10.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Торби не остана задълго помощник младши оператор на огъня. Джери започна да се обучава за астрогатор. Мата застана начело на командата зала от дясната страна на кораба, а Торби беше официално назначен като Младши оператор на огъня от дясната страна на кораба, управляващ с показалеца си живота и смъртта. Той не беше сигурен, че това му харесва.

После тази подредба се преобърна почти толкова бързо, колкото се беше образувала.

Лозиан е „безопасна“ планета. Населена от цивилизовани нехуманоиди, тя бе пристан, свободен от наземни нападения; не бяха необходими вахти за наблюдение на повърхността ѝ. Мъжете можеха да напускат кораба, за да се забавляват, жените също. (Някои от жените на борда не бяха напускали кораба, изключая Събранията на Народа, откакто бяха разменени на „Сису“ като момичета.)

За Торби Лозиан беше „първият“ му чужд свят, предвид че Джабал беше единствената планета, която се открояваше в паметта му. Затова той гореше от нетърпение да го види. Но работата беше с предимство. Когато го одобриха за оператор на огъня, той беше прехвърлен от хидропониката на най-младшата вакантна длъжност сред чиновниците, отговарящи за товара. Това повиши статута на Торби; бизнесът носеше повече престиж от стопанството. Теоретично сега той беше достатъчно квалифициран, за да проверява товара; на практика обаче това се вършеше от старшия чиновник, докато Торби се потеше заедно с младшите мъжки роднини от всеки отдел. Товаренето беше операция, в която участваха всички, тъй като „Сису“ никога не допускаше хамали вътре, дори това да означаваше, че трябва да плати допълнително.

Лозианците още не бяха изобретили митниците; опакованите в сандъци бали от листа верга се предаваха на купувача досами кораба. Въпреки вентилаторите, трюмът беше целият пропит от техния пикантен, наркотичен аромат, който напомняше на Торби за случая, отдалечен месеци назад във времето на разстояние светлинни години, когато, бидейки беглец с надвиснала над главата му смъртна присъда, се беше сгушил в един такъв сандък, докато приятелски настроен странник го вмъкваше контрабандно на борда, тайно от полицията на Саргон.

Това не изглеждаше възможно. Неговият дом беше „Сису“. Дори докато се удивляваше на този факт, той мислеше на езика на Семейството.

Торби осъзна и внезапно се почувства виновен за това, че не беше мислил често за Тетко в последно време. Нима забравяше Тетко? Не, не! Той никога нямаше да забрави нищо свързано с него… Тона на гласа му, безстрастия му поглед, когато се канеше да разкритикува нещо, скърцащите му през студените сутрини стави, неизменното му търпение, без значение какво се случваше. През всички тези години Тетко нито веднъж не му се беше ядосвал. С изключение на един път.

– Не съм ти господар!

Тетко се беше ядосал тогава. Това бе изплашило Торби; не го беше разбрал.

Сега, далеч през времето и пространството, Торби внезапно разбра. Само едно нещо можеше да разгневи Тетко: той беше изключително обиден от твърдението, че Базлим Сакатия може да бъде господар на роб. Тетко, който твърдеше, че мъдрият човек не може да бъде обиден, защото истината не може да обижда, а неистината не е достойна да бъде забелязвана.

И все пак Тетко беше обиден от истината, защото му беше господар, тъй като го беше купил от търга. Не, това беше абсурдно! Той не беше роб на Тетко, а му беше син… Тетко никога не се държеше като господар, дори когато му беше зашлевявал шамар за някой гаф. Тетко… си беше Тетко.

Тогава Торби разбра, че единственото нещо, което Тетко мрази, е робството.

Торби не знаеше защо е толкова сигурен в това, но то беше факт. Той не можеше да си спомни някога Тетко да е произнасял дори една дума за робството като такова; всичко което Торби си спомняше, че Тетко някога е казвал, беше че човек трябва да бъде свободен в мислите си.

– Ей! – Главният чиновник гледаше към него.

– Сър?

