа – и очакваше досиетата на Комодора да го потвърдят.

От друга страна… Той се беше съгласил с Майка за Мата Кингсолвър; на кокетката не би трябвало да й е позволено да притисне в ъгъла забранения за нея момък, по-добре да я разменят веднага. Но не разбираше ли Майка, че той вижда сегашните й намерения?

Не можеше да го й позволи! Би се заклел в честта на „Сису“! Момчето беше твърде младо и той щеше да й забрани… поне докато не докажеше, че наистина произхожда от Народа, в който случай дългът към Базлим би бил платен.

Но онзи пощенски куриер нашепваше, че той не е в състояние да признае честно дълга по същия начин, по който обвиняваше Майка.

Само че това бе за доброто на момчето!

Какво е справедливост?

Е, имаше един честен начин. Да го заведе при Майка и да се изправят срещу нея. Да му разкрие цялото съобщение на Базлим. Да му каже, че може да тръгне с куриера към централните светове и да му обясни как да потърси семейството си. Но да му каже и че той, Капитан Крауза, вярва, че Торби принадлежи на Народа и че тази възможност може и трябва да бъде проверена първа. И да му каже направо, че Майка се опитва да го върже със съпруга. Тя би се развикала и зацитирала Законите… но това не бе в юрисдикцията на Главния офицер; Базлим бе оставил сина си на него. Освен това, така беше правилно; момчето трябваше да избере само.

Гърбът му се скова и потрепери. Капитан Крауза тръгна обратно към кораба, за да се изправи срещу Майка си.

Когато трапът ги качи горе, там ги чакаше Отговорникът на палубата.

– Главният офицер ви изпраща поздравите си и изразява желанието си Капитанът да я посети, сър.

– Какво съвпадение – отвърна мрачно Крауза. – Ела, Синко. Ще я посетим заедно.

– Да, Татко.

Те тръгнаха по коридора и стигнаха до каютата на Главния офицер. Жената на Крауза стоеше отвън.

– Здравей, скъпа. Отговорникът каза, че Майка ме вика.

– Аз те повиках.

– Объркал е съобщението. Давай по-бързичко, моля те. Така или иначе трябва да се с нея.

– Не го е объркал; Главният офицер наистина иска да те види.

– А?

– Капитане, Майка ви почина.

Крауза я слушаше с безизразно лице, после най-накрая осъзна думите й. Отвори вратата със замах, изтича до леглото на Майка си и се хвърли върху него, стиснал малкото безжизнено тяло, положено там, плачейки с измъчени тягостни звуци – скръбта на човек, закален срещу емоциите, който не може да издържи повече под напора им.

Торби го наблюдаваше със състрадателно страхопочитание, после отиде в каютата си и се замисли. Искаше да разбере защо се чувства толкова зле. Той не бе обичал Баба – дори не я беше харесвал.

Тогава защо се чувстваше така изгубен?

Беше почти както когато умря Тетко. Той обичаше Тетко – но не и нея.

Откри, че не е единствен; целият кораб бе изпаднал в шок. Нямаше нито един човек, който можеше да си спомни или да си представи „Сису“ без нея. Тя беше „Сису“. Също като безсмъртния огън, който движеше кораба, Баба беше неизчерпаема сила – променлива, незаменима, първична. А сега внезапно бе изчезнала.

Беше си легнала следобед както обикновено, оплаквайки се, че денят на Вуламура се вписва зле в разписанието им – типична тракийска неефективност. Но си бе легнала с желязната дисциплина, която се бе адаптирала към сто различни разписания преди това.

Когато снаха й бе отишла да я събуди, вече не можеше да бъде събудена.

В тефтера до леглото й имаше много бележки: Да говоря със Сина си за това. Да кажа на Тора да направи онова. Да се разправя с Г.Е. за температурата в кораба. Да разгледаме менютата за банкета с Атина. Рода Крауза откъсна страницата и я прибра за справка, спретна свекърва си, после нареди на Отговорника на палубата да уведоми съпруга й.

Капитанът не присъства на вечерята. Канапето на Баба бе махнато; Главният офицер седна на мястото му. Поради липсата на Капитана, Главният офицер уведоми Главния инженер; той проведе молитвата за покойната, а Рода отговаряше. След това ядоха мълчаливо. Нямаше да има погребение преди Събирането.

Главният офицер се изправи.

– Капитанът би искал да обяви – каза тя тихо – че благодари на всички, които са се опитали да го посетят. Ще можете да го видите утре. – После замълча. – „Атомите идват от космоса и се връщат обратно там. Духът на „Сису“ продължава.“

Изведнъж Торби вече не се чувстваше изгубен.

12.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

От Лозиан да Финстър, от Финстър до Тот IV, от Тот IV до Вуламура, „Сису“ обикаляше глобус с диаметър деветстотин светлинни години, в центъра на който се намираше легендарната Тера, люлката на човечеството. „Сису“ никога не беше ходил на Тера; Народът търгува там, където печалбите са големи, политическите протекции не съществуват, а човек може да се пазари, без да го тормозят дребнави регулации.

Историята на кораба предполагаше, че оригиналният „Сису“ е бил построен на Тера и че първият Капитан Крауза се е родил там като (прошепнете го) фраки. Но това се бе случило преди шест кораба, а и историята на кораба беше вярна по същността си, но не с точност до дребни факти. „Сису“, чиято стомана защитаваше кръвта на Народа понастоящем, беше регистриран на Нова Финландия, Шива III… друг порт, който никога не беше посещавал, но чиито такси си струваха законното право да ходи където си иска, когато, в търсене на печалбата, „Сису“ излизаше извън глобуса на цивилизацията. Шива III беше много загрижен за нуждите на Волните търговци и не се занимаваше с инспекции, доклади и подобни, поне докато пропуските се поправяха от платените глоби; затова много кораби намираха регистрирането там за удобно.

На Финстър Торби научи нов начин за търговия. Местните фраки, известни на науката с псевдо-латинско наименование и наричани от Народа „Онези шантави плужеци!“, живеят в телепатична симбиоза с лемуроподобни създания, притежаващи деликатни ръце с много кости – като „телепатия“ е по-скоро заключение; вярва се, че бавните, чудовищни, доминантни създания осигуряват мисленето, а лемуроидите – манипулацията.

Планетата предлага красиво оформени скъпоценни камъни, сурова мед и трева, от която се извлича алкалоид, прилаган в психотерапията. Какво друго се намира там е въпрос по-скоро на догадки; местните нямат нито реч, нито писменост, и комуникацията с тях е затруднена.

Това изискваше метод за търговия, непознат досега на Торби – тихото наддаване, изобретено от финикийците, когато бреговете на Африка още са се намирали отвъд границите на познатия свят.

Около „Сису“ бяха наредени на купчини стоките, предлагани от търговците: тежки метали, необходими на местните, вечни часовници, на нуждата от които се бяха научили и други вещи, от които Семейството се надяваше да ги научи да се нуждаят. След това хората влязоха вътре.

Торби попита Главния чиновник Арли Крауза-Дротар:

– И ние ще оставим всичко това да се търкаля наоколо? Ако човек постъпи така на Джабал, вещите ще изчезнат, веднага щом им обърне гръб.

– Не видя ли, че сутринта подготвиха горното оръдие?

– Тогава бях в долния трюм.

– Е, сега оръдието е подготвено и екипажът му е заел позиция. Тези създания нямат никакъв морал, но пък са интелигентни. Ще бъдат толкова честни, колкото някой касиер, докато го наблюдава шефът му.

– Какво следва сега?

– Сега ще чакаме. Те ще огледат стоката. След известно време… ден, може би два… ще сложат своите стоки до нашите. Ще почакаме още малко. Може да добавят още стоки. Или да ги разместят и да ни предложат нещо друго – а може ние да сме се заблудили и да сме пропуснали нещо, което искаме. Или пък да вземем някоя от нашите купчини и да я разделим на две, което значи, че техните стоки ни харесват, но не и цените им.

Или пък не искаме стоката им на каквато и да било цена. Тогава ще преместим купчините си близо до нещо, което ни харесва. Но все още няма да докосваме тяхната стока; ще продължим да чакаме.

След като известно време никой не е помръднал нищо, можем да преминем към действие. Където цената ни е изгодна, ще вземем тяхната стока и ще им оставям нашата. Те ще дойдат и ще я отнесат. Ще си приберем стоката от местата, където цената не ни допада; те също ще вземат тяхната, от която сме се отказали.

Но това не е всичко. Сега вече и двете страни знаят какво иска другата и какво е готова да плати за него. Те ще започнат да ни правят предложения; ние ще започнем да наддаваме с онова, което знаем, че биха приели. Ще направим още сделки. Когато приключим за втори път, ще сме продали всичко, което искат те, в замяна на тяхната стока, която ние искаме, на цени, задоволителни и за двете страни. Без проблеми. Чудя се дали се представяме по-добре на планетите, на които можем да говорим.

– Да, но това не отнема ли твърде много време?

– Да се сещаш за ресурс, с който разполагаме в по-големи количества?

Бавният търг продължаваше без засечка за стоките с доказана стойност; но не толкова добре за експерименталните стоки – джунджуриите, които изглеждаха като добра покупка на Лозиан, обикновено не предизвикваха интереса на финстърци. Шест квадратни дузини¹ сгъваеми ножове, предназначени за Валамура, донесоха големи печалби. Но най-добрият артикул не беше потребителска вещ.

Баба Крауза, макар прикована на легло, понякога заповядваше да я носят насам-натам, за да прави инспекции и винаги някой си го отнасяше. Малко преди пристигането на Финстър гневът й беше паднал върху детските и ергенските помещения. В първите окото й бе привлечено от купчина разноцветни книжки с картинки. Тя нареди да се конфискуват, тъй като бяха „фракийски боклуци“.

След това бяха инспектирани ергените, въпреки че мълвата бе донесла, че възнамерява да посети само детските и женските помещения, както и камбуза, така че Баба претърси каютите им преди да успеят да скрият плакатите си.

Баба беше шокирана! Не само че плакатите последваха книжките с комикси, но беше проведено и претърсване за списанията, от които бяха изрязани. Контрабандата бе изпратена до спомагателното инженерно помещение, където щеше да бъде разложена на елементарни частици.

Чиновникът, отговаряш за товара, я видя там и му хрумна идея; натрупа я на купчина до останалите стоки пред кораба.

До отпадъчната хартия се появиха шлифовани по странен начин туземни бижута – хризоберил, гранат, опал и кварц.

Чиновникът премигна при вида на камъните и уведоми Капитана.

Брошурите и списанията бяха пренаредени, всяко като отделен артикул. До тях се появиха още камъни…

Накрая всеки артикул бе разкъсан на страници и всеки лист оставен сам. Беше постигнато споразумение: за една яркооцветена страница – един камък. В този момент ергените, успели да скрият скъпите на сърцето си плакати, откриха, че патриотизмът и инстинктът за търговия надделяват над собственическото им чувство – все пак можеха да възстановят запасите в следващия цивилизован порт. Детската беше преровена за още приключенски комикси.

За пръв път в историята на човечеството книжките с комикси и списанията с плакати бяха продадени за много пъти тежестта си в скъпоценности.

Тот IV беше последван от Вуламура и всеки скок приближаваше на зиг-заг все повече до Голямото събрание на Народа; корабът бе обзет от карнавална треска. Някои членове на екипажа бяха освободени от работа, за да практикуват свиренето на музикални инструменти, вахтите бяха реорганизирани, за да позволят на квартетите да пеят заедно, а за атлетите бяха сформирани тренировъчни списъци и те бяха извинени от всички вахти, освен на бойните станции, за да могат да тренират до припадък. Част от екипажа получи главоболие и нервни пристъпи заради изготвянето на плановете, с които „Сису“ щеше да покаже гостоприемството и възвишената си гордост.

През н-пространството прелитаха дълги съобщения и Главния инженер протестираше срещу скандалното хабене на мощност с остри коментари за цената на трития. Но Главният офицер весело подписваше разходните фактури. Докато времето наближаваше все повече и повече, усмивка набраздяваше бръчките й в необичайни посоки, като че ли тя знаеше нещо, но не искаше да говори за него. Торби на два пъти я хвана да се усмихва в негова посока и това го разтревожи; не беше добре да привлича вниманието на Баба. В последно време му се бе случило да получи пълното й внимание веднъж и това изобщо не му хареса – беше го удостоила с честта да яде с нея заради свален рейдер.

Коритото се беше появило на екраните на „Сису“ по време на напускането на Финстър – неочаквано място за атака, тъй като там нямаше много трафик. Тревогата бе прозвучала само четири часа след излитането, когато „Сису“ беше набрал едва 5% от скоростта на светлината и нямаше надежда за бягство.

Проблемът се стовари на главата на Торби; компютърът на левия борд се намираше извън строя – беше получил „нервен срив“ и корабният електроник се потеше над него от началото на скока. Племенникът на Торби, Джери, се бе завърнал към астрогацията, а новият стажант бе получил обучението и по време на дългия скок от Лозиан – юноша, на когото Торби имаше малко доверие, но не се възпротиви, когато Джери реши, че Кенан Дротар е готов за вахта, нищо че никога не е преживявал „истинска“ опасност. Джери беше нетърпелив да се върне в контролната зала поради две причини, статут и немислима неупомената носталгия: в компютърната зала той бе сложил заедно с липсващата си сестричка.

Така че когато рейдерът се появи, всичко беше в ръцете на Торби.

Веднага щом започна да разглежда задачата, той се разтрепери, защото остро осъзнаваше, че компютърът на левия борд не работи. Най-голямото успокоение за управляващия огъня е вярата в свръхчовешките способности на екипа от другата страна, усещането в стил: „Е, дори да сбъркам, онези мозъци от другата страна ще го заковат“, докато другият екип си мисли точно същото. Това помага за постигане на така важното спокойствие.

Сега Торби не можеше да разчита на тази духовна предпазна мрежа. Нито пък на някоя друга. Финстърците не пътуваха в космоса; не съществуваше вероятност коритото да бъде идентифицирано като тяхно. Не можеше да бъде и търговец, ускорението му прехвърляше твърде много гравитации. Нито пък можеше да е от стражата на Хегемонията; Финстър се намираше на много светлинни години извън цивилизацията. Торби осъзнаваше с болезнена яснота, че през следващия час изчисленията му ще трябва да произведат решение; трябваше да стреля и да улучи – или скоро след това отново щеше да стане роб, заедно с цялото си семейство.

Това развали времето му за реакция и забави мислите му.

Но сега той забрави за компютъра от левия борд, за Семейството и дори за рейдера като такъв. Движенията на рейдера се превърнаха просто в данни, изливащи се на таблото му, а задачата – в нещо, за което бе обучен. Партньорът му се тръшна на другата седалка и се закопча, докато от Общите помещения все още дрънчаха и настояваха да узнаят резултата. Торби не ги чуваше, нито пък чу как дрънченето спира. После дойде Джери, изпратен долу от Капитана; Торби изобщо не го забеляза. Джери направи знак на новобранеца да стане от седалката, настани се на нея и отбеляза, че превключвателят сочи, че контрола е у Торби, но не го пипна. Без да говори, той погледна към таблото на Торби и започна да изчислява алтернативни решения, готов да го подкрепи като удари превключвателя, веднага щом Торби изстреля, след което да изпрати своята ракета по различна траектория. Торби не забеляза.

Силният басов глас на Крауза се понесе по аудиоуредбата:

– Прихващач на десния борд… мога ли да ви помогна с маневриране?

Торби не го чу. Джери погледна към него и отговори:

– Не ви съветвам, Капитане.

– Много добре.

Старшият оператор на огъня от десния борд дойде, в грубо нарушение на устава, наблюдавайки мълчаливата борба и по челото му започна да избива пот. Торби не го забеляза. За него не съществуваше нищо друго, освен копчетата, превключвателите и бутоните, все разширения на собствената му нервна система. Обзе го огромно желание да кихне, но той го потисна, без дори да осъзнае.

Торби правеше миниатюрни поправки до последния момент, след това разсеяно докосна бутона, който казваше на компютъра да изстреля ракета по начина, по който предвиждаше изчислената от него крива. Две секунди по-късно атомната ракета пое по пътя си.

Джери посегна към превключвателя – и спря, защото видя Торби като обезумял да задава ново изстрелване, в случай че целта е намалила мощността си. След това входящите данни спряха, защото корабът ослепя. Удари ги парализа.

Пост-анализът показа, че парализиращият лъч им е въздействал в продължение на седемдесет и една секунди. Джери излезе от него, когато той прекрати действието си; после видя как Торби замаяно поглежда към таблото си… после започва бурно да изчислява ново решение въз основа на последните данни.

Джери постави ръка на рамото му.

– Всичко свърши, Торби.

– А?

– Улучи го. Прекрасно попадение. Мата би се гордяла с теб.

В продължение на един ден „Сису“ беше сляп, докато не поправиха н-пространствените му очи. Капитанът продължи да ускорява; нямаше какво друго да направи. Но сега корабът отново можеше да вижда и два дни по-късно се потопи в успокояващата тъмнина на многомерното пространство. Вечерята в чест на Торби се проведе същата нощ.

Баба държа обичайната си реч, благодари, че Семейството отново е пощадено и отбеляза, че синът на „Сису“, седящ до нея, е бил инструмент за този щастлив, но най-вече заслужен изход. След това се облегна и започна да нагъва храната си, докато снаха й кръжеше около нея.

Торби не се радваше на оказаната му чест. Той нямаше ясни спомени от събитието; чувстваше се, като че ли са го удостоили с нея по погрешка. Бе изпаднал в състояние на полушок, след което въображението му заработи.

Те бяха само пирати и той го знаеше. Пирати и робовладелци. Бяха се опитали да откраднат „Сису“ и да поробят Семейството. Торби ненавиждаше робовладелците откакто се помнеше – не просто робството като отвлечено понятие, той мразеше робовладелците до мозъка на бебешките си кости, преди още да научи думата.

Беше сигурен, че Тетко одобрява постъпката му; знаеше, че той, колкото и да бе благ, би подкастрил с една глава всеки робовладелец в Галактиката, без да пролее и сълза.

Въпреки това Торби не се чувстваше щастлив. Продължаваше да мисли за живия кораб, който внезапно бе умрял – изчезнал завинаги в радиоактивен облак. След това погледна към показалеца си и се зачуди. Беше се хванал в старата дилема за човека с противоречивите ценности, който яде месо, но предпочита някой друг да се заеме с коленето.

Когато започна вечерята в негова чест, той не беше спал в продължение на три нощи и му личеше. Торби само ровеше в храната.

Някъде по средата на вечерята забеляза, че Баба го гледа кръвнишки и веднага разсипа храна по куртката си.

– Е – изръмжа тя. – Добре ли си поспа?

– Уф, съжалявам, Бабо. На мен ли говореше?

Той забеляза предупредителния поглед на Майка си, но бе твърде късно; Баба беше ядосана.

– Чакам те да ми кажеш нещо!

– Уф… ами денят е много хубав.

– Не съм забелязала да е необичаен. В космоса рядко вали.

– Имах предвид, че тържеството е хубаво. Да, много хубаво тържество. Благодаря ти, че го организира, Бабо.

– Така е по-добре. Млади човече, прието е, когато един джентълмен вечеря с дама, да й предложи учтив разговор. Обичаят може би не е такъв между фраките, но е неизменен сред Народа.

– Да, Бабо. Благодаря ти, Бабо.

– Нека започнем отначало. Да, тържеството е много хубаво. Опитваме се да накараме всички да се почувстват равни, когато оценяваме заслугите им. Удовлетворяващо е да получиш възможност – най-накрая – да се присъединиш към Семейството, когато отбелязва някое твое качество… похвално качество, ако не и изключително. Поздравления. Сега е твой ред.

Торби бавно полилавя.

Тя изсумтя и попита:

– Какво смяташ да подготвиш за Събирането?

– Уф, не знам, Бабо. Нали разбираш, аз не умея да пея, да играя, нито да танцувам – освен това единствените игри, които знам, са шах и топка, пък и… е, никога не съм бил на Събиране. Не знам какво представляват.

– Хммм! Значи не си се подготвил.

Торби се почувства виновен. После каза:

– Бабо… ти сигурно си била на много Събирания. Можеш ли да ми разкажеш за тях?

Това свърши работа. Тя се успокои и започна с тих глас:

– Вече не правят Събиранията така, както когато бях момиче…

На Торби не му се наложи да говори повече, като изключим звуците на благоговеен интерес. Дълго след като останалите вече чакаха разрешението на Баба да станат от масата, тя продължаваше:

– … и аз можех да избирам между стотици кораби, така да ти кажа. Бях жизнено младо момиче с малки крака и дързък нюх, и моята Баба получаваше предложения за мен от целия Народ. Но аз знаех, че само „Сису“ е подходящ за мен и настоях на своето. О, колко бях пъргава! Танцувах цяла нощ и за игрите на другия ден бях свежа като…

Въпреки, че не беше весело събитие, поне не бе пълен провал.

Тъй като Торби нямаше талант, стана актьор.

Леля Атина Крауза-Фогарт, Началник комисариат и превъзходна готвачка, страдаше от литературната болест в остра форма; бе написала пиеса. Пиесата описваше живота на първия Капитан Крауза и показваше чистото благородство на рода. Първият Капитан бил светец със сърце от стомана. Отвратен от злите обичаи на фраките, той построил „Сису“ (собственоръчно), снабдил го с екипаж в лицето на съпругата си (наречена Фогарт в първата чернова, после сменено с моминското име на Баба, преди да стигне до нея) и техните забележителни деца. Накрая на пиесата корабът скача в космоса, за да разпространява култура и благоденствие в Галактиката.

Торби играеше първия Капитан. Когато разбра ролята си, онемя; беше се явил на прослушването, защото така му казаха. Леля Атина изглеждаше почти толкова изненадана; гласът й звучеше неравно, докато обявяваше името му. Но Баба изглеждаше доволна. Тя се появи на репетициите и направи предложения, които бяха приети с радост.

Партнираше му Луин Гарсия, дошла наскоро от „Ел Нидо“. Той не се беше сприятелил със заместничката на Мата; нямаше нищо против нея, но и нямаше желание за това. Но Луин бе лесна за опознаване. Беше тъмна красавица с меки черти и фамилиарно поведение. Когато се наложи Торби да пренебрегне табуто и да я целуне пред Баба и всички останали, той обърка репликите си.

Но много се постара. Баба изсумтя с отвращение:

– Какво се опитваш да направиш! Да я ухапеш? И недей да я пускаш така, все едно е радиоактивна. Тя ти е съпруга, дръвнико. Току-що си я внесъл в кораба си. Сам си с нея и я обичаш. Сега го направи… не, не, не! Атина!

Торби се огледа диво наоколо. Не му помогна, че видя вдигнатите вежди на Фриц и блажената усмивка на лицето му.

– Атина! Ела тук, Дъще, и покажи на този угнетен, тромав младеж как се целува жена. Целуни го ти и след това нека опита отново. Всички по местата.

Леля Атина, два пъти по-възрастна от Торби, не го разтревожи толкова много. Той се подчини несръчно на инструкциите й, след това успя да целуне Луин, без да падне в краката й.

Сигурно пиесата е била хубава; Баба бе доволна. Тя очакваше с нетърпение да я види на Събирането.

Но вместо това старицата почина на Вуламура.

