Грух

Разказът спечели второ място на конкурса „Море“ на НЧ „Месемврия – 2015“.

Грух

– Грух… Грух… Грух… – чу се откъм Киро.

– Грух… Грух… Грух… – отвърна му прибоят.

Стела се протегна да сръчка мъжа си. Грухтенето престана, той се обърна и зловонната му уста заизлъчва смрад към нея.

Стела го загърби, мъчейки се да заспи отново.

– Кррр…

Нямаше шанс.

В нощи като тази Стела не се надяваше да задреме. Само се молеше да съмне по-рано, за да излезе Киро с лодката си и тя най-накрая да открадне няколко часа сън. Беше омъжена за него от десет години и не го обичаше, нито пък той нея. Заедно ги държаха навикът, както и съзнанието, че ако се разведат, животът ще се влоши рязко и за двамата – Стела не притежаваше нищо на свое име, нито пък Киро, а той не можеше и да готви.

Следобеда Киро щеше да се върне с лодка, пълна с риба, ако има късмет, а ако няма – с няколко рибета в кофа. Тогава Стела щеше да се заеме с чистенето, приготвянето и консервирането на улова. Само трябваше да внимава къде го слага да се суши, защото предния път един гларус го открадна заедно с връвта.

Ако пък уловът беше добър, Киро продаваше част от него на пазара, но обикновено успяваше да хване само толкова, колкото да изхрани себе си, нея и възрастните си родители.

– Бълбук… Стъъъърг… Грррууууух! – чу се отново.

Стела протегна ръка и отново го сръчка. После се хвана за предмишницата – дано не разтегне някое сухожилие.

Всъщност, Киро издаваше тези звуци всяка нощ. Стела беше пробвала всичко – приспивателни, успокоително, тапи за уши. Спасението беше само едно – да не спи в една стая с него. За съжаление, заради минималната жизнена площ и това, че другата стая бе изцяло заета от натурии, нямаше начин.

– Скръъъъц!

„Боже, този звук не го бях чувала скоро“, помисли си тя.

– Киро! Стига, искам да спя!

Скърцането престана, но след малко отново се чу:

– Груххх…

Често нощем Стела си мислеше дали да не го задуши с възглавницата. Или пък да го удави, отрови, намушка… Каквото и да е, само да не се налага да го слуша повече. Радваше се, когато навън бушува буря – гръмотевиците го караха да се стряска и за кратко млъкваше.

Стана и отиде в тясната кухня.

– Грух… Грух… Грух… – по навик долови откъм морето.

– Фъррр… – отвърна му Киро от другата стая.

Стела огледа тясното диванче в кухнята. И преди се беше опитвала да спи там – няколко пъти се схвана цялата, а веднъж дори се изтърси.

Върна се в спалнята.

– Пръъъц! – посрещна я гостоприемно Киро.

Засмърдя почти веднага.

„Майчице, какво толкова е ял?“. Каквото всеки ден, отговори си, и отвори по-широко прозореца. Само че обикновено не произвеждаше чак такъв ефект.

Хич не й се искаше да го удушава. Първо, щеше да иде в затвора. И второ, проклетите му родители притежаваха цялата семейна собственост. Всичко щеше да е напразно.

Най-накрая хоризонтът започна да просветлява. Киро се размърда, изхърка още сто пъти, пръдна пак и будилникът звънна. Той го отлага няколко пъти, но накрая го изключи и стана.

„Яж каквото има“, би му казала Стела, ако не се унасяше. Но той си го знаеше.

Когато чу тръшкането на входната врата, блажено се предаде на съня.

Събуди се в късния следобед. Киро още го нямаше. Изми се, яде, после се захвана да чисти из къщи. Всичко беше толкова хубаво, когато мъжът й не беше тук. Можеше да си пуска музика, да гледа филми, да се забавлява.

След няколко часа започна да се стъмва, а той още не си беше дошъл. Стела започна да се притеснява. Отиде до пристанището, разходи се из селото, пита дали някой не го е виждал. Нищо.

Легна да спи. И преди се беше случвало да отсъства някоя вечер, ако лодката му се запилее в морето.

„Може да има любовница“, помисли си тя, но отхвърли тази идея. Киро и любовница. Гол, бос, шкембелия и вонящ на риба. Коя ще го вземе такъв? Освен това беше и беден.

– Грух… Грух… Грух… – обади се прибоят, но Стела го пренебрегна и заспа дълбоко за пръв път от месеци.

Когато Киро не се появи и на следващия ден, тя се обади в полицията. Обявиха за го издирване, а Стела се чудеше дали клетвите й най-накрая не са го стигнали. Много й се искаше някой ден просто да изчезне в морето. Почувства се гузна. И Киро душа носеше. Само да си я пуска някъде по-далеч от нея!

На третия ден тревогата и вината я заливаха цялата. Сложи да готви, колкото да прави нещо. Успокояваше се, че ако Киро си дойде, ще е гладен. Не можа да заспи цяла нощ. Чудеше се какво е станало с него; какво ще стане с нея и с малкия й свят, ако не се появи. Сигурно родителите му щяха да я изхвърлят от къщата.

– Грух… Грух… Грух… – шумолеше прибоят, а тя се мяташе неспокойно.

Заспа и засънува Киро. Киро, който я сочеше с пръст обвинително.

Събуди се с пот на челото.

Няколко дни по-късно намериха лодката му. От него обаче – никаква следа. Нямаше и улов.

Стела застяга багажа си, защото знаеше какво ще последва – родителите му отдавна дебнеха случай да се отърват от нея. Добре, че бяха толкова дебели, та едва се движеха, иначе досега да са цъфнали.

На вратата се потропа, което й се стори странно. Тук никой не чукаше, а направо влизаха.

– Стелке, тука ли си? – Беше районният полицай.

Сърцето й се заседна по пътя към гърлото.

– Намерихте ли го?

– Тц… – Полицаят изцъка с език. – Дойдох да ти кажа, че родителите му приритват. Засега се оправят сами, но някой ще трябва да се погрижи за тях. А, и са си навили на пръста да те гонят.

– Май е най-добре някой друг да се погрижи за тях, в такъв случай. Звъняхте ли на сестра му?

– Звъннахме, но ще й трябва време.

– Добре. Багажът ми е събран.

Полицаят кимна, после си тръгна. Стела отново се разшета из къщата. Не искаше да я оставя мръсна.

На другия ден едно от селските хлапета влетя вътре.

– Лельо Стели! – провикна се. Като я видя, че приближава, изстреля: – Баба Минка и дядо Коста казаха да се махаш от тук.

После побягна.

Стела въздъхна. Сега не можеха да й направят нищо, но в момента, в който обявят сина им за безследно изчезнал, щяха да им се развържат ръцете.

Няколко дни по-късно тя взе багажа си и заключи входната врата. Не смяташе да им доставя удоволствието да я изгонят. Не знаеше къде ще отиде, но имаше роднини в града. Може би щяха да я приютят за няколко седмици, през които да си намери квартира. Бяха й останали малко пари от последния туристически сезон, когато работи като готвачка там.

Тя огледа за последно къщата и въздъхна. Много от вещите й бяха останали, но нямаше как да вземе всичко. Преместването струваше пари, а и къде щеше да сложи нещата си? Дъртите най-вероятно щяха да ги изхвърлят.

Докато минаваше през центъра, я извика старата баба Пена.

– Стеле, ти накъде?

– Към града, бабо Пено. На гости на роднините.

– А, аз рекох, че към баба-Минкини.

Стела се учуди. Цялото село знаеше, че не се спогаждат.

– А защо там? – отрони се от устата й.

– Че как защо? Кой ще организира погребението?

– Какво погребение, бе, бабо Пено? Нали моя Киро още не са го намерили?

– На баба Минка и дядо Коста, ма! Не си ли чула, вчера се споминаха.

Заета със собствените си тревоги, Стела не беше слизала към селото няколко дни. А и никой не я беше уведомил. Остави саковете на земята и започна да се смее с цяло гърло.

– Стеле, да не се побърка?! – шашна се баба Пена.

– Добре съм, бабо Пено – успя да изхълца тя през смях. – Прощавай, май съм забравила печката включена.

Нарами пак тежките сакове и хукна към къщи. С липсата на Киро, сега наистина тя трябваше да се занимае с погребението. Първо обаче реши да разбере какво е станало. Оказа се, че родителите му – дебелите зли старци, както ги наричаше наум – наистина са се поболели от изчезването на Киро, и тъй като не успели да си го изкарат на нея („Жена му е виновна! Ако му беше родила деца, нямаше момчето ми да пропадне в морето!“, казвала баба Минка на комшиите), вдигнали кръвно и двамата получили удар скоро един след друг. Съседите ги открили, когато било вече твърде късно.

Стела въздъхна и тръгна към пощата да се обади на сестра му. Поприказваха малко, после тръгна да организира погребението.

На него дойдоха няколко роднини, и това беше. Старите не се бяха разбирали много със съселяните си. Дойде и сестрата от града – двете не се мразеха, но не бяха и близки. Тя щеше да получи всичкото наследство, но явно беше решила да се покаже щедра, защото остави на Стела къщичката и лодката на Киро.

С лодката не знаеше какво да прави, но къщичката й беше скъпа. Смяташе да я стегне малко, с каквито пари й бяха останали, а после щеше да го мисли.

Прибра се от погребението, взе успокоителни и легна. Унесе се. Присънваше й се Киро. Киро я сочеше с пръст и викаше: „Ти! Ти си виновна!“.

Събуди се отведнъж. Погледна до себе си, обиколи къщата. Киро го нямаше.

Отново легна. Пак се унесе. Киро я гледаше обвинително: „Ако не беше ти, мама и тате още щяха да са живи!“.

Пак обиколи къщата и легна за трети път.

„И аз щях да съм тук“.

– Грух… Грух… Грух… – долетя до нея познатият звук.

Стела се услуша. Да не би Киро да се е върнал и да си е легнал, докато е спяла? Но него го нямаше. И вероятно никога нямаше да се появи.

Чуваше се само прибоят. Стела въздъхна, обърна се на другата страна и най-сетне заспа спокойно.

На гости в немъгливия Албион

На гости в немъгливия Албион

Съществува място, където няма джиесеми. Където жените са красиви, без да се епилират, а тревата е по-зелена, отколкото можете да си представите. Бих могъл да се върна там, братлета. Бих могъл, но не бива. Нека ви разкажа защо.

