5

ГЛАВА ПЕТА

ОРДЕНА НА ФЕНИКСА

От този ден нататък Джейн беше нащрек. Беше наясно с емоциите, които изпитваше към колегата си професор Снейп и беше твърдо решена да не им даде да се разгорят. Стараеше се да го избягва колкото се може по коридорите, не гледаше към него в столовата и го заговаряше само когато мълчанието ставаше прекалено напрегнато. От своя страна, той беше сдържан както обикновено, но лесно можеше да се забележи, че е доста по-учтив с Джейн, отколкото с останалите преподаватели.
Въпреки това чувствата, която тя толкова ненавиждаше, си казваха думата. По време на втората си баня с другите учителки, Джейн беше толкова разсеяна, че почти не се включи в разговорите, а и даже не помнеше за какво точно са си говорили останалите. Разсеяна беше и когато водеше учениците към Лондон, така че се наложи всички да се връщат до вратите на замъка, защото заради нея бяха объркали пътя към Хогсмийд. Добре че магазина, с който се беше договорила да използват камината им, имаше дълго работно време в събота.
Опитвайки се да се съсредоточи, тя изчака всичките петима ученици да минат през вратата на “Дервиш и Банджис”, магазина за магически инструменти, и чак след тях влезе вътре. Вярно, не беше задължително да използват точно пудролиниите. Магипортирането би спестило време, но те и така имаха предостатъчно, пък и Джейн я беше страх че на някой от учениците може да му стане лошо, ето защо предпочете да използва този сравнително удобен начин за пътуване.
– Хайде, момчета, знаете как става. – насочи ги тя към камината, докато плащаше на продавачката – Вземате си от пудрата, хвърляте я вътре, след което казвате високо “Продънения котел”.
Един по един, учениците се насочиха към дъното на магазина, където се намираше камината. Проправяйки си път сред малобройните клиенти, Джейн и Лили, която беше останала последна, скоро се присъединиха към тях. Първи пристъпи в зелените пламъци Джери, след него бяха Евфем и Август, и най-накрай Сет Хардинг, чиято фамилия Джейн така и не успяваше да запомни задълго. Щом и последното момче изчезна в камината, Лили се приближи до Джейн и попита тихо:
– Доцент Ъндед, сигурна ли сте, че сте добре?
Преподавателката леко потрепери, но бързо се овладя и побърза да отговори, преди да се е изложила съвсем:
– Разбира се, нищо ми няма.
– Изглеждате като че ли не сте на себе си.
– Чувствам се уморена. – излъга Джейн в отговор и прибави наум “пък и май съм започнала да откачам”. След което изгледа Лили от главата до петите – това момиче беше много наблюдателно, доста повече отколкото беше предполагала. Може би беше добра идея да го обучи на легалимантия или пък да намери някой, който да го научи. Програмата й не беше особено лека през този срок, и едва ли щеше да има това време.
Това ново разсейване продължи докато стана време двете да се прехвърлят Лондон, затова когато Лили пристъпи в камината, тя си наложи са се концентрира и побърза да настигне останалите.
Без особени произшествия и шестимата бяха успели да стигнат в страноприемницата, където като че ли никой не им обърна внимание. По масите бяха седнали няколко вещици и магьосници, които пиеха пивото си, разговаряха или играеха на карти, увити плътно в мантиите си. Времето беше студено за средата на октомври и навън се редуваха засилващ се дъжд и пронизващ вятър. Само един млад магьосник с руса брада, който беше облечен със светлозелени одежди и пиеше сам на една маса близо до камината, се загледа любопитно в Джейн и детската градина, която тя водеше със себе си. На свой ред тя му се усмихна и поведе групата към вратата.
– Момчета и момиче. – обяви тя – Отивам да купя три чадъра от сергията на ъгъла. Вие ме изчакайте тук и след това тръгваме.
Джейн чу как русокосия се засмя на мястото си, но решила да не му обръща повече внимание, тя се забърза към вратата и я отвори. Посрещна я отвратителен дъжд, който като че ли някой изливаше с кофи върху улицата. Мъгълката, която продаваше на сергията на ъгъла се беше сгушила в яркожълтия си дъждобран и тихо трепереше. Затичала се натам, Джейн бъркаше в джобовете си, търсейки мъгълски монети, накрая ги откри, даде ги на продавачката и взе първите три чадъра, попаднали й пред очите, след което затича обратно. Щом стигна вътре, изтърси водата от косата си и раздаде чадърите на учениците.
– Вървете бързо след мен и внимавайте да не се загубите някъде. Витрините ще разглеждаме на връщане, защото днес музикалния магазин работи до шест часа.
