Виктор

Това се случи една петъчна вечер. Поради стечение на обстоятелствата бях отишъл в бара на Пето авеню без съквартирантите ми – те отпрашиха по-рано към една кръчма, въпреки че се бяхме уговорили да ходим заедно към бара.
Порядъчно отегчен, се настаних на една маса в дъното на заведението с идеята да не привличам излишно внимание, поръчах си бира и започнах да се оглеждам кой още е тук. Все същото както и преди – една големичка рокерска компания, някакви мадами, които се мислеха за много красиви, затова се хилеха като побъркани, както и кибиците, обичайни за тези места – пияни момчета си търсят момиче за вечерта, пияни момичета си търсят момчета. Неизвестно защо обаче момичетата бяха по-склонни да се намират една – друга. Знам им всичките номера, нали и аз кибича тук. Обаче не се и надявам да си хвана някоя – лезбийките и еднодневките определено не са ми стихия.
Хубавото е, че поне няма музика на живо. Тъй като си падам музикант и свиря точно по такива места, намирам за освежаващо да стоя в кръчма, която не ми напомня за работа.
И ето че точно докато си припомням акордите на любимата ми песен на Металика, “Wherever I May Roam”, която се дъни откъм колоните, в бара влиза най-невероятната жена не само за тази що-годе прилична рок-кръчма, ами най-вероятно и в близката част на Вселената. Жените я гледат със завист, тя обаче изобщо не си прави труда да ги забележи. Мъжете оглежда бегло, след което демонстративно се покачва на едно високо столче право на бара и поръчва голяма чаша уиски.
Всички мъже в кръчмата, включително и аз, за момент застиваме с отворени усти, зяпайки към нея. По-късно обаче, вероятно виждайки каква е конкуренцията, повечето решават да се задоволят с настоящите си гаджета и лека-полека, а в някои случаи и виновно, отклоняват поглед от новодошлата. Аз обаче продължавам да я зяпам, давайки си сметка, че макар наскоро да навърших двайсет, това е било в полза само на статистиката, но не и на мен. В душата си съм още тийнейджър и ако приятеля ми Рич беше тук, предполагам че веднага щяхме да се обзаложим кой ще е първия, който ще се опита да я свали. Ей така, заради спорта. Известно ми е, че такъв невзрачен индивид като мен няма шанс с такава жена, но пък нямам огризения да я оглеждам.
След като сваля коженото си яке, тя отпива от уискито без да бърза и леко се завърта към публиката, кръстосвайки крака.
“Клише!” скандира подсъзнанието ми, съвсем безсмислено, мен ако питате. Работата е там, че жените като нея дефинират клишетата, които после малките хърбави момиченца с грим в стил “улична проститутка” превръщат в такива.
Облечена е като всички останали – черна блуза, черна пола и носи така характерната за метълите петнаграма около врата си. Интересна добавка към тоалета й са чифт дълги чорапи, чиито дантелени ръбове се виждат доста добре от моята позиция. Облягам се на леко изкъртената облегалка на пейката и с бира в ръка продължавам да гледам шоуто.
Мъжете вече се правят, че не са я забелязали изобщо, но ето че един смелчага или по-вероятно, пияница, се приближава и я заговаря. За мой ужас това е един от най-изпадналите типове тук – Джони Рокера. Ако тази прекрасна госпожица беше дошла тук миналата събота, щеше да наблюдава как жената и любовницата на Джони си дърпаха косите, защото любовницата обяви на цялата кръчма, че е бременна от него.
– Ей, сладурано, ще те черпя още едно питие. – прекъсва милия спомен Джони и вдига чашата си към нея за поздрав
Тя дори си прави труда да го погледне, преди да му откаже. Явно красивите жени могат и да не показват с държанието си колко много превъзхождат останалите.
Тъкмо когато се опитвам да изчисля наум колко бих могъл да заложа срещу Рич за следващия кандидат, забелязвам нещо странно. Въпреки че Джони все още не се е разкарал, тя се държи все едно вече изобщо го няма, и вместо към него, гледа към мен. “Какво, по дяволите, става тук?”, чудя се наум и в същия момент забелязвам, че ми намига.
