Грух

Разказът спечели второ място на конкурса „Море“ на НЧ „Месемврия – 2015“.

Грух

– Грух… Грух… Грух… – чу се откъм Киро.

– Грух… Грух… Грух… – отвърна му прибоят.

Стела се протегна да сръчка мъжа си. Грухтенето престана, той се обърна и зловонната му уста заизлъчва смрад към нея.

Стела го загърби, мъчейки се да заспи отново.

– Кррр…

Нямаше шанс.

В нощи като тази Стела не се надяваше да задреме. Само се молеше да съмне по-рано, за да излезе Киро с лодката си и тя най-накрая да открадне няколко часа сън. Беше омъжена за него от десет години и не го обичаше, нито пък той нея. Заедно ги държаха навикът, както и съзнанието, че ако се разведат, животът ще се влоши рязко и за двамата – Стела не притежаваше нищо на свое име, нито пък Киро, а той не можеше и да готви.

Следобеда Киро щеше да се върне с лодка, пълна с риба, ако има късмет, а ако няма – с няколко рибета в кофа. Тогава Стела щеше да се заеме с чистенето, приготвянето и консервирането на улова. Само трябваше да внимава къде го слага да се суши, защото предния път един гларус го открадна заедно с връвта.

Ако пък уловът беше добър, Киро продаваше част от него на пазара, но обикновено успяваше да хване само толкова, колкото да изхрани себе си, нея и възрастните си родители.

– Бълбук… Стъъъърг… Грррууууух! – чу се отново.

Стела протегна ръка и отново го сръчка. После се хвана за предмишницата – дано не разтегне някое сухожилие.

Всъщност, Киро издаваше тези звуци всяка нощ. Стела беше пробвала всичко – приспивателни, успокоително, тапи за уши. Спасението беше само едно – да не спи в една стая с него. За съжаление, заради минималната жизнена площ и това, че другата стая бе изцяло заета от натурии, нямаше начин.

– Скръъъъц!

„Боже, този звук не го бях чувала скоро“, помисли си тя.

– Киро! Стига, искам да спя!

Скърцането престана, но след малко отново се чу:

– Груххх…

Често нощем Стела си мислеше дали да не го задуши с възглавницата. Или пък да го удави, отрови, намушка… Каквото и да е, само да не се налага да го слуша повече. Радваше се, когато навън бушува буря – гръмотевиците го караха да се стряска и за кратко млъкваше.

Стана и отиде в тясната кухня.

– Грух… Грух… Грух… – по навик долови откъм морето.

– Фъррр… – отвърна му Киро от другата стая.

Стела огледа тясното диванче в кухнята. И преди се беше опитвала да спи там – няколко пъти се схвана цялата, а веднъж дори се изтърси.

Върна се в спалнята.

– Пръъъц! – посрещна я гостоприемно Киро.

Засмърдя почти веднага.

„Майчице, какво толкова е ял?“. Каквото всеки ден, отговори си, и отвори по-широко прозореца. Само че обикновено не произвеждаше чак такъв ефект.

Хич не й се искаше да го удушава. Първо, щеше да иде в затвора. И второ, проклетите му родители притежаваха цялата семейна собственост. Всичко щеше да е напразно.

Най-накрая хоризонтът започна да просветлява. Киро се размърда, изхърка още сто пъти, пръдна пак и будилникът звънна. Той го отлага няколко пъти, но накрая го изключи и стана.

„Яж каквото има“, би му казала Стела, ако не се унасяше. Но той си го знаеше.

Когато чу тръшкането на входната врата, блажено се предаде на съня.

Събуди се в късния следобед. Киро още го нямаше. Изми се, яде, после се захвана да чисти из къщи. Всичко беше толкова хубаво, когато мъжът й не беше тук. Можеше да си пуска музика, да гледа филми, да се забавлява.

След няколко часа започна да се стъмва, а той още не си беше дошъл. Стела започна да се притеснява. Отиде до пристанището, разходи се из селото, пита дали някой не го е виждал. Нищо.

Легна да спи. И преди се беше случвало да отсъства някоя вечер, ако лодката му се запилее в морето.

„Може да има любовница“, помисли си тя, но отхвърли тази идея. Киро и любовница. Гол, бос, шкембелия и вонящ на риба. Коя ще го вземе такъв? Освен това беше и беден.

– Грух… Грух… Грух… – обади се прибоят, но Стела го пренебрегна и заспа дълбоко за пръв път от месеци.

Когато Киро не се появи и на следващия ден, тя се обади в полицията. Обявиха за го издирване, а Стела се чудеше дали клетвите й най-накрая не са го стигнали. Много й се искаше някой ден просто да изчезне в морето. Почувства се гузна. И Киро душа носеше. Само да си я пуска някъде по-далеч от нея!

На третия ден тревогата и вината я заливаха цялата. Сложи да готви, колкото да прави нещо. Успокояваше се, че ако Киро си дойде, ще е гладен. Не можа да заспи цяла нощ. Чудеше се какво е станало с него; какво ще стане с нея и с малкия й свят, ако не се появи. Сигурно родителите му щяха да я изхвърлят от къщата.

– Грух… Грух… Грух… – шумолеше прибоят, а тя се мяташе неспокойно.

Заспа и засънува Киро. Киро, който я сочеше с пръст обвинително.

Събуди се с пот на челото.

Няколко дни по-късно намериха лодката му. От него обаче – никаква следа. Нямаше и улов.

Стела застяга багажа си, защото знаеше какво ще последва – родителите му отдавна дебнеха случай да се отърват от нея. Добре, че бяха толкова дебели, та едва се движеха, иначе досега да са цъфнали.

На вратата се потропа, което й се стори странно. Тук никой не чукаше, а направо влизаха.

– Стелке, тука ли си? – Беше районният полицай.

Сърцето й се заседна по пътя към гърлото.

– Намерихте ли го?

– Тц… – Полицаят изцъка с език. – Дойдох да ти кажа, че родителите му приритват. Засега се оправят сами, но някой ще трябва да се погрижи за тях. А, и са си навили на пръста да те гонят.

– Май е най-добре някой друг да се погрижи за тях, в такъв случай. Звъняхте ли на сестра му?

– Звъннахме, но ще й трябва време.

– Добре. Багажът ми е събран.

Полицаят кимна, после си тръгна. Стела отново се разшета из къщата. Не искаше да я оставя мръсна.

На другия ден едно от селските хлапета влетя вътре.

– Лельо Стели! – провикна се. Като я видя, че приближава, изстреля: – Баба Минка и дядо Коста казаха да се махаш от тук.

После побягна.

Стела въздъхна. Сега не можеха да й направят нищо, но в момента, в който обявят сина им за безследно изчезнал, щяха да им се развържат ръцете.

Няколко дни по-късно тя взе багажа си и заключи входната врата. Не смяташе да им доставя удоволствието да я изгонят. Не знаеше къде ще отиде, но имаше роднини в града. Може би щяха да я приютят за няколко седмици, през които да си намери квартира. Бяха й останали малко пари от последния туристически сезон, когато работи като готвачка там.

Тя огледа за последно къщата и въздъхна. Много от вещите й бяха останали, но нямаше как да вземе всичко. Преместването струваше пари, а и къде щеше да сложи нещата си? Дъртите най-вероятно щяха да ги изхвърлят.

Докато минаваше през центъра, я извика старата баба Пена.

– Стеле, ти накъде?

– Към града, бабо Пено. На гости на роднините.

– А, аз рекох, че към баба-Минкини.

Стела се учуди. Цялото село знаеше, че не се спогаждат.