Щом излязоха навън, Джейн и Лили разтвориха наситенозеления чадър, който беше останал за тях, докато гледаха как момчетата се забавляват, като джапат из локвите, пръскайки вода наоколо и с известно закъснение също отварят чадърите си. Дали беше от цвета на чадъра или от нещо друго, изведнъж навън й се стори много по-мрачно, отколкото преди малко.
– Надявам се, че нямаш нищо против да вървиш с мен? – учтиво попита Джейн като огледа много критично облаците над главата си
– Никак даже. – отговори Лили и се намръщи – Онези хаймани сигурно през целия път ще се пръскат с вода. Пък и някои от тях са високи почти два метра. Ще прогизна цялата под един чадър с такъв стълб.
Изглежда времето не се отразяваше на настроението на момчетата, защото продължаваха да играят на мократа си игра. Практически излязла извън кожата си, Джейн се обърна в тяхна посока и им се развика:
– Момчета, престанете да се пръскате, защото ще се разболеете и директора ще се кара на мен!
Четиримата за малко преустановиха заниманието си, но едва щом Джейн извърна глава чу как някой, най-вероятно Джери или Евфем, подхвърли водна бомбичка към един от другите и ядосания вик на Август:
– Ей, момче, ти трол ли си? Не разбра ли като Ъндед каза да престанем?
– Давай да тръгваме. – предложи Джейн на Лили и извика отново – Сериозно, момчета, престанете или повече няма да ви водя никъде!
– Големи са дечковци! – изкоментира Лили
За двете пресечки, които изминаха до магазина, момчетата бяха успели да се намокрят почти целите, въпреки чадърите. Дали беше от дъжда или от съвместните им занимания пред “Продънения котел”, Джейн дори не искаше да разбира, но подозираше, че ако просто ги беше хвърлила в някое езеро, щяха да са доста по-сухи.
Въпреки локвите вода, които оставяха след себе си, продавача на магазина ги посрещна радостен, че толкова много клиенти идват наведнъж при него и след като научи, че младежите смятат да си основат група, ги затрупа с въпроси и им даде куп съвети за бъдещите им репетиции. През това време Джейн побърза да изсуши дрехите им с магия, като не ги щадеше особено, затова накрая повечето от тях се чувстваха все едно са изяли един голям пердах от майките си. Това донякъде я накара да се почувства по-добре.
– Не ви щади тази доцент Ъндед! – провикна се продавача – Опасна жена е!
– А, господин Марбъл, ние си го заслужихме. – въпреки че не беше взел чак такова участие в пръскането на улицата, Август реши да поеме отговорност – Тази вода не беше само от дъжда, ние направо се замеряхме с нея.
– Е, значи наистина сте си го заслужили. – господин Марбъл размаха поучително показалеца си – Елате сега да изпиете по един чай и след това ще ви покажа инструментите.
Чая беше сервиран във високи керамични чаши от самия продавач на една малка масичка зад тезгяха му. След като изпиха каквото можаха, доцент Ъндед благодари за почерпката и сподели впечатленията си от новата китара.
– Много хубав звук, наистина господине. Онзи ден, когато свирих в моята стая, акустиката беше отлична, въпреки че помещението беше малко и квадратно.
– Никак не съм учуден. Все пак това е една от най-добрите ми китари. Елате сега, да ви покажа инструментите. Тъкмо получих нови басове, отлична партида.
След предишната тишина, суматохата около инструментите беше направо оглушителна за чувствителния слух на доцент Ъндед. Добре че учениците бързо се разбраха в какъв ред ще ги изпробват и ако не тишина, поне имаше някаква последователност в шумотевицата. Докато продавача сновеше превъзбуден около тях и не спираше да бърбори, тя си зададе въпроса дали не угажда твърде много на учениците си. Може би беше така и в крайна сметка поне тези петимата щяха да й се качат на главата, но пък наистина ги харесваше и се надяваше че някой ден ще ги научи на дисциплина.
Накрая се намериха инструменти по вкуса на всички и след като ги купиха, излязоха навън, където за облекчение на Джейн вече беше престанало да вали. Забеляза обаче нещо странно – никой вече не напираше да се вдетинява, а напротив – момчетата и Лили внимателно държаха калъфите с новите си придобивки, като се оглеждаха на всички страни – дали някой няма да ги опръска или да капне вода отгоре им. Тя се усмихна – може би все пак възпитанието им не беше изгубена кауза.
