Нашето научно заведение

Ето разказа, спечелил първо място в конкурса. Автор е Контадин Кременски (Валентин Никифоров).

Нашето научно заведение

– Добре дошли в моя клас! – започна важно професорът. – Нашето научно заведение, скъпи колеги… и колежки, разбира се, винаги е било сред най-реномираните. То е символ на култура, професионализъм, добра подготовка, но също честност и преданост. При нас са учили редица забележителни учени. Няма да е нескромно да се каже, че възпитаниците ни заемат ключовите места в управлението на Галактиката. – Но изглежда почувства, че се увлича и добави: – Поне в по-голяма част. Да се учи при нас е не само голяма чест, но и, разбира се, тежка отговорност. Моля, не се заблуждавайте, че щом бащите ви плащат таксите, вече всичко е наред. Тук само упоритият труд се цени! При нас не може да си купиш дипломата, както става на много други места.

Някои студенти се подсмихнаха под мустак, защото бяха на различно мнение.

– Колеги, предстои ни дълга съвместна работа, затова искам да преценя степента на подготовка на всеки един от вас, защото в моя клас ще останат само най-добрите! С някои от вас се знаем от частните уроци. – Още неколцина се усмихнаха лукаво, а професорът погали нежно часовника си марка „Рулес“ – нещо, което с преподавателската заплата не можеше да си позволи. – Но съм сериозно загрижен за някои други…

Още първия ден в университета синът на Нейко се чувстваше съвсем не на мястото си.

Горкият, никога не бе попадал на подобно сборище на суетни, надути и самодоволни богаташки синчета, които се интересуваха от модните течения в шапките, обувките, късите жилетки, дългите якички и какво ли още не1, само не и от наука.

На всичко отгоре и учителят по любимата му математиката се оказа не особено умен, самовлюбен идиот. Още от първия момент не го хареса и започна да се заяжда.

Дебол също не се харесваше! Въпреки изключително високия си коефициент на интелигентност, бе твърде едър и твърде недодялан. На всичко отгоре имаше проблеми с общуването, особено с непознати. Бе отчайващо наивен и откровен, увличаше се и често го разбираха погрешно. Но нямаше мърдане! Капитан Илф настоя да изкара поне година. Една, защото бил сигурен, че през нея ще успее да вземе изпитите за всичките пет. А също и че ще намери и събере добри преподаватели за основаване на техен собствен университет.

– Не искам да мислите, колега, че съм злонамерен – обърна се към него професорът – но смятам, че подготовката ви съвсем не е достатъчна.

Дебол се постара да стане възможно най-незабележим, но беше трудно при неговия ръст.

– Сам разбирате, че едно бързо изясняване на ситуацията е само за ваше добро. Ще можете да се върнете за… да достигнете необходимото ниво на подготовка. И за доброто на вашите колеги, които ще могат да продължат необезпокоявани напред в образованието си.

– Ъ, а, ахъ. Такива са и мойте намерения – прокашля се смутено Дебол.

– Много добре. За мен е интересна вашата препоръка. Доколкото разбирам, е написана на обратната страна на парче чувал от тор?

– Ааа, да, тогава така се случи, че нямахме хартия дори за в тоале…

Професорът държеше с два пръста грубата хартия, а помощникът му прошепна:

– Едва ли е много хигиенично, професоре…

– Точно така, аз също смятам така – съгласи се Дебол – не е хигиенично с хартия, по-добре да се миеш задника след…

– Колега, моля ви!

– А… прощавайте, аз… – Горкият Дебол усети, че отново се обърква.

– И кой я е подписал, честно казано, подписът е доста нечетлив.

– Свещеникът, отец Клементие, но беше… пиян. Доста пиян. Затова и подписът му е нечетлив.

– А, разбирам – кимна престорено вежливо и нареди шепнешком на асистента си:

– Пусни го в мрежата за издирване, искам да знам кой е нещастният поп, написал препоръката за този… Обзалагам се, че е фалшива!

После продължи лицемерно учтиво, подръпвайки тънките си мустачки:

– И къде сте учили математика, уважаеми колега?

