Морето и Ани

Този разказ е писан по задача от писателската работилница в Китен 2011: „Представете си, че сте от противоположния пол, седите си на плажа и изведнъж пристига някой досаден сваляч или свалячка, когото много ви се иска да разкарате (поне отначало). Опишете случката.“

Морето и Ани

Беше понеделник и за пръв път от толкова месеци не бях на работа.

– Слушай, Владимире, трябва да си вземеш отпуска – беше казал началникът ми.

– Ама, шефе… – тръгнах да възразявам.

– Няма „шефе“, от цял месец ми се мъкнеш с торбички под очите, слънцето си го виждал само на картинка, още малко и ще замязаш на призрак. Още утре си събирай багажа и иди някъде да си починеш. Планина, море, село – ти си избираш. Сега нямаме много работа, така че изчезвай. Ще те извикам, като ми потрябваш.

Изслушах без въодушевление тирадата и кимнах. Разбира се, беше прав, но не ми се почиваше точно сега, а и си нямах най-малката представа с какво ще си уплътнявам времето, когато не съм на работа.

И ето ме сега в ранната понеделнична сутрин – препичам се на плажа, пия кафе и чета вестник „Капитал“. Поне се изхитрих се да си наема чадър и шезлонг, така че няма нужда да се пържа като кюфте на плоча, пльоснат на тънка хавлия върху нажежения пясък като другите курортисти. Мога да си го позволя, а и така няма да ми досаждат хлапетата, замерящи се с вода край кърпите на родителите си. Нито пък закъснелите плажуващи, които трескаво търсят свободно квадратче нагрята до крайност земя, където да опънат хавлийките си, пръскайки пясък на всички посоки, преди да затърчат като луди към водата.

Чакайте, „без досадници“ ли казах? Явно съм прибързал, защото около половин час след настаняването ми на плажната ивица край чадъра ми се завъртя някакво същество от женски пол, чиито телеса показваха принадлежност по-скоро към джуджешката раса. Беше трътлеста, с малка глава, дебели крака и две гигантски цици като пъпеши-рекордьори. Може би имаше мъже, които биха го намерили за красиво, но имаше нещо твърде несъразмерно в нея. Беше облечена с къси панталонки, които караха крачетата ѝ да изглеждат още по-къси и по-дебели, и горнище на бански, подплатено със солидни банели, които едва удържаха двата пъпеша. В ръката си мъкнеше гигантска плажна чанта от тип „тагърджук”, издута до пръсване.

– Свободно ли е? – попита тя и посочи към другия шезлонг, подреден край пластмасовата масичка.

– Не – казах грубо и поклатих глава. – Чакам един приятел.

– Е, приятелят ти май няма да дойде скоро – огледа се тя и оповести заключението си със сладко-лигав гласец. – Значи мога да седна.

Гледах наглото същество със свъсени вежди, но тя изглежда не забелязваше недоволството ми. Вместо това извади от тагърджука туба с плажно масло и започна да се маже. Накрая все пак забеляза, че я гледам, остави тубата на масичката и каза нахално:

– Да се запознаем. Аз съм Ани. Хихихихи.

Не ѝ отговорих нищо.

– Нямаш ли си име, сладък?

– Имам, но не е твоя работа.

– Е, сега ще ме караш да отгатна. Чакай да помисля… Може би Иван? Жоро?

– Не позна – казах ѝ и се усмихнах иронично. Тя обаче го прие като покана да продължи да ми досажда.

Хванах с нервно движение вестника и го разгърнах на произволна страница. Опитах се поне да прочета заглавието най-отгоре, но бях толкова ядосан, че нищо не ми влизаше в главата. След пет минути циклене на първото изречение от статията, лигавото гласче на съществото Ани ме изтръгна окончателно от четенето:

– Хей, готин, ти няма ли да плуваш?

Вдигнах глава над вестника и забелязах двата рекордьора, заплашително надвесени над мен. Пред опасността да ми се стоварят върху главата реших, че все пак може да плувам, затова оставих вестника на масичката, затиснах го с кафето и последвах съществото, което ентусиазирано търчеше, тръскайки големия си задник и гигантските цици в посока към морето. На границата между плажа и водата тя ме изчака, хвана ме за китката и ме затегли зад себе си. Едва успях да се отскубна от нея, когато водата ми стигаше до кръста и се хвърлих цял вътре, за да се намокря изведнъж. След това заплувах към дълбокото с надеждата, че не е толкова добър плувец и ще се откаже да ме следва. Спрях дотам, където едва достигах дъното на пръсти – все пак не исках да се удавя. Само минута по-късно се довлече и тя, плувайки около мен като малка крастава жаба. Обви малките си ръчички около врата ми, примъкна се по-близо до мен и се наведе да ме целува. Изпаднал в дива паника, защото изобщо не можех да плувам, а и защото устата на Ани миришеше на кисели краставички с чесън, трескаво търсех изход от положението си. И тъкмо когато бях решил да викам за помощ, я забелязах – малка черна буболечка, която плуваше любопитно около нас. Явно се чувстваше привлечена от човешката плът. Сигурно беше щипалка.

Хрумна ми план. Протегнах ръка и улових буболечката с два пръста. Тя естествено веднага ме ухапа, нейната верица! Насочих ръката си към задника на Ани и я погалих. Тя доволно отпусна глава на рамото ми. В следващия момент пуснах щипалката в панталонките ѝ.

– Ааааааа! – извика тя и започна да бърка като полудяла из тях.

Използвах момента на изненада и заплувах колкото мога по-бързо към брега. Когато излязох, видях, че Ани още се бори с другата нахалница и току подрипва.

– Ей, момчета, там някой се дави! – викнах към спасителите, които по щастлива случайност бутаха едно водно колело към морето.

Двамата зарязаха колелото и хукнаха към водата, а аз хвърлих един последен поглед към Ани и беж към шезлонга. Бързо си нахвърлях нещата в плажната найлонова торба и затичах презглава към квартирата. Аз и море, как ли пък не! По-добре да ида при чичо на село, там има само старци. И ако пак дойде някоя нахалница, ще я прасна по главата с правата лопата.

Рожденият ден на Светльо

Разказът спечели трето място на конкурса „За виното и любовта“ на читалище „Дряновска пробуда-2008“. Свързан с романа „Спи с мен“, но не разкрива сюжета му.

Рожденият ден на Светльо

Случи се през пролетта на втори курс. Светльо Стайков, по-голям от мен с десет години и вече асистент, имаше рожден ден. Ставаше на тридесет и една. Не бях поканена лично, но друг приятел ме взе със себе си като придружителка. Рождените дни във факултета обикновено протичаха по един и същ начин – в някой кабинет се събират група преподаватели и въртящите се около тях кръжочници и дипломанти (основно мъже), нарежда се маса с хляб, салати и ядки, и много, много алкохол; после се започва.

Пияните преподаватели бистрят политиката, а младите си подхвърлят шегички. Ако има китара, започват да свирят и да пеят „Чувал чувал“. С увеличаването на градусите се чува все повече руска реч, а от стената изпод вежди те гледа портретът на Сталин, под който са кръстосани два ножа.

Мила родна картинка.

Така беше и този път, с изключение на китарата. Възрастните мъже спореха за и против комунизма, рожденикът им се смееше на висок глас. Другите си говорехме тихо. Виното се лееше, както и твърдият алкохол. С опиянчването на гостите споровете се изостриха, а шегичките станаха по-солени. Другата жена, която беше обещала да намине, никаква я нямаше, така че, колкото и да се свивах, си оставах идеалната мишена за младите зевзеци.

Светльо излезе. След него и Петко, приятелят, който ме беше довел, защото имал да си довършва някаква работа.

Сисадминът потри доволно ръце и ме почна:

– Ясенке, какви мъже харесваш?

– С дълга коса – отговорих като видях, че такива наоколо няма.

– А коя ти е любимата поза? – не мирясваше той.

Опитах да го игнорирам, но вече половината присъстващи ни гледаха сеира и се смееха. Само двамата политолози не ни забелязваха, увлечени в дискусията си. В този момент чух нещо от далечния ъгъл на стаята. Някой ми говореше тихо… за математическите гимназии.

Преместих се близо до него, за да го чувам, а онези се преместиха до мен, за да продължат да ме тормозят.

– Е, айде де, Ясенке, отговори на Васко! – включи се демонстраторът ни Тошо.

– Василе, Тодоре! – обади се новият ми познайник. – Я оставете момичето на мира!

Те се разхилиха пиянски, но все пак ме оставиха и тръгнаха да си търсят нова цел.

– Аз съм Явор – каза той и протегна ръка.

– Ясена.

– Какво пиеш?

Показах му пластмасовата чашка с червено вино, почти празна. Той се пресегна и ми доля. Изглеждаше също толкова подпийнал колкото другите, но пък не дрънкаше глупости, така че реших да се задържа около него.

Светльо се върна, после и Петко. Заприказваха се. По някое време дойде дори Пенка, другата ни сисадминка. Аз си останах до Явор, с когото обсъждахме науката, образованието и литературата.

– Да ходим да пушим? – предложи изненадващо.

– Не пуша, но ще дойда с теб.

Той си взе цигарите и виното, аз – моето и чиния соленки. Отидохме на близката тераса, където Явор запали, а аз продължих да пия. Отдавна вече не бях трезва, а леко почервенелият научен работник до мен ме забавляваше с приказки за студентстването си. Когато си изпуши цигарата, се приближи до мен и ме прегърна, а аз го целунах. И двамата бяхме пияни, и двамата високи около един и шейсет и нещо, така че си паснахме.

Върнахме се в стаята. Споровете за политика продължаваха, но този път закачките на Васко, Тошо и Пенка ги заглушаваха.

Единадесет отлетя, а скоро след това и последният ми шанс да си хвана рейс.

– Живея на едно таванче наблизо. Ела с мен – предложи Явор.

– Добре.

Изпратихме Светльо и Петко, после слязохме към хотел „Хемус“, хванати за ръка. Пеехме „Ваше благородие“.

Най-накрая стигнахме таванчето на Явор. Правихме каквото правихме, после заспахме.

На по-следващия ден си уредихме среща на едно стрелбище и скоро започнахме да излизаме. Връзката ни продължи три месеца. Бяхме щастливи, но се намери какво да ни раздели – облакът използвачи около Явор и моята неприязън към тях, която ме караше да крещя и да хвърлям предмети.

Дали Явор ме обичаше, и до днес не знам. Вероятно ме е обичал, доколкото му позволява характерът. Но аз бях тази, която бавно се влюби в него и която все още го обича. Ден след ден и нощ след нощ.

Планетата на простаците

„Смъртно опасно е да си прост.“
Незнаен ученик на Теодосий Теодосиев

„Когато космическите кораби браздят Большой театър…“
Федя от „Приключенията на Шурик“

Имало една планета в Галактиката, където нямало хора. Нямало хора, но пък била пълна с простаци. Толкова прости били жителите й, че ако някой решал да открадне яйца от съседа си, след това можел да се спъне в прага на курника, защото забравял да си гледа в краката. Или път, ако крадял високотехнологични достижения, повтарял дори етикетчето с цената. Ще си кажете, а как така се е получило, че простаците имали наука и високи технологии? Е, тези простаци имали свойството (или поне една малка част от тях), да се превръщат за известно време в непростаци и през това време пишели музика и литература и развивали наука и техника, които опорочавали в свободното си, простаческо време. Плюс това, останалите човешки цивилизации, от които водела някога началото си и простаческата, били напреднали много повече от тях, но един хубав ден били страшно изненадани, когато получили радиосигнал от отдавна забравените си роднини. Вярно, радиосигналът, след като го декодирали, се оказал пълен с грешки и хората дълго време се мъчели да разберат за какво иде реч в него, но накрая отгатнали и решили да се обадят на забравените си роднини от планетата Простотия и да им предложат да се включат в Галактическия съюз, преди да са започнали да обогатяват урана.

* * *

Космическият кораб пътуваше вече няколко месеца и екипажът беше почнал да си лази сериозно по нервите. Отначало, бидейки скептични, те се чудеха как изобщо е възможно да бъде осъществен нормален контакт с простаците, но сега, прекарали толкова време във взаимната си компания, решиха че може би не са толкова лоши и даваха мило и драго да поговорят с някой друг, пък бил той и простак.