– Ще местиш ли този сандък или ще си правиш легло от него?

Три местни дни по-късно Торби тъкмо се беше изкъпал и се канеше да излезе с Фриц, когато Боцманът надникна в банята, забеляза го и каза:

– Капитанът ви поздравява и моли Чиновник Торби Базлим-Крауза да го посети.

– Тъй вярно, Боцман! – отвърна Торби и добави нещо под нос.

Той се облече набързо, пъхна глава в каютата си, за да съобщи тъжната новина на Фриц и побърза към каютата на Капитана, надявайки се, че Боцманът му е казал, че Торби се къпе.

Вратата беше отворена. Торби се обърна към Капитана с формално приветствие, но той го прекъсна:

– Здравей, Синко. Влез.

Торби премина от корабно обръщение на семейно:

– Да, Татко.

– Каня се да изляза. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Сър? Искам да кажа, „Да, татко!“ Ще се радвам.

– Добре. Виждам, че си готов. Да тръгваме. – Той посегна към едно шкафче и подаде на Торби някакви усукани жици. – Ето ти джобни пари. Може да искаш да си купиш сувенир.

Торби ги разгледа.

– Колко струва това, Татко?

– Нищо – особено след като напуснем Лозиан. Така че трябва да ми върнеш онова, което ти остане, за да го обърна в кредити. Местните ни плащат в торий и стоки.

– Да, но как да разбера колко струва дадена стока?

– Вярвай на думата им. Няма да те измамят или да се пазарят. Странни същества. Не е като на Лотарф. Там си късметлия, ако успееш да си купиш бира, без да се пазариш един час.

Торби разбираше лотарфианците много по-добре от лозианците. Имаше нещо непочтено в покупка без учтиво количество пазарлък. Но фракитата имаха варварски обичаи, на които трябваше да се угажда. А „Сису“ се гордееше с това, че никога не си беше имал проблеми с фраки.

– Ела. Можем да говорим докато вървим.

Докато се спускаха, Торби погледна към кораба до тях, Волния търговец „Ел Нидо“, принадлежащ на клана Гарсия.

– Ще ги посетим ли, Татко?

– Не, обменихме визити с тях още първият ден.

– Нямах предвид това. Ще има ли тържества?

– А, Капитан Гарсия и аз се съгласихме да ги пропуснем. Той бърза да скочи. Разбира се, няма проблем да ги посетиш, за да изпълниш дълга си. – Той добави: – Обаче не си струва. Корабът прилича на „Сису“, но не е толкова модерен.

– Мислех да разгледам компютърните им зали.

Скоро достигнаха земята.

– Съмнявам се, че ще те пуснат. Те са суеверно племе.

Докато слизаха от трапа, едно лозианско бебе дотърча до тях, започна да ги обикаля и да души краката им. Капитан Крауза остави малкото същество да го проучи, след това каза меко:

– Достатъчно. – И внимателно го избута от себе си.

Майка му го извика обратно, вдигна го и го напляска. Капитан Крауза ѝ помаха и извика:

– Здравей, приятелко!

– Здравей, Търговецо! – отвърна тя на интерлингве пискливо и пронизително.

На височина тя беше около две трети от ръста на Торби, вървеше на четири крака, а предните ѝ крайници бяха повдигнати. Бебето вървеше на всичките си шест. И двамата бяха гладки, красиви и наблюдателни. Торби беше развеселен от външния им вид и само малко отблъснат от двете им усти – една за ядене и една за дишане и говорене.

Капитан Крауза продължи да говори:

– Добре се справи с лозианския кораб.

Торби се изчерви:

– Значи сте разбрал за това, Татко?

– Какъв капитан бих бил, ако не знаех? А, разбирам какво те тревожи. Забрави го. Ако ти задам цел, ти трябва да я свалиш. От мен зависи да прекъсна веригите ти, ако разпознаем кораба като приятелски. Ако натисна благословеното копче, твоят компютър не може да стреля, бомбите са обезвредени, пусковите установки са блокирани, а Главният инженер не може да задейства самоубийствения бутон. Така че дори да чуеш отбоя или пък ако се развълнуваш и го пропуснеш – няма особено значение. Довърши си работата; това е отлична практика.