Студентите се струпаха ухилени, усещайки предстоящото забавление.

– Ами в училището – отвърна Дебол смутено. Знаеше, че изглежда смешен.

– И кое е то?

– Ами то си е нашето училище, това на село!

– И още? – повдигна вежди подканящо професорът.

– И още, татко много ми помагаше вкъщи!

– Питах за училището ви, достатъчно добро ли е, за да оправдае присъствието ви сред нас?

– О да, разбира се, много солидна направа. Всички помагаха, когато го строяхме. Почти два метра каменна основа, върху нея поставихме здрави греди, чак после използвахме готови панели…

– Колега, имах предвид качеството на преподаваната материя.

– А да! Отлично! Чичо е много добър като учител… стига да не е пил… много.

– Чичо ви, колега?

– А, всъщност не, просто така му викат всички! И аз също, макар че на мен ми е вуйчо. Защото се ожени за леля ми Жопина2. Тя също е учителка, нищо че преди е била проститутка.

– Проститутка?

– Да, и то много търсена, но вече не го прави! Някои от старите още съжаляват. Преди две години старият Чвор се беше напил и поиска… услуга. Тя, разбира се, му отказа! Кметът тогава много му се разсърди и го накара да ѝ прекопае дълбоко отзад двора… така де, градината!

– Колега, моля ви! Нека говорим за стойностни неща…

– Стойността… честно казано, не знам колко е взимала. Казват, че не било много, но, разбира се, парите са били различни, обаче и тя е била по-млада и по-хубава.

– Колега, искам…

– Съжалявам, не може да ѝ искате, тя вече не го прави! Сега пак е учителка и е много добра с езиците.

– Аз…

– Но ако толкова сте навит… ще ви заведа на Дезидерия. Там до пазара, където продаваме зеленчуците, има една, която прави страхотен… и само за пет кредита!

– Какви пет кредита?

– Цената е разумна, пък и тя е много добра и ако не сте доволен, връща от парите! Половината!

– Колега! Аз не се интересувам…

– Ааа да, прощавайте! Още като ви видях, трябваше да съобразя, че предпочитате мъже, случва се…

– Предпочитам само математиката!

– Ааа, чичо казва, че математиката е като роза, не като тоалетна. За да я разбереш, трябва да я усещаш! Не да се напъваш, за да я научиш.

– Много любопитно. Какво е нивото на познания на вашия чичо или по-точно, вашия вуйчо?

– Зависи от това колко е пил, защото…

– Колега! Искам да знам какво образование има вашият преподавател. За да разбера как изобщо сте приет в нашето учебно заведение. Тук приемът е един на хиляди! Така че, моля, отговорете на въпроса ми!

– Ааа, чичо сам признаваше, че не е много добро. Спомена, че когато учел, било пълно с някакви надути нищожества, които не можели да сметнат колко уши имат на главата. И бездарни преподаватели, които не разбирали от математика и с назадничавите си виждания повече му попречили, отколкото да го научат на нещо. Единствено алкохолът го…

– И това учебно заведение също се намира при вас на село?

– Не, разбира се! Нали ви казах, училището на село го построихме съвсем наскоро, а чичо Чеп е доста по-възрастен.

– Вие го построихте? – не разбра професорът.

– Да, нали ви казах – потвърди Дебол. – Разбирате ли, първо учехме в църквата, но започнаха да идват… за да се изповядат и въпреки че отец Клементие ги караше да говорят тихо, ние чувахме всичко. Някои от децата бяха недискретни и започнаха да разказват…

– Какво? – хвана се за главата професорът.

– Ами разни неща… това за задника на стрина Кулона3, жената на кмета. Това, че на чичо Мек му е малък…

– Ама вие знаете ли… – Професорът искаше да каже: „къде се намирате“, но Дебол го прекъсна:

– Да, аз знаех отпреди да се разчуе, че татко е педераст. Той никога не го е крил, дори има…

– Колега, моля ви! – изтри челото си с кърпичка професорът.

