7

ГЛАВА СЕДМА

По време на първите няколко милиона мили Торби беше убеден, че е допуснал грешка.

След като подиша изпаренията от листата верга, той изгуби съзнание и после се събуди в миниатюрна каюта с една койка. Събуждането беше болезнено; въпреки че „Сису“ поддържаше стандартна гравитация по време на скока, тялото му беше разпознало малката разлика с повърхностната гравитация на Джабал, както и още по-фината разлика между изкуственото поле и естествената гравитация. Тялото му реши, че се намира в трюма на робски кораб и го потопи в първия му кошмар от години насам.

След това измореният му, пропит с пари мозък дълго се измъква от ужаса.

Накрая той се събуди, прецени обстановката и заключи, че се намира в безопасност на борда на „Сису“. Почувства прилив на облекчение и увеличаваща се възбуда от това, че пътува нанякъде. Скръбта му по Базлим беше изместена встрани от чудатостта и промяната на обстановката около него. Той се огледа.

Каютата представляваше куб, с около един фут по-висока и по-широка от неговата собствена височина. Той беше легнал върху койка, изпълваща половината помещение, а под него имаше приятно мек дюшек – направен от топъл, гладък и пружиниращ материал. Той се протегна и прозя, учудвайки се, че търговците живеят сред такъв лукс. След това свали крака на пода и се изправи.

Койката се залюля безшумно и се прибра в преградата. Торби не можа да разгадае как да я разтвори отново. Засега се отказа. Реши, че вече не му трябва легло, а иска да огледа наоколо.

Когато се събуди, таванът светеше слабо. Когато стана, започна да свети по-силно и остана така. Но светлината не показваше къде се намира вратата. От трите страни имаше вертикални метални панели, във всеки от които можеше да се крие врата, но в никой от тях не се виждаше отвор за палец, панта или друг познат белег.

Той обмисли възможността да са го заключили, но не се почувства обезпокоен. Докато живееше в пещера и работеше на площада, не беше обременен нито от клаустофобия, нито от агорафобия. А сега просто искаше да намеря вратата и се дразнеше, че не може да я разпознае. Ако наистина беше заключена, той не смяташе, че капитан Крауза ще я остави така задълго. Но не можеше да я намери.

Торби откри чифт къси панталони и фланелка на пода. Когато се събуди, беше гол, както обикновено спеше. Той взе тези дрехи, докосвайки ги плахо и се удиви се на тяхното великолепие. Разпозна ги като дрехите, които които носеха повечето космонавти и за миг си позволи да бъде заслепен от мисълта да облече такъв разкош. Но умът му се отдръпна при мисълта за тази дързост.

След това си спомни отвращението, което капитан Крауза беше показал към идеята момчето да се качи на борда, облечено в дрехите, които нормално носеше. Капитанът дори искаше да го заведе в един магазин на Веселата улица, който обслужваше космонавтите! Така беше казал.

Затова то заключи, че тези дрехи са предназначени за него. За него! Неговата надбедрена препаска липсваше, а капитанът със сигурност не искаше от него да се появява на „Сису“ гол. Торби не беше срамежлив; това табу се срещаше тук-там на Джабал, но се отнасяше основно за висшите класи. И все пак, хората носеха дрехи.

Учудвайки се на собствената си смелост, Торби ги пробва. Обу шортите наобратно, осъзна грешката си и втория път ги облече правилно. Облече наобратно и блузата, но грешката не беше толкова очебийна. Остави я така, смятайки, че я е облякъл правилно. След това силно му се прииска да може да се види.

И двете дрехи бяха изработени от семпло скроен светлозелен материал, здрав, евтин и без никаква украса. Това бяха работни дрехи от готовите запаси на кораба – вид облекло, което се носеше и от двата пола на много планети от векове. Но дори цар Соломон в целия си блясък не би бил облечен толкова празнично, колкото Торби! Той приглади плата върху кожата си и реши, че иска някой да го види в хубавите му дрехи. Затова продължи да търси вратата с подновено нетърпение.

Вместо това тя го откри. Докато прокарваше ръката си над панелите върху едната преграда, той усети полъх, обърна се и откри, че единият панел е изчезнал. Вратата водеше в един коридор.

Млад мъж, облечен също като Торби (Торби беше вън от себе си от радост, че се облякъл подходящо за събитието) вървеше по извиващия се коридор към него. Торби пристъпи напред и го поздрави на саргонския търговски жаргон.

