Коронавирусът да изчезне

Коронавирусът да изчезне

В детската градина мечтаехме да станем астрономи и космонавти, каубои и полярни изследователи, известни учени и кинозвезди. Но това беше отдавна. А за какво си мечтаем най-често сега? За хамбургер. Или тази вечер да успеем да се наспим. Шефът да не ни тормози. Да спре да вали за ден-два, та да стигнем до парка.

Някак изчезна и очарованието на Коледа от времето, когато бяхме деца. Всъщност, едно от първите неща, за които се сещам около този празник, е големият брой самоубийства по това време на годината.

Но и сега Коледата има очарование – украсените елхи, празничните лампички, коледните песни – и човек понякога спира, за да си помечтае за големи неща. Например да поеме на пътешествие, да види екватора и полюсите, да посети Международната космическа станция. Има обаче нещо, което бих пожелала не само за себе си, а и за цялото човечество. И то е коронавирусът, пръкнал се в края на две и деветнайсета в Китай, да вземе най-накрая да изчезне, заедно с всичките си варианти. Или, в краен случай, да мутира в безобидна посока, както вируса в „Щама „Андромеда“ на Майкъл Крайтън.

Ще кажете, това не е единственият вирус на света, нито пък единственият начин да се затрие човечеството или отделни негови представители. Хората умират от какво ли не.

Само че това е вирус, предизвикал пандемия, която в рамките на година и половина уби милиони. Би било хубаво да го няма, нали?

Разбира се, най-добре щеше да бъде, ако бяхме успели да го елиминираме още в началото на пандемията, но всеобщата неорганизираност, политическите интереси и късогледството на бизнеса попречиха на това.

Надеждите ни сега са във ваксините, спазването на мерките и не на последно място – да се пръкне някой по-безобиден вариант, който да измести другите.

Разбира се, това, че не се е случило в популациите на прилепите, откъдето тръгна вирусът, не дава големи основания за такова развитие на нещата. Но човек може да си помечтае.

Онова, което най-много ни липсва сега, може би е усещането за нормалност. Да излезеш от къщи без маска на лицето, да се качиш в трамвая, да влезеш в сладкарницата да изядеш една торта, без да ти правят десет проверки на документи и телесна температура преди това. Да се видиш с приятелите си, без да обсъждате кой ваш познат се е споминал от вируса и как те не мислят да се ваксинират, защото ги е страх от ваксините, но не и от усложненията след евентуално боледуване. Да не се чудиш при всяко схващане и болка в дробовете дали не си го прихванал и от кого.

Пандемията е страшна заради физическите си измерения, но не по-малко разрушителни са психическите. А в България нямаме работеща здравна система, какво да говорим за грижите за психическото здраве, които у нас най-често се свеждат до псуване на управляващите и сипване на още една ракия.

Имаме си достатъчно проблеми и без „Коронавирус-19“.

Затова бих искала просто да го няма. Един ден да се събудя и той да е изчезнал като с магическа пръчка, и всичко отново да е както преди, само че по-хубаво. Да имаме работеща здравна система и държавно управление, и хората да не се страхуват за бъдещето си.

Не изглежда особено осъществимо, но такива са мечтите. Един път в годината можем да спрем и да помечтаем.

За свободата и отговорността да се ваксинираш

Есето е публикувано за пръв път на страницата на „Русенски таралеж“.

За свободата и отговорността да се ваксинираш

Както много други, и аз ще пиша за коронавируса. Знам, писнало ви е. На мен също. Но така или иначе е темата на деня.

Имаше период, в който всяка вечер отварях сайта coronavirus.bg, както и този на института „Джон Хопкинс“, за да видя докъде сме го докарали с цифрите. Година и половина доброволно заточение вкъщи, три месеца на село и накрая няколко напивания, след които се събудих на непознато място. По принцип не правя така. По принцип не съм чак толкова безотговорна.

Но наистина ми дойде много.

За щастие, в началото на годината се появиха така необходимите ваксини и някъде около март месец редовият гражданин получи възможността да се ваксинира. Поради политическа глупост и в пика на епидемията обаче ваксинирането с една от ваксините (единствената възможна за момента), беше отложено със седмица. Включително моето.

Все пак, поне за мен, нямаше последствия от това, ваксинирах си се мирно и тихо и вече излизам. Но някои не извадиха този късмет.

