На гости в немъгливия Албион

На гости в немъгливия Албион

Съществува място, където няма джиесеми. Където жените са красиви, без да се епилират, а тревата е по-зелена, отколкото можете да си представите. Бих могъл да се върна там, братлета. Бих могъл, но не бива. Нека ви разкажа защо.

Попадна ми ръкопис – препис от препис от препис, според който трябваше да отида точно на Нова година и по пълнолуние в центъра на Стоунхендж. Тогава се отваряла вратата между нашия и другия свят и всеки можел да премине.

Отидох. Не само защото нямаше какво да правя на Нова година, освен да ида на най-смотаното и дъждовно място на планетата, построено от изкукали друиди, а и защото… май наистина нямаше какво да правя. Имах най-скучната работа на света – сортирах писма в поща. Последната жена в живота ми се беше изнесла преди години и вакуумът в съществуването ми започваше да става осезаем. Добре де, отидох заради тръпката. И за да не реша да пресичам в Ситито на червено, тайно надявайки се да ме блъсне кола.

Седях вече час на студа и вятъра, сам с бутилката уиски, а пълната луна висеше застрашително над главата ми. Погледнах си часовника – минута до полунощ, освен ако не беше замръзнал. Пред луната мина облак и после… изчезна. Изчезна всичко – и вятърът, и тъмното небе, и усещането, че аз също ще замръзна. Вместо това ме обграждаха сини небеса и зелена трева – докъдето поглед стигаше. Може би това беше добрата стара Англия, такава, каквато трябваше да бъде. Седях на тревата и не смеех да мръдна. Вероятно беше сън – последният в живота ми, преди да ме вкочани хипотермията. Да, сигурно бълнувах, обаче не ми пукаше. Посегнах към бутилката, но нея я нямаше. Така и щях да си отида, без да видя повече пиене дори в съня си.

Тогава на хоризонта се появи нещо. Приличаше на летяща чиния, но беше твърде малко. После видях, че отгоре му стои изправен човек. Скоро чинията се приближи и фигурата помаха с ръка – почти като у нас. Беше жена, не по-висока от мен и с тъмна коса.

– Здрасти! – каза жизнерадостно тя, когато машината спря.

Сепнах се. Откъде знаеше езика ми?

– Аз съм Жана – продължи жената. – И да, говоря английски. Всички тук го говорим, и ако искаш да знаеш, той произхожда от нашия свят. Какво стана, да не си глътна езика? Май сме малко срамежливи.

Тя се засмя на шегата си. А аз си имах причини да мълча. Първо, Жана беше красавица – бездънни кафяви очи, гъста черна коса и лунички по бузите. Второ, тялото й беше доста окосмено – е, не чак Йети, но девойките в Ситито биха я гледали гадничко на разминаване. Дрехата й приличаше на препаска, кръстосана с бюстие, а материята имитираше леопардова кожа и показваше щедро количество от плътта и космите й. В Лондон определено би минала за дивачка, но тук… При липсата на обект, с който да я сравня, ми се струваше по-красива от горска нимфа.

Тръснах глава. Надявах се да не чете мисли.

– Ъ, здрасти. Аз съм Стенли. Хубава полянка си имате тук. Все пак, може ли да ми кажеш къде съм попаднал?

Жана се разсмя:

– Ама, разбира се. Намираш се в Албион, но не онзи мъгливия. Часът в момента е 10 сутринта. Честита Нова година, между другото.

– Как 10? Преди малко беше 12. Полунощ, искам да кажа.

– Ех, приятелче. Време-пространствените преходи отнемат време, не знаеш ли? – изкиска се тя. – Хайде, да те водя при другите. Отдавна не сме имали гости.

Тръгнах с нея. Какво, вие щяхте ли да се дърпате? Тя ме качи на летящото си чудо, което порасна на размери, и се понесохме над равнината. Скоро започнахме да виждаме животни – кенгурута, зебри и разни твари, които напомняха коне и кучета, само дето не бяха. Няколкото глави отстрани на гърбовете им бързо размиваха приликата.

След десетина минути се оказахме пред портите на селище, съставено от бели къщи в ренесансов стил с плоски покриви.

Жана скочи долу и ми помогна да сляза от возилото, после го сгъна и прибра в някакъв невидим джоб на дрехата си. Тръгнахме пеша. Пътят беше просто отъпкана пръст, но нямаше прахоляци, които да се разнасят из въздуха. Сякаш нещо беше запечатало пръстта на мястото й.