– О, не знаех за това, Татко.

– Джери не ти ли каза? Трябва да си забелязал бутона. Големия червен точно под дясната ми ръка.

– Ъ, аз никога не съм бил в Контролната зала, Татко.

– А? Трябва да поправим това; някой ден тя може да ти принадлежи. Напомни ми… веднага след като преминем към свободен полет.

– Ще ви напомня, Татко. – Торби се радваше на перспективата да влезе в тайнственото светилище – беше сигурен, че половината му роднини никога не са го посещавали. Но коментарът го изненада. Би ли могъл един бивш фраки да стане командир? Беше законно осиновен син да седне в капитанското кресло; понякога капитаните нямаха собствени. Но бивш фраки?

Капитан Крауза продължи:

– Не ти обръщам вниманието, което би трябвало, Синко… Нито се грижа за теб както би се очаквало за сина на Базлим. Но семейството е голямо и времето ми е запълнено. Държат ли се добре с тебе?

– Да, разбира се, Татко!

– Ммм… Радвам се да го чуя. Нали знаеш, все пак не си роден сред Народа.

– Знам. Но всички се държат добре.

– Хубаво. Получих добри доклади за теб. Изглежда се учиш бързо за… Наистина се учиш бързо.

Торби кисело довърши изречението наум. Капитанът продължи:

– Бил ли си някога в Инженерната зала?

– Не, сър. Само веднъж в тренировъчната.

– Сега е добър момент да я посетиш, докато все още сме на земята. По-безопасно е и молитвите и пречистването не са толкова дълги. – Крауза замълча. – Не, по-добре да изчакаме, докато статутът ти се изясни – Главният инженер намеква, че си подходящ за неговия отдел. Втълпил си е, че така или иначе няма да имаш деца и може да използва посещението като повод да ти попречи. Инженери!

Торби разбра прекрасно тази реч, дори последната дума. Инженерите се смятаха за леко гламави; вярваше се, че излъчването от изкуствената звезда, която даряваше живота на „Сису“, йонизираше мозъчните им тъкани. Вярно или не, на инженерите можеха да им се разминат скандални нарушения на етикета – „невинен поради невменяемост“ беше неизречената им защита, след като бяха постоянно изложени на опасностите на занаята си. Главният инженер дори отговаряше на Баба.

Но младшите инженери не бяха допускани до вахтите в инженерната зала до момента, в който вече не се очакваше да имат деца. Те се грижеха за спомагателните машини и даваха тренировъчни вахти в учебната инженерна зала. Народът беше предпазлив към вредните мутации, защото се излагаше на повече радиационни опасности от планетните жители. Човек никога не виждаше явни мутации сред него; какво се случваше с мутиралите по рождение бебета беше толкова голямо табу, че Торби дори не знаеше за него. Той знаеше само, че наблюдателите в инженерната зала са възрастни мъже.

Нито пък се интересуваше от това да има потомство; той просто видя в забележката на Капитана намек, че Главния инженер смята, че Торби бързо може да се издигне до високопоставения статут на наблюдател в инженерната зала. Идеята го омагьоса. Мъжете, които се бореха с полуделите богове на ядрената физика, имаха статут съвсем малко по-нисък от този на астрогаторите… а по тяхно собствено мнение, дори по-висок. Тяхното мнение беше по-близко до фактите от официалното становище; дори заместник-капитанът, който би се опитал да използва ранга си, за да се наложи на човек, даващ вахти в инженерната зала, вероятно би завършил кариерата си броейки складови наличности, докато инженерът ще полежи малко в лазарета, след което ще продължи да прави каквото си иска. Беше ли възможно един бивш фраки да се издигне до такива висоти? Може би някой ден щеше да стане Главен инженер и щеше да отвръща дръзко и безнаказано на самия Главен офицер?