Още няколко дни и щяха да пристигнат, така че капитанът и първият пилот се бяха оттеглили на капитанската веранда на кърмата на кораба, откъдето можеха да наблюдават черното нищо отвъд и да обсъдят очакващите ги събития необезпокоявани.

– Е, Смит, помня че ти беше от скептиците – започна капитанът.

– Точно така, сър.

– Значи не вярваш, че тези наши бедни умствено изостанали роднини могат да имат нещо полезно за нас?

– Не вярвам да имат такова и за себе си, сър. Предполагам, че науката им се е съсредоточила в проблеми като този защо падаме в банята, ако настъпим сапун, а здравеопазването – в лекуването на пърхота и еректилната дисфункция.

– Е, аз съм оптимист, Смит. Не може една цивилизация се е развила до нивото на радиото и да няма с какво да изуми далечните си братовчеди.

– Позволете ми да запазя мнението си, сър.

– Живеем в свободна Галактика, нали така, Смит? Е, ще поживеем, ще видим.

* * *

Няколко дни по-късно, когато подминаха яркото слънце на системата, екипажът наблюдаваше околностите на малката синьо-зелена планетка на екрана и обсъждаше:

– Около пет шести от повърхността е покрита с вода, това е добре за живота и еволюцията.

– Освен това оста на планетата е наклонена под двадесет и пет градуса, което предполага наличието на годишни сезони…

– Сър, сър, засякохме телевизионно предаване! – провикна се въодушевен офицерът по свръзката.

– Пуснете го на екрана, за бога! – зарази се от въодушевлението и капитанът.

Смит изпръхтя и скръсти ръце в очакване на телевизионното предаване.

* * *

Смит и Петерсън, бордовият инженер, седяха в каюткомпанията и се любуваха на синьо-зеленото кълбо през илюминаторите.

– Знаеш ли – въздъхна Петерсън, – може би тук не е чак толкова зле. В смисъл, какво точно знаем за тях? Само, че самите ние сме ги изритали преди триста години, защото ни е писнало от тъпотията им. Ами че там сега сигурно е пълно с айнщайновци, моцартовци и толстоевци!

– Не бързай толкова. Не бива да подценяваме естествения стремеж на простака да си остане прост.

– Мисля, че си доста черноглед – подразни се инженерът. През повечето време двамата се разбираха добре, но отвреме-навреме се вкопчваха в някой спор. – Ще видиш, като пристигнем.

– Да, ще ни посрещнат с реки от мед и мляко.

Петерсън скръцна със зъби, но нищо не каза. Наистина, не искаше да удушава първия пилот, дори никак.

* * *

Подобно на Петерсън беше и мнението на корабния лекар. Той прилагаше доводи от областта на генетиката, че от глупави родители може да се роди гениално дете, а Смит на свой ред посочваше разликата между глупак и простак.

– Наистина, Смит, смятам, че си най-черногледият член на екипажа. Ако сравня психо-физиологичните параметри на когнитивната ти дейност с тези на останалите, със сигурност ще подплатя твърдението си, но мисля че няма нужда. Според мен нашите далечни братовчеди имат всички основания…

– Ако още веднъж чуя за потенциала на простаците… – закани се подразненият пилот, но не успя да довърши.

Нещо удари корпуса на кораба, завиха аларми и двамата, зарязали спора си, се втурнаха към мостика. Капитанът и вторият пилот се взираха в екрана, на който просветваха цифри.

– Не е метеорит, сър – докладваше вторият пилот. – Според спектралния анализ има изкуствен произход. И по-лошо, радарът показва, че наоколо е пълно с такива отломки.

– Но какво представляват те, Далтон?

Смит погледна данните и го изпревари:

– Космически боклук.

Двамата пилоти се спогледаха с мрачни изражения.

След няколкоминутно обмисляне екипажът стигна до извода, че поясът от малки тела с изкуствен произход около планетата вероятно наистина представлява своеобразно сметище. Но на кого би му хрумнало да изхвърля боклука си в орбита, когато това беше толкова скъпо и времеемко?

В мозъка на Смит се оформиха две думи – „на простаците“.

Значи, въпреки че още не бяха изобретили (предполагаемо) ядреното оръжие, далечните братовчеди имаха космически полети, които използваха, за да изхвърлят боклуците си в околопланетното пространство. Това беше много лош знак и Смит вече се чудеше какво ли ще заварят долу на Простотия.

По пътя попаднаха на още няколко обезпокоителни неща – високата киселинност в атмосферата, която означаваше, че долу постоянно валят лоши дъждове, за които нямаше никакви данни отпреди 300 години, черните разливи, които се виждаха в океаните при достатъчно приближаване и пламтящите горски пожари.

– Капитане, продължаваме ли с предварителния план за контакт? – попита вторият пилот, който беше дежурен.

– Да – каза твърдо капитанът.

* * *

Няколко часа по-късно вече не беше толкова сигурно, че наистина трябва да продължат. Корабът им едва не беше отнесен от огромна боклучарска ракета, която също се превърна в поредния космически боклук. Местните изпратиха радиосъобщение на техния език, който беше се оказал лесен за превеждане от автоматичните преводачи. Като цяло съобщението гласеше „Мнугу съ извиниавъми!!!“ с три думи и трийсет удивителни, които софтуерът сметна за уместно да съкрати на три.

В следващия миг корабните алармени системи отново се включиха. Отдолу, очевидно част от илюминациите по случай пристигането им, местните ги облъчваха с разноцветни лазерни лъчи. За щастие дебелата броня на кораба го беше запазила от повреди. В ефира се изливаха всякакви приветствени съобщения, заглушаващи се едно-друго, взривяваха се бомби и кораби в моретата, а накрая някой подпали в гората предварително подготвен надпис:

„ДУБРЕ СТИ НЕ ДУШЛЕЕЕЕЕ!!!!!“,

придружен от фойерверки и фишеци, които унищожаваха вековните дървета.

Беше време за приземяване и долу на космодрума сигналните ракети успяха да отстрелят няколко пристройки. Първият пилот мина на по-ниска орбита и се подготви за спускане на модула.

В това време мостикът се разтресе, завиха аларми и се разнесе звук от трошащи се железа.

– Какво е това, по дяволите? – извика капитанът.

На екрана се показа образ от една странична камера. Балистична ракета се беше врязала в соларните панели на кораба, унищожавайки ги напълно.

– Не съм сигурен, сър – докладва Далтон, – но мисля, че автоматичните системи са ни взели за астероид или по-вероятно космически боклук, който подлежи на унищожение, преди да достигне планетарната повърхност.

– А защо не ни изчакаха да слезем по-ниско?

Отговори му втора ракета, която въпреки че летеше на зиг-заг, успя да се забие близо до първата.

– По дяволите, Смит, Далтон, изведете ни оттук бързо!

Двамата пилоти не чакаха втора покана и задействаха отново планетарните двигатели. Успяха да избегнат третата ракета на косъм и половин час по-късно вече се бяха отправили безопасно към дома.

Ефирът пищеше от съобщения, но вече никой не им обръщаше внимание.

Капитанът отлепи поглед от екрана и погледна към първия пилот.

– Прав беше, Смит – въздъхна той. – Тук няма нищо полезно, а присъствието ни само катализира тяхната простотия, която е опасна за всички. Ще ги наблюдаваме от безопасно разстояние. Възможно е да се подобрят, но мисля че за всички ни ще е по-добре, ако най-накрая измислят атомното оръжие и се самоунищожат. Междувременно ще напиша доклад до галактическата комисия с молба да отцепят района. А ако нищо друго не проработи, най-хуманно би било да ги стерилизираме.

На гости при мама

Разказът е публикуван в антология „Албена“ – 2019.

На гости при мама

Провинциалният град си е същият като преди – къщички, хлапета, тичащи наоколо, коли, паркирани на ливадите. Животът си тече както обикновено. Само че с една разлика – днес е Хелоуин и всички се приготвят за тазвечершното раздаване на бонбони.

Помня как едно време с мама се подготвяхме седмици по-рано, изкупувайки най-хубавите лакомства от магазинчето на ъгъла. Ако не го направехме, щяха да го свършат съседите и за нас оставаха само нещата, които никой не иска и които предизвикваха жални погледи от страна на малчуганите. А седмица по-късно обикновено нямаше нищо и хлапетата можеха направо да ти омажат цялата къща.

Вървя между къщичките и поздравявам съседите, облечена с черно дълго палто. Ново е и, честно казано, изглеждам добре в него. Мисля, че няколко мъже дори ме загледаха по пътя. Но не го взех само заради това. Трябваше ми.

Наистина, нищо не се е променило тук. Е, може би колите са станали по-нови и по-големи, хлапетата са други. Джони Смотаняка от къщата на ъгъла се е оженил, вече си има смотана женичка и две клепоухи дечица, които ме гледат с ококорените си очи изпод козирките на бейзболните си шапки. Изобщо, на кого би му хрумнало да се маскира като бейзболист? Аз винаги избирах пират или пък вещица. Или нещо по-свежо, например от компютърните игри. Спомням си веднъж, когато се бях маскирала като баншия, само дето никой не разбра какво съм. После цяла нощ трих синия спрей за коса от плочките в банята. Пък и за какво ми беше тоя син спрей – само да си докарам боя от страна на мама.

Джони също изскача от къщата и както обикновено ме гледа похотливо. Хвърлям бърз поглед към верандата му, мисля, че жена му иска да го убие на място с вестника. Те още ли получават хартиени вестници тук?

Май не трябваше да обличам това палто, а някое по-смотано. Което не бие на очи. Макар че след тази вечер надали ще има значение.

На колко е мама сега? Май наближава седемдесетте. От кисела зла жена се превърна в кисела старица. Първо изгони баща ми, после започна с тормоза и побоите. Ако имах брат или сестра, сигурно щяхме да ги разделим поравно, но не – дъртата не си е направила труда да роди втори път. Аз трябва да съм единствената изкупителна жертва.

Ето я и съседката Бренда – тежи сто тона, което в сравнение с петдесетте, които помня, си е сто процента прираст. Сигурно още е медицинска сестра в местната болница. Само че е сменила вресливото чихуахуа с болонка, която джавка значително по-малко.

Какво ѝ направих на дъртата? Цял живот съм се опитвала да бъда послушна дъщеря – помагах, доколкото ми е възможно, а когато дъртият се отърва, върху мен паднаха всички домашни ремонти, отпушване на канали, местене на мебели и прочее гадости. Защо не пукна от рак навремето? Въпреки всичките тръшкания, че ще умира, е по-здрава от говедо.

И ето, сега иска да дойда, да слушам мрънканиците ѝ и да оправя всичко по къщата, а освен това да ѝ дам парите си, спечелени с толкова труд. Не ми е за тях, да ги взема. Но когато започне да обижда, да заплашва, че ще завещае къщата на кучкарник и да ми обяснява колко съм некадърна и как за нищо не ставам…

Трябваше да си остана в града. Все още има път назад. Но знам, че няма да отстъпя. Не и сега.

Телефонът ми звъни на пожар.

– Да?

– Къде си, патко тъпа? Къде се мотаеш? Няма ли да дойдеш да видиш болната си майка, на която дължиш всичко в тоя живот? Знаеш ли, че вече нищо не мога да нося с тази ръка? Кой ще ми напазарува, изчисти и сготви, а? Гъска такава!

– Я ходи се шибай! – отвръщам и затварям.

Вдишвам дълбоко. Издишвам. Мразя я.

Няма връщане назад.

През това време още повече съседски дечица са наизскочили на тротоара, следвани от милите си родители, които добавят последни щрихи по облеклата и грима им.

Невинаги беше такава. Не започваше винаги с лошото. Минаваше дори за готина пред приятелите си. И с мен обикновено се държеше по-добре, в нейния случай безразлично. Дори ми помагаше с моя костюм за Хелоуин, въпреки че не можеше да шие. Веднъж даже ме похвали за костюма, който бяхме направили двете с баба. По-късно същата нощ, когато се върнах, доволна от събраните бонбони, ме наби. Била съм разляла млякото, когато съм ги оставяла на кухненския плот.

Вдишвам, издишвам. Стискам конвулсивно пръсти. Защо все още иска да ме държи на каишката си? И защо успява?

Пак звъни.

– Къде си, патицо? Още ли се движиш като бавноразвиваща се?

Направо затварям.

А съседчетата имат родители. Искам да кажа, истински. Може би това ми липсва все още и ми е липсвало винаги. Ако някога си ги имал, ти е по-лесно да ги прежалиш впоследствие. А аз? Единият го няма, другият е звяр. Мразя ги.