Рязко вдигнах глава от земята. Едва ли една утъпкана пътечка беше най-интересното нещо тук. Исках да видя повече. И ето, след малко срещнахме още няколко жени, облечени по същия начин, които Жана поздрави ентусиазирано:

– Здрасти, Марджи, здрасти, Сю!

– Хей, Жана! – отговориха лениво те. За момент спряха погледа си върху мен, но се отказаха да разпитват.

Тя ме поведе към малък парк, където хората седяха на тревата и си правеха пикник. Присъединихме се към една компания, която тъкмо закусваше.

– Здравейте, приятели. Познайте какво! Водя ви гост!

– Сериозно? – попита млада блондинка с рошави вежди и огледа облеклото ми. – Откъде?

– От Англия! Намерих го край оня стар портал с камъните. Така де, камъни има само отвъд.

– Сигурно си изморен – прекъсна я друга. – Хайде, седни да хапнеш с нас.

Огледах притеснено компанията и седнах в края й. Не бях уморен, нито особено гладен, но ми беше толкова горещо, че дори когато се сетих да съблека връхните си дрехи, мислех че ще получа топлинен удар. И нищо чудно – жените бяха облечени като Жана, а малкото мъже още по-оскъдно – само по препаска. Всички бяха космати и изобщо не се притесняваха от това. Разгледах ги още веднъж и свалих ризата и тениската си, оставайки по панталон, с което допринесох значително за общата косматост на компанията. Но сякаш никой не забеляза, а вместо това започнаха да ми подават разни неща. Най-напред беше купа за миене на ръце. Поех я гнусливо, но трябваше да се измия под зоркия поглед на останалите. Не миришеше на нищо, обаче когато извадих ръцете си, имах чувството, че мога да отида с тях в операционната – толкова бяха чисти. Щом изсъхнах, ми подадоха чиния с плодове, купа с яхния и чаша чай – добрата стара традиция не беше изчезнала и тук. Нахраних се богато и после другите ми постлаха да спя – най-фината тъкан на света, прохладна като коприна и мека като памук.

Останах да живея при тях. Хората бяха мили и грижовни и нямаше скучна работа. Храната и подслонът стигаха за всички (подслонът трябваше само когато завали, което се случваше рядко), а местните правеха каквото им е приятно.

С Жана се оженихме на скромна церемония сред дърветата. Бяха минали само няколко месеца от запознанството ни, но аз я обичах силно. Година по-късно се роди синът ни Питър. Детето не плачеше, а само въртеше любопитните си очички наоколо. Сякаш чакаше кога ще дойде времето да проходи и проговори.

Един ден, когато се разхождахме с Жана и Питър, се случи нещо необичайно. Мъжът, който вървеше пред нас с жена си, изведнъж изчезна и по-лошо, сякаш никой от минувачите не забеляза. Всички продължиха разходката си, все едно нищо не е станало, дори жена ми.

– Какво беше това? – попитах паникьосан.

– О, нищо. Той просто завърши земния си път.

– Но как така?

Минувачите се обърнаха да ни изгледат. Повишаването на тон не беше прието тук.

– Ами, така – тросна се Жана.

След серия въпроси успях да откопча от нея цялата история. След сватбата жената имаше право да се освободи от съпруга си, когато си поиска, при това без предизвестие. После си намираше нов съпруг или пък оставаше вдовица, щом така предпочита. Ако тук имаше пари, сигурен съм, че щеше да получава и вдовишка пенсия, но не. Просто другите жени се надпреварваха да й помагат с къщната работа и отглеждането на децата.

Още по-стресиращо беше, че „освобождаването” ставаше точно като това пред очите ми – за един миг. Те не биха искали „животинчето” да се мъчи, нали така?

– Все пак, ние се грижим за вас – изтъкна Жана. – Както аз за теб от деня на пристигането ти. Осигуряваме ви всичко – дрехи, храна, технологии. Но и това трябва да свърши някога. Една жена има право да се отърве от бремето си, когато й дойде много. Не се безпокой, ще свикнеш. Както всички тук.

Опитах се да скрия ужасената си физиономия. През целия ден се чувствах като прояден отвътре. Жана ме поглеждаше крадешком, мислейки си сигурно, че ще ми трябва повече време да се нагодя. Аз пък мислех само за едно – Питър. Не можех да го предам в ръцете на някоя капризна и своеволна жена, която да прави каквото си иска с него. А дали щях да съм жив дотогава?

Жана се опита да поговори с мен вкъщи, но желанието ми да обсъждам въпроса беше изчезнало. Можеше ли тя да остави Албион и да замине обратно с мен за добрата стара Англия? Едва ли. А дори да заминехме, каква беше гаранцията, че нямаше да се отърве от мен по някое време и да направи с Питър каквото реши?