– Татко – започна Торби нетърпеливо – нима Главният инженер смята, че мога да се науча на ритуалите на Инженерната зала?

– Не казах ли същото?

– Да, сър. Ъъъ… чудех се защо мисли така?

– Да не си глупав? Или необичайно скромен? Всеки човек, който може да се справи с математиката за управление на огъня, може да изучи ядреното инженерство. Но може да изучи и астрогацията, което е също толкова важно.

Инженерите никога не мъкнеха товари; единствената работа, която извършваха в портовете, беше да товарят тритий и деутерий или да изпълняват други задачи, които си бяха изцяло техни. Те не се занимаваха със стопанството. Те…

– Татко? Мисля, че би ми харесало да стана инженер.

– Е? Ако това си си наумил, забрави го.

– Но…

– Какво „но“?

– Нищо, сър. Да, сър.

Крауза въздъхна.

– Синко, аз имам задължения към теб, които изпълнявам по възможно най-добрия начин. – Капитанът обмисли какво би могъл да каже на момъка. Майка беше отбелязала, че ако Базлим е искал момчето да разбере съобщението, което носи, е щял да го запише на интерлингве. От друга страна, тъй като сега то знаеше езикът на Семейството, вероятно си го беше превело само. Не, по-вероятно беше да го е забравило. – Торби, знаеш ли кое е твоето семейство?

Торби се сепна.

– Сър? Семейството ми е „Сису“.

– Разбира се! Но имам предвид преди това.

– Имаш предвид Тетко? Базлим Сакатия?

– Не, не! Той беше твой приемен баща, какъвто съм аз сега. Знаеш ли в кое семейство си се родил?

Торби каза мрачно:

– Не мисля, че някога съм имал такова.

Крауза, осъзнал, че е напипал болно място, побърза да се намеси:

– Синко, недей да копираш поведението на връстниците си. Ако не бяха фракитата, с кого щяхме да търгуваме? Как щеше да живее Народът? Щастлив е онзи, който се е родил сред Народа, но няма от какво да се срамуваш, ако си се родил фраки. Всеки атом има своето предназначение.

– Не се срамувам!

– По-спокойно!

– Простете, сър. Аз не се срамувам от предците си. Просто не знам кои са те. Доколкото ми е известно, може да са били и от Народа.

Сега Крауза се сепна.

– Може и да са били – отвърна бавно той.

Повечето роби се купуваха от планети, които уважаваните търговци никога не посещаваха или пък се раждаха в именията на собствениците си… но един трагичен процент бяха хора от Народа, откраднати от рейдърите. Този младеж… Дали някой кораб от Народа не беше изгубен по подходящото време? Той се зачуди дали би могъл да намери такава идентификация на следващото Събрание от записите на Комодора.

Но дори това не изчерпваше всички възможности; някои главни офицери бяха немарливи по отношение на идентификациите при раждане, други чакаха да стане време за Събрание. На Майка никога не ѝ се свидеха разходите за n-мерните съобщения; тя искаше нейните деца да се записват веднага. На „Сису“ не се допускаха мърлящини.

Ами ако момчето се беше родило сред Народа, но неговият запис така и не бе стигнал до Комодора? Колко нечестно би било да изгуби рожденото си право!

Една мисъл се промъкна на пръсти в мозъка му: такъв пропуск би могъл да се поправи по повече от един начин. Дали някой Волен търговец не беше изгубен… Той не можеше да си спомни.

Нито пък можеше да говоря за това. Но колко чудесно би било да даде на момъка родословие! Ако можеше…

Капитанът смени темата:

– По някакъв начин, момко, ти винаги си бил част от Народа.

– А? Какво имаш предвид, Татко?

– Синко, Базлим Сакатия беше почетен член на Народа.

– Наистина ли? Как така, Татко? На кой кораб?

– На всички кораби. Той беше избран на Събрание. Синко, преди много време се случи нещо срамно. Базлим го поправи. Това постави целия Народ в дълг към него. Но казах достатъчно. Кажи ми, обмислял ли си да се ожениш?

