За ползата от образованието 3

Ето и есето, спечелило трето място в конкурса. Негов автор е Николина Барбутева.

За ползата от образованието

Светът не би познал прогреса, ако човекът не се стремеше към знание. Още от Древността училището съществува като институция и събира на едно място много детски души пълни с мечти, нуждаещи се някой да им покаже как да сбъднат всичко, за което мечтаят и искат да постигнат. Училището е арена на много борби, но най-важната е да се превърнеш в личност чрез силата на знанието.

Отдадеността към образованието учи на дисциплина. Без постоянство никое знание не може да се превърне в трайно. Понякога обвиняват българското образование, че не е с практическа насоченост, но смятам, че трябва да се обръщаме винаги към това, което е проверено на местна почва у нас. Колкото и да отричат някои хора, не може да не се признае, че с най-висока степен на образованост е всяко поколение родено преди 1989 г., т.е. онази система, колкото и да изглежда остаряла на някои хора, е дала такива резултати, които съвременните подходи не могат и да си представят да постигнат сега. Виждаме от дистанция на времето каква полза те са имали за образованието върху цяла нация, а и аз имах щастието да бъда обучавана от т.нар. стара школа, която ми показа на практика каква е ползата от образованието, когато то е качествено.

Знанието е сила, която много хора днес нямат. Ценностите се изместиха, а родното училище се подкопа като обществен авторитет. Тъжно е, защото и сега, а колко повече и в бъдеще, ще берем горчивите плодове на грешките на няколко наши правителства. Но ограничен народ най-лесно се управлява – това и децата го разбраха вече! Нищо в политиката не се прави хаотично, а с насоченост. Нашите политици не са глупаци, а стратези. Манипулацията на масата се прави най-лесно чрез обезцененото образование.

Ползата от образованието се усеща най-вече, когато на пазара на труда има добре квалифицирана работна ръка. Тя раздвижва икономиката. А днес все повече работодатели се оплакват от несериозното отношение на своите млади служители. Да, това е поколението, което израсна с идеята, че може и трябва да получава много срещу минимални усилия от негова страна. Защо ли? И аз не зная защо. Сигурно и те не знаят защо, но твърдят уверено, че им се полага най-доброто и няма да работят за някакви си хиляда лева. Било им под достойнството. Невежеството идва в случая, че за скромния си жизнен път тези млади хора не са поставяни в ситуация истински да се борят, за да постигнат нещо, като първите такива борби за тях трябва да започнат от училище. Например борбата за по-добра оценка, но не от типа „може ли да ми пишете еди-колко си“, а къртовски да си извоюваш тази оценка и да си я защитиш със знания. Няколко такива „битки“ и ти вече си превъзпитан не само като ученик, но и като човек.

Може би най-голямата полза от образованието поне според мен е, че те учи да си поставяш житейски цели и да се стремиш към постигането им. Учи ни на конкуренция между нас, но и на толерантност и разбиране различията между хората. Образованият човек е пример във всяка посока. У него има доблест, откритост, прогресивно мислене, поглед към културата и неуморен стремеж за надграждане.

Не искам да мисля за още по-безпросветните времена, които предстоят. Слаба ми е надеждата вече за нещо по-добро, но все пак тя е онова малко гласче, което ни нашепва да вярваме, че предстои нещо по-светло за нас и за тези след нас. Остава да вярваме и да се стремим да даваме добрия пример, дори когато всичко изглежда обречено.

Родинознание (за възрастни)

Това е разказът, спечелил четвърто място в конкурса. Автор е Славия Шопова.

Родинознание

(за възрастни)

– „Мамооо, най-после пристигнахме в нашата родина!“ – така ми каза. На шест години стана, а не знае кое е България и кое – Пловдив! Не може да бъде! Колко нерви похабих да обяснявам…

Ей така се ядосва моята приятелка.

Момиченцето ѝ е едно – с розови бузки и къдрава косичка, винаги усмихнато като от реклама на млечен шоколад. Има големи любопитни очи и много въпроси. Обичам да си говоря с него, защото предпочитам да отговарям на въпроси пред това да питам. Казва се Мила. Току-що започна да учи в първи клас и всичко попива с големите си кръгли очи – каквото са учили в училище, тя го търси в познатия свят около себе си и го открива отново с учудване. Обожавам да гледам нейния възторг от света. Бях забравила това чувство, с което откриваш, че водата е мокра, а слънцето се появява от един и същ прозорец всеки ден и си отива винаги през отсрещния.

Скоро говореше за един урок по родинознание. И кой знае защо никак не може да си представи как така веднъж казват „родина“, а друг път – „България“ на едно и също нещо. Показа ми картата. Тя ѝ приличала на… моето кученце, а не на България.

Майка ѝ е ужасена.

– Нали си учителка – казва – позанимавай се с нея, аз всеки ден я изпитвам по учебниците, а виж какви глупости ми говори!

Мила може да е на шест, но поне от десет години майка ѝ знае какво иска за нея – ще учи в езикова гимназия, ще пътува много на езикови практики, ще участва в олимпиади и ще ги печели, ще завърши с отличие и всичко това – за да се запише да учи в чужбина. Днес това се цени.

И, за да положим житейските основи на мамините смели мечти, ние с Мила сядаме да си говорим за родината.

– Какво е това „родинознание“, що за предмет е? За какво си говорите в тия часове?

– Е, как за какво? За родината! – усмихнато се възмущава Мила.

– Ти много пътуваш с мама и татко, Мила.

– Много обичам да пътувам. Ние ходихме в Плевен при моята баба Милка.

– Хубаво е с баба там, нали?

– О, дааа! Аз имам там и братовчеди – Тонито и Ели. Баба ни води на разходки, ядем сладолед. Пък Тони щеше да падне във фонтана със сладоледа в ръка, знаеш ли? А дядо ни заведе на лозето да видим къде расте гроздето. Там имаше и лук. И едни домати. Аз си ги откъсвам направо от клончето и тайно не ги мия! – Тя се усмихва заговорнически и бузките ѝ правят малки трапчинки… Дано никога не изчезнат тия трапчинки! – Дядо ни заведе да видим Кай….

– … лъка!

– Да, Кайлъка! И там ядохме сладолед.

– А седнахте ли да си починете там?

– О, дааа, там има и езеро с много вода.

– Река!

– Да! И много камъни.

– Скали!

– Да! И много птици.

– А хареса ли ти пътят до Плевен? Вие сте пътували през Искърското дефиле.

Но се сещам, че говоря като учебник, и добавям:

– Когато минавахте пред планината, ти видя ли от високото една река?

– На мен ми става лошо, видях я само когато бяхме на ниско – признава си Мила.

– Реката се казва Искър. И направо е разтворила планината, за да си направи път през нея.

– Да, има големи скали и много дупки в тях.

– Пещери!

– Да! Пещери. Сигурно в тях има и мечки – много са страшни.

– Къде най-много обичаш да бъдеш, Мила? На път ли, при баба и дядо или тук в Пловдив?

– Аз много обичам баба и дядо в Плевен. И да пътувам обичам. Но най-много обичам, когато се върнем и колата спре пред нашия блок. Тук си играят моите приятелчета и аз оставам направо при тях. Баба ми маха от терасата. На пейката отсреща седи дядо Васил – той само седи, защото не може да върви, но ние ходим при него, за да си говорим за разни интересни неща. И му купуваме хляб от нашия магазин.

– Ама много е интересно при теб! Но ние си говорехме за родинознанието. В крайна сметка ти разбра ли какво е това „родина“?

– Е, как какво? Родината е всичко, което най-много обичаш – най-милото ти място, дето е мама, семейството, дето са приятелите ти…

– Да де, ама къде се намирааа?

– Как къде? В Пловдив!

– Ама разбира се! – Иде ми да се плясна по челото аз. Но само се усмихвам тъжно на отлетялото си детство, а Мила тръсва главица, защото вече ѝ е омръзнало да ми обяснява очевидните неща, които възрастните много трудно разбират и затова все питат и питат…

И аз отивам при майка й.

– Готово. Изпитах я даже.

– И какво? Видя ли какви глупости говори? Не знам само моето дете ли е така – та то дори не знае посоките на света! Питам я къде е изток, тя ми сочи надясно; запад – наляво!…

– Как да не знае? Това са посоките, ама на картата. А тя пък е само един голям и шарен лист хартия. Но виж за родината всичко знае.

– И кое е родината, знае ли? Че вчера не знаеше! Каза ли коя е родината ѝ?

– Да, каза ми – Пловдив, при мама, при баба, при децата от входа и при дядо Васко. Всичко знае детето. Напразно се притесняваш.

Тя ме поглежда. Погледът ѝ първо казва: „Видя лиии?!“, после: „Наистина ли?“, а накрая помътнява, защото очите ѝ се насълзяват от умиление.

За ползата от образованието 4

Ето и есето, спечелило четвърто място в конкурса. Негов автор е Стилияна Иванова.