– А защо там? – отрони се от устата й.

– Че как защо? Кой ще организира погребението?

– Какво погребение, бе, бабо Пено? Нали моя Киро още не са го намерили?

– На баба Минка и дядо Коста, ма! Не си ли чула, вчера се споминаха.

Заета със собствените си тревоги, Стела не беше слизала към селото няколко дни. А и никой не я беше уведомил. Остави саковете на земята и започна да се смее с цяло гърло.

– Стеле, да не се побърка?! – шашна се баба Пена.

– Добре съм, бабо Пено – успя да изхълца тя през смях. – Прощавай, май съм забравила печката включена.

Нарами пак тежките сакове и хукна към къщи. С липсата на Киро, сега наистина тя трябваше да се занимае с погребението. Първо обаче реши да разбере какво е станало. Оказа се, че родителите му – дебелите зли старци, както ги наричаше наум – наистина са се поболели от изчезването на Киро, и тъй като не успели да си го изкарат на нея („Жена му е виновна! Ако му беше родила деца, нямаше момчето ми да пропадне в морето!“, казвала баба Минка на комшиите), вдигнали кръвно и двамата получили удар скоро един след друг. Съседите ги открили, когато било вече твърде късно.

Стела въздъхна и тръгна към пощата да се обади на сестра му. Поприказваха малко, после тръгна да организира погребението.

На него дойдоха няколко роднини, и това беше. Старите не се бяха разбирали много със съселяните си. Дойде и сестрата от града – двете не се мразеха, но не бяха и близки. Тя щеше да получи всичкото наследство, но явно беше решила да се покаже щедра, защото остави на Стела къщичката и лодката на Киро.

С лодката не знаеше какво да прави, но къщичката й беше скъпа. Смяташе да я стегне малко, с каквито пари й бяха останали, а после щеше да го мисли.

Прибра се от погребението, взе успокоителни и легна. Унесе се. Присънваше й се Киро. Киро я сочеше с пръст и викаше: „Ти! Ти си виновна!“.

Събуди се отведнъж. Погледна до себе си, обиколи къщата. Киро го нямаше.

Отново легна. Пак се унесе. Киро я гледаше обвинително: „Ако не беше ти, мама и тате още щяха да са живи!“.

Пак обиколи къщата и легна за трети път.

„И аз щях да съм тук“.

– Грух… Грух… Грух… – долетя до нея познатият звук.

Стела се услуша. Да не би Киро да се е върнал и да си е легнал, докато е спяла? Но него го нямаше. И вероятно никога нямаше да се появи.

Чуваше се само прибоят. Стела въздъхна, обърна се на другата страна и най-сетне заспа спокойно.

Конкурс за разказ за антигерой

Здравейте,

Помните ли онзи стар виц, в който се питаше какво липсва на варненските вузове, за да се превърнат в публични домове? На единия липсвали жени, на другия мъже, а на третия – табелката. По същата логика разликата между антигероя и злодея също често е в табелката.

Тази година организираме конкурс за разказ за антигерой, заедно с Божидар Жеков (Буж) и в партньорство с издателство „Ерго“. За да участвате, изпратете ни разказ с дължина до десет стандартни страници (18 000 знака с интервалите) на тема, избрана от Вас, но с антигерой за главен герой.

Ако имате нужда от помощ да определите дали героят Ви е антигерой, ето какво казва Уикипедия: „Персонаж, лишен от героични черти или притежаващ очевидно отрицателни такива, но независимо от това заемащ централно място в литературно или друго произведение. Антигероят не трябва да се бърка със злодея и антагониста. Злодеят, притежаваш положителни черти, се нарича антизлодей.“

Известни антигерои са Човекът без име (героят на Клинт Истууд във филмите на Серджо Леоне „За шепа долари“, „За няколко долара повече“ и „Добрият, лошият и злият“), комиксовият герой Дедпул, Ричард Б. Ридик (главният герой от „Пълен мрак“ и „Хрониките на Ридик“), Кари Брадшоу (главната героиня от сериала „Сексът и градът“), Остап Бендер (главният герой от книгите „Дванайсетте стола“ и „Златният телец“ на Иля Илф и Евгений Петров) и други.

Разказите ще бъдат оценявани както според качествата на главния антигерой, така и според сюжета им.

Наградите ще бъдат илюстрации на избрани творби от Божидар и книги от издателство „Ерго“. Наградените творби ще бъдат публикувани на блога ми:

https://janeundead.wordpress.com/

Някои от работите на Буж можете да намерите тук:

https://www.deviantart.com/bojidar123431/gallery

Изпращайте разказите си на имейл dielight@abv.bg до 23:59 часа на 31 март. Ползвайте удобни за четене шрифтове като Times New Roman, Calibri, Liberation Serif и формати като doc, docx, odt, rtf и txt. Не ни пращайте pdf-и и текст във вид на картинки (формати jpg, gif, png).

Използвайте спелчек. Ако си нямате, ето Ви един:

http://slovored.com/spellchecker/

Ако ни изпратите творба, пълна с правописни грешки, си запазваме правото да я редактираме преди публикуване (моите неща, които качвам на блога, също минават задължително през спелчек преди публикуване) или да я дисквалифицираме.

Няма възрастово ограничение за участие. Допускат се вече публикувани разкази, но Ви съветваме да сътворите нещо ново. Конкурсът не е анонимен, напишете си името и фамилията под заглавието. Можете да участвате само с по един разказ. Допускат се съавторства.

Пожелаваме Ви вдъхновение и приятно писане!

Конкурс за тролски разказ „Тъпа идея“

За писатели с чувство за хумор. 🙂

Конкурс за тролски разказ „Тъпа идея“

Условия:

1. Конкурсът е отворен за автори, не по-възрастни от 0 години и не по-млади от 99 години.

8. Темата е свободна, получените разкази на всички останали теми ще бъдат отпечатани на тоалетна хартия, а поезията – на дирижабъл.

3. Творбите се приемат само на хартиен носител. Изпращайте ги на имейл tupa_ideja@trollollo.troll.

6. Приемат се не по-малко от 99 творби с общ обем 1 страница, в 100 екземпляра.

5. Конкурсът е анонимен; разказите трябва да са публикувани в списанията Playboy, Cosmopilitan, „Егоист“ и вестниците „Трета възраст“, „Капитал“ и „Държавен вестник“. Преди да ги изпратите, си направете селфи със заглавието. Може и видеоклип.

4. Творбите трябва да се изпратят в 99 екземпляра: в единия разказа, а в останалите 98 сложете емотиконки. Не пишете личните си данни никъде – КГБ ще Ви намери само. Ако изпратите 100 екземпляра, ще Ви подведем под отговорност за познаване на математиката.

7. С участието си се съгласявате разказите Ви да бъдат отпечатани в сборник, вестници, списания, флаери, на капаци за тоалетни чинии, на сателити, както и да бъдат изпратени с ракета извън Слънчевата система.

2. Награди: първа награда – бой; втора награда – престой в районното; трета награда – екскурзия до „Пирогов“ с линейка посред нощ; поощрителни – изненада.

9. Краен срок за участие: 35.V.1035 година.

Творбите ще се оценяват от некомпетентно жури. Лауреатите няма да бъдат уведомени, докато не стане твърде късно. Награждаването ще се проведе в мазето на N-то РПУ.

Желаем Ви неуспех!

Организатор: Тролололо

Рожденият ден на Светльо

Разказът спечели трето място на конкурса „За виното и любовта“ на читалище „Дряновска пробуда-2008“. Свързан с романа „Спи с мен“, но не разкрива сюжета му.