Очите на мъжа се стрелнаха към Торби, след това той отмина, като че ли пред него нямаше никого. Торби примигна объркан и леко засегнат. След това извика към отдалечаващия се гръб на интерлингве.

Отново нямаше отговор, а мъжът изчезна, преди Торби да успее да изпробва други езици.

Торби сви рамене и остави въпроса. Просяците не можеха да си позволят да бъдат докачливи. Вместо това реши да излезе, за да изследва кораба.

За двайсет минути откри доста неща. Първо, „Сису“ се оказа много по-голям, отколкото си беше представял. Никога преди не беше виждал космически кораб толкова отблизо, с изключение на съмнителната гледна точка от трюма на някой робски кораб. Корабите, чакащи в полето в порта на Джабал, му бяха изглеждали големи, но не чак толкова огромни. Второ, той беше изненадан да види толкова много хора на борда му. Знаеше, че саргонските товарни кораби, които пътуваха из Деветте свята, обикновено се управляваха от шест- или седемчленен екипаж. Но още през първите няколко минути той срещна няколко пъти по толкова, от двата пола и от всички възрасти.

Трето, той осъзна мрачно, че го игнорират. Хората не гледаха към него, нито пък отговаряха, когато им кажеше нещо. Биха минали направо през него, ако не отскачаше от пътя им. Най-близкото до социален контакт, което успя да завърже, беше с едно едва прохождащо дете от женски пол, което го наблюдаваше с немигащи сериозни очи в отговор на неговото поведение. Докато една жена не го грабна, без изобщо да поглежда към Торби.

Момчето разпозна това поведение; така се отнасяха благородниците към хората от неговата каста. Благородниците не го виждаха, той не съществуваше – дори когато даваха милостиня, те го правеха чрез някой роб. Торби не се засягаше от това отношение на Джабал. То беше естествено, така стояха нещата. Не го караше да се чувства самотен, нито депресиран. Имаше достатъчно другари по нещастие и не осъзнаваше, че това е нещастие.

Но ако знаеше по-рано, че целият екипаж на „Сису“ ще се държи като благородниците, нямаше да се качи на него, със или без ченгета. Но не беше очаквал такова отношение. След като чу съобщението на Базлим, капитан Крауза се държа приятелски и дори като строг баща. Торби беше очаквал екипажът на „Сису“ да подражава на командира си.

Той поскита из стоманените коридори, чувствайки се като призрак сред живите и накрая натъжен реши да се върне в кутийката, в която се беше събудил. Тогава откри, че се е изгубил. Проследи обратно стъпките си така както ги помнеше – и те наистина бяха такива. Обучението на Базлим по метода на Реншоу не беше отишло напразно. Но всичко, което намери, беше един безличен тунел. След това отново тръгна с некомфортното усещане, че независимо дали е намерил стаята си или не, скоро ще трябва да открие тоалетна, дори ако се наложи да сграбчи някого и да го разтърси.

Той се втурна в помещение, където го посрещнаха писъци на женско негодувание. Оттегли се припряно и чу как зад него се затръшва врата.

Скоро след това към него се втурна забързан мъж, който го заговори на интерлингве:

– Какво по дяволите правиш, обикаляйки наоколо като муха без глава?

Торби почувства вълна на облекчение. Най-мрачното място на света, по-самотно от самотата, беше да се намираш в Ковънтри и дори порицанието беше по-добро от това да те игнорират.

– Изгубих се – каза той кротко.

– Защо не остана там, където беше?

– Не знаех, че трябва… Извинете, благородни господине, но там нямаше тоалетна.

– О, но там има една – точно срещу каютата ти.

– Не знаех това, благородни господине.

– Ммм… Предполагам, че не си. И не съм „благороден господин“, а Първи помощник на главния енергетик – гледай да го запомниш. Ела с мен.

Той сграбчи Торби за ръката, и го поведе обратно през лабиринта. Спря в същия тунел, където беше отишъл и Торби и прокара ръката си покрай една спойка в метала.

– Това е твоята каюта.

Панелът се плъзна встрани.

Мъжът се обърна и направи същото от другата страна на коридора.

– А това е тоалетната за ергените от дясната част на кораба.

Мъжът му даваше презрителни съвети, когато Торби се обърка от странните предмети вътре, а после го придружи обратно до каютата му.