За ползата от образованието

„Тези, които образоват децата си добре, са на по-голяма почит от тези, които просто ги създават, защото последните само им дават живот, а първите им показват изкуството да живеят добре.“ 

Аристотел

Образованието е неразделна част от нашето общество. Почти всяко дете на планетата завършва един-два класа в училище, а броят на хората с висше образование нараства всяка година. Научно доказано е, че хората, които продължават образованието си след гимназията, печелят повече пари от останалите. Освен това те автоматично получават навици за по-здравословен живот с по-малък риск от заболявания. Като човек сблъсквал се с неграмотността и като родител смело мога да кажа: „Не оставяйте децата си с ненаучени уроци!“. Много е страшно, когато дадено същество на тази планета не може да напише молба за отпуск или автобиография. Помислете си, колко хора има в обкръжението ви провалили се и именно причината за този провал е липсата на образование. Приемете, че университетът е нещо междинно – между живота като дете и истинския живот. В университета започвате да живеете лека-полека самостоятелно, но все още има към кой да се обърнете за помощ. Започвате да си поставяте истински цели и да следвате мечти в живота, да водите своите битки. Ако се откажете от допълнително образование, прекалено бързо ще се сблъскате със суровите истини на не така лекия живот. Ще ви представя няколко факта, благодарение на които сами ще осъзнаете колко е необходимо образованието:

  • Заетостта на завършилите и нивото на тяхното заплащане

Парите са главна цел в живота на много от нас. Във всяка страна колкото е по-високо нивото на образование, толкова повече пари ще получавате. При липсата на образование с всяка изминала година става все по-трудно да си намерите работа. Докато ако сте завършили, сте само на няколко интервюта от финансова сигурност. Безработицата в страната ни като цяло не е никак малка, но за хората, направили добър подбор на специалност, тя е почти нулева.

  • Образованието ще ви накара да инвестирате в себе си и да живеете по-добър живот

По-големите доходи водят до по-големи инвестиции в неща, които носят възвръщаемост. Хората, които изкарват повече пари, отделят повече пари за самоусъвършенстване. Ако използвате парите си разумно, само след няколко години ще притежавате такива квалификации и умения, че да нямате проблем с парите до края на живота си. Образованието ще ви даде в по-късен етап да създадете и осигурите семейството си. Това, което може да направите, зависи само от въображението ви. След няколко години ще имате деца, на които ще можете да осигурите образованието. Вашият успех ще даде началото на успеха на едно поколение. Аз срещнах четири-пет преподаватели по време на висшето си образование, които оставиха следа в мен. Не само с това, което преподаваха, а с това, което бяха – те бяха необикновени личности. Образованието ме научи да мисля, засили стремежа ми към знания, то ми показа, че светът е многолико място, то ми даде възможността да бъда господар на съдбата си. Бъдещето на всяка държава зависи от образованието на децата. Отдавна е известно на всички, че успехът в образованието до голяма степен зависи от личността на учителя. Смело мога да дам пример със себе си – и до ден днешен поддържам контакти с моята учителка. Неповторим човек.

Скъпи читатели!

Вие и аз имаме късмета да живеем в забързана епоха, в която технологичният процес диктува нови нужди: появяват се и се въвеждат нови образователни технологии, базирани на комбинация от напреднали научни идеи. Вярвам, че в близко бъдеще ще бъде приоритет човек със знания.

Как да научим децата и учениците със специални образователни потребности да четат, превеждат и пишат на английски език

Започвам с публикуването на произведенията от конкурса. Първа е статията на една дама – Веселина Башова. Статията е написана със съдействието на РЦПППО Благоевград МО Сандански в сътрудничество с Анелия Карамфилова.

Как да научим децата и учениците със специални образователни потребности да четат, превеждат и пишат на английски език

„Един език те поставя в коридор за цял живот.

Два езика отварят всяка врата по пътя.“

Франк Смит

Имах афинитет към изучаване на чужди езици още от училищната скамейка. Получавах постоянно отлични оценки. Едва седемгодишна започнах да уча и да експериментирам с мои детски методи – записвах се на касета, докато чета непознатия английски или руски текст и след това го прослушвах многократно. Залепвах листчета на хладилника, шкафа, вратата, дори носех в джоба си думички, изписани понякога и грешно от неуверената ми детска ръка.

Аз съм голям експериментатор, но причината да се развивам не е любовта ми към чуждите езици, а затрудненията на моя син с английския. Подчертавам, че е отличник по всички останали предмети.

Септември 2020 г. получи среден на входното.

Налагаше се да предприема действия, да му помогна да изчисти пропуските.

И така започна нашето приключение по скоростно и приятно учене чрез игра сутрин пет минути и вечер още толкова, всеки ден без прекъсване. Сега е началото на април, почти края на учебната година за третокласниците и напредъкът му е уникален. Получава много повече отлични оценки за преводи на текстове и усвоени блестящо граматически правила за нивото на възрастта – 9-10 г. Дори имаше увереността да се яви на състезание.

Какво правехме ли?

Пак ще повторя, че съм голям експериментатор и моето дете се превърна всъщност в „опитното ми зайче“. В добрия смисъл, разбира се.

Бяхме постоянни, напредвахме бързо, въпреки кратките десетминутни дневни уроци. Запълвах неговите пропуски, припомняйки си детските ми чуждоезикови техники на учене чрез игра и си мислех, че детето ми е късметлия, защото имаше помощник, за разлика от мен в онези времена, когато почти никой от обкръжението ми не знаеше езици, за да ме подкрепи, а и нямаше интернет с този богат набор от платформи и езикови игри, демонстрации и презентации в youtube.

Имахме като за начало изработени материали от велкро и цветни книжки с упражнения. С тях надграждахме по нов начин темите от учебното съдържание. Всеки ден следях какво е писал в работната си тетрадка и коригирахме на момента грешките и пропуските.

Тогава в мен се зароди желанието да опитам да уча и моите деца (ученици със специални образователни потребности) по този лек и приятен начин, като започнем с английската азбука, цветове, числа и животни. Получаваше се. При тях нещата не са толкова бързи и видими, но ме радват с желанието си да учат чуждите думички. Бавничко, но без усилията, които биха ги отказали от процеса на учене.

И като цяло се увеличава желанието им да се развиват по всички предмети, повишава се чувството им за справяне и успешност.

Всичко е въпрос на практика и многократни повторения. Започнах да съставям по-простички игри с приложението wordwall.net.

Ще посоча и примери, за да онагледя думите си.

Ако сме взели решение да усвоим предложните отношения, се залавяме да ги упражняваме ежедневно поне за пет-десет минути. По много и различни начини с предмети, които детето/ученикът харесва (цветни легоблокчета, карти, работни листове с велкро, помагала, електронни игри и т.н.) обогатявахме кратката урочна дейност.

Включваме всичко, което преценим, че ще ни бъде полезно за осъществяване на тази конкретна образователна цел. Важно е да се запази чувството на лекота, чувството за игра и усещането за справяне, за да сме сигурни, че поддържаме и разпалваме желанието за чуждоезиково обучение у детето.

Продължаваме да следваме целта с ежедневно повтарящи се разнородни задачи и упражнения на тема предложни отношения, животни, числата до сто или превод на текст от учебника. Каквато и да е образователната цел, е необходимо да си поставим ориентировъчен срок за изпълнението ѝ – три седмици или три месеца. Продължаваме дотогава, докато е необходимо. Увереността на детето и високите резултати на тестовете ще ни покажат дали сме постигнали целта.

Чак след това сме готови да наченем новото знание. Да му се насладим подобно на любимата ни отворена кутия курабийки. Не отваряме нов пакет с лакомства, докато не се изчерпа съдържанието на стария.

Докато детето не усвои знанието, не се втурваме към друго такова. Нямаме за цел да объркаме ученика, а да го накараме да пише, превежда и чете сам. В един момент ще наблюдаваме как той вече няма нужда от нашите напътствия, а се справя сам.

Моментът, в който започваме да учим примерно за уместната употреба на have got и has got в изречения и кратки текстове, спираме да се занимаваме с предложните отношения. Но поне веднъж седмично се сещаме за тях, като за стари приятели. Припомняме си ги с едно-две познати упражнения, отделяме им една прегръдка време.

Начините за научаване на английски език не са много по-различни от начините за ограмотяване на децата/учениците със специални образователни потребности по техния роден български език.

Без изисквания от страна на ресурсния учител, а единствено чрез богато снабдяване на ресурсния кабинет с разнообразен набор от дидактични средства, илюстровани помагала за работа, електронни игри, наблюдения и мотивация у двете страни в образователния процес.

Благодаря за своевременната подкрепа от страна на ЕПЛР и на родителите.

Прилагам снимки от нашата работа, които ще откриете в линка.

Благодаря за вниманието!

Резултати от конкурса „За ползата от образованието“

Здравейте и честита Баба Марта!

Ето и резултатите от конкурса на тема „За ползата от образованието“. Получихме 28 творби от 22 автори от цялата страна, които се състезават в две категории – разказ и есе.

Отличихме следните разкази:

  1. „Нашето научно заведение“ – Контадин Кременски
  2. „Мухата и рационалните зърна“ – Валентин Димитров
  3. „За ползата от образованието… или училище на бъдещето“ – Гергина Шипочка
  4. „Родинознание (за възрастни)“ – Славия Шопова

И следните есета:

  1. „Висшето образование – безплатно“ – Венко Димитров
  2. „За ползата от образованието“ – Соня Батова
  3. „За ползата от образованието“ – Николина Барбутева
  4. „За ползата от образованието“ – Стилияна Иванова

Отделно искаме да отличим статията „Как да научим децата и учениците със специални образователни потребности да четат, превеждат и пишат на английски език“ от Веселина Башова.

Ще се свържем със спечелилите, за да се уговорим как да получат наградите си, а произведенията ще бъдат публикувани тук едно по едно по ред, който намираме за подходящ. Текстовете ще бъдат публикувани с правописна редакция.

Благодарим на всички участници за възможността да прочетем техните текстове!

Снежана и Божидар

Семейна четворка

Продължение на една история, която не знам дали ще види скоро публикуване. Внимание, в текста има инцест.