Рожденият ден на Светльо

Случи се през пролетта на втори курс. Светльо Стайков, по-голям от мен с десет години и вече асистент, имаше рожден ден. Ставаше на тридесет и една. Не бях поканена лично, но друг приятел ме взе със себе си като придружителка. Рождените дни във факултета обикновено протичаха по един и същ начин – в някой кабинет се събират група преподаватели и въртящите се около тях кръжочници и дипломанти (основно мъже), нарежда се маса с хляб, салати и ядки, и много, много алкохол; после се започва.

Пияните преподаватели бистрят политиката, а младите си подхвърлят шегички. Ако има китара, започват да свирят и да пеят „Чувал чувал“. С увеличаването на градусите се чува все повече руска реч, а от стената изпод вежди те гледа портретът на Сталин, под който са кръстосани два ножа.

Мила родна картинка.

Така беше и този път, с изключение на китарата. Възрастните мъже спореха за и против комунизма, рожденикът им се смееше на висок глас. Другите си говорехме тихо. Виното се лееше, както и твърдият алкохол. С опиянчването на гостите споровете се изостриха, а шегичките станаха по-солени. Другата жена, която беше обещала да намине, никаква я нямаше, така че, колкото и да се свивах, си оставах идеалната мишена за младите зевзеци.

Светльо излезе. След него и Петко, приятелят, който ме беше довел, защото имал да си довършва някаква работа.

Сисадминът потри доволно ръце и ме почна:

– Ясенке, какви мъже харесваш?

– С дълга коса – отговорих като видях, че такива наоколо няма.

– А коя ти е любимата поза? – не мирясваше той.

Опитах да го игнорирам, но вече половината присъстващи ни гледаха сеира и се смееха. Само двамата политолози не ни забелязваха, увлечени в дискусията си. В този момент чух нещо от далечния ъгъл на стаята. Някой ми говореше тихо… за математическите гимназии.

Преместих се близо до него, за да го чувам, а онези се преместиха до мен, за да продължат да ме тормозят.

– Е, айде де, Ясенке, отговори на Васко! – включи се демонстраторът ни Тошо.

– Василе, Тодоре! – обади се новият ми познайник. – Я оставете момичето на мира!

Те се разхилиха пиянски, но все пак ме оставиха и тръгнаха да си търсят нова цел.

– Аз съм Явор – каза той и протегна ръка.

– Ясена.

– Какво пиеш?

Показах му пластмасовата чашка с червено вино, почти празна. Той се пресегна и ми доля. Изглеждаше също толкова подпийнал колкото другите, но пък не дрънкаше глупости, така че реших да се задържа около него.

Светльо се върна, после и Петко. Заприказваха се. По някое време дойде дори Пенка, другата ни сисадминка. Аз си останах до Явор, с когото обсъждахме науката, образованието и литературата.

– Да ходим да пушим? – предложи изненадващо.

– Не пуша, но ще дойда с теб.

Той си взе цигарите и виното, аз – моето и чиния соленки. Отидохме на близката тераса, където Явор запали, а аз продължих да пия. Отдавна вече не бях трезва, а леко почервенелият научен работник до мен ме забавляваше с приказки за студентстването си. Когато си изпуши цигарата, се приближи до мен и ме прегърна, а аз го целунах. И двамата бяхме пияни, и двамата високи около един и шейсет и нещо, така че си паснахме.

Върнахме се в стаята. Споровете за политика продължаваха, но този път закачките на Васко, Тошо и Пенка ги заглушаваха.

Единадесет отлетя, а скоро след това и последният ми шанс да си хвана рейс.

– Живея на едно таванче наблизо. Ела с мен – предложи Явор.

– Добре.

Изпратихме Светльо и Петко, после слязохме към хотел „Хемус“, хванати за ръка. Пеехме „Ваше благородие“.

Най-накрая стигнахме таванчето на Явор. Правихме каквото правихме, после заспахме.

На по-следващия ден си уредихме среща на едно стрелбище и скоро започнахме да излизаме. Връзката ни продължи три месеца. Бяхме щастливи, но се намери какво да ни раздели – облакът използвачи около Явор и моята неприязън към тях, която ме караше да крещя и да хвърлям предмети.

Дали Явор ме обичаше, и до днес не знам. Вероятно ме е обичал, доколкото му позволява характерът. Но аз бях тази, която бавно се влюби в него и която все още го обича. Ден след ден и нощ след нощ.

На гости при мама

Разказът е публикуван в антология „Албена“ – 2019.

На гости при мама

Провинциалният град си е същият като преди – къщички, хлапета, тичащи наоколо, коли, паркирани на ливадите. Животът си тече както обикновено. Само че с една разлика – днес е Хелоуин и всички се приготвят за тазвечершното раздаване на бонбони.

Помня как едно време с мама се подготвяхме седмици по-рано, изкупувайки най-хубавите лакомства от магазинчето на ъгъла. Ако не го направехме, щяха да го свършат съседите и за нас оставаха само нещата, които никой не иска и които предизвикваха жални погледи от страна на малчуганите. А седмица по-късно обикновено нямаше нищо и хлапетата можеха направо да ти омажат цялата къща.

Вървя между къщичките и поздравявам съседите, облечена с черно дълго палто. Ново е и, честно казано, изглеждам добре в него. Мисля, че няколко мъже дори ме загледаха по пътя. Но не го взех само заради това. Трябваше ми.

Наистина, нищо не се е променило тук. Е, може би колите са станали по-нови и по-големи, хлапетата са други. Джони Смотаняка от къщата на ъгъла се е оженил, вече си има смотана женичка и две клепоухи дечица, които ме гледат с ококорените си очи изпод козирките на бейзболните си шапки. Изобщо, на кого би му хрумнало да се маскира като бейзболист? Аз винаги избирах пират или пък вещица. Или нещо по-свежо, например от компютърните игри. Спомням си веднъж, когато се бях маскирала като баншия, само дето никой не разбра какво съм. После цяла нощ трих синия спрей за коса от плочките в банята. Пък и за какво ми беше тоя син спрей – само да си докарам боя от страна на мама.

Джони също изскача от къщата и както обикновено ме гледа похотливо. Хвърлям бърз поглед към верандата му, мисля, че жена му иска да го убие на място с вестника. Те още ли получават хартиени вестници тук?

Май не трябваше да обличам това палто, а някое по-смотано. Което не бие на очи. Макар че след тази вечер надали ще има значение.

На колко е мама сега? Май наближава седемдесетте. От кисела зла жена се превърна в кисела старица. Първо изгони баща ми, после започна с тормоза и побоите. Ако имах брат или сестра, сигурно щяхме да ги разделим поравно, но не – дъртата не си е направила труда да роди втори път. Аз трябва да съм единствената изкупителна жертва.

Ето я и съседката Бренда – тежи сто тона, което в сравнение с петдесетте, които помня, си е сто процента прираст. Сигурно още е медицинска сестра в местната болница. Само че е сменила вресливото чихуахуа с болонка, която джавка значително по-малко.

Какво ѝ направих на дъртата? Цял живот съм се опитвала да бъда послушна дъщеря – помагах, доколкото ми е възможно, а когато дъртият се отърва, върху мен паднаха всички домашни ремонти, отпушване на канали, местене на мебели и прочее гадости. Защо не пукна от рак навремето? Въпреки всичките тръшкания, че ще умира, е по-здрава от говедо.