1Дванадесет пъти по дванадесет, сто четиридесет и четири.

11.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Мата разменена? Заминала завинаги? Малката Мати с печалните очи и веселия смях? Торби почувства дълбока скръб и с удивление осъзна, че това го вълнува.

– Не мога да повярвам!

– Не се прави на глупак.

– Кога и къде е отишла? Защо не ми каза?

– На „Ел Нидо“, очевидно; той е единственият кораб на Народа в порта. Замина преди около час. Не ти казах, защото самият аз не знаех… Докато не бях извикан в каютата на Баба, за да се сбогувам. – Джери се намръщи. – Знаех, че някога ще се случи… но смятах, че Баба ще я остави на кораба, докато управлява огъня.

– Тогава защо, Джери? Защо?

Джери се изправи и каза вдървено:

– Осиновен орто-чичо, казах достатъчно.

Торби го избута обратно на стола му.

– Не можеш да се измъкнеш така, Джери. Аз съм ти „чичо“, само защото те така казаха. Но все още съм бившият фраки, когото научи да работи с компютъра и двамата го знаем. Да поговорим като мъже. Изплюй камъчето!

– Няма да ти хареса.

– И сега не ми харесва! Мати е заминала… Виж Джери, в каютата сме само двамата. Каквото и да е, кажи ми го. Кълна ти се в стоманата на „Сису“, че няма да го направя на роднински въпрос. Каквото и да кажеш, Семейството никога няма да научи.

– Баба може да слуша.

– Ако слуша, значи аз съм ти наредил да ми кажеш и отговорността е моя. Но тя не слуша; време ѝ е да си ляга. Така че говори.

– Добре. – Джери го изгледа кисело. – Ти си го изпроси. Искаш да кажеш, че си нямаш ни най-малка идея защо Баба изгони сестричката ми от кораба?

– А? Никаква… иначе нямаше да питам.

Джери издаде нетърпелив звук.

– Торби, знаех, че си дебелоглав. Но не ми беше известно, че си също така глух, сляп и тъп.

– Остави комплиментите! Давай по същество.

– Ти си причината да разменят Мата. Ти. – Джери погледна към Торби с отвращение.

– Аз?

– А кой друг? Кой играе заедно на топка? Кой седи заедно в киното? Кой нов роднина винаги се появява с момиче от собствената си половина? Ще ти подскажа – името му започва с „Т“.

Торби пребледня.

– Джери, нямах ни най-малка представа.

– Ти си единственият на кораба, който нямаше. – Джери сви рамене. – Не те обвинявам. Вината беше нейна. Тя те преследваше, глупав клоун такъв! Това, което не мога да разбера, е защо не забеляза. Опитах се да ти подскажа.

Торби знаеше за тези неща толкова, колкото птиците за балистиката.

– Не мога да повярвам.

– Няма значение дали вярваш… всички други го забелязаха. Но и на двамата можеше да ви се размине, ако бяхте държали нещата открити и безобидни – а аз винаги ви наблюдавах твърде отблизо, за да се случи нещо друго – и ако сестра ми не си беше изгубила ума.

– А? Как?

– Тя направи нещо, което накара Баба да вземе решение да се раздели със страхотен оператор на огъня. Отиде при нея и поиска да бъде осиновена на другата половина на кораба. По нейния простичък шантав начин тя си е въобразила, че тъй като ти си осиновен, няма голямо значение дали ти е племенница – само трябва нещата да се обърнат и ще може да се омъжи за теб. – Джери изсумтя. – Ако беше осиновен на другата половина, можеше да ѝ мине номерът. Но трябва да е била напълно побъркана, за да си мисли, че Баба – Баба! – би се съгласила на нещо толкова скандално.

– Но… е, аз всъщност не съм ѝ роднина. Не че исках да се женя за нея.

– О, изчезвай от тука! Уморяваш ме.

Торби се мотаеше наоколо, защото не искаше да се върне и да се срещне отново с Джери. Чувстваше се изгубен, сам и объркан; Семейството изглеждаше толкова странно, а обичаите му бяха толкова трудни за разбиране, колкото и лозианците.

Мата му липсваше. Никога преди не му бе липсвала. Тя беше нещо приятно, но рутинно, като трите яденета на ден и другите удобства, с които беше свикнал на „Сису“. А сега му липсваше.

Е, ако бе искала това, защо не ѝ го бяха позволили? Не че той беше мислил по въпроса… но предвид че някой ден трябваше да се ожени, Мата беше не по-малко подходяща от която и да било друга. Той я харесваше.

Накрая Торби се сети, че има един човек, с когото може да поговори. Той отиде да се посъветва с доктор Мейдър.

Потропа на вратата ѝ и чу забързаното „Влез!“ Намери я на колене на пода, заобиколена от вещи. Имаше петно на носа, а безупречната ѝ коса бе разбъркана.

– О, Торби, радвам се, че се появи. Казаха ми, че си навън и аз се опасявах, че ще те изпусна.

Тя говореше на системен английски, така че той ѝ отговори на същия език:

– Искала си да ме видиш?

– За да се сбогувам. Прибирам се вкъщи.

– О. – Торби отново усети същата остра болка, както когато Джери му каза за Мата. Внезапно почувства прилив на печал, че Тетко вече го няма. После се взе в ръце и каза: – Съжалявам. Ще ми липсваш.

– Ти също ще ми липсваш, Торби. Ти си единственият на този голям кораб, с когото се чувствах уютно… което е странно, защото имаме коренно различен произход. Ще ми липсват разговорите ни.

– На мен също – съгласи се нещастно Торби. – Кога тръгваш?

– „Ел Нидо“ заминава утре. Но се налага да се преместя още тази вечер; не искам да изпусна скока, защото иначе могат да минат години, преди да се прибера у дома.

– „Ел Нидо“ пътува до твоята планета? – В главата му започна да се оформя фантастичен план.

– О, не! Само до Таф Бета VI. Но пощенският кораб на Хегемонията ходи дотам, така че мога да се прибера с него. Не мога да пропусна такъв страхотен шанс. – Планът в главата на Торби се стопи; така или иначе беше абсурден – той можеше и да рискува с непозната планета, но Мата не беше фраки.

Доктор Мейдър продължи:

– Главният офицер го уреди. – Тя се усмихна иронично. – Ще се радва да се отърве от мен. Не съм се надявала, че може да отложи заминаването ми, особено като се вземе предвид колко ми беше трудно да се кача на „Сису“; мисля, че баба ти е имала някаква сделка наум, която не е споменала. Във всеки случай трябва да си вървя… с уговорката да остана в женската част на кораба без право да я напускам. Нямам нищо против; ще използвам времето, за да обработя данните си.

Споменаването на женската половина напомни на Торби, че Маргарет ще види Мата. Той започна да обяснява със запъване за какво е дошъл да говорят. Доктор Мейдър го изслуша сериозно, докато събираше багажа си.

– Зная, Торби. Сигурно съм получила неприятната новина още преди теб.

– Маргарет, чувала ли си някога нещо толкова глупаво?

Тя се подвоуми.

– Много неща… при това доста по-глупави.

– Но нашата история не беше нищо особено! И ако това е искала Мата, защо Баба не ѝ е позволила… вместо да я праща на кораб, пълен с непознати. Аз… нямаше да имам нищо против. След като свикна.

Жената-фраки се усмихна.

– Това е най-странната галантна реч, която някога съм чувала, Торби.

Той попита:

– Можеш ли да ѝ предадеш съобщение от мен?

– Торби, ако искаш да ѝ се признаеш във вечна любов или нещо подобно, по-добре недей. Баба ти направи най-доброто за внучката си, при това бързо, с добрина и мъдрост. Направи го в интересите на Мата и срещу непосредствените интереси на „Сису“, защото Мата е ценен кадър. Но Баба ти е на нивото на най-високия стандарт за един Главен офицер; тя взе предвид дългосрочните интереси на всички, които натежаха над загубата на един оператор на огъня. Най-накрая започнах да ѝ се възхищавам – между нас казано, винаги съм ненавиждала старицата. – Маргарет внезапно се усмихна. – А след петдесет години Мата ще взема същите мъдри решения – родът на „Сису“ е първокласен.

– Да пукна, ако разбирам!

– Защото си почти толкова фраки, колкото и аз… но нямаш моето обучение. Торби, повечето неща са правилни или грешни само в зависимост от обстоятелствата; много малко са добри или зли сами по себе си. Но нещата, които са правилни или грешни според съответната култура, наистина са такива. Законът за екзогамията, според който живее Народът, за теб вероятно е само начин да се надхитрят мутациите – всъщност така се и учи в корабното училище.

– Разбира се. Затова не виждам защо…

– Момент само. Значи не можеш да разбереш защо Баба ти би имала против. Изключително важно е Народът да се жени между корабите не само заради гените – това е страничен ефект – а защото един кораб е твърде малък, за да бъде стабилна култура. Идеите и нагласите също трябва да се обменят, в противен случай „Сису“ и цялата култура ще умрат. Затова обичаят е защитен от най-силното възможно табу. „Малкото“ нарушение на това табу е като „малкото“ нарушение на целостта на кораба – катастрофално, ако не се вземат драстични мерки. Разбираш ли сега?

– Ъъъ… не, не мисля.

– Съмнявам се, че и Баба ти го разбира; тя просто знае кое е добро за семейството ѝ и действа прямо и смело. Все още ли искаш да изпратиш съобщение?

– Ъ, може ли да кажеш на Мата, че съжалявам задето не се сбогувахме?

– Ммм, да. Но ще изчакам малко.

– Хубаво.

– По-добре ли се чувстваш?

– Ъ, предполагам… след като казваш, че така е най-добре за Мата. – Торби внезапно възкликна: – Но, Маргарет, не знам какво става с мен! Мислех, че разбирам. А сега всичко се разби на парчета. Чувствам се като фраки и се съмнявам, че някога ще стана Търговец.

Тя внезапно се натъжи.

– Някога си бил свободен. Този навик е труден за преодоляване.

– А?

– Преживял си трудни промени, Торби. Приемният ти баща – първият, Базлим Мъдрия – те е купил като роб и те е превърнал в свой син, свободен като него. А сега вторият ти приемен баща, при това с най-добри намерения, те осинови и по този начин те превърна в роб.

– О, Маргарет! – запротестира Торби. – Как можеш да кажеш такова нещо?

– Какъв си тогава, ако не роб?

– Аз съм Волен търговец, разбира се. Поне такова е намерението на Татко, ако някога успея да се отърва от навиците си на фраки. Но не съм роб. Народът е свободен. Целият.

– Целият… но не и всеки човек поотделно.

– Какво имаш предвид?

– Народът е свободен. Това е най-голямата му гордост. Всеки негов член може да ти обясни, че свободата е онова, което ги прави Народ, а не фраки. Народът е свободен да броди сред звездите, а не е прикован към земята. Толкова свободен, че всеки кораб е суверенна държава, която не иска нищо от никого, ходи където си иска, бие се дори когато няма шансове, не иска милост и никога не сътрудничи, освен ако не ѝ отърва. О, Народът е свободен; тази стара Галактика никога не е виждала такава свобода. Култура, състояща се от по-малко от сто хиляди души, разпръсната на площ от четвърт милиард кубични светлинни години и напълно свободна да отиде навсякъде по всяко време. Никога не е имало такава култура и може би никога няма да има. Свободна като небето… по-свободна от звездите, защото те ходят там, където трябва. О, да, Народът е свободен. – Тя замълча. – Но каква е цената на тази свобода?

Торби примига.

– Ще ти кажа. Не е в пари. Народът се радва на най-високия жизнен стандарт в историята на човечеството. Печалбите от вашата търговия са фантастични. Не е и във физическо или психическо здраве. Никога не съм виждала общество с по-малко болести. Не плащате и с щастието или самоуважението си. Вие сте самодоволно щастливи, а гордостта ви е нещо греховно – и наистина имате с какво да се гордеете. Но онова, с което плащате за вашата небивала свобода… е самата свобода. Не, не говоря със загадки. Народът е свободен… на цената на загубата на индивидуалната свобода на всеки от вас – без да изключвам Главния офицер и Капитана; те са най-малко свободни от всички.

Думите ѝ звучаха възмутително.

– Как така можем да сме едновременно свободни и несвободни? – запротестира той.

– Попитай Мата. Торби, вие живеете в стоманен затвор; пускат ви навън за по няколко часа на всеки няколко месеца. Живеете според правила, по-строги, отколкото във всеки един затвор. Това, че тези правила съществуват, за да бъдете щастливи – и наистина ви правят такива – няма значение; те са заповеди, на които трябва да се подчинявате. Спите там, където ви се каже, ядете когато ви се нареди и каквото ви се даде – няма значение, че храната е вкусна и изобилна; въпросът е, че нямате избор. През деветдесет процента от времето ви се казва какво да правите. Толкова сте подчинени на правилата, че повечето от онова, което казвате, не е свободна реч, а задължителен ритуал; можете да прекарате цял ден, без да изречете фраза, която да не е от „Законите на Сису“. Нали така?

– Да, но…

– Никакво „но“. Торби, кои хора имат толкова малко свобода? Робите? Можеш ли да се сетиш за по-добра дума?

– Но нас не могат да ни продадат!

– Често е съществувало такова робство, в което робите никога не са били продавани и купувани, а само наследявани. Както на „Сису“. Торби, да си роб означава да имаш господар, когото не можеш да смениш. Робите, които се наричате „Народът“, дори не можете да се надявате на освобождаване.

Торби се намръщи.

– Това ли ми е проблемът?

– Мисля, че робският нашийник ти убива по начин, по който не убива на твоите съкорабници – защото те са родени с техните, а ти някога си бил свободен. – Тя погледна към вещите си. – Трябва да ги занеса на „Ел Нидо“. Ще ми помогнеш ли?

– Ще се радвам.

– Не се надявай да видиш Мата.

– Няма – излъга Торби. – Искам да ти помогна. Съжалявам, че заминаваш.

– Честно казано, аз не съжалявам… но не искам да се сбогувам с теб. – Тя се подвоуми. – И аз искам да ти помогна. Торби, антропологът никога не бива да се намесва. Но аз си заминавам, а ти не си част от културата, която изучавам. Ще приемеш ли съвет от една старица?

– Но ти не си стара!

– О, втора галантна реч. Аз съм баба, макар че Главният офицер може да се постресне, ако ме чуе, че претендирам за такъв статут. Торби, мислех, че ще се приспособиш към този затвор. Но вече не съм толкова сигурна. Свободата е привичка, от която е трудно да се откажеш. Скъпи, ако видиш, че не повече можеш да го понасяш, изчакай докато корабът не се приземи на някоя планета, която е свободна, демократична и човешка – и си плюй на петите! Но, Торби, направи го преди Баба ти да реши да те ожени, защото ако изчакаш до тогава, си загубен!

10.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Торби не остана задълго помощник младши оператор на огъня. Джери започна да се обучава за астрогатор. Мата застана начело на командата зала от дясната страна на кораба, а Торби беше официално назначен като Младши оператор на огъня от дясната страна на кораба, управляващ с показалеца си живота и смъртта. Той не беше сигурен, че това му харесва.

После тази подредба се преобърна почти толкова бързо, колкото се беше образувала.

Лозиан е „безопасна“ планета. Населена от цивилизовани нехуманоиди, тя бе пристан, свободен от наземни нападения; не бяха необходими вахти за наблюдение на повърхността ѝ. Мъжете можеха да напускат кораба, за да се забавляват, жените също. (Някои от жените на борда не бяха напускали кораба, изключая Събранията на Народа, откакто бяха разменени на „Сису“ като момичета.)

За Торби Лозиан беше „първият“ му чужд свят, предвид че Джабал беше единствената планета, която се открояваше в паметта му. Затова той гореше от нетърпение да го види. Но работата беше с предимство. Когато го одобриха за оператор на огъня, той беше прехвърлен от хидропониката на най-младшата вакантна длъжност сред чиновниците, отговарящи за товара. Това повиши статута на Торби; бизнесът носеше повече престиж от стопанството. Теоретично сега той беше достатъчно квалифициран, за да проверява товара; на практика обаче това се вършеше от старшия чиновник, докато Торби се потеше заедно с младшите мъжки роднини от всеки отдел. Товаренето беше операция, в която участваха всички, тъй като „Сису“ никога не допускаше хамали вътре, дори това да означаваше, че трябва да плати допълнително.

Лозианците още не бяха изобретили митниците; опакованите в сандъци бали от листа верга се предаваха на купувача досами кораба. Въпреки вентилаторите, трюмът беше целият пропит от техния пикантен, наркотичен аромат, който напомняше на Торби за случая, отдалечен месеци назад във времето на разстояние светлинни години, когато, бидейки беглец с надвиснала над главата му смъртна присъда, се беше сгушил в един такъв сандък, докато приятелски настроен странник го вмъкваше контрабандно на борда, тайно от полицията на Саргон.

Това не изглеждаше възможно. Неговият дом беше „Сису“. Дори докато се удивляваше на този факт, той мислеше на езика на Семейството.

Торби осъзна и внезапно се почувства виновен за това, че не беше мислил често за Тетко в последно време. Нима забравяше Тетко? Не, не! Той никога нямаше да забрави нищо свързано с него… Тона на гласа му, безстрастия му поглед, когато се канеше да разкритикува нещо, скърцащите му през студените сутрини стави, неизменното му търпение, без значение какво се случваше. През всички тези години Тетко нито веднъж не му се беше ядосвал. С изключение на един път.

– Не съм ти господар!

Тетко се беше ядосал тогава. Това бе изплашило Торби; не го беше разбрал.

Сега, далеч през времето и пространството, Торби внезапно разбра. Само едно нещо можеше да разгневи Тетко: той беше изключително обиден от твърдението, че Базлим Сакатия може да бъде господар на роб. Тетко, който твърдеше, че мъдрият човек не може да бъде обиден, защото истината не може да обижда, а неистината не е достойна да бъде забелязвана.

И все пак Тетко беше обиден от истината, защото му беше господар, тъй като го беше купил от търга. Не, това беше абсурдно! Той не беше роб на Тетко, а му беше син… Тетко никога не се държеше като господар, дори когато му беше зашлевявал шамар за някой гаф. Тетко… си беше Тетко.

Тогава Торби разбра, че единственото нещо, което Тетко мрази, е робството.

Торби не знаеше защо е толкова сигурен в това, но то беше факт. Той не можеше да си спомни някога Тетко да е произнасял дори една дума за робството като такова; всичко което Торби си спомняше, че Тетко някога е казвал, беше че човек трябва да бъде свободен в мислите си.

– Ей! – Главният чиновник гледаше към него.

– Сър?

– Ще местиш ли този сандък или ще си правиш легло от него?

Три местни дни по-късно Торби тъкмо се беше изкъпал и се канеше да излезе с Фриц, когато Боцманът надникна в банята, забеляза го и каза:

– Капитанът ви поздравява и моли Чиновник Торби Базлим-Крауза да го посети.

– Тъй вярно, Боцман! – отвърна Торби и добави нещо под нос.

Той се облече набързо, пъхна глава в каютата си, за да съобщи тъжната новина на Фриц и побърза към каютата на Капитана, надявайки се, че Боцманът му е казал, че Торби се къпе.

Вратата беше отворена. Торби се обърна към Капитана с формално приветствие, но той го прекъсна:

– Здравей, Синко. Влез.

Торби премина от корабно обръщение на семейно:

– Да, Татко.

– Каня се да изляза. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Сър? Искам да кажа, „Да, татко!“ Ще се радвам.

– Добре. Виждам, че си готов. Да тръгваме. – Той посегна към едно шкафче и подаде на Торби някакви усукани жици. – Ето ти джобни пари. Може да искаш да си купиш сувенир.

Торби ги разгледа.

– Колко струва това, Татко?

– Нищо – особено след като напуснем Лозиан. Така че трябва да ми върнеш онова, което ти остане, за да го обърна в кредити. Местните ни плащат в торий и стоки.

– Да, но как да разбера колко струва дадена стока?

– Вярвай на думата им. Няма да те измамят или да се пазарят. Странни същества. Не е като на Лотарф. Там си късметлия, ако успееш да си купиш бира, без да се пазариш един час.

Торби разбираше лотарфианците много по-добре от лозианците. Имаше нещо непочтено в покупка без учтиво количество пазарлък. Но фракитата имаха варварски обичаи, на които трябваше да се угажда. А „Сису“ се гордееше с това, че никога не си беше имал проблеми с фраки.

– Ела. Можем да говорим докато вървим.

Докато се спускаха, Торби погледна към кораба до тях, Волния търговец „Ел Нидо“, принадлежащ на клана Гарсия.

– Ще ги посетим ли, Татко?

– Не, обменихме визити с тях още първият ден.

– Нямах предвид това. Ще има ли тържества?

– А, Капитан Гарсия и аз се съгласихме да ги пропуснем. Той бърза да скочи. Разбира се, няма проблем да ги посетиш, за да изпълниш дълга си. – Той добави: – Обаче не си струва. Корабът прилича на „Сису“, но не е толкова модерен.

– Мислех да разгледам компютърните им зали.

Скоро достигнаха земята.

– Съмнявам се, че ще те пуснат. Те са суеверно племе.

Докато слизаха от трапа, едно лозианско бебе дотърча до тях, започна да ги обикаля и да души краката им. Капитан Крауза остави малкото същество да го проучи, след това каза меко:

– Достатъчно. – И внимателно го избута от себе си.

Майка му го извика обратно, вдигна го и го напляска. Капитан Крауза ѝ помаха и извика:

– Здравей, приятелко!

– Здравей, Търговецо! – отвърна тя на интерлингве пискливо и пронизително.

На височина тя беше около две трети от ръста на Торби, вървеше на четири крака, а предните ѝ крайници бяха повдигнати. Бебето вървеше на всичките си шест. И двамата бяха гладки, красиви и наблюдателни. Торби беше развеселен от външния им вид и само малко отблъснат от двете им усти – една за ядене и една за дишане и говорене.

Капитан Крауза продължи да говори:

– Добре се справи с лозианския кораб.

Торби се изчерви:

– Значи сте разбрал за това, Татко?

– Какъв капитан бих бил, ако не знаех? А, разбирам какво те тревожи. Забрави го. Ако ти задам цел, ти трябва да я свалиш. От мен зависи да прекъсна веригите ти, ако разпознаем кораба като приятелски. Ако натисна благословеното копче, твоят компютър не може да стреля, бомбите са обезвредени, пусковите установки са блокирани, а Главният инженер не може да задейства самоубийствения бутон. Така че дори да чуеш отбоя или пък ако се развълнуваш и го пропуснеш – няма особено значение. Довърши си работата; това е отлична практика.

– О, не знаех за това, Татко.

– Джери не ти ли каза? Трябва да си забелязал бутона. Големия червен точно под дясната ми ръка.

– Ъ, аз никога не съм бил в Контролната зала, Татко.

– А? Трябва да поправим това; някой ден тя може да ти принадлежи. Напомни ми… веднага след като преминем към свободен полет.

– Ще ви напомня, Татко. – Торби се радваше на перспективата да влезе в тайнственото светилище – беше сигурен, че половината му роднини никога не са го посещавали. Но коментарът го изненада. Би ли могъл един бивш фраки да стане командир? Беше законно осиновен син да седне в капитанското кресло; понякога капитаните нямаха собствени. Но бивш фраки?