Поради по-спокойното поведение на спътниците си, учителката също си позволи да се поотпусне и предното й отнесено настроение се върна с пълна сила. Докато вървяха бавно по пътя към страноприемницата и оглеждаха с интерес витрините, тя на няколко пъти съвсем целенасочено се заглеждаше в магазините за парфюми и дрехи и дори започна да си представя как ли би изглеждала с една или друга рокля. Това я ядоса особено много и за да престане да се занимава с глупости, се принуди да си удари силен шамар по бузата, докато учениците не гледаха.
Когато най-сетне стигнаха до “Продънения котел”, вече беше започнало да се стъмва. Поляха новите покупки с още чай и след като хапнаха и по малко топла храна, минаха отново през камината и се озоваха в Хогсмийд, откъдето прибирането не беше трудно.

* * *

През следващите няколко дни петимата Рейвънклоуци се занимаваха много усърдно с новите си музикални инструменти. Отначало трябваше да ги настроят, след това започнаха да се упражняват и към края на седмицата вече можеха да изсвирят по нещо заедно. Гледаха обаче да не тормозят много преподавателката си, защото смятаха че тя вече е направила достатъчно за тях. Ето защо доцент Ъндед се занимаваше със съвсем други неща през това време. Повечето си време тя прекарваше в библиотеката, където правеше проверка за историята и приложението на безсловесните заклинания – този въпрос й беше станал много интересен, след като беше прочела в една книга, че безсловесните заклинания са се появили в доста късен етап на развитие на магията и сега се опитваше да разбере защо. Така я завари един следобед професор Снейп, който тъкмо влизаше в библиотеката, понесъл вестник под мищница.
– Надявам се, че няма да ти преча. – каза той и се настани на съседната до нея маса
Джейн хвърли кратък поглед към него и докато се правеше, че гледа към една лавица с книги, попита:
– Нали няма да имаш нещо против, ако разгледам вестника ти?
Снейп й го подаде с едно кратко “заповядай”, след което тя го отвори над книгата си и започна да прелиства. Като цяло в “Пророчески вести” рядко имаше нещо интересно или полезно, но отдавна не беше чела новините, затова накрая хвърли бегъл поглед на заглавията. Изненадата й обаче беше пълна. Сред по-малките заглавия имаше обезспокоителна новина, която започваше така:

“Все още няма никакви разкрития относно изчезването на семейство Грийнтрий от дома им в южен Съсекс онзи ден…”

Повече не можа и да прочете, защото внезапно й прилоша. Добре си спомняше друго такова съобщение във вестника отпреди много години, което гласеше:

“Госпожа Ъндед от Рейвъндейл, графство Кент, беше намерена вчера сутринта мъртва в дома си.”

Имаше чувството, че се задушава. Изпусна перото си върху масата и за един кратък миг изгуби равновесие. Хвана се отчаяно за стола си и затвори очи. Когато най-сетне дойде на себе си, тя отвори очи за да продължи с работата си с надеждата че никой не е забелязал. Когато обаче погледна към професор Снейп, забеляза втренчения му поглед, впит изпитателно в нея.
– Лошо ли ти е? – попита той със странно висок глас, който звучеше донякъде загрижено – Изглеждаш, все едно си видяла призрак.
– Нищо ми няма. – опита й да излъже беше много жалък. Всъщност, нямаше видима причина да не каже истината, но леката подозрителна нотка в тона на колегата й я караше да бъде неспокойна. Облегна се на стола и сложи ръце в скута си, като се опитваше да стои неподвижно, за да скрие треперенето си.
Чула разговора им, библиотекарката мадам Пинс дотича след няколко секунди и запита какво е станало.
– Колежката ми замалко да изгуби съзнание. – отговори спокойно професор Снейп – Смятам да я заведа в болничното крило.
Мадам Пинс каза нещо удобрително и двамата успяха да вдигнат на крака Джейн, която за момента не се чувстваше уверена в собствените си сили.
– Смятам, че е време да те прегледат. – заяви Снейп, докато я извеждаше от стаята, подпрял я стабилно – Първо припадаш, после ти тече кръв от носа, а сега ти прилоша съвсем внезапно – мисля че трябва да е някое проклятие, но мадам Помфри ще каже най-добре.
