11.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Мата разменена? Заминала завинаги? Малката Мати с печалните очи и веселия смях? Торби почувства дълбока скръб и с удивление осъзна, че това го вълнува.

– Не мога да повярвам!

– Не се прави на глупак.

– Кога и къде е отишла? Защо не ми каза?

– На „Ел Нидо“, очевидно; той е единственият кораб на Народа в порта. Замина преди около час. Не ти казах, защото самият аз не знаех… Докато не бях извикан в каютата на Баба, за да се сбогувам. – Джери се намръщи. – Знаех, че някога ще се случи… но смятах, че Баба ще я остави на кораба, докато управлява огъня.

– Тогава защо, Джери? Защо?

Джери се изправи и каза вдървено:

– Осиновен орто-чичо, казах достатъчно.

Торби го избута обратно на стола му.

– Не можеш да се измъкнеш така, Джери. Аз съм ти „чичо“, само защото те така казаха. Но все още съм бившият фраки, когото научи да работи с компютъра и двамата го знаем. Да поговорим като мъже. Изплюй камъчето!

– Няма да ти хареса.

– И сега не ми харесва! Мати е заминала… Виж Джери, в каютата сме само двамата. Каквото и да е, кажи ми го. Кълна ти се в стоманата на „Сису“, че няма да го направя на роднински въпрос. Каквото и да кажеш, Семейството никога няма да научи.

– Баба може да слуша.

– Ако слуша, значи аз съм ти наредил да ми кажеш и отговорността е моя. Но тя не слуша; време ѝ е да си ляга. Така че говори.

– Добре. – Джери го изгледа кисело. – Ти си го изпроси. Искаш да кажеш, че си нямаш ни най-малка идея защо Баба изгони сестричката ми от кораба?

– А? Никаква… иначе нямаше да питам.

Джери издаде нетърпелив звук.

– Торби, знаех, че си дебелоглав. Но не ми беше известно, че си също така глух, сляп и тъп.

– Остави комплиментите! Давай по същество.

– Ти си причината да разменят Мата. Ти. – Джери погледна към Торби с отвращение.

– Аз?

– А кой друг? Кой играе заедно на топка? Кой седи заедно в киното? Кой нов роднина винаги се появява с момиче от собствената си половина? Ще ти подскажа – името му започва с „Т“.

Торби пребледня.

– Джери, нямах ни най-малка представа.

– Ти си единственият на кораба, който нямаше. – Джери сви рамене. – Не те обвинявам. Вината беше нейна. Тя те преследваше, глупав клоун такъв! Това, което не мога да разбера, е защо не забеляза. Опитах се да ти подскажа.

Торби знаеше за тези неща толкова, колкото птиците за балистиката.

– Не мога да повярвам.

– Няма значение дали вярваш… всички други го забелязаха. Но и на двамата можеше да ви се размине, ако бяхте държали нещата открити и безобидни – а аз винаги ви наблюдавах твърде отблизо, за да се случи нещо друго – и ако сестра ми не си беше изгубила ума.

– А? Как?

– Тя направи нещо, което накара Баба да вземе решение да се раздели със страхотен оператор на огъня. Отиде при нея и поиска да бъде осиновена на другата половина на кораба. По нейния простичък шантав начин тя си е въобразила, че тъй като ти си осиновен, няма голямо значение дали ти е племенница – само трябва нещата да се обърнат и ще може да се омъжи за теб. – Джери изсумтя. – Ако беше осиновен на другата половина, можеше да ѝ мине номерът. Но трябва да е била напълно побъркана, за да си мисли, че Баба – Баба! – би се съгласила на нещо толкова скандално.

– Но… е, аз всъщност не съм ѝ роднина. Не че исках да се женя за нея.

– О, изчезвай от тука! Уморяваш ме.

Торби се мотаеше наоколо, защото не искаше да се върне и да се срещне отново с Джери. Чувстваше се изгубен, сам и объркан; Семейството изглеждаше толкова странно, а обичаите му бяха толкова трудни за разбиране, колкото и лозианците.

Мата му липсваше. Никога преди не му бе липсвала. Тя беше нещо приятно, но рутинно, като трите яденета на ден и другите удобства, с които беше свикнал на „Сису“. А сега му липсваше.

Е, ако бе искала това, защо не ѝ го бяха позволили? Не че той беше мислил по въпроса… но предвид че някой ден трябваше да се ожени, Мата беше не по-малко подходяща от която и да било друга. Той я харесваше.

Накрая Торби се сети, че има един човек, с когото може да поговори. Той отиде да се посъветва с доктор Мейдър.

Потропа на вратата ѝ и чу забързаното „Влез!“ Намери я на колене на пода, заобиколена от вещи. Имаше петно на носа, а безупречната ѝ коса бе разбъркана.

– О, Торби, радвам се, че се появи. Казаха ми, че си навън и аз се опасявах, че ще те изпусна.

Тя говореше на системен английски, така че той ѝ отговори на същия език:

– Искала си да ме видиш?

– За да се сбогувам. Прибирам се вкъщи.