Попадна ми ръкопис – препис от препис от препис, според който трябваше да отида точно на Нова година и по пълнолуние в центъра на Стоунхендж. Тогава се отваряла вратата между нашия и другия свят и всеки можел да премине.

Отидох. Не само защото нямаше какво да правя на Нова година, освен да ида на най-смотаното и дъждовно място на планетата, построено от изкукали друиди, а и защото… май наистина нямаше какво да правя. Имах най-скучната работа на света – сортирах писма в поща. Последната жена в живота ми се беше изнесла преди години и вакуумът в съществуването ми започваше да става осезаем. Добре де, отидох заради тръпката. И за да не реша да пресичам в Ситито на червено, тайно надявайки се да ме блъсне кола.

Седях вече час на студа и вятъра, сам с бутилката уиски, а пълната луна висеше застрашително над главата ми. Погледнах си часовника – минута до полунощ, освен ако не беше замръзнал. Пред луната мина облак и после… изчезна. Изчезна всичко – и вятърът, и тъмното небе, и усещането, че аз също ще замръзна. Вместо това ме обграждаха сини небеса и зелена трева – докъдето поглед стигаше. Може би това беше добрата стара Англия, такава, каквато трябваше да бъде. Седях на тревата и не смеех да мръдна. Вероятно беше сън – последният в живота ми, преди да ме вкочани хипотермията. Да, сигурно бълнувах, обаче не ми пукаше. Посегнах към бутилката, но нея я нямаше. Така и щях да си отида, без да видя повече пиене дори в съня си.

Тогава на хоризонта се появи нещо. Приличаше на летяща чиния, но беше твърде малко. После видях, че отгоре му стои изправен човек. Скоро чинията се приближи и фигурата помаха с ръка – почти като у нас. Беше жена, не по-висока от мен и с тъмна коса.

– Здрасти! – каза жизнерадостно тя, когато машината спря.

Сепнах се. Откъде знаеше езика ми?

– Аз съм Жана – продължи жената. – И да, говоря английски. Всички тук го говорим, и ако искаш да знаеш, той произхожда от нашия свят. Какво стана, да не си глътна езика? Май сме малко срамежливи.

Тя се засмя на шегата си. А аз си имах причини да мълча. Първо, Жана беше красавица – бездънни кафяви очи, гъста черна коса и лунички по бузите. Второ, тялото й беше доста окосмено – е, не чак Йети, но девойките в Ситито биха я гледали гадничко на разминаване. Дрехата й приличаше на препаска, кръстосана с бюстие, а материята имитираше леопардова кожа и показваше щедро количество от плътта и космите й. В Лондон определено би минала за дивачка, но тук… При липсата на обект, с който да я сравня, ми се струваше по-красива от горска нимфа.

Тръснах глава. Надявах се да не чете мисли.

– Ъ, здрасти. Аз съм Стенли. Хубава полянка си имате тук. Все пак, може ли да ми кажеш къде съм попаднал?

Жана се разсмя:

– Ама, разбира се. Намираш се в Албион, но не онзи мъгливия. Часът в момента е 10 сутринта. Честита Нова година, между другото.

– Как 10? Преди малко беше 12. Полунощ, искам да кажа.

– Ех, приятелче. Време-пространствените преходи отнемат време, не знаеш ли? – изкиска се тя. – Хайде, да те водя при другите. Отдавна не сме имали гости.

Тръгнах с нея. Какво, вие щяхте ли да се дърпате? Тя ме качи на летящото си чудо, което порасна на размери, и се понесохме над равнината. Скоро започнахме да виждаме животни – кенгурута, зебри и разни твари, които напомняха коне и кучета, само дето не бяха. Няколкото глави отстрани на гърбовете им бързо размиваха приликата.

След десетина минути се оказахме пред портите на селище, съставено от бели къщи в ренесансов стил с плоски покриви.

Жана скочи долу и ми помогна да сляза от возилото, после го сгъна и прибра в някакъв невидим джоб на дрехата си. Тръгнахме пеша. Пътят беше просто отъпкана пръст, но нямаше прахоляци, които да се разнасят из въздуха. Сякаш нещо беше запечатало пръстта на мястото й.

Рязко вдигнах глава от земята. Едва ли една утъпкана пътечка беше най-интересното нещо тук. Исках да видя повече. И ето, след малко срещнахме още няколко жени, облечени по същия начин, които Жана поздрави ентусиазирано:

– Здрасти, Марджи, здрасти, Сю!

– Хей, Жана! – отговориха лениво те. За момент спряха погледа си върху мен, но се отказаха да разпитват.

Тя ме поведе към малък парк, където хората седяха на тревата и си правеха пикник. Присъединихме се към една компания, която тъкмо закусваше.

– Здравейте, приятели. Познайте какво! Водя ви гост!

– Сериозно? – попита млада блондинка с рошави вежди и огледа облеклото ми. – Откъде?

– От Англия! Намерих го край оня стар портал с камъните. Така де, камъни има само отвъд.

– Сигурно си изморен – прекъсна я друга. – Хайде, седни да хапнеш с нас.

Огледах притеснено компанията и седнах в края й. Не бях уморен, нито особено гладен, но ми беше толкова горещо, че дори когато се сетих да съблека връхните си дрехи, мислех че ще получа топлинен удар. И нищо чудно – жените бяха облечени като Жана, а малкото мъже още по-оскъдно – само по препаска. Всички бяха космати и изобщо не се притесняваха от това. Разгледах ги още веднъж и свалих ризата и тениската си, оставайки по панталон, с което допринесох значително за общата косматост на компанията. Но сякаш никой не забеляза, а вместо това започнаха да ми подават разни неща. Най-напред беше купа за миене на ръце. Поех я гнусливо, но трябваше да се измия под зоркия поглед на останалите. Не миришеше на нищо, обаче когато извадих ръцете си, имах чувството, че мога да отида с тях в операционната – толкова бяха чисти. Щом изсъхнах, ми подадоха чиния с плодове, купа с яхния и чаша чай – добрата стара традиция не беше изчезнала и тук. Нахраних се богато и после другите ми постлаха да спя – най-фината тъкан на света, прохладна като коприна и мека като памук.

Останах да живея при тях. Хората бяха мили и грижовни и нямаше скучна работа. Храната и подслонът стигаха за всички (подслонът трябваше само когато завали, което се случваше рядко), а местните правеха каквото им е приятно.

С Жана се оженихме на скромна церемония сред дърветата. Бяха минали само няколко месеца от запознанството ни, но аз я обичах силно. Година по-късно се роди синът ни Питър. Детето не плачеше, а само въртеше любопитните си очички наоколо. Сякаш чакаше кога ще дойде времето да проходи и проговори.

Един ден, когато се разхождахме с Жана и Питър, се случи нещо необичайно. Мъжът, който вървеше пред нас с жена си, изведнъж изчезна и по-лошо, сякаш никой от минувачите не забеляза. Всички продължиха разходката си, все едно нищо не е станало, дори жена ми.

– Какво беше това? – попитах паникьосан.

– О, нищо. Той просто завърши земния си път.

– Но как така?

Минувачите се обърнаха да ни изгледат. Повишаването на тон не беше прието тук.

– Ами, така – тросна се Жана.

След серия въпроси успях да откопча от нея цялата история. След сватбата жената имаше право да се освободи от съпруга си, когато си поиска, при това без предизвестие. После си намираше нов съпруг или пък оставаше вдовица, щом така предпочита. Ако тук имаше пари, сигурен съм, че щеше да получава и вдовишка пенсия, но не. Просто другите жени се надпреварваха да й помагат с къщната работа и отглеждането на децата.

Още по-стресиращо беше, че „освобождаването” ставаше точно като това пред очите ми – за един миг. Те не биха искали „животинчето” да се мъчи, нали така?

– Все пак, ние се грижим за вас – изтъкна Жана. – Както аз за теб от деня на пристигането ти. Осигуряваме ви всичко – дрехи, храна, технологии. Но и това трябва да свърши някога. Една жена има право да се отърве от бремето си, когато й дойде много. Не се безпокой, ще свикнеш. Както всички тук.

Опитах се да скрия ужасената си физиономия. През целия ден се чувствах като прояден отвътре. Жана ме поглеждаше крадешком, мислейки си сигурно, че ще ми трябва повече време да се нагодя. Аз пък мислех само за едно – Питър. Не можех да го предам в ръцете на някоя капризна и своеволна жена, която да прави каквото си иска с него. А дали щях да съм жив дотогава?

Жана се опита да поговори с мен вкъщи, но желанието ми да обсъждам въпроса беше изчезнало. Можеше ли тя да остави Албион и да замине обратно с мен за добрата стара Англия? Едва ли. А дори да заминехме, каква беше гаранцията, че нямаше да се отърве от мен по някое време и да направи с Питър каквото реши?

Легнахме си както обикновено и аз изчаках Жана да заспи. Грабнах бебето и летящата чиния и измъкнах стария ръкопис от шкафа. Слава богу, имаше начин за връщане.

Трябваше да се крием три дни, но успяхме. Минахме обратно през стария портал и се озовахме във виелицата и студа. Завих Питър по-плътно в одеялцето му и разгънах летящата чиния. Но тя не се включи. Сгънах я обратно и тръгнахме пеша. След няколко часа ни намериха луди туристи (накъде ли вървяха в този студ?) и ни помогнаха да се приберем на топло и да се сгреем. После заминахме за някакво село, което се надявах Жана никога да не е чувала. Започнах да работя в пощата и да отглеждам Питър.

Но понякога, на заспиване, ме спохождаше една мисъл. Не беше ли Жана бременна, когато заминахме? Не разбирах много от тия неща, пък и не успях да я попитам. Но ако това беше вярно, се молех, горещо се молех, този път бебето да е момиче.

Морето и Ани

Този разказ е писан по задача от писателската работилница в Китен 2011: „Представете си, че сте от противоположния пол, седите си на плажа и изведнъж пристига някой досаден сваляч или свалячка, когото много ви се иска да разкарате (поне отначало). Опишете случката.“

Морето и Ани

Беше понеделник и за пръв път от толкова месеци не бях на работа.

– Слушай, Владимире, трябва да си вземеш отпуска – беше казал началникът ми.

– Ама, шефе… – тръгнах да възразявам.

– Няма „шефе“, от цял месец ми се мъкнеш с торбички под очите, слънцето си го виждал само на картинка, още малко и ще замязаш на призрак. Още утре си събирай багажа и иди някъде да си починеш. Планина, море, село – ти си избираш. Сега нямаме много работа, така че изчезвай. Ще те извикам, като ми потрябваш.