Джейн притеснено погледна назад, но библиотекарката мадам Пинс се беше отдалечила зад дебел рафт с книги и най-вероятно дори не ги чуваше. Двамата тръгнаха по близкия коридор, като Снейп трябваше да подкрепя Ъндед почти с цялата си сила, за да не падне тя на земята. Все пак не беше чак толкова силен физически, така че имаше опасност да я изпусне на пода, въпреки че и тя не беше чак толкова тежка. Когато завиха няколко пъти към все по-вътрешни и мрачни коридори, илюзията за болничното крило съвсем изчезна. Изпълнена от неприятно предчувствие, накрая Ъндед посегна към джоба, в който държеше магическата си пръчка и никак не беше учудена, когато установи, че там няма нищо. Като се стараеше да скрие потреперването си, тя обмисляше как да се измъкне, което нямаше да е лесна задача, дори да не беше сполетялата я слабост. В това време Снейп блъсна не особено внимателно една врата и побутна Ъндед да влиза вътре. Заведе я до един прашен стол, където тя се настани със залитане и зачака да види какво ще се случи. Умът й беше съвсем бистър, но на мускулите си все още не можеше да се довери, затова трябваше да забави достатъчно каквото и да ставаше, ако искаше да излезе от стаята.
В следващия момент Снейп вече беше затворил вратата и обърна погледа си към нея. Джейн направо усещаше как се опитва да издълбае челото й с поглед, и се постара да му отвърне с колкото може по-въпросително и неразбиращо изражение. Няколко секунди двамата водиха мълчалива борба, но когато видя че никой няма да спечели от това, Снейп пръв загуби търпение и без повече да се сдържа, изстреля поток от ядни думи:
– Кажи сега, каква точно задача не си изпълнила за нашия скъп Черен Лорд?
– Моля?! – беше единствената й реакция. Беше си представяла какво ли не, но това наистина беше нелепо. Всичко я болеше, включително главата от продължилото взиране в Снейп, и сега желания й се простираха до това да се прибере в стаята си и да се тръшне на леглото.
Затвори очи за момент, но успя да ги отвори точно навреме, за да улови отегчения поглед на Снейп.
– Ако обичаш, недей да играеш невинното уплашено момиченце. –продължи той – Не ти отива особено. И не мисли, че можеш да ме заблудиш. Познавам този белег и това проклятие, и те могат да принадлежат единствено на Него. Повярвай ми, познавам навиците на този, който не бива да се назовава, много по-добре от пасмината тук в училище.
Той пристъпи към нея и грубо дръпна ръкава на мантията й. Джейн не се и опита да се съпротивлява. За голяма изненада на колегата й обаче там го нямаше издайническия знак, с който самия той беше белязан. В следващия момент той се стъписа, но бързо възвърна решителността си. Спомни си, че Черния лорд не белязваше всичките си подчинени. Понякога дори имаше навика да оставя по няколко небелязани шпиони, които успяваха да се промъкнат там, където другите просто не можеха.
Джейн колебливо се надигна от стола, залитна, след което седна обратно. Не можеше да мръдне, но пък успя да изрече с тих стържещ глас:
– Може ли да разбера в какво ме обвиняваш? Че служа на Волдемор или че съм го предала? И мога ли да знам ти на чия страна си?
– Мисля, че е по-добре аз да задавам въпросите. – заплашително каза Снейп и небрежно превъртя през дългите си пръсти тъмночервената махагонова магическа пръчка на Джейн. Това определено я съживи и само след секунда кръвта й беше кипнала, тя се изправи рязко и като се хвана с една ръка за облегалката на стола, премина в настъпление.
– В такъв случай мога да ти кажа каква е моята позиция. – заяви тя с по-висок глас, отколкото беше имала намерение – Нямам нищо общо с цялата тази история. Свободен човек съм и не служа на никого. Дойдох в училището, за да преподавам, а не да преследвам или шпионирам някого. И ако теб те гони нечиста съвест, това си е само твой проблем. – последната фраза беше по-скоро свързана с предположението на Ъндед, че той може би има нещо общо с Волдемор, отколкото с някакви конкретни доказателства, но изглежда беше улучила нещо
– Внимавай с тона. – скръцна със зъби Снейп.
На Джейн за момент й причерня пред очите и наведе поглед, но после пак изправи глава и продължи да говори в същия дух.
– По-добре ти внимавай. – каза тя – И избягвай да си мислиш неща като това че дъщерята на Сюзън Ъндед би могла да предаде паметта на майка си.
Това беше може би един от последните й козове. Едва ли много хора си спомняха Сюзън Ъндед и трагичната й гибел, но нищо не пречеше на Джейн да припомни на колегата си за какво става въпрос. За нейна най-голяма изненада обаче Снейп изглеждаше като ударен с мокър парцал през лицето, дори без разяснението, и дори заекна:
– С—сюзън Ъндед – онази Сюзън ти е майка?
