4

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ПРОФЕСОР СНЕЙП

Неделната сутрин беше слънчева и топла. Лекия ветрец навън тихо разместваше опадалите по земята листа на дърветата и набръчкваше повърхността на езерото, а сгряващите лъчи на Слънцето мързеливо напичаха в стаята. От високия прозорец ясно се виждаха разноцветните корони на дърветата в Забранената гора, а някъде в далечината се открояваха тъмносините хребети на планините. Обитателката на стаята, доцент Ъндед или казано накратко Джейн, тъкмо се беше събудила и обикаляше разсейно в кръг, като оправяше виолетовата си нощница под наметнатия на раменете й светлосин поизносен халат, който очевидно й беше твърде широк. Още не беше станало време за закуска, а поради неизвестни и на нея самата причини, преподавателката не можеше повече да заспи, затова кръстосваше напред-назад пред запалената камина и потъркваше очите си под очилата. Когато се разсъни достатъчно, седна на стола пред бюрото си и дълго се възхищава на гледката през прозореца. След като се умори и от това си занимание, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади оттам ролка пергамент и перо и започна да пише:

“Скъпа лельо Шарлот,
прощавай, че напоследък пренебрегвам кореспонденцията ни, но през този месец и половина бях много заета. Училището е все така хубаво, както си го спомням, колегите са мили и учтиви, а учениците ми – жадни за знания…”