Наскоро обаче четох статия, че половината българско население решително отказва да се ваксинира, а ваксинираните в нашата мила родина според последни данни са 22% от населението. Чуват се доводи от сорта на „Ваксините не са достатъчно тествани“ (няколко милиарда поставени дози не са им достатъчни), „Не се знае какви са дългосрочните странични ефекти“ (за вируса, разбира се, са отдавна известни) и „Свободен съм да правя със себе си каквото реша“.

Макар и примамливо, последното твърдение не е съвсем вярно. Даже напротив. Да, човек може да разполага с живота си, както прецени, но само когато не пречи на другите. Ако не живеехме в общество, бих казала, че всеки може да си прави каквото си иска, защото нямаше да му се налага да се вижда с други хора и можеше спокойно да обитава построената от самия него колиба в гората.

За щастие или нещастие, живеем в общество. Което ни принуждава да се съобразяваме до известна степен с другите около нас.

Но къде свършва свободата и започва отговорността? Лесно ли е да се открие тази граница?

За съжаление, не винаги.

Купон или ремонт в новозакупения апартамент? Няма проблем, какво като другите наоколо искат да си почиват? Ежедневни семейни скандали? Ми ако не ви харесва, изнесете се.

Някои хора имат изнервящия недостатък да смятат собствената си свобода за неотменна и недосегаема, а другите – за досадна пречка. Те могат да бъдат стреснати само с полиция, но незадължително.

Що се отнася до ваксините, ситуацията е подобна. Съществуват човешки екземпляри, които смятат, че „К’во като няма да се бода?“. Ми познайте от пет пъти. Може да се озовете в болница (или в „Орландовци“) или да пратите там свои близки – ще можете ли да си го простите? Може да успеете да се осакатите (или някой друг) за цял живот.

Но така е и в другите страни. Хората са еднакви навсякъде, нали?

Защо тогава във Великобритания има 82% ваксинирани, във Франция – 80%, а в Щатите – 55%? С какво сме по-различни от тях?

Има няколко фактора, които трябва да вземем предвид. Единият е патологичното недоверие на българина към властта, съществуващо още от турското робство (а може и преди това). А и не е като управляващите да вдъхват доверие, особено в последно време. Другият е упадането на всякакви ценности и чалгаризирането на обществото през последните трийсет години. Вече не е модерно да си умен, нито да се мисли – хората си имат за това смартфони, няма нужда да се потят излишно. Освен това се оказва, че мозъкът харчи страшно много кислород и глюкоза, така че е много по-лесно да го накараме да почива, отколкото да работи. Интернет и социалните мрежи се оказват просто усилвател на човешката глупост и развъдник на мозъчни вируси. А свободата само подпомага това развитие на нещата.

Само с една свобода не се живее.

Трябва да има отговорност и ред. Трябва да има правила, които да се спазват, а у младото поколение да се възпитава вътрешното задължение да се грижи не само за себе си и близките си, а и за обществото, държавата, ако може – и за целия свят.

За съжаление, това ще понамали „свободата“, особено на безотговорните личности, които обичат да си правят каквото си искат, но лично аз смятам, че това е необходимо. И че ще е за добро. В заключение искам да кажа, че с вируса ще се справим, когато си подредим и обществото. Когато на политиците започне да им пука за народа, а на хората – един за друг. Когато народът се научи на отговорност и най-накрая се ваксинира. А дотогава по-разумните ще се бодат срещу коронавирус по веднъж в годината. Като кучетата и котките. Разбира се, ако не се пръкне щам, който преодолява ваксините и тогава хайде пак всичко отначало.

Висшето образование – безплатно

Ето есето, спечелило първо място в конкурса. Негов автор е Венко Димитров.

Висшето образование – безплатно

Заглавието звучи еретично, ако смятате, че „скъпо“ задължително означава „добро“. За някои килограм качествен салам не може да е три лева, но ако е три пъти по-скъп, тогава трябва да е добър.

Елементарната логика говори за друго – ако човек поиска, може и на него да сложи баснословна цена и да претендира за високо качество. Спирам дотук, защото сметките взеха да стават твърде бакалски, а все пак ще говорим за висше образование. За съжаление, все по-често, когато се говори за него, то е на някакво бакалско ниво, приравняващо едно човешко право до сметката за тока.