Оставяйки чуденето откъде и какво знаеше той за по-нататък, когато щеше да има време и спокойствие да мисли по въпроса, Джейн реши да се възползва от момента на объркване. Вече по-добре физически, тя небрежно бръкна във вътрешния джоб на мантията си и извади оттам тънката черна магическа пръчка, която пазеше тъкмо за такива случаи.
– Ако обичаш, върни ми другата пръчка. – предизвикателно каза тя, като насочваше черната пръчица към него. – Чувствам се привързана към нея.- замълча за малко и допълни с лека заплашителна нотка в гласа си – Освен ако не искаш да се дуелираме..
– Личи си колко си нова, Ъндед. – смехът му беше сух и краткотраен, очевидно Снийп вече беше съвсем на себе си – Щом смяташ, че можеш да ме победиш в дуел. Особено в това състояние.
– Нищо ми няма. – тя най-накрая се пусна от облегалката на стола и направи две крачки напред. След това го погледна в очите. Беше изтощена, но усещаше как силите й се връщат бързо. Може би след няколко минути щеше да може да се дуелира. Или поне да изглежда все едно може. Колегата й обаче изглеждаше впечатлен. Не от жалкия й опит да се държи на краката си, даде си сметка тя, а от нещо друго. – Е, ще започваме ли?
Двамата се гледаха изучаващо един-друг. На никого не му се водеше истински дуел. Бяха се дуелирали на шега, вече бяха видели кой какво може. А имаше и други начини да си премерят силите, но сега не беше подходящо време.
– Не си струва усилията. – рече той накрая и й подхвърли пръчката – Но пък смятам да се погрижа професор Дъмбълдор да разбере всичко за теб. Ще те държим под око.
– Кажи му да държи тебе под око. – отвърна му Джейн с леко треперещ глас, въпреки че вътрешно кипеше от яд. Тя – Ъндед – да “не си струва усилията”? За кого точно се мислеше той, че да си позволява да говори така?! “Тихо, Джейн, спокойно”, повтаряше си тя наум, “няма да спечелиш от прибързани действия точно сега. Просто млъкни, успокой се и се прави нищо. Ще имаш и други възможности.”
Двамата се гледаха един друг още няколко секунди. Висока само метър и шейсет, Джейн трябваше да вдигне глава почти право нагоре, за да устои на погледа на опонента си, но не си позволи нито да мигне, нито да отстъпи крачка назад. Все още беше много ядосана, затова стискаше юмруци зад гърба си, но и яда й преминаваше с главоломна скорост, вероятно заради физическото изтощение. Накрая Снейп се отказа окончателно от по-нататъшна конфронтация и се запъти заднишком към вратата, без да каже каквото и да било. Щом колегата й излезе от стаята, тя тежко се отпусна на стола си и по страните й потекоха две сълзи. Плачеше от яд и гняв, и най-вече поради това, че симпатиите й отново попадаха на неподходяща почва. Изправи се бавно и тръгна да се прибира. Щеше да разправи на професор Дъмбълдор своята версия на историята. Трябваше да го уведоми за подозрителното държание на Снейп. Какво точно си мислеше той, че може да й заповядва какво да прави?! Или смяташе, че може да върти цялото училище на пръста си?! Ъндед беше решена да не се дава без бой и ако Сивиръс Снейп й се изпречеше отново, този път щеше да му се противопостави както трябва.

* * *

Както много други пъти преди това и сега Джейн не се беше излъгала в интуицията си. Беше практически сигурна, че ще последват и други сблъсъци със Снейп и макар да се чувстваше несигурна в техния изход, смяташе че е важно да не се предава. От злощастната случка в библиотеката бяха минали няколко дни и двамата не бяха разменили повече от пет думи. Срещаха се всеки ден, било то по коридорите или на масата в столовата, но единствените реплики, които си казваха един на друг, се отнасяха за дреболии като пожелаване на “добър ден” и подаване на прибори и чинии на вечеря. При всяка тяхна среща обикновено имаше твърде много свидетели, така че никой от двамата не искаше да започва сцена, но начина по който се гледаха на разминаване определено подсказваше, че между тях прехвърчат искри.
Една хубава вечер след вечеря, тъкмо когато Джейн се връщаше от разходка в парка, тя се натъкна на изникналия като че ли изпод земята Снейп още във Входната зала.
– Професор Снейп. – бяха първите думи, които й дойдоха наум, след което спря на едно място и панически се огледа наоколо
– Доцент Ъндед. – беше хладния отговор. Известно време стояха като заковани на местата си, разглеждайки се взаимно. Не беше лесно да се преценят един друг, имаше толкова тайни, които и двамата очевидно криеха, а легалимантията не помагаше особено на никой. Накрая Снейп взе решение да действа и направи крачка встрани, като гледаше колежката си изпод вежди. – Надявам се да сте добре със здравето.