Последното нещо, за което Торби би се замислил, беше бракът. Той беше ужасно нетърпелив да чуе какво е направил Тетко, за да стане по такъв невероятен начин част от Народа. Но той разпозна тревогата, с която възрастният мъж засегна табуто.

– Не, Татко.

– Твоята Баба смята, че вече си започнал да забелязваш момичетата.

– Е, сър. Баба никога не греши… Но аз не съм го осъзнал.

– Мъжът не е пълноценен без съпруга. Но не смятам, че си достатъчно възрастен за това. Смей се с всички момичета, но не плачи с никое – и не забравяй обичаите ни.

Крауза се замисли, че е обвързан от нареждането на Базлим да потърси помощта на Хегемонията, за да открие произхода на момчето. Би било твърде неудобно, ако Торби се оженеше, преди да се появи подходящата възможност за това. Но все пак момчето се беше източило, откакто се беше качило на „Сису“. Към тревогите на Крауза се прибавяше неспокойното чувство, че неговата недооформена идея да открие (или фалшифицира) родословие за Торби влиза в противоречие ненарушимия му дълг към Базлим.

Тогава му дойде наум една великолепна идея.

– Ето какво ще ти кажа, Синко! Възможно е момичето за теб да не е на борда на кораба. Все пак в женската част има само няколко девойки – а избирането на съпруга е сериозна работа. Тя може да ти спечели статут или да те провали. Така че защо не го караш по-полека? На Голямото събрание ще срещнеш стотици подходящи момичета. Ако намериш такова, което харесваш и което също те харесва, ще го обсъдя с Баба ти и ако тя одобри, можем да се пазарим за размяната ѝ. Няма да се поскъпим. Как ти звучи това?

Проблемът удобно се отлагаше.

– Звучи прекрасно, Татко!

– Казах достатъчно.

Крауза доволно се замисли как ще успее да провери записите, докато Торби се среща със „стотиците момичета“ и освен това нямаше да има нужда да преразглежда задължението си към Базлим преди това. Момъкът можеше да е роден сред Народа – всъщност очевидните му достойнства правеха почти невъзможен произхода му от фраки. И ако се окажеше така, желанието на Базлим щеше да бъде изпълнено по дух още по-добре, отколкото ако се придържаше към буквата. А дотогава можеше да забрави за това.

Те извървяха милята до покрайнините на лозианското селище. Торби се вгледа в лъскавите лозиански кораби и си помисли смутено, че се беше опитал да изгори един от тези красавци в космоса. После си припомни, че Татко беше казал как не е работа на оператора на огъня да се притеснява за целта, която му е дадена.

Когато навлязоха в градския трафик, вече нямаше време да се притеснява. Лозианците не използваха пътнически автомобили, нито биха предпочели нещо толкова величествено като покритите настилки. Пешком те напредваха два пъти по-бързо, отколкото човек може да тича; а ако бързаха, си слагаха превозно средство, което приличаше на реактивен двигател. Четири или понякога шест крайника се обвиваха в ръкави, които завършваха с нещо като кънки. Шасито обвиваше тялото и поддържаше електростанцията (Торби не можеше да си представи от какъв вид). Затворен в този механичен клоунски костюм, всеки от местните се превръщаше в управляема ракета, ускоряваща с безгрижна невъздържаност, пръскаща искри, изпълваща въздуха с пронизителни шумове, завиваща в противоречие с триенето, инерцията и гравитацията, влизаща и излизаща от движението когато си поиска, и спираща в последната възможна секунда.

Пешеходците и бързоходните маниаци се смесваха демократично без забележими правила. Изглежда нямаше възрастово ограничение за шофиране и най-малките лозианци бяха просто по-безразсъдни варианти на своите родители.

Торби се чудеше дали щеше да стигне до космоса жив.