Нека се абстрахираме и от клишета като „безплатно = безпарично“ и „безплатен обяд няма“. Разбира се, че няма – говорим за това студентите да не заплащат такси за обучение, а не, че някой ще им преподава, без да получава възнаграждение.

Издръжката на всеки един студент се покрива от държавна субсидия, която под претекст, че е недостатъчна, в разрез с Конституцията, бива допълвана от студентски такси. Университетите са склонни да приемат на килограм, само и само да влизат повече пари в тях. Нормално е тогава акцентът да пада върху търсенето на пари, а не върху предлагането на качествено обучение. Цедката, през която минават бъдещите висшисти, трябва да е проверка на знанията и уменията, а не пребъркване на джобовете им.

Образователен, а не имуществен ценз. Обаче се получава точно обратното – талантливият, но със скромни финансови възможности, бива пренебрегван за сметка на платежоспособния. За единия вратите са широко отворени, а за другия – само ако намери пари.

По тази логика, входът на университета направо може да стане не приемен изпит, а явно или тайно наддаване за всяко място. Най-достойните ще са тези, които се изръсят най-много, а не тези със солидна образователна основа.

Лекар, който не е посещавал занятия, защото е ходил да мести кашони, за да учи, и лекар, който си е платил, за да влезе или излезе – при кого от двамата бихте отишли? Имущественият ценз е предпоставка за такива явления.

В противовес на това, безплатното за студента образование е предпоставка за качество. Ако паричните въпроси бъдат изхвърлени от съзнанието на академичната общност, то и студентите и преподавателите ще се концентрират върху обучението.

Това, което трябва да занимава обучаващи и обучавани, е учебният процес, а не откъде да намерят пари за него. Процес с осигурени база, практики и лаборатории, както и достойно заплащане на преподавателския труд, за да не се допуска изнудване на студенти и „преподавателски туризъм“.

Студенти отсъстват от занятия, защото им се налага да работят, за да покриват издръжката си, а на края на деня са прекалено уморени, за да прочетат нещо – тогава за какво качество говорим? Дори и да не отсъстват от занятия, студентите трябва да има свободно време да учат, но и да почиват.

Както работещият има право на отдих, такова има и студентът, защото неговото задължение е да учи. А ако е и заслужил стипендия, си е негова работа как ще я похарчи – дали за екскурзия, книги или кафене. Да не говорим, че на разговор на маса, особено при хуманитаристите, често се раждат големите идеи. Вече ако не покрива образователните изисквания – или да ги покрие, или да си ходи. Не да бъде коткан като добър клиент, за да си получи по-бързо стоката и да дойде ред на следващия клиент.

А откъде ще дойдат средствата за такова обучение е съвсем друга тема. Дали държавата ще спре да разхищава средства и ще прекрати корупционните практики. Или ще спре да финансира военни мисии и налагането на полицейщина – това е въпрос на едно мъдро управление, за което образованието и науката са действителен приоритет.

За ползата от образованието 2

Ето и есето, спечелило второ място в конкурса. Негов автор е Соня Батова.

За ползата от образованието

Понятието „образование“ съществува още от дълбока древност, когато например в Древен Египет обикновените поданици на фараона, чрез своето трудолюбие и упоритост, са успявали да се изкачат до позицията „писар“ – една от най-ценените длъжности тогава. В тези времена една такава възможност е амбицирала техния дух и въпреки пълното подчинение пред абсолютната власт на владетеля, хората са се борили да намерят своето призвание. В други древни държави като Атина и Спарта, образованието на момчетата е преминавало през различни етапи, докато се достигне до нужното военно обучение на осемнайсетгодишна възраст. Тук е важно да се спомене също за огромните изпитания „криптея“, през които те е трябвало да преминат, за да докажат своето достойнство и сила. Обхватът на тези трудности бил обширен, като включвал ходене на бос крак, кражба с цел оцеляване и вечерно ловуване за внушаване на страх у поробеното население. За разлика от тях обаче, жените не се ползвали със същите привилегии за образование и били принудени да бъдат домакини в семейството. Това поставяло ясни граници между възможностите на двата пола, като за жените често било казвано, че са неспособни да управляват своите емоции и затова им трябвал мъж, който да ги ръководи. И всичко това водело до заключението, че съществува строго различие между двата пола от образователна гледна точка.