– А сега стой тук. Ще ти донесат храна.

– Първи помощник на главния енергетик, сър?

– Да?

– Мога ли да говоря с капитан Крауза?

Мъжът изглеждаше изумен.

– Мислиш ли, че шкиперът си няма друга работа, освен да говори с теб?

– Но…

Мъжът си беше тръгнал; Торби говореше на стоманения панел.

Накрая се появи и храната, сервирана от малчуган, който се държеше, все едно оставя таблата в празна стая. По-късно се появи още храна и първата табла беше отнесена. Торби почти успя в усилията си да бъде забелязан. Той се хвана за първата табла и заговори момчето на интерлингве. Забеляза наченки на разбиране у отсрещната страна, но му отговориха с една кратка дума. Думата беше „Фраки!“, но Торби не я разбра… Но разбра презрението, с което беше изречена. Фракито представлява малък, безформен, полу-гущероподобен мършояд от Алфа Кентавър Прим III, една от първите планети, заселени от човека. Той е грозен, почти безмозъчен и има отвратителни навици. Плътта му може да бъде ядена само от умиращ от глад човек. Кожата му е неприятна на допир и оставя зловонна миризма.

Но „фраки“ означава повече от това. То значи мармот, къртица, троглодит, такъв който никога не пътува в космоса, не от нашето племе, нечовек, гой, другоземец, дивак, намиращ се по-ниско и от презрението. В старите земни култури почти всяко животинско име се е използвало като обида: прасе, куче, свиня, крава, акула, въшка, пор, червей – списъкът е безкраен. Но никой подобен идиом не съдържа в себе си по-голяма обида от „фраки“.

За щастие, всичко което Торби разбра беше, че малчуганът не го харесва… което вече му беше известно.

Скоро след това му се приспа. Но въпреки, че беше усвоил жеста, с който се отваряха вратите, той все още не можеше да открие никаква комбинация от размахване на ръце, драскане, удряне или други действия, които да отварят леглото. Затова прекара тази нощ на пода. Закуската се появи на следващата сутрин, но Торби не можа да задържи човека, който я сервираше, дори само за да получи нова обида. Натъкваше се на други момчета и млади мъже в тоалетната от другата страна на коридора; докато продължаваха да го игнорират, той обаче научи нещо чрез наблюдение – че може да пере дрехите си там. Едно устройство приемаше дрехата, задържаше я за няколко минути, след това я изплюваше суха и чиста. Това толкова го зарадва, че през този ден изпра дрехите си цели три пъти. Освен това нямаше какво друго да правя. Но през нощта отново спа на пода.

Докато седеше в каютата си, изпитвайки болезнена носталгия по Тетко и желаейки никога да не беше напускал Джабал, някой задраска по вратата.

– Мога ли да вляза? – попита един глас на предпазлив саргонски с ужасен акцент.

– Влез! – отговори нетърпеливо Торби и скочи да отвори вратата. Озова се пред жена на средна възраст с приятно лице. – Добре дошла – каза на саргонски и се дръпна встрани.

– Благодаря ти за любезното ти… – запъна се тя и и каза бързо: – Говориш ли интерлингве?

– Разбира се, госпожо.

Тя си промърмори на системен английски: „Благодаря на бога за това – свърши ми се саргонският“, след това продължи на интерлингве:

– Тогава нека да говорим на него, ако нямаш против.

– Както желаете, госпожо – отговори Торби на същия език, след това добави на системен английски, – освен ако не желаете да използвате друг език.

Тя се стресна.

– Колко езика говориш?

Торби се замисли.

– Седем, госпожо. Познавам още няколко, но не мога да кажа, че ги говоря.

Тя изглеждаше още по-изненадана и каза бавно:

– Може би съм допуснала грешка. Но – поправи ме, ако греша и ми прости невежеството – казаха ми, че си бил син на просяк в Джабалпорт.

– Аз съм синът на Базлим Сакатия – обяви гордо Торби, – лицензиран просяк по милостта на Саргон. Моят покоен баща беше учен човек. Неговата мъдрост беше известна от едната страна на площада до другата.

– Вярвам ти. Ъ… всички просяци на Джабал ли са лингвисти?

– Какво говорите, госпожо? Повечето от тях знаят само уличния жаргон. Но моят баща не ми позволяваше да го говоря… освен по работа, разбира се.

