Помощната лодка ме остави на главния шлюз и замина. Носех със себе си мешка, където се побираха всичките ми вещи. Тежеше не повече от десет килограма, почти перце за съсипания ми от тренировки гръб. Метнах я небрежно на рамото си и закрачих по дока с маршова стъпка.

Беше ранно утро по корабно време и коридорите на Ирен Кюри бяха почти празни. Чуваха се обичайните шумове от вентилационната система, тук-там пиукания на комуникационни пултове. Хората се обръщаха след мен, любопитни да видят ново лице на борда. Бях нервна и постоянно си повтарях „Изпъни гръб, изпъчи гърдите. По дяволите, нали ще си им капитан!“. Но не се чувствах като такъв. Бях по-скоро новото хлапе в класа, което сега всички зяпаха. 

И в този момент го видях. Тъмна коса, леко чуплива. Очила с правоъгълни рамки, а надолу черната униформа на космическия флот. Имаше стройна фигура, която черното подчертаваше още повече. Само това ми трябваше, да се зазяпам след младши офицер само пет минути след като съм слязла от кораба. Но подсъзнанието ми си имаше свое мнение по въпроса. Краката ми се разтрепериха, главата ми се замая, дори се опитах да прикрия зяпането си, като сведох глава, но моментално я вдигнах. Капитаните не навеждат глава, не и пред младши офицери. Добре де, хубави младши офицери.

Не можех да отмина просто така, но не исках да го заговаря веднага. Забавих крачка и го огледах отдолу нагоре, като си придадох професионален вид. Младежа също ме погледна с интерес. Бяхме почти на крачка разтояние един от друг, но нямахме време да се изучаваме подробно, защото тъкмо в това време иззад гърба ми се чу маршируване.

– Ей, Влад, – подвикнаха иззад мен към младшия офицер. – Кое е новото маце, може би гаджето ти?

И цялата компания се захили.

Обърнах се назад чисто рефлекторно.

– Ей, котенце – заговори ме друг офицер с къса подстрижка – По пътя към медицинския отсек ли се загуби?

Заля ме нова вълна смях, която стихна много по-бързо от предишния път.

– Ерик, – прошепна трескаво друг от групичката – що таз мадама не ми прилича на медичка?

Явно беше най-бавно загряващия от групата.

– Тихо, бе. – изшъткаха му – Това е новия капитан.

Влад се опули ведно с другарчето на Ерик. Не беше успял да разгледа отличителните ми знаци.

– Господа офицери, – заговорих ги с напълно сериозен тон. – Струва ми се, че в кухнята имат нужда от допълнителна работна ръка. Като че ли най-вече от белачи на картофи. Бегом-марш към кухнята! След пет минути ще се им обадя да проверя дали сте стигнали.

Малката групичка се отдалечи в тръс, а аз пак погледнах към Влад. 

– Офицер, – заговорих го най-накрая – Ще ми покажете ли къде е командния мостик?

И му се усмихнах, хищно. Сигурно само само женските отровни паяци се усмихват така.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s