Зарязвам якето и недопитата халба с бира и като в транс тръгвам към бара. Вярно, може и да съм се объркал, но нещо просто ме тегли натам. Преди да се приближа все пак се оглеждам за Джони. Той обаче вече е насочил вниманието си към някаква блондинка в другия край на кръчмата и за мое щастие изобщо не подозира какво става тук.
Заставам точно пред нея и тъкмо се каня да кажа нещо, когато тя ме изпреварва. Протяга се към мен и обвива ръка около кръста ми, за да ме придърпа по-близо, след което с усмивка ме пита:
– Как се казваш, миличък?
Оказвам се точно срещу деколтето й, така че през следващите няколко секунди не мога нито да предавам, нито да приемам. С мъка отделям поглед и след кратко покашляне най-накрая успявам да си кажа името:
– Виктор.
То веднага прокънтява в съзнанието ми като “Викторе, идиот такъв, вземи се стегни! Най-готината мадама току-що те прегърна през кръста, а ти се държиш като пълен маймуняк.” Момичето обаче по-скоро се развеселява от поведението ми и продължава да говори:
– Аз съм Сис. Не че това ми е името, просто повечето хора, а също и сестра ми, ме наричат така. Нашите са ми измислили доста откачено име, затова по-добре да не ти го казвам.
Тъй като не знам какво да кажа, само се усмихвам. Красотата й е нищо в сравнение с излъчването й, което преспокойно би могло да тръшне слон.
Тя вече привършва питието си и мисля че определено ще оцеля в десетката, ако й поръчам още едно. Да обаче, както често се случва в подобен момент, нямам пари. В джоба ми сигурно се валят долар и някакви монети, при това в джоба на якето, и то ако някой вече не го е претарашил.
– Не се притеснявай, миличък, тази вечер аз ще те черпя. – обявява божествената Сис. На мен ли ми се струва, или тя даже се радва, че не говоря много?!
– Ей, Тони! – провиква се след малко към бармана – Две двойни уискита за мен и моя симпатичен кавалер.
Тони едва ли може да е по-щастлив в този момент. Така де, Сиси явно му прави добър оборот. Заговаряме се за това кой какво работи. Аз й разправям за това как с момчетата свирим по баровете. И тъй като ръцете ми са заети да показвам акорди, отвреме-навреме тръскам глава, за да си дръпна косата от очите, което изглежда доста развеселява дамата. След като се хили порядъчно дълго на историите ми, се протяга към джоба на якето си и вади оттам цигари и запалка. Като добър кавалер вземам запалката, за да й запаля, но самият аз не пуша и отказвам предложената ми цигара. Дали заради алкохола или заради нещо друго обаче по някое време започва да ме гложди любопитство какво ли е да пушиш, затова внимателно вземам цигарата от ръката й и си дръпвам. Дори не кашлям много след това.
– Недей така, Викторе, – през смях ми се кара тя – тия цигари са си жива отрова. Изобщо не ти трябва да пропушваш.
– А ти защо пушиш тогава? – засмивам се на свой ред и отпивам голяма глътка
– Не си ли чувал – всеки си има своите малки пороци. – дръпва съсредоточено от цигарата – Моите например са тютюн, алкохол и мъже.
Свеждам поглед към бара, но дори пред облака дим, който тя запраща към мен, се вижда колко съм се изчервил. Трябва да наваксам, не съм достатъчно пиян за такива разговори.
В кръчмата отеква силна плесница – беше въпрос на време Джони да си го отнесе. Сиси явно е решила да смени темата, защото ме разпитва за групата ми. Разправям й за момчетата. На свой ред я питам за професията й. Оказва се че тя е архитект или строителен инженер. Разбрах само че шефката й се казвала Василиса Премъдрата – поне такава легенда й се носела.
В един момент усещам, че някой стои наблизо и се обръщам веднага. Да, това е Джони, трябваше да го предвидя.
– Какво искаш? – питам го раздразнено. Знам, че не е добре да му се отварям, обаче е такова леке.
– Ишкам… нея. – сочи с пиянска физиономия той право към Сис. Май нямам друг избор, освен да се опитам да го нокаутирам. Бих могъл да успея, вече е доста пиян, но пък има доста кофти кроше…
– Спокойно. – прошепва ми Сиси и ме потупва по рамото. – Виж го само колко е пиян. Залагам седем към две, че няма да може да стои прав още дълго.