– Разбира се. – Тя примигна. – Иска ми се да можех да се запозная с баща ти.

– Благодаря ви, госпожо. Ще седнете ли? Срамувам се, че не мога да ви предложа друго, освен пода… но каквото имам, е и ваше.

– Благодаря ти. – Тя седна на пода с по-голямо усилие, отколкото Торби, който беше прекарал часове наред в поза лотос, призовавайки за милостиня с целите си дробове.

Торби се чудеше дали да затвори вратата, или тази дама – на саргонски той мислеше за нея като за „милейди“, въпреки че приятелското й държание не изясняваше ранга й – я беше оставила отворена нарочно. Той газеше в море от неизвестни обичаи и беше изправен пред социална ситуация, напълно нова за него. Реши я като използва здравия си разум, задавайки въпроса:

– Отворена ли предпочитате да остане вратата или затворена, госпожо?

– А? Няма значение. О, може би е по-добре да я оставиш отворена; това са ергенските жилища от дясната част на кораба, а аз живея в женското отделение на кораба, при неомъжените жени. Но на мен ми се позволяват някои от привилегиите и свободите на… е, на домашно куче. Аз съм покровителствано „фраки“.

Тя изговори последната дума с иронична усмивка.

Торби не успя да схване основните понятия.

– „Куче“? Това е вълкоподобно същество, нали?

Тя го изгледа остро.

– На Джабал ли си изучил този език?

– Никога не съм бил извън Джабал, госпожо. Освен като много малък. Извинявам се, ако не говоря правилно. Може би предпочитате да говорим на интерлингве?

– О, не. Ти говориш прекрасен системен английски… Имаш по-добър терански акцент от моя. Аз така и не успях да извадя рожденото си място от гласните си. Но от мен зависи дали ще ме разберат. Нека се представя. Аз не съм търговец; аз съм антрополог, на когото е позволено да пътува с тях. Моето име е доктор Маргарет Мейдър.

Торби сведе глава и притисна длани една към друга.

– За мен е чест. Моето име е Торби, син на Базлим.

– Удоволствието е мое, Торби. Наричай ме „Маргарет“. Титлата ми така или иначе не значи нищо тук, защото не е корабна длъжност. Знаеш ли какво е антрополог?

– Ъ, съжалявам, госпожо… Маргарет.

– По-просто е, отколкото звучи. Антропологът е учен, който изучава как хората живеят заедно.

Торби се усъмни.

– И това е наука?

– Понякога и аз се чудя. Всъщност, Торби, тази дисциплина е доста сложна, защото начините, които хората измислят, за да живеят заедно, изглеждат безкрайни. Има само шест неща, отнасящи се за всички хора, но не и за животните – три от тях са част от физическата ни структура, от начина, по който работят телата ни, а другите три са заучени. Всичко останало, което човекът прави или в което вярва, всички негови обичаи и икономически практики варират изключително много. Антрополозите изучават тези променливи. Знаеш ли какво е „променлива“?

– Ъм – каза Торби със съмнение, – нещо като хиксовете в уравненията?

– Точно така! – съгласи се тя с възторг. – Ние изучаваме хиксовете в човешките уравнения. Това правя и аз. Изучавам как живеят Волните търговци. Те са измислили може би най-сложното решение на задачата как да бъдеш човек и как да оцелееш в което и да е общество в историята на човечеството. Те са уникални. – Тя се размърда неспокойно. – Торби, имаш ли против, ако седна на стол? Вече не съм толкова гъвкава, колкото бях преди.

Торби се изчерви.

– Нямам такъв, госпожо. Аз…

– Има един точно зад теб. И един зад мен. – Тя стана и докосна стената. Един панел се дръпна встрани и от пространството зад него се разгъна тапицирано кресло.

Когато видя физиономията му, тя попита:

– Не ти ли показаха? – И повтори същото движение на другата стена.

Разгъна се второ кресло.

Торбите седна предпазливо, след това отпусна теглото си върху възглавниците, докато столът се нагласяше спрямо него. Голяма усмивка се разтегна върху лицето му.

– Брей!

– Знаеш ли как да отвориш работната си маса?

– Маса?

– Божичко, нищо ли не си ти показали?

– Е… по едно време имаше легло. Но го изгубих.