Звъни. Изключвам го.

Наистина, бях глупачка да си мисля, че можем да се разберем мирно.

– Мери си имаше агънце! – пее едно хлапенце в костюм на пастирка и се върти около мен. – Лакомство или пакост?

– Рано е още – отвръщам му. – Още не се е стъмнило.

Хлапето се нацупва.

Продължавам напред. Едно време познавах всички улици в квартала. В някои от тях играехме с децата, в други се криех от майка ми, когато побеснееше.

Подминавам бързо едно чудовище на Франкенщайн, преди и то да ми е поискало бонбони. Дали майка ми е купила този път? Едва ли, сигурно чака на мен. Лошо, ще направят поразии.

Вече стигам до близките съседи – чичо Тони, по прякор Кумчо Вълчо, който живее отсреща, пак ровичка нещо из колата си и само ми махва за здрасти. Сандърс – онзи гъз с вечните ремонти, пък чете конско на дъщеря си. Помня я като хлапе, тогава ѝ разправяше как кара количката си с педали като блондинка. Сега се е изрусила.

Мисис Джоунс, учителката по математика от местното училище, ме поздравява, аз ѝ отвръщам. Остаряла е, но си мъкне сама покупките, за разлика от дъртата. Предлагам да ѝ помогна, но тя отказва.

Децата вече се събират на тумби и се готвят да започнат обиколката на къщите. Нямам много време.

Разносвачът на пица Джак също ми маха, докато подминава с колелото си. Още няколко ярда и съм там.

Мюлерови, съседите отляво, отново се карат. Сигурно вече са на по осемдесет. Е, явно има и семейства като нашето. Пак дълго издържаха.

Вземам последните няколко крачки на бегом и бъркам под изтривалката. Вадя ключа. Някои неща не се променят.

Веднага щом отключвам, се чуват виковете ѝ откъм дивана в хола:

– Хайде, идвай, ма! Списъкът за пазаруване те чака, както и боклукът! – Хили се ехидно. – Ако се беше оженила, сега мъжът ти щеше да мъкне. Ама си тъпа, тъпа!

Преглъщам и хвърлям поглед към „боклука“ – само няколко чувала е. И това ще свърша, само че по-късно. Събувам обувките си.

Хлапетата вече пищят „Лакомство или пакост!“ откъм съседните къщи. Сега е моментът.

Вадя брадвата изпод палтото. Закачена е здраво за колана, иначе сигурно щеше да падне по време на прехода из градчето. За щастие успявам да я освободя лесно.

– Идвам, мамо! – извиквам, опитвайки се да прикрия нервността в гласа си.

Поне на Хелоуин се стъмва рано.

Злият магьосник и неговият вълшебен скиптър

Разказът е публикуван в брой 17 на списание „Тера фантастика“

Имало едно време един магьосник – толкова зъл, че светел в зелено от злоба. Той имал скиптър – не какъв да е, а вълшебен скиптър. Колкото бил зъл магьосникът, толкова бил добър скиптърът му. Махне с него към ранено кученце – и то се излекува, махне към небето, покрито с облаци – и грейва слънце. Затова магьосникът никога не махал със скиптъра си.

Добра вълшебница го била омагьосала скиптърът му винаги да върши по-добри дела от него.

Търсил злият магьосник под дърво и камък начин да направи скиптъра си отново зъл. Но нито в неговите прашни книги пишело нещо по въпроса, нито пък някой знаел начина. Той имал много познати зли магьосници, но те не били известни с това, че лесно споделят тайните си. Знаел, че ще се смеят зад гърба му и това го карало да позеленява още повече.

Веднъж, когато се събудил (а това било късно през нощта), злият магьосник заварил на прага си парцалив просяк. Посегнал той да го удари със скиптъра си (което било единственият начин да го ползва за зло дело), но просякът му проговорил.

– Постой, магьоснико – с дрезгав глас изхриптял той. – Знам разгадката на твоята загадка.

Магьосникът може да бил зъл, но не бил глупав. Винаги можел да убие просяка, но не можел да го върне от мъртвите дори с чудодейния си скиптър.

– Кажи, старче – отговорил магьосникът снизходително. – И ако думите ти ми харесат, може би ще те оставя да живееш.

– Не се страхувам от теб, свирепи – отговорил му просякът. – Стар съм и много съм патил. Но виждам, че неспособността да правиш злини те прави нещастен. А хорското нещастие ме натъжава.

Магьосникът помислил, че старият съвсем се е смахнал, и понечил да се прибере обратно в къщата си. Не било нужно да го убива, за да се отърве от него, а само да хлопне здраво вратата.

– Почакай, магьоснико – спрял го старецът. – Лекът за твоята трудност е отвара от кръв на девица.

– Нима смяташ, че не съм опитвал? – учудил се магьосникът.

– Знам за твоите опити. Но не ти трябва кръв от обикновена девица, а от мъжка девица.

Магьосникът от потрес изпуснал скиптъра си.

– Мъжка девица? Че има ли такова нещо?!

– Има и още как! – разхилил се старецът. – Но няма да ти е лесно да я откриеш.

– Че защо просто не отвлека момченцето на съседа? – попитал магьосникът. – Сигурно няма пет годинки, ще ми свърши работа, и то без да се разкарвам далеч.

– Както се досещаш, магьоснико, нужните неща трудно се намират. Трябва ти зрял мъж, над тридесет лета, запазил целомъдрието си. И не мисли да търсиш в манастира, там също няма.

– А къде тогава?

– Търси, магьоснико, търси. И когато го намериш, недей да го убиваш. Иначе магията няма да се развали. Няколко капки от кръвта ще са ти достатъчни.

Старецът се изхилил за последно и изчезнал в тъмнината. А магьосникът се размислил – къде да намери целомъдрен мъж? Не може да разпита из селото – местните ще го погнат с вили и факли. Другите магьосници нищо няма да му открият, а и ще започнат да го подиграват. Да попита някой вълшебник, онзи също едва ли ще му каже. Трудна щяла да е тази задача.

Стегнал си магьосникът багажа и тръгнал на път. Вървял и се подпирал на скиптъра си, така и така отдавна не го бил използвал по основното му предназначение. Отминал той девет села, в първите три не разпитвал – познавали го. В другите шест започнал да пита, но никой нищо не знаел. Най-накрая, в десетото село, наел стая в хана и седнал в кръчмата да изпие чаша вино. Съдържателката била жена.

– Кажи, стопанке – подхванал той, оставяйки ѝ няколко жълтици на тезгяха, – как вървят работите във ваше село?

– Хората сеят, жънат – казала жената разсеяно, но прибрала жълтиците. – Пък като свършат кърската работа, идват да отморят тука. Ти по каква работа си?

– Аз търся брат си – излъгал той. – Беше положил обет за целомъдрие преди години, та после не го свъртя в село, тръгна да скита по широкия свят. Майка и татко се поболяха, пратиха ме да го намеря.

– Имаме един тука, Божия напаст му викаме, не знам откъде се взе. Всички пъди от себе си – мъже, жени, добитък. Живее си сам-самин и не знаем с какво се изхранва. Някои казват, че бил магьосник.

– А колко е годишен? – попитал магьосникът.

– Тридесет и няколко лета поне. Ако ти е брат, пътниче, вземи го със себе си, омръзнало ни е от него.

Поблагодарил магьосникът и обещал, че ако това наистина е изгубеният му брат, начаса ще да го отведе оттам. Изчакал да се смрачи и тръгнал към къщата на Божия напаст в края на селото. Малко светел в тъмното, но по улицата нямало други хора.

В къщата все още светело. Потърпял магьосникът мъжът да изгаси лампата и да си легне и влязъл вътре. Но как щял да вземе кръв от магьосник?

Докато влизал в къщата, злият магьосник без да иска изскърцал с вратата. Притаил се в сенките и се ослушал. Нищо не се чувало. Продължил да се движи внимателно на светлината на злобата си, оглеждайки собите. Нямало нищо магическо. Отдъхнал си магьосникът.

Накрая намерил спящия мъж, извадил карфица от подгъва на робата си и го убол. Божия напаст писнал:

– Помощ, нападат ме!

– Млъкни, бе. Дошъл съм за кръвта ти, не за целомъдрието ти – с досада казал магьосникът и докато оня размахвал ръце, успял да събере няколко капки кръв.

И още преди да дотърчат съседите, магьосникът изчезнал. Бързал с всички сили към селото си да развали магията.

Три дена и три нощи магьосникът варил отварата. На третата нощ потопил върха на скиптъра си в нея и после махнал към вратата. Тя станала на трески.

Прибрал магьосникът скиптъра си и се усмихнал злокобно. Сега можел да продължи делото си.

Ако книгите се пишеха самички

Разказът е публикуван в Алманах „Фантастика“ 2013-2014 гг.

Сандро се събуди рано сутринта – около единайсет часа. Протегна се, изръмжа и разтърси чорлавата си черна коса. Днес беше ден за писане, но вече не смяташе да драска като идиот по хартията или пък да трака по клавиатурата като побъркан. От десетина дена беше горд собственик на Миниатюрна работилница за писане, известна още като „Машината” в творческите среди. Въпреки че името й беше глупаво, машинката се беше превърнала в най-добрия приятел на писателя – сама развиваше идеята, граматиката и правописът й бяха безупречни, а най-хубавата част беше, че собственикът й можеше да редактира всичко, излязло от нея, според вкусовете си. Тя съчетаваше в себе си най-модерна компютърна технология с вграден изкуствен интелект, връзка с най-големите библиотеки за художествена литература в Мюнхен, Ню Йорк и Сидни и най-добрия творчески софтуер, разработен от такива светила като новата надежда на полската фантастика Анджей Лепак, родния писател Джузепе Мацини и американеца Пол Сандерс.

Сандро се надигна от леглото, направи си кафе с машината за еспресо и седна пред терминала.

– Добро утро, Мини! – поздрави той, докато хващаше косата си с ластика.

– Добро утро, шефе! – отвърна му топлият контраалт на машината. Той за пореден път се възхити на мекия й глас, който създаваше илюзията, че има жена в стаята. Младият писател обичаше вдъхновението му да се лее под действието на неуловимото дамско присъствие, но мразеше ефектите, съпътстващи наличието на истинска жена – вечното мърморене, космите, задръстващи каналите в банята, и търчането до магазина в седем сутринта за дамски превръзки.

– Е, Мини, ще работим ли днес?

– И още как, шефе! Нова идея ли имаш?

– Да. Имаме четири дни да сътворим нещо гениално.

– Окей, записвам. Може да я кажеш вече.

Младежът се усмихна на последната реплика – хитрушата беше проектирана да се преструва на секретарка от плът и кръв, затова понякога се изразяваше крайно неспецифично за машина. Всъщност тя записваше целите разговори с автора, защото винаги имаше вероятност той да каже между другото някоя идея, към която да иска да се върне после.

– Добре – промърмори Сандро след кратък размисъл. – Ще пишем любовна история с фентъзи елементи. Работно заглавие „Любовната история на Джак и Джил”.

– А защо Джак и Джил, шефе? Не е ли по-добре да използваме наши си, италиански имена?

– Италианските имена не са модерни сега – тросна се Сандро и продължи поучително: – Имената трябва да са международни, за да се покаже колко е космополитен авторът, а и читателите му. За предпочитане е винаги да се избират такива имена, все едно героите живеят в Ню Йорк.

– Добре, шефе. Отбелязах си – каза делово Мини като истинска секретарка.

– Минаваме нататък – прозя се Сандро. – Основни компоненти – любовна история и фентъзи приключение. За Джак и Джил вземи стандартния тест за съвместимост на расите и подбери две различни раси оттам. За днес искам да ми опишеш двамата герои и срещата им.

– Окей, шефе.

– Сега излизам, като се върна привечер, ще ми кажеш докъде си стигнала.

Мини се залови незабавно за работа, а Сандро започна да се приготвя за излизане. Взе душ, среса си косата, облече ластичен клин и фланелка и отиде да хване аеробуса за града. Градският транспорт беше учудващо редовен за предградията на Милано, затова само за десет минути младежът успя да стигне до Пиаца Дуомо. Отиде на пазар, след това му се обадиха да го поканят на купон…

Прибра се с последния бус някъде по малките часове и едва успя да улучи вратата на къщата си. Свлече се на леглото и моментално заспа, без дори да си събуе обувките.