Лозианецът можеше да изсвисти към Торби от погрешната страна на улицата (не че имаше правилна), да спре с пищене почти върху пръстите на краката му, да завие встрани, дишайки в лицето му – и изобщо да не го докосне. В такива случаи Торби обикновено подскачаше. След дозина такива избягвания, той се опита да се държи като приемния си баща. Капитан Крауза вървеше равномерно напред, очевидно сигурен, че лудите шофьори ще го третират като неподвижен обект. На Торби му беше трудно да живее с тази вяра, но това изглежда работеше.

Той не можеше да определи как е организиран градът. Механизираният трафик и пешеходците се изливаха от всеки отвор и конвенцията за частни имоти и обществени улици изглежда не важеше тук. Като начало те продължиха в област, която Торби класифицираше като площад, после се качиха по рампа, издигаща се през сграда, която не притежаваше ясни граници – нямаше нито вертикални стени, нито определен покрив – след това излязоха от нея и се спуснаха надолу, през арка, която заобикаляше една дупка. Торби се почувства изгубен.

Веднъж той реши, че напредват през частен дом – провираха се през нещо, което приличаше на официална вечеря. Но гостите само издърпаха краката си от пътя им.

Крауза спря.

– Почти стигнахме. Синко, ще посетим фракито, което купи товара ни. Тази среща ще оправи проблема помежду ни, предизвикан от купуването и продаването. Той ме обиди като ми предложи заплащане; сега трябва отново да станем приятели.

– Не ни ли платиха?

– Какво би казала Баба ти? Вече ни платиха, но сега аз ще му го дам безплатно, а той ще ми даде тория защото харесва красивите ми сини очи. Техните обичаи не позволяват нещо толкова глупаво като продаването.

– Те не търгуват ли помежду си?

– Естествено, че търгуват. Но теорията е, че един фраки дава на друг онова, от което се нуждае. Чисто съвпадение е, че единият има пари, които се опитва да пробута на другия като подарък – и че двата подаръка се уравновесяват. Те са хитри търговци, Синко; никога не успяваме да изкараме някой допълнителен кредит тук.

– Тогава защо са всички тези безсмислици?

– Синко, ако се притесняваш защо фракитата правят онова, което правят, ще полудееш. Когато си на тяхната планета, прави го по техния начин… така се прави добър бизнес. Сега слушай. Ще хапнем по приятелски… само дето те не могат, защото ще изгубят престижа си. Затова между нас ще има екран. Ти трябва да присъстваш, защото синът на лозианеца ще е там… само дето е дъщеря. А фракито, което отивам да видя, е майката, а не бащата. Техните мъжки живеят в мъжката част на къщата… или поне така мисля. Но забележи, че когато говоря чрез преводача, ще използвам мъжки род.

– Защо?

– Защото те знаят достатъчно за нашите обичаи и им е известно, че мъжки род означава главата на къщата. Логично е, ако погледнеш на нещата по този начин.

Торби се зачуди. Кой беше главата на Семейството? Татко? Или Баба? Разбира се, когато Главният офицер издадеше заповед, я подписваше с „По заповед на капитана“, но това беше само защото… не. Е, както и да е…

Торби внезапно заподозря, че обичаите на Семейството на моменти също са нелогични. Но капитанът продължаваше да говори:

– Всъщност няма да ядем с тях; това е още една илюзия. Ще ти сервират лигава зелена течност. Просто я приближи до устните си; ако я изядеш, ще изгори гърлото ти. Иначе… – Капитан Крауза замълча докато един лозиански хаймана едва избегна крайчеца на носа му. – Иначе слушай какво говорим, за да знаеш как да се държиш следващия път. А, да! – след като попитам на колко години е синът на домакина, той ще те попита същото. Трябва да отговориш „четиридесет“.

– Защо?

– Защото по техните години това е подходяща възраст за син, който помага на баща си.

Те пристигнаха, но изглеждаше като че ли все още се намират на обществено място. После клекнаха срещу два лозианеца, а трети клечеше наблизо. Екранът между тях беше с размера на носна кърпа; Торби можеше да гледа над него. Той се опита да наблюдава, да слуша и да се учи, но трафикът така и не намаля. Той се носеше наоколо и се врязваше между тях с щастлива, пронизителна глъчка.