Аз обаче никак не се чувствам спокоен. Продължавам да стоя като вкоренен на мястото си, като си мисля с какво да халосам Джони, ако ми налети. Проблемът е, че не е сам тук. Половината кръчма вече е наскачала да види какво ще стане. Дамата ми обаче е самото олицетворение на спокойствието. Без да бърза особено, полека слиза от стола си на земята, приближава се към Джони и му казва с напълно искрен глас:
– Виж какво, приятел, аз не съм за тебе. Че ти дори не можеш да се държиш на краката си.
Поглежда го небрежно и грамадния рокер се струполява в краката й.
– Джони съвсем се напи. – цъкат с език приятелите му и го завличат до мястото му. Не мога да повярвам на случилото се, затова гаврътвам половин чашка на екс, което не е най-добрата ми идея за вечерта.
Слагат пред мен нова чаша уиски, но аз не успявам да се възползвам от нея. Внезапно ми прилошава и губя всякаква представа за обкръжаващата действителност. По едно време усещам как някой ме подпира, докато се опитвам да вървя. Някой бързо да ми припомни как се ходеше.
Като че ли сме вървели известно време по улицата, но изобщо не съм сигурен. Започвам да идвам на себе си и установявам, че аз и Сиси се возим в асансьора на някакъв много висок небостъргач, или поне така ми се струва заради скоростта, с която се влачи.
– Къде съм? – питам я и дори се чудя че мога да вържа две думи
– Спокойно, водя те да си легнеш. – усмихва се тя, явно доволна от това, че вече мога да говоря.
Най-накрая вратите на асансьора се отварят и аз успявам да изляза без чужда помощ. Още ми се вие свят, но се чувствам малко по-добре. Сис отключва една врата, явно това е нейния апартамент, и ме въвежда вътре. Може би милисекунди след като ключа щраква в бравата, двамата се нахвърляме един на друг като невидели. Събличам и хвърлям на пода всичко, което успея да достигна, без значение дали е мое или нейно, след което тя ме води в спалнята и ме тръшва безцеремонно върху леглото. Вие ми се свят, косата ми постоянно ми се навира в лицето и не мога да я махна, но се опитвам да се представя мъжки. Чудя се, колко ли съм зле по скалата от 1 до 10? Тя обаче ми се радва, по едно време започва да стене тихо, но после се успокоява и най-накрая ме оставя да отхъркам като последен идиот.

* * *

Събуждам се на следващия ден с адски махмурлук и без особени спомени от последната вечер. Изобщо, какво правя тук? Оглеждам се наоколо – лежа в разхвърляно легло, някъде по високите етажи на небостъргачите в Ню Йорк. До такъв извод достигам, съзерцавайки парчето небе през прозореца. Спомените ми полека се възстановяват – сещам се, че ходих в бара, пих доста, после щяха да ме бият, след което по някакво чудо си тръгнах с най-готината мадама. За съжаление, заедно с останалите неща си припомням и колко зле се представих след това. Бях спал само 2-3 часа, когато, още посреднощ, на входната врата се позвъни. Пристигна някакъв мъж на име Джей Си и се представи като племенника на Сис. Никой ли няма нормално име в това семейство? След като той си тръгна, тя ми обясни как имала по-голяма сестра и така нататък, затова и племенника й бил по-възрастен от нея. Ама, че странна история.
Върха на всичко обаче идва, когато на изпращане, вече по обяд, Сис ми връчва ключ от квартирата си.
– Довечера може да дойдеш да се видим, ако искаш, разбира се.
Гледам я объркано няколко секунди, все едно ми говори на чужд език.
– Няма ли да е по-добре да ми дадеш телефонния си номер и да се разберем да се видим в града? – проговарям най-накрая
– Там е работата, – усмихва се тя – че нямам телефон. Нали разбираш, нямам нужда от него.
– Тогава как се свързваш с хората, когато ти трябват за нещо?
– Намирам ги. – гласи отговора и нещо ми подсказва, че няма да чуя повече по въпроса. Провеждам кратък спор с вътрешния си глас, който ме уверява че не мога да очаквам тази прекрасна жена да няма поне една странност.