На следващия ден се събуди със страшен махмурлук, който заля с олимпийско количество кафе, и седна да инспектира прогреса на историята си. Поинтересува се от броя написани знаци и думи, после се опита да издуха падналите пред лицето му кичури коса, които му пречеха да размишлява.

– Искам различната расова принадлежност на двамата герои отначало да раздели влюбените, но обстоятелствата да ги съберат – каза, щом успя да изтрезнее достатъчно, за да си събере мислите. След това реши, че е гладен, и излезе на пицария с приятелите си.

Върна се по-късно вечерта, а машината беше приключила с писането. Когато обаче поиска да погледне готовите страници, откри, че достъпът му е блокиран.

– Vaffanculo! – ядоса се не на шега. – Cazzo di Budda! Porca madoska! – редеше и риташе корпуса. Най-накрая я остави и отиде да си легне.

На третия ден пристигна приятелят му Бепе – компютърджията. Двамата заедно ръчкаха машината, а по едно време Сандро обърна цялата къща, за да намери къде е записал администраторската парола. Машината обаче не я прие, така че накрая Бепе вдигна ръце и си отиде вкъщи, за да обмисли нова стратегия. Щом си замина, машината измърка:

– Шефе, няма ли да ми кажеш какво искаш за по-нататък?

– Че каква полза има, като не мога да видя какво си написала?! – развика се той.

– Исках да те изненадам – нацупи се тя. – Но щом си решил да се държиш гадно… Ще ти покажа началото, ако ми кажеш как продължава.

В нормалното си състояние Сандро едва ли би се съгласил да го изнудват по този начин, но на следващия ден вече трябваше да праща историята. Затова след като повика още малко („Che cazzata machina!”), най-накрая даде нужните указания – героите трябваше да се измъкнат от затрудненото положение посредством находчивостта си и любовта да възтържествува накрая.

Машината започна да просветва с диодчета, след което изплю на екрана началото на историята. Сандро погледна и се втрещи – беше изпълнила всяко едно от изискванията му, обаче как…

За Джил беше избрала да е скелетка, лудо влюбена в Джак, а той на свой ред беше човек-хипохондрик, ужасен до смърт от вида на кости. Откъсът свършваше дотам, където Джил и Джак се срещаха съвсем случайно край реката – Джил миеше кокалите си с речна вода, а Джак разхождаше болонката си. Джил се влюби лудо в него и хукна да го гони, а Джак заряза кученцето и с писъци търти да бяга накъдето му видят очите.

Сандро опули очи и известно време остана замръзнал на мястото си – само болното му любопитство го възпря да не дръпне шалтера веднага. Вместо това взе двойна доза успокоителни и заспа като пън.

Няколко часа по-късно Мини беше свършила работата си. Сандро уморено се довлече до нея с лошото предчувствие, че ще види идеята си разбита на парченца, а парченцата – увесени да съхнат. И не сбърка. Ето как продължаваше новелата.

Джак бягаше от Джил колкото му държат краката, но когато стигнаха извън града, и двамата бяха пленени от зъл некромант, който искаше да извърши ритуал с тях. Затвори ги край едно езеро, за да не му се пречкат, докато се подготви, а Джак доплува до островчето в средата му, за да се спаси от Джил. Тя обаче успя да научи от книгите на некроманта как се ходи по вода и тръгна към своята голяма любов.

Джак драпаше да избяга, но Джил вече го настигаше, затова той се покачи на единственото дърво на острова в опит да се спаси. Джил също се заизкачва по дървото и когато стигна достатъчно близо, го хвана за блузата. Джак започна да се съпротивлява яростно и накрая успя да я събори на земята. Опънатият клон, на който седеше, обаче го изстреля нагоре, той прелетя над езерото и падна от другата му страна. Джил се опита да повтори номера, но нямаше кого да използва за противотежест, а пък и изглежда си беше природно тъпа, защото не се сети да вземе близкия голям камък. Вместо това опита да излезе от другата страна на езерото, но там имаше плътна невидима преграда, която не я пускаше.

През това време Джак стигна до града и вдигна на крак карабинерите, които хванаха некроманта в разгара на приготовленията, а Джил взеха за свидетел. Без да губи време, Джак се цани за хамалин на товарен бус и замина на север. След няколко месеца некромантът най-накрая беше осъден на две години в пандиза за опит за извършване на тъмен ритуал, а Джил пуснаха да си ходи. Тя намери отново книгите му и направи магия за откриване на истинската любов. Магията безпогрешно я насочи към едно селце в Алпите, където Джак преживяваше от овчарство. Джил го омагьоса да я следва обратно към града им, след което го затвори в едно мазе от страх, че може да избяга пак, докато тя търси тайната рецепта на любовния еликсир.

Тъй беше последният ден преди крайния срок, Сандро се принуди да го изпрати, заедно с писмо, в което моли за отсрочка, за да напише нещо по-добро. Каква беше изненадата му обаче, когато получи отговора на главния редактор. “Caro ragazzo, esso e fantastico!” пишеше той и го молеше за още разкази в същия стил.

– Опропасти ми идеята! – развика се Сандро по посока на машината, веднага щом успя да осмисли писмото.

– Не е вярно! – обидено му отвърна тя.

– А редакторът хареса бозата, която си написала!

– И ти ми се сърдиш за това?

Двамата покрещяха още малко, но най-накрая Сандро се помири с машината („Scuzi, cara.”) и я потупа извинително по корпуса. Дори обеща да й купи допълнително памет, ако тя продължи да му пише такива възхитителни пародии.

И всички заживяха щастливо, с изключение на Джак, който едва преживяваше на хляб и вода в мазето.

Ламята от далечното кралство

Разказът е публикуван в брой 16 на списание „Тера фантастика“

В едно далечно кралство, където нямало мъже, живеела ламя. А мъже нямало не само защото тя ги ядяла, а и защото кралството било по-особено. Там се били събрали феминистките от цял свят, за да докажат, че може да се живее без мъже.
Кралицата им, красавица на красавиците, бивша бизнес дама, била откупила земите от един херцог и забранила мъже да стъпват там. Затова, когато ламята домъкнела посред бял ден някой млад юнак в пещерата си за обяд, всички жени се правели, че нищо особено не се случва, а някои дори се радвали и злорадствали.

Сама ламята харесвала да похапва млади мъже, защото били по-крехки, а и нямали такива претенции относно гарнитурата. Също така била чувала, че са по-чистоплътни и по-добре епилирани от жените.

Така си течал животът година след година, ламята отмъквала мамини синчета
или пък внучета на политици, за които никой не тъжал особено. Е, от време на
време бъркала и грабвала и по някой програмист, но грешки стават. По едно време дори юнаците от разни съседни кралства започнали да идват, за да държат сметка на ламята за изядените от нея другари.

В такива случаи обикновено тя се криела в пещерата си и чакала юнака да наближи.

– Я излез, излез, ламьо, да се бием като мъже! – провиквал се той.

А ламята отвътре лениво измърморвала:

– Все едно ти си мъж, страхливецо неден.

Юнакът се ядосвал, втурвал се в пещерата и повече не излизал.

Но веднъж ламята откраднала годеника на една много красива и много свирепа
дева воин. Годеникът бил малко женствен, но ламята не се оплакала от вечерята
си. После заспала зимен сън и се събудила три месеца по-късно.

През това време почернената девойка взела доспехите си и яхнала верния кон,
през девет земи в десета да иде – да отмъсти на гладната ламя. Пътниците, които
срещала, все я увещавали:

– Не ходи при ламята, девойче, млада и зелена ще погинеш. Я колко левенти има в наше село, все един ще намериш. Така му било писано на твоя, сватба да не дочака.

– Аз съм се заклела на ламята да отмъстя! – отсичала девойката и продължавала по пътя си.

А феминистките, като я видели в доспехи, от кеф щели да умрат. Жена толкова силна в тяхното кралство не били виждали. Като разбрали, че е дошла ламята да убива, на колене я увещавали да не ходи, млада-зелена да не погива. Самата кралица ѝ пратила покана, паж да ѝ стане.

– Аз съм се заклела на ламята да отмъстя! – казала им девойката. – Един годеник имах и тя го изяде, негодницата.

Тогава феминистките, кои с жал, кои с доволство, я оставили – главата да си троши за мъж, щом е решила.

Стигнала девойката до пещерата и се провикнала:

– Излез, излез, ламьо, по мъжки да се бием!

Ламята се събудила и прозяла, тъкмо станало време за закуска.

– Ти ли си мъж, страхливецо неден?! – присмяла се тя.

– Мъж не съм, жена съм – отвърнала девойката. – От люспите ти гердан ще
си направя!

– Жена е на баба ти хурката, тенекийо дрънчаща – продължила да се подиграва
ламята, но девойката в пещерата не влязла.

Тогава изпълзяла ламята зла и гладна, девойката да яде. Диетата си щяла да развали, но не я било грижа, така се била ядосала.

Развъртяла девойката меча, а ламята налетяла да я сграбчи, над земята да я вдигне. Девойката обаче се пазела, с щита си удряла ноктите на гладницата.

Тълпа се събрала, схватката да гледа. Едни със свито сърце за честната девойка, други зрелище да зяпат. Кралицата дошла с придворните, тревожела се за момичето.

Проточил се боят три дена и три нощи, докато ламята, изгладняла, не извила
шия близо до девойката. Изсвистял мечът и пронизал гърлото на ламята, от свиране в пещерата люспите ѝ били залинели. Плиснала кръвта на земята и опръскала жените. Някои с писъци побягнали, а девойката сякла ли, сякла, докато нищо не останало от туловището. После взела няколко люспи и зъби, да ги покаже в селото си, и тръгнала обратно, без да каже дума.

А феминистките се спогледали. Мигар толкова силна била любовта на девойката към загиналия годеник? Хвърлили те мъжките си панталони, облекли роклите и тръгнали след девойката да видят широкия свят.

Всички ли, ще попитате вие? Е, не всички, имало и такива, които искрено мразели мъжете. Пък и повечето си взели панталоните, а и някой и друг меч. Я разбойник ще срещнат по пътя, я ще им се натресе някой навлек. Пък и лами можело да има, девойки да ядат.

Завързала и кралицата косите си, яхнала коня. Имало навремето един сисадмин, който я искал, но тя му отказала, моминско село искала да прави. Сега решила да иде да го навести, да разчисти пепелниците край клавиатурата му – зер като я види, можело пак да я залюби, както обича компютъра си. Пък кралството да се оправя.

Италианска буря

Чух как някъде в далечината прокънтя гръм. Небето се святкаше непрекъснато, а дъжда се изсипваше като с ведро върху щорите на прозорците. Бях сама в лабораторията, всичките сътрудици бяха заминали нанякъде в рамките на три дни. Освен това нямаше ток. Беше скучно, колкото човек може да си представи. До мен имаше някакъв телефон, сигурно на лабораторията, но работеше на ток и сега екрана му стоеше празен. В себе си имах единствено мп3-ка с батерии, които сигурно щяха да издържат половин час. Но не ми се слушаше музика. Вместо това гледах как през прозореца вятъра огъва клоните на дърветата и как дъжда се излива в локвите на струи. Нямах чадър, така че щеше да се наложи да се задържа тук, докато поспре, което едва ли щеше да се случи скоро.

Според местните такава буря не се беше случвала в града от много години. Беше си страшничка – имах чувството, че вятъра ще изкорени всички дървета и храсти само след няколко секунди.

Отново проблесна светкавица. Прозореца потрепна пред очите ми и когато проехтя гръмотевицата, вече го нямаше. Огледах се стреснато – цялата сграда беше изчезнала изведнъж. Стоях права по средата на зелено поле, обилно напоявано от изсипващия се дъжд и все повече се намокрях. Потърсих с очи някакво убежище, но такова нямаше. Високите дървета се люлееха пред погледа ми, но не трябваше дори да се доближавам до тях – бяха най-високото нещо наоколо и направо магнит за гръмотевици. Най-безопасно за мен беше да седна на земята и да чакам да отмине бурята. Затова погледнах надолу, за да видя какъв е терена и дали мога да си намеря място с по-малко кал. Ахнах – само на половин метър от мен стоеше дребничко същество, на ръст колкото първокласниче и с оклюмали пеперудени крилца на гърба. То също ме огледаше и когато срещна погледа ми, неспокойно заби очи в земята.