Изслушах без въодушевление тирадата и кимнах. Разбира се, беше прав, но не ми се почиваше точно сега, а и си нямах най-малката представа с какво ще си уплътнявам времето, когато не съм на работа.

И ето ме сега в ранната понеделнична сутрин – препичам се на плажа, пия кафе и чета вестник „Капитал“. Поне се изхитрих се да си наема чадър и шезлонг, така че няма нужда да се пържа като кюфте на плоча, пльоснат на тънка хавлия върху нажежения пясък като другите курортисти. Мога да си го позволя, а и така няма да ми досаждат хлапетата, замерящи се с вода край кърпите на родителите си. Нито пък закъснелите плажуващи, които трескаво търсят свободно квадратче нагрята до крайност земя, където да опънат хавлийките си, пръскайки пясък на всички посоки, преди да затърчат като луди към водата.

Чакайте, „без досадници“ ли казах? Явно съм прибързал, защото около половин час след настаняването ми на плажната ивица край чадъра ми се завъртя някакво същество от женски пол, чиито телеса показваха принадлежност по-скоро към джуджешката раса. Беше трътлеста, с малка глава, дебели крака и две гигантски цици като пъпеши-рекордьори. Може би имаше мъже, които биха го намерили за красиво, но имаше нещо твърде несъразмерно в нея. Беше облечена с къси панталонки, които караха крачетата ѝ да изглеждат още по-къси и по-дебели, и горнище на бански, подплатено със солидни банели, които едва удържаха двата пъпеша. В ръката си мъкнеше гигантска плажна чанта от тип „тагърджук”, издута до пръсване.

– Свободно ли е? – попита тя и посочи към другия шезлонг, подреден край пластмасовата масичка.

– Не – казах грубо и поклатих глава. – Чакам един приятел.

– Е, приятелят ти май няма да дойде скоро – огледа се тя и оповести заключението си със сладко-лигав гласец. – Значи мога да седна.

Гледах наглото същество със свъсени вежди, но тя изглежда не забелязваше недоволството ми. Вместо това извади от тагърджука туба с плажно масло и започна да се маже. Накрая все пак забеляза, че я гледам, остави тубата на масичката и каза нахално:

– Да се запознаем. Аз съм Ани. Хихихихи.

Не ѝ отговорих нищо.

– Нямаш ли си име, сладък?

– Имам, но не е твоя работа.

– Е, сега ще ме караш да отгатна. Чакай да помисля… Може би Иван? Жоро?

– Не позна – казах ѝ и се усмихнах иронично. Тя обаче го прие като покана да продължи да ми досажда.

Хванах с нервно движение вестника и го разгърнах на произволна страница. Опитах се поне да прочета заглавието най-отгоре, но бях толкова ядосан, че нищо не ми влизаше в главата. След пет минути циклене на първото изречение от статията, лигавото гласче на съществото Ани ме изтръгна окончателно от четенето:

– Хей, готин, ти няма ли да плуваш?

Вдигнах глава над вестника и забелязах двата рекордьора, заплашително надвесени над мен. Пред опасността да ми се стоварят върху главата реших, че все пак може да плувам, затова оставих вестника на масичката, затиснах го с кафето и последвах съществото, което ентусиазирано търчеше, тръскайки големия си задник и гигантските цици в посока към морето. На границата между плажа и водата тя ме изчака, хвана ме за китката и ме затегли зад себе си. Едва успях да се отскубна от нея, когато водата ми стигаше до кръста и се хвърлих цял вътре, за да се намокря изведнъж. След това заплувах към дълбокото с надеждата, че не е толкова добър плувец и ще се откаже да ме следва. Спрях дотам, където едва достигах дъното на пръсти – все пак не исках да се удавя. Само минута по-късно се довлече и тя, плувайки около мен като малка крастава жаба. Обви малките си ръчички около врата ми, примъкна се по-близо до мен и се наведе да ме целува. Изпаднал в дива паника, защото изобщо не можех да плувам, а и защото устата на Ани миришеше на кисели краставички с чесън, трескаво търсех изход от положението си. И тъкмо когато бях решил да викам за помощ, я забелязах – малка черна буболечка, която плуваше любопитно около нас. Явно се чувстваше привлечена от човешката плът. Сигурно беше щипалка.

Хрумна ми план. Протегнах ръка и улових буболечката с два пръста. Тя естествено веднага ме ухапа, нейната верица! Насочих ръката си към задника на Ани и я погалих. Тя доволно отпусна глава на рамото ми. В следващия момент пуснах щипалката в панталонките ѝ.

– Ааааааа! – извика тя и започна да бърка като полудяла из тях.

Използвах момента на изненада и заплувах колкото мога по-бързо към брега. Когато излязох, видях, че Ани още се бори с другата нахалница и току подрипва.

– Ей, момчета, там някой се дави! – викнах към спасителите, които по щастлива случайност бутаха едно водно колело към морето.

Двамата зарязаха колелото и хукнаха към водата, а аз хвърлих един последен поглед към Ани и беж към шезлонга. Бързо си нахвърлях нещата в плажната найлонова торба и затичах презглава към квартирата. Аз и море, как ли пък не! По-добре да ида при чичо на село, там има само старци. И ако пак дойде някоя нахалница, ще я прасна по главата с правата лопата.

Рожденият ден на Светльо

Разказът спечели трето място на конкурса „За виното и любовта“ на читалище „Дряновска пробуда-2008“. Свързан с романа „Спи с мен“, но не разкрива сюжета му.

Рожденият ден на Светльо

Случи се през пролетта на втори курс. Светльо Стайков, по-голям от мен с десет години и вече асистент, имаше рожден ден. Ставаше на тридесет и една. Не бях поканена лично, но друг приятел ме взе със себе си като придружителка. Рождените дни във факултета обикновено протичаха по един и същ начин – в някой кабинет се събират група преподаватели и въртящите се около тях кръжочници и дипломанти (основно мъже), нарежда се маса с хляб, салати и ядки, и много, много алкохол; после се започва.

Пияните преподаватели бистрят политиката, а младите си подхвърлят шегички. Ако има китара, започват да свирят и да пеят „Чувал чувал“. С увеличаването на градусите се чува все повече руска реч, а от стената изпод вежди те гледа портретът на Сталин, под който са кръстосани два ножа.

Мила родна картинка.

Така беше и този път, с изключение на китарата. Възрастните мъже спореха за и против комунизма, рожденикът им се смееше на висок глас. Другите си говорехме тихо. Виното се лееше, както и твърдият алкохол. С опиянчването на гостите споровете се изостриха, а шегичките станаха по-солени. Другата жена, която беше обещала да намине, никаква я нямаше, така че, колкото и да се свивах, си оставах идеалната мишена за младите зевзеци.

Светльо излезе. След него и Петко, приятелят, който ме беше довел, защото имал да си довършва някаква работа.

Сисадминът потри доволно ръце и ме почна:

– Ясенке, какви мъже харесваш?

– С дълга коса – отговорих като видях, че такива наоколо няма.

– А коя ти е любимата поза? – не мирясваше той.

Опитах да го игнорирам, но вече половината присъстващи ни гледаха сеира и се смееха. Само двамата политолози не ни забелязваха, увлечени в дискусията си. В този момент чух нещо от далечния ъгъл на стаята. Някой ми говореше тихо… за математическите гимназии.

Преместих се близо до него, за да го чувам, а онези се преместиха до мен, за да продължат да ме тормозят.

– Е, айде де, Ясенке, отговори на Васко! – включи се демонстраторът ни Тошо.

– Василе, Тодоре! – обади се новият ми познайник. – Я оставете момичето на мира!

Те се разхилиха пиянски, но все пак ме оставиха и тръгнаха да си търсят нова цел.

– Аз съм Явор – каза той и протегна ръка.

– Ясена.

– Какво пиеш?

Показах му пластмасовата чашка с червено вино, почти празна. Той се пресегна и ми доля. Изглеждаше също толкова подпийнал колкото другите, но пък не дрънкаше глупости, така че реших да се задържа около него.

Светльо се върна, после и Петко. Заприказваха се. По някое време дойде дори Пенка, другата ни сисадминка. Аз си останах до Явор, с когото обсъждахме науката, образованието и литературата.

– Да ходим да пушим? – предложи изненадващо.

– Не пуша, но ще дойда с теб.

Той си взе цигарите и виното, аз – моето и чиния соленки. Отидохме на близката тераса, където Явор запали, а аз продължих да пия. Отдавна вече не бях трезва, а леко почервенелият научен работник до мен ме забавляваше с приказки за студентстването си. Когато си изпуши цигарата, се приближи до мен и ме прегърна, а аз го целунах. И двамата бяхме пияни, и двамата високи около един и шейсет и нещо, така че си паснахме.

Върнахме се в стаята. Споровете за политика продължаваха, но този път закачките на Васко, Тошо и Пенка ги заглушаваха.

Единадесет отлетя, а скоро след това и последният ми шанс да си хвана рейс.

– Живея на едно таванче наблизо. Ела с мен – предложи Явор.

– Добре.

Изпратихме Светльо и Петко, после слязохме към хотел „Хемус“, хванати за ръка. Пеехме „Ваше благородие“.

Най-накрая стигнахме таванчето на Явор. Правихме каквото правихме, после заспахме.

На по-следващия ден си уредихме среща на едно стрелбище и скоро започнахме да излизаме. Връзката ни продължи три месеца. Бяхме щастливи, но се намери какво да ни раздели – облакът използвачи около Явор и моята неприязън към тях, която ме караше да крещя и да хвърлям предмети.

Дали Явор ме обичаше, и до днес не знам. Вероятно ме е обичал, доколкото му позволява характерът. Но аз бях тази, която бавно се влюби в него и която все още го обича. Ден след ден и нощ след нощ.