– Извинете, обърках се, гей – смути се Дебол. – Но това няма значение, защото откакто се е оженил за мама, не е лягал с мъж… само от крак…

– Колега, искам да знам за чичо ви!

– Не, той не е педераст! Така де, гей.

– Слава богу! – каза професорът, но изглеждаше разочарован.

– Само веднъж, но бил пиян и затова не се брои!

– Мога ли да попитам поне как се казва?

– Не знам, чичо също не си спомня. Срещнали се случайно в една стара кръчма и…

– Колега, искам да знам кой ви е обучавал! Кажете за чичо ви!!!

– Той не ми е чичо, а вуйчо, защото е женен за леля Жопина.

– Проститутката?

– Да, точно! Значи и вие я познавате?

– Колега, името на преподавателя ви!!!

– Прощавайте, казва се Челесте…

– А, какво съвпадение! Като името на прочутия професор Челесте, който също е завърши образованието си тук. Знаете ли, колеги – обърна се към всички. – Имам честта да го познавам, учихме заедно! Въпреки че не мога да се сравнявам с него, той е гений! Много го биваше!

– Да, и леля Жопина го хвали, а тя ги разбира тези неща…

– Стига! – удари с показалка по бюрото професорът и щом настана тишина, продължи: – Вие едва ли сте чували за формулата му за опростяване? – Изгледа строго Дебол. – С която сложни електронни схеми могат да бъдат опростени десетократно! Той казва, че е съвсем проста, но най-големите умове се опитват от десетилетия да я разгадаят и то неуспешно.

– Прав сте, не е толкова лесно. Трудно е при определяне на променливия фактор.

– Какви ги говорите! Какво разбирате, това не е математика за осми кла…

– Да, откъде знаете, че чичо ме научи, когато бях на осем? Първо смятал да ме научи като стана на десет, но веднъж се беше много напил.

– Какво? Да не искате да кажете, че професор Челесте ви е изнасял лекции лично!

– Не, обикновено ми пишеше задачите. Когато бе много пиян и не можеше да говори добре. Вместо синус казваше сифилис…

– Колега, тук лъжите не се толерират!

– Няма лъжа, ето тук ми е написал едно писъмце до вас. – И докато професорът гледаше тъпо, Дебол измъкна лист хартия и зачете: – Скапан нещастнико, знам, че ти е малка оная работа и освен това не умееш дори да пиеш, без да оповръщаш всичко наоколо, но не си лош човек!я

Професорът дръпна хищно писмото, но и без да поглежда познатия почерк, вече бе убеден, че е от Челесте.

– Колега, моля, това е лично – изблея и излезе забързано от залата, скри се в кабинета си и зачете: – Това момче страда от проблеми с общуването, както сигурно си се убедил. Но иначе има не само най-високия коефициент на интелигентност, който съм срещал, но и безпогрешно усещане за големите числа. Освен моята препоръка, има и от папата…

– Професоре, професоре! – дърпаше го за ръката асистентът му, влязъл след него. – С тоя дебелия бъдете по-внимателен!

– О, боже! Само не ми казвай, че препоръката на парчето чувал е от папа Клементе, Манача ди Пататерно.

– Да, как познахте?!

– Очертава се интересна учебна година! – хвана се за главата професорът.

Но това е друга история.

1Включително цветът на аналните вибратори (бел. авт.).

2Жопа (рус.) – задник (бел. авт.).

3Culo (итал.) – задник (бел. авт.).

Мухата и рационалните зърна

Това е разказът, спечелил второ място в конкурса. Автор е Валентин Димитров.

Мухата и рационалните зърна

Професор доктор Сотир Сократов беше учен от средна ръка в щата на един от многото институти на академията и по-точно в секцията „Съвременни проблеми на рационалността“. Паралелно преподавателстваше в един от многото университети в страната по едноименната си коронна дисциплина.