– Добре, – примирявам се след малко – ще намина към десет да видя дали си тук. Ако те няма, ще ти оставя бележка.
Тя ме целува за довиждане и аз потеглям надолу с бавния като охлюв асансьор.
Прибирам се вкъщи, където още от вратата ме посреща съквартиранта ми Рич.
– Ей, Виксбърг, къде се губиш?! – провиква се той от вратата. Прочел е една книга през последните две години, видял в нея това име, след което реши, че веднага трябва да го прикачи на мен.
– Както виждаш, прибирам се. – отвръщам му леко обидено – Как беше вчера в кръчмата?
– Екстра. Напихме се като животни и се прибрахме, пеейки. Мислим да идем пак довечера. Трябва да дойдеш и ти. Трябва да си изкарал доста скучно в бара сам. Сигурно си се напил, заспал си и са те изкарали сутринта като са разчиствали.
– Всъщност, – този път имам коз, който мога да използвам срещу обвиненията му – срещнах едно момиче в бара.
– Стига бе! Ама ти сериозно ли?
– Не съм чак толкова смотан, за колкото ме мислиш.
– И какво? Разправяй де, няма да ти вадя думите с ченгел от устата.
– Няма пък. Ако беше дошъл, щеше сам да видиш. Освен това щяхме да се обзалагаме кой ще се опита да я сваля.
– Толкова ли беше готина? – разочарованието в гласа му е музика за ушите ми.
– Хайде да репетираме днес. – казва след малко, вече с нормалния си тон – Чух една страшна песен и искам да я пробваме.
Събираме се и с останалите момчета, които живеят в същия апартамент, но в другата стая, и започваме репетицията. Песента на Рич се оказва някакъв християнски метъл, който никой друг не харесва, така че не я и започваме.
По някое време виждам, че е станало време да ходя при Сис, извинявам се, че трябва да тръгвам, а Рич решава да ме изпорти на останалите:
– Отива да се види с мадамата, дето е забил снощи в бара.
– Не е вярно, излизам по работа.
Момчетата обаче започват да се подхилват още преди да затворя вратата.
Намирам Сис заспала на дивана в хола, а няколко папки лежат нахвърляни на пода до нея. Известно време се чудя дали да не отворя най-горната, за да видя какво пише в нея, но се отказвам. Сигурно са само сметки и чертежи. Побутвам я да се събуди и я водя до спалнята.

* * *

Скоро двамата започваме да излизаме. Всъщност, практически се пренасям у тях, като се прибирам само за репетициите или преди някое свирене в клуб. Какво да се прави, падам си мек характер. А и не мога да я поканя при мен дори за един ден, пълно е с лешояди, гладни за сведения.
Има обаче нещо, което ме тревожи.
Вярно е, че Сис няма нищо против да се мотая край нея, но се чувствам по-скоро като любимия котарак, отколкото като любовник. “Горката животинка” в опитите си да си поиграе със стопанката непрекъснато й се пречка в краката. Освен това забелязвам някои неща у нея, които ми се виждат крайно подозрителни. Например, тя може да спи три часа, след което да скочи и да отиде на работа. Твърди че там си поспива, когато не е натоварено. Обаче никой не би могъл да изглежда толкова бодър след само три часа сън. Освен това работата й изглежда много по-отговорна, отколкото тя признава. Виждам колко се старае, понякога я викат посреднощ и тя тръгва, без да се дразни. Това не е спокойната работа на архитекта, а по-скоро натовареното ежедневие на пожарникар по време на летни пожари.
Има нещо, което тя крие от мен. Не става въпрос само за името. Не знам коя е, откъде е, какво обича да прави. Вярно, харесва й да е с мен, обича да гледа филми, и това е всичко, което ми е известно. Дори не мога да кажа че скрива тези неща от мен. По-скоро никога не набляга на тях, а когато я питам, сменя темата. А най-много усилия влага в това да изглежда като обикновена жена, каквато определено не е. Има нещо свръхестествено в нея, което ме привлича, но понякога и ме плаши.
Един ден, докато си блъскам главата над тази загадка, тя се прибира по-рано от работа и предлага:
– Сладур, какво ще кажеш да те запозная с някои от моите колеги и приятели? Те много биха искали да се запознаят с тебе.