Семейна четворка

Когато жена ми Мая се прибра онази вечер, двамата започнахме да се събличаме взаимно още в коридора.
– Скъпа, имам изненада за теб – прошепнах в ухото й, когато остана без нито едно парцалче по себе си. – Но ще трябва да ти завържа очите.
– Ще ми хареса ли изненадата? – попита Мая подозрително.
– Гарантирам ти го.
После се остави да й вържа очите и аз я поведох към спалнята, където също толкова съблечени седяха на широкото легло Маги – майка ми – и новият й мъж Евлоги – и по съвместителство баща на Мая. Както се бяхме уговорили предварително, Евлоги също имаше превръзка на очите. Хвърлих бърз поглед към тялото му – изглеждаше доста запазен за годините си – добър мускулен тонус, никакво шкембе, а атрибутът му беше малко по-голям от моя. Добре се беше уредила майка ми. Но сега не ставаше въпрос за нея.
Когато ни видя да влизаме, тя дръпна Евлоги да се изправи, а ние се приближихме, така че преди да се е усетил, набутах Мая в ръцете му и се отдалечих на безопасно разстояние. Не беше честно да се държим така с него, но имахме нужда от това малко предимство – що се отнасяше до тези неща, старият беше упорит като магаре и сигурно щеше да откаже директно предложение.
Колкото до Мая – бяхме обсъдили нещата с нея предварително и ми беше известно какво изпитва към баща си, така че от нейна страна не очаквах проблеми. Все пак, ако бях преценил нещата погрешно, двамата имаха възможността да се разбягат, без да им се налага да се гледат, което не беше никак лошо.
Майка ми дойде до мен и обгърна раменете ми с ръка, готова да наблюдава шоуто. Прегърнах я през кръста и се вторачих в нашите мили половинки. Не можех да определя дали осъзнават какво се случва, но предположих, че в един момент ще загреят.
В това време Евлоги беше поставил ръцете си колебливо на кръста на Мая, без да смее да ги мръдне, но тя събра смелост да вдигне длан, прокара я по бузата на баща си, после докосна устните му и накрая я зарови във все още тъмните косми на гърдите му.
– Татко? – прошепна накрая.
– Дъще? – подскочи той. – Какво правиш тук? И защо си гола?
– Бих могла да те попитам същото.
– Влади ли измисли това?
Понечих да се обадя, но майка ми предупредително ме хвана за китката.
– Нямам представа – отвърна му тя, но бях сигурен, че имаше. После се притисна към него, обгръщайки кръста му с две ръце.
– Какво правиш?
Тя не отговори, а започна да гали гърба му, притискайки се силно към тялото му.
И от това разстояние можех да видя, че е възбуден и знаех, че тя го усеща. Само че това не знаеше, че ще й се даде.
– Моля те да ме пуснеш – каза той с разтреперан глас, но не направи опит да се освободи.
– Защо? – попита бунтовно Мая. – Усещам, че и ти го искаш.
– Защото… – Виждах как търси подходящите думи. Явно не се беше подготвял за такава ситуация, защото не си е представял, че е възможно да се случи.
– Кажи ми защо – продължи тихо Мая, премествайки ръце върху бедрата му.
– Защото не е редно. – Той си пое дъх. – Не искам да те нараня. И не искам утре да ме намразиш, когато осъзнаеш какво се е случило и какво съм направил с теб. Аз съм ти баща, за бога!
– Баща ми – тя също повиши тон – хрумвало ли ти е някога, че те обичам, откак се помня и те искам, откакто станах на дванайсет? Мислиш ли, че ще си променя желанието за един ден?
– Да, мисля. Защото не си представяш какво искаш.
– Знам какво искам. И в момента е в ръцете ми. Ако ти не ме искаш, ще трябва да ме отблъснеш.
Той най-накрая отмести ръце от кръста й и ги постави на корема й. Тя се протегна и хвана достойнството му, прокарвайки леко пръсти по дължината му. После взе едната му ръка и я премести върху гърдата си. Плъзна другата му ръка към гърба си и направи крачка напред към него. За момент си помислих, че той ще отстъпи, но не го направи. Вместо това замръзна на мястото си. Мая обаче не се отказа, а насочи глава към неговата и след кратко търсене намери устните му. В началото целувката беше едностранна, защото баща й продължаваше да стои неподвижен срещу нея, но после забелязах как леко засмука устната й, после по-силно, погали гърдата на Мая и плъзна и двете си ръце около гърба й, прегръщайки я силно.
– Добре, скъпа – предаде се той. – Никога не съм можел да ти откажа каквото и да е. Щом ме искаш, ще ме получиш.
Отдръпна една ръка от гърба й и се запрепъва в случайна посока, повличайки Мая със себе си. Майка ми понечи да отиде при тях, но аз я спрях и поклатих глава. Най-добре сами да намерят леглото.
Накрая Евлоги се натъкна на близката стена, но Мая познаваше жилището повече от него, така че ползвайки стената за ориентир тръгна в противоположната посока, опря се в ръба на леглото и седна на него. След като полегна, дръпна баща си и го настани върху себе си.
На никой не му мина и през ум да си свали превръзката.
Виждах страстта на Евлоги, начинът, по който се притискаше към дъщеря си, но виждах и че не предприема крачка напред. Явно чакаше нейната инициатива. И тя не закъсня. Мая притисна венериния си хълм към инструмента му, после бавно го пое в себе си. Евлоги издиша шумно.
Усетих, че и аз издишвам напрегнато. Досега бях толкова вглъбен в тях двамата, че почти бях забравил за себе и за майка ми, която стоеше гола до мен. Щях да й отделя нужното внимание, но първо исках да видя докъде ще стигнат те.
Ситуацията на леглото се разгорещяваше все повече. Мая се извиваше под баща си и стенеше, а той стремително се забиваше в нея.
– Ох, тате, тате… – прошепна Мая.
– Викай ми Евлоги – изръмжа той, без злоба, но се виждаше колко е напрегнат.
– Евлоги! – извика Мая. – Искам да свършиш в мен, сега.
Той се разтрепери.
– Не искай това от мен.
– Тате, бременна съм. Безопасно е.
– Добре, добре, скъпа. – Той я погали по косата и се зае да изпълнява задачата с настървение.
След малко тя стенеше, а той ръмжеше, вкопчени силно един в друг. Евлоги се отпусна внимателно върху дъщеря си, а аз усетих, че съм се надървил силно.
Хванах майка ми за ръката и я поведох към спалнята. Легнах по гръб и я привлякох върху себе си, после махнах с една ръка превръзката на Мая. Майка ми махна тази на Евлоги и баща и дъщеря се погледнаха за пръв път.
– Значи сте били тук през цялото време, а? – попита ни той.
– Трябваше да сме сигурни, че няма да се избиете – отговорих му.
Беше трудно да му се репча, потънал под тежестта на майка си, но трябваше да опитам.
– Синко, много по-вероятно е да се избием с теб, отколкото с Майчето. С удоволствие бих те срещнал с колана си. С възпитателна цел, разбира се. Но сега Мая е щастлива, така че вместо това трябва да ти благодаря.
– Няма за какво – ухилих се. – А сега бихте ли имали против, ако двамата с Маги се посветим един на друг? И двамата знаете, че преди имахме връзка.
– Би било лицемерно да възразяваме точно сега, не мислиш ли? – обади се Мая изпод баща си.
Проточих врат и я целунах.
– Тогава извини ме за малко, скъпа.
Все още бях възбуден, така че се протегнах да разтворя срамните устни на майка си и се настаних внимателно между тях. Тя се заизвива, докато накрая не се наниза сама на члена ми. Въздъхнах и започнах да се движа под нея, доколкото ми беше възможно. Знаех, че ни гледат, но нямаше как да протестирам срещу това, предвид че допреди малко ролите бяха обърнати. По някое време реших да сменя позата, хванах Маги и я извъртях под себе си, приковавайки я към леглото. Сега аз определях темпото. Започнах да тласкам силно, а тя стенеше под мен. Беше толкова топла, толкова тясна… И също беше бременна, за щастие не от мен, така че имах зелена светлина. Ставаше ми все по-приятно, по едно време изгубих контрол и се излях в нея с вик. Отпуснах се изтощен върху й. Тя не беше получила удоволствието си, от което ме хвана срам.
– Мръдни малко, синко – стресна ме гласът на Евлоги. – Да ти покаже старото как се прави.
Отделих се от майка си и се дръпнах към долната табла на леглото, за да му позволя да мине и да заеме мястото ми върху нея. После Мая ме придърпа върху себе си.
В това време Евлоги проникваше в майка ми. От позицията си добре виждах движенията на члена му, покрит със спермата на двама ни, което неочаквано ме възбуди. Но все още бях твърде изтощен, за да действам. Майка ми почти веднага започна да стене, после получи оргазъм и Евлоги й даде малко време да се възстанови, преди да продължи.
В началото малко се вкиснах – той беше успял да задоволи и двете, при това по-бързо и качествено от мен, а единственото, което постигнах аз, беше да се изхвърля твърде бързо. Или пък майка ми обичаше повече него и затова свърши само когато той беше в нея? После обаче ми мина. Нямаше смисъл да се състезавам с него – нито за първенство, нито за вниманието на жените. Двамата бяхме в един отбор и можехме да си помагаме – както бяхме демонстрирали току-що. Аз му помогнах да изпълни желанието, което сигурно го е мъчило в продължение на години, а той задоволи и двете жени. Нямаше нужда да се моря и аз. Вместо това лежах като хипнотизиран, втренчен в члена му, който влизаше и излизаше от вагината на майка ми.
– За какво си мислиш? – прошепна ми Мая.
– За парчето на баща ти – отвърнах й също шепнешком.
Тя се засмя, а старите въобще не ни отразиха.
Продължих да шепна в ухото й:
– Хареса ти, нали? Видях как се извиваше под него и как той потъваше в теб. Как те облада и се изпразни в теб, а ти през цялото време се притискаше към тялото му и викаше. – Наместих се между краката й и тласнах. Членът ми потъна като в разтопено масло. – Усещам спермата му в теб и това ме възбужда. Ще ми се и аз да свърша вътре. Но искам първо ти да свършиш.
– Не знам дали ще мога.
– Дори да не можеш. Искам да ти е приятно.
– Приятно ми е, Влади.
Засмях се и ускорих темпото, съсредоточен в Мая. Дочувах виковете на майка ми и баща й, но не се обърнах да ги гледам. Исках първо да се погрижа за Мая. И наистина, след малко тя започна да се притиска към мен, да стене, да вика името ми и скоро усетих как мускулите й се свиват около члена ми. Когато си почина, продължих да се движа бавно в нея и тя отново започна да откликва на движенията ми.
Погледнах наляво и видях Евлоги да лежи на една страна и да ни наблюдава, а майка ми лежеше зад него, преметнала ръка през кръста му.
– Нека опитаме нещо заедно – предложи Мая. – Евлоги, подай ми го в устата. Моля те.
Евлоги въздъхна, но се нави. Приближи се на колене и го протегна между нас. Виждах ясно изпъкналите му вени и твърдата му ерекция. Мая го засмука, а аз наблюдавах отблизо. В това време майка ми го галеше изотзад и докосваше лицето на Мая. В един момент членът му се изплъзна от устата на Мая и аз побързах да го лапна. Беше ми любопитно какъв вкус има и бързо получих отговор на въпроса си – беше леко тръпчив, гладък и чист. Харесваше ми.
Евлоги погледна към мен, привидно неодобрително:
– Синко, не сме се разбрали така.
Изплюх го.
– Не ти ли харесва?
– А, харесва ми. Ако толкова държиш, може да продължаваш.
Усмихнах се и отново го налапах, но когато се изморих, го предадох на Мая. Видях как изригва в устата й и как тя преглъща всичко. Не се сдържах и отново свърших в нея.
Надигнах се от Мая и полегнах до нея. Леглото беше широко, но все пак не беше предназначено за четирима, така че се гъчкахме.
– Изморих се – обяви Мая. – Оставете ме малко.
– Дадено, Майче. – Целунах я по устата и усетих тръпчивия вкус на баща й. Преглътнах. – Пък и мисля, че пренебрегнахме мама.
Заехме същите позиции както преди малко, само че аз застанах до главата й, а Евлоги проникна в нея. Мая се протегна и махна косата от лицето й. Маги засмука члена ми – усещането беше напълно ново за мен, защото досега с нея не го бяхме правили така. Усетих как Мая ме прегръща, но скоро бях силно погълнат от гледката пред мен – Евлоги обладаваше майка ми. Мая ме пусна и полегна на спалнята. Погалих я по косата и отново се вглъбих в ставащото от другата страна. Въпреки че беше приятно, се чувствах донякъде не на място – като хлапенце на партито на възрастните. Евлоги ми върна услугата за кратко – по-скоро от чувство за дълг, отколкото от силен интерес, но все пак беше хубаво. После отново ме предаде в устата на майка ми. Скоро свърших отново и с удоволствие видях как Маги преглъща семето ми. Отпуснах се изтощен до Мая, прегърнах я и оставих възрастните да се забавляват.
Дочух в просъница нещо като „Магдаленче, любов моя!“, изречено на пресекулки, а после съм откъртил.
Събудих се доста часове по-късно. Отгоре ми беше метната завивка, а до мен лежеше не кой да е, а самият Евлоги. Беше ме прегърнал, а главата му почиваше на възглавницата, съвсем близо до моята. Не знам къде бяха отишли жените. Сигурно спяха в другата стая на спокойствие. Погледнах отново към Евлоги и се замислих. Снощи се бях включил в креватните упражнения с него основно от любопитство, но не изпитвах особен интерес към мъжа на майка си в сексуално отношение. Имаше обаче нещо у него, което ме привличаше. Дълго време не можех да разбера какво, докато накрая не ми светна – за първи път, откакто съм се родил, в живота ми присъстваше бащинска фигура. Тази мисъл ми хареса. Сгуших се в него и отново заспах.