И ето, сега иска да дойда, да слушам мрънканиците ѝ и да оправя всичко по къщата, а освен това да ѝ дам парите си, спечелени с толкова труд. Не ми е за тях, да ги взема. Но когато започне да обижда, да заплашва, че ще завещае къщата на кучкарник и да ми обяснява колко съм некадърна и как за нищо не ставам…

Трябваше да си остана в града. Все още има път назад. Но знам, че няма да отстъпя. Не и сега.

Телефонът ми звъни на пожар.

– Да?

– Къде си, патко тъпа? Къде се мотаеш? Няма ли да дойдеш да видиш болната си майка, на която дължиш всичко в тоя живот? Знаеш ли, че вече нищо не мога да нося с тази ръка? Кой ще ми напазарува, изчисти и сготви, а? Гъска такава!

– Я ходи се шибай! – отвръщам и затварям.

Вдишвам дълбоко. Издишвам. Мразя я.

Няма връщане назад.

През това време още повече съседски дечица са наизскочили на тротоара, следвани от милите си родители, които добавят последни щрихи по облеклата и грима им.

Невинаги беше такава. Не започваше винаги с лошото. Минаваше дори за готина пред приятелите си. И с мен обикновено се държеше по-добре, в нейния случай безразлично. Дори ми помагаше с моя костюм за Хелоуин, въпреки че не можеше да шие. Веднъж даже ме похвали за костюма, който бяхме направили двете с баба. По-късно същата нощ, когато се върнах, доволна от събраните бонбони, ме наби. Била съм разляла млякото, когато съм ги оставяла на кухненския плот.

Вдишвам, издишвам. Стискам конвулсивно пръсти. Защо все още иска да ме държи на каишката си? И защо успява?

Пак звъни.

– Къде си, патицо? Още ли се движиш като бавноразвиваща се?

Направо затварям.

А съседчетата имат родители. Искам да кажа, истински. Може би това ми липсва все още и ми е липсвало винаги. Ако някога си ги имал, ти е по-лесно да ги прежалиш впоследствие. А аз? Единият го няма, другият е звяр. Мразя ги.

Звъни. Изключвам го.

Наистина, бях глупачка да си мисля, че можем да се разберем мирно.

– Мери си имаше агънце! – пее едно хлапенце в костюм на пастирка и се върти около мен. – Лакомство или пакост?

– Рано е още – отвръщам му. – Още не се е стъмнило.

Хлапето се нацупва.

Продължавам напред. Едно време познавах всички улици в квартала. В някои от тях играехме с децата, в други се криех от майка ми, когато побеснееше.

Подминавам бързо едно чудовище на Франкенщайн, преди и то да ми е поискало бонбони. Дали майка ми е купила този път? Едва ли, сигурно чака на мен. Лошо, ще направят поразии.

Вече стигам до близките съседи – чичо Тони, по прякор Кумчо Вълчо, който живее отсреща, пак ровичка нещо из колата си и само ми махва за здрасти. Сандърс – онзи гъз с вечните ремонти, пък чете конско на дъщеря си. Помня я като хлапе, тогава ѝ разправяше как кара количката си с педали като блондинка. Сега се е изрусила.

Мисис Джоунс, учителката по математика от местното училище, ме поздравява, аз ѝ отвръщам. Остаряла е, но си мъкне сама покупките, за разлика от дъртата. Предлагам да ѝ помогна, но тя отказва.

Децата вече се събират на тумби и се готвят да започнат обиколката на къщите. Нямам много време.

Разносвачът на пица Джак също ми маха, докато подминава с колелото си. Още няколко ярда и съм там.

Мюлерови, съседите отляво, отново се карат. Сигурно вече са на по осемдесет. Е, явно има и семейства като нашето. Пак дълго издържаха.

Вземам последните няколко крачки на бегом и бъркам под изтривалката. Вадя ключа. Някои неща не се променят.

Веднага щом отключвам, се чуват виковете ѝ откъм дивана в хола:

– Хайде, идвай, ма! Списъкът за пазаруване те чака, както и боклукът! – Хили се ехидно. – Ако се беше оженила, сега мъжът ти щеше да мъкне. Ама си тъпа, тъпа!

Преглъщам и хвърлям поглед към „боклука“ – само няколко чувала е. И това ще свърша, само че по-късно. Събувам обувките си.

Хлапетата вече пищят „Лакомство или пакост!“ откъм съседните къщи. Сега е моментът.

Вадя брадвата изпод палтото. Закачена е здраво за колана, иначе сигурно щеше да падне по време на прехода из градчето. За щастие успявам да я освободя лесно.

– Идвам, мамо! – извиквам, опитвайки се да прикрия нервността в гласа си.

Поне на Хелоуин се стъмва рано.

Нашето научно заведение

Ето разказа, спечелил първо място в конкурса. Автор е Контадин Кременски (Валентин Никифоров).

Нашето научно заведение

– Добре дошли в моя клас! – започна важно професорът. – Нашето научно заведение, скъпи колеги… и колежки, разбира се, винаги е било сред най-реномираните. То е символ на култура, професионализъм, добра подготовка, но също честност и преданост. При нас са учили редица забележителни учени. Няма да е нескромно да се каже, че възпитаниците ни заемат ключовите места в управлението на Галактиката. – Но изглежда почувства, че се увлича и добави: – Поне в по-голяма част. Да се учи при нас е не само голяма чест, но и, разбира се, тежка отговорност. Моля, не се заблуждавайте, че щом бащите ви плащат таксите, вече всичко е наред. Тук само упоритият труд се цени! При нас не може да си купиш дипломата, както става на много други места.

Някои студенти се подсмихнаха под мустак, защото бяха на различно мнение.

– Колеги, предстои ни дълга съвместна работа, затова искам да преценя степента на подготовка на всеки един от вас, защото в моя клас ще останат само най-добрите! С някои от вас се знаем от частните уроци. – Още неколцина се усмихнаха лукаво, а професорът погали нежно часовника си марка „Рулес“ – нещо, което с преподавателската заплата не можеше да си позволи. – Но съм сериозно загрижен за някои други…

Още първия ден в университета синът на Нейко се чувстваше съвсем не на мястото си.

Горкият, никога не бе попадал на подобно сборище на суетни, надути и самодоволни богаташки синчета, които се интересуваха от модните течения в шапките, обувките, късите жилетки, дългите якички и какво ли още не¹, само не и от наука.

На всичко отгоре и учителят по любимата му математиката се оказа не особено умен, самовлюбен идиот. Още от първия момент не го хареса и започна да се заяжда.

Дебол също не се харесваше! Въпреки изключително високия си коефициент на интелигентност, бе твърде едър и твърде недодялан. На всичко отгоре имаше проблеми с общуването, особено с непознати. Бе отчайващо наивен и откровен, увличаше се и често го разбираха погрешно. Но нямаше мърдане! Капитан Илф настоя да изкара поне година. Една, защото бил сигурен, че през нея ще успее да вземе изпитите за всичките пет. А също и че ще намери и събере добри преподаватели за основаване на техен собствен университет.

– Не искам да мислите, колега, че съм злонамерен – обърна се към него професорът – но смятам, че подготовката ви съвсем не е достатъчна.

Дебол се постара да стане възможно най-незабележим, но беше трудно при неговия ръст.

– Сам разбирате, че едно бързо изясняване на ситуацията е само за ваше добро. Ще можете да се върнете за… да достигнете необходимото ниво на подготовка. И за доброто на вашите колеги, които ще могат да продължат необезпокоявани напред в образованието си.

– Ъ, а, ахъ. Такива са и мойте намерения – прокашля се смутено Дебол.