Спомням си, че един от тях дойде да я търси в апартамента й и между другото се запозна с мен. Рус и слаб, прилича на руснак, а и говори с някакъв странен акцент, така че нищо чудно и е. Защо му е било обаче да раздрънква и на останалите си колеги за мен? Със сигурно не го е направила Сиси.
– Добре. – въздишам накрая. – Но след това искам да те запозная и с моите приятели. И без това ме врънкат от доста време.
– Нямаш грижи. Между другото, уговорихме се да се видим утре вечер в едно заведение, което често посещаваме с тях. Надявам се да не е проблем за тебе.
– Не. – излъгах аз, въпреки че смятах да репетирам с момчетата – Ще дойда, разбира се.
Истината е, че съм доста подозрителен относно тези “колеги и приятели”, но не искам да проявявам враждебно отношение към някого, когото не познавам.
– Освен това – прекъсва размислите ми Сиси, – трябва да сме облечени официално. Заведението е много луксозно.
Отварям уста да възразя, но сякаш прочела мислите ми, тя се опитва да ме успокои.
– Не се притеснявай, няма нужда да си купуваш костюм. Знам откъде може да вземеш под наем. Самата аз смятам да си наема рокля, нямам намерение да плащам луди пари за парцал, който ще облека веднъж.
Да, Сиси мисли доста практично. Преди да предложи да си наема костюм, изобщо не се бях сетил за това. Никой от двама ни не носи такива дрехи. Обикновено се носим с черни дънки, тениски и кубинки. И единствените разговори за дрехи, които провеждаме, се отнасят до черните метълски фланелки. Сиси твърди, че Джудас били най-великата група на Земята и затова трябва да нося техните тениски, докато аз безрезултатно се опитвам да я убедя че всъщност най-добрата група на Земята е Металика.
– Освен това ще трябва да наемем и кола. – продължава тя – Няма да можем да стигнем пеша дотам.
– Сис, не стават ли много разходи така? Не може ли просто да отидем в някой бар тук наблизо?
– Лично аз нямам нищо против. Но приятелите ми са капризни и си държат на заведението. Но ти не се безспокой, наеми си костюма, за останалото ще се погрижа аз.
Естествено, не се примирявам с това, така че накрая тя се съгласява да си разделим и разходите за колата. Сега трябва само да отида при момчетата и да ги изврънкам за пари назаем. Дано поне те да имат.
На следващата вечер отиваме най-напред да наемем кола.
– Та къде каза, че ще ходим? – подпитвам я аз, докато вървим към агенцията за даване на коли под наем
– Не помня да съм казавала такова нещо.
– Е, добре, щом си решила да ме отвличаш, няма да ти преча. – подкачам я аз
След малко вече сме в агенцията, където Сиси изсипва цяла купчина документи на тезгяха на горката служителка и за неин ужас започва да ги преравя систематично. Най-накрая намира нужните хартии и се сдобиваме с ключовете за колата.
– Хайде, качвай се. – отваря ми тя вратата на мястото до шофьора
– Аз също мога да карам. – започвам да се инатя
– Може и да можеш, – съгласява се тя – но не знаеш къде отиваме. И си сложи колана, възнамерявам да карам колкото може по-откачено.
И наистина го прави. На всеки завой имам чувството, че вътрешностите ми са останали някъде зад нас, докато накрая вече не издържам.
– Спри колата! – извиквам паникьосано. Сиси набива спирачки и изстрадалото возило изскърцва. Бързо разкопчавам колана, който до този момент се е опитвал да ме задуши, и изскачам навън. Встрани от пътя има няколко храста, зад които се скривам, докато се опитвам да изхвърля всичкия си стомашен сок през устата. Тя също слиза след мен и със загрижен вид ми държи косата, докато плюя. На нея обаче й няма нищо.
След 30-40 минути, които ми се струват като 30-40 часа, вече навлизаме в някакъв град. Караме още няколко минути из него, после Сиси паркира. Аз обаче не бързам да изляза от колата. Вниманието ми е привлечено от пъстрото сборище от хора, които танцуват под музиката, носеща се наоколо. В града има карнавал.