Капитан Крауза продължи:

– Не ти обръщам вниманието, което би трябвало, Синко… Нито се грижа за теб както би се очаквало за сина на Базлим. Но семейството е голямо и времето ми е запълнено. Държат ли се добре с тебе?

– Да, разбира се, Татко!

– Ммм… Радвам се да го чуя. Нали знаеш, все пак не си роден сред Народа.

– Знам. Но всички се държат добре.

– Хубаво. Получих добри доклади за теб. Изглежда се учиш бързо за… Наистина се учиш бързо.

Торби кисело довърши изречението наум. Капитанът продължи:

– Бил ли си някога в Инженерната зала?

– Не, сър. Само веднъж в тренировъчната.

– Сега е добър момент да я посетиш, докато все още сме на земята. По-безопасно е и молитвите и пречистването не са толкова дълги. – Крауза замълча. – Не, по-добре да изчакаме, докато статутът ти се изясни – Главният инженер намеква, че си подходящ за неговия отдел. Втълпил си е, че така или иначе няма да имаш деца и може да използва посещението като повод да ти попречи. Инженери!

Торби разбра прекрасно тази реч, дори последната дума. Инженерите се смятаха за леко гламави; вярваше се, че излъчването от изкуствената звезда, която даряваше живота на „Сису“, йонизираше мозъчните им тъкани. Вярно или не, на инженерите можеха да им се разминат скандални нарушения на етикета – „невинен поради невменяемост“ беше неизречената им защита, след като бяха постоянно изложени на опасностите на занаята си. Главният инженер дори отговаряше на Баба.

Но младшите инженери не бяха допускани до вахтите в инженерната зала до момента, в който вече не се очакваше да имат деца. Те се грижеха за спомагателните машини и даваха тренировъчни вахти в учебната инженерна зала. Народът беше предпазлив към вредните мутации, защото се излагаше на повече радиационни опасности от планетните жители. Човек никога не виждаше явни мутации сред него; какво се случваше с мутиралите по рождение бебета беше толкова голямо табу, че Торби дори не знаеше за него. Той знаеше само, че наблюдателите в инженерната зала са възрастни мъже.

Нито пък се интересуваше от това да има потомство; той просто видя в забележката на Капитана намек, че Главния инженер смята, че Торби бързо може да се издигне до високопоставения статут на наблюдател в инженерната зала. Идеята го омагьоса. Мъжете, които се бореха с полуделите богове на ядрената физика, имаха статут съвсем малко по-нисък от този на астрогаторите… а по тяхно собствено мнение, дори по-висок. Тяхното мнение беше по-близко до фактите от официалното становище; дори заместник-капитанът, който би се опитал да използва ранга си, за да се наложи на човек, даващ вахти в инженерната зала, вероятно би завършил кариерата си броейки складови наличности, докато инженерът ще полежи малко в лазарета, след което ще продължи да прави каквото си иска. Беше ли възможно един бивш фраки да се издигне до такива висоти? Може би някой ден щеше да стане Главен инженер и щеше да отвръща дръзко и безнаказано на самия Главен офицер?

– Татко – започна Торби нетърпеливо – нима Главният инженер смята, че мога да се науча на ритуалите на Инженерната зала?

– Не казах ли същото?

– Да, сър. Ъъъ… чудех се защо мисли така?

– Да не си глупав? Или необичайно скромен? Всеки човек, който може да се справи с математиката за управление на огъня, може да изучи ядреното инженерство. Но може да изучи и астрогацията, което е също толкова важно.

Инженерите никога не мъкнеха товари; единствената работа, която извършваха в портовете, беше да товарят тритий и деутерий или да изпълняват други задачи, които си бяха изцяло техни. Те не се занимаваха със стопанството. Те…

– Татко? Мисля, че би ми харесало да стана инженер.

– Е? Ако това си си наумил, забрави го.

– Но…

– Какво „но“?

– Нищо, сър. Да, сър.

Крауза въздъхна.

– Синко, аз имам задължения към теб, които изпълнявам по възможно най-добрия начин. – Капитанът обмисли какво би могъл да каже на момъка. Майка беше отбелязала, че ако Базлим е искал момчето да разбере съобщението, което носи, е щял да го запише на интерлингве. От друга страна, тъй като сега то знаеше езикът на Семейството, вероятно си го беше превело само. Не, по-вероятно беше да го е забравило. – Торби, знаеш ли кое е твоето семейство?

Торби се сепна.

– Сър? Семейството ми е „Сису“.

– Разбира се! Но имам предвид преди това.

– Имаш предвид Тетко? Базлим Сакатия?

– Не, не! Той беше твой приемен баща, какъвто съм аз сега. Знаеш ли в кое семейство си се родил?

Торби каза мрачно:

– Не мисля, че някога съм имал такова.

Крауза, осъзнал, че е напипал болно място, побърза да се намеси:

– Синко, недей да копираш поведението на връстниците си. Ако не бяха фракитата, с кого щяхме да търгуваме? Как щеше да живее Народът? Щастлив е онзи, който се е родил сред Народа, но няма от какво да се срамуваш, ако си се родил фраки. Всеки атом има своето предназначение.

– Не се срамувам!

– По-спокойно!

– Простете, сър. Аз не се срамувам от предците си. Просто не знам кои са те. Доколкото ми е известно, може да са били и от Народа.

Сега Крауза се сепна.

– Може и да са били – отвърна бавно той.

Повечето роби се купуваха от планети, които уважаваните търговци никога не посещаваха или пък се раждаха в именията на собствениците си… но един трагичен процент бяха хора от Народа, откраднати от рейдърите. Този младеж… Дали някой кораб от Народа не беше изгубен по подходящото време? Той се зачуди дали би могъл да намери такава идентификация на следващото Събрание от записите на Комодора.

Но дори това не изчерпваше всички възможности; някои главни офицери бяха немарливи по отношение на идентификациите при раждане, други чакаха да стане време за Събрание. На Майка никога не ѝ се свидеха разходите за n-мерните съобщения; тя искаше нейните деца да се записват веднага. На „Сису“ не се допускаха мърлящини.

Ами ако момчето се беше родило сред Народа, но неговият запис така и не бе стигнал до Комодора? Колко нечестно би било да изгуби рожденото си право!

Една мисъл се промъкна на пръсти в мозъка му: такъв пропуск би могъл да се поправи по повече от един начин. Дали някой Волен търговец не беше изгубен… Той не можеше да си спомни.

Нито пък можеше да говоря за това. Но колко чудесно би било да даде на момъка родословие! Ако можеше…

Капитанът смени темата:

– По някакъв начин, момко, ти винаги си бил част от Народа.

– А? Какво имаш предвид, Татко?

– Синко, Базлим Сакатия беше почетен член на Народа.

– Наистина ли? Как така, Татко? На кой кораб?

– На всички кораби. Той беше избран на Събрание. Синко, преди много време се случи нещо срамно. Базлим го поправи. Това постави целия Народ в дълг към него. Но казах достатъчно. Кажи ми, обмислял ли си да се ожениш?

Последното нещо, за което Торби би се замислил, беше бракът. Той беше ужасно нетърпелив да чуе какво е направил Тетко, за да стане по такъв невероятен начин част от Народа. Но той разпозна тревогата, с която възрастният мъж засегна табуто.

– Не, Татко.

– Твоята Баба смята, че вече си започнал да забелязваш момичетата.

– Е, сър. Баба никога не греши… Но аз не съм го осъзнал.

– Мъжът не е пълноценен без съпруга. Но не смятам, че си достатъчно възрастен за това. Смей се с всички момичета, но не плачи с никое – и не забравяй обичаите ни.

Крауза се замисли, че е обвързан от нареждането на Базлим да потърси помощта на Хегемонията, за да открие произхода на момчето. Би било твърде неудобно, ако Торби се оженеше, преди да се появи подходящата възможност за това. Но все пак момчето се беше източило, откакто се беше качило на „Сису“. Към тревогите на Крауза се прибавяше неспокойното чувство, че неговата недооформена идея да открие (или фалшифицира) родословие за Торби влиза в противоречие ненарушимия му дълг към Базлим.

Тогава му дойде наум една великолепна идея.

– Ето какво ще ти кажа, Синко! Възможно е момичето за теб да не е на борда на кораба. Все пак в женската част има само няколко девойки – а избирането на съпруга е сериозна работа. Тя може да ти спечели статут или да те провали. Така че защо не го караш по-полека? На Голямото събрание ще срещнеш стотици подходящи момичета. Ако намериш такова, което харесваш и което също те харесва, ще го обсъдя с Баба ти и ако тя одобри, можем да се пазарим за размяната ѝ. Няма да се поскъпим. Как ти звучи това?

Проблемът удобно се отлагаше.

– Звучи прекрасно, Татко!

– Казах достатъчно.

Крауза доволно се замисли как ще успее да провери записите, докато Торби се среща със „стотиците момичета“ и освен това нямаше да има нужда да преразглежда задължението си към Базлим преди това. Момъкът можеше да е роден сред Народа – всъщност очевидните му достойнства правеха почти невъзможен произхода му от фраки. И ако се окажеше така, желанието на Базлим щеше да бъде изпълнено по дух още по-добре, отколкото ако се придържаше към буквата. А дотогава можеше да забрави за това.

Те извървяха милята до покрайнините на лозианското селище. Торби се вгледа в лъскавите лозиански кораби и си помисли смутено, че се беше опитал да изгори един от тези красавци в космоса. После си припомни, че Татко беше казал как не е работа на оператора на огъня да се притеснява за целта, която му е дадена.

Когато навлязоха в градския трафик, вече нямаше време да се притеснява. Лозианците не използваха пътнически автомобили, нито биха предпочели нещо толкова величествено като покритите настилки. Пешком те напредваха два пъти по-бързо, отколкото човек може да тича; а ако бързаха, си слагаха превозно средство, което приличаше на реактивен двигател. Четири или понякога шест крайника се обвиваха в ръкави, които завършваха с нещо като кънки. Шасито обвиваше тялото и поддържаше електростанцията (Торби не можеше да си представи от какъв вид). Затворен в този механичен клоунски костюм, всеки от местните се превръщаше в управляема ракета, ускоряваща с безгрижна невъздържаност, пръскаща искри, изпълваща въздуха с пронизителни шумове, завиваща в противоречие с триенето, инерцията и гравитацията, влизаща и излизаща от движението когато си поиска, и спираща в последната възможна секунда.

Пешеходците и бързоходните маниаци се смесваха демократично без забележими правила. Изглежда нямаше възрастово ограничение за шофиране и най-малките лозианци бяха просто по-безразсъдни варианти на своите родители.

Торби се чудеше дали щеше да стигне до космоса жив.

Лозианецът можеше да изсвисти към Торби от погрешната страна на улицата (не че имаше правилна), да спре с пищене почти върху пръстите на краката му, да завие встрани, дишайки в лицето му – и изобщо да не го докосне. В такива случаи Торби обикновено подскачаше. След дозина такива избягвания, той се опита да се държи като приемния си баща. Капитан Крауза вървеше равномерно напред, очевидно сигурен, че лудите шофьори ще го третират като неподвижен обект. На Торби му беше трудно да живее с тази вяра, но това изглежда работеше.

Той не можеше да определи как е организиран градът. Механизираният трафик и пешеходците се изливаха от всеки отвор и конвенцията за частни имоти и обществени улици изглежда не важеше тук. Като начало те продължиха в област, която Торби класифицираше като площад, после се качиха по рампа, издигаща се през сграда, която не притежаваше ясни граници – нямаше нито вертикални стени, нито определен покрив – след това излязоха от нея и се спуснаха надолу, през арка, която заобикаляше една дупка. Торби се почувства изгубен.

Веднъж той реши, че напредват през частен дом – провираха се през нещо, което приличаше на официална вечеря. Но гостите само издърпаха краката си от пътя им.

Крауза спря.

– Почти стигнахме. Синко, ще посетим фракито, което купи товара ни. Тази среща ще оправи проблема помежду ни, предизвикан от купуването и продаването. Той ме обиди като ми предложи заплащане; сега трябва отново да станем приятели.

– Не ни ли платиха?

– Какво би казала Баба ти? Вече ни платиха, но сега аз ще му го дам безплатно, а той ще ми даде тория защото харесва красивите ми сини очи. Техните обичаи не позволяват нещо толкова глупаво като продаването.

– Те не търгуват ли помежду си?

– Естествено, че търгуват. Но теорията е, че един фраки дава на друг онова, от което се нуждае. Чисто съвпадение е, че единият има пари, които се опитва да пробута на другия като подарък – и че двата подаръка се уравновесяват. Те са хитри търговци, Синко; никога не успяваме да изкараме някой допълнителен кредит тук.

– Тогава защо са всички тези безсмислици?

– Синко, ако се притесняваш защо фракитата правят онова, което правят, ще полудееш. Когато си на тяхната планета, прави го по техния начин… така се прави добър бизнес. Сега слушай. Ще хапнем по приятелски… само дето те не могат, защото ще изгубят престижа си. Затова между нас ще има екран. Ти трябва да присъстваш, защото синът на лозианеца ще е там… само дето е дъщеря. А фракито, което отивам да видя, е майката, а не бащата. Техните мъжки живеят в мъжката част на къщата… или поне така мисля. Но забележи, че когато говоря чрез преводача, ще използвам мъжки род.

– Защо?

– Защото те знаят достатъчно за нашите обичаи и им е известно, че мъжки род означава главата на къщата. Логично е, ако погледнеш на нещата по този начин.

Торби се зачуди. Кой беше главата на Семейството? Татко? Или Баба? Разбира се, когато Главният офицер издадеше заповед, я подписваше с „По заповед на капитана“, но това беше само защото… не. Е, както и да е…

Торби внезапно заподозря, че обичаите на Семейството на моменти също са нелогични. Но капитанът продължаваше да говори:

– Всъщност няма да ядем с тях; това е още една илюзия. Ще ти сервират лигава зелена течност. Просто я приближи до устните си; ако я изядеш, ще изгори гърлото ти. Иначе… – Капитан Крауза замълча докато един лозиански хаймана едва избегна крайчеца на носа му. – Иначе слушай какво говорим, за да знаеш как да се държиш следващия път. А, да! – след като попитам на колко години е синът на домакина, той ще те попита същото. Трябва да отговориш „четиридесет“.

– Защо?

– Защото по техните години това е подходяща възраст за син, който помага на баща си.

Те пристигнаха, но изглеждаше като че ли все още се намират на обществено място. После клекнаха срещу два лозианеца, а трети клечеше наблизо. Екранът между тях беше с размера на носна кърпа; Торби можеше да гледа над него. Той се опита да наблюдава, да слуша и да се учи, но трафикът така и не намаля. Той се носеше наоколо и се врязваше между тях с щастлива, пронизителна глъчка.

Техният домакин започна като обвини капитан Крауза, че го е подмамил да извърши престъпление. Преводачът беше почти невъзможен за разбиране, но за сметка на това показа завидно владеене на вулгарно интерлингве. Торби не можеше да повярва на ушите си и очакваше, че Татко или ще си тръгне, или ще започне да се бие.

Но капитан Крауза го изслуша тихо, после отговори с истинска поезия – той обвини лозианеца във всяко възможно престъпление от качване на неправомерни товари на борда до хулиганство и измами по космическите пътища.

Това постави срещата на приятелска почва. Лозианецът им подари тория, с който вече беше платил, след това предложи да добави синовете си и всичко, което притежаваше.

Капитан Крауза прие и му подари „Сису“ заедно с цялото му съдържание.

Двете страни щедро върнаха подаръците. После възобновиха статуквото, като всеки задържа като символ на приятелство онова, което вече притежаваше: лозианецът – стотиците килограми листа верга, а Волният търговец – намотките торий. Двамата се съгласиха, че подаръците нямат друга стойност, освен чисто сантименталната. В изблик на емоции лозианецът подари сина си, а Крауза му (й) подари Торби. След като обмениха информация обаче, се оказа че и двамата са твърде млади, за да напуснат гнездото.

Измъкнаха се от тази дилема като синовете размениха имената си и Торби се оказа собственик на име, което не искаше и не можеше да произнесе. След това „ядоха“.

Противната зелена субстанция не само беше неподходяща за пиене, а когато Торби вдиша парите ѝ, той изгори ноздрите си и се задави. Капитанът му отправи укорителен поглед.

След това си заминаха. Нямаше „довиждане“, просто станаха и си тръгнаха. Капитан Крауза каза замислено, докато вървеше като сомнамбул през бурния трафик:

– Добри хора, за фраки. Никога не съм имал лоши сделки с тях. Толкова са честни, че понякога се чудя какво би станало, ако се съглася с някоя от офертите им. Вероятно биха ми се издължили.

– Едва ли!

– Не бъди толкова сигурен. Може и да успея да те разменя за този подрастващ лозианец.

Торби млъкна.

С това работата приключи. Капитан Крауза помогна на Торби да напазарува и да разгледа забележителностите, което облекчи Торби, тъй като той не знаеше какво да си купи, нито дори как да се прибере вкъщи. Приемният му баща го заведе в магазин, където разбираха интерлингве. Лозианците произвеждаха всякакви видове изключително сложни вещи, никоя от които Торби не можа да разпознае. По съвет на Крауза той си избра малък полиран клуб, който, след като го разтресеш, показваше в недрата си безкрайни лозиански картини. Торби предложи намотките си, лозианецът избра една и му върна ресто от една огърлица с пари. После подари на Торби магазина заедно със съдържанието му.

Торби, който говореше чрез Крауза, съжали, че няма какво да му предложи, освен услугите си до края на живота си. После се измъкнаха от затруднението с учтиви обиди.

Момчето почувства облекчение, когато стигнаха космопорта и видя уютните, познати форми на стария „Сису“.

Когато стигна каютата си, Джери лежеше там с вдигнати крака и ръце зад главата. Той погледна нагоре, но не се усмихна.

– Здрасти, Джери!

– Здравей, Торби.

– Излезе ли?

– Не.

– А аз излязох. Виж какво си купих! – Торби му показа вълшебния клуб. – Всеки път като го разтресеш, се вижда различна картина.

Джери разгледа едно изображение, после върна куба.

– Много хубаво.

– Джери, защо си мрачен? Да не си ял нещо?

– Не.

– Изплюй камъчето.

Джери пусна краката си на палубата и погледна към Торби.

– Връщам се в компютърната зала.

– А?

– О, няма да изгубя статута си. Само докато обуча някой друг.

Торби се смрази.

– Освободили ли са ме?

– Не.

– Какво имаш предвид тогава?

– Размениха Мата.

9

ГЛАВА ДЕВЕТА

По времето, когато „Сису“ се приближаваше към Лозиан, Торби вече се намираше в пълна бойна готовност. Първата му задача беше да помага в централната превързочна станция, една ненужна сама по себе си работа, но подготовката му по математика бързо го повиши.

Той беше посещавал корабното училище. Базлим му беше дал обширно образование, но този факт не означаваше много за наставниците му, тъй като повечето от нещата, които те смятаха за необходими – финският език, както те го говореха, историята на народа и на „Сису“, търговските обичаи, бизнес практиките и законите за внос и износ на множество планети, хидропоника, икономика на кораба, корабна безопасност и контрол над щетите – бяха области, до които Базлим дори не се беше докоснал. Вместо това той беше наблегнал на езиците, науката, математиката, галактографията и историята. Торби поглъщаше новите предмети със скорост, възможна само за някой, обучен по усърдните методи на Базлим. Търговците се нуждаеха от приложна математика – счетоводство и отчетност, астрогация и нуклеоника за нуждите на н-кораба, захранван от водороден синтез. Торби бързо изгази през първото, второто беше малко по-трудно, но що се отнася до третото, корабният учител беше изумен, че този бивш фраки вече е учил многомерна геометрия.

Затова той докладва на Капитана, че си имат математически гений на борда.

Това не беше вярно, но то осигури на Торби назначение при компютъра за управление на огъня на десния борд.

Най-голямата опасност за търговските кораби се крие в първия и последния стадий на всеки скок, когато корабът се движи с подсветлинна скорост. Теоретично е възможно да се засече и прихване кораб, който се движи със скорост, много пъти по-голяма от тази на светлината, въпреки че това изглежда ирационално за четиримерното пространство на сетивата. На практика това е точно толкова лесно, колкото да уцелиш определена дъждовна капка с лък и стрела по време на буря в полунощ. Но пък е напълно възможно да се хване кораб, движещ се с подсветлинна скорост, ако атакуващият е бърз, а жертвата е голям и тромав товарен кораб.

„Сису“ ускоряваше със сто стандартни гравитации и използваше това ускорение, за да намали колкото може повече опасното време. Но кораб, който ускорява с един километър в секунда всяка секунда, има нужда от три и половина стандартни дни, за да достигне светлинна скорост.

Половин седмица е дълго време на изнервено чакане. Удвояването на ускорението би намалило опасното време наполовина и би направило „Сису“ пъргав като рейдър, но това значеше, че водородната камера трябва да стане осем пъти по-голяма, със съответното увеличение на радиационната защита, спомагателното оборудване и парамагнитната капсула, която удържа водородната реакция. Допълнителната маса би елиминирала напълно товарния капацитет. Търговците са работещи хора – дори ако нямаше паразити, които да ги ограбват, те не биха могли да си позволят да изгорят печалбите си в полза на експоненциалния закон на многомерната физика. Така че „Сису“ имаше най-добрите параметри, които можеше да си позволи, но те не бяха достатъчни, за да избяга от кораб, необременен с товар.

Нито пък корабът можеше да маневрира лесно. Той трябваше да подстъпи от правилната посока, когато навлизаше в беззвездната нощ на н-мерното пространство, иначе когато излезеше, щеше да се намира твърде далеч от пазара. Такава грешка би могла да измести баланса от черно на червено. Още по-лошо – неговият шкипер трябваше да бъде подготвен да спре захранването изцяло, в противен случай рискуваше изкуственото гравитационно поле на н-мерния му кораб да бъде унищожено – и по този начин да направи Семейството на ягодов мармалад, когато меките тела бъдат внезапно подложени на сто гравитационни единици.

Затова капитаните получават язва. Не заради пазарлъците за товара, изчислението на отстъпки и комисионни и опитите да налучкат кои стоки ще се продават най-добре. Не и заради дългите скокове през чернотата на космоса – тогава те могат да си почиват и да дундуркат бебета. Началото и краят на всеки скок са нещата, които ги убиват – дългите болезнени часове, в които може да им се наложи да вземат решение за части от секундата – решение, което да струва живота – или свободата – на семейство им.

Ако рейдърите искаха да унищожат търговските кораби, „Сису“ и неговите побратими не биха имали никакъв шанс. Но рейдърите искат плячка и роби; те не биха спечелили нищо, ако просто взривят някой кораб.

Търговците нямат такива скрупули; унищожението на атакуващият ги кораб е идеалният резултат. Атомните прихващачи са ужасно скъпи, а използването им се отразява зле на печалбите. Но ако компютърът каже, че целта може да бъде достигната, няма връщане назад – докато рейдерът би използвал разрушителни оръжия, само за да се спаси. Неговата тактика е да заслепи целта и да изгори инструментите й, така че да може да се приближи достатъчно, за да парализира всички на борда. Или, ако не успее, да ги убие, без да унищожава кораба и товара му.