13.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Вуламура е тучна новозаселена планета, намираща се малко отвъд границата на Земната хегемония. Тя бе последната спирка на „Сису“ преди да се отправи към Събирането. Бе богата на храна и суровини, така че в фракитата на нея си умираха за промишлени стоки. „Сису“ продаде лозианските артефакти и се отърва от много финстърски скъпоценности. Но Вуламура не предлагаше много стоки, които биха донесли печалба и се скъпеше за благородните си метали – планетата не просперираше кой знае колко и ревностно пазеше радиоактивните си вещества за младата си индустрия.

Така че „Сису“ получи малко уран и много подбрани меса и луксозни храни. „Сису“ винаги избираше най-изисканите деликатеси; този път натовари с тонове повече, отколкото Семейството можеше да изяде, но пък си струваше да се похвали с тях на Събирането.

Разликата бе платена в тритий и диотерий. На планетата поддържаха фабрика за водородни изотопи за корабите на Хегемонията, но другите също се ползваха от услугите й. За последно „Сису“ бе заредил гориво на Джабал – лозианските кораби използваха различна ядрена реакция.

Бащата на Торби го заведе няколко пъти до близкия порт Ню Мелбърн. Местният език бе системен английски, който Крауза разбираше, но фракитата го говореха със страшна бързина и къси разбъркани гласни. Капитанът го намираше объркващ. За Торби обаче не звучеше толкова непознато; като че ли го бе чувал преди. Затова Крауза го взе да му помага.

Този ден те отидоха да завършат транзакцията на гориво и да подпишат отказа от права, изискващ се за частни продажби. Търговската оферта, приета от „Сису“, трябваше да се сертифицира от централната банка и после да се занесе на фабриката за гориво. След като документите бяха подпечатани и таксите платени, Капитанът седна да поговори с директора. Крауза можеше да се държи приятелски с фракитата при условия на пълно равноправие, без дори да намеква за огромната социална разлика между тях.

Докато си говореха, Торби се притесняваше. Фракито говореше за Вуламура.

– Всеки, който има силни ръце и достатъчно мозък в главата, за да си държи ушите раздалечени, може да отиде в пустошта и да натрупа богатство.

– Без съмнение – съгласи се капитанът. – Видях говедата ви. Великолепни са.

Торби беше съгласен. Вуламура може и да нямаше пътища, изкуства и водопровод; но пък преливаше от възможности. Освен това бе приятен и удобно лежерен, почтен свят. Отговаряше на рецептата на доктор Мейдър: „…изчакай докато корабът ти не се приземи на някоя планета, която е свободна, демократична и човешка – и бягай!

Животът на „Сису“ беше станал по-приятен, въпреки че сега Торби осъзнаваше всеобгръщащия и ограничаващ личността живот сред Семейството. Вече му харесваше да е актьор; на сцената беше забавно. Дори се беше научил да справя с прегръдките по начин, който извикваше усмивка на лицето на Баба; освен това, въпреки че беше на игра, Луин се оказа приятна за гушкане. Тя го целуваше и шепнеше:

– Моят съпруг! Моят благороден съпруг! Двамата ще обиколим заедно Галактиката.

От това кожата на Торби настръхваше. Той реши, че Луин е страхотна актриса.

Двамата бързо се сприятелиха. На нея й беше любопитно какво прави операторът на огъня, така че Торби й показа компютърната зала под зоркото око на пралеля Тора. Луин изглеждаше доста объркана.

– Какво точно е n-пространство? Ние виждаме само дължина, ширина и дебелина… как разбираме кои са другите измерения?

– С помощта на логиката. Всъщност виждаме четири измерения… тези три и времето. Е, не можем да видим годината, но можем да я измерим.

– Да, но как бихме могли по логически…

– Много лесно. Какво е точката? Местоположение в пространството. Но представи си, че няма никакво пространство, дори четирите обикновени измерения. Никакво. Как тогава можем да измислим точката?

– Е, аз мога да си я представя.

– Не и без да мислиш за пространството. Ако си представиш точка, я виждаш разположена някъде. Ако имаш права, можеш да си я представиш някъде по нея. Но точката е просто местоположение и ако няма къде да се намира, тя не съществува. Разбираш ли?

Пралеля Тора ги прекъсна:

– Деца, можете ли да продължите разговора си в салона? Заболяха ме краката.

– Извинявай, Пралельо. Искаш ли да се опреш на мен?

Обратно в салона Торби попита:

– Успя ли да разбереш концепцията, че точката има нужда от права, на която да седи?

– Уф, така мисля. Ако махнем правата, тя също ще изчезне.

– Нека сега разгледаме правата. Ако не се намира на някоя повърхност, тя съществува ли?

– Уф, това е по-трудно.

– Ако успееш да си го представиш, ще разбереш всичко. Правата е редица от точки. Но откъде идва тази подредба? От това, че се намира върху повърхност. Ако правата не се държи върху повърхността, ще се свие в себе си. Тя няма никаква ширина. Дори няма да разбереш, че се е свила… понеже няма да има с какво да я сравниш. Но всяка точка ще се намира на еднакво разстояние от всяка друга. Няма да има подредба. Пълен хаос. Следиш ли мисълта ми?

– Май да.

– Точката има нужда от права. Правата има нужда от повърхност. А повърхността трябва да бъде част от триизмерно пространство, иначе структурата й ще изчезне. Триизмерното пространство пък се нуждае от хиперпространство, което да го поддържа… и така нататък. Всяко измерение се е нуждае от едно, още по-високо, в противен случай геометрията ще спре да съществува. Вселената ще спре да съществува. – Той удари по масата. – Но тя е тук, значи многомерното пространство все още работи… въпреки че не можем да го видим, не повече, отколкото изминаващата секунда.