Сарказма му ясно личеше в думите му, и това накара Джейн да застане нащрек и да провери дискретно магическите си пръчки.
– Добре съм, благодаря. – отвърна му тя с възможно най-пренебрежителния си тон и зачака
– Това е хубаво, – Снейп направи драматична пауза и започна да обикаля около нея като истински лешояд – тъй като така и не успяхме да си изясним някои неща предния път.
– Не и според мен. Какво толкова имаше да изясняваме? – Ъндед се завъртя на мястото си, тъй като никак не й се искаше да го изпуска от поглед – Вие сте шпионин, а аз се опитвам да си върша работата.
– Нямате никакви доказателства.
Двамата се погледнаха за момент в очите и след много кратък миг Снейп посегна към ръкава на мантията си, но беше твърде късно. Ъндед махна с магическата си пръчка, ръкава се отметна и Черния знак издайнически се показа на мъждивата светлина на факлите.
– Мисля че вече е време да си поприказвам с директора, така че ако обичате се отместете от пътя ми. – кратко обяви тя и като заобиколи колегата си, тръгна към стълбите, които водеха към горните етажи. Последното което видя, докато се отдалечаваше, беше самотната фигура на професор Снейп, който стискаше едната си ръка с другата до посиняване.
Малко по-късно Джейн седеше направо върху стълбите пред директорския кабинет подпряна безпомощно на стената. Разговора с директора изобщо не беше минал както тя беше очаквала. Той сякаш не обръщаше внимание на думите й и се държеше все едно тя още е негова ученичка и му е казала че сополивия съученик от последния ред пак си е забравил домашното.
Беше повтаряла докато й излезе пяна на устата за Снейп и Черния знак, за подозрителното му държание и обвиненията му, но единственото, което успя да изкопчи беше репликата му:
– Виж, Джейн, Сивиръс винаги е бил параночен за някои неща. Както си забелязала, той наистина беше смъртожаден преди, но това няма нищо общо с него сега. Знам, че ти не би ни предала, но трябва да дадеш на Сивиръс малко време да те възприеме и накрая смятам, че наистина ще започне да ти се доверява.
Тя разбира се веднага изрази несъгласието си, както и искреното си съмнение, че Снейп би могъл да й се довери някога за нещо по-различно от това да му подаде солницата в столовата. Това обаче изобщо не повлия на директора. Изморена да повтаря едно и също, накрая Джейн благодари за отделеното време и си тръгна.
Не успя обаче да стигне твърде далеч, затова седна на стъпалата на първата стълба, която й се изпречи и затвори очи. Имаше толкова неща, за които да мисли и толкова малко желание да го направи, че накрая просто седеше там, без да прави нищо. Така я завари професор Синистра, която тъкмо отиваше на занятие.
– Джейн, да не ти е лошо? – преподавателката беше изтичала право при нея и загрижено я докосна по рамото
– Нищо ми няма, Аврора, – простена Джейн, което никак не успокои другата жена – просто съм много уморена.
– Ако искаш, може да поговорим. – не се предаваше Синистра – Може да не съм добра в съветите, но поне мога да слушам, а на теб наистина ще ти олекне.
– По-добре ми помогни да си стигна до стаята. Или поне ела с мен. Не искам да съм сама точно сега.
Това беше проява на слабост, даде си сметка Джейн, но в момента не я интересуваше. Искаше само да забрави за Волдемор, за Дъмбълдор и Снейп, всъщност за всичко, което се намираше зад вратата на стаята й.

* * *

Щом войната беше официално обявена, нито Ъндед, нито Снейп искаха да се откажат от конфронтации. На три дни се засичаха някъде привидно случайно и си разменяха добре премерени обиди, но никога заклинания, защото и двамата знаеха че ако се дуелират открито, може да загубят работата си.
Нещата не можеха да продължават по този начин, затова никой от тях не се изненада, когато получи известие от директора, че трябва да поговорят с него в кабинета му. Това, което обаче не бяха предвидили, беше че двамата ще са там едновременно.
Джейн пристигна с известно закъснение и изненадата й от това да види професор Снейп, който вече стоеше като наказан прав пред бюрото на директора, беше съвсем неподправена. Тя се приближи предпазливо към другите двама, избра си свободното място пред един от портретите, които се намираха в кабинета, възможно най-далеч от Снейп, и застана в същата поза, гледайки с очакване към директора.