Планетата на простаците

„Смъртно опасно е да си прост.“
Незнаен ученик на Теодосий Теодосиев

„Когато космическите кораби браздят Большой театър…“
Федя от „Приключенията на Шурик“

Имало една планета в Галактиката, където нямало хора. Нямало хора, но пък била пълна с простаци. Толкова прости били жителите й, че ако някой решал да открадне яйца от съседа си, след това можел да се спъне в прага на курника, защото забравял да си гледа в краката. Или път, ако крадял високотехнологични достижения, повтарял дори етикетчето с цената. Ще си кажете, а как така се е получило, че простаците имали наука и високи технологии? Е, тези простаци имали свойството (или поне една малка част от тях), да се превръщат за известно време в непростаци и през това време пишели музика и литература и развивали наука и техника, които опорочавали в свободното си, простаческо време. Плюс това, останалите човешки цивилизации, от които водела някога началото си и простаческата, били напреднали много повече от тях, но един хубав ден били страшно изненадани, когато получили радиосигнал от отдавна забравените си роднини. Вярно, радиосигналът, след като го декодирали, се оказал пълен с грешки и хората дълго време се мъчели да разберат за какво иде реч в него, но накрая отгатнали и решили да се обадят на забравените си роднини от планетата Простотия и да им предложат да се включат в Галактическия съюз, преди да са започнали да обогатяват урана.

* * *

Космическият кораб пътуваше вече няколко месеца и екипажът беше почнал да си лази сериозно по нервите. Отначало, бидейки скептични, те се чудеха как изобщо е възможно да бъде осъществен нормален контакт с простаците, но сега, прекарали толкова време във взаимната си компания, решиха че може би не са толкова лоши и даваха мило и драго да поговорят с някой друг, пък бил той и простак.

– Е, Смит, помня че ти беше от скептиците – започна капитанът.

– Точно така, сър.

– Значи не вярваш, че тези наши бедни умствено изостанали роднини могат да имат нещо полезно за нас?

– Не вярвам да имат такова и за себе си, сър. Предполагам, че науката им се е съсредоточила в проблеми като този защо падаме в банята, ако настъпим сапун, а здравеопазването – в лекуването на пърхота и еректилната дисфункция.

– Е, аз съм оптимист, Смит. Не може една цивилизация се е развила до нивото на радиото и да няма с какво да изуми далечните си братовчеди.

– Позволете ми да запазя мнението си, сър.

– Живеем в свободна Галактика, нали така, Смит? Е, ще поживеем, ще видим.

* * *

Няколко дни по-късно, когато подминаха яркото слънце на системата, екипажът наблюдаваше околностите на малката синьо-зелена планетка на екрана и обсъждаше:

– Около пет шести от повърхността е покрита с вода, това е добре за живота и еволюцията.

– Освен това оста на планетата е наклонена под двадесет и пет градуса, което предполага наличието на годишни сезони…

– Сър, сър, засякохме телевизионно предаване! – провикна се въодушевен офицерът по свръзката.

– Пуснете го на екрана, за бога! – зарази се от въодушевлението и капитанът.

* * *

Смит и Петерсън, бордовият инженер, седяха в каюткомпанията и се любуваха на синьо-зеленото кълбо през илюминаторите.

– Знаеш ли – въздъхна Петерсън, – може би тук не е чак толкова зле. В смисъл, какво точно знаем за тях? Само, че самите ние сме ги изритали преди триста години, защото ни е писнало от тъпотията им. Ами че там сега сигурно е пълно с айнщайновци, моцартовци и толстоевци!

– Не бързай толкова. Не бива да подценяваме естествения стремеж на простака да си остане прост.

– Мисля, че си доста черноглед – подразни се инженерът. През повечето време двамата се разбираха добре, но отвреме-навреме се вкопчваха в някой спор. – Ще видиш, като пристигнем.

– Да, ще ни посрещнат с реки от мед и мляко.

* * *

Подобно на Петерсън беше и мнението на корабния лекар. Той прилагаше доводи от областта на генетиката, че от глупави родители може да се роди гениално дете, а Смит на свой ред посочваше разликата между глупак и простак.

– Наистина, Смит, смятам, че си най-черногледият член на екипажа. Ако сравня психо-физиологичните параметри на когнитивната ти дейност с тези на останалите, със сигурност ще подплатя твърдението си, но мисля че няма нужда. Според мен нашите далечни братовчеди имат всички основания…

– Ако още веднъж чуя за потенциала на простаците… – закани се подразненият пилот, но не успя да довърши.

– Не е метеорит, сър – докладваше вторият пилот. – Според спектралния анализ има изкуствен произход. И по-лошо, радарът показва, че наоколо е пълно с такива отломки.

– Но какво представляват те, Далтон?

– Космически боклук.

– Капитане, продължаваме ли с предварителния план за контакт? – попита вторият пилот, който беше дежурен.

– Да – каза твърдо капитанът.

* * *

Няколко часа по-късно вече не беше толкова сигурно, че наистина трябва да продължат. Корабът им едва не беше отнесен от огромна боклучарска ракета, която също се превърна в поредния космически боклук. Местните изпратиха радиосъобщение на техния език, който беше се оказал лесен за превеждане от автоматичните преводачи. Като цяло съобщението гласеше „Мнугу съ извиниавъми!!!“ с три думи и трийсет удивителни, които софтуерът сметна за уместно да съкрати на три.

„ДУБРЕ СТИ НЕ ДУШЛЕЕЕЕЕ!!!!!“,

придружен от фойерверки и фишеци, които унищожаваха вековните дървета.

– Какво е това, по дяволите? – извика капитанът.

– Не съм сигурен, сър – докладва Далтон, – но мисля, че автоматичните системи са ни взели за астероид или по-вероятно космически боклук, който подлежи на унищожение, преди да достигне планетарната повърхност.

– А защо не ни изчакаха да слезем по-ниско?

– По дяволите, Смит, Далтон, изведете ни оттук бързо!

– Прав беше, Смит – въздъхна той. – Тук няма нищо полезно, а присъствието ни само катализира тяхната простотия, която е опасна за всички. Ще ги наблюдаваме от безопасно разстояние. Възможно е да се подобрят, но мисля че за всички ни ще е по-добре, ако най-накрая измислят атомното оръжие и се самоунищожат. Междувременно ще напиша доклад до галактическата комисия с молба да отцепят района. А ако нищо друго не проработи, най-хуманно би било да ги стерилизираме.

На гости при мама

Разказът е публикуван в антология „Албена“ – 2019.

На гости при мама

Провинциалният град си е същият като преди – къщички, хлапета, тичащи наоколо, коли, паркирани на ливадите. Животът си тече както обикновено. Само че с една разлика – днес е Хелоуин и всички се приготвят за тазвечершното раздаване на бонбони.

Помня как едно време с мама се подготвяхме седмици по-рано, изкупувайки най-хубавите лакомства от магазинчето на ъгъла. Ако не го направехме, щяха да го свършат съседите и за нас оставаха само нещата, които никой не иска и които предизвикваха жални погледи от страна на малчуганите. А седмица по-късно обикновено нямаше нищо и хлапетата можеха направо да ти омажат цялата къща.

Вървя между къщичките и поздравявам съседите, облечена с черно дълго палто. Ново е и, честно казано, изглеждам добре в него. Мисля, че няколко мъже дори ме загледаха по пътя. Но не го взех само заради това. Трябваше ми.

Наистина, нищо не се е променило тук. Е, може би колите са станали по-нови и по-големи, хлапетата са други. Джони Смотаняка от къщата на ъгъла се е оженил, вече си има смотана женичка и две клепоухи дечица, които ме гледат с ококорените си очи изпод козирките на бейзболните си шапки. Изобщо, на кого би му хрумнало да се маскира като бейзболист? Аз винаги избирах пират или пък вещица. Или нещо по-свежо, например от компютърните игри. Спомням си веднъж, когато се бях маскирала като баншия, само дето никой не разбра какво съм. После цяла нощ трих синия спрей за коса от плочките в банята. Пък и за какво ми беше тоя син спрей – само да си докарам боя от страна на мама.

Джони също изскача от къщата и както обикновено ме гледа похотливо. Хвърлям бърз поглед към верандата му, мисля, че жена му иска да го убие на място с вестника. Те още ли получават хартиени вестници тук?

Май не трябваше да обличам това палто, а някое по-смотано. Което не бие на очи. Макар че след тази вечер надали ще има значение.

На колко е мама сега? Май наближава седемдесетте. От кисела зла жена се превърна в кисела старица. Първо изгони баща ми, после започна с тормоза и побоите. Ако имах брат или сестра, сигурно щяхме да ги разделим поравно, но не – дъртата не си е направила труда да роди втори път. Аз трябва да съм единствената изкупителна жертва.

Ето я и съседката Бренда – тежи сто тона, което в сравнение с петдесетте, които помня, си е сто процента прираст. Сигурно още е медицинска сестра в местната болница. Само че е сменила вресливото чихуахуа с болонка, която джавка значително по-малко.

Какво ѝ направих на дъртата? Цял живот съм се опитвала да бъда послушна дъщеря – помагах, доколкото ми е възможно, а когато дъртият се отърва, върху мен паднаха всички домашни ремонти, отпушване на канали, местене на мебели и прочее гадости. Защо не пукна от рак навремето? Въпреки всичките тръшкания, че ще умира, е по-здрава от говедо.

И ето, сега иска да дойда, да слушам мрънканиците ѝ и да оправя всичко по къщата, а освен това да ѝ дам парите си, спечелени с толкова труд. Не ми е за тях, да ги взема. Но когато започне да обижда, да заплашва, че ще завещае къщата на кучкарник и да ми обяснява колко съм некадърна и как за нищо не ставам…

Трябваше да си остана в града. Все още има път назад. Но знам, че няма да отстъпя. Не и сега.

Телефонът ми звъни на пожар.

– Да?

– Къде си, патко тъпа? Къде се мотаеш? Няма ли да дойдеш да видиш болната си майка, на която дължиш всичко в тоя живот? Знаеш ли, че вече нищо не мога да нося с тази ръка? Кой ще ми напазарува, изчисти и сготви, а? Гъска такава!

– Я ходи се шибай! – отвръщам и затварям.

Вдишвам дълбоко. Издишвам. Мразя я.

Няма връщане назад.

През това време още повече съседски дечица са наизскочили на тротоара, следвани от милите си родители, които добавят последни щрихи по облеклата и грима им.

Невинаги беше такава. Не започваше винаги с лошото. Минаваше дори за готина пред приятелите си. И с мен обикновено се държеше по-добре, в нейния случай безразлично. Дори ми помагаше с моя костюм за Хелоуин, въпреки че не можеше да шие. Веднъж даже ме похвали за костюма, който бяхме направили двете с баба. По-късно същата нощ, когато се върнах, доволна от събраните бонбони, ме наби. Била съм разляла млякото, когато съм ги оставяла на кухненския плот.