Ако може, търговецът би избягал. Би се бил, само ако няма друг избор. Но когато се бие, той се опитва да унищожи другия кораб.

Когато „Сису“ се движеше с подсветлинна скорост, той се вслушваше със своите изкуствени сетива във всяко смущение в многомерното пространство, в шепота на комуникациите в н-пространството или пък в „белия“ рев на кораб, ускоряващ с много гравитации. Данните се изливаха в австрогационния корабен аналог на космоса и въпросите бяха: Къде е този кораб? Какъв е неговият курс? Скорост? Ускорение? Може ли да ни хване, преди да достигнем н-пространството?

Ако отговорите бяха тревожни, обработените данни се изпращаха към компютрите, управляващи огъня на левия и десния борд, а „Сису“ се стягаше за битка. Оръжейниците зареждаха атомните прихващачи, галеха лъскавите им страни и мърмореха заклинания. Главният инженер отключваше бутона за самоубийство, който позволяваше на реактора да се превърне в чудовищна водородна бомба и се молеше в момента на изпитание да има смелостта да избави хората си в подслона на смъртта. Капитанът пускаше алармата, която извикваше двете смени дежурни в Общите помещения. Готвачите изключваха огъня. Помощник-инженерите спираха циркулацията на въздуха. Фермерите казваха сбогом на зелените си растения и тичаха към бойните станции. Майките с малки деца се събираха заедно, закопчаваха се и държаха здраво децата си.

След това започваше чакането.

Но не и за Торби. Нито за останалите зачислени към компютрите, управляващи огъня. Те се потяха, пристегнати в ремъците на креслата си, защото през следващите часове и минути животът на „Сису“ се намираше в техните ръце. Компютрите обработваха за милисекунди информацията от аналога, решаваха дали торпедотата могат да стигнат до целта, след което предлагаха четири отговора: балистична „възможност“ или „невъзможност“ за очакваните условия, „да“ или „не“ в случай на промяна на условията от страна на единия, другия или и двата кораба чрез прекъсване на захранването. Автоматичните вериги се справят с достигането до тези отговори, но машините не могат да мислят. Половината от всеки компютър е проектирана така, че да позволява на оператора да изчисли каква може да бъде ситуацията в далечното бъдеще – след около пет минути, ако се променят някои параметри… и дали целта може да бъде достигната при тези промени.

Всеки параметър може да бъде променен чрез човешка намеса; изстрелването по интуиция от страна на човек-оператор може да спаси кораба – или да го изгуби. Парализиращият лъч се разпространява със скоростта на светлината; торпедотата нямат време да развият повече от няколкостотин километра в секунда. Все пак е възможно рейдърът да се доближи в обхват за излъчване, да стартира парализиращия си лъч и търговецът да изстреля прихващач, преди лъчът да го засегне. В такъв случай той ще бъде спасен, когато рейдерът се превърне в радиоактивна мъгла малко по-късно.

Но ако операторът избърза с няколко секунди поради нетърпение или пък се забави също толкова заради предпазливост, той може да изгуби кораба си. Ако избърза, ракетата му няма да достигне целта си, а ако се забави, тя никога няма да бъде изстреляна.

Ветераните не са добри за тези задачи. Идеалният оператор на огъня е юноша или пък млад мъж или жена, с бърза мисъл и действия, уверен и с интуитивно разбиране за математическите съотношения отвъд догмите и правилата, и без страх от смъртта, която все още не може да си представи.

Търговците трябва винаги да са нащрек за такива младежи. Торби изглежда имаше усет за математиката; вероятно имаше и други данни за тази работа, която беше нещо средно между игра на шах под чудовищен натиск и бърза игра на топка. Негов наставник беше Джери Кингсолвър – неговият племенник и съквартирант. По семеен ранг Джери беше младши спрямо него, но изглеждаше по-възрастен. Извън компютърната зала наричаше Торби „Чичо“, но по служба Торби го наричаше „Старши оператор на огъня на десния борд“ и добавяше „сър“.

По време на дългите седмици на прехода към Лозиан Джери обучаваше Торби. По принцип Торби трябваше да се приготвя за хидропонната ферма, а Джери беше Старши служителят, отговорен за товара. На кораба обаче имаше много фермери, а в офиса, отговарящ за товара, нямаше много работа, докато бяха в космоса. Затова капитан Крауза нареди на Джери да занимава Торби в компютърната зала.

Тъй като корабът оставаше в състояние на бойна готовност в продължение на половин седмица, докато ускори до светлинна скорост, във всяка бойна станция имаше по двама дежурни, които се сменяха. Младшият оператор на Джери беше неговата по-малка сестра Мата. Компютърът имаше две конзоли, всяка от които можеше да управлява огъня чрез превключване на превключвател. В Общите помещения те седяха един до друг – Джери управляваше, а Мата беше готова да поеме контрола.

След ускорен курс за това какво може да направи машината, Джери пусна Торби на едната конзола, Мата на другата и им даде задачи от контролната зала на кораба. Всяка конзола записваше; беше възможно да се види какви решения е взел всеки оператор и как се сравняват те с онези, взети в битка, защото данните бяха от записи, от истински или възможни битки в миналото.

Скоро Торби стана изключително раздразнителен; Мата беше учудващо по-добра от него.

Така че той започна да се опитва още по-усилено и постиженията му се влошиха. Докато Торби се потеше, надлъгвайки се с робския рейдър, който някога се е виждал на екраните на „Сису“, той болезнено си даваше сметка за стройното тъмнооко хубаво момиче, което седеше до него и чиито бързи пръсти правеха малки корекции по клавишите и копчетата, променяха параметрите или модифицираха някой вектор, докато самата тя изглеждаше спокойна и отпусната. Беше унизително да разбере малко по-късно, че нейните действия са „спасили“ кораба, докато той се е провалил.

Още по-зле, без да си дава сметка за това, той я възприемаше като момиче. Всичко, което знаеше обаче беше, че тя го кара да се чувства неловко.

След още една задача Джери се обади от контролната рубка:

– Край на тренировката. Изчакайте ме.

Той се появи скоро след това и прегледа лентите им, четейки отбелязванията по чувствителната хартия така както другите четяха напечатани думи. Когато видя записите на Торби, той сви устни:

– Стажант, вие сте стреляли три пъти… и нито една от ракетите ви не се е доближила на по-малко от петдесет хиляди километра до врага. Ние не се интересуваме от разходите – това е просто кръвчицата на Баба. Но вие трябва да уцелите обекта, а не да го одраскате. Трябва да изчакате, докато сте сигурни, че ще го ударите.

– Но аз дадох най-доброто от себе си!

– Не е достатъчно. Нека видя твоето, сестричке.

Това обръщение подразни Торби още повече. Братът и сестрата бяха много привързани един към друг и не си правеха труда да използват титли. Затова Торби се беше опитал да използва имената им… и го бяха игнорирали. Той беше „Стажант“, а те – „Старши оператор“ и „Младши оператор“. Той не можеше да направи нищо – на ученията беше по-младши от тях. В продължение на една седмица Торби наричаше Джери „Приемен орто-племенник“ извън ученията и Джери също внимателно го наричаше със семейната му титла. След това Торби реши, че е глупаво да продължава и започна отново да го нарича Джери. Но Джери продължи да го нарича „Стажант“ по време на ученията, също както и Мата.

Джери прегледа записа на сестра си и кимна.

– Много добре, сестричке! Различаваш се само със секунда от анализирания оптимум и си с три секунди по-добра от изстрела, който го порази. Трябва да призная, че това е прекрасен изстрел… защото истинският беше мой. Това беше рейдерът от Ингстел… спомняш ли си го?

– Разбира се. – Тя погледна към Торби.

Той беше възмутен.

– Това не е честно! – Торби започна да дърпа предпазните си колани.

Джери изглеждаше изненадан.

– Какво, Стажант?

– Казах, че не е честно! Давате ни задача, аз я решавам начисто, и после ми се навиквате, защото решението ми не е перфектно. А тя само си поигра с контролите, за да получи отговора, който вече знаеше… и да ме накара да заприличам на глупак!

Мата изглеждаше поразена. Торби се отправи към вратата.

– Никога не съм искал това назначение! Ще отида при Капитана и ще го помоля за друга длъжност.

– Стажант!

Торби спря. Джери продължи тихо:

– Седни. Когато свърша, можеш да отидеш при Капитана, ако смяташ, че е благоразумно.

Торби седна.

– Искам да ти кажа две неща – продължи Джери хладно. – Първо. – Той се обърна към сестра си. – Младши оператор, вие знаехте ли коя задача решавате?

– Не, Старши оператор.

– Сблъсквали ли сте се с нея преди?

– Не мисля.

– Как си я спомнихте?

– Какво? Е, нали вие сам казахте, че това е рейдерът от Ингстел. Никога няма да го забравя заради вечерята по-късно – вие седнахте с Праба… с Главния офицер.

Джери се обърна към Торби:

– Виждаш ли? Тя реши задачата начисто… също както и аз, когато се случи. И се справи дори по-добре от мен. Гордея се, че тя е моят младши оператор. За ваша информация, Господин глупав младши стажант, това стълкновение се случи преди Младшият оператор да стане стажант. Тя никога не се е срещала с него на практика. Просто е по-добра от теб в това.

– Добре – каза Торби намусено. – Вероятно никога няма да стана достатъчно добър. Казах, че искам да напусна.

– Все още говоря. Никой не иска тази работа, тя е главоболие. Но и никой не я напуска. След известно време тя го напуска, когато анализът покаже, че е изгубил формата си. Може би аз започвам да я губя. Но ти обещавам едно: или ще се научиш, или аз ще отида при Капитана и ще му кажа, че не си достатъчно добър. Междувременно… ако си отвориш устата, ще те замъкна при Главния офицер! – Той извика: – Допълнителна тренировка. По местата. Подгответе оборудването си.

След това напусна стаята.

Няколко мига по-късно гласът му ги достигна:

– Корито на хоризонта! Компютърна зала на десния борд, доложи готовност!

Прозвуча сигнала за вечеря. Мата каза мрачно:

– Прихващач на десния борд в готовност. Данните се изписват, започвам работа.

Пръстите й започнаха да галят клавишите. Торби се наведе над своите контроли; така или иначе не беше гладен. В продължение на дни Торби говореше с Джери единствено официално. Той виждаше Мата по време на тренировки или в трапезарията по време на хранене. Държеше се с нея с хладна акуратност и се опитваше да бъде също толкова добър, колкото и тя. Можеше да я вижда и по друго време; младите хора общуваха свободно на публични места. За него тя беше табу, защото беше негова племенница и защото принадлежаха на една и съща половина, но това не беше пречка пред социалните взаимоотношения.

Джери обаче не можеше да бъде избегнат – те ядяха на една и съща маса и спяха в една и съща стая. Но Торби можеше и наистина се възползва от бариерата на формалността. Никой не каза нищо – такива неща се случваха. Дори Фриц се престори, че не забелязва.

Но един следобед Торби се отби в салона, за да изгледа кратък филм, развиващ се на Саргон. Изгледа го целия с намерението после да го направи на парчета. Но след като филмът свърши, не можеше да не забележи Мата, защото тя се приближи, застана пред него, обърна се скромно към него като към чичо и го попита дали не би искал да поиграят на топка преди вечеря?

Той беше напът да откаже, когато видя лицето й. Тя го наблюдаваше с трагично нетърпение. Затова й отговори:

– Разбира се, Мата. Благодаря ти. Тъкмо ще ни се отвори апетитът.

Тя разцъфна в усмивка:

– Отлично! Илса е запазила маса. Хайде!

Торби я победи в три игри и завърши една наравно… забележителен резултат, предвид че тя беше шампион в женската надпревара и й се полагаше само една точка преднина, когато се състезаваше с мъжкия шампион. Но той не се замисли за това, а просто се забавляваше.

Работата на Торби се подобри – отчасти заради упорството, с което работеше, отчасти защото имаше усет за сложната геометрия и отчасти защото умът на просешкото хлапе беше изострен от древната дисциплина. Джери повече не сравняваше на глас постиженията на Мата и Торби и коментираше неговите накратко: „По-добре“, „Почти си готов“ и накрая: „Готов си“. Бойният дух на Торби се повиши, той се отпусна, започна да прекарва повече време в социални занимания и често да играе на топка с Мата.

Една сутрин към края на пътуването им през мрака те приключиха с последната тренировка и Джери извика:

– Свободно. Ще дойда след няколко минути.

Торби се отпусна с удоволствие, но след няколко мига започна да се върти на мястото си, защото усещаше, че се е превърнал в неделима част от своята апаратура.

– Младши оператор… смятате ли че той би имал нещо против да погледнете лентата ми?

– Не мисля – отвърна Мата. – Аз ще я извадя, оттам нататък отговорността е моя.

– Не искам да ви създавам неприятности.

– Няма – отговори Мата спокойно. Тя се пресегна към конзолата на Торби, извади лентата със записа, подухна я, за да не се накъдря и я разгледа. След това извади своята лента и ги сравни.

Тя го погледна сериозно.

– Много добър изстрел, Торби.

Това беше първия път, в който изричаше името му. Но Торби едва го забеляза.

– Наистина ли? Така ли смяташ?

– Изстрелът наистина е много добър… Торби. И двамата сме отбелязали попадения. Но твоето се намира в оптимума между „възможно“ и „критична граница“, а моето е твърде прибързано. Виждаш ли?

Торби четеше лентите едва-едва, но се зарадва на оценката й. Джери влезе, взе двете ленти, погледна към тази на Торби, след това я разгледа по-внимателно.

– Изрових анализа, преди да дойда при вас – каза той.

– Да, сър? – отговори нетърпеливо Торби.

-Ммм… Ще го разгледам след обяда… Но изглежда, че грешките ти са се унищожили взаимно.

– Но, братко, това е перфектен изстрел и ти го знаеш! – възрази Мата.

– Да предположим, че е така – ухили се Джери. – Не искаш на нашия звезден ученик да му се завърти главата, нали?

– Ух, че си!

– Да ти се връща, малка и грозна сестричке. Да ходим да ядем.

През един тесен проход те излязоха в главния коридор на втората палуба, където тръгнаха един до друг. Торби въздъхна дълбоко.

– Проблем ли има? – попита племенникът му.

– Не, изобщо! – Торби прегърна всеки от тях с по една ръка. – Джери, ти и Мата ще направите артилерист от мен.

За пръв път от деня, в който се бяха сдърпали, Торби наричаше учителя си по име. Но Джери прие встъплението на чичо си, без да се сърди.

– Недей да си вириш носа, съквартиранте, обаче смятам, че се справихме. – Той добави: – Виждам, че Пралеля Тора ни гледа лошо. Ако някой ме пита за мнението ми, смятам, че сестра ми наистина може да върви без чужда помощ. Сигурен съм, че Пралеля мисли така.

– Ух, че е и тя! – каза Мата бодро. – Торби току-що направи перфектен изстрел.

„Сису“ излезе от мрака. Когато скоростта му падна под тази на светлината, слънцето на Лозиан блесна на по-малко от петдесет милиарда километра от него. За няколко дни щяха да достигнат следващия си пазар. Корабът премина на двусменна бойна готовност.

Мата караше вахтата си сама. Джери караше стажанта да дежури с него. Първата вахта винаги беше спокойна. Дори ако някой рейдър получеше информация за заминаването на „Сису“ и дестинацията му чрез н-пространствен комуникатор, беше невъзможно да се предвиди кога и къде точно ще излезе корабът в нормалното пространство след скок, дълъг много светлинни години.

Джери се настани на стола си няколко минути след като Торби се беше закопчал в неговия с прастарото напрегнато чувство, че това не е тренировка. Джери му се ухили:

– Отпусни се. Ако натовариш кръвообръщението си, ще започне да те боли гърбът и няма да изкараш дълго.

Торби се усмихна леко:

– Ще опитам.

– Така е по-добре. Ще поиграем една игра.

Джери извади от джоба си кутийка и я отвори.

– Какво е това?

– Приспособление. Слага се тук.

Джери го плъзна върху превключвателя, който определяше коя конзола е управляващата.

– Можеш ли да видиш ключа?

– А? Не.

– Дайте му награда. – Джери си поигра с ключа зад екрана. – Кой от нас контролира изстрелването на ракетите сега?

– Как мога да определя? Махни го, Джери, изнервя ме.

– Такава е играта. Може би аз управлявам ракетите, а ти само извършваш движения. Може би ти натискаш спусъка, а аз спя в креслото си. От време на време ще си играя с ключа, но ти няма да знаеш в какво положение съм го оставил. Така че когато дойде опасност – а тя ще дойде, усещам го в костите си – не можеш да разчиташ, че добрият стар Джери, човекът с микрометричните пръсти, държи всичко под контрол. Може да се наложи ти да спасиш кораба. Ти.

Торби имаше ужасно видение за хора и бомби, чакащи в ракетната стая под тях. Те го чакаха да реши точно невъзможна задача на живот и смърт, на изкривено пространство, изместващи се вектори и сложна геометрия.

– Шегуваш се – каза той немощно. – Не би ме оставил да управлявам. Капитанът жив ще те одере.

– Ето тук бъркаш. Винаги идва ден, в който стажантът прави първия си истински изстрел. След това той става оператор… или ангел. Но няма да те караме да се тревожиш по време на изстрела. О, не! Ще те накараме да се тревожиш през цялото време. Ето каква е играта. Когато кажа „Сега!“, трябва да познаеш кой управлява. Ако успееш, ти дължа един десерт, ако не – ти ми дължиш един. Сега!

Торби реагира бързо:

– Предполагам, че аз.

– Грешка. – Джери вдигна приспособлението. – Дължиш ми десерт, а тази вечер десертът е боровинков тарт. Потекоха ми лигите. Обаче мисли по-бързо, трябва да вземаш бързи решения. Сега!

– Още управляваш ти!

– Така е. Наравно сме. Сега!

– Ти!

– Не. Виждаш ли? Аз ще изям десерта ти. Трябва да се откажа, докато печеля. Обичам този сладък сок! Сега!

Когато Мата дойде да ги смени, Торби дължеше на Джери десертите си за следващите четири дни.

– Ще продължим от този резултат – каза Джери. – Само че ще взема боровинковия ти тарт. Но забравих да ти кажа каква е голямата награда.

– И каква е тя?

– Когато дойде истинската опасност, ще заложим по три десерта. След като приключи, ти ще познаваш и след това ще се разплатим. Винаги залагаме повече на истинските опасности.

Мата изсумтя.

– Да го изнервиш ли се опитваш, братко?

– Нервен ли си, Торби?

– Не!

– Престани да се тревожиш, сестричке. Хвана ли я добре с мръсните си малки ръчички?

– Освобождавам ви, сър.

– Ела, Торби. Да ядем. Боровинков тарт – ммм!

Три дни по-късно резултатът беше равен, но само защото Торби беше пропуснал повечето от десертите си. „Сису“ се движеше страшно бавно, с почти планетарна скорост, а слънцето на Лозиан се беше надвесило огромно над екраните. Торби реши, със съвсем леко съжаление, че бойните му способности няма да бъдат проверени по време на този скок.

След това общата тревога го накара да увисне на предпазните колани. Джери беше говорил до преди малко. Сега главата му се завъртя из помещението, той погледна към дисплеите и ръцете му се стрелнаха към контролите му.

– Захващай се! – извика той. – Тази е истинска.

Торби подскочи от шока и се наведе над пулта си. Глобусът на аналога ги захранваше с данни, съставяше се балистичната ситуация. Небеса, беше близо! И се приближаваше бързо! Как е стигнал дотук, без да го забележат? След това той спря да мисли и започна да проучва отговорите… не, още не… но скоро… дали бандитът ще обърне малко при този тласък и ще се приближи по-бавно?… прогнозирай при предположение шест гравитации на обръщане… ще го стигне ли ракетата?… ще го стигне ли, ако той не…

Торби едва усети внимателното докосване на Мата върху рамото си. Но пък чу вика на Джери:

– Стой настрана, сестричке! Справяме се!

На таблото на Торби примигна светлинка. Прозвуча граченето на сирената:

– Приятелски съд, приятелски съд! Лозиански планетарен патрул, идентифициран. Върнете се към вахтата.

Торби си пое дълбоко дъх и почувства как от раменете му пада огромен товар.

– Продължавай да водиш целта си! – извика Джери.

– А?

– Завърши изстрела си! Това не е лозиански съд, това е рейдър! Лозианците не могат да маневрират така! Хванал си го, момче! Закови го!

Торби чу уплашеното ахване на Мата, но отново се съсредоточи в задачата си. Да промени ли нещо? Може ли да го достигне? Ще може ли да го достигне в конуса на възможната маневра? Сега! Той подаде командата и остави на компютъра да даде заповед за изстрелване.

Едва чуваше гласа на Джери, сякаш той говореше съвсем бавно.

– Ракетата изстреляна. Мисля, че го хвана… но избърза. Изстреляй още една, преди да ни удари лъчът му.

Торби се подчини автоматично. Нямаше време за ново решение. Той нареди на машината да изпрати още една ракета, ориентирайки се по изчисленията дотук. След това видя как целта изчезва от таблото му и заключи с отсъстващо чувство, че първата му ракета я е унищожила.

– Това е! – обяви Джери. – Сега!

– Какво?

– Кой го свали? Ти или аз? Три десерта.

– Аз бях – каза уверено Торби. На друго ниво на съзнанието си той разбра, че никога няма да стане истински Търговец. За Джери тази цел беше просто фраки. Или три десерта.

– Грешиш. Три десерта за мен. Хвана ме страх и оставих контрола за себе си. Разбира се, бомбите бяха обезвредени и стартерите заключени, веднага щом Капитанът издаде заповедта… но се опасявах да рискувам инцидент с приятелски кораб.

– Приятелски кораб!

– Разбира се. Но за теб, Помощник-младши оператор, това беше първият истински изстрел… каквото беше намерението ми.

Главата на Торби се замая. Мата каза:

– Братко, ще бъде нечестно да си прибереш облога. Ти мамеше.

– Разбира се, че мамех. Но той вече е кален оператор. А аз ще си прибера облога в пълен размер. Довечера има сладолед!

8

ГЛАВА ОСМА

Торби имаше избор: да се остави да го осиновят тихо или да вдигне шум и пак да го осиновят. Той избра първото, което беше разумно, тъй като противопоставянето на волята на Главния офицер беше неприятно и почти винаги безсмислено. Освен това, въпреки че сдобиването с ново семейство толкова скоро след смъртта на Тетко му се струваше непривично и го караше да се чувства нещастен, той разбираше, че промяната ще бъде само в негова полза. Като фраки статутът му никога не беше бил по-нисък. Дори робът има равни.

Но най-важното беше, че Тетко го беше инструктирал да прави каквото му нареди капитан Крауза.

Осиновяването се състоя същия ден в трапезарията по време на вечерята. Торби разбираше съвсем малко от случващото се и нищо от изречените думи, тъй като церемониите се провеждаха на „тайния език“. Капитанът обаче му беше обяснил какво да очаква. Целият екипаж на кораба беше там, с изключение на онези, които бяха на вахта. Дори доктор Мейдър се намираше в помещението, без да взема участие, но можеше да вижда и чува.