Доктор Мейдър промърмори нещо, след това каза:

– Трябваше да се досетя. Торби, аз се възхищавам на тези търговци. Дори ги харесвам. Но те могат да бъдат най-високомерните, егоцентрични, опаки, самодоволни, неотзивчиви – но не бива да критикувам нашите домакини. Ето.

Тя протегна и двете си ръце, докосна две места на стената и изчезналото легло се появи отново. Тъй като креслата бяха отворени, в каютата едва оставаше място за един изправен човек.

– По-добре да го затворя. Видя ли как го направих?

– Нека опитам аз.

Тя показа на Торби други вградени удобства в това, което на пръв поглед изглеждаше като гола килия: два стола, легло, гардероб. Торби разбра, че притежава, или поне има на разположение още два ката работни дрехи, два чифта меки корабни обувки и някои по-малки вещи, част от които изглеждаха странно, лавица за книги и стелаж за ролки (празни, ако се изключат Законите на „Сису“), чешмичка с питейна вода, лампа за четене в леглото, интерком, часовник, огледало, стаен термостат и други приспособления, които му се виждаха безполезни, защото не се нуждаеше от тях.

– Какво е това? – попита той накрая.

– Това? Вероятно микрофон, свързан с каютата на Главния офицер. А може и да е фалшив, а истинският да е скрит някъде. Но не се притеснявай; почти никой на този кораб не говори системен английски, а тя не е една от малцината. Те говорят на своя „таен език“, само дето не е таен, а е просто фински. Всеки кораб има свой собствен език – някой от земните езици. А културата им има един общ „таен“ език, който е просто изроден църковен латински – и отгоре на всичко те не го ползват. Волните търговци общуват помежду си на интерлингве.

Торби я слушаше само наполовина. Беше силно зарадван от нейната компания и сега обмисляше отношението на другите по-рано.

– Маргарет, защо те не си говорят с хората?

– А?

– Ти си първият човек, който ми обръща внимание!

– О. – Тя изглеждаше обезпокоена. – Трябваше да се досетя. Игнорирали са те.

– Е… те ме хранят.

– Но не общуват с теб. О, горкото момче! Торби, те не говорят с теб, защото не си „хора“. И аз не съм.

– И с теб ли не си говорят?

– Вече го правят. Но първо трябваше да получат преки заповеди от Главния офицер, а на мен ми се наложи да проявя огромно търпение. – Тя се намръщи. – Торби, всяка изцяло кланова култура – а аз не познавам по-кланова от тази – всяка такава култура има една такава дума в езика си… Думата е „хора“, без значение как я наричат. Тя означава те самите. „Аз и жена ми, синът ми Джон и жена му, ние четиримата и никой друг“ – изолираща тяхната група от всички останали и отричаща, че другите са човешки същества. Чувал ли си вече думата „фраки“?

– Да. Не знам какво означава.

– Фракито е безобидно, но доста отблъскващо малко животно. Но когато те го казват, означава „чужденец“.

– Е, предполагам, че наистина съм чужденец.

– Да, но тя също така значи, че никога няма да станеш нещо друго. Означава, че ти и аз сме нехора и се намираме извън закона – техният закон.

Торби изглеждаше мрачен.

– Това означава ли, че трябва да стоя в тази стая и никога да не говоря с останалите?

– Боже мой! Не знам. Аз ще говоря с теб…

– Благодаря!

– Нека видя какво мога да направя. Те не са жестоки, просто са дебелоглави провинциалисти. Никога не им хрумва, че и ти можеш да имаш чувства. Ще поговоря с капитана; имам уговорка да се видя с него веднага щом корабът навлезе в свободен полет. – Тя погледна гривната на крака си. – Небеса, виж колко стана часът! Дойдох да говорим за Джабал, а не сме си казали и една дума за него. Мога ли да дойда пак и да го обсъдим?

– Ще се радвам.

– Добре. Джабал е добре анализирана култура, но не мисля, че някой учен е имал възможността да го опознае от твоята гледна точка. Бях възхитена, когато чух, че си бил професионален мендикант.

– Моля?

– Просяк. Всички изследователи, на които им е било позволено да живеят там, са били гости на висшите класи. Това ги е накарало да видят… например, начина на живот на робите, отвън, а не отвътре. Разбираш ли?

– Предполагам. – Торби добави: – Ако се интересуваш от робите, аз бях такъв.

– Така ли?

