Морето и Ани

Този разказ е писан по задача от писателската работилница в Китен 2011: „Представете си, че сте от противоположния пол, седите си на плажа и изведнъж пристига някой досаден сваляч или свалячка, когото много ви се иска да разкарате (поне отначало). Опишете случката.“

Морето и Ани

Беше понеделник и за пръв път от толкова месеци не бях на работа.

– Слушай, Владимире, трябва да си вземеш отпуска – беше казал началникът ми.

– Ама, шефе… – тръгнах да възразявам.

– Няма „шефе“, от цял месец ми се мъкнеш с торбички под очите, слънцето си го виждал само на картинка, още малко и ще замязаш на призрак. Още утре си събирай багажа и иди някъде да си починеш. Планина, море, село – ти си избираш. Сега нямаме много работа, така че изчезвай. Ще те извикам, като ми потрябваш.

Изслушах без въодушевление тирадата и кимнах. Разбира се, беше прав, но не ми се почиваше точно сега, а и си нямах най-малката представа с какво ще си уплътнявам времето, когато не съм на работа.

И ето ме сега в ранната понеделнична сутрин – препичам се на плажа, пия кафе и чета вестник „Капитал“. Поне се изхитрих се да си наема чадър и шезлонг, така че няма нужда да се пържа като кюфте на плоча, пльоснат на тънка хавлия върху нажежения пясък като другите курортисти. Мога да си го позволя, а и така няма да ми досаждат хлапетата, замерящи се с вода край кърпите на родителите си. Нито пък закъснелите плажуващи, които трескаво търсят свободно квадратче нагрята до крайност земя, където да опънат хавлийките си, пръскайки пясък на всички посоки, преди да затърчат като луди към водата.

Чакайте, „без досадници“ ли казах? Явно съм прибързал, защото около половин час след настаняването ми на плажната ивица край чадъра ми се завъртя някакво същество от женски пол, чиито телеса показваха принадлежност по-скоро към джуджешката раса. Беше трътлеста, с малка глава, дебели крака и две гигантски цици като пъпеши-рекордьори. Може би имаше мъже, които биха го намерили за красиво, но имаше нещо твърде несъразмерно в нея. Беше облечена с къси панталонки, които караха крачетата ѝ да изглеждат още по-къси и по-дебели, и горнище на бански, подплатено със солидни банели, които едва удържаха двата пъпеша. В ръката си мъкнеше гигантска плажна чанта от тип „тагърджук”, издута до пръсване.

– Свободно ли е? – попита тя и посочи към другия шезлонг, подреден край пластмасовата масичка.

– Не – казах грубо и поклатих глава. – Чакам един приятел.

– Е, приятелят ти май няма да дойде скоро – огледа се тя и оповести заключението си със сладко-лигав гласец. – Значи мога да седна.

Гледах наглото същество със свъсени вежди, но тя изглежда не забелязваше недоволството ми. Вместо това извади от тагърджука туба с плажно масло и започна да се маже. Накрая все пак забеляза, че я гледам, остави тубата на масичката и каза нахално:

– Да се запознаем. Аз съм Ани. Хихихихи.

Не ѝ отговорих нищо.

– Нямаш ли си име, сладък?

– Имам, но не е твоя работа.

– Е, сега ще ме караш да отгатна. Чакай да помисля… Може би Иван? Жоро?

– Не позна – казах ѝ и се усмихнах иронично. Тя обаче го прие като покана да продължи да ми досажда.

Хванах с нервно движение вестника и го разгърнах на произволна страница. Опитах се поне да прочета заглавието най-отгоре, но бях толкова ядосан, че нищо не ми влизаше в главата. След пет минути циклене на първото изречение от статията, лигавото гласче на съществото Ани ме изтръгна окончателно от четенето:

– Хей, готин, ти няма ли да плуваш?

Вдигнах глава над вестника и забелязах двата рекордьора, заплашително надвесени над мен. Пред опасността да ми се стоварят върху главата реших, че все пак може да плувам, затова оставих вестника на масичката, затиснах го с кафето и последвах съществото, което ентусиазирано търчеше, тръскайки големия си задник и гигантските цици в посока към морето. На границата между плажа и водата тя ме изчака, хвана ме за китката и ме затегли зад себе си. Едва успях да се отскубна от нея, когато водата ми стигаше до кръста и се хвърлих цял вътре, за да се намокря изведнъж. След това заплувах към дълбокото с надеждата, че не е толкова добър плувец и ще се откаже да ме следва. Спрях дотам, където едва достигах дъното на пръсти – все пак не исках да се удавя. Само минута по-късно се довлече и тя, плувайки около мен като малка крастава жаба. Обви малките си ръчички около врата ми, примъкна се по-близо до мен и се наведе да ме целува. Изпаднал в дива паника, защото изобщо не можех да плувам, а и защото устата на Ани миришеше на кисели краставички с чесън, трескаво търсех изход от положението си. И тъкмо когато бях решил да викам за помощ, я забелязах – малка черна буболечка, която плуваше любопитно около нас. Явно се чувстваше привлечена от човешката плът. Сигурно беше щипалка.

Хрумна ми план. Протегнах ръка и улових буболечката с два пръста. Тя естествено веднага ме ухапа, нейната верица! Насочих ръката си към задника на Ани и я погалих. Тя доволно отпусна глава на рамото ми. В следващия момент пуснах щипалката в панталонките ѝ.

– Ааааааа! – извика тя и започна да бърка като полудяла из тях.

Използвах момента на изненада и заплувах колкото мога по-бързо към брега. Когато излязох, видях, че Ани още се бори с другата нахалница и току подрипва.

– Ей, момчета, там някой се дави! – викнах към спасителите, които по щастлива случайност бутаха едно водно колело към морето.

Двамата зарязаха колелото и хукнаха към водата, а аз хвърлих един последен поглед към Ани и беж към шезлонга. Бързо си нахвърлях нещата в плажната найлонова торба и затичах презглава към квартирата. Аз и море, как ли пък не! По-добре да ида при чичо на село, там има само старци. И ако пак дойде някоя нахалница, ще я прасна по главата с правата лопата.