Вдишвам, издишвам. Стискам конвулсивно пръсти. Защо все още иска да ме държи на каишката си? И защо успява?

Пак звъни.

– Къде си, патицо? Още ли се движиш като бавноразвиваща се?

Направо затварям.

А съседчетата имат родители. Искам да кажа, истински. Може би това ми липсва все още и ми е липсвало винаги. Ако някога си ги имал, ти е по-лесно да ги прежалиш впоследствие. А аз? Единият го няма, другият е звяр. Мразя ги.

Звъни. Изключвам го.

Наистина, бях глупачка да си мисля, че можем да се разберем мирно.

– Мери си имаше агънце! – пее едно хлапенце в костюм на пастирка и се върти около мен. – Лакомство или пакост?

– Рано е още – отвръщам му. – Още не се е стъмнило.

Хлапето се нацупва.

Продължавам напред. Едно време познавах всички улици в квартала. В някои от тях играехме с децата, в други се криех от майка ми, когато побеснееше.

Подминавам бързо едно чудовище на Франкенщайн, преди и то да ми е поискало бонбони. Дали майка ми е купила този път? Едва ли, сигурно чака на мен. Лошо, ще направят поразии.

Вече стигам до близките съседи – чичо Тони, по прякор Кумчо Вълчо, който живее отсреща, пак ровичка нещо из колата си и само ми махва за здрасти. Сандърс – онзи гъз с вечните ремонти, пък чете конско на дъщеря си. Помня я като хлапе, тогава ѝ разправяше как кара количката си с педали като блондинка. Сега се е изрусила.

Мисис Джоунс, учителката по математика от местното училище, ме поздравява, аз ѝ отвръщам. Остаряла е, но си мъкне сама покупките, за разлика от дъртата. Предлагам да ѝ помогна, но тя отказва.

Децата вече се събират на тумби и се готвят да започнат обиколката на къщите. Нямам много време.

Разносвачът на пица Джак също ми маха, докато подминава с колелото си. Още няколко ярда и съм там.

Мюлерови, съседите отляво, отново се карат. Сигурно вече са на по осемдесет. Е, явно има и семейства като нашето. Пак дълго издържаха.

Вземам последните няколко крачки на бегом и бъркам под изтривалката. Вадя ключа. Някои неща не се променят.

Веднага щом отключвам, се чуват виковете ѝ откъм дивана в хола:

– Хайде, идвай, ма! Списъкът за пазаруване те чака, както и боклукът! – Хили се ехидно. – Ако се беше оженила, сега мъжът ти щеше да мъкне. Ама си тъпа, тъпа!

Преглъщам и хвърлям поглед към „боклука“ – само няколко чувала е. И това ще свърша, само че по-късно. Събувам обувките си.

Хлапетата вече пищят „Лакомство или пакост!“ откъм съседните къщи. Сега е моментът.

Вадя брадвата изпод палтото. Закачена е здраво за колана, иначе сигурно щеше да падне по време на прехода из градчето. За щастие успявам да я освободя лесно.

– Идвам, мамо! – извиквам, опитвайки се да прикрия нервността в гласа си.

Поне на Хелоуин се стъмва рано.

Злият магьосник и неговият вълшебен скиптър

Разказът е публикуван в брой 17 на списание „Тера фантастика“

Имало едно време един магьосник – толкова зъл, че светел в зелено от злоба. Той имал скиптър – не какъв да е, а вълшебен скиптър. Колкото бил зъл магьосникът, толкова бил добър скиптърът му. Махне с него към ранено кученце – и то се излекува, махне към небето, покрито с облаци – и грейва слънце. Затова магьосникът никога не махал със скиптъра си.

Добра вълшебница го била омагьосала скиптърът му винаги да върши по-добри дела от него.

Търсил злият магьосник под дърво и камък начин да направи скиптъра си отново зъл. Но нито в неговите прашни книги пишело нещо по въпроса, нито пък някой знаел начина. Той имал много познати зли магьосници, но те не били известни с това, че лесно споделят тайните си. Знаел, че ще се смеят зад гърба му и това го карало да позеленява още повече.

Веднъж, когато се събудил (а това било късно през нощта), злият магьосник заварил на прага си парцалив просяк. Посегнал той да го удари със скиптъра си (което било единственият начин да го ползва за зло дело), но просякът му проговорил.

– Постой, магьоснико – с дрезгав глас изхриптял той. – Знам разгадката на твоята загадка.

Магьосникът може да бил зъл, но не бил глупав. Винаги можел да убие просяка, но не можел да го върне от мъртвите дори с чудодейния си скиптър.

– Кажи, старче – отговорил магьосникът снизходително. – И ако думите ти ми харесат, може би ще те оставя да живееш.

– Не се страхувам от теб, свирепи – отговорил му просякът. – Стар съм и много съм патил. Но виждам, че неспособността да правиш злини те прави нещастен. А хорското нещастие ме натъжава.

Магьосникът помислил, че старият съвсем се е смахнал, и понечил да се прибере обратно в къщата си. Не било нужно да го убива, за да се отърве от него, а само да хлопне здраво вратата.

– Почакай, магьоснико – спрял го старецът. – Лекът за твоята трудност е отвара от кръв на девица.

– Нима смяташ, че не съм опитвал? – учудил се магьосникът.

– Знам за твоите опити. Но не ти трябва кръв от обикновена девица, а от мъжка девица.

Магьосникът от потрес изпуснал скиптъра си.

– Мъжка девица? Че има ли такова нещо?!

– Има и още как! – разхилил се старецът. – Но няма да ти е лесно да я откриеш.

– Че защо просто не отвлека момченцето на съседа? – попитал магьосникът. – Сигурно няма пет годинки, ще ми свърши работа, и то без да се разкарвам далеч.

– Както се досещаш, магьоснико, нужните неща трудно се намират. Трябва ти зрял мъж, над тридесет лета, запазил целомъдрието си. И не мисли да търсиш в манастира, там също няма.

– А къде тогава?

– Търси, магьоснико, търси. И когато го намериш, недей да го убиваш. Иначе магията няма да се развали. Няколко капки от кръвта ще са ти достатъчни.

Старецът се изхилил за последно и изчезнал в тъмнината. А магьосникът се размислил – къде да намери целомъдрен мъж? Не може да разпита из селото – местните ще го погнат с вили и факли. Другите магьосници нищо няма да му открият, а и ще започнат да го подиграват. Да попита някой вълшебник, онзи също едва ли ще му каже. Трудна щяла да е тази задача.

Стегнал си магьосникът багажа и тръгнал на път. Вървял и се подпирал на скиптъра си, така и така отдавна не го бил използвал по основното му предназначение. Отминал той девет села, в първите три не разпитвал – познавали го. В другите шест започнал да пита, но никой нищо не знаел. Най-накрая, в десетото село, наел стая в хана и седнал в кръчмата да изпие чаша вино. Съдържателката била жена.

– Кажи, стопанке – подхванал той, оставяйки ѝ няколко жълтици на тезгяха, – как вървят работите във ваше село?

– Хората сеят, жънат – казала жената разсеяно, но прибрала жълтиците. – Пък като свършат кърската работа, идват да отморят тука. Ти по каква работа си?

– Аз търся брат си – излъгал той. – Беше положил обет за целомъдрие преди години, та после не го свъртя в село, тръгна да скита по широкия свят. Майка и татко се поболяха, пратиха ме да го намеря.

– Имаме един тука, Божия напаст му викаме, не знам откъде се взе. Всички пъди от себе си – мъже, жени, добитък. Живее си сам-самин и не знаем с какво се изхранва. Някои казват, че бил магьосник.

– А колко е годишен? – попитал магьосникът.

– Тридесет и няколко лета поне. Ако ти е брат, пътниче, вземи го със себе си, омръзнало ни е от него.

Поблагодарил магьосникът и обещал, че ако това наистина е изгубеният му брат, начаса ще да го отведе оттам. Изчакал да се смрачи и тръгнал към къщата на Божия напаст в края на селото. Малко светел в тъмното, но по улицата нямало други хора.

В къщата все още светело. Потърпял магьосникът мъжът да изгаси лампата и да си легне и влязъл вътре. Но как щял да вземе кръв от магьосник?

Докато влизал в къщата, злият магьосник без да иска изскърцал с вратата. Притаил се в сенките и се ослушал. Нищо не се чувало. Продължил да се движи внимателно на светлината на злобата си, оглеждайки собите. Нямало нищо магическо. Отдъхнал си магьосникът.

Накрая намерил спящия мъж, извадил карфица от подгъва на робата си и го убол. Божия напаст писнал:

– Помощ, нападат ме!

– Млъкни, бе. Дошъл съм за кръвта ти, не за целомъдрието ти – с досада казал магьосникът и докато оня размахвал ръце, успял да събере няколко капки кръв.

И още преди да дотърчат съседите, магьосникът изчезнал. Бързал с всички сили към селото си да развали магията.

Три дена и три нощи магьосникът варил отварата. На третата нощ потопил върха на скиптъра си в нея и после махнал към вратата. Тя станала на трески.

Прибрал магьосникът скиптъра си и се усмихнал злокобно. Сега можел да продължи делото си.

Ако книгите се пишеха самички

Разказът е публикуван в Алманах „Фантастика“ 2013-2014 гг.

Сандро се събуди рано сутринта – около единайсет часа. Протегна се, изръмжа и разтърси чорлавата си черна коса. Днес беше ден за писане, но вече не смяташе да драска като идиот по хартията или пък да трака по клавиатурата като побъркан. От десетина дена беше горд собственик на Миниатюрна работилница за писане, известна още като „Машината” в творческите среди. Въпреки че името й беше глупаво, машинката се беше превърнала в най-добрия приятел на писателя – сама развиваше идеята, граматиката и правописът й бяха безупречни, а най-хубавата част беше, че собственикът й можеше да редактира всичко, излязло от нея, според вкусовете си. Тя съчетаваше в себе си най-модерна компютърна технология с вграден изкуствен интелект, връзка с най-големите библиотеки за художествена литература в Мюнхен, Ню Йорк и Сидни и най-добрия творчески софтуер, разработен от такива светила като новата надежда на полската фантастика Анджей Лепак, родния писател Джузепе Мацини и американеца Пол Сандерс.

Сандро се надигна от леглото, направи си кафе с машината за еспресо и седна пред терминала.

– Добро утро, Мини! – поздрави той, докато хващаше косата си с ластика.