– Много добре. За мен е интересна вашата препоръка. Доколкото разбирам, е написана на обратната страна на парче чувал от тор?

– Ааа, да, тогава така се случи, че нямахме хартия дори за в тоале…

Професорът държеше с два пръста грубата хартия, а помощникът му прошепна:

– Едва ли е много хигиенично, професоре…

– Точно така, аз също смятам така – съгласи се Дебол – не е хигиенично с хартия, по-добре да се миеш задника след…

– Колега, моля ви!

– А… прощавайте, аз… – Горкият Дебол усети, че отново се обърква.

– И кой я е подписал, честно казано, подписът е доста нечетлив.

– Свещеникът, отец Клементие, но беше… пиян. Доста пиян. Затова и подписът му е нечетлив.

– А, разбирам – кимна престорено вежливо и нареди шепнешком на асистента си:

– Пусни го в мрежата за издирване, искам да знам кой е нещастният поп, написал препоръката за този… Обзалагам се, че е фалшива!

После продължи лицемерно учтиво, подръпвайки тънките си мустачки:

– И къде сте учили математика, уважаеми колега?

Студентите се струпаха ухилени, усещайки предстоящото забавление.

– Ами в училището – отвърна Дебол смутено. Знаеше, че изглежда смешен.

– И кое е то?

– Ами то си е нашето училище, това на село!

– И още? – повдигна вежди подканящо професорът.

– И още, татко много ми помагаше вкъщи!

– Питах за училището ви, достатъчно добро ли е, за да оправдае присъствието ви сред нас?

– О да, разбира се, много солидна направа. Всички помагаха, когато го строяхме. Почти два метра каменна основа, върху нея поставихме здрави греди, чак после използвахме готови панели…

– Колега, имах предвид качеството на преподаваната материя.

– А да! Отлично! Чичо е много добър като учител… стига да не е пил… много.

– Чичо ви, колега?

– А, всъщност не, просто така му викат всички! И аз също, макар че на мен ми е вуйчо. Защото се ожени за леля ми Жопина². Тя също е учителка, нищо че преди е била проститутка.

– Проститутка?

– Да, и то много търсена, но вече не го прави! Някои от старите още съжаляват. Преди две години старият Чвор се беше напил и поиска… услуга. Тя, разбира се, му отказа! Кметът тогава много му се разсърди и го накара да ѝ прекопае дълбоко отзад двора… така де, градината!

– Колега, моля ви! Нека говорим за стойностни неща…

– Стойността… честно казано, не знам колко е взимала. Казват, че не било много, но, разбира се, парите са били различни, обаче и тя е била по-млада и по-хубава.

– Колега, искам…

– Съжалявам, не може да ѝ искате, тя вече не го прави! Сега пак е учителка и е много добра с езиците.

– Аз…

– Но ако толкова сте навит… ще ви заведа на Дезидерия. Там до пазара, където продаваме зеленчуците, има една, която прави страхотен… и само за пет кредита!

– Какви пет кредита?

– Цената е разумна, пък и тя е много добра и ако не сте доволен, връща от парите! Половината!

– Колега! Аз не се интересувам…

– Ааа да, прощавайте! Още като ви видях, трябваше да съобразя, че предпочитате мъже, случва се…

– Предпочитам само математиката!

– Ааа, чичо казва, че математиката е като роза, не като тоалетна. За да я разбереш, трябва да я усещаш! Не да се напъваш, за да я научиш.

– Много любопитно. Какво е нивото на познания на вашия чичо или по-точно, вашия вуйчо?

– Зависи от това колко е пил, защото…

– Колега! Искам да знам какво образование има вашият преподавател. За да разбера как изобщо сте приет в нашето учебно заведение. Тук приемът е един на хиляди! Така че, моля, отговорете на въпроса ми!

– Ааа, чичо сам признаваше, че не е много добро. Спомена, че когато учел, било пълно с някакви надути нищожества, които не можели да сметнат колко уши имат на главата. И бездарни преподаватели, които не разбирали от математика и с назадничавите си виждания повече му попречили, отколкото да го научат на нещо. Единствено алкохолът го…

– И това учебно заведение също се намира при вас на село?

– Не, разбира се! Нали ви казах, училището на село го построихме съвсем наскоро, а чичо Чеп е доста по-възрастен.

– Вие го построихте? – не разбра професорът.

– Да, нали ви казах – потвърди Дебол. – Разбирате ли, първо учехме в църквата, но започнаха да идват… за да се изповядат и въпреки че отец Клементие ги караше да говорят тихо, ние чувахме всичко. Някои от децата бяха недискретни и започнаха да разказват…

– Какво? – хвана се за главата професорът.

– Ами разни неща… това за задника на стрина Кулона³, жената на кмета. Това, че на чичо Мек му е малък…

– Ама вие знаете ли… – Професорът искаше да каже: „къде се намирате“, но Дебол го прекъсна:

– Да, аз знаех отпреди да се разчуе, че татко е педераст. Той никога не го е крил, дори има…

– Колега, моля ви! – изтри челото си с кърпичка професорът.

– Извинете, обърках се, гей – смути се Дебол. – Но това няма значение, защото откакто се е оженил за мама, не е лягал с мъж… само от крак…

– Колега, искам да знам за чичо ви!

– Не, той не е педераст! Така де, гей.

– Слава богу! – каза професорът, но изглеждаше разочарован.

– Само веднъж, но бил пиян и затова не се брои!

– Мога ли да попитам поне как се казва?

– Не знам, чичо също не си спомня. Срещнали се случайно в една стара кръчма и…

– Колега, искам да знам кой ви е обучавал! Кажете за чичо ви!!!

– Той не ми е чичо, а вуйчо, защото е женен за леля Жопина.

– Проститутката?

– Да, точно! Значи и вие я познавате?

– Колега, името на преподавателя ви!!!

– Прощавайте, казва се Челесте…

– А, какво съвпадение! Като името на прочутия професор Челесте, който също е завърши образованието си тук. Знаете ли, колеги – обърна се към всички. – Имам честта да го познавам, учихме заедно! Въпреки че не мога да се сравнявам с него, той е гений! Много го биваше!

– Да, и леля Жопина го хвали, а тя ги разбира тези неща…

– Стига! – удари с показалка по бюрото професорът и щом настана тишина, продължи: – Вие едва ли сте чували за формулата му за опростяване? – Изгледа строго Дебол. – С която сложни електронни схеми могат да бъдат опростени десетократно! Той казва, че е съвсем проста, но най-големите умове се опитват от десетилетия да я разгадаят и то неуспешно.

– Прав сте, не е толкова лесно. Трудно е при определяне на променливия фактор.

– Какви ги говорите! Какво разбирате, това не е математика за осми кла…

– Да, откъде знаете, че чичо ме научи, когато бях на осем? Първо смятал да ме научи като стана на десет, но веднъж се беше много напил.

– Какво? Да не искате да кажете, че професор Челесте ви е изнасял лекции лично!

– Не, обикновено ми пишеше задачите. Когато бе много пиян и не можеше да говори добре. Вместо синус казваше сифилис…

– Колега, тук лъжите не се толерират!

– Няма лъжа, ето тук ми е написал едно писъмце до вас. – И докато професорът гледаше тъпо, Дебол измъкна лист хартия и зачете: – Скапан нещастнико, знам, че ти е малка оная работа и освен това не умееш дори да пиеш, без да оповръщаш всичко наоколо, но не си лош човек!я

Професорът дръпна хищно писмото, но и без да поглежда познатия почерк, вече бе убеден, че е от Челесте.