Писмото продължи в този дух, включвайки в себе си пространен разказ за концерта предния следобед, банята на преподавателите, дори за ремонта на директорското радио и курабийките. Джейн горещо похвали рецептата на леля си, но пропусна да спомене за дуела си с професор Снейп. Мисълта за него все още я тревожеше и докато не разбереше на какво точно се дължи странния страничен ефект от простото наглед заклинание, нямаше намерение да казва за това на никого. Предостатъчно беше, че професор Снейп я видя.
Написаното зае цели две ролки пергамент и Джейн остана доволна, когато го прочете отново. Леля Шарлот определено щеше да се зарадва на новините от племеницата си, макар понякога да мърмореше, че писането на писма е загуба на време и би предпочела някакъв друг начин за предаване на съобщения, който да не поставя търпението й на изпитание.
Джейн занесе писмото в соварника и го изпрати с една от совите на училището, която по-скоро можеше да се определи като бухал, и чак тогава погледна часовника си. Стресната от показанието му, едва не уплаши и птиците, които дремеха лениво по стойките си или кълвяха зрънца. Ако не се разбързаше сега, като нищо щеше да пропусне закуската, каза си тя притеснена. Затова не й оставаше друго, освен да се затича надолу по стълбите с най-голямата възможна бързина.
– Добро утро, Джейн! – поздрави професор Флитуик запъхтяната преподавателка, тъкмо когато тя се наместваше на стола си
– Добро утро! – отвърна му тя и без да иска катурна един бокал с тиквен сок, който заля покривката – Прощавайте, професор Снейп.
В бързината да попие разлятата течност със салфетката си, преди да е стигнала до нечий скут, беше успяла и да сръга с лакът колегата си. Джейн изруга наум, търкайки покривката, без да смее да го погледне в очите.
– Здравей и на теб, Джейн. – тя вдигна глава точно навреме, за да забележи изучаващия му поглед, да проследи как преподавателя невъзмутимо се изправя и вади магическата си пръчка. Секунда по-късно петното го нямаше, а тя се почувства особено глупаво, хванала с една ръка края на покривката, а с другата държаща пропитата с тиквен сок памучна салфетка.
– Извинявай, Сивиръс. Явно не съм особено концентрирана тази сутрин. – въздъхна тя, примирена със случката. Настани се обратно на мястото си и въздишайки захвърли изцапаната кърпичка настрана.
– По-добре хапни нещо. – обади се професор Флитуик от другата й страна в опит да я разведри, като посочи към чиниите с най-разнообразни блюда – После може да се поразходиш из парка. Вчера ходих там, много е приятно. Всяко дърво е в различен цвят.
– Мисля да послушам съветите ви. – дълбокомислено отвърна Джейн и се протегна към една порция бекон с яйца – Ще ме придружите ли след закуска?
– За мое най-голямо съжаление няма да успея. Трябва да подготвям уроците си за утре и мисля че ще ми отнеме доста време, тъй като вчера нищо не свърших.
– Е, това е жалко. – Джейн преглътна хапката си и се обърна към професор Снейп – Ами ти Сивиръс?
– За мен ще бъде чест.
След като се нахраниха и поприказваха още малко с професор Флитуик, двамата преподаватели му пожелаха довиждане и излязоха заедно от Голямата зала. Без да се колебаят много, се насочиха към широкия парк на училището. Времето беше необичайно ведро за сезона, Слънцето напичаше полянките, а земята под краката им беше постлана с жълти и червени листа. Самата красота.
– Хубаво време, наистина. – Ъндед подскочи на един крак и се усмихна – Радвам се, че излязохме.
– Наистина. – повтори като ехо Снейп – Макар че можеше и да не пече толкова.
– Ако те дразни, може да седнем на някоя пейка, която е на сянка.
– Добре съм засега.
Двамата замълчаха. Джейн не беше особено въодушевена от това, но вече свикваше с мълчаливия характер на професор Снейп. Въпреки че беше сто пъти по-добре, отколкото да дрънка глупости непрестанно, все пак вървенето до някой, който дума не обелва, си имаше своите недостатъци. Особено когато тя го харесваше. За известно време потъна в мислите си и когато най-сетне мълчанието съвсем й дотегна, реши да зададе на колегата си въпрос.
– Как са учениците тази година, Сивиръс?
Той изглежда се сепна, защото в първия момент се закова на едно място, след това се обърна рязко към Джейн и чак накрая отвори уста да отговори.
– Бездарни както винаги. Не могат една отвара да сварят. – лицето му се изкриви в гримаса, но все пак си оставаше симпатично – Тук-там има по някой проблясък.
– Надявам се да има такива и от Рейвънклоу. Едно момиче, Лили Смит се казва, се справя много добре при мен. Чудех се как е по твоя предмет.
– Смит? От шести курс? Мисля, че се сещам. Изненадан съм, че не са я направили префект. Способна е.
Джейн се усмихна широко при изказаната похвала, сметнала съвсем правилно, че е искрена.
– Имам и шестокурсник от Слидерин, казва се Антъни. Той също е много умен.