– Ще ми кажеш ли най-сетне къде сме? – питам накрая – Изобщо не мога да се ориентирам. Знам само че не сме нито в Джърси, нито във Филаделфия. Даже не мога да определя къде е север.
– В Рио де Жанейро сме. – отговаря тя спокойно – Доведох те тук, защото любимата кръчма на приятелите ми се намира наблизо и те се чувстват доста привързани към нея.
– Рио де Жанейро? За по-малко от час с кола? Не че съм бил отличник по география в училище, но не мисля че това е възможно.
– Мисли каквото искаш, живеем в свободна страна. Дори мисля, че и Бразилия е такава.
Тази работа изобщо не ми харесва. Или се опитват да ме метнат, или това наистина е Бразилия, което ми изглежда меко казано невъзможно.
– Вик, сладурче, знам че тази работа не ти харесва, – някак много бързо взема думата Сис – но искам да ми се довериш. Би трябвало да си ме опознал достатъчно, все пак сме заедно от цял месец. Обещавам да те върна невредим в Ню Йорк, след което ако искаш, може да не ми се обаждаш повече.
По дяволите, тя наистина се опитва да ме води за носа. Струва ми се ужасно, но същевременно с това чувствам и някакво облекчение. Поне един от нас е наясно какво става.
– И все пак, не мисля че сме много далеч от Ню Йорк. – мърморя накрая, просто за да кажа нещо
Тя не ми отговаря, само разкопчава предпазния ми колан. Скоро двамата вървим подръка по улицата и аз започвам да се оглеждам с известна доза любопитство. Две пресечки по-нататък виждам голямата светеща табела с надпис “Копакабана”. Явно това трябва да е кръчмата, тъй като Сиси ме помъква право към нея.
Влизаме вътре и аз буквално онемявам. Никога не съм виждал толкова много скъпи мебели на едно място – красиви маси с лъскави покривки, дебели килими по пода и кристални полилеи на тавана. Във въздуха се носи тиха музика, а Сис поздравява келнерите на някакъв език, който явно трябва да е португалски.
Не оставаме обаче в самото заведение. Прекосяваме го набързо, за да излезем на голяма тераса точно над морето, в дъното на която се е разположила нашата компания. Приближаваме се към тях, а те стават да ни посрещнат. Мъжът, който е седнал начело на масата, пръв протяга ръка към мен.
– Добър вечер! – поздравява учтиво той, като сваля цилиндъра от главата си и изтръсква пурата, която пуши, в кристалния пепелник – Аз съм Луис де Силва, приятно ми е да се запознаем.
Стискаме си ръцете, а аз се старая да не се оцъклям срещу скъпия му костюм. Запознавам се и с останалите – всички до един издокарани с костюми, които сигурно струват два пъти колкото апартамента, в който живея. Не мога да разбера – за кого точно ме вземат, та искат да се запознават с мен? И изведнъж ми светва – те не искат да срещат мен, китариста Виктор, а са дошли да видях новия ангорски котарак на Сис, за когото очевидно минавам сред тях.
Като изключим тази малка подробност, всички се държат много мило. Владимир, който очевидно е руснак, започна да обсъжда с мен руската рок-музика, останалите също се включват с по някоя реплика. Разпитват ме как съм се запознал със Сис, и разказа за това как Джони припадна предизвиква смях сред всички. Сиси тихо ми дава разяснения кой кой е и за кого работи, а за дон Луис (толкова ми приличаше на благородник от латиноамерикански сериал, че го наричах така наум) казва, че били отгледани като брат и сестра, въпреки че нямали роднинска връзка.
Отначало пием само уиски, но по някое време Сис започва да протестира, че ако скоро не поръчаме нещо за ядене, ще се напием бързо. Мисля че го казва основно заради мен, никой от другите не изглежда като да е тръгнал да се напива. Дон Луис подхожда с усмивка към ситуацията, като маха с изискан жест на един сервитьор и му казва нещо на португалски.
– Ангажирали сме трима сервитьори само за нашата маса. – обяснява той, като гледа право към мен – Мисля че е крайно време да им помогнем да си заслужат бакшишите.
– Ама ние сме само пет човека. – възмущавам се аз на това разточителство – Мисля, че един би ни стигнал напълно.