– Колега, моля, това е лично – изблея и излезе забързано от залата, скри се в кабинета си и зачете: – Това момче страда от проблеми с общуването, както сигурно си се убедил. Но иначе има не само най-високия коефициент на интелигентност, който съм срещал, но и безпогрешно усещане за големите числа. Освен моята препоръка, има и от папата…

– Професоре, професоре! – дърпаше го за ръката асистентът му, влязъл след него. – С тоя дебелия бъдете по-внимателен!

– О, боже! Само не ми казвай, че препоръката на парчето чувал е от папа Клементе, Манача ди Пататерно.

– Да, как познахте?!

– Очертава се интересна учебна година! – хвана се за главата професорът.

Но това е друга история.

1Включително цветът на аналните вибратори (бел. авт.).

2Жопа (рус.) – задник (бел. авт.).

3Culo (итал.) – задник (бел. авт.).

Мухата и рационалните зърна

Това е разказът, спечелил второ място в конкурса. Автор е Валентин Димитров.

Мухата и рационалните зърна

Професор доктор Сотир Сократов беше учен от средна ръка в щата на един от многото институти на академията и по-точно в секцията „Съвременни проблеми на рационалността“. Паралелно преподавателстваше в един от многото университети в страната по едноименната си коронна дисциплина.

Годините се нижеха без сътресения, докато ненадейно за самия него в главата му влетя една муха – да стане „голям доктор“, тоест доктор на рационалните науки. Отначало той се опита да я пропъди, но тя кацаше ту на лявото, ту на дясното полукълбо, вреше се и между мозъчните гънки, докато застави собственика им да се замисли сериозно върху двете страни на дилемата. От една страна, що му трябваше на баир лозе, що да си разваля научния рахатлък, да предизвиква присмеха и завистта на колегите. От друга страна, д.р.н. си беше авторитет, самочувствие, че и по-висока заплата чак до пенсия. Надделя второто…

Сократов формулира темата на дисертацията – „Философия и антропология на социално-психологическите аспекти на рационалните зърна“, прекара я леко през утъпканата академична процедура и започна инвазията в материята. Изучи сродните публикации, изкопа де-що рационално имаше в Интернет, разхвърля парчета от бъдещия научен пъзел на по-умните си студенти под форма на курсови работи, абонира се за водещото в изследваната област списание In the World of the Rational.

За около година Сотир събра и анализира теоретичната канава на дисертацията, като умело преподреждаше чуждите текстове, а тези, които преписваше мотамо, ограждаше с кавички – тези „смокинови листа“ на ширещото се плагиатство. Предстоеше натрупването на подходящ емпиричен материал, извличането от него на необходимите доказателства в интерес на научната хипотеза в съответствие с „живия живот“. Както казва народът, трябваше да се отсее зърното от плявата.

Та подкара ги той рационалните зърна – фасул, грах, ориз, леща, царевица, ечемик, ръж, елда, просо, киноа, сорго и други екзотики. Мина и през зърната на гроздето, касиса и боровинките. Цяла глава посвети на феноменалната рационалност от едно зрънце да се раждат много зрънца, които обединени в класове, кочани, шушулки или чепки, след съответната преработка даваха хляб, вино, манджи за хората и фураж за добитъка. После захапа птиците, които разбираха от зрънца, мравките, които ги събираха за зимата…

По метода на дедукцията, разглеждайки зрънцето като основен градивен елемент, в други две глави дисертантът се впусна в рационалността на химията (доказвайки гениалността на таблицата на колегата Менделеев) и физиката (похвали колегата Нилс Бор за строежа на атома). Разгледа приноса на светите Солунски братя, задето благодарение на техните буквени зрънца пишем и четем.

Опощил материалния свят, с две нови глави бъдещият голям доктор прескочи в духовното. Защото, смяташе той, крилатите мисли не могат да полетят, ако не са накълвали достатъчно рационални зърна. Разгледа семейството, трудовия колектив и бизнесекипа като рационални зрънца на по-големите социални системи. Само в политиката зацикли, защото там не можа да открие нищо рационално.

…Междувременно Сократов бе поканен на някаква „рационална“ двудневна международна конференция в един морски град, в един позападнал хотел. Най-интересното на форума бяха кафепаузите, особено когато някаква напориста доцентка на загадъчно неопределима възраст се натресе на рационалния корифей. Нещата се усложниха, когато вечерта на официалния коктейл доцентката продължаваше настойчиво да пърха около професора, правейки от време на време недвусмислено еротични намеци. Всъщност ситуацията имаше само две прогнози – или в неговата, или в нейната хотелска стая. Надделя второто…

Сотир мина набързо под душа, нафъска се с парфюм „Хуго Бос“, подарен за рождения му ден миналата година от жена му, облече ризата и завърза вратовръзката, предназначени за втория ден на конференцията.

В дамската стая го изненада бутилката вино, което доцентката бе забърсала пътьом от мокрия бюфет на коктейла. Двамата скриха нетърпението си със скучен и кратък научен разговор, отпивайки от пластмасовите хотелски чаши. Сократов прикри с отработено движение на ръката една своя начеваща прозявка и реши, че е настъпил моментът за реализация на завоалираните намеци и аванси.

Съблече сакото, разхлаби вратовръзката и с небрежно великодушие остави другите атрибути на тоалета си в ръцете на доцентката. Самият той с галантност, виждана само в любовните филми, се зае с женската тара. Разкопча няколко копчета и копринената блузка кацна грациозно на захабения ламинат. Сам се учуди на сръчността, с която разкопча някакво устройство откъм гърба. После нежно свали тънките презрамки…

Точно сега в главата на професора влетя онази, научната муха! Той бързо се опита да я пропъди, но тя кацаше ту на лявото, ту на дясното полукълбо, вреше се и между мозъчните гънки, подбутваше го към научен размисъл, което можеше да предизвика опасно разсейване. Точно сега ли, помисли си професорът, нещо трябва да нарушава душевното му равновесие. Сети се, че според Фройд за мъжката душа няма нищо по-добро от женското тяло. Концентрира се върху тялото. И не сбърка…

Вдъхновен от романтичната конференция, Сократов продължи своята офанзива срещу науката. Работата му спореше още повече, изводите кристализираха бързо, роди се неподозирана чисто нова глава, апотеоз на всичко до нея. Лесно се справи с научния апарат, изворите и източниците, дузината таблици, схеми и диаграми. Накрая изцеди всичко в убедителен автореферат.

Защитата премина в обичайните за случая хвалби от шефа на катедрата, мрънкане от рецензентите, режисирани неутрални изказвания и предварително поръчани риторични въпроси, които доказваха демокрацията в рамките на академичната автономия и гениалността на дисертанта. Оставаше само едно гласуване на научното жури (резултатът беше ясен априори), след което Сократов щеше да покани всички на коктейла (организиран също априори).

Ненадейно един от студентите, докарани зорлем на събитието в качеството на научно пушечно месо, вдигна плахо ръка откъм последните редове. Председателят на журито първом не го забеляза, но спорадични реплики оттук-оттам го насочиха в нужната посока.

– Виждам, че вдигате ръка, колега. Въпрос ли имате или изказване?

– Въпрос, само кратък въпрос – сякаш се извиняваше студентът. – Ако може господин професорът да ни каже кои, според него, с една дума все пак, са най-рационалните зърна?

Докато строеше изречението, в главата на Сократов мигновено бръмна онази, научната муха, която за малко не провали инцидентния романс, завъртяха се кадри от хотелската стая с участието на копчета и презрамки… Всъщност това бе квинтесенцията на дисертационния му труд, която този студент уцели с наивния си въпрос.