– Извинявай. Грешчица стана. – промърмори то на италиански. След което продължи с по-голям ентусиазъм да говори на италиански, аз обаче нищичко не разбрах и му го казах.

– Do you speak English? – реших да опитам. Щом продавачките ме разбираха, имаше шанс да схване. То обаче продължаваше да се пули насреща ми. – Deutch? – пробвах пак, но без успех. – Ах, гаденыш маленкий. – се изтръгна от устата ми някак по рефлекс, тук никой не говореше руски. Дребната твар обаче се ухили и дори отговори:

– Я можно бить маленким, но я не гаденыш, а гном. Давай валить отсюда. – и ми посочи с ръка да го следвам

Наистина, щом кисненето сред морето от кал и мокра трева можеше да се избегне, нямах нищо против да го последвам. Още една светкавица просветна в мръсносивото небе и секунда след това пространството се раздра от тътена. Вървях приведена след пъргавото гномче, за да се пазя от гръмотевиците. Стараех се максимално да не изостана от бързите му стъпки и се чудех къде ли ме води. Явно се намирах на място, където не се срещаха често хора, интересно имаше ли много други гномове или беше толкова пусто, колкото изглеждаше?

Пет или десет минути по-късно слязохме в една долчинка, където се мъдреше самотна къщичка. Беше ниска, сламения покрив стигаше до брадичката ми, но се надявах поне да не пропуска дъжда. Придружителя ми отвори ниската вратичка и без да чакам друга покана, се намъкнах вътре. Веднага почувствах разликата – бях се вкочанила навън, а тук изглеждаше уютно и студения вятър не ме продухваше. Гномчето запали огъня в камината, метна ми някакво одеало да се завия с него, а аз нерешително си свалих пуловера и пропълзях да го изтискам в умивалника. Вече по риза, се настаних на едно маломерно столче пред камината и си метнах одеалото отгоре. Гномчето продължаваше да шета из къщата, все едно беше негова собствена, наля вода в голям чайник и го сложи на огнището, придърпа си стол и също се настани пред огъня.

– Сега, предполагам очакваш да ти кажа какво търсиш тука? – осведоми се гномчето на руски.

Кимнах и зачаках отговор.

– Е, въпроса е там, че бях на мисия, обаче се обърках и като си тръгвах, те взех със себе си по погрешка.

– Каква мисия? – не се стърпях да попитам

– Секретна мисия. – подчерта съществото. Очевидно нямаше намерение да ми каже повече.

– А как така се случи, че италиански гном като теб знае руски?

– Ти как мислиш? – очевидно нищо не мислех, щом го питах директно – Всъщност е доста просто – майка ми е рускиня. Какво, не ти ли се вярва, че има руски гномове?

– Не ми се вярва, че има гномове изобщо. – обявих, като го огледах от главата до петите

– Е, да, вие хората не бихте повярвали в нещо, ако не ви избоде очите. Или ако не го пише по интернет. – тук то ме погледна нацупено, за да подчертае мисълта си как ние хората сме коне с капаци – Не, нас си ни има, обаче практически сме се оттеглили тук, в нашето си измерение. Не би ни харесало по цял ден да ни снимате с камери и фотоапарати. После току-виж и в зоопарк сте ни натикали.

Реших, че не очаква отговор от мен, затова си затраях. А пък можеше и да е прав, кой знае. Гномове в зоопарк – наистина би било интересно разнообразие.

– Ами ти откъде си, че имаш такова странно произношение? – попита гнома, след като привърши с монолога си

– От България. – отговорих му аз

– А, да. Доста гномове живеят там, особено по планините. Хубави планини имате в България.

– Благодаря. – отговорих му. То се разшета наоколо, донесе чаши за чая, а аз се зачудих дали е мъжко или женско. Говореше като мъж, но начина по който се оправяше из къщата подсказваше по-скоро принадлежност към женското съсловие. Времето навън си беше все още толкова отвратително, но в къщурката беше топло, а чая, макар и леко горчив, беше приятен. Седяхме така още известно време и пиехме мълчаливо. Гномчето отвреме-навреме поглеждаше през единственото прозорче навън, явно следеше времето. Дъжда скоро постихна и светкавиците намаляха. Моят домакин се надигна от столчето, като ми каза:

– Отивам да си свърша работата. През това време ти по-добре стой тука. След това ще изчакаме удобен момент и ще те върнем обратно.

Връщане обратно, добре звучеше. Може би най-накрая щях да успея да сваля тия мокри дрехи, да се изкъпя и да гледам някой филм. Интересно, дали щеше да има правило да не казвам на никого за него? Или щеше да ми изтрие спомените по магически начин?

Входната врата проскърца зад гърба ми и аз й хвърлих един поглед, за да се уверя че е затворена добре. После станах, внимателно си събух чорапите и ги сложих да съхнат на съседния стол, заедно с пуловера ми, като останах все пак с обувки – човек никога не знае какво може да се валя по земята. Станах от стола и като се наведох достатъчно, за да не пробия покрива с глава, огледах къщичката. Тя се състоеше само от една стая, в чиито ъгли със завеси бяха отделени малки легълца, очевидно за стопаните на къщата. Бяха шест на брой и съответстваха на портрета, който висеше близо до тях – две възрастни джуджета, очевидно майката и бащата, и още четири по-малки. Никое от тях обаче не приличаше на това, което ме беше довело тук.

Чух шум навън и предпазливо погледнах през прозореца – група гномчета в колона слизаха в долчинката и носеха чувалчета на рамо, а пеперудените им криле бяха леко оклюмали от дъжда. Интересно, какво ли толкова носеха?

Опитах се да ги наблюдавам иззад пердето – нямах никакво желание да ме забелязват и да идват да ме разпитват какво правя тук. Около десет минути след като те отминаха, се зададе и моят домакин. Походката му беше насечена, явно имаше проблем с мисията.

– Какво стана? – попитах го аз, колкото да кажа нещо – Завърши ли мисията?

Той промърмори нещо на италиански под носа си, долових и една-две псувни.

– Лош късмет. – обяви вече по-спокойно, като мачкаше нещо из ръцете си.

Загложди ме подозрение.

– Чакай малко, това в ръката ти от нашите кабели ли са?

– Бъркаш се. – обяви джуджето и се опита да ги скрие зад гърба си

– Значи ходиш да крадеш от нашата лаборатория? И за какво по-точно са ти притрябвали кабелите?

– Изтрябвали ми вашите кабели! – ядно отговори джуджето и ги хвърли на земята

– А какво тогава се опитваш да отмъкнеш?

– Има само едно нещо във вашата лаборатория, което би си струвало да се краде. – гласа му беше обиден и разбра какво е казало, едва след като го произнесе. Аз обаче схванах много добре – тази твар искаше новия прототип.

– За какво ви е? – попитах го накрая – Не виждам да имате кой знае какви технологии тук, че да ви свърши работа.

– Това, че не ги виждаш, не значи че ги няма. – тросна се гнома. След малко, вече по-спокоен, продължи – Ние не сме като вас, хората, да си навираме новите компютри и телефони във физиономията на околните. Имаме си наука и технологии. Но те си стоят на определените за това места. Не се валят по улиците и по масите и не ги разнасяме нагоре-надолу със себе си, за да покажем колко сме важни.

– Освен това и крадете. – може би трябваше да си запазя коментара за себе си, но се ядосах на тази малка твар, която си позволяваше да обижда моя вид. – Какво още крадете, освен техника?

Вярно, въпроса си беше провокация и събеседника ми сигурно го усети, но изглежда любопитството от контакта с друг разумен вид надделя и той ми отговори:

– Всичко, което би могло да ни е полезно. Случвало ли ти се е да не можеш да си намериш книгата по няколко дни? Е, тогава най-вероятно някой от нашите хора я е бил задигнал, за да прочете нещо. А жените ни обичат да свиват чорапи – за всичко стават – може да измиеш с тях пода, да повиеш бебето…

Яда ми започва да минава полека – ние хората също бяхме крадци на ресурси, само дето вече не беше останало много за крадене. Нещо повече, освен крадци, сме и убийци. Спомнете си неандерталците, индианците, както и всички гадинки, които сме избили за храна или просто заради спорта.

– Можеш ли да ми кажеш, като спомена за жени, от кой пол си ти?

– Същото мога да те запитам и аз. – ухили се насреща ми съществото

– Не е ли очевидно? – почти обидено го запитах аз

– Как точно да е очевидно? Имаш къса коса, кльощави бедра и плоски гърди. Лично аз не мога да те разпозная.

– Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш. Обещаваш ли?

– Честна дума. Да пукна, ако излъжа.

– Добре тогава. Аз съм момиче, казвам се Мая. Ами ти?

– А аз трябва да тръгвам. – обяви съществото и дим да го няма.

Ах, гадинката малка. Трябваше да се досетя, че не може да й се има вяра, все пак се опитваше да открадне нашия прототип от нашата лаборатория. Не стигна обаче твърде далеч, защото собственицата на къщата скоро се върна, влачейки го за ухото.

– Твар крадлива! – мърмореше гномката и се опитваше да достигне метлата до вратата, за да го нашляпа с нея. Нямаше да ми е лесно да позная, че е жена, ако едно от хлапетата не й вървеше по петите и не плачеше “Маммооо, гладно съм!” След което ме забеляза и започна да ме сочи и на висок глас да иска обяснение коя съм и какво търся в къщата й.

Моето гномче най-накрая успя да се откопчи от хватката и побягна навън, като ми викна да го следвам.

– Scuzi, signora. – виновно казах аз, докато си обувах чорапите върху влажните от обувките крака и си прибирах пуловера.

Вече излязла навън, се втренчих в зачервеното ухо на гномчето.

– Добре ли си? – попитах го. Това беше въпроса, с който успях най-бързо да заменя изречението “Това не е твоята къща, нали?”.

– Нищо ми няма. – промърмори то, като си натопи ръката в една не много кална локва, след което се хвана за ухото. Междувременно над нас облаците бяха започнали да се сгъстяват и след малко започна леко да ръми.

– Сега какво ще правим? – запитах го аз

– Трябва да те върна обратно откъдето те взех. Ако разберат шефовете че изобщо си била тук, ще отнеса голямо наказание. Нали разбираш, тук е забранено за хора.

“Трябва да забранят и нашата Земя за гномове”, помислих си, но не споделих мисълта си на глас.

– Как ще стане това, с връщането? – осведомих се накрая

– Просто трябва да изчакаме някоя по-голяма светкавица и тогава ще използвам енергията й, за да те преместя във вашето измерение. Не че ми трябва светкавица, просто така ще стане по-бързо. Иначе ще трябва да търсим друг източник на енергия, например водопад, уранова мина или нещо такова.

Тъй като нямах желание да търся уранова мина, се съгласих на предложението със светкавицата.

Времето започна да става все по-отвратително. Отначало закапа с едри капки, после задуха вятър, а накрая дъжда отново се изливаше с кофи върху нас. Вървяхме край един далекопровод, който се беше появил неясно откъде. Стараехме се обаче да не стоим много близо, защото беше твърде възможно някой стълб да падне, било то заради вятъра или пък да го удари гръм. Бързахме към мястото, откъдето се бях появила в този свят, но явно минавахме по някакъв обходен маршрут.

– Пътя, по който дойдохме, е станал на тресавище. Каквато си голяма, ще затънеш в него. – обясни ми гнома

Скоро видяхме, че калната пътека, която следвахме, минава под далекопровода. Беше опасно, но това беше най-сухия път в околността, така че трябваше да го следваме. Явно беше направен да обслужва близкия трансформатор, който се чуваше как бучи между гръмотевиците, защото пътя минаваше съвсем близо до него. Ускорих крачка, като се стараех да мина възможно най-бързо под жиците. Чак когато се озовах на безопасно разстояние от тях, се огледах за придружителя ми и го видях, все още под далекопровода, на десет метра от трансформатора.

– Какво ти стана? – провикнах се, когато се приближи към мен

– Скапани трансформатори! – зажалва се той – Боли ме главата от тях! Магнитни полета, електрични полета, всякакви гадости има там.

“Въпрос на вкус”, помислих си. Някои бяха чувствителни към шумове, други към ярка светлина, защо пък да няма и чувствителност към електромагнитни полета? А и гномовете, каквито бяха мънички, нищо чудно полетата да им влияеха по-силно, отколкото на нас.