– Е, Джейн, Сивиръс, – строго започна Дъмбълдор – мисля че ви е добре известно защо ви извиках тук.
– Да, директоре. – отговориха двамата почти в синхрон, след което се изгледаха начумерено
– Изглежда и двамата не сте взели насериозно думите ми, което ме натъжава, но и е сигурен знак за мен, че трябва да предприема скоростни мерки.
След малка пауза, през която двамата виновни гледаха накъде ли не, освен един към друг и към началника си, той продължи с назидателен тон:
– Чули са ви да си разменяте реплики вчера във фоайето на четвъртия егаж, и преди няколко дни, във Входната зала. Такова непрофесионално отношение от ваша страна е недопустимо за преподаватели в нашето училище, вие рушите дисциплината на учениците и разваляте колектива.
На това място Джейн понечи да каже нещо, но директора й направи знак да замълчи.
– Такова нещо не сме имали откакто се помня, а това ще рече откакто като много малък ученик прекрачих прага на Хогуортс за пръв път. Държанието ви е извън всякакви граници и ако не го промените, ще се принудя да взема мерки.
Тук професор Дъмбълдор ги изгледа изключително строго, при което всеки от тях се почувства отново като малко дете, което е направило най-голямата възможна пакост и сега чака родителите му да дойдат и да го накажат.
– Поне мисля, че разбирате ситуацията. И това е нещо. – Дъмбълдор се усмихна като че ли на себе си, после си оправи очилата и отново ги изгледа строго – От сега нататък искам да се държите любезно един с друг, без значение пред публика или насаме, в противен случай ще бъда принуден да уволня виновния за подновяването на враждебните ви отношения, и ако не може да се разбере кой е той, тогава ще си тръгнете двамата. Ясно ли се изразявам?
– Да, директоре. – отговори Снейп, а Джейн с известно закъснение допълни:
– Разбира се.
– Добре тогава. Надявам се, че сме се разбрали с вас, свободни сте да си ходите.
Снейп и Ъндед тъкмо се опитваха да се разберат кой да мине пръв през вратата, когато за изненада и на двамата, директора добави:
– Всъщност, само ти си свободен, Сивиръс. Току-що се сещам, че имам да обсъждам още нещо с Джейн.
Снейп само вдигна вежди и се отправи към изхода, докато Ъндед се върна обратно на мястото си под портретите и скръсти ръце, докато го гледаше как напуска кабинета.
– Вече можеш да седнеш. – долетя зад гърба й гласа на директора. Джейн придърпа един от столовете, които се намираха отстрани до стената и се настани полека. Не можеше да си представи какво толкова има да й каже професор Дъмбълдор, и изгаряше от любопитство да научи, стига, разбира се да не беше някой нов упрек за поведението й, който дори Снейп не биваше да чуе.
– Разбираш, надявам се, защо постъпих така с теб и Сивиръс. – Джейн кимна – Колкото и да не ми беше приятно, трябва да се съгласиш, че и двамата прекалихте.
– Настина съжалявам, директоре. – макар и не за всичко, тя наистина изпитваше съжаление за това, че беше разочаровала професора, под чиито грижи беше прекарала голяма част от живота си
– Да се надяваме, че и двамата съжалявате. – строго каза той – Но не те оставих тук, за да те карам да ми казваш колко съжаляваш. – в този момент по устните му, скрити зад гъстата сребриста брада, заигра искрена усмивка – Всъщност, исках да ти кажа, че съм впечатлен от начина, по който се противопостави на Сивиръс. Никой тук, нито учител, нито ученик, досега не беше успявал да му противостои по този начин, почти като равен.
– Сам ли ви каза? – заинтригувано попита Джейн, напълно забравила за мъмренето преди малко
– Отчасти, – той извади от ръкава си магическа пръчка и измагьоса каничка с чай – ще ми правиш ли компания? Има и бисквити.
– Бих могла да си взема една, благодаря за чая. – като хипнотизирана Джейн наблюдаваше този странен обрат на вечерта, увенчан с появяването на златен поднос, покрит с джинджифилови бисквитки.
– Въпреки, че ми липсват някои парченца от историята. Може ли да погледна?
Едва ли толкова добър магьосник имаше нужда от позволението й, за да наднича из мислите й, но пък това беше учтивия начин да го направи. За вещица като нея, която умее да защитава съзнанието си, проникването отвън можеше да бъде особено неприятно, ако я хванеше неподготвена. Затова Джейн се облегна назад и остави директора да види каквото иска.