– Но къде свършва всичко това?

– Никъде. Измереният са безкрайни.

Тя потрепери.

– Това ме плаши.

– Не се бой. Дори Главният инженер се занимава само с първата дозина измерения. И би трябвало да знаеш, че корабът се обръща с хастара навън, когато преминем скоростта на светлината. Усещаш ли го?

– Не. Но не съм сигурна и че вярвам в това.

– За нас няма значение, защото не сме пригодени да го усещаме. Може да се случи докато си ядеш супата, но няма да разлееш и капчица, въпреки че супата също се обръща с хастара навън. За нас това е само една математическа концепция, както квадратният корен от минус единица – с който се забъркваме, когато преминем скоростта на светлината. Така работи и цялото многомерно пространство. Няма нужда да го усещаш, да го виждаш и да го разбираш; само трябва да си изработиш логически символи за него. Но то е „истинско“, доколкото тази дума означава нещо. Никой никога не е виждал електрон. Нито пък мисъл. Не можеш да видиш мисълта, да я премериш, претеглиш или вкусиш – но мислите са най-истинските неща в Галактиката.

Торби цитираше Базлим.

Тя погледна към него с възхищение.

– Ти трябва да си страшно умен, Торби. „Никой никога не е виждал мисъл“. Това ми хареса.

Торби любезно прие похвалата.

Когато се върна в каютата си, видя, че Фриц чете на леглото. Торби усещаше топлото сияние, идващо от въздействието на словото върху будния ум.

– Здрасти, Фриц! Учиш ли? Или си прахосваш младостта?

– Здрасти. Уча. Изучавам изкуството.

Торби погледна към четивото.

– Не позволявай на Баба да те хване.

– Трябва да имам какво да изтъргувам с онези шантави плужеци, когато пак кацнем на Финстър. – Вуламура беше „цивилизована“; ергените бяха попълнили запасите си. – А ти изглеждаш, като че ли си спечелил допълнително от някой лозианец. Какво става?

– О, просто си говорих с Луин. Запознавах я с n-мерното пространство… да пукна, ако не схващаше невероятно бързо.

Фриц го погледна критично.

– Да, тя е умна. – После добави: – Баба когато възнамерява да обяви годежа ви?

– За какво говориш!

– Няма годеж?

– Не ставай глупав.

– Ммм… харесваш компанията й. Освен това е и умна. Искаш ли да знаеш колко точно?

– Е?

– Толкова умна, че е преподавала в училището на „Ел Нидо“. Специалността й е математика. В същност, многомерна геометрия.

– Не мога да повярвам!

– Случи се, че аз преписах досието й. Но по-добре питай нея.

– Така и ще направя! Но защо не преподава математика тук?

– Питай Баба. Торби, кльощав и бавноразвиващ се братко, мисля че са те изпуснали на главата ти. Но колкото и да си жалък, аз те обичам заради непохватната грация, с която бършеш лигите от брадичката си. Искаш ли съвет от някой по-възрастен и по-мъдър?

– Давай. Така или иначе ще ми го кажеш.

– Благодаря. Луин е мило момиче и сигурно ще ти бъде забавно да решаваш уравнения с нея цял живот. Но не обичам да виждам как някой се хвърля да прави покупка, преди да е огледал пазара. Ако устискаш до следващия скок, ще видиш, че сред Народа има поне няколко прекрасни млади момичета. Имам предвид, няколко хиляди.

– Аз не си търся съпруга!

– Тц, тц! Това е задължение на всеки мъж. Но почакай до Събирането и тогава ще направим сделка. А сега мълчи, докато изучавам изкуството.

– Че кой говори?

Торби не попита Луин за професията й на „Ел Нидо“, но тази случка му отвори очите за факта, че играе главната роля в ухажване, без дори да го осъзнава. Това го изплаши. Думите на доктор Мейдър го преследваха в съня му: „…преди Баба ти да реши да те ожени, защото ако изчакаш до тогава, си загубен!“

Баща му и вуламурският чиновник клюкарстваха, докато Торби се измъчваше. Трябваше ли да напусне „Сису“? Ако не искаше да бъде търговец през целия си живот, по-добре да се измъкне, докато все още е ерген. Разбира се, можеше да отлага – ето например Фриц. Не че имаше нещо против Луин, въпреки че го бе направила на глупак.

Но ако смяташе да си тръгне – а той имаше съмнения дали ще успее да изтърпи дълго време този монотонен живот, пълен с обичаи – Вуламура беше най-добрия шанс за години напред. Нямаше касти, гилдии, бедност или закони за емиграция – приемаха дори мутантите! Торби беше виждал шестопръсти, космати, албиноси, вълкоухи, гиганти и други. Ако човек можеше да работи, Вуламура го използваше.

Какво трябваше да направи? Да каже „Извинете ме, моля“, после да напусне стаята и да започне да тича? Да се крие, докато „Сису“ не скочи? Не можеше да го направи! Не можеше да го причини на баща си, нито на кораба; дължеше им прекалено много.

Тогава какво? Да каже на Баба, че иска да слезе? Ако го пуснеше, вероятно щеше да бъде на някое студено местенце между звездите! За Баба неблагодарността към „Сису“ бе непростим грях.

Освен това… наближаваше Събирането. Много му се искаше да го види. И нямаше да е честно да зареже пиесата. Не го рационализираше съзнателно; въпреки, че театърът го привличаше силно, все още мислеше, че не би искал да играе в мелодрама… докато всъщност гореше от нетърпение.

Затова той избегна дилемата си като просто я отложи.

Капитан Крауза докосна рамото му.

– Тръгваме си.

– О. Съжалявам, Татко. Бях се замислил.

– Продължавай в този дух, добро упражнение е. Довиждане, Директоре, и благодаря. Очаквам с нетърпение да ви видя следващия път, когато се отбием насам.

– Няма да ме намерите тук, Капитане. Смятам да си направя ферма, толкова далеч, колкото поглед стига. Да имам своя собствена земя. Ако някога ви омръзнат стоманените палуби, тук има място и за вас. Както и за момчето ви.

Лицето на Капитан Крауза не показа отвращението му.

– Благодаря, но няма да знаем от кой край се хваща ралото. Ние сме търговци.

– Е, всяка котка на свой плъх.

Когато влязоха навън, Торби попита:

– Какво имаше предвид той, Татко? Виждал съм котки, но какво е „плъх“?

– Плъхът е нещо като сорчи, само че по-слабо и по-злобно. Имаше предвид, че всеки човек има своето място.

– О.

Продължиха да вървят в тишина. Торби се чудеше дали вече е намерил своето място.

Капитан Крауза се чудеше същото. До „Сису“ беше акостирал друг кораб; присъствието му бе упрек към него. Беше пощенски куриер, официален плавателен съд на Хегемонията, с екипаж от гвардейци. Думите на Базлим зазвучаха укорително в главата му: „…когато се представи възможност, те моля да го предадеш на командира на който и да е военен кораб на Земната хегемония.“

Корабът не беше „военен“. Но всъщност нямаше значение; намеренията на Базлим бяха ясни и щеше да свърши работа. Дълговете трябва да се плащат. За съжаление Майка тълкуваше думите буквално. О, той знаеше защо; тя бе решена да се похвали с момчето на Събирането. Имаше намерение да изстиска всичкия възможен статут от факта, че е изплатила дълга на Народа. Е, той можеше да я разбере.

Но не беше честно спрямо момчето!

Или пък беше? Крауза също гореше от нетърпение да заведе момъка на Събирането по свои собствени причини. Той вече бе сигурен, че Торби води произхода си от Народа – и очакваше досиетата на Комодора да го потвърдят.

От друга страна… Той се беше съгласил с Майка за Мата Кингсолвър; на кокетката не би трябвало да й е позволено да притисне в ъгъла забранения за нея момък, по-добре да я разменят веднага. Но не разбираше ли Майка, че той вижда сегашните й намерения?

Не можеше да го й позволи! Би се заклел в честта на „Сису“! Момчето беше твърде младо и той щеше да й забрани… поне докато не докажеше, че наистина произхожда от Народа, в който случай дългът към Базлим би бил платен.

Но онзи пощенски куриер нашепваше, че той не е в състояние да признае честно дълга по същия начин, по който обвиняваше Майка.

Само че това бе за доброто на момчето!

Какво е справедливост?

Е, имаше един честен начин. Да го заведе при Майка и да се изправят срещу нея. Да му разкрие цялото съобщение на Базлим. Да му каже, че може да тръгне с куриера към централните светове и да му обясни как да потърси семейството си. Но да му каже и че той, Капитан Крауза, вярва, че Торби принадлежи на Народа и че тази възможност може и трябва да бъде проверена първа. И да му каже направо, че Майка се опитва да го върже със съпруга. Тя би се развикала и зацитирала Законите… но това не бе в юрисдикцията на Главния офицер; Базлим бе оставил сина си на него. Освен това, така беше правилно; момчето трябваше да избере само.

Гърбът му се скова и потрепери. Капитан Крауза тръгна обратно към кораба, за да се изправи срещу Майка си.

Когато трапът ги качи горе, там ги чакаше Отговорникът на палубата.

– Главният офицер ви изпраща поздравите си и изразява желанието си Капитанът да я посети, сър.

– Какво съвпадение – отвърна мрачно Крауза. – Ела, Синко. Ще я посетим заедно.

– Да, Татко.

Те тръгнаха по коридора и стигнаха до каютата на Главния офицер. Жената на Крауза стоеше отвън.