Нека сега се пренесем няколко века напред, докато достигнем до края на деветнайсети век, когато в столици като Берлин, Лондон и Париж се разразяват масовите движения на жените за нуждите от образование, което да е достъпно и за представителките от нежния пол. В Рим обаче ситуацията изобщо не изглежда толкова цветна. Там е нечувано една жена да бъде смятана за достатъчно умна, за да получи право на качествено образование. Изключение прави младата Мария Монтесори, която взима най-тежкото решение в живота си, а именно – да се откаже от детето си в името на образованието на другите подрастващи. В своята книга „Учителка на новото време“ изключителната писателка Лаура Балдини представя с максимална точност живота на младата жена, която преследва мечтата да стане първата доктореса в Рим. Преминавайки през безбройни трудности, тя доказва на всички, че няма нищо по-важно от образованието, което ни прави пълноправни граждани на едно общество. След като защитава отлично докторската си работа, тя става главен управител на училище за слабоумни деца. Влагайки всичкото си старание и усилие, тя постига забележителни резултати в своята професия, като заедно със своя любим изчита много трудове на знаменити автори по медицина и психология. Със своята дейност тя поставя началото на съвременната концепция за образованието на слабоумните деца, с помощта на различни средства и засилване на собствените сетива и способности. Нейната вяра ѝ помага да приюти отхвърлените от обществото деца, едно от които е момченце на име Луиджи, оставено от своите родители да гние в затвора за душевноболни. Там то бива поставено на изключително мъчително ежедневие, съпътствано от живот в килия, студени душове и електрически столове. Със своята поява Мария Монтесори спасява живота му и започва да го обучава заедно с други деца на неговата възраст. Резултатите на нейните възпитаници на външните изпити превъзхождат тези на децата без проблеми, което доказва, че независимо от физическото си състояние, всяко дете, стига към него да бъде подходено с търпение и старание, може да се превърне в образован възрастен.

В днешно време до голяма степен са заличени различията между мъжете и жените в сферата на образованието, въпреки че се наблюдават деления по квоти. За съжаление обаче остава проблемът с „различните“ деца, на които се гледа с лошо око и се прилагат обучения в изолирана среда. По този начин се отнема възможността им за социализация с другите, което поражда чувство на объркване и ненавист към собственото различие. От своя страна, това влиза в противоречие с основната полза от образованието, а именно – да се изградят силни личности, със собствен начин на мислене и гражданско самосъзнание, които в бъдеще да заемат своите позиции в управлението на държавата. Ето защо според мен образованието трябва да бъде достъпно за всички, независимо от техния пол или физически характеристики.

За ползата от образованието 3

Ето и есето, спечелило трето място в конкурса. Негов автор е Николина Барбутева.

За ползата от образованието

Светът не би познал прогреса, ако човекът не се стремеше към знание. Още от Древността училището съществува като институция и събира на едно място много детски души пълни с мечти, нуждаещи се някой да им покаже как да сбъднат всичко, за което мечтаят и искат да постигнат. Училището е арена на много борби, но най-важната е да се превърнеш в личност чрез силата на знанието.

Отдадеността към образованието учи на дисциплина. Без постоянство никое знание не може да се превърне в трайно. Понякога обвиняват българското образование, че не е с практическа насоченост, но смятам, че трябва да се обръщаме винаги към това, което е проверено на местна почва у нас. Колкото и да отричат някои хора, не може да не се признае, че с най-висока степен на образованост е всяко поколение родено преди 1989 г., т.е. онази система, колкото и да изглежда остаряла на някои хора, е дала такива резултати, които съвременните подходи не могат и да си представят да постигнат сега. Виждаме от дистанция на времето каква полза те са имали за образованието върху цяла нация, а и аз имах щастието да бъда обучавана от т.нар. стара школа, която ми показа на практика каква е ползата от образованието, когато то е качествено.

Знанието е сила, която много хора днес нямат. Ценностите се изместиха, а родното училище се подкопа като обществен авторитет. Тъжно е, защото и сега, а колко повече и в бъдеще, ще берем горчивите плодове на грешките на няколко наши правителства. Но ограничен народ най-лесно се управлява – това и децата го разбраха вече! Нищо в политиката не се прави хаотично, а с насоченост. Нашите политици не са глупаци, а стратези. Манипулацията на масата се прави най-лесно чрез обезцененото образование.