– Ех, моето момче, има още доста да се учиш. – тази работа не ми харесва, трябва ли да ме нарича така, все пак? Сис също усеща раздразнението ми и се пресяга да ме прегърне – Важно е да се живее със стил, да се наслаждаваш на това, което имаш или което съвсем между другото може да се купи с пари. Погледни моята сестричка тук – потъпква всичката елегантност, с която я е дарила природата. Черни тениски, торбести дънки, опушени кръчми, квартира в Ню Йорк. Когато може да има толкова повече.
– Лесно е да си елегантен, когато имаш средствата. – намесва се Сис, а очите й още малко ще започнат да хвърлят искри – Колкото до стила ми, знаеш че предпочитам простите неща и не си падам по труфила като тези тук.
Това никак не ме успокоява. Дон Луис обаче не се отказва да ме обработва, дори предлага да се разходим край парапета на терасата, за да разгледаме залива. Поглеждам към Сис, която ми кима да отивам, така че решавам да видя какво толкова иска да ми каже.
– Виж какво, момче, – започва той, а аз се мръщя – живея в провинцията недалеч оттук и както Сиси може би ти е казала, се занимавам с отглеждане на животни. Бизнеса върви добре, печеля толкова пари на година, че се чудя как да ги пръсна. А скуката, както знаеш, е основния проблем на хора като мен. Моята сестричка обаче изглежда има по-добро въображение от мен, а пък и работата й е по-интензивна, така че трябва да се радваш. Стила ми, както би могла да потвърди и тя, се дължи в голяма степен на липса на въображение, която, трябва да си призная, доста ме мъчи.
Не знам дали да му вярвам, но пък той говори доста искрено. Може би наистина е провинциален аристократ с повече пари, отколкото може да похарчи. Скоро обаче преустановяваме разговора, защото носят основното ястие. Дори не се опитвам да позная какво е, а направо питам Сис. Тя започва да изрежда видове месо и зеленчуци, както и странни бразилски подправки. Отказвам се да ги следя и започнах да ям.
По време на вечерята обаче към нас се присъединява още един човек. Изглежда разтревожен и носи със себе си писмо. Вижда ни, помахва припряно и като се приближава към един от мъжете на масата, прошепва “Господин Велзевул, за Вас е”. Всички се размърдват неспокойно. Получателя на плика дори понечва да удари вестоносеца зад врата, но после се отказва и го отпраща. Дон Луис се оглежда с неспокоен поглед, а Сис направо се е вкаменила на мястото си. Поради количеството погълнат алкохол информацията стига до мен бавно, но когато най-накрая я осмислям, нещата започнат да си идват на мястото.
Кои са хората, с които седя на една маса? И хора ли са изобщо?
Ако милият човечец с малките очилца, който се представи просто като Вел, е “господин Велзевул”, тогава работодателя му, дон Луис, трябва да е самия Сатана. Не вярвам в религии, но всичко това е крайно притеснително. А най-важния въпрос е коя, по дяволите, тогава е Сис? Сестра на Сатаната? Някоя друга богиня? Тогава кой е племенника? Исус Христос? Следователно тогава Сис трябва да е сестра и на Господ. Но тя беше споменала, че Джей Си е син на сестра й. В такъв случай се оказва, че освен всичко друго, Господ е жена. Не съм религиозен, но се прекръствам. Всички на масата гледат към мен.
– Луис. – нарушава накрая възцарилата се тишина Вел – Трябва да вървя, тук пише че е спешно.
Дон Луис само кима и другия изчезва към вътрешността на заведението. Напрегнатото мълчание нарушава Сис, която ме потупва леко по рамото и прошепва “Ела с мен”. Подчинявам се. Имам да й задавам някои въпроси и това изглежда е подходящ момент. Отдалечаваме се към другия край на терасата и аз тихо я питам:
– Сис, ще ми обясниш ли какво става тук? И кои сте вие?
– Сигурен ли си, че искаш да чуеш обяснението? И че ще му повярваш, ако го чуеш? Или предпочиташ да ти кажа само това, което би могъл да понесеш?
Време е Виктор Островски да се прояви като мъж.
– Всъщност, нищо такова не искам да чувам, жено. – най-накрая отговаря той. С малко закъснение установявам, че всъщност думите съм произнесъл аз – Предполагам, че можеш да четеш мисли.