– А, да. Антъни Стоун. Идва по три пъти на ден да ме пита за различните отвари. Събира му се повече време на седмица в моя кабинет, отколкото в общата стая.
Значи няма да е чудно, ако започне да идва при Джейн и да я разпитва за нещата, които преподава, рече си тя. Е, един или двама, за нея би било все едно. Макар че момчето изглежда беше запалено повече по отварите, нещо нормално за неговия дом.
След като обиколиха парка, двамата се насочиха към езерото, където вече се разхождаха много ученици. Децата, които носеха със себе си книги, жаби и дори котки, разговаряха оживено, играеха карти или просто вървяха по алеите на групички. Някои от тях въобще не им обръщаха внимание, а други ги изглеждаха за момент с любопитен поглед и после се връщаха към заниманието си. Джейн разглеждаше околността, усмихвайки се при всяка забелязана промяна, толкова разсеяна, че в един момент забрави за присъствието на Снейп. Беше приятно да си спомня парка, където беше прекарала толкова време като ученичка, дърветата, на които се бяха катерили, когато никой от преподавателите не беше наблизо… Дали и сегашните ученици правеха такива пакости, замисли се тя? Поне Рейвънклоуци изглеждаха прекалено възпитани, за да вършат подобни неща. Мислите дотолкова я погълнаха, че в един момент съвсем забрави къде се намира. Ето защо когато Снейп неочаквано заговори, тя се стресна не на шега.
– Е, Джейн, винаги ли закъсняваш, когато трябва да ходиш някъде? – въпроса беше изненадващ, изникнал практически от нищото, затова тя помълча малко, преди да отговори
– Предполагам, трябва да кажа “да”. Колкото и да не ми се иска. – погледна го за миг в очите и й се стори че вижда там усмивка. Устните му обаче не помръднаха и с милиметър. Този човек наистина искаше да я подлуди и засега успяваше. – Не че се глася особено, но имам толкова неща за правене, а сутрин ми се спи ужасно…
– Разбирам. – Снейп кимна и отправи поглед към езерото – Аз също си намирам занимания. Като по-млад измислях заклинания. Сега се занимавам повече с отвари. Малко академична дейност, така да се каже.
– Отвари, казваш. Да си призная откровено, открай време не ги харесвам. Когато бях на пет, без да искам изпих препарата на майка ми за чистене на котли. И оттогава нещо не ги долюбвам.
Джейн проследи как колегата й леко се засмя и как после бързо възвърна обичайното си непроницаемо изражение.
– А къде е майка ти сега? – запита той ненадейно – Сигурно често ходиш да я видиш.
– Бих ходила, ако беше още жива. И двамата ми родители са покойници. Имам само една леля, сестра на майка ми, която живее близо до Йорк. А майка ми почина, когато бях на шестнайсет.
– Аз бях на петнайсет, когато почина моята.
Никой от двамата не спомена и думичка за баща си. Джейн, за да избегне излишните въпроси и спомени, които това неминуемо щеше да породи, а Снейп кой знае по каква причина. Едно беше сигурно, това съвпадение не можеше да е случайно. Тя погледна към едно дърво с жълти листа точно навреме, за да скрие леката усмивка, пропълзяла на устните й. Едва ли се прикриваше особено добре, но пък не смяташе да предоставя информацията че харесва професора на всеки, който погледнеше към тях.
Разходката продължи още половин час, повечето от времето прекарано в мълчание, което беше за предпочитане пред дискутиране на неприятни теми. Времето обаче не беше изцяло пропиляно. Наблюдавайки внимателно колегата си, доцент Ъндед не можеше да не забележи някои нервни жестове от негова страна. Дали щеше да приглади косата си или кръстосваше ръце, действията му издаваха някакво едва доловимо напрежение, което тренираното й око долавяше инстинктивно. Може би наистина я харесваше, помисли си тя и колкото и да го отричаше, тази мисъл й достави удоволствие.
Времето направо летеше и колкото и да не й се искаше, накрая Джейн трябваше да се извини, че има работа, но все пак не се наложи да бързат. Със спокоен ход двамата учители се отправиха към замъка, където учтиво се разделиха още във Входната зала. Самата тя съжали, че няма възможност да се разхожда цял ден из земята на училището, особено в такава компания, но беше обещала на Лили Смит да се занимае с уроците по китара на нея и приятелите й.
Тъкмо когато сипваше котешка храна в паничката на Мъри, на вратата се потропа и вътре едно след друго колебливо влязоха четири различни по височина момчета, следвани плътно от Лили, която беше поне половин глава по-надолу от най-ниския от тях.
– Здравейте, момчета, здравей, Лили! – поздрави Джейн, щом се изправи
– Добър ден, доцент Ъндед! – хорово отговориха учениците
– Мисля, че ще ни трябват още няколко стола. – махна с магическата си пръчка преподавателката и няколко високи стола се материализираха пред камината, точно до креслото, върху което беше оставена торбичката с котешка храна.
– Е, настанявайте се. – подкани ги Джейн, след като взе пакета с котешкия деликатес и го премести на бюрото. – Някой да седне и тук. Вече познавам Лили много добре, а предния път когато видях Евфем Форест, мисля че беше твърде погълнат от лианата, коя се беше увила около него.