Легнахме си както обикновено и аз изчаках Жана да заспи. Грабнах бебето и летящата чиния и измъкнах стария ръкопис от шкафа. Слава богу, имаше начин за връщане.

Трябваше да се крием три дни, но успяхме. Минахме обратно през стария портал и се озовахме във виелицата и студа. Завих Питър по-плътно в одеялцето му и разгънах летящата чиния. Но тя не се включи. Сгънах я обратно и тръгнахме пеша. След няколко часа ни намериха луди туристи (накъде ли вървяха в този студ?) и ни помогнаха да се приберем на топло и да се сгреем. После заминахме за някакво село, което се надявах Жана никога да не е чувала. Започнах да работя в пощата и да отглеждам Питър.

Но понякога, на заспиване, ме спохождаше една мисъл. Не беше ли Жана бременна, когато заминахме? Не разбирах много от тия неща, пък и не успях да я попитам. Но ако това беше вярно, се молех, горещо се молех, този път бебето да е момиче.

Планетата на простаците

„Смъртно опасно е да си прост.“
Незнаен ученик на Теодосий Теодосиев

„Когато космическите кораби браздят Большой театър…“
Федя от „Приключенията на Шурик“

Имало една планета в Галактиката, където нямало хора. Нямало хора, но пък била пълна с простаци. Толкова прости били жителите й, че ако някой решал да открадне яйца от съседа си, след това можел да се спъне в прага на курника, защото забравял да си гледа в краката. Или път, ако крадял високотехнологични достижения, повтарял дори етикетчето с цената. Ще си кажете, а как така се е получило, че простаците имали наука и високи технологии? Е, тези простаци имали свойството (или поне една малка част от тях), да се превръщат за известно време в непростаци и през това време пишели музика и литература и развивали наука и техника, които опорочавали в свободното си, простаческо време. Плюс това, останалите човешки цивилизации, от които водела някога началото си и простаческата, били напреднали много повече от тях, но един хубав ден били страшно изненадани, когато получили радиосигнал от отдавна забравените си роднини. Вярно, радиосигналът, след като го декодирали, се оказал пълен с грешки и хората дълго време се мъчели да разберат за какво иде реч в него, но накрая отгатнали и решили да се обадят на забравените си роднини от планетата Простотия и да им предложат да се включат в Галактическия съюз, преди да са започнали да обогатяват урана.

* * *

Космическият кораб пътуваше вече няколко месеца и екипажът беше почнал да си лази сериозно по нервите. Отначало, бидейки скептични, те се чудеха как изобщо е възможно да бъде осъществен нормален контакт с простаците, но сега, прекарали толкова време във взаимната си компания, решиха че може би не са толкова лоши и даваха мило и драго да поговорят с някой друг, пък бил той и простак.

– Е, Смит, помня че ти беше от скептиците – започна капитанът.

– Точно така, сър.

– Значи не вярваш, че тези наши бедни умствено изостанали роднини могат да имат нещо полезно за нас?

– Не вярвам да имат такова и за себе си, сър. Предполагам, че науката им се е съсредоточила в проблеми като този защо падаме в банята, ако настъпим сапун, а здравеопазването – в лекуването на пърхота и еректилната дисфункция.

– Е, аз съм оптимист, Смит. Не може една цивилизация се е развила до нивото на радиото и да няма с какво да изуми далечните си братовчеди.

– Позволете ми да запазя мнението си, сър.

– Живеем в свободна Галактика, нали така, Смит? Е, ще поживеем, ще видим.

* * *

Няколко дни по-късно, когато подминаха яркото слънце на системата, екипажът наблюдаваше околностите на малката синьо-зелена планетка на екрана и обсъждаше:

– Около пет шести от повърхността е покрита с вода, това е добре за живота и еволюцията.

– Освен това оста на планетата е наклонена под двадесет и пет градуса, което предполага наличието на годишни сезони…

– Сър, сър, засякохме телевизионно предаване! – провикна се въодушевен офицерът по свръзката.

– Пуснете го на екрана, за бога! – зарази се от въодушевлението и капитанът.

* * *

Смит и Петерсън, бордовият инженер, седяха в каюткомпанията и се любуваха на синьо-зеленото кълбо през илюминаторите.

– Знаеш ли – въздъхна Петерсън, – може би тук не е чак толкова зле. В смисъл, какво точно знаем за тях? Само, че самите ние сме ги изритали преди триста години, защото ни е писнало от тъпотията им. Ами че там сега сигурно е пълно с айнщайновци, моцартовци и толстоевци!