– Добро утро, шефе! – отвърна му топлият контраалт на машината. Той за пореден път се възхити на мекия й глас, който създаваше илюзията, че има жена в стаята. Младият писател обичаше вдъхновението му да се лее под действието на неуловимото дамско присъствие, но мразеше ефектите, съпътстващи наличието на истинска жена – вечното мърморене, космите, задръстващи каналите в банята, и търчането до магазина в седем сутринта за дамски превръзки.

– Е, Мини, ще работим ли днес?

– И още как, шефе! Нова идея ли имаш?

– Да. Имаме четири дни да сътворим нещо гениално.

– Окей, записвам. Може да я кажеш вече.

Младежът се усмихна на последната реплика – хитрушата беше проектирана да се преструва на секретарка от плът и кръв, затова понякога се изразяваше крайно неспецифично за машина. Всъщност тя записваше целите разговори с автора, защото винаги имаше вероятност той да каже между другото някоя идея, към която да иска да се върне после.

– Добре – промърмори Сандро след кратък размисъл. – Ще пишем любовна история с фентъзи елементи. Работно заглавие „Любовната история на Джак и Джил”.

– А защо Джак и Джил, шефе? Не е ли по-добре да използваме наши си, италиански имена?

– Италианските имена не са модерни сега – тросна се Сандро и продължи поучително: – Имената трябва да са международни, за да се покаже колко е космополитен авторът, а и читателите му. За предпочитане е винаги да се избират такива имена, все едно героите живеят в Ню Йорк.

– Добре, шефе. Отбелязах си – каза делово Мини като истинска секретарка.

– Минаваме нататък – прозя се Сандро. – Основни компоненти – любовна история и фентъзи приключение. За Джак и Джил вземи стандартния тест за съвместимост на расите и подбери две различни раси оттам. За днес искам да ми опишеш двамата герои и срещата им.

– Окей, шефе.

– Сега излизам, като се върна привечер, ще ми кажеш докъде си стигнала.

Мини се залови незабавно за работа, а Сандро започна да се приготвя за излизане. Взе душ, среса си косата, облече ластичен клин и фланелка и отиде да хване аеробуса за града. Градският транспорт беше учудващо редовен за предградията на Милано, затова само за десет минути младежът успя да стигне до Пиаца Дуомо. Отиде на пазар, след това му се обадиха да го поканят на купон…

Прибра се с последния бус някъде по малките часове и едва успя да улучи вратата на къщата си. Свлече се на леглото и моментално заспа, без дори да си събуе обувките.

На следващия ден се събуди със страшен махмурлук, който заля с олимпийско количество кафе, и седна да инспектира прогреса на историята си. Поинтересува се от броя написани знаци и думи, после се опита да издуха падналите пред лицето му кичури коса, които му пречеха да размишлява.

– Искам различната расова принадлежност на двамата герои отначало да раздели влюбените, но обстоятелствата да ги съберат – каза, щом успя да изтрезнее достатъчно, за да си събере мислите. След това реши, че е гладен, и излезе на пицария с приятелите си.

Върна се по-късно вечерта, а машината беше приключила с писането. Когато обаче поиска да погледне готовите страници, откри, че достъпът му е блокиран.

– Vaffanculo! – ядоса се не на шега. – Cazzo di Budda! Porca madoska! – редеше и риташе корпуса. Най-накрая я остави и отиде да си легне.

На третия ден пристигна приятелят му Бепе – компютърджията. Двамата заедно ръчкаха машината, а по едно време Сандро обърна цялата къща, за да намери къде е записал администраторската парола. Машината обаче не я прие, така че накрая Бепе вдигна ръце и си отиде вкъщи, за да обмисли нова стратегия. Щом си замина, машината измърка:

– Шефе, няма ли да ми кажеш какво искаш за по-нататък?

– Че каква полза има, като не мога да видя какво си написала?! – развика се той.

– Исках да те изненадам – нацупи се тя. – Но щом си решил да се държиш гадно… Ще ти покажа началото, ако ми кажеш как продължава.

В нормалното си състояние Сандро едва ли би се съгласил да го изнудват по този начин, но на следващия ден вече трябваше да праща историята. Затова след като повика още малко („Che cazzata machina!”), най-накрая даде нужните указания – героите трябваше да се измъкнат от затрудненото положение посредством находчивостта си и любовта да възтържествува накрая.

Машината започна да просветва с диодчета, след което изплю на екрана началото на историята. Сандро погледна и се втрещи – беше изпълнила всяко едно от изискванията му, обаче как…

За Джил беше избрала да е скелетка, лудо влюбена в Джак, а той на свой ред беше човек-хипохондрик, ужасен до смърт от вида на кости. Откъсът свършваше дотам, където Джил и Джак се срещаха съвсем случайно край реката – Джил миеше кокалите си с речна вода, а Джак разхождаше болонката си. Джил се влюби лудо в него и хукна да го гони, а Джак заряза кученцето и с писъци търти да бяга накъдето му видят очите.

Сандро опули очи и известно време остана замръзнал на мястото си – само болното му любопитство го възпря да не дръпне шалтера веднага. Вместо това взе двойна доза успокоителни и заспа като пън.

Няколко часа по-късно Мини беше свършила работата си. Сандро уморено се довлече до нея с лошото предчувствие, че ще види идеята си разбита на парченца, а парченцата – увесени да съхнат. И не сбърка. Ето как продължаваше новелата.

Джак бягаше от Джил колкото му държат краката, но когато стигнаха извън града, и двамата бяха пленени от зъл некромант, който искаше да извърши ритуал с тях. Затвори ги край едно езеро, за да не му се пречкат, докато се подготви, а Джак доплува до островчето в средата му, за да се спаси от Джил. Тя обаче успя да научи от книгите на некроманта как се ходи по вода и тръгна към своята голяма любов.

Джак драпаше да избяга, но Джил вече го настигаше, затова той се покачи на единственото дърво на острова в опит да се спаси. Джил също се заизкачва по дървото и когато стигна достатъчно близо, го хвана за блузата. Джак започна да се съпротивлява яростно и накрая успя да я събори на земята. Опънатият клон, на който седеше, обаче го изстреля нагоре, той прелетя над езерото и падна от другата му страна. Джил се опита да повтори номера, но нямаше кого да използва за противотежест, а пък и изглежда си беше природно тъпа, защото не се сети да вземе близкия голям камък. Вместо това опита да излезе от другата страна на езерото, но там имаше плътна невидима преграда, която не я пускаше.

През това време Джак стигна до града и вдигна на крак карабинерите, които хванаха некроманта в разгара на приготовленията, а Джил взеха за свидетел. Без да губи време, Джак се цани за хамалин на товарен бус и замина на север. След няколко месеца некромантът най-накрая беше осъден на две години в пандиза за опит за извършване на тъмен ритуал, а Джил пуснаха да си ходи. Тя намери отново книгите му и направи магия за откриване на истинската любов. Магията безпогрешно я насочи към едно селце в Алпите, където Джак преживяваше от овчарство. Джил го омагьоса да я следва обратно към града им, след което го затвори в едно мазе от страх, че може да избяга пак, докато тя търси тайната рецепта на любовния еликсир.

Тъй беше последният ден преди крайния срок, Сандро се принуди да го изпрати, заедно с писмо, в което моли за отсрочка, за да напише нещо по-добро. Каква беше изненадата му обаче, когато получи отговора на главния редактор. “Caro ragazzo, esso e fantastico!” пишеше той и го молеше за още разкази в същия стил.

– Опропасти ми идеята! – развика се Сандро по посока на машината, веднага щом успя да осмисли писмото.

– Не е вярно! – обидено му отвърна тя.

– А редакторът хареса бозата, която си написала!

– И ти ми се сърдиш за това?

Двамата покрещяха още малко, но най-накрая Сандро се помири с машината („Scuzi, cara.”) и я потупа извинително по корпуса. Дори обеща да й купи допълнително памет, ако тя продължи да му пише такива възхитителни пародии.

И всички заживяха щастливо, с изключение на Джак, който едва преживяваше на хляб и вода в мазето.

Ламята от далечното кралство

Разказът е публикуван в брой 16 на списание „Тера фантастика“

В едно далечно кралство, където нямало мъже, живеела ламя. А мъже нямало не само защото тя ги ядяла, а и защото кралството било по-особено. Там се били събрали феминистките от цял свят, за да докажат, че може да се живее без мъже.
Кралицата им, красавица на красавиците, бивша бизнес дама, била откупила земите от един херцог и забранила мъже да стъпват там. Затова, когато ламята домъкнела посред бял ден някой млад юнак в пещерата си за обяд, всички жени се правели, че нищо особено не се случва, а някои дори се радвали и злорадствали.

Сама ламята харесвала да похапва млади мъже, защото били по-крехки, а и нямали такива претенции относно гарнитурата. Също така била чувала, че са по-чистоплътни и по-добре епилирани от жените.

Така си течал животът година след година, ламята отмъквала мамини синчета
или пък внучета на политици, за които никой не тъжал особено. Е, от време на
време бъркала и грабвала и по някой програмист, но грешки стават. По едно време дори юнаците от разни съседни кралства започнали да идват, за да държат сметка на ламята за изядените от нея другари.

В такива случаи обикновено тя се криела в пещерата си и чакала юнака да наближи.

– Я излез, излез, ламьо, да се бием като мъже! – провиквал се той.

А ламята отвътре лениво измърморвала:

– Все едно ти си мъж, страхливецо неден.

Юнакът се ядосвал, втурвал се в пещерата и повече не излизал.

Но веднъж ламята откраднала годеника на една много красива и много свирепа
дева воин. Годеникът бил малко женствен, но ламята не се оплакала от вечерята
си. После заспала зимен сън и се събудила три месеца по-късно.

През това време почернената девойка взела доспехите си и яхнала верния кон,
през девет земи в десета да иде – да отмъсти на гладната ламя. Пътниците, които
срещала, все я увещавали:

– Не ходи при ламята, девойче, млада и зелена ще погинеш. Я колко левенти има в наше село, все един ще намериш. Така му било писано на твоя, сватба да не дочака.

– Аз съм се заклела на ламята да отмъстя! – отсичала девойката и продължавала по пътя си.

А феминистките, като я видели в доспехи, от кеф щели да умрат. Жена толкова силна в тяхното кралство не били виждали. Като разбрали, че е дошла ламята да убива, на колене я увещавали да не ходи, млада-зелена да не погива. Самата кралица ѝ пратила покана, паж да ѝ стане.