– Когато ми се налага.
– Значи може да видиш какво си мисля в момента. Искам да ми кажеш само дали съм прав.
Известно време Сис мълчи. След това дълбокомислено отговаря:
– И да, и не. Прав си в догадките си кои сме. Онова нещастно дяволче още утре ще го разжалват. Изтърва се и провали цялото шоу на брат ми. Виж, Вик, нито аз, нито те се крием наистина. И не ни интересува това че си разбрал, както и на кого ще кажеш. Едва ли ще ти повярва някой. Но искам да ти кажа че, противно на това, което си мислиш, никой от нас не е наистина зъл, нито пък враждуваме помежду си – аз, брат ми или сестра ми. Садистите не оцеляват по тези места, а пък и началството никак не ги обича. Повечето неща, които знаеш за нас, ги знаеш от това, което църквата е разправяла. А тя, право да ти кажа, се поувлече. Да вземем за пример това, че мен ме няма в Библията. Не че много бих искала да ме има, де. Но на някого доста отдавна е хрумнало да каже на хората, че този свят се управлява само от мъже. Което е глупаво. Както виждаш, ние сме трима – аз, брат ми и сестра ми. Началничката ни е жена, а нейния шеф, господин Кашчей, е мъж. И което е най-интересното – не ми е известно изобщо какво има нататък по йерархията. И има ли пол изобщо, или това е някаква наша местна особеност. Да минем обаче към същественото за момента. Предполагам че не си искал да научиш всичко това, за което има просто решение. Мога да те върна обратно в Ню Йорк, без да си спомняш нищо за мен и за цялата история. А ако не ти харесва Ню Йорк, мога да уредя да те преместят другаде. Само трябва да си избереш къде.
– Сиси, а коя си всъщност ти? – прекъсвам я аз, за да спре да говори за местене и триене на спомени
– А, да, пропуснах да се представя – в иначе мекия й глас се промъкват няколко саркастични нотки. – Казвам се Селеста и съм, така да се каже, богиня на Смъртта. Отговарям също така за научно-техническия прогрес и природните бедствия на Земята. Странно защо понякога двете се оказват едно и също. Всъщност, аз само ръководя цялата институция, имам си доста подчинени, както и двама помощници. Единия го виждаш, Влад, седи ей там в ъгъла. Другата ми помощничка не можа да дойде тази вечер, възложила съм й нещо да свърши. Е, предполагам отговорих поне малко на въпросите ти. Сега ти решаваш какво ще правим.
Тя се обляга на парапета и ме поглежда с очакване, докато аз се чудя какво да правя с цялата тази информация. Имам възможности. Мога да поискам да забравя всичко това и да се върна към стария си живот. Само че не искам. Не мога просто така да се откажа от тази жена, с която споделяме толкова общи вкусове. Да, това че е богиня, ме плаши. Но не достатъчно, че да избягам.
– А може ли да не ми триеш спомените? – гласът ми не звучи най-уверено, но все пак не трепери
– Щом си ги искаш, никой няма да ти ги вземе. Нещо друго?
– Да, всъщност. Двамата с теб ще останем заедно, нали? – поглеждам я предпазливо – Няма да ви се пречкам, обещавам. Аз ще си върша моята работа, ти твоята.
– Докато не ти омръзна. – кимва тя – Което очаквам да стане по някое време.
Често казано, това не ми харесва. Как така ще ми омръзва?
– Не смятам, че ще ми омръзнеш някога. – заявявам след кратък размисъл – Дори мисля, че може някой ден да се оженим.
– Сериозно? – за пръв път виждам изненада на лицето й, откакто я познавам – Никога досега не съм се омъжвала. Е, какво пък, може и да ми хареса.
– Страхотно. Какво ще кажеш за другата седмица? Може да се оженим във Вегас. Или където решиш.
– Става все по-интересно. Е, добре, аз съм съгласна. – тя се навежда към мен и ме целува леко – Да отидем при другите тогава. Само че ти ще им съобщиш новината.
Преглъщам на сухо. Тия неща с жененето ставали доста бързо. Обаче първо ще си поръчам онази водка, за която Влад ме навива още от началото на вечерта. Определено се нуждая от нея.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s