Внесоха Главния офицер и всички се изправиха. Оставиха я в едно кресло начело на офицерската маса, където нейната снаха, съпругата на Капитана, щеше да се грижи за нея. След като се настани удобно, тя направи жест и останалите седнаха, а Капитанът се настани от дясната й страна. След това девойките от лявата половина на кораба, които бяха дежурни днес, сервираха на всички купички с по малко каша в тях. Никой не я докосна. Главният офицер почука с лъжицата си по купичката и заговори кратко и категорично.

Синът й последва нейния пример. Торби се удиви, когато разпозна част от речта на Капитана – приличаше досущ на съобщението, което лично му беше доставил. Беше уловил поредността на звуците.

Главният инженер, по-възрастен от Крауза мъж, им отговори, после се изказаха още няколко по-възрастни мъже и жени. Главният офицер зададе въпрос, на който й отговориха хорово с единодушно съгласие. Старицата не попита дали има несъгласни.

Торби тъкмо се опитваше да привлече вниманието на доктор Мейдър, когато Капитанът го заговори на интерлингве. Момчето седеше самичко на един стол и се чувстваше като извадено на показ, особено след като видя, че хората, които го наблюдават, не изглеждат много дружелюбни.

– Ела тук!

Торби вдигна поглед и установи, че Капитанът и майка му го гледат. Струваше му се, че тя е подразнена от нещо, но можеше и така да си изглежда по принцип. Момчето побърза да се подчини.

Тя потопи лъжицата си в неговата купичка и едва я облиза. Той се почувства все едно върши нещо много нередно, но тъй като го бяха инструктирали, също потопи лъжицата си в нейната купичка и плахо изяде една хапка. Тя се пресегна, дръпнах лицето му надолу и докосна бузите му една след друга с повехналите си устни. Той отвърна на символичните целувки и потръпна.

След това капитан Крауза яде от купичката на Торби, а Торби яде от неговата. Капитанът взе нож, хвана върха му между палеца и показалеца си и прошепна на интерлингве: „Гледай да не извикаш“. После прободе Торби в предмишницата.

Торби си помисли с презрение, че Базлим го беше научил да понася десет пъти по-силна болка. Но му потече кръв. Крауза го заведе на място, където всички можеха да виждат, каза нещо на висок глас и вдигна ръката му, така че върху палубата да се образува локвичка кръв. Капитанът стъпи в нея, разтърка я с крак и отново каза нещо на висок глас. Тълпата заликува. Крауза каза на Торби на интерлингве:

– Сега кръвта ти е в стоманата, а нашата стомана – в кръвта ти.

Торби се беше сблъсквал със симпатична магия през целия си живот, така че разбираше нейната примитивна, почти разумна логика. Той усети прилив на гордост от това, че вече е част от кораба.

Жената на Капитана сложи лейкопласт върху раната. След това Торби обмени храна и целувки с нея, а после трябваше да повтори същото в правилния ред из помещението. На всяка маса – с братята и чичовците си, сестрите, братовчедите и лелите си. Вместо да го целуват, мъжете и момчетата стискаха ръцете му и после го потупваха по раменете. Когато стигна до масата на неомъжените жени, той се поколеба – и откри, че те нямат намерение да го целуват. Вместо това се кикотеха, пискаха и се изчервяваха, а след това припряно го докосваха по челото с показалци.

След него вървяха девойките, дежурни по кухня, и раздигаха купите с каша – чисто ритуална храна, която символизираше оскъдните дажби, на които Народът можеше да прекоси космоса, ако е необходимо – и сервираха пиршество. Торби щеше да се натъпче с каша до ушите, ако не беше схванал номера: не яж, само натопи лъжицата и после едва опитай храната. Но когато най-накрая седна, като признат член на Семейството, на масата на ергените от дясната част на кораба, той нямаше апетит за банкета в негова чест. Осемдесет и няколко нови роднини бяха твърде много за него. Чувстваше се изморен, нервен и отпаднал.

Но все пак се опита да яде. Веднага след това чу коментар, от който разбра само думата „фраки“. Вдигна поглед и забеляза от срещуположната страна на масата младеж, който му се хилеше неприятно.

Главата на масата, който седеше отдясно на Торби, призова за внимание.

– Тази вечер ще говорим само на интерлингве – обяви той, – а след това ще следваме обичаите, с които ще помогнем на новия ни роднина постепенно да научи нашия език.

Той погледна студено към младежа, който се беше присмял на Торби.

– Колкото до теб, Братовчеде по сватовство, ще ти напомня – само веднъж – че моят Осиновен по-малък брат е по-старши от теб. Яви се в каютата ми след вечеря.

По-малкото момче се стресна:

– О, Старши братовчеде, аз само казвах…

– Престани – каза младият мъж тихо на Торби. – Използвай вилицата си. Месото не се яде с ръце.

– Вилица?

– Отляво на чинията ти. Наблюдавай ме и ще се научиш. Не ги оставяй да те дразнят. Някои от тези млади глупаци още не са научили, че Баба не говори на вятъра.

Торби се премести в по-малко луксозна, но по-голяма каюта, предназначена за четирима души. Негови съквартиранти бяха Фриц Крауза, най-възрастният му неженен приемен брат и глава на ергенската маса, Шелан Крауза-Дротар, втори приемен братовчед по сватовство и Джери Кингсолвер – приемен племенник, син на неговия най-възрастен женен брат.

Като резултат от това той бързо научи суоми. Но думите, които трябваше да усвои най-напред, не бяха на суоми; това бяха думи, заети или измислени, за да опишат семейните взаимоотношения в големи подробности. Езиците отразяват културите; повечето от тях различават брат, сестра, баща, майка, леля, чичо и свързват далечните поколения посредством представката „пра“. Някои езици например не различават „баща“ и „чичо“, защото отразяват племенните обичаи. Обратно, други езици (например норвежкият) отличават чичото по майчина линия от чичото по бащина линия („морброр“ и „фарброр“).

Волните търговци например могат да нарекат с една дума „моят приемен доведен полу-вуйчо по сватовство, вече покойник“, която означава точно това родство и никое друго. Взаимоотношението между коя да е точка върху семейното дърво и произволна друга точка може да бъде назовано по подобен начин. Докато повечето култури намират за достатъчни десетина титли за назоваване на роднините, Волните търговци използват повече от две хиляди. Техните езици дискретно и бързо назовават такива променливи като поколение, пряко или по съребрена линия, роден или осиновен, възраст в поколението, пол на говорещия, пол на назования роднина, полове на роднините, които оформят връзката, кръвно родство или родство по сватовство, и жизнено състояние.

Първата задача на Торби беше да научи думите и роднинството, което се дефинира с тях, с които да нарича всеки от повече от осемдесетте си нови роднини. Той трябваше да разбира точната степен на роднинството, близко или далечно, старше или младше. Освен това трябваше да научи и титлите, с които всеки от тях щеше да се обръща към него. Докато не усвоеше всичко това, той не можеше да говори, защото само с отварянето на устата си щеше да извърши сериозно нарушение на маниерите.

С всеки член на екипажа той трябваше да свърже по пет неща – лице, пълно име (неговото собствено име сега беше Торби Базлим-Крауза), фамилна титла, фамилната титла, с която този човек се обръщаше към него, и корабен ранг (като например „Главен офицер“ или „Втори помощник-готвач от дясната част на кораба“). Той научи, че всеки човек трябва да бъде наричан с фамилната си титла по семейни въпроси, с корабния си ранг, когато ставаше въпрос за корабни задължения и с личното си име на социални събирания, ако по-старшият разрешеше – прякорите практически не съществуваха, тъй като можеха да бъдат използвани само в посока надолу, но никога нагоре.

Докато не усвоеше тези разграничения, той не можеше да функционира като член на семейството, въпреки че законът му го позволяваше. Животът на кораба представляваше кастова система от такива сложни задължения, привилегии и задължителни реакции на задължителните действия, че караше подреденото рангово общество на Джабал, сковано от протокола, да изглежда като пълен хаос. Жената на Капитана беше за Торби „майка“, но също така и Заместник-главен офицер, а как я наричаше, зависеше от това какво трябваше да й каже. Тъй като той живееше в ергенските квартири, майчинската част беше свършила още преди да започне; въпреки това тя се държеше с него топло като със син и подлагаше буза за целувка също както правеше със съквартиранта и по-голям брат на Торби, Фриц.

Но като Заместник-главен офицер тя можеше да бъде студена като данъчен инспектор.

Нейният статут обаче също не беше лесен. Тя нямаше да стане Главен офицер, докато старицата не благоволеше да умре. Междувременно тя беше ръцете, гласът и личната прислужница на свекърва си. На теория старшите офицери бяха избираеми; на практика системата беше еднопартийна с единична бюлетина. Крауза беше капитан, защото баща му беше бил такъв преди него. Жена му беше заместник-главен офицер, защото му беше жена. Един ден тя щеше да стане главен офицер и да се разпорежда с него и с кораба му, както сега правеше майка му – поради същата причина. Междувременно високият ранг на жена му носеше със себе си най-лошата работа на кораба, без отмяна, защото старшите офицери служеха доживот… освен ако не ги отстраняха от длъжност, осъдеха и изгонеха – на някоя планета за незадоволително представяне или в замразяващия хлад на космоса за нарушение на древните и твърдоглави закони на „Сису“.

Но такова събитие беше толкова рядко, колкото и двойното затъмнение; майката на Торби влагаше всичките си надежди в сърдечния удар, инсулта и другите опасности, дебнещи старата възраст.

Като осиновен най-малък син на капитан Крауза, който беше най-старшият мъж от рода Крауза и титулярен глава на клана Сису (истинският лидер беше майката на Капитана), Торби се оказа старши на три четвърти от новите си роднини според клановия си статут (той още не беше придобил корабен ранг). Обаче старшинството не правеше живота му по-лесен. С ранга идваха привилегиите – и така ще бъде винаги. Но също така и отговорностите и задълженията – винаги по-обременяващи, отколкото привилегиите са приятни.

По-лесно беше да се изучи за просяк.

Торби беше пометен от новите си проблеми и затова не се видя с доктор Маргарет Мейдър в продължение на дни. Бързаше по главния коридор на четвъртата палуба – сега той винаги бързаше – когато се натъкна на нея.

Момчето спря.

– Здравей, Маргарет.

– Здравей, Търговецо. За момент помислих, че вече не си говориш с фракита.

– О, Маргарет!

Тя се усмихна.

– Шегувам се. Поздравления, Торби. Радвам се за теб. Това е най-доброто разрешение, предвид обстоятелствата.

– Благодаря. Предполагам, че е така.

Тя премина на системен английски и каза с майчинска загриженост:

– Изглеждаш притеснен, Торби. Не вървят ли нещата?

– А, всичко е наред. – Изведнъж той избълва истината. – Маргарет, никога няма да разбера тези хора!

Тя му отвърна нежно:

– Чувствам се по същия начин в началото на всяко проучване на терен. А това беше най-озадачаващото. Какво те притеснява?

– Ъ… не знам. Никога не мога да определя. Да вземем например Фриц – най-големият ми брат. Той много ми е помагал. Но понякога пропускам нещо, което той очаква да разбера и след това ми проглушава ушите. Веднъж ме удари. Аз му отвърнах и тогава помислих, че ще експлоадира.

– Права за кълване – каза Маргарет.

– Какво?

– Няма значение. Не е научен паралел. Хората не са кокошки. Какво стана после?

– Е, също толкова бързо той охладня напълно, каза ми, че ще го забрави и ще го изтрие заради моето невежество.

– Благородството задължава.

– А?

– Извинявай. Умът ми е склад за отпадъци. И забрави ли го?

– Напълно. Стана сладък като захар. Не знам защо ми се разсърди… нито защо спря да се сърди, когато го ударих. – Той разпери ръце. – Не е нормално.

– Не, не е. Но малко неща са. Ммм… Торби, може би ще успея да ти помогна. Мисля, че знам как мисли Фриц, дори по-добре от него самия. Защото не съм част от „Народа“.

– Не разбирам.

– Аз мисля, че разбирам. Това ми е работата. Фриц се е родил след Народа. Повечето от онова, което знае – а той е много образован млад мъж – е подсъзнателно. Не може да го обясни, защото не знае, че го знае. Той просто функционира. Но всичко, което съм научила през последните две години, съм го научила съзнателно. Може би ще успея да те посъветвам, ако се страхуваш да попиташ някой от тях. С мен можеш да говориш свободно. Аз нямам статут.

– Божичко, Маргарет, ще го направиш ли?

– Когато имаш време. Освен това не съм забравила, че ми обеща да поговорим за Джабал. Но нека не те задържам. Май бързаше занякъде.

– Не бързах наистина. – Той се усмихна смутено. – Когато бързам, не трябва да говоря с толкова много хора… А обикновено не знам как.

– А, да. Торби, аз разполагам с фотографии, имена, семейна класификация и корабна длъжност за всеки от екипажа. Ще помогне ли?

– А? Да, със сигурност! Фриц смята, че е достатъчно само да ми посочи някого веднъж и да ми каже кой е той.

– Тогава ела в моята стая. Няма проблем, позволяват ми да разговарям с всички там. Вратата й се отваря към обществен коридор. Няма да пресечеш линията на женската част от кораба.

Подредените в папки карти с фотографии помогнаха на Торби да научи информацията, с която преди се беше мъчил на парче, за половин час – благодарение на обучението на Базлим и на подредеността на доктор Мейдър. Като допълнение тя беше подготвила родословно дърво на Сису. Торби за пръв път виждаше такова. На роднините му не им трябваха диаграми, те просто знаеха.

Тя му показа неговото собствено място.

– Знакът плюс означава, че въпреки, че се намираш в непосредствения род, не си роден в него. Ето още няколко такива случая, преместени от съребрените разклонения в рода… подозирам, за да ги поставят на командната линия. Наричате се „семейство“ но групирането е фратрия.

– Какво е?

– Свързана група без общ предшественик, която практикува екзогамия… това означава, че се жени извън групата. Табуто върху екзогамията все още съществува, модифицирано от правилото за половините на кораба. Знаеш ли как работят те?

– Редуват се на вахта през деня?

– Да, но знаеш ли защо във вахтата на дясната част от кораба има повече ергени, а в тази на лявата част – повече девойки?

– Ъ, не мисля, че ми е известно.

– Жените, осиновени от други кораби, живеят в лявата половина; ергените от „Сису“ – в дясната. Всяко момиче от твоята страна трябва да бъде разменено… освен ако не успее да си намери съпруг измежду малкото подходящи мъже. Теб трябваше да те осиновят от тази страна, но щеше да ти трябва друг приемен баща. Виждаш ли имената със син кръг и кръст? Едно от тези момичета е бъдещата ти съпруга… освен ако не си намериш булка на друг кораб.

Торби се обезсърчи от тази мисъл.

– Трябва ли?

– Ако получиш корабен ранг, равен на твоя фамилен ранг, ще трябва да си носиш бухалка, с която да ги разгонваш.

Това го разтревожи. Заринат с членове от семейството до гушата, Торби усещаше по-голяма нужда от трети крак, отколкото от съпруга.

– Повечето общества – продължи тя, – практикуват и екзогамия, и ендогамия. Мъжът трябва да се ожени извън семейството си, но вътре в своята нация, раса, религия или друга голяма група. Вие, Волните търговци, не сте изключение; трябва да прекрачите в другата половина на кораба, но не можете да се ожените за фраки. Обаче вашите правила създават необичайна ситуация; всеки кораб представлява патрицентриран матриархат.

– Какво?

– „Патрицентриран“ означава, че жените се присъединяват към семействата на съпрузите си; а матриархат… е, кой командва този кораб?

– Капитанът, разбира се.

– Така ли?

– Е, Татко слуша Баба, но тя остарява и…

– Никакво „но“. Главният офицер управлява. Това ме изненада; мислех, че само на този кораб е така. Но това се случва из целия Народ. Мъжете търгуват, направляват кораба и се грижат за електроцентралата му… Но жените винаги управляват. Това има смисъл предвид структурата на обществото ви. То прави брачните ви обичаи поносими.

На Торби му се искаше тя да спре да говори за брак.

– Не си виждал как корабите разменят дъщерите си. Напускащите момичета хълцат и ридаят, трябва да ги влачат почти насила… Пристигащите на кораба обаче вече са пресушили сълзите си и са готови да се усмихват и да флиртуват, а очите им са отворени на четири за потенциални съпрузи. Ако някое момиче улови правилния мъж и го избута нагоре, някой ден тя може да се превърне в суверен на независима държава. На своя кораб тя е никоя – ето защо сълзите й пресъхват бързо. Ако управляваха мъжете, размяната на момичета щеше да бъде робство; така обаче тя е големият им шанс.

Доктор Мейдър се извърна от диаграмата.

– Обичаите, които помагат на хората да живеят заедно, почти никога не са планирани предварително. Но те трябва да са полезни, иначе не оцеляват. Торби, ти се тревожиш как да се държиш с роднините си.

– Наистина се тревожа!

– Кое е най-важното нещо за един Търговец?

Торби се замисли.

– Семейството, разбира се. Всичко зависи от това кой си в Семейството.

– Не е така. Корабът му.

– Е, когато казваш „кораб“, имаш предвид „семейство“.

– Точно обратното е. Ако един Търговец е недоволен, къде може да отиде? Космосът няма да го приеме без кораб; а той не може да си представи да живее на планета, заобиколен от фракита. Самата идея е възмутителна за него. Корабът е неговият живот, въздухът, който диша, идва от кораба му, той трябва някак да се научи да живее на него. Но натискът от различните личности е почти непоносим и хората няма как да избягат един от друг на кораб. Напрежението може да се натрупва, докато някой не бъде убит… или докато самият кораб не бъде унищожен. Но хората измислят начини да се приспособят към всякакви условия. Твоите роднини смазват отношенията си с ритуали, формалности, предварително зададени модели на речта, задължителни действия и реакции. Когато ситуацията стане трудна, можеш да се скриеш зад някой модел. Затова Фриц не ти се е сърдил дълго.

– А?

– Не е могъл. Ти си направил нещо лошо… но самото действие му е показало, че си невеж. Фриц веднага го е забравил, след това си го е припомнил и ядът му е изчезнал. Народът не си позволява да се гневи на едно дете; вместо това той го връща в правия път… докато то не започне да следва сложните ви обичаи автоматично, така както го прави Фриц.

– Ъ, мисля че разбирам – въздъхна Торби. – Но не е лесно.

– Защото не си роден тук. Но ще се научиш и тогава това няма да ти коства повече усилия, отколкото дишането. Освен това ще ти бъде също толкова полезно. Обичаите казват на човека кой е, къде принадлежи и какво трябва да прави. По-добре нелогични обичаи, отколкото никакви. Хората не могат да живеят заедно без тях. От антропологична гледна точка „справедливостта“ е просто търсене на работещи обичаи.

– Баща ми… имам предвид другият ми баща – Базлим Сакатия – казваше, че за да намериш справедливост, трябва да се държиш честно с другите хора и да не се притесняваш от това как ще се държат те с теб.

– Това не се ли вмества в онова, което казах аз?

– Ъм, предполагам.

– Мисля, че Базлим Сакатия би сметнал Народа за справедлив. – Тя го потупа по рамото. – Не се притеснявай, Торби. Дай най-доброто от себе си и един ден ще се ожениш за някое от тези приятни момичета. Ще бъдеш щастлив.

Това пророчество не зарадва Торби.

7

ГЛАВА СЕДМА

По време на първите няколко милиона мили Торби беше убеден, че е допуснал грешка.

След като подиша изпаренията от листата верга, той изгуби съзнание и после се събуди в миниатюрна каюта с една койка. Събуждането беше болезнено; въпреки че „Сису“ поддържаше стандартна гравитация по време на скока, тялото му беше разпознало малката разлика с повърхностната гравитация на Джабал, както и още по-фината разлика между изкуственото поле и естествената гравитация. Тялото му реши, че се намира в трюма на робски кораб и го потопи в първия му кошмар от години насам.

След това измореният му, пропит с пари мозък дълго се измъква от ужаса.

Накрая той се събуди, прецени обстановката и заключи, че се намира в безопасност на борда на „Сису“. Почувства прилив на облекчение и увеличаваща се възбуда от това, че пътува нанякъде. Скръбта му по Базлим беше изместена встрани от чудатостта и промяната на обстановката около него. Той се огледа.

Каютата представляваше куб, с около един фут по-висока и по-широка от неговата собствена височина. Той беше легнал върху койка, изпълваща половината помещение, а под него имаше приятно мек дюшек – направен от топъл, гладък и пружиниращ материал. Той се протегна и прозя, учудвайки се, че търговците живеят сред такъв лукс. След това свали крака на пода и се изправи.

Койката се залюля безшумно и се прибра в преградата. Торби не можа да разгадае как да я разтвори отново. Засега се отказа. Реши, че вече не му трябва легло, а иска да огледа наоколо.

Когато се събуди, таванът светеше слабо. Когато стана, започна да свети по-силно и остана така. Но светлината не показваше къде се намира вратата. От трите страни имаше вертикални метални панели, във всеки от които можеше да се крие врата, но в никой от тях не се виждаше отвор за палец, панта или друг познат белег.

Той обмисли възможността да са го заключили, но не се почувства обезпокоен. Докато живееше в пещера и работеше на площада, не беше обременен нито от клаустофобия, нито от агорафобия. А сега просто искаше да намеря вратата и се дразнеше, че не може да я разпознае. Ако наистина беше заключена, той не смяташе, че капитан Крауза ще я остави така задълго. Но не можеше да я намери.

Торби откри чифт къси панталони и фланелка на пода. Когато се събуди, беше гол, както обикновено спеше. Той взе тези дрехи, докосвайки ги плахо и се удиви се на тяхното великолепие. Разпозна ги като дрехите, които които носеха повечето космонавти и за миг си позволи да бъде заслепен от мисълта да облече такъв разкош. Но умът му се отдръпна при мисълта за тази дързост.

След това си спомни отвращението, което капитан Крауза беше показал към идеята момчето да се качи на борда, облечено в дрехите, които нормално носеше. Капитанът дори искаше да го заведе в един магазин на Веселата улица, който обслужваше космонавтите! Така беше казал.

Затова то заключи, че тези дрехи са предназначени за него. За него! Неговата надбедрена препаска липсваше, а капитанът със сигурност не искаше от него да се появява на „Сису“ гол. Торби не беше срамежлив; това табу се срещаше тук-там на Джабал, но се отнасяше основно за висшите класи. И все пак, хората носеха дрехи.

Учудвайки се на собствената си смелост, Торби ги пробва. Обу шортите наобратно, осъзна грешката си и втория път ги облече правилно. Облече наобратно и блузата, но грешката не беше толкова очебийна. Остави я така, смятайки, че я е облякъл правилно. След това силно му се прииска да може да се види.

И двете дрехи бяха изработени от семпло скроен светлозелен материал, здрав, евтин и без никаква украса. Това бяха работни дрехи от готовите запаси на кораба – вид облекло, което се носеше и от двата пола на много планети от векове. Но дори цар Соломон в целия си блясък не би бил облечен толкова празнично, колкото Торби! Той приглади плата върху кожата си и реши, че иска някой да го види в хубавите му дрехи. Затова продължи да търси вратата с подновено нетърпение.

Вместо това тя го откри. Докато прокарваше ръката си над панелите върху едната преграда, той усети полъх, обърна се и откри, че единият панел е изчезнал. Вратата водеше в един коридор.