Годините се нижеха без сътресения, докато ненадейно за самия него в главата му влетя една муха – да стане „голям доктор“, тоест доктор на рационалните науки. Отначало той се опита да я пропъди, но тя кацаше ту на лявото, ту на дясното полукълбо, вреше се и между мозъчните гънки, докато застави собственика им да се замисли сериозно върху двете страни на дилемата. От една страна, що му трябваше на баир лозе, що да си разваля научния рахатлък, да предизвиква присмеха и завистта на колегите. От друга страна, д.р.н. си беше авторитет, самочувствие, че и по-висока заплата чак до пенсия. Надделя второто…

Сократов формулира темата на дисертацията – „Философия и антропология на социално-психологическите аспекти на рационалните зърна“, прекара я леко през утъпканата академична процедура и започна инвазията в материята. Изучи сродните публикации, изкопа де-що рационално имаше в Интернет, разхвърля парчета от бъдещия научен пъзел на по-умните си студенти под форма на курсови работи, абонира се за водещото в изследваната област списание In the World of the Rational.

За около година Сотир събра и анализира теоретичната канава на дисертацията, като умело преподреждаше чуждите текстове, а тези, които преписваше мотамо, ограждаше с кавички – тези „смокинови листа“ на ширещото се плагиатство. Предстоеше натрупването на подходящ емпиричен материал, извличането от него на необходимите доказателства в интерес на научната хипотеза в съответствие с „живия живот“. Както казва народът, трябваше да се отсее зърното от плявата.

Та подкара ги той рационалните зърна – фасул, грах, ориз, леща, царевица, ечемик, ръж, елда, просо, киноа, сорго и други екзотики. Мина и през зърната на гроздето, касиса и боровинките. Цяла глава посвети на феноменалната рационалност от едно зрънце да се раждат много зрънца, които обединени в класове, кочани, шушулки или чепки, след съответната преработка даваха хляб, вино, манджи за хората и фураж за добитъка. После захапа птиците, които разбираха от зрънца, мравките, които ги събираха за зимата…

По метода на дедукцията, разглеждайки зрънцето като основен градивен елемент, в други две глави дисертантът се впусна в рационалността на химията (доказвайки гениалността на таблицата на колегата Менделеев) и физиката (похвали колегата Нилс Бор за строежа на атома). Разгледа приноса на светите Солунски братя, задето благодарение на техните буквени зрънца пишем и четем.

Опощил материалния свят, с две нови глави бъдещият голям доктор прескочи в духовното. Защото, смяташе той, крилатите мисли не могат да полетят, ако не са накълвали достатъчно рационални зърна. Разгледа семейството, трудовия колектив и бизнесекипа като рационални зрънца на по-големите социални системи. Само в политиката зацикли, защото там не можа да открие нищо рационално.

…Междувременно Сократов бе поканен на някаква „рационална“ двудневна международна конференция в един морски град, в един позападнал хотел. Най-интересното на форума бяха кафепаузите, особено когато някаква напориста доцентка на загадъчно неопределима възраст се натресе на рационалния корифей. Нещата се усложниха, когато вечерта на официалния коктейл доцентката продължаваше настойчиво да пърха около професора, правейки от време на време недвусмислено еротични намеци. Всъщност ситуацията имаше само две прогнози – или в неговата, или в нейната хотелска стая. Надделя второто…

Сотир мина набързо под душа, нафъска се с парфюм „Хуго Бос“, подарен за рождения му ден миналата година от жена му, облече ризата и завърза вратовръзката, предназначени за втория ден на конференцията.

В дамската стая го изненада бутилката вино, което доцентката бе забърсала пътьом от мокрия бюфет на коктейла. Двамата скриха нетърпението си със скучен и кратък научен разговор, отпивайки от пластмасовите хотелски чаши. Сократов прикри с отработено движение на ръката една своя начеваща прозявка и реши, че е настъпил моментът за реализация на завоалираните намеци и аванси.