Ползата от образованието се усеща най-вече, когато на пазара на труда има добре квалифицирана работна ръка. Тя раздвижва икономиката. А днес все повече работодатели се оплакват от несериозното отношение на своите млади служители. Да, това е поколението, което израсна с идеята, че може и трябва да получава много срещу минимални усилия от негова страна. Защо ли? И аз не зная защо. Сигурно и те не знаят защо, но твърдят уверено, че им се полага най-доброто и няма да работят за някакви си хиляда лева. Било им под достойнството. Невежеството идва в случая, че за скромния си жизнен път тези млади хора не са поставяни в ситуация истински да се борят, за да постигнат нещо, като първите такива борби за тях трябва да започнат от училище. Например борбата за по-добра оценка, но не от типа „може ли да ми пишете еди-колко си“, а къртовски да си извоюваш тази оценка и да си я защитиш със знания. Няколко такива „битки“ и ти вече си превъзпитан не само като ученик, но и като човек.

Може би най-голямата полза от образованието поне според мен е, че те учи да си поставяш житейски цели и да се стремиш към постигането им. Учи ни на конкуренция между нас, но и на толерантност и разбиране различията между хората. Образованият човек е пример във всяка посока. У него има доблест, откритост, прогресивно мислене, поглед към културата и неуморен стремеж за надграждане.

Не искам да мисля за още по-безпросветните времена, които предстоят. Слаба ми е надеждата вече за нещо по-добро, но все пак тя е онова малко гласче, което ни нашепва да вярваме, че предстои нещо по-светло за нас и за тези след нас. Остава да вярваме и да се стремим да даваме добрия пример, дори когато всичко изглежда обречено.

За ползата от образованието 4

Ето и есето, спечелило четвърто място в конкурса. Негов автор е Стилияна Иванова.

За ползата от образованието

„Тези, които образоват децата си добре, са на по-голяма почит от тези, които просто ги създават, защото последните само им дават живот, а първите им показват изкуството да живеят добре.“ 

Аристотел

Образованието е неразделна част от нашето общество. Почти всяко дете на планетата завършва един-два класа в училище, а броят на хората с висше образование нараства всяка година. Научно доказано е, че хората, които продължават образованието си след гимназията, печелят повече пари от останалите. Освен това те автоматично получават навици за по-здравословен живот с по-малък риск от заболявания. Като човек сблъсквал се с неграмотността и като родител смело мога да кажа: „Не оставяйте децата си с ненаучени уроци!“. Много е страшно, когато дадено същество на тази планета не може да напише молба за отпуск или автобиография. Помислете си, колко хора има в обкръжението ви провалили се и именно причината за този провал е липсата на образование. Приемете, че университетът е нещо междинно – между живота като дете и истинския живот. В университета започвате да живеете лека-полека самостоятелно, но все още има към кой да се обърнете за помощ. Започвате да си поставяте истински цели и да следвате мечти в живота, да водите своите битки. Ако се откажете от допълнително образование, прекалено бързо ще се сблъскате със суровите истини на не така лекия живот. Ще ви представя няколко факта, благодарение на които сами ще осъзнаете колко е необходимо образованието:

  • Заетостта на завършилите и нивото на тяхното заплащане

Парите са главна цел в живота на много от нас. Във всяка страна колкото е по-високо нивото на образование, толкова повече пари ще получавате. При липсата на образование с всяка изминала година става все по-трудно да си намерите работа. Докато ако сте завършили, сте само на няколко интервюта от финансова сигурност. Безработицата в страната ни като цяло не е никак малка, но за хората, направили добър подбор на специалност, тя е почти нулева.

  • Образованието ще ви накара да инвестирате в себе си и да живеете по-добър живот

По-големите доходи водят до по-големи инвестиции в неща, които носят възвръщаемост. Хората, които изкарват повече пари, отделят повече пари за самоусъвършенстване. Ако използвате парите си разумно, само след няколко години ще притежавате такива квалификации и умения, че да нямате проблем с парите до края на живота си. Образованието ще ви даде в по-късен етап да създадете и осигурите семейството си. Това, което може да направите, зависи само от въображението ви. След няколко години ще имате деца, на които ще можете да осигурите образованието. Вашият успех ще даде началото на успеха на едно поколение. Аз срещнах четири-пет преподаватели по време на висшето си образование, които оставиха следа в мен. Не само с това, което преподаваха, а с това, което бяха – те бяха необикновени личности. Образованието ме научи да мисля, засили стремежа ми към знания, то ми показа, че светът е многолико място, то ми даде възможността да бъда господар на съдбата си. Бъдещето на всяка държава зависи от образованието на децата. Отдавна е известно на всички, че успехът в образованието до голяма степен зависи от личността на учителя. Смело мога да дам пример със себе си – и до ден днешен поддържам контакти с моята учителка. Неповторим човек.