Млад мъж, облечен също като Торби (Торби беше вън от себе си от радост, че се облякъл подходящо за събитието) вървеше по извиващия се коридор към него. Торби пристъпи напред и го поздрави на саргонския търговски жаргон.

Очите на мъжа се стрелнаха към Торби, след това той отмина, като че ли пред него нямаше никого. Торби примигна объркан и леко засегнат. След това извика към отдалечаващия се гръб на интерлингве.

Отново нямаше отговор, а мъжът изчезна, преди Торби да успее да изпробва други езици.

Торби сви рамене и остави въпроса. Просяците не можеха да си позволят да бъдат докачливи. Вместо това реши да излезе, за да изследва кораба.

За двайсет минути откри доста неща. Първо, „Сису“ се оказа много по-голям, отколкото си беше представял. Никога преди не беше виждал космически кораб толкова отблизо, с изключение на съмнителната гледна точка от трюма на някой робски кораб. Корабите, чакащи в полето в порта на Джабал, му бяха изглеждали големи, но не чак толкова огромни. Второ, той беше изненадан да види толкова много хора на борда му. Знаеше, че саргонските товарни кораби, които пътуваха из Деветте свята, обикновено се управляваха от шест- или седемчленен екипаж. Но още през първите няколко минути той срещна няколко пъти по толкова, от двата пола и от всички възрасти.

Трето, той осъзна мрачно, че го игнорират. Хората не гледаха към него, нито пък отговаряха, когато им кажеше нещо. Биха минали направо през него, ако не отскачаше от пътя им. Най-близкото до социален контакт, което успя да завърже, беше с едно едва прохождащо дете от женски пол, което го наблюдаваше с немигащи сериозни очи в отговор на неговото поведение. Докато една жена не го грабна, без изобщо да поглежда към Торби.

Момчето разпозна това поведение; така се отнасяха благородниците към хората от неговата каста. Благородниците не го виждаха, той не съществуваше – дори когато даваха милостиня, те го правеха чрез някой роб. Торби не се засягаше от това отношение на Джабал. То беше естествено, така стояха нещата. Не го караше да се чувства самотен, нито депресиран. Имаше достатъчно другари по нещастие и не осъзнаваше, че това е нещастие.

Но ако знаеше по-рано, че целият екипаж на „Сису“ ще се държи като благородниците, нямаше да се качи на него, със или без ченгета. Но не беше очаквал такова отношение. След като чу съобщението на Базлим, капитан Крауза се държа приятелски и дори като строг баща. Торби беше очаквал екипажът на „Сису“ да подражава на командира си.

Той поскита из стоманените коридори, чувствайки се като призрак сред живите и накрая натъжен реши да се върне в кутийката, в която се беше събудил. Тогава откри, че се е изгубил. Проследи обратно стъпките си така както ги помнеше – и те наистина бяха такива. Обучението на Базлим по метода на Реншоу не беше отишло напразно. Но всичко, което намери, беше един безличен тунел. След това отново тръгна с некомфортното усещане, че независимо дали е намерил стаята си или не, скоро ще трябва да открие тоалетна, дори ако се наложи да сграбчи някого и да го разтърси.

Той се втурна в помещение, където го посрещнаха писъци на женско негодувание. Оттегли се припряно и чу как зад него се затръшва врата.

Скоро след това към него се втурна забързан мъж, който го заговори на интерлингве:

– Какво по дяволите правиш, обикаляйки наоколо като муха без глава?

Торби почувства вълна на облекчение. Най-мрачното място на света, по-самотно от самотата, беше да се намираш в Ковънтри и дори порицанието беше по-добро от това да те игнорират.

– Изгубих се – каза той кротко.

– Защо не остана там, където беше?

– Не знаех, че трябва… Извинете, благородни господине, но там нямаше тоалетна.

– О, но там има една – точно срещу каютата ти.

– Не знаех това, благородни господине.

– Ммм… Предполагам, че не си. И не съм „благороден господин“, а Първи помощник на главния енергетик – гледай да го запомниш. Ела с мен.

Той сграбчи Торби за ръката, и го поведе обратно през лабиринта. Спря в същия тунел, където беше отишъл и Торби и прокара ръката си покрай една спойка в метала.

– Това е твоята каюта.

Панелът се плъзна встрани.

Мъжът се обърна и направи същото от другата страна на коридора.

– А това е тоалетната за ергените от дясната част на кораба.

Мъжът му даваше презрителни съвети, когато Торби се обърка от странните предмети вътре, а после го придружи обратно до каютата му.

– А сега стой тук. Ще ти донесат храна.

– Първи помощник на главния енергетик, сър?

– Да?

– Мога ли да говоря с капитан Крауза?

Мъжът изглеждаше изумен.

– Мислиш ли, че шкиперът си няма друга работа, освен да говори с теб?

– Но…

Мъжът си беше тръгнал; Торби говореше на стоманения панел.

Накрая се появи и храната, сервирана от малчуган, който се държеше, все едно оставя таблата в празна стая. По-късно се появи още храна и първата табла беше отнесена. Торби почти успя в усилията си да бъде забелязан. Той се хвана за първата табла и заговори момчето на интерлингве. Забеляза наченки на разбиране у отсрещната страна, но му отговориха с една кратка дума. Думата беше „Фраки!“, но Торби не я разбра… Но разбра презрението, с което беше изречена. Фракито представлява малък, безформен, полу-гущероподобен мършояд от Алфа Кентавър Прим III, една от първите планети, заселени от човека. Той е грозен, почти безмозъчен и има отвратителни навици. Плътта му може да бъде ядена само от умиращ от глад човек. Кожата му е неприятна на допир и оставя зловонна миризма.

Но „фраки“ означава повече от това. То значи мармот, къртица, троглодит, такъв който никога не пътува в космоса, не от нашето племе, нечовек, гой, другоземец, дивак, намиращ се по-ниско и от презрението. В старите земни култури почти всяко животинско име се е използвало като обида: прасе, куче, свиня, крава, акула, въшка, пор, червей – списъкът е безкраен. Но никой подобен идиом не съдържа в себе си по-голяма обида от „фраки“.

За щастие, всичко което Торби разбра беше, че малчуганът не го харесва… което вече му беше известно.

Скоро след това му се приспа. Но въпреки, че беше усвоил жеста, с който се отваряха вратите, той все още не можеше да открие никаква комбинация от размахване на ръце, драскане, удряне или други действия, които да отварят леглото. Затова прекара тази нощ на пода. Закуската се появи на следващата сутрин, но Торби не можа да задържи човека, който я сервираше, дори само за да получи нова обида. Натъкваше се на други момчета и млади мъже в тоалетната от другата страна на коридора; докато продължаваха да го игнорират, той обаче научи нещо чрез наблюдение – че може да пере дрехите си там. Едно устройство приемаше дрехата, задържаше я за няколко минути, след това я изплюваше суха и чиста. Това толкова го зарадва, че през този ден изпра дрехите си цели три пъти. Освен това нямаше какво друго да правя. Но през нощта отново спа на пода.

Докато седеше в каютата си, изпитвайки болезнена носталгия по Тетко и желаейки никога да не беше напускал Джабал, някой задраска по вратата.

– Мога ли да вляза? – попита един глас на предпазлив саргонски с ужасен акцент.

– Влез! – отговори нетърпеливо Торби и скочи да отвори вратата. Озова се пред жена на средна възраст с приятно лице. – Добре дошла – каза на саргонски и се дръпна встрани.

– Благодаря ти за любезното ти… – запъна се тя и и каза бързо: – Говориш ли интерлингве?

– Разбира се, госпожо.

Тя си промърмори на системен английски: „Благодаря на бога за това – свърши ми се саргонският“, след това продължи на интерлингве:

– Тогава нека да говорим на него, ако нямаш против.

– Както желаете, госпожо – отговори Торби на същия език, след това добави на системен английски, – освен ако не желаете да използвате друг език.

Тя се стресна.

– Колко езика говориш?

Торби се замисли.

– Седем, госпожо. Познавам още няколко, но не мога да кажа, че ги говоря.

Тя изглеждаше още по-изненадана и каза бавно:

– Може би съм допуснала грешка. Но – поправи ме, ако греша и ми прости невежеството – казаха ми, че си бил син на просяк в Джабалпорт.

– Аз съм синът на Базлим Сакатия – обяви гордо Торби, – лицензиран просяк по милостта на Саргон. Моят покоен баща беше учен човек. Неговата мъдрост беше известна от едната страна на площада до другата.

– Вярвам ти. Ъ… всички просяци на Джабал ли са лингвисти?

– Какво говорите, госпожо? Повечето от тях знаят само уличния жаргон. Но моят баща не ми позволяваше да го говоря… освен по работа, разбира се.

– Разбира се. – Тя примигна. – Иска ми се да можех да се запозная с баща ти.

– Благодаря ви, госпожо. Ще седнете ли? Срамувам се, че не мога да ви предложа друго, освен пода… но каквото имам, е и ваше.

– Благодаря ти. – Тя седна на пода с по-голямо усилие, отколкото Торби, който беше прекарал часове наред в поза лотос, призовавайки за милостиня с целите си дробове.

Торби се чудеше дали да затвори вратата, или тази дама – на саргонски той мислеше за нея като за „милейди“, въпреки че приятелското й държание не изясняваше ранга й – я беше оставила отворена нарочно. Той газеше в море от неизвестни обичаи и беше изправен пред социална ситуация, напълно нова за него. Реши я като използва здравия си разум, задавайки въпроса:

– Отворена ли предпочитате да остане вратата или затворена, госпожо?

– А? Няма значение. О, може би е по-добре да я оставиш отворена; това са ергенските жилища от дясната част на кораба, а аз живея в женското отделение на кораба, при неомъжените жени. Но на мен ми се позволяват някои от привилегиите и свободите на… е, на домашно куче. Аз съм покровителствано „фраки“.

Тя изговори последната дума с иронична усмивка.

Торби не успя да схване основните понятия.

– „Куче“? Това е вълкоподобно същество, нали?

Тя го изгледа остро.

– На Джабал ли си изучил този език?

– Никога не съм бил извън Джабал, госпожо. Освен като много малък. Извинявам се, ако не говоря правилно. Може би предпочитате да говорим на интерлингве?

– О, не. Ти говориш прекрасен системен английски… Имаш по-добър терански акцент от моя. Аз така и не успях да извадя рожденото си място от гласните си. Но от мен зависи дали ще ме разберат. Нека се представя. Аз не съм търговец; аз съм антрополог, на когото е позволено да пътува с тях. Моето име е доктор Маргарет Мейдър.

Торби сведе глава и притисна длани една към друга.

– За мен е чест. Моето име е Торби, син на Базлим.

– Удоволствието е мое, Торби. Наричай ме „Маргарет“. Титлата ми така или иначе не значи нищо тук, защото не е корабна длъжност. Знаеш ли какво е антрополог?

– Ъ, съжалявам, госпожо… Маргарет.

– По-просто е, отколкото звучи. Антропологът е учен, който изучава как хората живеят заедно.

Торби се усъмни.

– И това е наука?

– Понякога и аз се чудя. Всъщност, Торби, тази дисциплина е доста сложна, защото начините, които хората измислят, за да живеят заедно, изглеждат безкрайни. Има само шест неща, отнасящи се за всички хора, но не и за животните – три от тях са част от физическата ни структура, от начина, по който работят телата ни, а другите три са заучени. Всичко останало, което човекът прави или в което вярва, всички негови обичаи и икономически практики варират изключително много. Антрополозите изучават тези променливи. Знаеш ли какво е „променлива“?

– Ъм – каза Торби със съмнение, – нещо като хиксовете в уравненията?

– Точно така! – съгласи се тя с възторг. – Ние изучаваме хиксовете в човешките уравнения. Това правя и аз. Изучавам как живеят Волните търговци. Те са измислили може би най-сложното решение на задачата как да бъдеш човек и как да оцелееш в което и да е общество в историята на човечеството. Те са уникални. – Тя се размърда неспокойно. – Торби, имаш ли против, ако седна на стол? Вече не съм толкова гъвкава, колкото бях преди.

Торби се изчерви.

– Нямам такъв, госпожо. Аз…

– Има един точно зад теб. И един зад мен. – Тя стана и докосна стената. Един панел се дръпна встрани и от пространството зад него се разгъна тапицирано кресло.

Когато видя физиономията му, тя попита:

– Не ти ли показаха? – И повтори същото движение на другата стена.

Разгъна се второ кресло.

Торбите седна предпазливо, след това отпусна теглото си върху възглавниците, докато столът се нагласяше спрямо него. Голяма усмивка се разтегна върху лицето му.

– Брей!

– Знаеш ли как да отвориш работната си маса?

– Маса?

– Божичко, нищо ли не си ти показали?

– Е… по едно време имаше легло. Но го изгубих.

Доктор Мейдър промърмори нещо, след това каза:

– Трябваше да се досетя. Торби, аз се възхищавам на тези търговци. Дори ги харесвам. Но те могат да бъдат най-високомерните, егоцентрични, опаки, самодоволни, неотзивчиви – но не бива да критикувам нашите домакини. Ето.

Тя протегна и двете си ръце, докосна две места на стената и изчезналото легло се появи отново. Тъй като креслата бяха отворени, в каютата едва оставаше място за един изправен човек.

– По-добре да го затворя. Видя ли как го направих?

– Нека опитам аз.

Тя показа на Торби други вградени удобства в това, което на пръв поглед изглеждаше като гола килия: два стола, легло, гардероб. Торби разбра, че притежава, или поне има на разположение още два ката работни дрехи, два чифта меки корабни обувки и някои по-малки вещи, част от които изглеждаха странно, лавица за книги и стелаж за ролки (празни, ако се изключат Законите на „Сису“), чешмичка с питейна вода, лампа за четене в леглото, интерком, часовник, огледало, стаен термостат и други приспособления, които му се виждаха безполезни, защото не се нуждаеше от тях.

– Какво е това? – попита той накрая.

– Това? Вероятно микрофон, свързан с каютата на Главния офицер. А може и да е фалшив, а истинският да е скрит някъде. Но не се притеснявай; почти никой на този кораб не говори системен английски, а тя не е една от малцината. Те говорят на своя „таен език“, само дето не е таен, а е просто фински. Всеки кораб има свой собствен език – някой от земните езици. А културата им има един общ „таен“ език, който е просто изроден църковен латински – и отгоре на всичко те не го ползват. Волните търговци общуват помежду си на интерлингве.

Торби я слушаше само наполовина. Беше силно зарадван от нейната компания и сега обмисляше отношението на другите по-рано.

– Маргарет, защо те не си говорят с хората?

– А?

– Ти си първият човек, който ми обръща внимание!

– О. – Тя изглеждаше обезпокоена. – Трябваше да се досетя. Игнорирали са те.

– Е… те ме хранят.

– Но не общуват с теб. О, горкото момче! Торби, те не говорят с теб, защото не си „хора“. И аз не съм.

– И с теб ли не си говорят?

– Вече го правят. Но първо трябваше да получат преки заповеди от Главния офицер, а на мен ми се наложи да проявя огромно търпение. – Тя се намръщи. – Торби, всяка изцяло кланова култура – а аз не познавам по-кланова от тази – всяка такава култура има една такава дума в езика си… Думата е „хора“, без значение как я наричат. Тя означава те самите. „Аз и жена ми, синът ми Джон и жена му, ние четиримата и никой друг“ – изолираща тяхната група от всички останали и отричаща, че другите са човешки същества. Чувал ли си вече думата „фраки“?

– Да. Не знам какво означава.

– Фракито е безобидно, но доста отблъскващо малко животно. Но когато те го казват, означава „чужденец“.

– Е, предполагам, че наистина съм чужденец.

– Да, но тя също така значи, че никога няма да станеш нещо друго. Означава, че ти и аз сме нехора и се намираме извън закона – техният закон.

Торби изглеждаше мрачен.

– Това означава ли, че трябва да стоя в тази стая и никога да не говоря с останалите?

– Боже мой! Не знам. Аз ще говоря с теб…

– Благодаря!

– Нека видя какво мога да направя. Те не са жестоки, просто са дебелоглави провинциалисти. Никога не им хрумва, че и ти можеш да имаш чувства. Ще поговоря с капитана; имам уговорка да се видя с него веднага щом корабът навлезе в свободен полет. – Тя погледна гривната на крака си. – Небеса, виж колко стана часът! Дойдох да говорим за Джабал, а не сме си казали и една дума за него. Мога ли да дойда пак и да го обсъдим?

– Ще се радвам.

– Добре. Джабал е добре анализирана култура, но не мисля, че някой учен е имал възможността да го опознае от твоята гледна точка. Бях възхитена, когато чух, че си бил професионален мендикант.

– Моля?

– Просяк. Всички изследователи, на които им е било позволено да живеят там, са били гости на висшите класи. Това ги е накарало да видят… например, начина на живот на робите, отвън, а не отвътре. Разбираш ли?

– Предполагам. – Торби добави: – Ако се интересуваш от робите, аз бях такъв.

– Така ли?

– Сега съм свободен. Ох, трябваше да ти кажа – добави той с неудобство, страхувайки се, че новооткритата му приятелка ще го презре, след като вече знае класата му.

– Нямаше нужда, но съм щастлива, че го спомена. Торби, ти си истинско съкровище! Виж, моето момче, трябва да вървя; закъснявам. Но мога ли да дойда пак скоро?

– А? Да, разбира се, Маргарет. – Той добави честно: – И без това нямам какво друго да правя.

Тази нощ Торби спа в чудесното си ново легло. На следващата сутрин отново беше сам, но не скучаеше, защото имаше много играчки, с които да се забавлява. Той отваряше някои от нещата и отново ги прибираше, наблюдавайки с удоволствие как се сгъват сами, за да заемат минимално пространство. Той заключи, че това трябва да е някаква магия. Базлим го беше научил, че магията е глупост, но Торби не беше усвоил съвсем това твърдение – Тетко знаеше всичко, но как можеше човек да се противопостави на общоприетите схващания? На Джабал имаше много вещици и ако те не практикуваха магия, тогава какво правеха?

Той тъкмо беше отворил леглото си за шести път, когато почти изскочи от обувките, които се беше осмелил да пробва в пристъп на нечестива дързост. Това беше сирената на кораба, която викаше всички на Общата палуба. Беше учебна тревога, но Торби не знаеше това. Затова когато сърцето му отново си дойде на мястото, той отвори вратата и погледна навън. Хората там тичаха с бясна скорост.

Скоро коридорите се опразниха. Торби се върна обратно в каютата си, почака малко и се опита да разбере ситуацията. Острият му слух долови липсата на лекия шум на вентилационната система. Но нищо не може да направи. От него се очакваше да отиде в най-вътрешната каюта заедно с децата и другите нестроеваци, но не го направи.

Вместо това зачака.

Сирената прозвуча отново заедно с тръба и хората отново затичаха по коридорите. Процедурата се повтори още много пъти, докато екипажът не отреагира на съобщение за събиране на Общата палуба, за пробив в корпуса, прекъсване на захранването, въздушна опасност, радиационна опасност и така нататък – всички основни учебни тревоги на един дисциплиниран кораб. Веднъж светлините изгаснаха и за няколко плашещи мига Торби изпита объркващото усещане за свободен полет, когато изкуственото гравитационно поле на кораба беше изключено.

След дълъг период на непонятна палячовщина той чу успокояващата мелодия на отбоя и вентилацията отново заработи нормално. Никой не си направи труда да го потърси; старицата, която събираше нестроеваците, не беше забелязала отсъствието на момчето-фраки, въпреки че беше преброила домашните любимци на борда.

Веднага след това Торби беше замъкнат при Главния офицер.

Един мъж отвори вратата на каютата му, сграбчи го за рамото и го отведе навън. Торби му се подчини за кратко, но после се разбунтува; беше му писнало от това отношение.

Уличният бой, който беше усвои, за да оцелее в Джабалпорт, нямаше правила. За нещастие мъжът беше посещавал също толкова хладнокръвна школа, но по-обоснована научно. Торби успя да замахне веднъж, след което се оказа прикован към преградата, а лявата му китка заплашваше всеки момент да се счупи.

– Престани с глупостите!

– Престанете да се разпореждате с мен!

– Казах: „Престани с глупостите“. Отиваш горе при Главния офицер. Не ми създавай неприятности, фраки, или ще ти натъпча главата в устата.

– Искам да се видя с капитан Крауза!

Мъжът разхлаби хватката и обеща:

– Ще се видиш с него. Но Главният офицер нареди да се явиш при нея… и не можеш да я караш да чака. Така че, ще отидеш ли там, без да вдигаш шум? Или ще се наложи да те занеса на парчета?

Торби предпочете да отиде тихо. Натискът върху китката, комбиниран с такъв върху нерва между костите на дланта, притежаваше своя собствена логика. Няколко палуби по-нагоре момчето беше избутано през една отворена врата.

– Ето фракито, госпожо Главен офицер.

– Благодаря ви, Трети палубен капитан. Свободен сте.

Торби разбра само думата „фраки“. Той се изправи и откри, че се намира в каюта, много по-голяма от неговата собствена. Най-забележителното нещо в нея беше внушителното легло, но малката фигура в него доминираше над всичко наоколо. Едва след като погледна към нея, той забеляза, че капитан Крауза стои мълчалив от едната страна на леглото, а втора жена, на възраст около тази на капитана – от другата.

Жената в леглото се беше смалила с възрастта, но още излъчваше авторитет. Беше облечена богато – шалът върху рядката й коса струваше повече пари, отколкото Торби беше виждал накуп. Но той забеляза само свирепите й хлътнали очи, когато тя погледна към него.

– Е, Най-големи сине, не мога да повярвам на това – заговори тя на суоми.

– Майко, съобщението не би могло да бъде фалшифицирано.

Възрастната жена изсумтя.

Капитан Крауза продължи със смирено упорство:

– Чуйте съобщението сама, Майко.

Той се обърна към Торби и му каза на интерлингве:

– Повтори съобщението от баща си.

Покорно, без да разбира какво се случва, но безкрайно облекчен, че се намира в компанията на тетковия приятел, Торби отново изрецитира съобщението. Старицата го изслуша, след това се обърна към капитан Крауза:

– Какво значи това? Той говори езика ни! Един фраки!

– Не, Майко, той не разбира и думичка. Това е гласът на Базлим.

Тя отново погледна към Торби и изстреля към него поток на суоми. Той погледна въпросително към капитан Крауза. Старицата каза:

– Нека го повтори отново.

Капитанът му нареди да го направи. Торби беше объркан, но охотно се подчини. Тя лежеше мълчалива, след като момчето свърши, а останалите чакаха. След малко лицето й се изкриви от ярост и раздразнение. Накрая тя извика с рязък глас:

– Дълговете трябва да се платят!

– Така смятам и аз, Майко.

– Но защо се паднаха точно на нас? – отвърна тя гневно.

Капитанът не каза нищо. Старицата продължи по-тихо:

– Съобщението е автентично. Мислех, че сигурно е фалшификат. Ако знаех какво си намислил, щях да ти го забраня. Но, Най-големи сине, въпреки че си глупав, ти си прав. И дълговете трябва да се платят.

Синът й продължаваше да мълчи. Тя добави гневно:

– Е, говори! С каква монета предлагаш да се разплатим?