Съблече сакото, разхлаби вратовръзката и с небрежно великодушие остави другите атрибути на тоалета си в ръцете на доцентката. Самият той с галантност, виждана само в любовните филми, се зае с женската тара. Разкопча няколко копчета и копринената блузка кацна грациозно на захабения ламинат. Сам се учуди на сръчността, с която разкопча някакво устройство откъм гърба. После нежно свали тънките презрамки…

Точно сега в главата на професора влетя онази, научната муха! Той бързо се опита да я пропъди, но тя кацаше ту на лявото, ту на дясното полукълбо, вреше се и между мозъчните гънки, подбутваше го към научен размисъл, което можеше да предизвика опасно разсейване. Точно сега ли, помисли си професорът, нещо трябва да нарушава душевното му равновесие. Сети се, че според Фройд за мъжката душа няма нищо по-добро от женското тяло. Концентрира се върху тялото. И не сбърка…

Вдъхновен от романтичната конференция, Сократов продължи своята офанзива срещу науката. Работата му спореше още повече, изводите кристализираха бързо, роди се неподозирана чисто нова глава, апотеоз на всичко до нея. Лесно се справи с научния апарат, изворите и източниците, дузината таблици, схеми и диаграми. Накрая изцеди всичко в убедителен автореферат.

Защитата премина в обичайните за случая хвалби от шефа на катедрата, мрънкане от рецензентите, режисирани неутрални изказвания и предварително поръчани риторични въпроси, които доказваха демокрацията в рамките на академичната автономия и гениалността на дисертанта. Оставаше само едно гласуване на научното жури (резултатът беше ясен априори), след което Сократов щеше да покани всички на коктейла (организиран също априори).

Ненадейно един от студентите, докарани зорлем на събитието в качеството на научно пушечно месо, вдигна плахо ръка откъм последните редове. Председателят на журито първом не го забеляза, но спорадични реплики оттук-оттам го насочиха в нужната посока.

– Виждам, че вдигате ръка, колега. Въпрос ли имате или изказване?

– Въпрос, само кратък въпрос – сякаш се извиняваше студентът. – Ако може господин професорът да ни каже кои, според него, с една дума все пак, са най-рационалните зърна?

Докато строеше изречението, в главата на Сократов мигновено бръмна онази, научната муха, която за малко не провали инцидентния романс, завъртяха се кадри от хотелската стая с участието на копчета и презрамки… Всъщност това бе квинтесенцията на дисертационния му труд, която този студент уцели с наивния си въпрос.

– Драги колега, то в дисертацията, най-общо, това е казано. Но, виждате ли, нещата са много по-сложни. Защото зърна – много, а в зависимост от обстоятелствата и условията различните рационални зърна проявяват своята рационалност в различен спектър и интензитет. Но ще ви кажа нещо лично, което открих на емпиричния етап от работата ми по дисертацията…

Сократов свали очилата, зарея замечтан поглед над главите на публиката и заключи:

– Най-рационалните зърна, колега, се крият в сутиените!

Избухнаха аплодисменти. За първи път в академичната сухота на аула максима бе прозвучала сочна еротична шега!

Само най-новият „голям доктор“ в страната знаеше, че това е истина… При това – голата истина!

За ползата от образованието… или училище на бъдещето

Това е разказът, спечелил трето място в конкурса. Автор е Гергина Шипочка.

За ползата от образованието…

или училище на бъдещето

Гергина Шипочка

– Хей. Какво става? Излъчваш някакво спокойствие. Различна си. – попита ме Ая.

– Щастлива съм. – отвърнах аз.

– Защо? Да не би да ти предложи брак? – предположи тя.

– Не. – отвърнах аз.

– Ами тогава, да не би да са те повишили? Няма ли да кажеш най-сетне? – настояваше тя.

Не са ме повишили, дори напротив напуснах работа – отвърнах спокойно аз, отпивайки от чая си.

– Напуснала си работа и просто ей така пиеш чая си, ли? Как ще се справяш? Ами сметките, ами задълженията? – смаяно ме гледаше Ая.

– Защото си спомних кое е важното – намигайки й отговорих аз.

– О, моля те, пак ли си чета от онези книги за личностно развитие, казвам ти – това са пълни глупости – отегчено добави тя.

– Ха-ха, знаеш, че не чета подобна литература – засмях се аз.