– О. – Торби отново усети същата остра болка, както когато Джери му каза за Мата. Внезапно почувства прилив на печал, че Тетко вече го няма. После се взе в ръце и каза: – Съжалявам. Ще ми липсваш.

– Ти също ще ми липсваш, Торби. Ти си единственият на този голям кораб, с когото се чувствах уютно… което е странно, защото имаме коренно различен произход. Ще ми липсват разговорите ни.

– На мен също – съгласи се нещастно Торби. – Кога тръгваш?

– „Ел Нидо“ заминава утре. Но се налага да се преместя още тази вечер; не искам да изпусна скока, защото иначе могат да минат години, преди да се прибера у дома.

– „Ел Нидо“ пътува до твоята планета? – В главата му започна да се оформя фантастичен план.

– О, не! Само до Таф Бета VI. Но пощенският кораб на Хегемонията ходи дотам, така че мога да се прибера с него. Не мога да пропусна такъв страхотен шанс. – Планът в главата на Торби се стопи; така или иначе беше абсурден – той можеше и да рискува с непозната планета, но Мата не беше фраки.

Доктор Мейдър продължи:

– Главният офицер го уреди. – Тя се усмихна иронично. – Ще се радва да се отърве от мен. Не съм се надявала, че може да отложи заминаването ми, особено като се вземе предвид колко ми беше трудно да се кача на „Сису“; мисля, че баба ти е имала някаква сделка наум, която не е споменала. Във всеки случай трябва да си вървя… с уговорката да остана в женската част на кораба без право да я напускам. Нямам нищо против; ще използвам времето, за да обработя данните си.

Споменаването на женската половина напомни на Торби, че Маргарет ще види Мата. Той започна да обяснява със запъване за какво е дошъл да говорят. Доктор Мейдър го изслуша сериозно, докато събираше багажа си.

– Зная, Торби. Сигурно съм получила неприятната новина още преди теб.

– Маргарет, чувала ли си някога нещо толкова глупаво?

Тя се подвоуми.

– Много неща… при това доста по-глупави.

– Но нашата история не беше нищо особено! И ако това е искала Мата, защо Баба не ѝ е позволила… вместо да я праща на кораб, пълен с непознати. Аз… нямаше да имам нищо против. След като свикна.

Жената-фраки се усмихна.

– Това е най-странната галантна реч, която някога съм чувала, Торби.

Той попита:

– Можеш ли да ѝ предадеш съобщение от мен?

– Торби, ако искаш да ѝ се признаеш във вечна любов или нещо подобно, по-добре недей. Баба ти направи най-доброто за внучката си, при това бързо, с добрина и мъдрост. Направи го в интересите на Мата и срещу непосредствените интереси на „Сису“, защото Мата е ценен кадър. Но Баба ти е на нивото на най-високия стандарт за един Главен офицер; тя взе предвид дългосрочните интереси на всички, които натежаха над загубата на един оператор на огъня. Най-накрая започнах да ѝ се възхищавам – между нас казано, винаги съм ненавиждала старицата. – Маргарет внезапно се усмихна. – А след петдесет години Мата ще взема същите мъдри решения – родът на „Сису“ е първокласен.

– Да пукна, ако разбирам!

– Защото си почти толкова фраки, колкото и аз… но нямаш моето обучение. Торби, повечето неща са правилни или грешни само в зависимост от обстоятелствата; много малко са добри или зли сами по себе си. Но нещата, които са правилни или грешни според съответната култура, наистина са такива. Законът за екзогамията, според който живее Народът, за теб вероятно е само начин да се надхитрят мутациите – всъщност така се и учи в корабното училище.

– Разбира се. Затова не виждам защо…

– Момент само. Значи не можеш да разбереш защо Баба ти би имала против. Изключително важно е Народът да се жени между корабите не само заради гените – това е страничен ефект – а защото един кораб е твърде малък, за да бъде стабилна култура. Идеите и нагласите също трябва да се обменят, в противен случай „Сису“ и цялата култура ще умрат. Затова обичаят е защитен от най-силното възможно табу. „Малкото“ нарушение на това табу е като „малкото“ нарушение на целостта на кораба – катастрофално, ако не се вземат драстични мерки. Разбираш ли сега?

– Ъъъ… не, не мисля.

– Съмнявам се, че и Баба ти го разбира; тя просто знае кое е добро за семейството ѝ и действа прямо и смело. Все още ли искаш да изпратиш съобщение?

– Ъ, може ли да кажеш на Мата, че съжалявам задето не се сбогувахме?

– Ммм, да. Но ще изчакам малко.

– Хубаво.

– По-добре ли се чувстваш?

– Ъ, предполагам… след като казваш, че така е най-добре за Мата. – Торби внезапно възкликна: – Но, Маргарет, не знам какво става с мен! Мислех, че разбирам. А сега всичко се разби на парчета. Чувствам се като фраки и се съмнявам, че някога ще стана Търговец.

Тя внезапно се натъжи.

– Някога си бил свободен. Този навик е труден за преодоляване.