– Точно както си мислех. – закима професор Дъмбълдор и се зае да налива чая. – Въпреки че не си в най-добрата си форма, ти си самороден талант.
– Талант? За какво? – скоро не й се беше случвало някой да я нарича така
– О, толкова много неща. Засега – да лазиш по нервите на Сивиръс, но по-нататък – той знае?!
“Давай по същество, директоре. Вече съм достатъчно голяма и мога да го понеса.” Известно време двамата пренасочиха вниманието си към бисквитите и чая, но скоро това занятие започна да им омръзва, затова директора предпочете да продължи с речта си.
– Знам че преподаването запълва времето ти доста добре засега. Но си мислех за нещо друго, в което би могла да бъдеш също толкова полезна. Би трябвало да си запозната с факта, че покойната ти майка едно време участваше особено дейно в една организация, наречена “Ордена на феникса”. Предвид обстоятелствата, аз и няколко изтъкнати магьосници сметнахме че ще бъде хубаво, ако я възродим. И смятаме, че наистина бихме спечелили от твоето евентуално участие в нея.
Преподавателката слушаше с отворена уста. “Хиляди дяволи и капи го взели”, промърмори си тя. Това наистина беше последното нещо, което очакваше да чуе. Ненавиждаше тази организация, както и почти всички които бяха участвали в нея. В крайна сметка, тя беше причината майка й да загине, след като се беше подлагала на толкова опасности – заради тях и заради тяхната нелепа съпротива, която в крайна сметка нямаше нищо общо с настъпилото поражение на Волдемор.
– Бих искала сериозно да си помисля по този въпрос. – заяви тя накрая
– Имаш колкото време искаш. Ние не караме никого насила. Когато вземеш решение, знаеш къде да ме намериш.
Джейн си взе довиждане и набързо се изниза от кабинета. Не беше ядосана на директора – той си беше идеалист, мислеше мащабно и обикновено не държеше сметка колко живота са отишли, за да постигне целите си. Но Ордена – Проклетия Орден, това беше нещо, с което още имаше сметки за разчистване. И все пак, помисли си Джейн, трябваше направо да откаже. Това увъртане не й беше в услуга, Дъмбълдор щеше да си помисли, че е слаба и не може дори да отстоява едно просто мнение. Докато минаваше покрай водоливника пред кабинета на директора, тя като че ли за пръв път го виждаше, затова спря за момент да го огледа както трябва. Вярно, беше грозен, но пък тя самата не се смяташе за красавица, така че сигурно нямаше право да съди кое е хубаво. И въпреки това грозилището, така застанало пред невидимия вход, изглеждаше като че ли го пазеше. Едно неживо каменно нещо всъщност изглеждаше по-храбро и по-решително от една Ъндед. “Ъндед не са смели, прошепна си тя, ние сме умни и ловки. За какво ти е изобщо Ордена на феникса?” И въпреки това съзнаваше, че нещо я тегли натам, нещо което я караше да се сравнява с по-способните от нея и да се доказва. “Две години само бягаш, заприличала си на страхливо псе!” продължаваше да дълбае гласа в главата й. “Харесвам си се жива, благодаря,” отговори си мислено, “няма шанс от тази огранизация да излезе нещо полезно този път, просто няма.” Но пък какъв шанс имаше за нея тук в Хогуортс? Сама и под прицела на всеки, който би искал да я отстрани.
“Труден избор, Джейн, много труден. За щастие, поне имаш време да помислиш.” Е, явно наистина щеше да се възползва от възможността поне да си помисли за участие в ордена. За щастие, не трябваше да решава веднага. Тръскайки глава, преподавателката остави тежките си мисли в коридора и се вмъкна през вратата на стаята си, откъдето вече се разнасяше жално мяучене.
Вътре картинката беше меко казано потресающа. Или, както биха казали мъгълите, все едно е паднала бомба. Книги се търкаляха навсякъде из помещението, чаршафите бяха разхвърляни из леглото, а Мъри беше изгладняла. За съжаление на Джейн, не можеше да припише нищо от това на котката, тъй като сама се беше обзавела с цялата тази бъркотия, която ставаше все по-голяма с настъпване на учебната година. Отначало домашните духчета идваха често да разтребят, но откакто едно от тях едва избегна задушаване от една плетена ръкавица, избягваха да се навъртат наоколо за нещо друго, освен паленето на камината. Джейн въздъхна и отиде да сипе храна на котката. Трябваше да разчисти тук, но нямаше да е тази вечер. След това се тръшна уморено в леглото си и заспа, без дори да забележи конеца, който тихичко се оплиташе около краката на античния креват.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s