– Да, но все повече звучиш като тях – отвърна тя.

– Ти обаче изглежда си наясно какво пише в тях – не останах длъжна аз.

– Ха-ха, много смешно. Какво става все пак? – загрижено попита Ая.

– Знаеш, че съм родена в много малък град – започнах аз. – Един ден, мисля, че бяхме седми клас, класната влезе и ни каза да извадим по един бял лист. Всички помним онова чувство в стомаха, когато чуехме това, нали? Е, тогава всички се стъписахме, но само Пешо се осмели да попита за какво ни е, след като имаме час на класа? Чудехме се няма ли да говорим пак за дисциплината или пък да имаме математика, за да наваксваме? Тогава класната строго повтори: „Приберете всичко и оставете само един бял лист и химикал“. Досещахме се, че няма да ни се размине и ще пишем обяснения защо миналия петък избягахме в час по рисуване. Госпожата обаче ни изненада и ни каза нещо от сорта на:

Имате 15 минути, за да напише всеки от вас, анонимно, на листа какво означава щастието за него, какво си представя, когато чуе, че някой е щастлив. Когато сте готови, сгънете листа на четири и го оставете в купата при мен.“

Направихме го. Когато всички бяхме готови, класната ни съобщи, че ще прочете на глас всяко едно от тези листчета като никой няма да знае кое листче на кого е. И започна да бърка в купата и да чете бавно и ясно едно по едно всяко листче. Още помня някои от тях. – Започнах да ги изреждам пред Ая: –

Щастие е да съм богат“.

Щастие е да съм успял“.

Щастие е да имам жена и поне две деца“.

Щастие е Ицо да е с мен“.

Щастие е да стана художник“.

Щастие е да ходя на екскурзии“.

Щастие е да помагам на по-малките от мен“.

Щастие е да уча“.

Щастие е да съм здрав и да тичам“.

Щастие е да има кой да те обича“.

Щастие е да бъда себе си“.

Щастието само ще дойде“.

– Ти какво написа – прекъсна ме Ая.

– Ооо, това няма да ти го кажа, разбира се, но ще ти кажа какво ни каза класната, след като прочете всички листчета. Започна с:

Виждате ли, деца, как за всеки щастието е нещо различно. И то съответства и е валидно само и единствено за вас, за вашите съкровени желания. Никой не може да определи какво ще ви направи вас щастливи, освен самите вие. Но и никой няма да дойде и да ви направи щастливи. Единствените хора, които са отговорни за вашето щастие или нещастие, не са вашите родители, приятели, бъдещи съпруги или съпрузи, а сте само и единствено вие. От вас зависи дали ще си позволите да бъдете щастливи, от вас зависи дали ще се борите да бъдете щастливи. Целият свят ще си мисли и ще е убеден, и ще ви казва какво ще ви направи щастливи, но едно трябва да запомните от днешния урок и то е, че никой по-добре от вас не знае какво е най-правилно за вас и какво ще ви направи щастливи. Не се страхувайте да бъдете себе си, само чрез поемането на този път ще успеете да постигнете вашето собствено лично щастие.

От сега нататък няма да имаме час на класа, а ще имаме час, как да го наречем, час по емоции. По време на него ще се опитаме да разберем всяка емоция – как се проявява при всеки индивидуално и ще се научим как да разграничаваме емоциите една от друга. Ще видите, че понякога вие може да си мислите, че изпитвате вина, но всъщност емоцията, която изпитвате, е срам. Затова е необходимо да познавате емоциите си, за да се научите как да се справяте с тях правилно. Ще се опитаме да обясним откъде идват и на какво ни учат, как ни определят и какво влияние оказват върху нашия живот. Ще видите как всяка емоция има своя противоположна и обратното на любовта не е омразата, а страхът. И във всяко наше действие сме водени или от любов, или от страх.

Каквото и да се случва с някого, намерете сили да му простите и не забравяйте, че емоционално всички сме на четири… години, не четвърти клас. Това означава, че ако някой е наранен, обиден или се чувства заплашен, той би реагирал така, както сте реагирали вие, когато сте били в детската градина. Спомняте ли си какво правехте тогава?