– Не бързай толкова. Не бива да подценяваме естествения стремеж на простака да си остане прост.

– Мисля, че си доста черноглед – подразни се инженерът. През повечето време двамата се разбираха добре, но отвреме-навреме се вкопчваха в някой спор. – Ще видиш, като пристигнем.

– Да, ще ни посрещнат с реки от мед и мляко.

* * *

Подобно на Петерсън беше и мнението на корабния лекар. Той прилагаше доводи от областта на генетиката, че от глупави родители може да се роди гениално дете, а Смит на свой ред посочваше разликата между глупак и простак.

– Наистина, Смит, смятам, че си най-черногледият член на екипажа. Ако сравня психо-физиологичните параметри на когнитивната ти дейност с тези на останалите, със сигурност ще подплатя твърдението си, но мисля че няма нужда. Според мен нашите далечни братовчеди имат всички основания…

– Ако още веднъж чуя за потенциала на простаците… – закани се подразненият пилот, но не успя да довърши.

– Не е метеорит, сър – докладваше вторият пилот. – Според спектралния анализ има изкуствен произход. И по-лошо, радарът показва, че наоколо е пълно с такива отломки.

– Но какво представляват те, Далтон?

– Космически боклук.

– Капитане, продължаваме ли с предварителния план за контакт? – попита вторият пилот, който беше дежурен.

– Да – каза твърдо капитанът.

* * *

Няколко часа по-късно вече не беше толкова сигурно, че наистина трябва да продължат. Корабът им едва не беше отнесен от огромна боклучарска ракета, която също се превърна в поредния космически боклук. Местните изпратиха радиосъобщение на техния език, който беше се оказал лесен за превеждане от автоматичните преводачи. Като цяло съобщението гласеше „Мнугу съ извиниавъми!!!“ с три думи и трийсет удивителни, които софтуерът сметна за уместно да съкрати на три.

„ДУБРЕ СТИ НЕ ДУШЛЕЕЕЕЕ!!!!!“,

придружен от фойерверки и фишеци, които унищожаваха вековните дървета.

– Какво е това, по дяволите? – извика капитанът.

– Не съм сигурен, сър – докладва Далтон, – но мисля, че автоматичните системи са ни взели за астероид или по-вероятно космически боклук, който подлежи на унищожение, преди да достигне планетарната повърхност.

– А защо не ни изчакаха да слезем по-ниско?

– По дяволите, Смит, Далтон, изведете ни оттук бързо!

– Прав беше, Смит – въздъхна той. – Тук няма нищо полезно, а присъствието ни само катализира тяхната простотия, която е опасна за всички. Ще ги наблюдаваме от безопасно разстояние. Възможно е да се подобрят, но мисля че за всички ни ще е по-добре, ако най-накрая измислят атомното оръжие и се самоунищожат. Междувременно ще напиша доклад до галактическата комисия с молба да отцепят района. А ако нищо друго не проработи, най-хуманно би било да ги стерилизираме.

Теракон 2021

На 29, 30 и 31 октомври се проведе фестивалът „Теракон“ 2021 в село Кози рог, Габровско. Събитието се организира от Интегралния клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“. На него присъстваха и членове на клуба „Аркадий и Борис Стругацки“ от град Пазаджик, както и почитатели на фантастиката от цялата страна.

Основна тема на Теракона беше творчеството на Станислав Лем по случай сто години от рождението на полския фантаст. Официалното откриване се състоя на обяд на 30 октомври (събота) със слушането на предаването „Литературата, начин на употреба“, посветено на фантастиката, по програма „Христо Ботев“ на БНР с участието на Николай Генов и д-р Елена Борисова.

Във външната механа с творчеството на Лем

По-късно обсъдихме творчеството на Лем и произведенията му, издадени на български, английски, немски и други езици. Беседата води Юрий Илков.

Юрий Илков (вдясно) ни показва кабинета на Лемолога

Вечерта прекарахме в разглеждане на кабинета на Лемолога (Виктор Язневич) и обсъждане на класическите антиутопии „1984“ и „Прекрасният нов свят“ – по-специално връзката между професионалните занимания на двамата автори и отражението им в тези две произведения.

https://lemolog.livejournal.com/9194.html

Къщата за гости „Козирог“, където бяхме отседнали, се оказа приятно и удобно място. Освен от любезния домакин, бяхме посрещнати и от три котки – черно-бяла, шарена и рижава, които оцениха по достойнство всички предложени им деликатеси (и се почерпиха с качамака, който не им беше предложен).

Къща за гости „Козирог“