Скъпи читатели!

Вие и аз имаме късмета да живеем в забързана епоха, в която технологичният процес диктува нови нужди: появяват се и се въвеждат нови образователни технологии, базирани на комбинация от напреднали научни идеи. Вярвам, че в близко бъдеще ще бъде приоритет човек със знания.

Резултати от конкурса „За ползата от образованието“

Здравейте и честита Баба Марта!

Ето и резултатите от конкурса на тема „За ползата от образованието“. Получихме 28 творби от 22 автори от цялата страна, които се състезават в две категории – разказ и есе.

Отличихме следните разкази:

  1. „Нашето научно заведение“ – Контадин Кременски
  2. „Мухата и рационалните зърна“ – Валентин Димитров
  3. „За ползата от образованието… или училище на бъдещето“ – Гергина Шипочка
  4. „Родинознание (за възрастни)“ – Славия Шопова

И следните есета:

  1. „Висшето образование – безплатно“ – Венко Димитров
  2. „За ползата от образованието“ – Соня Батова
  3. „За ползата от образованието“ – Николина Барбутева
  4. „За ползата от образованието“ – Стилияна Иванова

Отделно искаме да отличим статията „Как да научим децата и учениците със специални образователни потребности да четат, превеждат и пишат на английски език“ от Веселина Башова.

Ще се свържем със спечелилите, за да се уговорим как да получат наградите си, а произведенията ще бъдат публикувани тук едно по едно по ред, който намираме за подходящ. Текстовете ще бъдат публикувани с правописна редакция.

Благодарим на всички участници за възможността да прочетем техните текстове!

Снежана и Божидар

Конкурс „За ползата от образованието“

Здравейте,

Време е за следващия конкурс. Този път ще го организираме заедно с художника Божидар Жеков (Буж), на тема „За ползата от образованието“. Можете да участвате с разказ до пет стандартни страници (9000 знака с интервалите) или с есе до две стандартни страници (3600 знака с интервалите) на тази тема. За разказа очакваме истории, развиващи се в училище, университет, академия, лаборатория, езиков курс и прочие (т.е. места, свързани по един или друг начин с образованието и науката), с действащи лица преподаватели, учители, студенти, учени, курсисти и т.н. В есето пък можете да споделите собствените си мисли по темата.

Най-добрите разкази и есета ще бъдат публикувани на блога ми (т.е. тук):

https://janeundead.wordpress.com/

Ако решите да изпратите текст по темата, но извън обявените жанрове (например еротичен разказ или стихотворение), обещаваме да го прочетeм, но няма да участва в основното класиране. Все пак, може да получи награда и да бъде публикуван по наше усмотрение.

Наградите ще бъдат книги – моята „Групата от Ада“, тази на баба ми Станка Димитрова, „Училище родно“ и други, както и илюстрации на вашите разкази от Буж.

Можете да прочетете „Групата от Ада“ в читанка:

https://chitanka.info/book/9627-grupata-ot-ada

Някои от работите на Буж можете да видите тук:

https://www.deviantart.com/bojidar123431/gallery

Негово дело е и корицата на „Групата от Ада“.

Няма възрастово ограничение за участие. Конкурсът не е анонимен – напишете двете си имена във файла, под заглавието. Можете да участвате с по едно произведение във всяка категория (т.е. един разказ и едно есе).

Не изпращайте модерна поезия – няма да я оценим.

Използвайте спелчек. Ако си нямате, ето един:

http://slovored.com/spellchecker/

Използвайте удобни за четене шрифтове – Times New Roman, Calibri, Liberation Serif и т.н., както и формати – doc, docx, odt, rtf, txt. Не пращайте pdf-и.

Допуска се участие на вече публикувани произведения.

Можете да изпращате произведенията си като отделни прикачени файлове на имейл адрес dielight@abv.bg до 23:59 часа на 20 февруари 2022 г.

Пожелаваме ви вдъхновение и приятно писане!