Аз бих го настъпила – отговори някой.

Аз бих го ритнал – отговори друг.

Ето, сега разбирате ли какво означава и до какво води да не познаваш собствените си и чуждите емоции?

Обществото е създало рамка за правилно и грешно, за добро и лошо, за щастие и нещастие, за успех и провал, но тази рамка не пасва на всички и не е за всички. И това, което за един е лошо, за друг би било прекрасно. Това, което аз възприемам като провал, за вас може би е най-големият успех. Понякога тази рамка толкова много ни повлича, че забравяме за себе си и мечтите си, водени от стремежа за подражание и „всички така правят“, страх ни е да не ни отхвърлят или казано по детски да не спрат да си играят с нас, защото нашите желания може би са различни. Но ако познаваме емоциите, ще видим, че има и толерантност, която, притежавайки ни, води до мъдростта, че всеки има право на своето мнение и наше задължение е да го уважим.

Сега виждате ли защо е необходимо да има такъв час в училище? Защото само когато познаваме себе си, емоциите си и чувствата си, бихме могли да определим какво е важно за нас и отговаря на нашата същност. И това невинаги е общоприетото, защото щастието е индивидуално, а пътят към него – още по-индивидуален и дълбоко в душата си всеки знае къде е неговото щастие.

Днес, преди да се легнете, запишете това, което ви прави щастливи, скрийте добре това листче и аз съм сигурна, че някой ден точно то ще ви помогне да стигнете до вашия път. Защото колкото сте по-малки и необременени от обществените очаквания, толкова по-верни и искрени са желанията, които имате за себе си.

А сега вадете математиката. Време е за синус и косинус.“

…още си спомням как нямах търпение да се прибера и да напиша своето листче. И с какво нетърпение чакахме следващия час на класа. – носталгично завърших аз.

– Еха, вашата класна сигурно е автор на някоя от тия книги – пошегува се Ая, а аз тъжно поклатих глава. – Какво стана всъщност? Имахте ли час по емоции? Навярно днес се нарича час по емоционална интелигентност.

– Не, следващата седмица класната не дойде, и по-следващата, и така цял месец. Назначиха заместник и по час на класа пак си имахме математика. Един ден директорът влезе и ни уведоми, че е починала. Била е болна от рак. – Тъжно погледнах Ая и усмихвайки се добавих: – Сега разбираш ли защо съм щастлива? Върнах се на пътя си. Намерих си бележката.

Родинознание (за възрастни)

Това е разказът, спечелил четвърто място в конкурса. Автор е Славия Шопова.

Родинознание

(за възрастни)

– „Мамооо, най-после пристигнахме в нашата родина!“ – така ми каза. На шест години стана, а не знае кое е България и кое – Пловдив! Не може да бъде! Колко нерви похабих да обяснявам…

Ей така се ядосва моята приятелка.

Момиченцето ѝ е едно – с розови бузки и къдрава косичка, винаги усмихнато като от реклама на млечен шоколад. Има големи любопитни очи и много въпроси. Обичам да си говоря с него, защото предпочитам да отговарям на въпроси пред това да питам. Казва се Мила. Току-що започна да учи в първи клас и всичко попива с големите си кръгли очи – каквото са учили в училище, тя го търси в познатия свят около себе си и го открива отново с учудване. Обожавам да гледам нейния възторг от света. Бях забравила това чувство, с което откриваш, че водата е мокра, а слънцето се появява от един и същ прозорец всеки ден и си отива винаги през отсрещния.

Скоро говореше за един урок по родинознание. И кой знае защо никак не може да си представи как така веднъж казват „родина“, а друг път – „България“ на едно и също нещо. Показа ми картата. Тя ѝ приличала на… моето кученце, а не на България.

Майка ѝ е ужасена.

– Нали си учителка – казва – позанимавай се с нея, аз всеки ден я изпитвам по учебниците, а виж какви глупости ми говори!