– Аз съм се заклела на ламята да отмъстя! – казала им девойката. – Един годеник имах и тя го изяде, негодницата.

Тогава феминистките, кои с жал, кои с доволство, я оставили – главата да си троши за мъж, щом е решила.

Стигнала девойката до пещерата и се провикнала:

– Излез, излез, ламьо, по мъжки да се бием!

Ламята се събудила и прозяла, тъкмо станало време за закуска.

– Ти ли си мъж, страхливецо неден?! – присмяла се тя.

– Мъж не съм, жена съм – отвърнала девойката. – От люспите ти гердан ще
си направя!

– Жена е на баба ти хурката, тенекийо дрънчаща – продължила да се подиграва
ламята, но девойката в пещерата не влязла.

Тогава изпълзяла ламята зла и гладна, девойката да яде. Диетата си щяла да развали, но не я било грижа, така се била ядосала.

Развъртяла девойката меча, а ламята налетяла да я сграбчи, над земята да я вдигне. Девойката обаче се пазела, с щита си удряла ноктите на гладницата.

Тълпа се събрала, схватката да гледа. Едни със свито сърце за честната девойка, други зрелище да зяпат. Кралицата дошла с придворните, тревожела се за момичето.

Проточил се боят три дена и три нощи, докато ламята, изгладняла, не извила
шия близо до девойката. Изсвистял мечът и пронизал гърлото на ламята, от свиране в пещерата люспите ѝ били залинели. Плиснала кръвта на земята и опръскала жените. Някои с писъци побягнали, а девойката сякла ли, сякла, докато нищо не останало от туловището. После взела няколко люспи и зъби, да ги покаже в селото си, и тръгнала обратно, без да каже дума.

А феминистките се спогледали. Мигар толкова силна била любовта на девойката към загиналия годеник? Хвърлили те мъжките си панталони, облекли роклите и тръгнали след девойката да видят широкия свят.

Всички ли, ще попитате вие? Е, не всички, имало и такива, които искрено мразели мъжете. Пък и повечето си взели панталоните, а и някой и друг меч. Я разбойник ще срещнат по пътя, я ще им се натресе някой навлек. Пък и лами можело да има, девойки да ядат.

Завързала и кралицата косите си, яхнала коня. Имало навремето един сисадмин, който я искал, но тя му отказала, моминско село искала да прави. Сега решила да иде да го навести, да разчисти пепелниците край клавиатурата му – зер като я види, можело пак да я залюби, както обича компютъра си. Пък кралството да се оправя.

Италианска буря

Чух как някъде в далечината прокънтя гръм. Небето се святкаше непрекъснато, а дъжда се изсипваше като с ведро върху щорите на прозорците. Бях сама в лабораторията, всичките сътрудици бяха заминали нанякъде в рамките на три дни. Освен това нямаше ток. Беше скучно, колкото човек може да си представи. До мен имаше някакъв телефон, сигурно на лабораторията, но работеше на ток и сега екрана му стоеше празен. В себе си имах единствено мп3-ка с батерии, които сигурно щяха да издържат половин час. Но не ми се слушаше музика. Вместо това гледах как през прозореца вятъра огъва клоните на дърветата и как дъжда се излива в локвите на струи. Нямах чадър, така че щеше да се наложи да се задържа тук, докато поспре, което едва ли щеше да се случи скоро.

Според местните такава буря не се беше случвала в града от много години. Беше си страшничка – имах чувството, че вятъра ще изкорени всички дървета и храсти само след няколко секунди.

Отново проблесна светкавица. Прозореца потрепна пред очите ми и когато проехтя гръмотевицата, вече го нямаше. Огледах се стреснато – цялата сграда беше изчезнала изведнъж. Стоях права по средата на зелено поле, обилно напоявано от изсипващия се дъжд и все повече се намокрях. Потърсих с очи някакво убежище, но такова нямаше. Високите дървета се люлееха пред погледа ми, но не трябваше дори да се доближавам до тях – бяха най-високото нещо наоколо и направо магнит за гръмотевици. Най-безопасно за мен беше да седна на земята и да чакам да отмине бурята. Затова погледнах надолу, за да видя какъв е терена и дали мога да си намеря място с по-малко кал. Ахнах – само на половин метър от мен стоеше дребничко същество, на ръст колкото първокласниче и с оклюмали пеперудени крилца на гърба. То също ме огледаше и когато срещна погледа ми, неспокойно заби очи в земята.

– Извинявай. Грешчица стана. – промърмори то на италиански. След което продължи с по-голям ентусиазъм да говори на италиански, аз обаче нищичко не разбрах и му го казах.

– Do you speak English? – реших да опитам. Щом продавачките ме разбираха, имаше шанс да схване. То обаче продължаваше да се пули насреща ми. – Deutch? – пробвах пак, но без успех. – Ах, гаденыш маленкий. – се изтръгна от устата ми някак по рефлекс, тук никой не говореше руски. Дребната твар обаче се ухили и дори отговори:

– Я можно бить маленким, но я не гаденыш, а гном. Давай валить отсюда. – и ми посочи с ръка да го следвам

Наистина, щом кисненето сред морето от кал и мокра трева можеше да се избегне, нямах нищо против да го последвам. Още една светкавица просветна в мръсносивото небе и секунда след това пространството се раздра от тътена. Вървях приведена след пъргавото гномче, за да се пазя от гръмотевиците. Стараех се максимално да не изостана от бързите му стъпки и се чудех къде ли ме води. Явно се намирах на място, където не се срещаха често хора, интересно имаше ли много други гномове или беше толкова пусто, колкото изглеждаше?

Пет или десет минути по-късно слязохме в една долчинка, където се мъдреше самотна къщичка. Беше ниска, сламения покрив стигаше до брадичката ми, но се надявах поне да не пропуска дъжда. Придружителя ми отвори ниската вратичка и без да чакам друга покана, се намъкнах вътре. Веднага почувствах разликата – бях се вкочанила навън, а тук изглеждаше уютно и студения вятър не ме продухваше. Гномчето запали огъня в камината, метна ми някакво одеало да се завия с него, а аз нерешително си свалих пуловера и пропълзях да го изтискам в умивалника. Вече по риза, се настаних на едно маломерно столче пред камината и си метнах одеалото отгоре. Гномчето продължаваше да шета из къщата, все едно беше негова собствена, наля вода в голям чайник и го сложи на огнището, придърпа си стол и също се настани пред огъня.

– Сега, предполагам очакваш да ти кажа какво търсиш тука? – осведоми се гномчето на руски.

Кимнах и зачаках отговор.

– Е, въпроса е там, че бях на мисия, обаче се обърках и като си тръгвах, те взех със себе си по погрешка.

– Каква мисия? – не се стърпях да попитам

– Секретна мисия. – подчерта съществото. Очевидно нямаше намерение да ми каже повече.

– А как така се случи, че италиански гном като теб знае руски?

– Ти как мислиш? – очевидно нищо не мислех, щом го питах директно – Всъщност е доста просто – майка ми е рускиня. Какво, не ти ли се вярва, че има руски гномове?

– Не ми се вярва, че има гномове изобщо. – обявих, като го огледах от главата до петите

– Е, да, вие хората не бихте повярвали в нещо, ако не ви избоде очите. Или ако не го пише по интернет. – тук то ме погледна нацупено, за да подчертае мисълта си как ние хората сме коне с капаци – Не, нас си ни има, обаче практически сме се оттеглили тук, в нашето си измерение. Не би ни харесало по цял ден да ни снимате с камери и фотоапарати. После току-виж и в зоопарк сте ни натикали.

Реших, че не очаква отговор от мен, затова си затраях. А пък можеше и да е прав, кой знае. Гномове в зоопарк – наистина би било интересно разнообразие.

– Ами ти откъде си, че имаш такова странно произношение? – попита гнома, след като привърши с монолога си

– От България. – отговорих му аз

– А, да. Доста гномове живеят там, особено по планините. Хубави планини имате в България.

– Благодаря. – отговорих му. То се разшета наоколо, донесе чаши за чая, а аз се зачудих дали е мъжко или женско. Говореше като мъж, но начина по който се оправяше из къщата подсказваше по-скоро принадлежност към женското съсловие. Времето навън си беше все още толкова отвратително, но в къщурката беше топло, а чая, макар и леко горчив, беше приятен. Седяхме така още известно време и пиехме мълчаливо. Гномчето отвреме-навреме поглеждаше през единственото прозорче навън, явно следеше времето. Дъжда скоро постихна и светкавиците намаляха. Моят домакин се надигна от столчето, като ми каза:

– Отивам да си свърша работата. През това време ти по-добре стой тука. След това ще изчакаме удобен момент и ще те върнем обратно.

Връщане обратно, добре звучеше. Може би най-накрая щях да успея да сваля тия мокри дрехи, да се изкъпя и да гледам някой филм. Интересно, дали щеше да има правило да не казвам на никого за него? Или щеше да ми изтрие спомените по магически начин?

Входната врата проскърца зад гърба ми и аз й хвърлих един поглед, за да се уверя че е затворена добре. После станах, внимателно си събух чорапите и ги сложих да съхнат на съседния стол, заедно с пуловера ми, като останах все пак с обувки – човек никога не знае какво може да се валя по земята. Станах от стола и като се наведох достатъчно, за да не пробия покрива с глава, огледах къщичката. Тя се състоеше само от една стая, в чиито ъгли със завеси бяха отделени малки легълца, очевидно за стопаните на къщата. Бяха шест на брой и съответстваха на портрета, който висеше близо до тях – две възрастни джуджета, очевидно майката и бащата, и още четири по-малки. Никое от тях обаче не приличаше на това, което ме беше довело тук.

Чух шум навън и предпазливо погледнах през прозореца – група гномчета в колона слизаха в долчинката и носеха чувалчета на рамо, а пеперудените им криле бяха леко оклюмали от дъжда. Интересно, какво ли толкова носеха?

Опитах се да ги наблюдавам иззад пердето – нямах никакво желание да ме забелязват и да идват да ме разпитват какво правя тук. Около десет минути след като те отминаха, се зададе и моят домакин. Походката му беше насечена, явно имаше проблем с мисията.

– Какво стана? – попитах го аз, колкото да кажа нещо – Завърши ли мисията?

Той промърмори нещо на италиански под носа си, долових и една-две псувни.

– Лош късмет. – обяви вече по-спокойно, като мачкаше нещо из ръцете си.

Загложди ме подозрение.

– Чакай малко, това в ръката ти от нашите кабели ли са?