– Сега съм свободен. Ох, трябваше да ти кажа – добави той с неудобство, страхувайки се, че новооткритата му приятелка ще го презре, след като вече знае класата му.

– Нямаше нужда, но съм щастлива, че го спомена. Торби, ти си истинско съкровище! Виж, моето момче, трябва да вървя; закъснявам. Но мога ли да дойда пак скоро?

– А? Да, разбира се, Маргарет. – Той добави честно: – И без това нямам какво друго да правя.

Тази нощ Торби спа в чудесното си ново легло. На следващата сутрин отново беше сам, но не скучаеше, защото имаше много играчки, с които да се забавлява. Той отваряше някои от нещата и отново ги прибираше, наблюдавайки с удоволствие как се сгъват сами, за да заемат минимално пространство. Той заключи, че това трябва да е някаква магия. Базлим го беше научил, че магията е глупост, но Торби не беше усвоил съвсем това твърдение – Тетко знаеше всичко, но как можеше човек да се противопостави на общоприетите схващания? На Джабал имаше много вещици и ако те не практикуваха магия, тогава какво правеха?

Той тъкмо беше отворил леглото си за шести път, когато почти изскочи от обувките, които се беше осмелил да пробва в пристъп на нечестива дързост. Това беше сирената на кораба, която викаше всички на Общата палуба. Беше учебна тревога, но Торби не знаеше това. Затова когато сърцето му отново си дойде на мястото, той отвори вратата и погледна навън. Хората там тичаха с бясна скорост.

Скоро коридорите се опразниха. Торби се върна обратно в каютата си, почака малко и се опита да разбере ситуацията. Острият му слух долови липсата на лекия шум на вентилационната система. Но нищо не може да направи. От него се очакваше да отиде в най-вътрешната каюта заедно с децата и другите нестроеваци, но не го направи.

Вместо това зачака.

Сирената прозвуча отново заедно с тръба и хората отново затичаха по коридорите. Процедурата се повтори още много пъти, докато екипажът не отреагира на съобщение за събиране на Общата палуба, за пробив в корпуса, прекъсване на захранването, въздушна опасност, радиационна опасност и така нататък – всички основни учебни тревоги на един дисциплиниран кораб. Веднъж светлините изгаснаха и за няколко плашещи мига Торби изпита объркващото усещане за свободен полет, когато изкуственото гравитационно поле на кораба беше изключено.

След дълъг период на непонятна палячовщина той чу успокояващата мелодия на отбоя и вентилацията отново заработи нормално. Никой не си направи труда да го потърси; старицата, която събираше нестроеваците, не беше забелязала отсъствието на момчето-фраки, въпреки че беше преброила домашните любимци на борда.

Веднага след това Торби беше замъкнат при Главния офицер.

Един мъж отвори вратата на каютата му, сграбчи го за рамото и го отведе навън. Торби му се подчини за кратко, но после се разбунтува; беше му писнало от това отношение.

Уличният бой, който беше усвои, за да оцелее в Джабалпорт, нямаше правила. За нещастие мъжът беше посещавал също толкова хладнокръвна школа, но по-обоснована научно. Торби успя да замахне веднъж, след което се оказа прикован към преградата, а лявата му китка заплашваше всеки момент да се счупи.

– Престани с глупостите!

– Престанете да се разпореждате с мен!

– Казах: „Престани с глупостите“. Отиваш горе при Главния офицер. Не ми създавай неприятности, фраки, или ще ти натъпча главата в устата.

– Искам да се видя с капитан Крауза!

Мъжът разхлаби хватката и обеща:

– Ще се видиш с него. Но Главният офицер нареди да се явиш при нея… и не можеш да я караш да чака. Така че, ще отидеш ли там, без да вдигаш шум? Или ще се наложи да те занеса на парчета?

Торби предпочете да отиде тихо. Натискът върху китката, комбиниран с такъв върху нерва между костите на дланта, притежаваше своя собствена логика. Няколко палуби по-нагоре момчето беше избутано през една отворена врата.

– Ето фракито, госпожо Главен офицер.

– Благодаря ви, Трети палубен капитан. Свободен сте.

Торби разбра само думата „фраки“. Той се изправи и откри, че се намира в каюта, много по-голяма от неговата собствена. Най-забележителното нещо в нея беше внушителното легло, но малката фигура в него доминираше над всичко наоколо. Едва след като погледна към нея, той забеляза, че капитан Крауза стои мълчалив от едната страна на леглото, а втора жена, на възраст около тази на капитана – от другата.