Мила може да е на шест, но поне от десет години майка ѝ знае какво иска за нея – ще учи в езикова гимназия, ще пътува много на езикови практики, ще участва в олимпиади и ще ги печели, ще завърши с отличие и всичко това – за да се запише да учи в чужбина. Днес това се цени.

И, за да положим житейските основи на мамините смели мечти, ние с Мила сядаме да си говорим за родината.

– Какво е това „родинознание“, що за предмет е? За какво си говорите в тия часове?

– Е, как за какво? За родината! – усмихнато се възмущава Мила.

– Ти много пътуваш с мама и татко, Мила.

– Много обичам да пътувам. Ние ходихме в Плевен при моята баба Милка.

– Хубаво е с баба там, нали?

– О, дааа! Аз имам там и братовчеди – Тонито и Ели. Баба ни води на разходки, ядем сладолед. Пък Тони щеше да падне във фонтана със сладоледа в ръка, знаеш ли? А дядо ни заведе на лозето да видим къде расте гроздето. Там имаше и лук. И едни домати. Аз си ги откъсвам направо от клончето и тайно не ги мия! – Тя се усмихва заговорнически и бузките ѝ правят малки трапчинки… Дано никога не изчезнат тия трапчинки! – Дядо ни заведе да видим Кай….

– … лъка!

– Да, Кайлъка! И там ядохме сладолед.

– А седнахте ли да си починете там?

– О, дааа, там има и езеро с много вода.

– Река!

– Да! И много камъни.

– Скали!

– Да! И много птици.

– А хареса ли ти пътят до Плевен? Вие сте пътували през Искърското дефиле.

Но се сещам, че говоря като учебник, и добавям:

– Когато минавахте пред планината, ти видя ли от високото една река?

– На мен ми става лошо, видях я само когато бяхме на ниско – признава си Мила.

– Реката се казва Искър. И направо е разтворила планината, за да си направи път през нея.

– Да, има големи скали и много дупки в тях.

– Пещери!

– Да! Пещери. Сигурно в тях има и мечки – много са страшни.

– Къде най-много обичаш да бъдеш, Мила? На път ли, при баба и дядо или тук в Пловдив?

– Аз много обичам баба и дядо в Плевен. И да пътувам обичам. Но най-много обичам, когато се върнем и колата спре пред нашия блок. Тук си играят моите приятелчета и аз оставам направо при тях. Баба ми маха от терасата. На пейката отсреща седи дядо Васил – той само седи, защото не може да върви, но ние ходим при него, за да си говорим за разни интересни неща. И му купуваме хляб от нашия магазин.

– Ама много е интересно при теб! Но ние си говорехме за родинознанието. В крайна сметка ти разбра ли какво е това „родина“?

– Е, как какво? Родината е всичко, което най-много обичаш – най-милото ти място, дето е мама, семейството, дето са приятелите ти…

– Да де, ама къде се намирааа?

– Как къде? В Пловдив!

– Ама разбира се! – Иде ми да се плясна по челото аз. Но само се усмихвам тъжно на отлетялото си детство, а Мила тръсва главица, защото вече ѝ е омръзнало да ми обяснява очевидните неща, които възрастните много трудно разбират и затова все питат и питат…

И аз отивам при майка й.

– Готово. Изпитах я даже.

– И какво? Видя ли какви глупости говори? Не знам само моето дете ли е така – та то дори не знае посоките на света! Питам я къде е изток, тя ми сочи надясно; запад – наляво!…

– Как да не знае? Това са посоките, ама на картата. А тя пък е само един голям и шарен лист хартия. Но виж за родината всичко знае.

– И кое е родината, знае ли? Че вчера не знаеше! Каза ли коя е родината ѝ?

– Да, каза ми – Пловдив, при мама, при баба, при децата от входа и при дядо Васко. Всичко знае детето. Напразно се притесняваш.

Тя ме поглежда. Погледът ѝ първо казва: „Видя лиии?!“, после: „Наистина ли?“, а накрая помътнява, защото очите ѝ се насълзяват от умиление.