Техният домакин започна като обвини капитан Крауза, че го е подмамил да извърши престъпление. Преводачът беше почти невъзможен за разбиране, но за сметка на това показа завидно владеене на вулгарно интерлингве. Торби не можеше да повярва на ушите си и очакваше, че Татко или ще си тръгне, или ще започне да се бие.

Но капитан Крауза го изслуша тихо, после отговори с истинска поезия – той обвини лозианеца във всяко възможно престъпление от качване на неправомерни товари на борда до хулиганство и измами по космическите пътища.

Това постави срещата на приятелска почва. Лозианецът им подари тория, с който вече беше платил, след това предложи да добави синовете си и всичко, което притежаваше.

Капитан Крауза прие и му подари „Сису“ заедно с цялото му съдържание.

Двете страни щедро върнаха подаръците. После възобновиха статуквото, като всеки задържа като символ на приятелство онова, което вече притежаваше: лозианецът – стотиците килограми листа верга, а Волният търговец – намотките торий. Двамата се съгласиха, че подаръците нямат друга стойност, освен чисто сантименталната. В изблик на емоции лозианецът подари сина си, а Крауза му (й) подари Торби. След като обмениха информация обаче, се оказа че и двамата са твърде млади, за да напуснат гнездото.

Измъкнаха се от тази дилема като синовете размениха имената си и Торби се оказа собственик на име, което не искаше и не можеше да произнесе. След това „ядоха“.

Противната зелена субстанция не само беше неподходяща за пиене, а когато Торби вдиша парите ѝ, той изгори ноздрите си и се задави. Капитанът му отправи укорителен поглед.

След това си заминаха. Нямаше „довиждане“, просто станаха и си тръгнаха. Капитан Крауза каза замислено, докато вървеше като сомнамбул през бурния трафик:

– Добри хора, за фраки. Никога не съм имал лоши сделки с тях. Толкова са честни, че понякога се чудя какво би станало, ако се съглася с някоя от офертите им. Вероятно биха ми се издължили.

– Едва ли!

– Не бъди толкова сигурен. Може и да успея да те разменя за този подрастващ лозианец.

Торби млъкна.

С това работата приключи. Капитан Крауза помогна на Торби да напазарува и да разгледа забележителностите, което облекчи Торби, тъй като той не знаеше какво да си купи, нито дори как да се прибере вкъщи. Приемният му баща го заведе в магазин, където разбираха интерлингве. Лозианците произвеждаха всякакви видове изключително сложни вещи, никоя от които Торби не можа да разпознае. По съвет на Крауза той си избра малък полиран клуб, който, след като го разтресеш, показваше в недрата си безкрайни лозиански картини. Торби предложи намотките си, лозианецът избра една и му върна ресто от една огърлица с пари. После подари на Торби магазина заедно със съдържанието му.

Торби, който говореше чрез Крауза, съжали, че няма какво да му предложи, освен услугите си до края на живота си. После се измъкнаха от затруднението с учтиви обиди.

Момчето почувства облекчение, когато стигнаха космопорта и видя уютните, познати форми на стария „Сису“.

Когато стигна каютата си, Джери лежеше там с вдигнати крака и ръце зад главата. Той погледна нагоре, но не се усмихна.

– Здрасти, Джери!

– Здравей, Торби.

– Излезе ли?

– Не.

– А аз излязох. Виж какво си купих! – Торби му показа вълшебния клуб. – Всеки път като го разтресеш, се вижда различна картина.

Джери разгледа едно изображение, после върна куба.

– Много хубаво.

– Джери, защо си мрачен? Да не си ял нещо?

– Не.

– Изплюй камъчето.

Джери пусна краката си на палубата и погледна към Торби.

– Връщам се в компютърната зала.

– А?

– О, няма да изгубя статута си. Само докато обуча някой друг.

Торби се смрази.

– Освободили ли са ме?

– Не.

– Какво имаш предвид тогава?

– Размениха Мата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s