– Мислих, Майко – произнесе бавно Крауза. – Базлим иска да се грижим за момчето само временно… докато не се появи възможност да го предадем на военен кораб от Хегемонията. Колко време ще ни отнеме това? Година-две. Но дори това представлява проблем. Все пак имаме прецедент – женската фраки. Семейството я прие. Е, малко помърмориха, но вече свикнаха с нея, тя дори ги развеселява. Ако вие се застъпите за този момък по същия начин…

– Глупости!

– Но, Майко, длъжни сме. Дълговете трябва…

– Тишина!

Крауза млъкна.

Тя продължи тихо:

– Не чу ли какво бреме положи на плещите ти Базлим? – „да му помагаш и да го съветваш така, както бих го направил аз.“ – Какъв беше той за този фраки?

– Е, той говори за него като за осиновен син. Аз мислех…

– Не си мислил. Ако заемеш мястото на Базлим, това какъв те прави? Има ли повече от един начин на тълкуване?

Крауза изглеждаше обезпокоен. Старицата продължи:

– „Сису“ изплаща дълговете си напълно. Без половинчати мерки или къси тежести – напълно. Този фраки трябва да бъде осиновен… от теб.

Лицето на Крауза изведнъж пребледня. Другата жена, която се беше движила бавно наоколо, преструвайки се на заета, изпусна някаква табла.

Капитанът каза:

– Но, Майко, какво ще си помисли Семейството?

– Аз съм Семейството! – Тя внезапно се обърна към втората жена. – Съпруго на Най-големия ми син, нареди на всичките ми старши дъщери да ме посетят.

– Да, Майко на моя съпруг. – Жената направи реверанс и излезе.

Главният офицер погледна мрачно нагоре, после почти се усмихна.

– Това не е толкова лошо, Най-големите сине. Какво ще стане на следващото Събрание на народа?

– Е, ще ни благодарят.

– Благодарностите не купуват стока. – Тя облиза тънките си устни. – Народът ще бъде задължен на „Сису“… а статутът на корабите ще се промени. Ние няма да пострадаме.

Крауза бавно се усмихна.

– Винаги сте била проницателна, Майко.

– Добре е за „Сису“, че съм. Вземи фракито и го подготви. Ще свършим това бързо.

6

ГЛАВА ШЕСТА

Шкиперът на „Сису“ се появи същата вечер. Капитан Крауза беше висок, светъл и суров, и притежаваше бръчките от тревога и мрачните устни на човек, свикнал с властта и отговорността. Той беше ядосан на себе си и на всички останали, задето си е позволил да бъде отклонен от ангажиментите си заради някаква безсмислица. Очите му оглеждаха Торби неласкаво.

– Мамо Шаум, това ли е човекът, който спешно искаше да се срещне с мен?

Капитанът говореше търговския жаргон на Деветте свята – изродена форма на саргонския, без склонения и с рудиментарна позиционна граматика. Но Торби го разбра. Той отвърна:

– Ако вие сте капитан Фялар Крауза, тогава аз имам съобщения за вас, благородни господине.

– Не ме наричай „благороден господин“. Аз съм капитан Крауза, да.

– Да, бла… Да, капитане.

– Ако имаш съобщение за мен, дай ми го.

– Да, капитане.

Торби започна да рецитира съобщението, което беше запомнил, използвайки версията на суоми за капитан Крауза.

„До капитан Фялар Крауза, господар на звездния кораб „Сису“ от Базлим Сакатия: Здравей, стари приятелю! Поздравявам твоето семейство, клан и сродници! Моите най-смирени уважения към твоята почитаема майка. Говоря с теб чрез устата на своя осиновен син. Той не разбира суоми; обръщам се към теб лично. Когато получиш това съобщение, аз вече ще съм мъртъв…“

Крауза дори се беше усмихнал, сега обаче възкликна. Торби спря. Мама Шаум ги прекъсна:

– Какво казва той? Какъв е този език?

Крауза я контрира:

– Това е моят език. Вярно ли е това, което каза той?

– Кое дали е вярно? Откъде да знам? Аз не разбирам това мърморене.

– О… извинете, извинете! Той ми каза, че старият просяк, който седеше на площада – сам се наричаше „Базлим“ – е мъртъв. Вярно ли е?

– А? Разбира се, че е. Щях да ви кажа, ако знаех, че се интересувате. Всички го знаят.

– Всички, освен мен, очевидно. Какво се е случило с него?

– Беше екзекутиран.

– Екзекутиран? Защо?

Тя сви рамене.

– Откъде да знам? Говори се, че се е самоубил, отровил се или нещо такова, преди да го разпитат – така че откъде да знам? Аз съм просто една стара жена, която се опитва да си изкарва прехраната честно, а цените растат с всеки изминал ден. Саргонската полиция не ми се доверява.

– Но ако… няма значение. Той е успял да ги измами, нали? Напълно в негов стил. – Капитанът се обърна към Торби. – Продължавай. Довърши съобщението си.

Торби, прекъснат по средата, трябваше да се върне обратно в началото. Кауза изчака нетърпелива, докато той не стигна до:

„…аз вече ще съм мъртъв. Моят син е единственото ценно нещо, което ми е останало. Поверявам го на твоите грижи. Моля те да му помагаш и да го съветваш така, както бих го направил аз. Когато се представи възможност, те моля да го предадеш на командира на който и да е кораб от гвардията на Земната хегемония и да му кажеш, че той е изпаднал в беда гражданин на Хегемонията и като такъв има право на тяхната помощ в издирването на семейството си. Ако се заемат, те могат да установят неговата самоличност и да го върнат на роднините му. Другото оставям на твоята преценка. Наредих му да ти се подчинява и вярвам, че ще го направи. Той е добро момче, доколкото това е възможно на неговата възраст и с неговия опит, и аз ти го поверявам със спокойно сърце. Сега трябва да тръгвам. Моят живот беше дълъг и богат; аз съм доволен. Сбогом.“

Капитанът задъвка устната си, а лицето му се превърна в това на възрастен мъж, който се опитва да не заплаче. Накрая каза грубо:

– Това е достатъчно ясно. Е, момко, готов ли си?

– Сър?

– Идваш с мен. Базлим не ти ли каза?

– Не, сър. Но ме инструктира да направя каквото ми кажете. С вас ли трябва да дойда?

– Да. След колко време можеш да тръгнеш?

Торби преглътна.

– Веднага, сър.

– Тогава да вървим. Искам да се върна на кораба си. – Той огледа Торби от горе до долу. – Мамо Шаум, можем ли да го облечем в прилични дрехи? Това странно облекло не е подходящо за качване на борда. Всъщност, няма значение. Надолу по улицата има магазин за готово облекло, аз ще му купя.

Тя го беше слушала с нарастващо учудване. Сега каза:

– На кораба си ли ще го водите?

– Някакви възражения ли имате?

– А? Не, изобщо… Ако вие не възразявате срещу това да ви го измъкнат от ръцете.

– Какво имате предвид?

– Да не сте луд? Между тази къща и космопорта има шест ченгета… и всяко от тях гори от нетърпение да пипне наградата.

– Имате предвид, че го издирват?

– Защо смятате, че съм го скрила в спалнята си? Той е горещ като врящо свирене.

– Но защо?

– Отново, откъде да знам? Но е така.

– Нали не смятате, че момък като него ще знае достатъчно за дейностите на стария Базлим, за да има смисъл…

– Нека не говорим за това какво е направил Базлим. Аз съм вярна поданичка на Саргон… която няма желание да бъда екзекутирана. Казвате, че искате да вземете момчето на кораба си. И аз ви отвръщам: „Чудесно!“ Ще се радвам да се отърва от тревогите. Но как ще го направите?

Крауза изпука кокалчетата на пръстите си едно по едно.

– Мислех си – каза той бавно, – че ще трябва просто да го заведа до портата и да платя таксата за емиграция.

– Няма как да стане, така че забравете го. Има ли начин да го качите на кораба, без да минавате през портата?

Капитан Крауза изглеждаше притеснен.

– Тук са много строги с контрабандистите и ако те хванат, конфискуват кораба. Вие ме карате да рискувам кораба… себе си… и целия екипаж.

– Не ви карам да рискувате каквото и да било. Достатъчно съм заета да се тревожа за себе си. Просто ви казвам какво е положението. Ако ме питате, бих ви казала, че е лудост дори да опитвате.

Торби ги прекъсна:

– Капитан Крауза…

– А? Какво има, момко?

– Тетко ми каза да направя каквото ми наредите… Но съм сигурен, че не е имал предвид да си рискувате кожата заради мен. – Той преглътна. – Аз ще се оправя.

Крауза нетърпеливо размаха ръка.

– Не, не! – каза той сурово. – Базлим би искал да го направя… А дълговете се плащат. Дълговете винаги се плащат!

– Не ви разбирам.

– Няма нужда. Но Базлим би искал да те взема със себе си, така че това и ще направя. – Той се обърна към мама Шаум. – Въпросът е, как? Някакви идеи?

– Ммм… може би имам. Нека го обсъдим. – Тя се обърна. – Торби, скрий се отново на същото място и внимавай. Може да ми се наложи да изляза за малко.

На следващия ден, малко преди настъпването на вечерния час, голяма покрита носилка напусна Веселата улица. Един патрулен я спря и мама Шаум подаде главата си навън. Патрулният изглеждаше изненадан.

– Излизаш ли, майко? Кой ще се грижи за клиентите ти?

– Ключовете са у Мура – отвърна тя. – Но наглеждай заведението като добър приятел. Тя не е толкова строга с тях, колкото аз.

Мама Шаум сложи нещо в ръката му и то изчезна.

– Ще го направя. Цяла нощ ли ще бъдеш навън?

– Надявам се, че не. Но може би е по-добре да се сдобия с нощен пропуск, какво мислиш по въпроса? Иска ми се да се прибера направо вкъщи, като си свърша работата.

– Е, сега са малко по-строги с нощните пропуски.

– Още ли търсят хлапето на просяка?

– Всъщност, да. Но ние ще го хванем. Ако е избягало в провинцията, ще умре от глад, а ако е още в града, ще го заловим.

– Е, трудно бихте го объркали с мен. Какво ще кажеш да дадеш кратък пропуск на една стара жена, която трябва да направи лично посещение?

Тя облегна ръката си на вратата. Под нея се показа краят на една банкнота.

Той погледна към банкнотата и после извърна очи.

– До полунощ достатъчно ли ще бъде?

– Смятам, че ще бъде напълно достатъчно.

Той извади тефтера си и започна да пише. После скъса листа и го подаде на мама Шаум. Когато тя го взе, парите смениха собственика си.

– Не се бави след полунощ.

– Надявам се да се върна по-рано.

Той огледа носилката отвътре, а след това – антуража й. Четиримата носачи бяха стояли търпеливо, без да произнесат и дума. Което не беше изненадващо, предвид че нямаха езици.

– От гараж „Зенит“?

– Винаги наемам оттам.

– Разпознах ги. Добре са подбрани.

– По-добре ги разгледай хубаво. Някой от тях може да е хлапето на просяка.

– Тези огромни космати зверове? Хайде тръгвай, майко.

– Слава, Шол.

Носилката се вдигна и се понесе в тръс. Когато завиха зад ъгъла, тя накара носачите да забавят ход и дръпна всички завеси. След това потупа възглавницата до себе си.

– Наред ли е всичко?

– Смачкан съм – отговори един слаб клас.

– По-добре смачкан, отколкото екзекутиран. Ще се надигна малко. Скутът ти е кокалест.

В продължение на следващата една миля тя беше заета да преправя костюма си и да си слага бижута. Закри лице с воал, докато не останаха да се виждат само нейните живи черни очи. Когато приключи, тя подаде главата си навън и отправи нареждания към главния носач. Носилката зави надясно към космопорта. Когато стигнаха пътя, опасващ неговата висока непреодолима ограда, вече беше почти тъмно.

Портата за космонавтите се намираше в подножието на Веселата улица, а тази за пътниците – на изток от нея, в сградата за контрол на емиграцията. Отвъд нея, в района на складовете, беше Търговската порт – товарителна и изходяща митница. Няколко мили по-натам се издигаха портите на корабостроителницата. Но между тях и Търговската порта имаше малка порта, запазена за благородниците, които бяха достатъчно богати, за да притежават космически яхти.

Носилката стигна до оградата на космопорта близо до Търговската порта, обърна и продължи покрай оградата към нея. Търговската порта се състоеше от няколко порти, всяка от които представляваше товарен док, така че складовите камиони можеха да приближават към него на заден на ход и да разтоварят. А ревизорите на Саргон – да претеглят, измерят, класифицират, побутнат, отворят и облъчат стоката, преди тя да бъде пусната по подвижните ленти към другата страна на дока, където чакаха камионите на космопорта, за да бъде доставена на очакващите я кораби.

Тази нощ док номер три стоеше отворен; Волният търговец „Сису“ довършваше товаренето си. Капитанът наблюдаваше, спореше с ревизорите и ги подкупваше, както беше прието. Един младши корабен офицер му помагаше, водейки сметките с молив и бележник.

Покритата носилка се вмъкна между чакащите камиони и мина близо до дока. Капитанът на „Сису“ погледна нагоре, точно когато забулената дама в носилката надникна навън, за да види товаренето. Той погледна към часовника си и каза на младшия офицер:

– Имаме още един товар, Ян. Ти продължи с този камион, а аз ще дойда с последния.

– Да, сър.

Младият мъж се качи в каросерията на камиона и нареди на шофьора да кара. На негово място паркира празен камион. Той беше натоварен бързо, тъй като капитанът на кораба изглежда реши да спори с ревизорите за по-малко неща. После обаче не остана доволен и настоя стоките да се пренаредят. Главният хамалин се засегна, но капитанът го успокои, погледна отново към часовника си и каза:

– Имаме време. Не искам тези сандъци да се счупят, още преди да ги качим на кораба. Стоката струва пари. Така че нека го направим както трябва.

Носилката се беше придвижила покрай оградата. Скоро се стъмни. Забулената дама погледна светещия часовник на пръста си и подкара носачите в тръс.

Най-накрая те се приближиха към портата, запазена за благородници. Забулената дама подаде глава и се сопна:

– Отваряйте!

На портата имаше двама пазачи – единия седеше в малката караулнана стаичка, а другият безделничеше навън. Онзи отвън отвори портата, но я препречи жезъла си, когато настилката се опита да премине през нея. Пазачите я оставиха на земята, така че вратата й да сочи към портата.

Забулената дама извика:

– Махнете се от пътя ми! Отивам на яхтата на лорд Марлин.

Пазачът, който препречваше портата, се поколеба:

– Има ли пропуск милейди?

– Вие глупак ли сте?

– Ако милейди няма пропуск – каза той бавно, – може би милейди ще измисли някакъв начин да убеди стражата, че лорд Марлин я очаква?

Забулената дама беше просто глас в тъмното. Пазачът имаше достатъчно здрав разум, за да не се опитва да свети в лицето й. Той също така имаше достатъчно опит с благородници и вътрешно кипеше от яд.

– Ако настоявате да се правите на глупак, давайте – обадете се на милорд на яхтата му! Обадете му се и аз съм сигурна, че той ще остане доволен!

Пазачът от караулната стаичка излезе навън.

– Проблеми, Шон?

– Ъ, не.

Те се посъветваха, шепнейки. По-младият влезе вътре, за да се обади на яхтата на лорд Марлин, а другият изчака навън.

Но изглежда дамата не можеше да понесе повече нелепости. Тя отвори вратата на носилката със замах, изскочи навън и се втурна в караулната стаичка, последвана от смаяния пазач. Онзи, който се обаждаше, спря да натиска копчетата, без да успее да се свърже, после погледна нагоре… и му прилоша. Беше по-лошо, отколкото си бе представял. Посетителката не беше младо вятърничаво момиче, избягало от придружителите си. Беше разгневена матрона с достатъчно влияние да обрече човек на тежък труд или още по-лошо, и с темперамент, който й позволяваше да го направи. Той слушаше с отворена уста най-цветистия език, който имаше нещастието да чуе през всичките тези години, през които проверяваше дамите и джентълмените, влизащи през тази порта.

Докато вниманието на двамата пазачи беше монополизирано от богатата риторика на мама Шаум, една фигура се откъсна от носилката, промъкна се през вратата и продължи напред, докато не се изгуби в мрака на полето. Докато Торби тичаше, въпреки че във всеки момент очакваше убождането на зашеметяващия бластер, той се оглеждаше надясно за пътя, който се събираше с този, идващ откъм портата. Когато излезе на него, той се хвърли на земята и остана да лежи запъхтян.

Край портата мама Шаум спря, за да си поеме дъх.

– Милейди – каза един от стражите успокояващо, – ако просто ни оставите да проведем разговора…

– Забравете! Не, запомнете го добре! Защото утре ще ви се обади милорд Марлин.

Тя се втурна обратно към носилката си.

– Моля ви, милейди!

Тя ги игнорира и заговори рязко на робите; те вдигнаха носилката и затичаха в тръс. Ръката на единия пазач се спусна към колана му, защото го завладя усещане за голяма беда. Но после ръката му внезапно спря. Правилно или не, нямаше смисъл да рискува, като събаря носача на някоя дама, независимо какво можеше да е намислила.

Все пак, тя не беше направила нищо лошо.

Когато капитанът на „Сису“ най-накрая одобри товаренето на последния камион, той се качи в него, махна на шофьора да потегля, след това се придвижи напред.

– Ехо! – Той почука по задната страна на кабината.

– Да, капитане? – Гласът на шофьора се чуваше слабо.

– Има знак стоп там, където този път се слива с другия, който отива към корабите. Забелязах, че повечето от шофьорите не се съобразяват с него.

– Онзи там? По него никога няма движение. Има знак стоп, само защото благородниците го използват.

– Това имам предвид. Някой от тях може да изскочи оттам и тогава аз ще пропусна времето си за излитане заради глупава катастрофа с някой от вашите благородници. Могат да ме задържат тук за много деветници. Така че, защо не спреш?

– Както кажете, капитане. Вие плащате сметката.

– Така е.

Банкнота от половин стелар се провря през цепнатината на кабината.

Когато камионът намали, Крауза отиде до задната му врата. Когато спря, той се протегна надолу и издърпа Торби вътре.

– Тихо!

Торби кимна и потрепери. Крауза извади инструменти от джоба си и се зае с един от сандъците. Скоро отвори една от страните му, разгърна чувала вътре и започна да изхвърля листенца верга – безценни на всяка друга планета. Скоро в него зееше голяма дупка, а стотина паунда от цените листа бяха разпръснати из полето.

– Влизай!

Торби пропълзя вътре и се опита да се смали. Крауза дръпна чувала върху него, заши го, постави летвите обратно на мястото им и приключи, като го завърза и запечата с добра имитация на печата, който използваха ревизорите – беше ръчно изработен в работилницата на кораба. Той се изправи и избърса потта от лицето си. Камионът отиваше да остави товара си на „Сису“.

Той ръководеше самолично последното товарене с ревизора на Саргон от едната си страна, който проверяваше всеки сандък, всяка бала и всеки кашон, които отиваха в подемната машина. След това Крауза благодари на ревизора по подходящ начин и се качи в коша на машината, вместо на асансьора за пътници. Тъй като имаше човек в него, операторът го спусна с по-голямо внимание. Трюмът беше почти пълен и подреден за скока; имаше много малко свободно място. Екипажът започна да го допълва с товара от коша, дори капитанът помогна за един сандък. Когато кошът беше опразнен, те затвориха товарния люк и започнаха да го заключват за излизането в космоса. Капитан Крауза отново бръкна в джоба си и започна да отваря сандъка.

Два часа по-късно мама Шаум стоеше до прозореца в спалнята си и гледаше към космопорта. Тя погледна часовника си. Зелена ракета излетя от контролната кула; секунди по-късно колона от бяла светлина се издигна в небето. Когато шумът достигна до нея, тя се усмихна мрачно и слезе долу да ръководи бизнеса – Мура наистина не се справяше добре сама.

5

ГЛАВА ПЕТА

Торби прекара следващите няколко часа в черните коридори извън разрушения си дом, където можеше да чуе, ако Тетко се върне, но и където щеше да има шанс да се скрие, ако се появи полицията.

По някое време започна да клюма, събуди се веднага и реши, че трябва да разбере колко е часът. Струваше му се, че е бодърствал поне седмица. Върна се обратно в къщата, намери свещ и я запали. Но единственият им часовник, стенният „Вечен“, беше счупен. Без съмнение радиоактивната капсула все още отчиташе вечността, но работата й беше безмълвна. Докато гледаше към часовника, Торби се застави да мисли практично.

Ако Тетко беше свободен, щеше да се върне. Но полицията го беше отвела. Дали щяха просто да го разпитат и да го пуснат?

Не, нямаше. Доколкото Торби знаеше, Тетко никога не беше причинявал вреда на Саргон. Но пък отдавна му беше известно, че Тетко не е просто някой безобиден стар просяк. Торби не знаеше защо Тетко прави нещата извън образа си на „безобиден стар просяк“, но беше ясно, че полицията знае или се досеща. Около два пъти в годината полицията „прочистваше“ руините като пускаше по няколко бомби със сълзотворен газ в най-очевидните дупки. Това означаваше просто, че две вечери трябваше да се спи някъде другаде. Но това беше силов набег. Искаха да арестуват Тетко и освен това търсеха нещо.

Полицията на Саргон следваше концепция, по-стара от правосъдието. Приемаха, че човек е виновен и го разпитваха с все по-силни методи, докато си признае… Методи толкова лоши, че арестувания бързаше да признае всичко, още преди да започнат да го разпитват. Но Торби беше сигурен, че полицията няма да изкопчи от Тетко нищо, което той самият не иска да им каже.

Следователно разпитите щяха да продължат дълго.

Сигурно обработваха Тетко дори в тази минута. Стомахът на Торби се преобърна.

Трябваше да го измъкне от лапите им.

Как? Как един молец можеше да атакува Президиума? Шансовете на Торби не бяха по-добри. Базлим можеше да се намира в някоя задна стаичка на районното управление, най-подходящото място за такава дребна риба. Но Торби интуитивно усещаше, че Тетко не е дребна риба… В този случай можеше да е навсякъде, дори в недрата на Президиума.

Торби можеше да отиде до районното управление и да попита къде са отвели покровителя му. Но поради репутацията на саргонската полиция, това решение изобщо не му хрумна. Ако се беше представил за най-близък роднина на разпитвания, щеше да се намери в друга затворена стаята, където щяха да го разпитват със същите силови методи, за да проверят отговорите (или липсата на такива), които бяха изстискали от Базлим.

Торби не беше страхливец. Просто знаеше, че вода не се пие с ножа. Каквото и да направеше за Тетко, трябваше да бъде направено индиректно. Не можеше да си търси „правата“, защото нямаше такива. Тази идея никога не му беше идвала наум. Подкупването беше възможност – за човек, чийто джоб е пълен със стелари. Торби имаше по-малко от два минима. Оставаше му само хитростта – а за това му беше нужна информация.

Той стигна до това заключение, след като си призна, че не съществуват реални шансове полицията да пусне Тетко. Но заради безумния шанс Базлим да успее да ги убеди да го пуснат, Торби му написа бележка, че ще дойде пак на другия ден, и я остави на рафта, който използваха за пощенска кутия. След това си тръгна.