– А?

– Преживял си трудни промени, Торби. Приемният ти баща – първият, Базлим Мъдрия – те е купил като роб и те е превърнал в свой син, свободен като него. А сега вторият ти приемен баща, при това с най-добри намерения, те осинови и по този начин те превърна в роб.

– О, Маргарет! – запротестира Торби. – Как можеш да кажеш такова нещо?

– Какъв си тогава, ако не роб?

– Аз съм Волен търговец, разбира се. Поне такова е намерението на Татко, ако някога успея да се отърва от навиците си на фраки. Но не съм роб. Народът е свободен. Целият.

– Целият… но не и всеки човек поотделно.

– Какво имаш предвид?

– Народът е свободен. Това е най-голямата му гордост. Всеки негов член може да ти обясни, че свободата е онова, което ги прави Народ, а не фраки. Народът е свободен да броди сред звездите, а не е прикован към земята. Толкова свободен, че всеки кораб е суверенна държава, която не иска нищо от никого, ходи където си иска, бие се дори когато няма шансове, не иска милост и никога не сътрудничи, освен ако не ѝ отърва. О, Народът е свободен; тази стара Галактика никога не е виждала такава свобода. Култура, състояща се от по-малко от сто хиляди души, разпръсната на площ от четвърт милиард кубични светлинни години и напълно свободна да отиде навсякъде по всяко време. Никога не е имало такава култура и може би никога няма да има. Свободна като небето… по-свободна от звездите, защото те ходят там, където трябва. О, да, Народът е свободен. – Тя замълча. – Но каква е цената на тази свобода?

Торби примига.

– Ще ти кажа. Не е в пари. Народът се радва на най-високия жизнен стандарт в историята на човечеството. Печалбите от вашата търговия са фантастични. Не е и във физическо или психическо здраве. Никога не съм виждала общество с по-малко болести. Не плащате и с щастието или самоуважението си. Вие сте самодоволно щастливи, а гордостта ви е нещо греховно – и наистина имате с какво да се гордеете. Но онова, с което плащате за вашата небивала свобода… е самата свобода. Не, не говоря със загадки. Народът е свободен… на цената на загубата на индивидуалната свобода на всеки от вас – без да изключвам Главния офицер и Капитана; те са най-малко свободни от всички.

Думите ѝ звучаха възмутително.

– Как така можем да сме едновременно свободни и несвободни? – запротестира той.

– Попитай Мата. Торби, вие живеете в стоманен затвор; пускат ви навън за по няколко часа на всеки няколко месеца. Живеете според правила, по-строги, отколкото във всеки един затвор. Това, че тези правила съществуват, за да бъдете щастливи – и наистина ви правят такива – няма значение; те са заповеди, на които трябва да се подчинявате. Спите там, където ви се каже, ядете когато ви се нареди и каквото ви се даде – няма значение, че храната е вкусна и изобилна; въпросът е, че нямате избор. През деветдесет процента от времето ви се казва какво да правите. Толкова сте подчинени на правилата, че повечето от онова, което казвате, не е свободна реч, а задължителен ритуал; можете да прекарате цял ден, без да изречете фраза, която да не е от „Законите на Сису“. Нали така?

– Да, но…

– Никакво „но“. Торби, кои хора имат толкова малко свобода? Робите? Можеш ли да се сетиш за по-добра дума?

– Но нас не могат да ни продадат!

– Често е съществувало такова робство, в което робите никога не са били продавани и купувани, а само наследявани. Както на „Сису“. Торби, да си роб означава да имаш господар, когото не можеш да смениш. Робите, които се наричате „Народът“, дори не можете да се надявате на освобождаване.

Торби се намръщи.

– Това ли ми е проблемът?

– Мисля, че робският нашийник ти убива по начин, по който не убива на твоите съкорабници – защото те са родени с техните, а ти някога си бил свободен. – Тя погледна към вещите си. – Трябва да ги занеса на „Ел Нидо“. Ще ми помогнеш ли?

– Ще се радвам.

– Не се надявай да видиш Мата.

– Няма – излъга Торби. – Искам да ти помогна. Съжалявам, че заминаваш.

– Честно казано, аз не съжалявам… но не искам да се сбогувам с теб. – Тя се подвоуми. – И аз искам да ти помогна. Торби, антропологът никога не бива да се намесва. Но аз си заминавам, а ти не си част от културата, която изучавам. Ще приемеш ли съвет от една старица?

– Но ти не си стара!

– О, втора галантна реч. Аз съм баба, макар че Главният офицер може да се постресне, ако ме чуе, че претендирам за такъв статут. Торби, мислех, че ще се приспособиш към този затвор. Но вече не съм толкова сигурна. Свободата е привичка, от която е трудно да се откажеш. Скъпи, ако видиш, че не повече можеш да го понасяш, изчакай докато корабът не се приземи на някоя планета, която е свободна, демократична и човешка – и си плюй на петите! Но, Торби, направи го преди Баба ти да реши да те ожени, защото ако изчакаш до тогава, си загубен!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s