– Прощавайте, професоре. – каза тъмнокосото момче с квадратни очила, което се беше настанило в стола до него – Бях се увлякъл.
– Аха, значи ти го беше подредил така. Август Рипър, ако не греша. – момчето кимна отсечено – А останалите трябва да сте Джери Хамър и Сет…
– Сет Хардинг. – побърза да допълни ниското момче с дълга черна коса, което беше седнало до отличника Август
– Значи Евфем е новата куидична звезда. – Джейн го изгледа удобрително над очилата си. Висок и с внушителна руса грива, ако не друго, момчето беше като магнит за девойките. В това време Лили обаче го тупна по рамото съвсем не деликатно, от което можеше да се направи извод, че далеч не е привлечена от неустоимия му чар. – На какво свириш?
– Китара. – отговори кратко момчето
– Август е на баса, Джери е вокал, а Сет е на барабаните. – уточни Лили – Всички сме свирили по малко, но ще ни трябват доста напътствия.
– Значи Джери е певец… – замислено отбеляза Ъндед – Ами ти, Лили? Няма ли да пееш нещо?
– Аз ли? В никакъв случай. – поклати глава момичето и русата й опашка описа полуокръжност върху гърба на мантията й
– А вчера пееше толкова хубаво. Както и да е, това може да го решим и по-късно. Сега ще е добре всички да посвирите малко, за да видя нивото ви. Август ще трябва да свири на китарата, тъй като нямам бас, а с тебе, Сет, не знам какво ще правим.
– Ние ще си купим инструменти, доцент Ъндед. – прекъсна я Джери – Аз имам събрани малко пари за микрофон, а бащата на Евфем му купува всякакви неща, само и само да учи, та това няма да е проблем.
– Много добре, тогава. Имате ли нужда от помощ в избирането на инструментите?
– Май ще е по-добре. – за пръв път проговори Евфем, а по бузите му пробягна лека руменина. Явно не обичаше да си признава такива неща.
– Другата събота бих могла да ви заведа до магазина за музикални инструменти в Лондон, който е близо до улица “Диагон-али”. Съгласни ли сте?
Петимата се спогледаха и Лили отговори вместо останалите:
– Съгласни сме и сме ви много благодарни, доцент Ъндед.
– За нищо. Сега, предлагам Лили да изсвири песента, която репетирахме вчера, а Джери ще пее. Написа ли му текста, Лили?
– Готов е. Джери, ти би трябвало да я знаеш, но погледни все пак.
Лили подаде на Джери не много дълъг пергамент, а той само му хвърли един поглед и отсече:
– Знам я.
– Да започваме тогава. – Джейн подаде китарата на Лили и се настани удобно на стола си.
Щом Лили засвири, цялата стая притихна. Мъри размаха опашка и се отправи към паничката си, а Джейн се усмихна широко и поклати глава в ритъма на песента. Гласа на Джери беше леко дрезгав, но приятен и много добре се връзваше с мелодията. Другите момчета също се бяха заслушали и изглеждаха като че ли напълно удобряват това което чуват. Евфем следеше текста по пергамента на Лили, а Сет дори си тактуваше с длан върху коляното. След като Лили свърши, даде китарата на Август и той изсвири кратка мелодия, а Сет показа един барабанен ритъм с пластмасовата мъгълска линия на Джейн, купена навремето от един събор на село.
– Добре се справяте. – похвали ги Ъндед, щом Сет довърши изпълнението си – Мисля че ще стане една много успешна група от вас.
Учениците се зарадваха и благодариха за добрите отзиви.
– Значи ще ни заведете в музикалния магазин в събота? – попита Август след това
– Да, събота, някъде сутринта, заповядайте в кабинета ми и ще тръгнем за Лондон. Дотогава ще отида да помоля професор Дъмбълдор да ви пусне с мен, надявам се, че няма да ми откаже. Всички имате разрешителни за Хогсмийд, нали?
– Да, доцент Ъндед.
– Много добре. Значи до събота. А ако някой от вас има желание да да ме попита за нещо през седмицата, ще бъда или тук, или долу в кабинета.
Джейн ги почерпи с малко всякаквовкусови бобчета и след това ги изпрати до вратата до кулата. Наистина бяха мили деца, рече си тя.
Имаше още малко време до обяда и тя седна на бюрото да почете. Беше взела доста от старите си книги от Йоркшир и реши да почете някоя от тях. Докато ровеше из бюрото си и се чудеше коя точно да избере, вниманието й попадна върху едно луксозно на вид издание, подвързано с черна кожа и надписано със сребърни букви – “Енциклопедия на магическия рок”. Какво пък, и то ставаше за четене. Разлиствайки лъскавата хартия, защото книгата беше отпечатана именно на хартия, а не на пергамент както по-старите томове, тя си припомни че имаше отделена една страница на нейната стара група. Отгърна в началото на буквата “ч” и скоро я намери. Имаше голяма снимка, под която беше написана датата и името на групата. Да, наистина бяха те – млади, безгрижни и изключително доволни от живота си. По-долу имаше препратки към други страници, където пишеше за отделните членове – за нея и момчетата. Отвори на страницата с нейната снимка и зачете:

Джейн Сюзън Ъндед

Изпълнителка от началото и средата на 80-те години. През 81 година заедно с Франк Уейн създава групата „Черните вещици“. От 81 до разпадането на групата през есента на 87 година, Ъндед свири на водещата китара, пее и пише текстове на песни. През 88 година изчезва безследно. Виж стр. 15, „Черните вещици“.

Това беше един от малкото й спомени от онези хубави години – от моментите на голяма слава и признание. Джейн въздъхна и прибра книгата. Може би някой ден щеше да я нареди на полицата при останалите книги, които четеше често. Ако престанеше да я боли сърцето, само щом се сети за миналото си.

* * *

Следващата седмица започна практически без да се случи нещо интересно. Часовете вървяха с нормалния си ритъм, а Сивата дама почти привършваше първата част на автобиографията си и вече си мислеше как точно ще я публикува. Само понеделник сутринта имаше странен спор между професор Макгонагъл и една от другите преподавателки, която Джейн не познаваше, на тема предсказване на бъдещето. Разногласието обаче утихна бързо, след като непознатата учителка се засегна от нещо и напусна масата и докрая на закуската не се случи нищо особено. Свикнала на по-динамичен живот, Джейн откри че изведнъж нещата за вършене са намалели драстично, и това я дразнеше. След като подреди книгите, дрехите и останалата част от багажа си, тя се зачуди какво да прави. Ето защо, когато една вечер професор Снейп й напомни за обещанието да погледне касетофона му, тя побърза да го изпълни.
Този път стаята на професора й изглеждаше по-различна. Дали защото в камината беше запален огъня или пък той беше разтребвал скоро, но в нея наистина имаше нещо ново. Този път имаше достатъчно време и възможности да се огледа наоколо и да забележи някои детайли от обстановката, които преди й бяха убягнали. Върху каменните стени на малкото предверие имаше закачени няколко свитъка, малкото прозорче в дъното беше покрито с тъмнозелена завеса, а една от стените беше изцяло заета от библиотека, в която бяха наредени най-различни книги.
– Заповядай, седни. – отвлече я от заниманието й гласа на професор Снейп, който й посочваше тапицирано със зелено кадифе кресло, което много приличаше на това в нейната стая
– Благодаря. – отговори тя и се настани – Може би ще е по-добре да го издърпаме до бюрото и там да разглобя апарата.
– Апарат?
– Касетофона, де. Така му викат мъгълите по магазините за техника. – и допълни, тъй като забеляза че професора я гледа странно – Виждаш ли, въпреки че родителите ми бяха магьосници, през целия си живот съм живяла сред мъгъли.
– Разбирам. – отговори събеседника й и побърза да донесе малкото касетофонче – Ето го. Виж какво може да се направи.
Джейн разстели някакъв стар вестник, който се търкаляше наоколо, върху бюрото и извади малка кутийка, в която се намираха няколко различни по големина отверки, което вече наистина същиса професор Снейп. Къде с отверка, къде с магическата си пръчка, тя успя да развие капака на касетофона и започна да ровичка нещо из вътре. По вестника стояха наредени различните винтчета и болтчета, които беше извадила отвътре.
– Сивиръс, мисля че смазката му е клеясала. – каза Джейн, докато се взираше в едно ъгълче на отворения търбух на горкото устройство, осветено от светлината на магическата й пръчка. – Ето, погледни сам.
Професора приклекна на пода до бюрото и надзърна там, където сочеше магическата пръчка.
– Нищо не виждам. – оплака се той и се приближи още повече в опит да забележи нещо
– Точно тук, – посочи Джейн с отверката, която държеше с другата си ръка, – в ъгъла, онова черничкото. Онова колелце по принцип трябва да се върти, но не може заради нея.
– Това изобщо не звучи добре. – намръщи се Снейп
– Не е кой знае какъв проблем. Трябва му само малко почистване. После ще му сложим нова смазка и ще се оправи.
– Щом казваш.
Джейн запретна ръкави и се съсредоточи. Трябваше му съвсем малко магия, за да се изчисти, но трябваше да внимава накъде я насочва, за да не повреди нещо друго. Докато се готвеше да направи заклинанието, тя усети дъха на Сивиръс върху врата си и потрепери.
– Не прави повече така, чу ли? – укори го тя – Не обичам да ми дишат във врата, цялата настръхвам.
– Прощавай. – отговори той и се отдалечи
Ъндед отново се съсредоточи, но имаше чувството че сърцето й бие два пъти по-бързо от обикновеното. Махна съвсем леко с пръчката и после се наведе да го огледа. След това пусна касетофона и започна да гледа дали колелцето се върти. Всичко изглеждаше наред.
– А сега ми дай някоя касетка. За която няма да ти е жал, ако се повреди.
Снейп мълчаливо й подаде касетката и лицата им се оказаха изключително близо, а ръцете почти се докосваха. “Джейн, отдръпни се назад”, заповяда си тя, ”и свършвай по-бързо с тази работа, това не е добре за теб”. Но някак тези мисли трудно си пробиваха път към съзнанието й. С усилие на волята тя издърпа ръката си, в която държеше касетката, откъсна поглед от него и я сложи в устройството. Натисна копчето и стаята се изпълни с някакъв оглушителен трясък, който очевидно минаваше за музика.
– Вече работи. – каза доволно тя почти срещу лицето на Снейп. Двамата се гледаха още известно време, но дали заради музиката или настроението им беше минало, в крайна сметка изгубиха интерес един към друг и се изправиха.
– Благодаря, че го поправи. – проговори пръв Снейп, докато се опитваше да не гледа към Ъндед
– Моля. – отговори тя – Каквото можах, направих. А сега мисля че е добре да си тръгвам, късно е и утре трябва да ставам рано.
– Да, всички трябва да ставаме рано. – отговори дълбокомислено той и тръгна към вратата. – Ще те изпратя до Входната зала.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s