Продължихме да вървим под потопа, изливащ се върху земята. Скоро гномчето ми обясни, крещейки, за да надвика бурята, че мястото било подходящо, само трябвало да изчакаме някоя наистина голяма светкавица, защото за разлика от прототипа, масата ми била голяма.

Застанахме по средата на наводнената поляна. Водата се изсипваше от небето и караше калните пръски да хвърчат във всички посоки.

– Няма ли да ми кажеш поне как се казваш? – провикнах се аз, въпреки че стоеше едва на метър и нещо от мен

– Добре, де, добре. – извика то в отговор, явно се дразнеше от настойчивостта ми – Елена се казвам, така ме е кръстила майка ми.

Известно време само се гледахме. Всяка се опитваше да прецени другата, но без особен успех. По едно време просветна ярка светкавица, която удари близката топола. Беше като на кино – хвърчаха искри, дървото се наклони злокобно и в следващия миг започна да пада.

– Идеално! – извика Елена. Замахна с ръка и на няколко крачки от нас се появи малко светещо кълбо, приличаше на миниатюрна кълбовидна мълния. – Сега трябва да минеш през него. Затичай се, защото реагира само на движение. И по-бързо, не мога да го държа така цяла вечност!

Бях замръзнала, уморена и мокра, но се опитах да мобилизирам последните си сили, за да се помръдна от мястото си и да се затичам.

– Довиждане! – извиках – И гледай да не крадеш много!

Гномчето само повдигна вежди и ми махна:

– Довиждане!

Отстъпих две крачки назад, засилих се и преминах през светещото кълбо, подтичвайки. Веднага след това обаче се подхлъзнах на някаква кал, паднах на земята и изгубих съзнание.

Свестих се по някое време на пода на лабораторията. Бях цялата подгизнала, все едно съм плувала с дрехите. Нямах сили да се изправя, само погледнах към прототипа, за да се уверя, че си е на мястото. Нямах причина да ставам, затова продължих да лежа на пода, докато вратата на лабораторията не изскърца. Надигнах се на мокрия си лакът и забелязах към мен да се приближава възрастен професор, който ми говореше загрижено:

– Леле, момиче, какво си направила? Откъде се взе всичката тази вода? Не ви ли разправях на вас да не стоите самички в лабораторията, я токов удар ще ви хване, я някоя друга авария ще стане…

Изправих се полека, докато уверявах професора, че нищо ми няма. Почти успях да го убедя, че съм била в съседната сграда, когато е започнало да вали силно, и съм се уплашила че в лабораторията има отворен прозорец. Намокрила съм се, докато съм тичала насам, после съм се хлъзнала на мокрия под и съм паднала на земята. Той ме гледаше притеснено, опитваше се да ме убеди да ида на лекар, но аз му казах че според мен няма нужда. Обещах му, че ще отида, ако усетя че съм пострадала. Видях, че дъжда вече капе съвсем слабо и започнах да си събирам нещата. Скоро професора излезе и аз скришом прибрах прототипа в чантата си. Реших да си го нося вкъщи всяка вечер, за да го наглеждам, поне докато не се върнат колегите.

Излязох навън, размишлявайки върху случката. Не можех да определя дали беше истина или халюцинация. Забелязах обаче, че една от тополите пред университета е паднала, ударена от гръмотевица.

Когато колегите ми се върнаха, вече имах решение за прототипа – оградих го със ситна мрежа, закована отдолу с пирони, по която пуснах слаб ток. На колегите обясних, че според най-нови изследвания, това е най-ефективният фарадеев кафез – пази от всякакви външни полета. Особено крадливи. Надявах се да помогне поне дотолкова, че Елена, или който от сънародниците й реши да краде протопипа следващия път, да се отчая достатъчно, че да реши да се разходи до съседния град, за да отмъкне техния. А пък те нека сами разберат как да се пазят от гномове.

Дали бях психясала или всичко беше истина, но прототипа си остана неоткраднат. По едно време дори се чу слух, че този от другия град бил изчезнал, но после като че ли се намери. А аз междувременно разработих и начини да си пазя личните вещи от крадливи твари – освен тънката мрежа, използвах постоянни магнити и електромагнити, които оставях близо до ценните за мен предмети. И те изведнъж престанаха да се губят.

Виктор

Това се случи една петъчна вечер. Поради стечение на обстоятелствата бях отишъл в бара на Пето авеню без съквартирантите ми – те отпрашиха по-рано към една кръчма, въпреки че се бяхме уговорили да ходим заедно към бара.
Порядъчно отегчен, се настаних на една маса в дъното на заведението с идеята да не привличам излишно внимание, поръчах си бира и започнах да се оглеждам кой още е тук. Все същото както и преди – една големичка рокерска компания, някакви мадами, които се мислеха за много красиви, затова се хилеха като побъркани, както и кибиците, обичайни за тези места – пияни момчета си търсят момиче за вечерта, пияни момичета си търсят момчета. Неизвестно защо обаче момичетата бяха по-склонни да се намират една – друга. Знам им всичките номера, нали и аз кибича тук. Обаче не се и надявам да си хвана някоя – лезбийките и еднодневките определено не са ми стихия.
Хубавото е, че поне няма музика на живо. Тъй като си падам музикант и свиря точно по такива места, намирам за освежаващо да стоя в кръчма, която не ми напомня за работа.
И ето че точно докато си припомням акордите на любимата ми песен на Металика, “Wherever I May Roam”, която се дъни откъм колоните, в бара влиза най-невероятната жена не само за тази що-годе прилична рок-кръчма, ами най-вероятно и в близката част на Вселената. Жените я гледат със завист, тя обаче изобщо не си прави труда да ги забележи. Мъжете оглежда бегло, след което демонстративно се покачва на едно високо столче право на бара и поръчва голяма чаша уиски.
Всички мъже в кръчмата, включително и аз, за момент застиваме с отворени усти, зяпайки към нея. По-късно обаче, вероятно виждайки каква е конкуренцията, повечето решават да се задоволят с настоящите си гаджета и лека-полека, а в някои случаи и виновно, отклоняват поглед от новодошлата. Аз обаче продължавам да я зяпам, давайки си сметка, че макар наскоро да навърших двайсет, това е било в полза само на статистиката, но не и на мен. В душата си съм още тийнейджър и ако приятеля ми Рич беше тук, предполагам че веднага щяхме да се обзаложим кой ще е първия, който ще се опита да я свали. Ей така, заради спорта. Известно ми е, че такъв невзрачен индивид като мен няма шанс с такава жена, но пък нямам огризения да я оглеждам.
След като сваля коженото си яке, тя отпива от уискито без да бърза и леко се завърта към публиката, кръстосвайки крака.
“Клише!” скандира подсъзнанието ми, съвсем безсмислено, мен ако питате. Работата е там, че жените като нея дефинират клишетата, които после малките хърбави момиченца с грим в стил “улична проститутка” превръщат в такива.
Облечена е като всички останали – черна блуза, черна пола и носи така характерната за метълите петнаграма около врата си. Интересна добавка към тоалета й са чифт дълги чорапи, чиито дантелени ръбове се виждат доста добре от моята позиция. Облягам се на леко изкъртената облегалка на пейката и с бира в ръка продължавам да гледам шоуто.
Мъжете вече се правят, че не са я забелязали изобщо, но ето че един смелчага или по-вероятно, пияница, се приближава и я заговаря. За мой ужас това е един от най-изпадналите типове тук – Джони Рокера. Ако тази прекрасна госпожица беше дошла тук миналата събота, щеше да наблюдава как жената и любовницата на Джони си дърпаха косите, защото любовницата обяви на цялата кръчма, че е бременна от него.
– Ей, сладурано, ще те черпя още едно питие. – прекъсва милия спомен Джони и вдига чашата си към нея за поздрав
Тя дори си прави труда да го погледне, преди да му откаже. Явно красивите жени могат и да не показват с държанието си колко много превъзхождат останалите.
Тъкмо когато се опитвам да изчисля наум колко бих могъл да заложа срещу Рич за следващия кандидат, забелязвам нещо странно. Въпреки че Джони все още не се е разкарал, тя се държи все едно вече изобщо го няма, и вместо към него, гледа към мен. “Какво, по дяволите, става тук?”, чудя се наум и в същия момент забелязвам, че ми намига.
Зарязвам якето и недопитата халба с бира и като в транс тръгвам към бара. Вярно, може и да съм се объркал, но нещо просто ме тегли натам. Преди да се приближа все пак се оглеждам за Джони. Той обаче вече е насочил вниманието си към някаква блондинка в другия край на кръчмата и за мое щастие изобщо не подозира какво става тук.
Заставам точно пред нея и тъкмо се каня да кажа нещо, когато тя ме изпреварва. Протяга се към мен и обвива ръка около кръста ми, за да ме придърпа по-близо, след което с усмивка ме пита:
– Как се казваш, миличък?
Оказвам се точно срещу деколтето й, така че през следващите няколко секунди не мога нито да предавам, нито да приемам. С мъка отделям поглед и след кратко покашляне най-накрая успявам да си кажа името:
– Виктор.
То веднага прокънтява в съзнанието ми като “Викторе, идиот такъв, вземи се стегни! Най-готината мадама току-що те прегърна през кръста, а ти се държиш като пълен маймуняк.” Момичето обаче по-скоро се развеселява от поведението ми и продължава да говори:
– Аз съм Сис. Не че това ми е името, просто повечето хора, а също и сестра ми, ме наричат така. Нашите са ми измислили доста откачено име, затова по-добре да не ти го казвам.
Тъй като не знам какво да кажа, само се усмихвам. Красотата й е нищо в сравнение с излъчването й, което преспокойно би могло да тръшне слон.
Тя вече привършва питието си и мисля че определено ще оцеля в десетката, ако й поръчам още едно. Да обаче, както често се случва в подобен момент, нямам пари. В джоба ми сигурно се валят долар и някакви монети, при това в джоба на якето, и то ако някой вече не го е претарашил.
– Не се притеснявай, миличък, тази вечер аз ще те черпя. – обявява божествената Сис. На мен ли ми се струва, или тя даже се радва, че не говоря много?!
– Ей, Тони! – провиква се след малко към бармана – Две двойни уискита за мен и моя симпатичен кавалер.
Тони едва ли може да е по-щастлив в този момент. Така де, Сиси явно му прави добър оборот. Заговаряме се за това кой какво работи. Аз й разправям за това как с момчетата свирим по баровете. И тъй като ръцете ми са заети да показвам акорди, отвреме-навреме тръскам глава, за да си дръпна косата от очите, което изглежда доста развеселява дамата. След като се хили порядъчно дълго на историите ми, се протяга към джоба на якето си и вади оттам цигари и запалка. Като добър кавалер вземам запалката, за да й запаля, но самият аз не пуша и отказвам предложената ми цигара. Дали заради алкохола или заради нещо друго обаче по някое време започва да ме гложди любопитство какво ли е да пушиш, затова внимателно вземам цигарата от ръката й и си дръпвам. Дори не кашлям много след това.
– Недей така, Викторе, – през смях ми се кара тя – тия цигари са си жива отрова. Изобщо не ти трябва да пропушваш.
– А ти защо пушиш тогава? – засмивам се на свой ред и отпивам голяма глътка
– Не си ли чувал – всеки си има своите малки пороци. – дръпва съсредоточено от цигарата – Моите например са тютюн, алкохол и мъже.
Свеждам поглед към бара, но дори пред облака дим, който тя запраща към мен, се вижда колко съм се изчервил. Трябва да наваксам, не съм достатъчно пиян за такива разговори.
В кръчмата отеква силна плесница – беше въпрос на време Джони да си го отнесе. Сиси явно е решила да смени темата, защото ме разпитва за групата ми. Разправям й за момчетата. На свой ред я питам за професията й. Оказва се че тя е архитект или строителен инженер. Разбрах само че шефката й се казвала Василиса Премъдрата – поне такава легенда й се носела.
В един момент усещам, че някой стои наблизо и се обръщам веднага. Да, това е Джони, трябваше да го предвидя.
– Какво искаш? – питам го раздразнено. Знам, че не е добре да му се отварям, обаче е такова леке.
– Ишкам… нея. – сочи с пиянска физиономия той право към Сис. Май нямам друг избор, освен да се опитам да го нокаутирам. Бих могъл да успея, вече е доста пиян, но пък има доста кофти кроше…
– Спокойно. – прошепва ми Сиси и ме потупва по рамото. – Виж го само колко е пиян. Залагам седем към две, че няма да може да стои прав още дълго.
Аз обаче никак не се чувствам спокоен. Продължавам да стоя като вкоренен на мястото си, като си мисля с какво да халосам Джони, ако ми налети. Проблемът е, че не е сам тук. Половината кръчма вече е наскачала да види какво ще стане. Дамата ми обаче е самото олицетворение на спокойствието. Без да бърза особено, полека слиза от стола си на земята, приближава се към Джони и му казва с напълно искрен глас:
– Виж какво, приятел, аз не съм за тебе. Че ти дори не можеш да се държиш на краката си.
Поглежда го небрежно и грамадния рокер се струполява в краката й.
– Джони съвсем се напи. – цъкат с език приятелите му и го завличат до мястото му. Не мога да повярвам на случилото се, затова гаврътвам половин чашка на екс, което не е най-добрата ми идея за вечерта.
Слагат пред мен нова чаша уиски, но аз не успявам да се възползвам от нея. Внезапно ми прилошава и губя всякаква представа за обкръжаващата действителност. По едно време усещам как някой ме подпира, докато се опитвам да вървя. Някой бързо да ми припомни как се ходеше.
Като че ли сме вървели известно време по улицата, но изобщо не съм сигурен. Започвам да идвам на себе си и установявам, че аз и Сиси се возим в асансьора на някакъв много висок небостъргач, или поне така ми се струва заради скоростта, с която се влачи.
– Къде съм? – питам я и дори се чудя че мога да вържа две думи
– Спокойно, водя те да си легнеш. – усмихва се тя, явно доволна от това, че вече мога да говоря.
Най-накрая вратите на асансьора се отварят и аз успявам да изляза без чужда помощ. Още ми се вие свят, но се чувствам малко по-добре. Сис отключва една врата, явно това е нейния апартамент, и ме въвежда вътре. Може би милисекунди след като ключа щраква в бравата, двамата се нахвърляме един на друг като невидели. Събличам и хвърлям на пода всичко, което успея да достигна, без значение дали е мое или нейно, след което тя ме води в спалнята и ме тръшва безцеремонно върху леглото. Вие ми се свят, косата ми постоянно ми се навира в лицето и не мога да я махна, но се опитвам да се представя мъжки. Чудя се, колко ли съм зле по скалата от 1 до 10? Тя обаче ми се радва, по едно време започва да стене тихо, но после се успокоява и най-накрая ме оставя да отхъркам като последен идиот.