– Здравей, скъпа. Отговорникът каза, че Майка ме вика.

– Аз те повиках.

– Объркал е съобщението. Давай по-бързичко, моля те. Така или иначе трябва да се с нея.

– Не го е объркал; Главният офицер наистина иска да те види.

– А?

– Капитане, Майка ви почина.

Крауза я слушаше с безизразно лице, после най-накрая осъзна думите й. Отвори вратата със замах, изтича до леглото на Майка си и се хвърли върху него, стиснал малкото безжизнено тяло, положено там, плачейки с измъчени тягостни звуци – скръбта на човек, закален срещу емоциите, който не може да издържи повече под напора им.

Торби го наблюдаваше със състрадателно страхопочитание, после отиде в каютата си и се замисли. Искаше да разбере защо се чувства толкова зле. Той не бе обичал Баба – дори не я беше харесвал.

Тогава защо се чувстваше така изгубен?

Беше почти както когато умря Тетко. Той обичаше Тетко – но не и нея.

Откри, че не е единствен; целият кораб бе изпаднал в шок. Нямаше нито един човек, който можеше да си спомни или да си представи „Сису“ без нея. Тя беше „Сису“. Също като безсмъртния огън, който движеше кораба, Баба беше неизчерпаема сила – променлива, незаменима, първична. А сега внезапно бе изчезнала.

Беше си легнала следобед както обикновено, оплаквайки се, че денят на Вуламура се вписва зле в разписанието им – типична тракийска неефективност. Но си бе легнала с желязната дисциплина, която се бе адаптирала към сто различни разписания преди това.

Когато снаха й бе отишла да я събуди, вече не можеше да бъде събудена.

В тефтера до леглото й имаше много бележки: Да говоря със Сина си за това. Да кажа на Тора да направи онова. Да се разправя с Г.Е. за температурата в кораба. Да разгледаме менютата за банкета с Атина. Рода Крауза откъсна страницата и я прибра за справка, спретна свекърва си, после нареди на Отговорника на палубата да уведоми съпруга й.

Капитанът не присъства на вечерята. Канапето на Баба бе махнато; Главният офицер седна на мястото му. Поради липсата на Капитана, Главният офицер уведоми Главния инженер; той проведе молитвата за покойната, а Рода отговаряше. След това ядоха мълчаливо. Нямаше да има погребение преди Събирането.

Главният офицер се изправи.

– Капитанът би искал да обяви – каза тя тихо – че благодари на всички, които са се опитали да го посетят. Ще можете да го видите утре. – После замълча. – „Атомите идват от космоса и се връщат обратно там. Духът на „Сису“ продължава.“

Изведнъж Торби вече не се чувстваше изгубен.

В снега

Всичкия този сняг навън ме накара да напиша еротичен разказ, чието действие се развива в пряспа. Приятно четене!

В снега

Температурата в джакузито клонеше към четиридесет и два-три градуса, а ние седяхме там повече от десет минути. Почти се бях сготвила, когато чух тих глас:

– Искаш ли да излезем навън и да се хвърлим в снега? Много е ободряващо.

– Това не го ли правят в Русия? При това само мъжете.

Той ми се усмихна.

– Ако ти е студено, може да си останеш вътре.

– В момента по-скоро се варя. Хубаво, ще дойда.

Бяхме сами на басейна, навън също нямаше кой да ни види, затова си се мотаехме голи. Когато излязохме от джакузито, го хванах за ръката и отворих вратата. Лъхна ме студ, който се усещаше като минус сто градуса, но предполагам, че беше около нулата. Наоколо прехвърчаха снежинки и падаха върху огромните преспи, натрупани в двора.

Той избра най-голямата и ме поведе натам тичешком. Беше дребничък за мъж, но когато си наумеше нещо, беше трудно човек да го спре. Хванах се здраво за ръката му и се затичах колкото ми позволяваха силите. Няколко секунди по-късно почувствах как губя равновесие и се стоварвам върху студения юрган, който поддава под мен.

– Харесва ли ти? – попита ме и се обърна по гръб.

Повторих движението му.

– Страхотно. Допреди малко се варях, а сега се вледенявам.

На всичкото отгоре усещах как върху загрятото ми тяло падат снежинки и се топят.

Той само се усмихна и ме замери с малко сняг. Пресегнах се и бутнах края на близката пряспа, който падна право върху лицето му. Той се надвеси над мен и изтръска снега върху гърдите ми. Виждах черната му коса, надвесена над мен, от която капеше вода и сняг. Потреперих, обаче се пресегнах и го съборих върху себе си.

Гърбът ми вече замръзваше, както и краката, но успях да ги свия в коленете, така че да го обгърна. Топлото му тяло се допираше до моето. Почувствах се като в сандвич – минус един-два градуса на гърба ми, плюс тридесет и няколко на гърдите – можех да изпълнявам ролята на топлинна машина само като си лежах.

Усетих как се възбуждам, а и той полека се надървяше, опрян в корема ми. Сигурно щяхме да се превърнем на ледени статуи, докато го направим, но това някак не ме притесняваше. Наместих се и го поех в себе си. Просто трябваше да сме бързи.

– Ох, замръзнаха ми топките – оплака се той, но не тръгна да се дърпа.

– На мен пък ми замръзна всичко. И недей да ми бухаш сняг в сливата.

Все пак го прегърнах и започнах да мърдам в снега, доколкото беше възможно, за да го поема повече. Всъщност, не ми беше набухал кой знае колко сняг. Този на гърдите представляваше по-голям проблем, но вече се беше разтопил. Въпреки целия студ наоколо, а може би точно заради него, ми ставаше все по-горещо. Усещах как топлият му член се плъзга в мен, как влиза докрай и после излиза, само за да ме завладее отново. Влагалището ми вече гореше от проникването му и снега.

Когато гърбът ми съвсем замръзна, го бутнах да се претъркули под мен и го яхнах, без да го пускам от себе си. Той изохка, но все пак съдейства. Вече не чувствах гърба си, но пък коленете ми направо се вкочаниха, вкопани в снега.

Сега беше моментът. Или щяхме да избухнем, или да замръзнем.

Притиснах се към него и увеличих темпото. Пъхнах ръце под гърба му и го обгърнах, а той протегна своите и ме привлече към себе си. Застенах. Удоволствието ме завладя напълно и скоро започнах да викам, прилепена към горещото му тяло, а той започна да се празни, вкопчен в кръста ми.

Отпуснахме се, омаломощени. Полежахме най-много две секунди, после слязох от него, той се надигна и ми помогна да се изправя. Не си чувствах стъпалата.

Спермата му започна да тече по краката ми. Усещах я гореща като лава. Имах чувството, че когато покапе по земята, не само ще стопи снега, ами ще прогори и дупка.

– Нека те почистим. – Той взе шепа сняг и изтърка бедрата ми. После я хвърли на земята, която не започна да свисти, и ме хвана за ръка. – А сега право в джакузито.

– Имай милост. Нека първо в басейна.

– Добре.

Този път той отвори вратата, защото на мен ми бяха замръзнали ръцете, после ме повлече към басейна. Беше топъл. Невероятно, страхотно топъл. Но по-топъл беше мъжът, към когото се притисках и който масажираше ръцете ми с леки движения.

– Нека го направим пак – помолих го и се отърках в него.

– Нека е утре. Стар човек съм, не мога повече.

– Ако ти си стар, аз съм трамвай двайсет – отвърнах му, но го оставих.

И утре е ден, казах си и се отпуснах в топлата вода и в горещите му прегръдки.

Конкурс „За ползата от образованието“

Здравейте,

Време е за следващия конкурс. Този път ще го организираме заедно с художника Божидар Жеков (Буж), на тема „За ползата от образованието“. Можете да участвате с разказ до пет стандартни страници (9000 знака с интервалите) или с есе до две стандартни страници (3600 знака с интервалите) на тази тема. За разказа очакваме истории, развиващи се в училище, университет, академия, лаборатория, езиков курс и прочие (т.е. места, свързани по един или друг начин с образованието и науката), с действащи лица преподаватели, учители, студенти, учени, курсисти и т.н. В есето пък можете да споделите собствените си мисли по темата.

Най-добрите разкази и есета ще бъдат публикувани на блога ми (т.е. тук):

https://janeundead.wordpress.com/

Ако решите да изпратите текст по темата, но извън обявените жанрове (например еротичен разказ или стихотворение), обещаваме да го прочетeм, но няма да участва в основното класиране. Все пак, може да получи награда и да бъде публикуван по наше усмотрение.

Наградите ще бъдат книги – моята „Групата от Ада“, тази на баба ми Станка Димитрова, „Училище родно“ и други, както и илюстрации на вашите разкази от Буж.

Можете да прочетете „Групата от Ада“ в читанка:

https://chitanka.info/book/9627-grupata-ot-ada

Някои от работите на Буж можете да видите тук:

https://www.deviantart.com/bojidar123431/gallery

Негово дело е и корицата на „Групата от Ада“.

Няма възрастово ограничение за участие. Конкурсът не е анонимен – напишете двете си имена във файла, под заглавието. Можете да участвате с по едно произведение във всяка категория (т.е. един разказ и едно есе).

Не изпращайте модерна поезия – няма да я оценим.

Използвайте спелчек. Ако си нямате, ето един:

http://slovored.com/spellchecker/

Използвайте удобни за четене шрифтове – Times New Roman, Calibri, Liberation Serif и т.н., както и формати – doc, docx, odt, rtf, txt. Не пращайте pdf-и.

Допуска се участие на вече публикувани произведения.

Можете да изпращате произведенията си като отделни прикачени файлове на имейл адрес dielight@abv.bg до 23:59 часа на 20 февруари 2022 г.