Когато подаде глава на повърхността, беше нощ. Не знаеше дали е бил в руините половин ден или ден и половина. Това го накара да си промени плановете. Беше възнамерявал да отиде при Инга зарзаватчийката и да разбере какво знае тя. Поне нямаше полиция наоколо. Можеше да се движи свободно, докато избягваше нощния патрул. Но накъде? Кой можеше, и щеше, да му даде информация?

Торби имаше дузини приятели и познаваше стотици по лице. Но познатите му се влияеха от вечерния час. Виждаше ги само на дневна светлина и в повечето случаи не знаеше къде спят. Но имаше едно място, което не се влияеше от вечерния час. Веселата улица и съседните свърталища никога не затваряха. В името на търговията и за удобство на пребиваващите космонавти кръчмите, игралните зали и другите места, известни с гостоприемството си към непознати, намиращи се в района около космопорта, никога не затваряха вратите си. Обикновен човек, или дори освободен роб, можеше да остане там цяла нощ, въпреки че не можеше да си тръгне между вечерния час и зазоряване без риск да го хванат.

Този риск не безпокоеше Торби. Той не възнамеряваше да бъде забелязван, и въпреки че районът се патрулираше, той знаеше привичките на тамошните полицаи. Те се движеха по двойки и се придържаха към осветените улици, изоставяйки маршрута си, само за да се разправят с особено шумните форми на нарушаване на закона. Но особено полезно свойство на Веселата улица беше това, че клюките там често бяха с часове напред спрямо официалните новини и освен това обхващаха въпроси, пренебрегвани или примълчавани от лицензираните новинарски служби.

Някой от Веселата улица щеше да знае какво е станало с Тетко.

Торби навлезе в района на евтините забавления, катерейки се по покривите. Слезе по един улук в тъмен двор, придвижи се през него до Веселата улица, спря се до уличните фенери, огледа се нагоре и надолу по улицата за полицията и се опита да намери някой, когото познава. Имаше много хора, но повечето бяха чужденци в града. Торби познаваше всички собственици и почти всички работници на улицата, но не му се искаше да влиза в заведенията, за да не се окаже право в ръцете на полицията. Искаше да види някой, на когото има доверие и да го извика в тъмнината на двора.

Нямаше полиция, но и познати лица не се намираха, макар че – чакай малко, това е леля Сингхам.

Леля Сингхам беше най-добрата гадателка, работеща на Веселата улица. Тя винаги предсказваше успех. Ако нищо такова не се случеше, никой клиент не се оплакваше. Топлият глас на леля можеше да убеждава. Някои твърдяха, че подобрява собствените си успехи, защото предава информация на полицията, но Торби не вярваше в това, защото Тетко не вярваше. Тя беше добър източник на новини и Торби реши да рискува – най-много да каже на полицията, че той е жив и на свобода… Което полицията вече знаеше.

Зад ъгъла отдясно на Торби беше кабарето „Небесен порт“. Леля разстилаше килимчето си близо до входа, очаквайки клиентите, излизащи оттам след края на представлението. Торби внимателно погледна на двете страни и притича покрай стената почти до кабарето.

– Псст! Лелче!

Тя се огледа, изуми се, след това лицето й стана безизразно. Почти без да мърда устни каза достатъчно високо, че той да я чуе:

– Изчезвай, синко! Скрий се! Да не си полудял?

– Лелче… Къде го държат?

– Пропълзи в някоя дупка и после скрий дупката при себе си. Определили са награда!

– За мен? Глупости, лелче. Никой няма да плати награда за мен. Само ми кажи къде го държат. Знаеш ли?

– Никъде.

– Как така „никъде“?

– Не знаеш ли? О, горкото момче! Те го екзекутираха.

Торби беше толкова потресен, че не каза нищо. Въпреки, че Тетко говореше за времето, когато ще бъде мъртъв, Торби никога не го приемаше насериозно. Той не можеше да си представи, че Тетко някога ще бъде мъртъв.

Той не чу следващите й думи. Трябваше тя да му ги повтори:

– Ченгета! Изчезвай!

Торби погледна зад рамото си. Двама патрулни, които идваха насам – трябваше да изчезва! Но беше хванат в капан между улицата и голата стена. Без никакви ниши, освен входа към кабарето… Ако влезеше там, както беше облечен, бидейки този, който е, управителят просто щеше да извика патрула.

Но нямаше къде другаде да отиде. Торби обърна гръб на полицията и влезе в тясното фоайе на кабарето. Вътре нямаше никого. Течеше последното действие и дори амбулантните търговци не се виждаха. Недалеч от входа имаше стълба и върху нея – кутия с прозрачни букви, които служеха да се сменят надписите, с които обявяваха изпълнителите. Торби ги видя и му хрумна идея, която би накарала Тетко да се гордее със своя ученик. Торби грабна кутията и стълбата и излезе навън.

Не обръщайки внимание на приближаващите се полицаи, сложи стълбата под малкия осветен навес, който покриваше входа и се наведе над него, обърнал гръб на патрулните. По-голямата част от тялото му беше осветена, но главата и раменете му бяха в сянката над реда лампи. Започна методично да сваля буквите, които изписваха името на основния изпълнител.

Полицаите спряха точно под него. Торби се опита да не трепери и работеше с постоянното равнодушие на наемник с безинтересна работа. Той чу как леля Сингхам се провиква:

– Добър вечер, сержант.

– Добра да е, лелче. Какви лъжи разправяш тази вечер?

– Лъжи, как ли пък не! Виждам в твоето бъдеще мило младо момиче, с ръце, изящни като крилца. Покажи ми дланта си и може би ще успея да прочета името й.

– А жена ми какво ще каже? Нямам време за приказки тази вечер, лелче.

Сержантът погледна работника, сменящ надписа, потърка брадичката си и каза:

– Трябва да седим на гюме за пикльото на стария Базлим. Не си ли го виждала?

Той отново погледна към работата, която се вършеше над него и очите му леко се разшириха.

– Щях ли да стоя тук да си обменям слухове, ако знаех нещо?

– Хмм… – той се обърна към партньора си. – Рой, отиди да провериш заведението на Аса и не забравяй тоалетните. Аз ще наглеждам улицата.

– Окей, серж.

Старшият патрулен се обърна към гадателката, докато партньорът му се отдалечаваше:

– Тъжна история, лелче. Кой можеше да повярва, че старият Базлим е шпионирал против Саргон, бидейки сакат?

– Кой наистина? – Тя се залюля напред. – Вярно ли е, че е умрял от страх, преди да го екзекутират?

– Имал е отрова. Бил е наясно какво ще стане. Умрял е, още преди да го извадят от дупката му. Капитанът беше бесен.

– Ако вече е бил мъртъв, защо са екзекутирали?

– Хайде, хайде, лелче, законът трябва да се спазва. Екзекутираха го, въпреки че на мен това не ми е по вкуса. – Сержантът въздъхна. – Тъжен свят е това, лелче. Помисли за горкото момче, подведено от този стар негодник… И сега капитанът и комендантът искат да зададат на момчето въпросите, които смятаха да зададат на стареца.

– Това с какво ще им помогне?

– С нищо, вероятно. – Сержантът побутна някакъв боклук от канавката с края на палката си. – Но ако бях на мястото на младежа, знаех, че старецът е мъртъв, и не знаех отговорите на трудни въпроси, щях вече да съм много, много далеч оттук. Щях да намеря някой фермер далеч от града, на когото е нужна евтина работна ръка и не се интересува от градските произшествия. Но тъй като не съм, само да ми попадне пред очите, ще го арестувам и ще го завлека при капитана.

– Вероятно сега се крие между редовете в някоя бобена нива, треперейки от страх.

– Сигурно. Но по-добре така, отколкото да се разхожда наоколо без глава на раменете. – Полицейският сержант погледна надолу по улицата и извика: – Добре, Рой. Идвам при тебе. – Докато се отдалечаваше, погледна пак към Торби и каза: – Лека, лелче. Ако го видиш, извикай ни.

– Ще го направя. Слава на Саргон.

– Слава.

Торби продължи да се прави, че работи и се опита да не трепери, докато полицията бавно се изтегляше. Клиентите се изсипаха от кабарето и леля поде напева си, обещаващ слава, щастие и светъл поглед към бъдещето само за една монета. Торби се канеше да слезе, да остави нещата обратно във входа и да избяга, когато една ръка го хвана за глезена.

– Какви ги вършиш?

Торби замръзна, после разбра, че това е просто управителят, ядосан че му развалят надписа. Без да поглежда надолу, Торби каза:

– Какво сбърках? Вие ми платихте да сменя тази мигалка.

– Аз?!

– Да, разбира се. Вие ми казахте… – Торби погледна надолу, престори се, че е изумен и изтърси: – Не бяхте вие.

– Разбира се, че не съм бил. Слизай долу.

– Не мога. Държите ме за глезена.

Мъжът го пусна и отстъпи, докато Торби слизаше.

– Не знам кой идиот ти е казал… – Той млъкна, когато лицето на Торби се показа на светлината. – Ей, това е просячето!

Торби се затича, а мъжът се опита да го сграбчи. Провираше се между пешеходците, докато виковете „Патрул! Патрул! Полиция!“ зад него нарастваха все повече. После отново се оказа в тъмния двор, и пълен с адреналин се покатери по водосточната тръба като по стълба. Не спря, преди да остави зад себе си няколко дузини покриви.

Седна срещу гърнето на един комин, пое си дъх и се опита да мисли.

Тетко беше мъртъв. Не можеше да е вярно, но беше. Старият Поди не би го казал, ако не знаеше със сигурност. Защото… Защото главата на Тетко сигурно стоеше набита на копие в основата на пилона в същата тази минута, заедно с главите на другите нещастници. Торби си го представи за миг и най-накрая рухна, плачейки неудържимо.

След дълго време вдигна глава, изтри лице с кокалчетата на пръстите си и се изправи.

Тетко беше мъртъв. А какво трябваше да направи той сега?

Във всеки случай, Тетко не им беше позволил да го разпитват. Торби почувства горчива гордост. Тетко винаги е бил хитър. Те го хванаха, но той се смя последен.

Добре, а сега какво да прави?

Леля Сингхам го предупреди да се скрие. Поди съвършено ясно му предложи да изчезне от града. Добър съвет – ако искаше да си остане също толкова висок, както досега, трябваше да се намира извън града още преди зазоряване. Тетко щеше да очаква от него да се бие, не да седи и да чака ченгетата. За Тетко вече нищо не можеше да се направи, Тетко беше мъртъв – стоп!

„Когато умра, трябва да намериш един човек и да му предадеш съобщение. Мога ли да разчитам на теб? Нали няма да сглупиш и да забравиш?”

Да, Тетко, можеш! Не съм забравил – ще го предам! Торби за пръв път този ден си спомни защо се върна вкъщи рано: космическия кораб „Сису“ се намираше в порта, а неговият капитан беше в списъка на Тетко. „Първия, който се появи“ – така беше казал Тетко. Не сглупих, Тетко. Почти успях, но си спомних. Ще го направя, ще го направя! Торби разбра с ожесточено активизиране, че това съобщение сигурно е последното, най-важно нещо, което Тетко трябваше да предаде – нали казаха, че бил шпионин. Добре, той ще му помогне да довърши работата си. Аз ще го направя, Тетко. Ще им го върнеш тъпкано!

Торби не изпитваше угризения за „измяната“, която смяташе да извърши. Докаран тук като роб против волята си, той не чувстваше лоялност към Саргон и Базлим никога не се беше опитал да му внуши такава. Най-силното, което изпитваше към Саргон, беше суеверен страх и дори той бледнееше пред нуждата му от отмъщение. Той не се страхуваше нито от полицията, нито от самия Саргон. Просто искаше да ги избегне за достатъчно дълго време, така че да изпълни желанието на Базлим. След това… Е, надяваше се да изпълни делото, преди да го екзекутират.

Ако „Сису“ още е в порта…

О, трябваше да е! Първо трябваше да провери със сигурност, че корабът не е отлетял… Не, първо трябваше да намери убежище, преди да се съмне. Сега беше милион пъти по-важно да се скрие от ченгетата, защото трябваше да свърши нещо за Тетко.

Да се скрие, да разбере дали „Сису“ не е излетял, да предаде съобщение на капитана… И да го направи, докато всеки патрулен в района го търси. Може би трябваше да се добере до корабостроителниците, където не го познаваха, да се промъкне вътре и обратно по дългия път към порта и да намери Сису. Не, това беше глупаво. Почти го хванаха там просто защото не познаваше района. Тук познаваше всяка сграда и повечето от хората.

Но му трябваше помощ. Не можеше да излезе на улицата, да спре първия космонавт и да го попита. Кой му беше достатъчно близък, за да помогне… рискувайки да си има неприятности с полицията? Зиги? Глупости, Зиги щеше да го предаде за наградата. Зиги би продал собствената си майка за два минима – той смяташе, че който не се грижи за себе си на първо, второ и последно място, е глупак.

Кой друг? Торби осъзна, че повечето от приятелите му са на неговата възраст и също толкова ограничени в ресурсите. Повечето от тях не знаеше как да намери през нощта и определено не можеше да се мотае на дневна светлина и да чака някой от тях да се появи. А колкото до онези няколко, които живееха със семействата си на известни адреси, не можеше да се сети дори за един, на когото можеше да се довери и който нямаше да позволи на родителите си да се обадят в полицията. Повечето честни граждани от нивото на Торби полагаха неимоверни усилия да си гледат собствената работа и да поддържат добри отношения с полицията.

Трябваше да се обърне към някой от приятелите на Тетко.

Той задраска и този списък почти толкова бързо. В повечето случаи не знаеше колко обвързващо е приятелството – кръвно братство или просто познанство. Единственият, когото можеше да намери и който беше възможно да помогне, беше мама Шаум. Тя ги беше приютила веднъж, когато ги бяха изгонили от пещерата им с повръщащ газ и тя винаги предлагаше добра дума и студена напитка на Торби.

Той се размърда, наближаваше разсъмване.

Мама Шаум държеше кръчма и пансион от другата страна на Веселата улица и близо до вратата за екипажа на космопорта. Половин час по-късно, пресякъл много покриви, два пъти слизал и качвал се в странични дворове и веднъж гмурнал се през осветената улица, Торби се озова на нейния покрив. Не посмя да се появи на вратата й – свидетелите щяха да я принудят да извика патрула. Помисли си за задния вход и поклеча между кофите за боклук, преди да реши, че се чуват твърде много гласове от кухнята.

Но когато стигна до покрива, беше почти светло. Не беше трудно да намери обичайния път до покрива, но видя, че и капандурата, и ключалката бяха достатъчно здрави, за да предотвратят взлом с голи ръце.

Той отиде до гърба на къщата с намерението да пробва задната врата. Беше почти на разсъмване и беше наложително да се скрие. Погледна надолу и забеляза вентилационни отвори за ниския таван, по един от всяка страна. Бяха широки почти колкото раменете му и дълбоки колкото гръдния му кош – но водеха вътре в сградата.

Бяха покрити, но след няколко минути и много одрасквания, успя да отвори един. След това проведе нелеката задача да се прехвърли над ръба с краката напред и да се промъкне в дупката. Побра се до бедрата, парцалите му се закачиха за острите ръбове на капака и той заседна като коркова тапа. Долната му половина беше вътре в къщата, гърдите, главата и ръцете стърчаха навън като гаргойл. Не можеше да помръдне, а небето просветляваше.

С пръзгане на петите и чиста сила на волята успя да скъса парцалите и да влезе навътре, почти изпадайки в безсъзнание от удара в главата. Той полежа мирно, след това издърпа капака как да е обратно. Нямаше вече да спира вредителите, но можеше и да излъже окото от четири етажа височина. Малко след това разбра, че едва не е паднал от тези четири етажа.

Таванът беше подходящ само за пълзене. Той започна да търси на ръце и колене вратичката, която трябваше да се намира тук – люк за ремонт и инспекция. След като потърси известно време и нищо не намери, вече не беше уверен, че такова нещо изобщо съществува. Знаеше, че някои къщи го имат, но пък не беше много наясно с къщите – никога не беше живял в тях.

Не го намери, докато изгревът не го освети през вентилационните отвори. Намираше се напред, от страната на улицата.

И беше завинтен отвътре.

Но не беше толкова здрав, колкото капандурата. Той се огледа, намери тежко острие, оставено от някой работник и го използва, за да подкопае дървения капак. Когато разхлаби една от връзките, спря и погледна през дупката.

Отдолу имаше стая. Той видя легло с фигура в него.

Торби реши, че късметът е на негова страна. Само един човек, който можеше да бъде убеден да извика мама Шаум, без да вдига тревога. Той дръпна глава, пъхна пръста си и опипа наоколо. Докосна резето, после, без да съжалява, си счупи нокътя, докато освобождаваше болта. След това безшумно повдигна вратичката на люка.

Фигурата в леглото не помръдна.

Той се сниши, увисна на върховете на пръстите си, скочи от оставащата малка височина и падна колкото можеше по-тихо.

Човекът в леглото беше седнал с пистолет в ръка, насочен към него.

– Доста време ти отне – каза той. – Слушах те в продължение на час.

– Мамо Шаум! Не стреляй!

Тя се наведе напред, оглеждайки го внимателно.

– Хлапето на Базлим! – тя поклати глава. – Момче, на нищо не приличаш… И си по-горещ от огън в дюшек. Кой дявол те доведе тук?

– Не знаех къде другаде да отида.

Тя се намръщи.

– Предполагам, че това е комплимент… Но бих предпочела цирейната чума, ако можех да избирам.

Тя стана от леглото по нощница, големите й боси крака шляпаха по пода. Погледна през прозореца към улицата долу.

– Ченгета тук, ченгета там, ченгета, проверяващи всяко заведение на улицата по три пъти на нощ и плашещи клиентите ми… Момче, предизвикваш повече размирици, отколкото съм виждала от бунтовете в заводите насам. Защо нямаше милостта да пукнеш?

– Няма ли да ме скриеш, мамо?

– Кой казва, че няма. Още никого не съм предавала. Но това не значи, че ми харесва – тя го изгледа намръщено. – Кога за последно яде?

– Ъъ, не помня.

– Ще ти намеря нещо. Едва ли ще можеш да го платиш? – Тя го изгледа строго.

– Не съм гладен. Мамо Шаум, „Сису“ още ли е в порта?

– А? Не знам. По-точно знам, там е. Двама от неговите хора бяха тук снощи. Защо?

– Трябва да предам съобщение на капитана. Трябва да го видя, просто трябва!

Тя простена от крайно раздразнение.

– Първо събужда порядъчна работеща жена от първия й сън. Натрапва й се с риск за живота, крайниците и разрешителното й. Чудовищно мръсен, надран и окървавен и със сигурност ще използва чистите ми кърпи, предвид цените на пералните. Не е ял и не може да плати за храната си… И сега добавя сол в раната, като иска да му изпълнявам поръчки!

– Не съм гладен… И няма значение дали ще се изкъпя. Но трябва да видя капитан Крауза.

– Не ми давай заповеди в собствената ми спалня. Пораснал прекалено много и непляскан достатъчно, това си ти, доколкото познавам стария хаймана, с когото живееше. Ще трябва да изчакаш, докато се появи някой от момчетата от „Сису“ по-късно през деня, за да мога да предам бележка за капитана. – Тя се обърна към вратата. – Водата е в каната, хавлията – на закачалката. Ако обичаш, се измий.

Тя излезе.

Къпането го ободри и като намери стягаща пудра на тоалетната масичка, Торби посипа с нея драскотините си. Тя се върна и остави пред него две филии хляб с голямо парче месо между тях, добави купа с мляко и излезе, без да говори. Торби не смяташе, че ще може да яде след смъртта на Тетко, но откри, че може – беше престанал да се тревожи, когато за пръв път видя мама Шаум.

Тя се върна:

– Гълтай последната хапка и влизай вътре. Казаха, че щели да претърсят всяка къща.

– А? Тогава ще изляза и ще бягам.

– Млъквай и ме слушай. Влизаш вътре.

– Къде?

– Тук – каза тя и посочи.

– Тук?

До прозореца в ъгъла имаше вградено шкафче и едновременно място за сядане, недостатъкът беше в размера му. Беше широко колкото един човек, но на дължина беше три пъти по-късо.

– Не мисля, че ще мога да вляза вътре.

– И ченгетата така ще решат. Бързо. – Тя отвори капака, извади някакви дрехи, повдигна далечния край на кутията откъм стената, която водеше към съседната стая, което разкри дупка в стената. – Мушни си краката вътре и не си мисли, че си първият, който трябва да лежи тихо.

Торби влезе в кутията, пъхна крака в отверстието и легна. Затворен, капакът щеше да се намира на няколко инча над лицето му. Мама Шаум хвърли върху него дрехи и го покри.

– Добре ли си?

– Да, разбира се. Мамо Шаум? Той наистина ли е мъртъв?

Гласът й стана почти нежен.

– Да. Жалко е, но е вярно.

– Сигурна ли си?

– Аз също се съмнявах, защото го познавам. Затова се разходих до пилона да видя. Мъртъв е. Но това ще ти кажа, момко, лицето му беше ухилено, все едно ги е надхитрил… И той ги надхитри. Изобщо не им харесва, когато някой не изчака да го разпитат. – Тя пак въздъхна – Плачи сега, ако имаш нужда, но тихо. Ако чуеш някой да влиза, не дишай.

Капакът се захлопна. Торби отначало се чудеше дали изобщо ще може да диша, но откри, че вероятно има отвори за въздух. Беше задушно, но търпимо. Той обърна глава, за да махне дрехите от носа си.

След това поплака и заспа.

Събуди се от гласове и стъпки, но си спомни къде е, преди да се опита да седне.

Капакът над него се отвори, после се хлопна, което накара ушите му да запищят.

Мъжки глас се провикна:

– Нищо няма в тази стая, серж!

– Ще видим. – Торби позна гласа на Поди. – Пропуснал си люка отгоре. Донеси стълбата.

Гласът на мама Шаум каза:

– Там няма нищо, освен вентилация, сержант.

– Казах, че ще видим.

След няколко минути добави:

– Подай ми факлата. Хмм… права сте, майко, обаче той е бил тук.

– Как?

– В край на къщата е счупен капакът и прахът е разместен. Мисля, че е влязъл оттук, слязъл е в спалнята ви и е излязъл.

– Светци и дяволи! Можеше да ме убият в леглото ми! Така ли ни пази полицията?

– Нищо ви няма. Но по-добре поправете капака, иначе току-виж при вас се преселили змии заедно с братовчедите си. – Той помълча. – Смятам, че се е опитал да остане в този район, но е решил, че е прекалено горещо и се е върнал в руините. Ако е така, ще го изкараме оттам, още преди да се стъмни.

– Смятате ли, че е безопасно да се върна в леглото си?

– Защо би се интересувал от стара торба с лой като вас?

– Как не ви е срам да говорите така! А тъкмо щях да ви предложа нещо да си прочистите гърлото от прахта.

– Така ли? Нека слезем в кухнята тогава и да го обсъдим. Може и да съм се объркал.

Торби чу как си тръгват, чу как махат стълбата. Накрая се осмели да диша.

По-късно тя се върна, мърморейки си и отвори капака.

– Може да се разкършиш. Но бъди готов да скочиш обратно. Три пинта от най-доброто ми Полицейско!