* * *

Събуждам се на следващия ден с адски махмурлук и без особени спомени от последната вечер. Изобщо, какво правя тук? Оглеждам се наоколо – лежа в разхвърляно легло, някъде по високите етажи на небостъргачите в Ню Йорк. До такъв извод достигам, съзерцавайки парчето небе през прозореца. Спомените ми полека се възстановяват – сещам се, че ходих в бара, пих доста, после щяха да ме бият, след което по някакво чудо си тръгнах с най-готината мадама. За съжаление, заедно с останалите неща си припомням и колко зле се представих след това. Бях спал само 2-3 часа, когато, още посреднощ, на входната врата се позвъни. Пристигна някакъв мъж на име Джей Си и се представи като племенника на Сис. Никой ли няма нормално име в това семейство? След като той си тръгна, тя ми обясни как имала по-голяма сестра и така нататък, затова и племенника й бил по-възрастен от нея. Ама, че странна история.
Върха на всичко обаче идва, когато на изпращане, вече по обяд, Сис ми връчва ключ от квартирата си.
– Довечера може да дойдеш да се видим, ако искаш, разбира се.
Гледам я объркано няколко секунди, все едно ми говори на чужд език.
– Няма ли да е по-добре да ми дадеш телефонния си номер и да се разберем да се видим в града? – проговарям най-накрая
– Там е работата, – усмихва се тя – че нямам телефон. Нали разбираш, нямам нужда от него.
– Тогава как се свързваш с хората, когато ти трябват за нещо?
– Намирам ги. – гласи отговора и нещо ми подсказва, че няма да чуя повече по въпроса. Провеждам кратък спор с вътрешния си глас, който ме уверява че не мога да очаквам тази прекрасна жена да няма поне една странност.
– Добре, – примирявам се след малко – ще намина към десет да видя дали си тук. Ако те няма, ще ти оставя бележка.
Тя ме целува за довиждане и аз потеглям надолу с бавния като охлюв асансьор.
Прибирам се вкъщи, където още от вратата ме посреща съквартиранта ми Рич.
– Ей, Виксбърг, къде се губиш?! – провиква се той от вратата. Прочел е една книга през последните две години, видял в нея това име, след което реши, че веднага трябва да го прикачи на мен.
– Както виждаш, прибирам се. – отвръщам му леко обидено – Как беше вчера в кръчмата?
– Екстра. Напихме се като животни и се прибрахме, пеейки. Мислим да идем пак довечера. Трябва да дойдеш и ти. Трябва да си изкарал доста скучно в бара сам. Сигурно си се напил, заспал си и са те изкарали сутринта като са разчиствали.
– Всъщност, – този път имам коз, който мога да използвам срещу обвиненията му – срещнах едно момиче в бара.
– Стига бе! Ама ти сериозно ли?
– Не съм чак толкова смотан, за колкото ме мислиш.
– И какво? Разправяй де, няма да ти вадя думите с ченгел от устата.
– Няма пък. Ако беше дошъл, щеше сам да видиш. Освен това щяхме да се обзалагаме кой ще се опита да я сваля.
– Толкова ли беше готина? – разочарованието в гласа му е музика за ушите ми.
– Хайде да репетираме днес. – казва след малко, вече с нормалния си тон – Чух една страшна песен и искам да я пробваме.
Събираме се и с останалите момчета, които живеят в същия апартамент, но в другата стая, и започваме репетицията. Песента на Рич се оказва някакъв християнски метъл, който никой друг не харесва, така че не я и започваме.
По някое време виждам, че е станало време да ходя при Сис, извинявам се, че трябва да тръгвам, а Рич решава да ме изпорти на останалите:
– Отива да се види с мадамата, дето е забил снощи в бара.
– Не е вярно, излизам по работа.
Момчетата обаче започват да се подхилват още преди да затворя вратата.
Намирам Сис заспала на дивана в хола, а няколко папки лежат нахвърляни на пода до нея. Известно време се чудя дали да не отворя най-горната, за да видя какво пише в нея, но се отказвам. Сигурно са само сметки и чертежи. Побутвам я да се събуди и я водя до спалнята.