Пожелаваме ви вдъхновение и приятно писане!

12.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

От Лозиан да Финстър, от Финстър до Тот IV, от Тот IV до Вуламура, „Сису“ обикаляше глобус с диаметър деветстотин светлинни години, в центъра на който се намираше легендарната Тера, люлката на човечеството. „Сису“ никога не беше ходил на Тера; Народът търгува там, където печалбите са големи, политическите протекции не съществуват, а човек може да се пазари, без да го тормозят дребнави регулации.

Историята на кораба предполагаше, че оригиналният „Сису“ е бил построен на Тера и че първият Капитан Крауза се е родил там като (прошепнете го) фраки. Но това се бе случило преди шест кораба, а и историята на кораба беше вярна по същността си, но не с точност до дребни факти. „Сису“, чиято стомана защитаваше кръвта на Народа понастоящем, беше регистриран на Нова Финландия, Шива III… друг порт, който никога не беше посещавал, но чиито такси си струваха законното право да ходи където си иска, когато, в търсене на печалбата, „Сису“ излизаше извън глобуса на цивилизацията. Шива III беше много загрижен за нуждите на Волните търговци и не се занимаваше с инспекции, доклади и подобни, поне докато пропуските се поправяха от платените глоби; затова много кораби намираха регистрирането там за удобно.

На Финстър Торби научи нов начин за търговия. Местните фраки, известни на науката с псевдо-латинско наименование и наричани от Народа „Онези шантави плужеци!“, живеят в телепатична симбиоза с лемуроподобни създания, притежаващи деликатни ръце с много кости – като „телепатия“ е по-скоро заключение; вярва се, че бавните, чудовищни, доминантни създания осигуряват мисленето, а лемуроидите – манипулацията.

Планетата предлага красиво оформени скъпоценни камъни, сурова мед и трева, от която се извлича алкалоид, прилаган в психотерапията. Какво друго се намира там е въпрос по-скоро на догадки; местните нямат нито реч, нито писменост, и комуникацията с тях е затруднена.

Това изискваше метод за търговия, непознат досега на Торби – тихото наддаване, изобретено от финикийците, когато бреговете на Африка още са се намирали отвъд границите на познатия свят.

Около „Сису“ бяха наредени на купчини стоките, предлагани от търговците: тежки метали, необходими на местните, вечни часовници, на нуждата от които се бяха научили и други вещи, от които Семейството се надяваше да ги научи да се нуждаят. След това хората влязоха вътре.

Торби попита Главния чиновник Арли Крауза-Дротар:

– И ние ще оставим всичко това да се търкаля наоколо? Ако човек постъпи така на Джабал, вещите ще изчезнат, веднага щом им обърне гръб.

– Не видя ли, че сутринта подготвиха горното оръдие?

– Тогава бях в долния трюм.

– Е, сега оръдието е подготвено и екипажът му е заел позиция. Тези създания нямат никакъв морал, но пък са интелигентни. Ще бъдат толкова честни, колкото някой касиер, докато го наблюдава шефът му.

– Какво следва сега?

– Сега ще чакаме. Те ще огледат стоката. След известно време… ден, може би два… ще сложат своите стоки до нашите. Ще почакаме още малко. Може да добавят още стоки. Или да ги разместят и да ни предложат нещо друго – а може ние да сме се заблудили и да сме пропуснали нещо, което искаме. Или пък да вземем някоя от нашите купчини и да я разделим на две, което значи, че техните стоки ни харесват, но не и цените им.

Или пък не искаме стоката им на каквато и да било цена. Тогава ще преместим купчините си близо до нещо, което ни харесва. Но все още няма да докосваме тяхната стока; ще продължим да чакаме.

След като известно време никой не е помръднал нищо, можем да преминем към действие. Където цената ни е изгодна, ще вземем тяхната стока и ще им оставям нашата. Те ще дойдат и ще я отнесат. Ще си приберем стоката от местата, където цената не ни допада; те също ще вземат тяхната, от която сме се отказали.

Но това не е всичко. Сега вече и двете страни знаят какво иска другата и какво е готова да плати за него. Те ще започнат да ни правят предложения; ние ще започнем да наддаваме с онова, което знаем, че биха приели. Ще направим още сделки. Когато приключим за втори път, ще сме продали всичко, което искат те, в замяна на тяхната стока, която ние искаме, на цени, задоволителни и за двете страни. Без проблеми. Чудя се дали се представяме по-добре на планетите, на които можем да говорим.

– Да, но това не отнема ли твърде много време?

– Да се сещаш за ресурс, с който разполагаме в по-големи количества?

Бавният търг продължаваше без засечка за стоките с доказана стойност; но не толкова добре за експерименталните стоки – джунджуриите, които изглеждаха като добра покупка на Лозиан, обикновено не предизвикваха интереса на финстърци. Шест квадратни дузини1 сгъваеми ножове, предназначени за Валамура, донесоха големи печалби. Но най-добрият артикул не беше потребителска вещ.

Баба Крауза, макар прикована на легло, понякога заповядваше да я носят насам-натам, за да прави инспекции и винаги някой си го отнасяше. Малко преди пристигането на Финстър гневът й беше паднал върху детските и ергенските помещения. В първите окото й бе привлечено от купчина разноцветни книжки с картинки. Тя нареди да се конфискуват, тъй като бяха „фракийски боклуци“.

След това бяха инспектирани ергените, въпреки че мълвата бе донесла, че възнамерява да посети само детските и женските помещения, както и камбуза, така че Баба претърси каютите им преди да успеят да скрият плакатите си.

Баба беше шокирана! Не само че плакатите последваха книжките с комикси, но беше проведено и претърсване за списанията, от които бяха изрязани. Контрабандата бе изпратена до спомагателното инженерно помещение, където щеше да бъде разложена на елементарни частици.

Чиновникът, отговаряш за товара, я видя там и му хрумна идея; натрупа я на купчина до останалите стоки пред кораба.

До отпадъчната хартия се появиха шлифовани по странен начин туземни бижута – хризоберил, гранат, опал и кварц.

Чиновникът премигна при вида на камъните и уведоми Капитана.

Брошурите и списанията бяха пренаредени, всяко като отделен артикул. До тях се появиха още камъни…

Накрая всеки артикул бе разкъсан на страници и всеки лист оставен сам. Беше постигнато споразумение: за една яркооцветена страница – един камък. В този момент ергените, успели да скрият скъпите на сърцето си плакати, откриха, че патриотизмът и инстинктът за търговия надделяват над собственическото им чувство – все пак можеха да възстановят запасите в следващия цивилизован порт. Детската беше преровена за още приключенски комикси.

За пръв път в историята на човечеството книжките с комикси и списанията с плакати бяха продадени за много пъти тежестта си в скъпоценности.

Тот IV беше последван от Вуламура и всеки скок приближаваше на зиг-заг все повече до Голямото събрание на Народа; корабът бе обзет от карнавална треска. Някои членове на екипажа бяха освободени от работа, за да практикуват свиренето на музикални инструменти, вахтите бяха реорганизирани, за да позволят на квартетите да пеят заедно, а за атлетите бяха сформирани тренировъчни списъци и те бяха извинени от всички вахти, освен на бойните станции, за да могат да тренират до припадък. Част от екипажа получи главоболие и нервни пристъпи заради изготвянето на плановете, с които „Сису“ щеше да покаже гостоприемството и възвишената си гордост.

През н-пространството прелитаха дълги съобщения и Главния инженер протестираше срещу скандалното хабене на мощност с остри коментари за цената на трития. Но Главният офицер весело подписваше разходните фактури. Докато времето наближаваше все повече и повече, усмивка набраздяваше бръчките й в необичайни посоки, като че ли тя знаеше нещо, но не искаше да говори за него. Торби на два пъти я хвана да се усмихва в негова посока и това го разтревожи; не беше добре да привлича вниманието на Баба. В последно време му се бе случило да получи пълното й внимание веднъж и това изобщо не му хареса – беше го удостоила с честта да яде с нея заради свален рейдер.

Коритото се беше появило на екраните на „Сису“ по време на напускането на Финстър – неочаквано място за атака, тъй като там нямаше много трафик. Тревогата бе прозвучала само четири часа след излитането, когато „Сису“ беше набрал едва 5% от скоростта на светлината и нямаше надежда за бягство.

Проблемът се стовари на главата на Торби; компютърът на левия борд се намираше извън строя – беше получил „нервен срив“ и корабният електроник се потеше над него от началото на скока. Племенникът на Торби, Джери, се бе завърнал към астрогацията, а новият стажант бе получил обучението и по време на дългия скок от Лозиан – юноша, на когото Торби имаше малко доверие, но не се възпротиви, когато Джери реши, че Кенан Дротар е готов за вахта, нищо че никога не е преживявал „истинска“ опасност. Джери беше нетърпелив да се върне в контролната зала поради две причини, статут и немислима неупомената носталгия: в компютърната зала той бе сложил заедно с липсващата си сестричка.

Така че когато рейдерът се появи, всичко беше в ръцете на Торби.

Веднага щом започна да разглежда задачата, той се разтрепери, защото остро осъзнаваше, че компютърът на левия борд не работи. Най-голямото успокоение за управляващия огъня е вярата в свръхчовешките способности на екипа от другата страна, усещането в стил: „Е, дори да сбъркам, онези мозъци от другата страна ще го заковат“, докато другият екип си мисли точно същото. Това помага за постигане на така важното спокойствие.