– Драги колега, то в дисертацията, най-общо, това е казано. Но, виждате ли, нещата са много по-сложни. Защото зърна – много, а в зависимост от обстоятелствата и условията различните рационални зърна проявяват своята рационалност в различен спектър и интензитет. Но ще ви кажа нещо лично, което открих на емпиричния етап от работата ми по дисертацията…

Сократов свали очилата, зарея замечтан поглед над главите на публиката и заключи:

– Най-рационалните зърна, колега, се крият в сутиените!

Избухнаха аплодисменти. За първи път в академичната сухота на аула максима бе прозвучала сочна еротична шега!

Само най-новият „голям доктор“ в страната знаеше, че това е истина… При това – голата истина!

За ползата от образованието… или училище на бъдещето

Това е разказът, спечелил трето място в конкурса. Автор е Гергина Шипочка.

За ползата от образованието…

…или училище на бъдещето

Гергина Шипочка

– Хей. Какво става? Излъчваш някакво спокойствие. Различна си. – попита ме Ая.

– Щастлива съм. – отвърнах аз.

– Защо? Да не би да ти предложи брак? – предположи тя.

– Не. – отвърнах аз.

– Ами тогава, да не би да са те повишили? Няма ли да кажеш най-сетне? – настояваше тя.

Не са ме повишили, дори напротив напуснах работа – отвърнах спокойно аз, отпивайки от чая си.

– Напуснала си работа и просто ей така пиеш чая си, ли? Как ще се справяш? Ами сметките, ами задълженията? – смаяно ме гледаше Ая.

– Защото си спомних кое е важното – намигайки й отговорих аз.

– О, моля те, пак ли си чета от онези книги за личностно развитие, казвам ти – това са пълни глупости – отегчено добави тя.

– Ха-ха, знаеш, че не чета подобна литература – засмях се аз.

– Да, но все повече звучиш като тях – отвърна тя.

– Ти обаче изглежда си наясно какво пише в тях – не останах длъжна аз.

– Ха-ха, много смешно. Какво става все пак? – загрижено попита Ая.

– Знаеш, че съм родена в много малък град – започнах аз. – Един ден, мисля, че бяхме седми клас, класната влезе и ни каза да извадим по един бял лист. Всички помним онова чувство в стомаха, когато чуехме това, нали? Е, тогава всички се стъписахме, но само Пешо се осмели да попита за какво ни е, след като имаме час на класа? Чудехме се няма ли да говорим пак за дисциплината или пък да имаме математика, за да наваксваме? Тогава класната строго повтори: „Приберете всичко и оставете само един бял лист и химикал“. Досещахме се, че няма да ни се размине и ще пишем обяснения защо миналия петък избягахме в час по рисуване. Госпожата обаче ни изненада и ни каза нещо от сорта на:

„Имате 15 минути, за да напише всеки от вас, анонимно, на листа какво означава щастието за него, какво си представя, когато чуе, че някой е щастлив. Когато сте готови, сгънете листа на четири и го оставете в купата при мен.“

Направихме го. Когато всички бяхме готови, класната ни съобщи, че ще прочете на глас всяко едно от тези листчета като никой няма да знае кое листче на кого е. И започна да бърка в купата и да чете бавно и ясно едно по едно всяко листче. Още помня някои от тях. – Започнах да ги изреждам пред Ая: –

„Щастие е да съм богат“.

„Щастие е да съм успял“.

„Щастие е да имам жена и поне две деца“.

„Щастие е Ицо да е с мен“.

„Щастие е да стана художник“.

„Щастие е да ходя на екскурзии“.

„Щастие е да помагам на по-малките от мен“.

„Щастие е да уча“.

„Щастие е да съм здрав и да тичам“.

„Щастие е да има кой да те обича“.

„Щастие е да бъда себе си“.

„Щастието само ще дойде“.

– Ти какво написа – прекъсна ме Ая.

– Ооо, това няма да ти го кажа, разбира се, но ще ти кажа какво ни каза класната, след като прочете всички листчета. Започна с:

„Виждате ли, деца, как за всеки щастието е нещо различно. И то съответства и е валидно само и единствено за вас, за вашите съкровени желания. Никой не може да определи какво ще ви направи вас щастливи, освен самите вие. Но и никой няма да дойде и да ви направи щастливи. Единствените хора, които са отговорни за вашето щастие или нещастие, не са вашите родители, приятели, бъдещи съпруги или съпрузи, а сте само и единствено вие. От вас зависи дали ще си позволите да бъдете щастливи, от вас зависи дали ще се борите да бъдете щастливи. Целият свят ще си мисли и ще е убеден, и ще ви казва какво ще ви направи щастливи, но едно трябва да запомните от днешния урок и то е, че никой по-добре от вас не знае какво е най-правилно за вас и какво ще ви направи щастливи. Не се страхувайте да бъдете себе си, само чрез поемането на този път ще успеете да постигнете вашето собствено лично щастие.

От сега нататък няма да имаме час на класа, а ще имаме час, как да го наречем, час по емоции. По време на него ще се опитаме да разберем всяка емоция – как се проявява при всеки индивидуално и ще се научим как да разграничаваме емоциите една от друга. Ще видите, че понякога вие може да си мислите, че изпитвате вина, но всъщност емоцията, която изпитвате, е срам. Затова е необходимо да познавате емоциите си, за да се научите как да се справяте с тях правилно. Ще се опитаме да обясним откъде идват и на какво ни учат, как ни определят и какво влияние оказват върху нашия живот. Ще видите как всяка емоция има своя противоположна и обратното на любовта не е омразата, а страхът. И във всяко наше действие сме водени или от любов, или от страх.

Каквото и да се случва с някого, намерете сили да му простите и не забравяйте, че емоционално всички сме на четири… години, не четвърти клас. Това означава, че ако някой е наранен, обиден или се чувства заплашен, той би реагирал така, както сте реагирали вие, когато сте били в детската градина. Спомняте ли си какво правехте тогава?

– Аз бих го настъпила – отговори някой.

– Аз бих го ритнал – отговори друг.

Ето, сега разбирате ли какво означава и до какво води да не познаваш собствените си и чуждите емоции?

Обществото е създало рамка за правилно и грешно, за добро и лошо, за щастие и нещастие, за успех и провал, но тази рамка не пасва на всички и не е за всички. И това, което за един е лошо, за друг би било прекрасно. Това, което аз възприемам като провал, за вас може би е най-големият успех. Понякога тази рамка толкова много ни повлича, че забравяме за себе си и мечтите си, водени от стремежа за подражание и „всички така правят“, страх ни е да не ни отхвърлят или казано по детски да не спрат да си играят с нас, защото нашите желания може би са различни. Но ако познаваме емоциите, ще видим, че има и толерантност, която, притежавайки ни, води до мъдростта, че всеки има право на своето мнение и наше задължение е да го уважим.

Сега виждате ли защо е необходимо да има такъв час в училище? Защото само когато познаваме себе си, емоциите си и чувствата си, бихме могли да определим какво е важно за нас и отговаря на нашата същност. И това невинаги е общоприетото, защото щастието е индивидуално, а пътят към него – още по-индивидуален и дълбоко в душата си всеки знае къде е неговото щастие.

Днес, преди да се легнете, запишете това, което ви прави щастливи, скрийте добре това листче и аз съм сигурна, че някой ден точно то ще ви помогне да стигнете до вашия път. Защото колкото сте по-малки и необременени от обществените очаквания, толкова по-верни и искрени са желанията, които имате за себе си.