Жената в леглото се беше смалила с възрастта, но още излъчваше авторитет. Беше облечена богато – шалът върху рядката й коса струваше повече пари, отколкото Торби беше виждал накуп. Но той забеляза само свирепите й хлътнали очи, когато тя погледна към него.

– Е, Най-големи сине, не мога да повярвам на това – заговори тя на суоми.

– Майко, съобщението не би могло да бъде фалшифицирано.

Възрастната жена изсумтя.

Капитан Крауза продължи със смирено упорство:

– Чуйте съобщението сама, Майко.

Той се обърна към Торби и му каза на интерлингве:

– Повтори съобщението от баща си.

Покорно, без да разбира какво се случва, но безкрайно облекчен, че се намира в компанията на тетковия приятел, Торби отново изрецитира съобщението. Старицата го изслуша, след това се обърна към капитан Крауза:

– Какво значи това? Той говори езика ни! Един фраки!

– Не, Майко, той не разбира и думичка. Това е гласът на Базлим.

Тя отново погледна към Торби и изстреля към него поток на суоми. Той погледна въпросително към капитан Крауза. Старицата каза:

– Нека го повтори отново.

Капитанът му нареди да го направи. Торби беше объркан, но охотно се подчини. Тя лежеше мълчалива, след като момчето свърши, а останалите чакаха. След малко лицето й се изкриви от ярост и раздразнение. Накрая тя извика с рязък глас:

– Дълговете трябва да се платят!

– Така смятам и аз, Майко.

– Но защо се паднаха точно на нас? – отвърна тя гневно.

Капитанът не каза нищо. Старицата продължи по-тихо:

– Съобщението е автентично. Мислех, че сигурно е фалшификат. Ако знаех какво си намислил, щях да ти го забраня. Но, Най-големи сине, въпреки че си глупав, ти си прав. И дълговете трябва да се платят.

Синът й продължаваше да мълчи. Тя добави гневно:

– Е, говори! С каква монета предлагаш да се разплатим?

– Мислих, Майко – произнесе бавно Крауза. – Базлим иска да се грижим за момчето само временно… докато не се появи възможност да го предадем на военен кораб от Хегемонията. Колко време ще ни отнеме това? Година-две. Но дори това представлява проблем. Все пак имаме прецедент – женската фраки. Семейството я прие. Е, малко помърмориха, но вече свикнаха с нея, тя дори ги развеселява. Ако вие се застъпите за този момък по същия начин…

– Глупости!

– Но, Майко, длъжни сме. Дълговете трябва…

– Тишина!

Крауза млъкна.

Тя продължи тихо:

– Не чу ли какво бреме положи на плещите ти Базлим? – „да му помагаш и да го съветваш така, както бих го направил аз.“ – Какъв беше той за този фраки?

– Е, той говори за него като за осиновен син. Аз мислех…

– Не си мислил. Ако заемеш мястото на Базлим, това какъв те прави? Има ли повече от един начин на тълкуване?

Крауза изглеждаше обезпокоен. Старицата продължи:

– „Сису“ изплаща дълговете си напълно. Без половинчати мерки или къси тежести – напълно. Този фраки трябва да бъде осиновен… от теб.

Лицето на Крауза изведнъж пребледня. Другата жена, която се беше движила бавно наоколо, преструвайки се на заета, изпусна някаква табла.

Капитанът каза:

– Но, Майко, какво ще си помисли Семейството?

– Аз съм Семейството! – Тя внезапно се обърна към втората жена. – Съпруго на Най-големия ми син, нареди на всичките ми старши дъщери да ме посетят.

– Да, Майко на моя съпруг. – Жената направи реверанс и излезе.

Главният офицер погледна мрачно нагоре, после почти се усмихна.

– Това не е толкова лошо, Най-големите сине. Какво ще стане на следващото Събрание на народа?

– Е, ще ни благодарят.

– Благодарностите не купуват стока. – Тя облиза тънките си устни. – Народът ще бъде задължен на „Сису“… а статутът на корабите ще се промени. Ние няма да пострадаме.

Крауза бавно се усмихна.

– Винаги сте била проницателна, Майко.

– Добре е за „Сису“, че съм. Вземи фракито и го подготви. Ще свършим това бързо.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s