Сега Торби не можеше да разчита на тази духовна предпазна мрежа. Нито пък на някоя друга. Финстърците не пътуваха в космоса; не съществуваше вероятност коритото да бъде идентифицирано като тяхно. Не можеше да бъде и търговец, ускорението му прехвърляше твърде много гравитации. Нито пък можеше да е от стражата на Хегемонията; Финстър се намираше на много светлинни години извън цивилизацията. Торби осъзнаваше с болезнена яснота, че през следващия час изчисленията му ще трябва да произведат решение; трябваше да стреля и да улучи – или скоро след това отново щеше да стане роб, заедно с цялото си семейство.

Това развали времето му за реакция и забави мислите му.

Но сега той забрави за компютъра от левия борд, за Семейството и дори за рейдера като такъв. Движенията на рейдера се превърнаха просто в данни, изливащи се на таблото му, а задачата – в нещо, за което бе обучен. Партньорът му се тръшна на другата седалка и се закопча, докато от Общите помещения все още дрънчаха и настояваха да узнаят резултата. Торби не ги чуваше, нито пък чу как дрънченето спира. После дойде Джери, изпратен долу от Капитана; Торби изобщо не го забеляза. Джери направи знак на новобранеца да стане от седалката, настани се на нея и отбеляза, че превключвателят сочи, че контрола е у Торби, но не го пипна. Без да говори, той погледна към таблото на Торби и започна да изчислява алтернативни решения, готов да го подкрепи като удари превключвателя, веднага щом Торби изстреля, след което да изпрати своята ракета по различна траектория. Торби не забеляза.

Силният басов глас на Крауза се понесе по аудиоуредбата:

– Прихващач на десния борд… мога ли да ви помогна с маневриране?

Торби не го чу. Джери погледна към него и отговори:

– Не ви съветвам, Капитане.

– Много добре.

Старшият оператор на огъня от десния борд дойде, в грубо нарушение на устава, наблюдавайки мълчаливата борба и по челото му започна да избива пот. Торби не го забеляза. За него не съществуваше нищо друго, освен копчетата, превключвателите и бутоните, все разширения на собствената му нервна система. Обзе го огромно желание да кихне, но той го потисна, без дори да осъзнае.

Торби правеше миниатюрни поправки до последния момент, след това разсеяно докосна бутона, който казваше на компютъра да изстреля ракета по начина, по който предвиждаше изчислената от него крива. Две секунди по-късно атомната ракета пое по пътя си.

Джери посегна към превключвателя – и спря, защото видя Торби като обезумял да задава ново изстрелване, в случай че целта е намалила мощността си. След това входящите данни спряха, защото корабът ослепя. Удари ги парализа.

Пост-анализът показа, че парализиращият лъч им е въздействал в продължение на седемдесет и една секунди. Джери излезе от него, когато той прекрати действието си; после видя как Торби замаяно поглежда към таблото си… после започва бурно да изчислява ново решение въз основа на последните данни.

Джери постави ръка на рамото му.

– Всичко свърши, Торби.

– А?

– Улучи го. Прекрасно попадение. Мата би се гордяла с теб.

В продължение на един ден „Сису“ беше сляп, докато не поправиха н-пространствените му очи. Капитанът продължи да ускорява; нямаше какво друго да направи. Но сега корабът отново можеше да вижда и два дни по-късно се потопи в успокояващата тъмнина на многомерното пространство. Вечерята в чест на Торби се проведе същата нощ.

Баба държа обичайната си реч, благодари, че Семейството отново е пощадено и отбеляза, че синът на „Сису“, седящ до нея, е бил инструмент за този щастлив, но най-вече заслужен изход. След това се облегна и започна да нагъва храната си, докато снаха й кръжеше около нея.

Торби не се радваше на оказаната му чест. Той нямаше ясни спомени от събитието; чувстваше се, като че ли са го удостоили с нея по погрешка. Бе изпаднал в състояние на полушок, след което въображението му заработи.

Те бяха само пирати и той го знаеше. Пирати и робовладелци. Бяха се опитали да откраднат „Сису“ и да поробят Семейството. Торби ненавиждаше робовладелците откакто се помнеше – не просто робството като отвлечено понятие, той мразеше робовладелците до мозъка на бебешките си кости, преди още да научи думата.

Беше сигурен, че Тетко одобрява постъпката му; знаеше, че той, колкото и да бе благ, би подкастрил с една глава всеки робовладелец в Галактиката, без да пролее и сълза.

Въпреки това Торби не се чувстваше щастлив. Продължаваше да мисли за живия кораб, който внезапно бе умрял – изчезнал завинаги в радиоактивен облак. След това погледна към показалеца си и се зачуди. Беше се хванал в старата дилема за човека с противоречивите ценности, който яде месо, но предпочита някой друг да се заеме с коленето.

Когато започна вечерята в негова чест, той не беше спал в продължение на три нощи и му личеше. Торби само ровеше в храната.

Някъде по средата на вечерята забеляза, че Баба го гледа кръвнишки и веднага разсипа храна по куртката си.

– Е – изръмжа тя. – Добре ли си поспа?

– Уф, съжалявам, Бабо. На мен ли говореше?

Той забеляза предупредителния поглед на Майка си, но бе твърде късно; Баба беше ядосана.

– Чакам те да ми кажеш нещо!

– Уф… ами денят е много хубав.

– Не съм забелязала да е необичаен. В космоса рядко вали.

– Имах предвид, че тържеството е хубаво. Да, много хубаво тържество. Благодаря ти, че го организира, Бабо.

– Така е по-добре. Млади човече, прието е, когато един джентълмен вечеря с дама, да й предложи учтив разговор. Обичаят може би не е такъв между фраките, но е неизменен сред Народа.

– Да, Бабо. Благодаря ти, Бабо.

– Нека започнем отначало. Да, тържеството е много хубаво. Опитваме се да накараме всички да се почувстват равни, когато оценяваме заслугите им. Удовлетворяващо е да получиш възможност – най-накрая – да се присъединиш към Семейството, когато отбелязва някое твое качество… похвално качество, ако не и изключително. Поздравления. Сега е твой ред.

Торби бавно полилавя.

Тя изсумтя и попита:

– Какво смяташ да подготвиш за Събирането?

– Уф, не знам, Бабо. Нали разбираш, аз не умея да пея, да играя, нито да танцувам – освен това единствените игри, които знам, са шах и топка, пък и… е, никога не съм бил на Събиране. Не знам какво представляват.

– Хммм! Значи не си се подготвил.

Торби се почувства виновен. После каза:

– Бабо… ти сигурно си била на много Събирания. Можеш ли да ми разкажеш за тях?

Това свърши работа. Тя се успокои и започна с тих глас:

– Вече не правят Събиранията така, както когато бях момиче…

На Торби не му се наложи да говори повече, като изключим звуците на благоговеен интерес. Дълго след като останалите вече чакаха разрешението на Баба да станат от масата, тя продължаваше:

– … и аз можех да избирам между стотици кораби, така да ти кажа. Бях жизнено младо момиче с малки крака и дързък нюх, и моята Баба получаваше предложения за мен от целия Народ. Но аз знаех, че само „Сису“ е подходящ за мен и настоях на своето. О, колко бях пъргава! Танцувах цяла нощ и за игрите на другия ден бях свежа като…

Въпреки, че не беше весело събитие, поне не бе пълен провал.

Тъй като Торби нямаше талант, стана актьор.

Леля Атина Крауза-Фогарт, Началник комисариат и превъзходна готвачка, страдаше от литературната болест в остра форма; бе написала пиеса. Пиесата описваше живота на първия Капитан Крауза и показваше чистото благородство на рода. Първият Капитан бил светец със сърце от стомана. Отвратен от злите обичаи на фраките, той построил „Сису“ (собственоръчно), снабдил го с екипаж в лицето на съпругата си (наречена Фогарт в първата чернова, после сменено с моминското име на Баба, преди да стигне до нея) и техните забележителни деца. Накрая на пиесата корабът скача в космоса, за да разпространява култура и благоденствие в Галактиката.

Торби играеше първия Капитан. Когато разбра ролята си, онемя; беше се явил на прослушването, защото така му казаха. Леля Атина изглеждаше почти толкова изненадана; гласът й звучеше неравно, докато обявяваше името му. Но Баба изглеждаше доволна. Тя се появи на репетициите и направи предложения, които бяха приети с радост.

Партнираше му Луин Гарсия, дошла наскоро от „Ел Нидо“. Той не се беше сприятелил със заместничката на Мата; нямаше нищо против нея, но и нямаше желание за това. Но Луин бе лесна за опознаване. Беше тъмна красавица с меки черти и фамилиарно поведение. Когато се наложи Торби да пренебрегне табуто и да я целуне пред Баба и всички останали, той обърка репликите си.

Но много се постара. Баба изсумтя с отвращение:

– Какво се опитваш да направиш! Да я ухапеш? И недей да я пускаш така, все едно е радиоактивна. Тя ти е съпруга, дръвнико. Току-що си я внесъл в кораба си. Сам си с нея и я обичаш. Сега го направи… не, не, не! Атина!

Торби се огледа диво наоколо. Не му помогна, че видя вдигнатите вежди на Фриц и блажената усмивка на лицето му.

– Атина! Ела тук, Дъще, и покажи на този угнетен, тромав младеж как се целува жена. Целуни го ти и след това нека опита отново. Всички по местата.

Леля Атина, два пъти по-възрастна от Торби, не го разтревожи толкова много. Той се подчини несръчно на инструкциите й, след това успя да целуне Луин, без да падне в краката й.

Сигурно пиесата е била хубава; Баба бе доволна. Тя очакваше с нетърпение да я види на Събирането.

Но вместо това старицата почина на Вуламура.

1Дванадесет пъти по дванадесет, сто четиридесет и четири.