* * *

Скоро двамата започваме да излизаме. Всъщност, практически се пренасям у тях, като се прибирам само за репетициите или преди някое свирене в клуб. Какво да се прави, падам си мек характер. А и не мога да я поканя при мен дори за един ден, пълно е с лешояди, гладни за сведения.
Има обаче нещо, което ме тревожи.
Вярно е, че Сис няма нищо против да се мотая край нея, но се чувствам по-скоро като любимия котарак, отколкото като любовник. “Горката животинка” в опитите си да си поиграе със стопанката непрекъснато й се пречка в краката. Освен това забелязвам някои неща у нея, които ми се виждат крайно подозрителни. Например, тя може да спи три часа, след което да скочи и да отиде на работа. Твърди че там си поспива, когато не е натоварено. Обаче никой не би могъл да изглежда толкова бодър след само три часа сън. Освен това работата й изглежда много по-отговорна, отколкото тя признава. Виждам колко се старае, понякога я викат посреднощ и тя тръгва, без да се дразни. Това не е спокойната работа на архитекта, а по-скоро натовареното ежедневие на пожарникар по време на летни пожари.
Има нещо, което тя крие от мен. Не става въпрос само за името. Не знам коя е, откъде е, какво обича да прави. Вярно, харесва й да е с мен, обича да гледа филми, и това е всичко, което ми е известно. Дори не мога да кажа че скрива тези неща от мен. По-скоро никога не набляга на тях, а когато я питам, сменя темата. А най-много усилия влага в това да изглежда като обикновена жена, каквато определено не е. Има нещо свръхестествено в нея, което ме привлича, но понякога и ме плаши.
Един ден, докато си блъскам главата над тази загадка, тя се прибира по-рано от работа и предлага:
– Сладур, какво ще кажеш да те запозная с някои от моите колеги и приятели? Те много биха искали да се запознаят с тебе.
Спомням си, че един от тях дойде да я търси в апартамента й и между другото се запозна с мен. Рус и слаб, прилича на руснак, а и говори с някакъв странен акцент, така че нищо чудно и е. Защо му е било обаче да раздрънква и на останалите си колеги за мен? Със сигурно не го е направила Сиси.
– Добре. – въздишам накрая. – Но след това искам да те запозная и с моите приятели. И без това ме врънкат от доста време.
– Нямаш грижи. Между другото, уговорихме се да се видим утре вечер в едно заведение, което често посещаваме с тях. Надявам се да не е проблем за тебе.
– Не. – излъгах аз, въпреки че смятах да репетирам с момчетата – Ще дойда, разбира се.
Истината е, че съм доста подозрителен относно тези “колеги и приятели”, но не искам да проявявам враждебно отношение към някого, когото не познавам.
– Освен това – прекъсва размислите ми Сиси, – трябва да сме облечени официално. Заведението е много луксозно.
Отварям уста да възразя, но сякаш прочела мислите ми, тя се опитва да ме успокои.
– Не се притеснявай, няма нужда да си купуваш костюм. Знам откъде може да вземеш под наем. Самата аз смятам да си наема рокля, нямам намерение да плащам луди пари за парцал, който ще облека веднъж.
Да, Сиси мисли доста практично. Преди да предложи да си наема костюм, изобщо не се бях сетил за това. Никой от двама ни не носи такива дрехи. Обикновено се носим с черни дънки, тениски и кубинки. И единствените разговори за дрехи, които провеждаме, се отнасят до черните метълски фланелки. Сиси твърди, че Джудас били най-великата група на Земята и затова трябва да нося техните тениски, докато аз безрезултатно се опитвам да я убедя че всъщност най-добрата група на Земята е Металика.
– Освен това ще трябва да наемем и кола. – продължава тя – Няма да можем да стигнем пеша дотам.
– Сис, не стават ли много разходи така? Не може ли просто да отидем в някой бар тук наблизо?
– Лично аз нямам нищо против. Но приятелите ми са капризни и си държат на заведението. Но ти не се безспокой, наеми си костюма, за останалото ще се погрижа аз.
Естествено, не се примирявам с това, така че накрая тя се съгласява да си разделим и разходите за колата. Сега трябва само да отида при момчетата и да ги изврънкам за пари назаем. Дано поне те да имат.
На следващата вечер отиваме най-напред да наемем кола.
– Та къде каза, че ще ходим? – подпитвам я аз, докато вървим към агенцията за даване на коли под наем
– Не помня да съм казавала такова нещо.
– Е, добре, щом си решила да ме отвличаш, няма да ти преча. – подкачам я аз
След малко вече сме в агенцията, където Сиси изсипва цяла купчина документи на тезгяха на горката служителка и за неин ужас започва да ги преравя систематично. Най-накрая намира нужните хартии и се сдобиваме с ключовете за колата.
– Хайде, качвай се. – отваря ми тя вратата на мястото до шофьора
– Аз също мога да карам. – започвам да се инатя
– Може и да можеш, – съгласява се тя – но не знаеш къде отиваме. И си сложи колана, възнамерявам да карам колкото може по-откачено.
И наистина го прави. На всеки завой имам чувството, че вътрешностите ми са останали някъде зад нас, докато накрая вече не издържам.
– Спри колата! – извиквам паникьосано. Сиси набива спирачки и изстрадалото возило изскърцва. Бързо разкопчавам колана, който до този момент се е опитвал да ме задуши, и изскачам навън. Встрани от пътя има няколко храста, зад които се скривам, докато се опитвам да изхвърля всичкия си стомашен сок през устата. Тя също слиза след мен и със загрижен вид ми държи косата, докато плюя. На нея обаче й няма нищо.
След 30-40 минути, които ми се струват като 30-40 часа, вече навлизаме в някакъв град. Караме още няколко минути из него, после Сиси паркира. Аз обаче не бързам да изляза от колата. Вниманието ми е привлечено от пъстрото сборище от хора, които танцуват под музиката, носеща се наоколо. В града има карнавал.
– Ще ми кажеш ли най-сетне къде сме? – питам накрая – Изобщо не мога да се ориентирам. Знам само че не сме нито в Джърси, нито във Филаделфия. Даже не мога да определя къде е север.
– В Рио де Жанейро сме. – отговаря тя спокойно – Доведох те тук, защото любимата кръчма на приятелите ми се намира наблизо и те се чувстват доста привързани към нея.
– Рио де Жанейро? За по-малко от час с кола? Не че съм бил отличник по география в училище, но не мисля че това е възможно.
– Мисли каквото искаш, живеем в свободна страна. Дори мисля, че и Бразилия е такава.
Тази работа изобщо не ми харесва. Или се опитват да ме метнат, или това наистина е Бразилия, което ми изглежда меко казано невъзможно.
– Вик, сладурче, знам че тази работа не ти харесва, – някак много бързо взема думата Сис – но искам да ми се довериш. Би трябвало да си ме опознал достатъчно, все пак сме заедно от цял месец. Обещавам да те върна невредим в Ню Йорк, след което ако искаш, може да не ми се обаждаш повече.
По дяволите, тя наистина се опитва да ме води за носа. Струва ми се ужасно, но същевременно с това чувствам и някакво облекчение. Поне един от нас е наясно какво става.
– И все пак, не мисля че сме много далеч от Ню Йорк. – мърморя накрая, просто за да кажа нещо
Тя не ми отговаря, само разкопчава предпазния ми колан. Скоро двамата вървим подръка по улицата и аз започвам да се оглеждам с известна доза любопитство. Две пресечки по-нататък виждам голямата светеща табела с надпис “Копакабана”. Явно това трябва да е кръчмата, тъй като Сиси ме помъква право към нея.
Влизаме вътре и аз буквално онемявам. Никога не съм виждал толкова много скъпи мебели на едно място – красиви маси с лъскави покривки, дебели килими по пода и кристални полилеи на тавана. Във въздуха се носи тиха музика, а Сис поздравява келнерите на някакъв език, който явно трябва да е португалски.
Не оставаме обаче в самото заведение. Прекосяваме го набързо, за да излезем на голяма тераса точно над морето, в дъното на която се е разположила нашата компания. Приближаваме се към тях, а те стават да ни посрещнат. Мъжът, който е седнал начело на масата, пръв протяга ръка към мен.
– Добър вечер! – поздравява учтиво той, като сваля цилиндъра от главата си и изтръсква пурата, която пуши, в кристалния пепелник – Аз съм Луис де Силва, приятно ми е да се запознаем.
Стискаме си ръцете, а аз се старая да не се оцъклям срещу скъпия му костюм. Запознавам се и с останалите – всички до един издокарани с костюми, които сигурно струват два пъти колкото апартамента, в който живея. Не мога да разбера – за кого точно ме вземат, та искат да се запознават с мен? И изведнъж ми светва – те не искат да срещат мен, китариста Виктор, а са дошли да видях новия ангорски котарак на Сис, за когото очевидно минавам сред тях.
Като изключим тази малка подробност, всички се държат много мило. Владимир, който очевидно е руснак, започна да обсъжда с мен руската рок-музика, останалите също се включват с по някоя реплика. Разпитват ме как съм се запознал със Сис, и разказа за това как Джони припадна предизвиква смях сред всички. Сиси тихо ми дава разяснения кой кой е и за кого работи, а за дон Луис (толкова ми приличаше на благородник от латиноамерикански сериал, че го наричах така наум) казва, че били отгледани като брат и сестра, въпреки че нямали роднинска връзка.
Отначало пием само уиски, но по някое време Сис започва да протестира, че ако скоро не поръчаме нещо за ядене, ще се напием бързо. Мисля че го казва основно заради мен, никой от другите не изглежда като да е тръгнал да се напива. Дон Луис подхожда с усмивка към ситуацията, като маха с изискан жест на един сервитьор и му казва нещо на португалски.
– Ангажирали сме трима сервитьори само за нашата маса. – обяснява той, като гледа право към мен – Мисля че е крайно време да им помогнем да си заслужат бакшишите.
– Ама ние сме само пет човека. – възмущавам се аз на това разточителство – Мисля, че един би ни стигнал напълно.
– Ех, моето момче, има още доста да се учиш. – тази работа не ми харесва, трябва ли да ме нарича така, все пак? Сис също усеща раздразнението ми и се пресяга да ме прегърне – Важно е да се живее със стил, да се наслаждаваш на това, което имаш или което съвсем между другото може да се купи с пари. Погледни моята сестричка тук – потъпква всичката елегантност, с която я е дарила природата. Черни тениски, торбести дънки, опушени кръчми, квартира в Ню Йорк. Когато може да има толкова повече.
– Лесно е да си елегантен, когато имаш средствата. – намесва се Сис, а очите й още малко ще започнат да хвърлят искри – Колкото до стила ми, знаеш че предпочитам простите неща и не си падам по труфила като тези тук.
Това никак не ме успокоява. Дон Луис обаче не се отказва да ме обработва, дори предлага да се разходим край парапета на терасата, за да разгледаме залива. Поглеждам към Сис, която ми кима да отивам, така че решавам да видя какво толкова иска да ми каже.
– Виж какво, момче, – започва той, а аз се мръщя – живея в провинцията недалеч оттук и както Сиси може би ти е казала, се занимавам с отглеждане на животни. Бизнеса върви добре, печеля толкова пари на година, че се чудя как да ги пръсна. А скуката, както знаеш, е основния проблем на хора като мен. Моята сестричка обаче изглежда има по-добро въображение от мен, а пък и работата й е по-интензивна, така че трябва да се радваш. Стила ми, както би могла да потвърди и тя, се дължи в голяма степен на липса на въображение, която, трябва да си призная, доста ме мъчи.
Не знам дали да му вярвам, но пък той говори доста искрено. Може би наистина е провинциален аристократ с повече пари, отколкото може да похарчи. Скоро обаче преустановяваме разговора, защото носят основното ястие. Дори не се опитвам да позная какво е, а направо питам Сис. Тя започва да изрежда видове месо и зеленчуци, както и странни бразилски подправки. Отказвам се да ги следя и започнах да ям.
По време на вечерята обаче към нас се присъединява още един човек. Изглежда разтревожен и носи със себе си писмо. Вижда ни, помахва припряно и като се приближава към един от мъжете на масата, прошепва “Господин Велзевул, за Вас е”. Всички се размърдват неспокойно. Получателя на плика дори понечва да удари вестоносеца зад врата, но после се отказва и го отпраща. Дон Луис се оглежда с неспокоен поглед, а Сис направо се е вкаменила на мястото си. Поради количеството погълнат алкохол информацията стига до мен бавно, но когато най-накрая я осмислям, нещата започнат да си идват на мястото.
Кои са хората, с които седя на една маса? И хора ли са изобщо?
Ако милият човечец с малките очилца, който се представи просто като Вел, е “господин Велзевул”, тогава работодателя му, дон Луис, трябва да е самия Сатана. Не вярвам в религии, но всичко това е крайно притеснително. А най-важния въпрос е коя, по дяволите, тогава е Сис? Сестра на Сатаната? Някоя друга богиня? Тогава кой е племенника? Исус Христос? Следователно тогава Сис трябва да е сестра и на Господ. Но тя беше споменала, че Джей Си е син на сестра й. В такъв случай се оказва, че освен всичко друго, Господ е жена. Не съм религиозен, но се прекръствам. Всички на масата гледат към мен.
– Луис. – нарушава накрая възцарилата се тишина Вел – Трябва да вървя, тук пише че е спешно.
Дон Луис само кима и другия изчезва към вътрешността на заведението. Напрегнатото мълчание нарушава Сис, която ме потупва леко по рамото и прошепва “Ела с мен”. Подчинявам се. Имам да й задавам някои въпроси и това изглежда е подходящ момент. Отдалечаваме се към другия край на терасата и аз тихо я питам:
– Сис, ще ми обясниш ли какво става тук? И кои сте вие?
– Сигурен ли си, че искаш да чуеш обяснението? И че ще му повярваш, ако го чуеш? Или предпочиташ да ти кажа само това, което би могъл да понесеш?
Време е Виктор Островски да се прояви като мъж.
– Всъщност, нищо такова не искам да чувам, жено. – най-накрая отговаря той. С малко закъснение установявам, че всъщност думите съм произнесъл аз – Предполагам, че можеш да четеш мисли.
– Когато ми се налага.
– Значи може да видиш какво си мисля в момента. Искам да ми кажеш само дали съм прав.
Известно време Сис мълчи. След това дълбокомислено отговаря:
– И да, и не. Прав си в догадките си кои сме. Онова нещастно дяволче още утре ще го разжалват. Изтърва се и провали цялото шоу на брат ми. Виж, Вик, нито аз, нито те се крием наистина. И не ни интересува това че си разбрал, както и на кого ще кажеш. Едва ли ще ти повярва някой. Но искам да ти кажа че, противно на това, което си мислиш, никой от нас не е наистина зъл, нито пък враждуваме помежду си – аз, брат ми или сестра ми. Садистите не оцеляват по тези места, а пък и началството никак не ги обича. Повечето неща, които знаеш за нас, ги знаеш от това, което църквата е разправяла. А тя, право да ти кажа, се поувлече. Да вземем за пример това, че мен ме няма в Библията. Не че много бих искала да ме има, де. Но на някого доста отдавна е хрумнало да каже на хората, че този свят се управлява само от мъже. Което е глупаво. Както виждаш, ние сме трима – аз, брат ми и сестра ми. Началничката ни е жена, а нейния шеф, господин Кашчей, е мъж. И което е най-интересното – не ми е известно изобщо какво има нататък по йерархията. И има ли пол изобщо, или това е някаква наша местна особеност. Да минем обаче към същественото за момента. Предполагам че не си искал да научиш всичко това, за което има просто решение. Мога да те върна обратно в Ню Йорк, без да си спомняш нищо за мен и за цялата история. А ако не ти харесва Ню Йорк, мога да уредя да те преместят другаде. Само трябва да си избереш къде.
– Сиси, а коя си всъщност ти? – прекъсвам я аз, за да спре да говори за местене и триене на спомени
– А, да, пропуснах да се представя – в иначе мекия й глас се промъкват няколко саркастични нотки. – Казвам се Селеста и съм, така да се каже, богиня на Смъртта. Отговарям също така за научно-техническия прогрес и природните бедствия на Земята. Странно защо понякога двете се оказват едно и също. Всъщност, аз само ръководя цялата институция, имам си доста подчинени, както и двама помощници. Единия го виждаш, Влад, седи ей там в ъгъла. Другата ми помощничка не можа да дойде тази вечер, възложила съм й нещо да свърши. Е, предполагам отговорих поне малко на въпросите ти. Сега ти решаваш какво ще правим.
Тя се обляга на парапета и ме поглежда с очакване, докато аз се чудя какво да правя с цялата тази информация. Имам възможности. Мога да поискам да забравя всичко това и да се върна към стария си живот. Само че не искам. Не мога просто така да се откажа от тази жена, с която споделяме толкова общи вкусове. Да, това че е богиня, ме плаши. Но не достатъчно, че да избягам.
– А може ли да не ми триеш спомените? – гласът ми не звучи най-уверено, но все пак не трепери
– Щом си ги искаш, никой няма да ти ги вземе. Нещо друго?
– Да, всъщност. Двамата с теб ще останем заедно, нали? – поглеждам я предпазливо – Няма да ви се пречкам, обещавам. Аз ще си върша моята работа, ти твоята.
– Докато не ти омръзна. – кимва тя – Което очаквам да стане по някое време.
Често казано, това не ми харесва. Как така ще ми омръзва?
– Не смятам, че ще ми омръзнеш някога. – заявявам след кратък размисъл – Дори мисля, че може някой ден да се оженим.
– Сериозно? – за пръв път виждам изненада на лицето й, откакто я познавам – Никога досега не съм се омъжвала. Е, какво пък, може и да ми хареса.
– Страхотно. Какво ще кажеш за другата седмица? Може да се оженим във Вегас. Или където решиш.
– Става все по-интересно. Е, добре, аз съм съгласна. – тя се навежда към мен и ме целува леко – Да отидем при другите тогава. Само че ти ще им съобщиш новината.
Преглъщам на сухо. Тия неща с жененето ставали доста бързо. Обаче първо ще си поръчам онази водка, за която Влад ме навива още от началото на вечерта. Определено се нуждая от нея.