– Бъркаш се. – обяви джуджето и се опита да ги скрие зад гърба си

– Значи ходиш да крадеш от нашата лаборатория? И за какво по-точно са ти притрябвали кабелите?

– Изтрябвали ми вашите кабели! – ядно отговори джуджето и ги хвърли на земята

– А какво тогава се опитваш да отмъкнеш?

– Има само едно нещо във вашата лаборатория, което би си струвало да се краде. – гласа му беше обиден и разбра какво е казало, едва след като го произнесе. Аз обаче схванах много добре – тази твар искаше новия прототип.

– За какво ви е? – попитах го накрая – Не виждам да имате кой знае какви технологии тук, че да ви свърши работа.

– Това, че не ги виждаш, не значи че ги няма. – тросна се гнома. След малко, вече по-спокоен, продължи – Ние не сме като вас, хората, да си навираме новите компютри и телефони във физиономията на околните. Имаме си наука и технологии. Но те си стоят на определените за това места. Не се валят по улиците и по масите и не ги разнасяме нагоре-надолу със себе си, за да покажем колко сме важни.

– Освен това и крадете. – може би трябваше да си запазя коментара за себе си, но се ядосах на тази малка твар, която си позволяваше да обижда моя вид. – Какво още крадете, освен техника?

Вярно, въпроса си беше провокация и събеседника ми сигурно го усети, но изглежда любопитството от контакта с друг разумен вид надделя и той ми отговори:

– Всичко, което би могло да ни е полезно. Случвало ли ти се е да не можеш да си намериш книгата по няколко дни? Е, тогава най-вероятно някой от нашите хора я е бил задигнал, за да прочете нещо. А жените ни обичат да свиват чорапи – за всичко стават – може да измиеш с тях пода, да повиеш бебето…

Яда ми започва да минава полека – ние хората също бяхме крадци на ресурси, само дето вече не беше останало много за крадене. Нещо повече, освен крадци, сме и убийци. Спомнете си неандерталците, индианците, както и всички гадинки, които сме избили за храна или просто заради спорта.

– Можеш ли да ми кажеш, като спомена за жени, от кой пол си ти?

– Същото мога да те запитам и аз. – ухили се насреща ми съществото

– Не е ли очевидно? – почти обидено го запитах аз

– Как точно да е очевидно? Имаш къса коса, кльощави бедра и плоски гърди. Лично аз не мога да те разпозная.

– Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш. Обещаваш ли?

– Честна дума. Да пукна, ако излъжа.

– Добре тогава. Аз съм момиче, казвам се Мая. Ами ти?

– А аз трябва да тръгвам. – обяви съществото и дим да го няма.

Ах, гадинката малка. Трябваше да се досетя, че не може да й се има вяра, все пак се опитваше да открадне нашия прототип от нашата лаборатория. Не стигна обаче твърде далеч, защото собственицата на къщата скоро се върна, влачейки го за ухото.

– Твар крадлива! – мърмореше гномката и се опитваше да достигне метлата до вратата, за да го нашляпа с нея. Нямаше да ми е лесно да позная, че е жена, ако едно от хлапетата не й вървеше по петите и не плачеше “Маммооо, гладно съм!” След което ме забеляза и започна да ме сочи и на висок глас да иска обяснение коя съм и какво търся в къщата й.

Моето гномче най-накрая успя да се откопчи от хватката и побягна навън, като ми викна да го следвам.

– Scuzi, signora. – виновно казах аз, докато си обувах чорапите върху влажните от обувките крака и си прибирах пуловера.

Вече излязла навън, се втренчих в зачервеното ухо на гномчето.

– Добре ли си? – попитах го. Това беше въпроса, с който успях най-бързо да заменя изречението “Това не е твоята къща, нали?”.

– Нищо ми няма. – промърмори то, като си натопи ръката в една не много кална локва, след което се хвана за ухото. Междувременно над нас облаците бяха започнали да се сгъстяват и след малко започна леко да ръми.

– Сега какво ще правим? – запитах го аз

– Трябва да те върна обратно откъдето те взех. Ако разберат шефовете че изобщо си била тук, ще отнеса голямо наказание. Нали разбираш, тук е забранено за хора.

“Трябва да забранят и нашата Земя за гномове”, помислих си, но не споделих мисълта си на глас.

– Как ще стане това, с връщането? – осведомих се накрая

– Просто трябва да изчакаме някоя по-голяма светкавица и тогава ще използвам енергията й, за да те преместя във вашето измерение. Не че ми трябва светкавица, просто така ще стане по-бързо. Иначе ще трябва да търсим друг източник на енергия, например водопад, уранова мина или нещо такова.

Тъй като нямах желание да търся уранова мина, се съгласих на предложението със светкавицата.

Времето започна да става все по-отвратително. Отначало закапа с едри капки, после задуха вятър, а накрая дъжда отново се изливаше с кофи върху нас. Вървяхме край един далекопровод, който се беше появил неясно откъде. Стараехме се обаче да не стоим много близо, защото беше твърде възможно някой стълб да падне, било то заради вятъра или пък да го удари гръм. Бързахме към мястото, откъдето се бях появила в този свят, но явно минавахме по някакъв обходен маршрут.

– Пътя, по който дойдохме, е станал на тресавище. Каквато си голяма, ще затънеш в него. – обясни ми гнома

Скоро видяхме, че калната пътека, която следвахме, минава под далекопровода. Беше опасно, но това беше най-сухия път в околността, така че трябваше да го следваме. Явно беше направен да обслужва близкия трансформатор, който се чуваше как бучи между гръмотевиците, защото пътя минаваше съвсем близо до него. Ускорих крачка, като се стараех да мина възможно най-бързо под жиците. Чак когато се озовах на безопасно разстояние от тях, се огледах за придружителя ми и го видях, все още под далекопровода, на десет метра от трансформатора.

– Какво ти стана? – провикнах се, когато се приближи към мен

– Скапани трансформатори! – зажалва се той – Боли ме главата от тях! Магнитни полета, електрични полета, всякакви гадости има там.

“Въпрос на вкус”, помислих си. Някои бяха чувствителни към шумове, други към ярка светлина, защо пък да няма и чувствителност към електромагнитни полета? А и гномовете, каквито бяха мънички, нищо чудно полетата да им влияеха по-силно, отколкото на нас.

Продължихме да вървим под потопа, изливащ се върху земята. Скоро гномчето ми обясни, крещейки, за да надвика бурята, че мястото било подходящо, само трябвало да изчакаме някоя наистина голяма светкавица, защото за разлика от прототипа, масата ми била голяма.

Застанахме по средата на наводнената поляна. Водата се изсипваше от небето и караше калните пръски да хвърчат във всички посоки.

– Няма ли да ми кажеш поне как се казваш? – провикнах се аз, въпреки че стоеше едва на метър и нещо от мен

– Добре, де, добре. – извика то в отговор, явно се дразнеше от настойчивостта ми – Елена се казвам, така ме е кръстила майка ми.

Известно време само се гледахме. Всяка се опитваше да прецени другата, но без особен успех. По едно време просветна ярка светкавица, която удари близката топола. Беше като на кино – хвърчаха искри, дървото се наклони злокобно и в следващия миг започна да пада.

– Идеално! – извика Елена. Замахна с ръка и на няколко крачки от нас се появи малко светещо кълбо, приличаше на миниатюрна кълбовидна мълния. – Сега трябва да минеш през него. Затичай се, защото реагира само на движение. И по-бързо, не мога да го държа така цяла вечност!

Бях замръзнала, уморена и мокра, но се опитах да мобилизирам последните си сили, за да се помръдна от мястото си и да се затичам.

– Довиждане! – извиках – И гледай да не крадеш много!

Гномчето само повдигна вежди и ми махна:

– Довиждане!

Отстъпих две крачки назад, засилих се и преминах през светещото кълбо, подтичвайки. Веднага след това обаче се подхлъзнах на някаква кал, паднах на земята и изгубих съзнание.

Свестих се по някое време на пода на лабораторията. Бях цялата подгизнала, все едно съм плувала с дрехите. Нямах сили да се изправя, само погледнах към прототипа, за да се уверя, че си е на мястото. Нямах причина да ставам, затова продължих да лежа на пода, докато вратата на лабораторията не изскърца. Надигнах се на мокрия си лакът и забелязах към мен да се приближава възрастен професор, който ми говореше загрижено:

– Леле, момиче, какво си направила? Откъде се взе всичката тази вода? Не ви ли разправях на вас да не стоите самички в лабораторията, я токов удар ще ви хване, я някоя друга авария ще стане…

Изправих се полека, докато уверявах професора, че нищо ми няма. Почти успях да го убедя, че съм била в съседната сграда, когато е започнало да вали силно, и съм се уплашила че в лабораторията има отворен прозорец. Намокрила съм се, докато съм тичала насам, после съм се хлъзнала на мокрия под и съм паднала на земята. Той ме гледаше притеснено, опитваше се да ме убеди да ида на лекар, но аз му казах че според мен няма нужда. Обещах му, че ще отида, ако усетя че съм пострадала. Видях, че дъжда вече капе съвсем слабо и започнах да си събирам нещата. Скоро професора излезе и аз скришом прибрах прототипа в чантата си. Реших да си го нося вкъщи всяка вечер, за да го наглеждам, поне докато не се върнат колегите.

Излязох навън, размишлявайки върху случката. Не можех да определя дали беше истина или халюцинация. Забелязах обаче, че една от тополите пред университета е паднала, ударена от гръмотевица.

Когато колегите ми се върнаха, вече имах решение за прототипа – оградих го със ситна мрежа, закована отдолу с пирони, по която пуснах слаб ток. На колегите обясних, че според най-нови изследвания, това е най-ефективният фарадеев кафез – пази от всякакви външни полета. Особено крадливи. Надявах се да помогне поне дотолкова, че Елена, или който от сънародниците й реши да краде протопипа следващия път, да се отчая достатъчно, че да реши да се разходи до съседния град, за да отмъкне техния. А пък те нека сами разберат как да се пазят от гномове.

Дали бях психясала или всичко беше истина, но прототипа си остана неоткраднат. По едно време дори се чу слух, че този от другия град бил изчезнал, но после като че ли се намери. А аз междувременно разработих и начини да си пазя личните вещи от крадливи твари – освен тънката мрежа, използвах постоянни магнити и електромагнити, които оставях близо до ценните за мен предмети. И те изведнъж престанаха да се губят.