А сега вадете математиката. Време е за синус и косинус.“

…още си спомням как нямах търпение да се прибера и да напиша своето листче. И с какво нетърпение чакахме следващия час на класа. – носталгично завърших аз.

– Еха, вашата класна сигурно е автор на някоя от тия книги – пошегува се Ая, а аз тъжно поклатих глава. – Какво стана всъщност? Имахте ли час по емоции? Навярно днес се нарича час по емоционална интелигентност.

– Не, следващата седмица класната не дойде, и по-следващата, и така цял месец. Назначиха заместник и по час на класа пак си имахме математика. Един ден директорът влезе и ни уведоми, че е починала. Била е болна от рак. – Тъжно погледнах Ая и усмихвайки се добавих: – Сега разбираш ли защо съм щастлива? Върнах се на пътя си. Намерих си бележката.

Родинознание (за възрастни)

Това е разказът, спечелил четвърто място в конкурса. Автор е Славия Шопова.

Родинознание

(за възрастни)

– „Мамооо, най-после пристигнахме в нашата родина!“ – така ми каза. На шест години стана, а не знае кое е България и кое – Пловдив! Не може да бъде! Колко нерви похабих да обяснявам…

Ей така се ядосва моята приятелка.

Момиченцето ѝ е едно – с розови бузки и къдрава косичка, винаги усмихнато като от реклама на млечен шоколад. Има големи любопитни очи и много въпроси. Обичам да си говоря с него, защото предпочитам да отговарям на въпроси пред това да питам. Казва се Мила. Току-що започна да учи в първи клас и всичко попива с големите си кръгли очи – каквото са учили в училище, тя го търси в познатия свят около себе си и го открива отново с учудване. Обожавам да гледам нейния възторг от света. Бях забравила това чувство, с което откриваш, че водата е мокра, а слънцето се появява от един и същ прозорец всеки ден и си отива винаги през отсрещния.

Скоро говореше за един урок по родинознание. И кой знае защо никак не може да си представи как така веднъж казват „родина“, а друг път – „България“ на едно и също нещо. Показа ми картата. Тя ѝ приличала на… моето кученце, а не на България.

Майка ѝ е ужасена.

– Нали си учителка – казва – позанимавай се с нея, аз всеки ден я изпитвам по учебниците, а виж какви глупости ми говори!

Мила може да е на шест, но поне от десет години майка ѝ знае какво иска за нея – ще учи в езикова гимназия, ще пътува много на езикови практики, ще участва в олимпиади и ще ги печели, ще завърши с отличие и всичко това – за да се запише да учи в чужбина. Днес това се цени.

И, за да положим житейските основи на мамините смели мечти, ние с Мила сядаме да си говорим за родината.

– Какво е това „родинознание“, що за предмет е? За какво си говорите в тия часове?

– Е, как за какво? За родината! – усмихнато се възмущава Мила.

– Ти много пътуваш с мама и татко, Мила.

– Много обичам да пътувам. Ние ходихме в Плевен при моята баба Милка.

– Хубаво е с баба там, нали?

– О, дааа! Аз имам там и братовчеди – Тонито и Ели. Баба ни води на разходки, ядем сладолед. Пък Тони щеше да падне във фонтана със сладоледа в ръка, знаеш ли? А дядо ни заведе на лозето да видим къде расте гроздето. Там имаше и лук. И едни домати. Аз си ги откъсвам направо от клончето и тайно не ги мия! – Тя се усмихва заговорнически и бузките ѝ правят малки трапчинки… Дано никога не изчезнат тия трапчинки! – Дядо ни заведе да видим Кай….

– … лъка!

– Да, Кайлъка! И там ядохме сладолед.

– А седнахте ли да си починете там?

– О, дааа, там има и езеро с много вода.

– Река!

– Да! И много камъни.

– Скали!

– Да! И много птици.

– А хареса ли ти пътят до Плевен? Вие сте пътували през Искърското дефиле.

Но се сещам, че говоря като учебник, и добавям:

– Когато минавахте пред планината, ти видя ли от високото една река?

– На мен ми става лошо, видях я само когато бяхме на ниско – признава си Мила.

– Реката се казва Искър. И направо е разтворила планината, за да си направи път през нея.

– Да, има големи скали и много дупки в тях.

– Пещери!

– Да! Пещери. Сигурно в тях има и мечки – много са страшни.

– Къде най-много обичаш да бъдеш, Мила? На път ли, при баба и дядо или тук в Пловдив?

– Аз много обичам баба и дядо в Плевен. И да пътувам обичам. Но най-много обичам, когато се върнем и колата спре пред нашия блок. Тук си играят моите приятелчета и аз оставам направо при тях. Баба ми маха от терасата. На пейката отсреща седи дядо Васил – той само седи, защото не може да върви, но ние ходим при него, за да си говорим за разни интересни неща. И му купуваме хляб от нашия магазин.

– Ама много е интересно при теб! Но ние си говорехме за родинознанието. В крайна сметка ти разбра ли какво е това „родина“?

– Е, как какво? Родината е всичко, което най-много обичаш – най-милото ти място, дето е мама, семейството, дето са приятелите ти…

– Да де, ама къде се намирааа?

– Как къде? В Пловдив!

– Ама разбира се! – Иде ми да се плясна по челото аз. Но само се усмихвам тъжно на отлетялото си детство, а Мила тръсва главица, защото вече ѝ е омръзнало да ми обяснява очевидните неща, които възрастните много трудно разбират и затова все питат и питат…

И аз отивам при майка й.

– Готово. Изпитах я даже.

– И какво? Видя ли какви глупости говори? Не знам само моето дете ли е така – та то дори не знае посоките на света! Питам я къде е изток, тя ми сочи надясно; запад – наляво!…

– Как да не знае? Това са посоките, ама на картата. А тя пък е само един голям и шарен лист хартия. Но виж за родината всичко знае.

– И кое е родината, знае ли? Че вчера не знаеше! Каза ли коя е родината ѝ?

– Да, каза ми – Пловдив, при мама, при баба, при децата от входа и при дядо Васко. Всичко знае детето. Напразно се притесняваш.

Тя ме поглежда. Погледът ѝ първо казва: „Видя лиии?!“, после: „Наистина ли?“, а накрая помътнява, защото очите ѝ се насълзяват от умиление.

Резултати от конкурса „За ползата от образованието“

Здравейте и честита Баба Марта!

Ето и резултатите от конкурса на тема „За ползата от образованието“. Получихме 28 творби от 22 автори от цялата страна, които се състезават в две категории – разказ и есе.

Отличихме следните разкази:

1. „Нашето научно заведение“ – Контадин Кременски
2. „Мухата и рационалните зърна“ – Валентин Димитров
3. „За ползата от образованието… или училище на бъдещето“ – Гергина Шипочка
4. „Родинознание (за възрастни)“ – Славия Шопова

И следните есета:

1. „Висшето образование – безплатно“ – Венко Димитров
2. „За ползата от образованието“ – Соня Батова
3. „За ползата от образованието“ – Николина Барбутева
4. „За ползата от образованието“ – Стилияна Иванова

Отделно искаме да отличим статията „Как да научим децата и учениците със специални образователни потребности да четат, превеждат и пишат на английски език“ от Веселина Башова.

Ще се свържем със спечелилите, за да се уговорим как да получат наградите си, а произведенията ще бъдат публикувани тук едно по едно по ред, който намираме за подходящ. Текстовете ще бъдат публикувани с правописна редакция.

Благодарим на всички участници за възможността да прочетем техните текстове!

Снежана и Божидар