16.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Фракитата не бяха чак толкова лоши, когато ги опознае човек.

Имаха си свой собствен таен език, въпреки че си мислеха, че говорят интерлингве. Торби добави в речника си няколко дузини глагола и няколкостотин съществителни само докато ги слушаше; след това от време на време се спъваше в някой сучаен идиом. Научи, че уважават светлинните години, които бе изминал като търговец, въпреки че смятаха Народа за странен. Той не спореше за това; фракитата не познаваха нищо по-добро.

Гвардейския крайцер на Хегемонията „Хидра“ излетя от Хеката и се отправи към световете на Рим. Точно преди скока пристигна чек, придружен от формуляр на суперинтенданта, който показваше, че чекът е на стойност една осемдесет и трета от печалбата на „Сису“ от Джабалпорт до Хеката – като че ли, помисли си Торби, той беше момиче, което разменят. Сумата беше неудобно голяма и Торби откри, че не са му начислили лихва срещу капиталовия дял на кораба – която трябваше да присъства за правилно водене на счетоводството; все пак той не беше роден на кораба. Животът сред Народа беше научил просячето на неща за парите, на които милостинята не би могла – че балансът трябва да се изравнява и дълговете трябва да се плащат.

Зачуди се какво ли би си помислил тетко за тези пари. Почувства се по-спокоен, когато научи, че може да ги депозира при ковчежника.

При чека имаше мила бележка, която му пожелаваше добър бизнес където и да отиде, подписана: „С любов, Майка“. Тя накара Торби да се почувства едновременно по-добре и много по-зле.

Пристигна и пакет с вещи, придружен от бележка от Фриц: „Скъпи Братко, Никой не ме извести за скорошните тайнствени случки, но нещата в стария кораб през последните няколко дни бяха странни. Ако това не бе немислимо, бих казал, че имаше разногласия на най-високо ниво. Лично аз нямам мнение, освен че ми липсва безсмисленото ти бърборене и празното ти изражение. Забавлявай се и не забравяй да си броиш дребните.

Фриц.

П.С. Пиесата беше артистичен успех – а Луин е гушкава.“

Торби прибра вещите си от „Сису“ на склад; сега се опитваше да бъде гвардеец, а те го караха да се чувства неудобно. Откри, че гвардията не е затворена корпорация като Народа; нямаше нужда от магия, за да се превърне един мъж в гвардеец, ако притежаваше нужните качества, защото на никого не му пукаше откъде е и какъв е бил преди това. „Хидра“ събираше екипажа си от много планети; в „БуПерсонал“ имаше машини, които се грижеха за това. Другарите на Торби бяха ниски и високи, с фини кости и яки, гладки и космати, мутирали и без външни мутации. Торби попадаше близко до средното и миналото му на Волен търговец беше просто приемлива ексцентричност; то го предвръщаше в един вид космически вълк, въпреки че беше още новобранец.

Единственият проблем всъщност беше, че е зачислен направо като гвардеец трети клас. Щеше да си остане новобранец, докато не се докажеше, най-вече защото му липсваше основно военно образование.

Но не беше по-затруднен от всеки друг новобранец във военна униформа с висок боен дух. Зачислиха му койка, място в столовата, бойна позиция и старшина, който да му казва какво да прави. Работата му беше да чисти каютите, а бойната позиция да бъде на разположение на офицера по оръжията, ако телефоните откажат – което значеше, че може да носи кафе.

Иначе го оставиха на мира. Можеше да се присъединява към дискусиите, поне докато оставяше висшестоящите да се изфукат, канеха го на игри на карти, когато имаха нужда от човек, не му спестяваха клюките и получи привилегията да услужва с рубашки и чорапи на висшестоящите, които имаха нужда от такива. Торби имаше опит като по-младши; не беше трудно.

„Хидра“ тръгваше на патрул; в столовата говореха за „ловните“ перспективи. Крайцерът беше бърз, триста гравитации; търсеше сблъсък с рейдърите там, където търговските кораби като „Сису“ биха го избегнали, ако е възможно. Въпреки големите си съоръжения и тежките оръжия, „Хидра“ представляваше основно ядрена централа и резервоари с гориво.

Начело на масата на Торби седеше неговият старшина. Артилерист втори клас Пийби, известен като „Децибела“. Един ден Торби се хранеше с намалено внимание към разговорите наоколо, докато се чудеше дали да посети библиотеката след вечеря или да гледа стереошоуто в каюткомпанията, когато чу прякора си:

– Нали така, Търговецо?

Торби се гордееше с него. Не му харесваше да го чува от устата на Пийби, но той си беше самозван остроумец – обикновено посрещаше Торби с прякора и му питаше загрижено: „Как върви бизнесът?“, после се преструваше, че брои пари. Засега Торби го игнорираше.

– Кое дали е така?

– Що не си държиш ушите отворени, а? Не можеш ли да чуеш друго, освен шумоленето и дрънченето на пари? Тъкмо им повтарях онова, което казах на офицера по оръжията: начинът да натрупаш повече убийства е да преследваш разбойниците, а не да се преструваш на търговец, твърде страхлив, за да се биеш и твърде дебел, за да избягаш.

Торби кипна.

– Кой ти каза, че търговците се страхуват да се бият? – попита го.

– Спри да се преструваш! Кой е чувал търговец да изгори бандит?

Вероятно Пийби беше искрен; убийствата на рейдъри, извършени от търговците, не се разгласяваха. Но Торби се ядоса още повече.

– Аз.

Имаше предвид, че е чувал за търговци, изгорили рейдъри; но Пийби го взе за хвалба.

– А, ти си ги горил, така ли? Чуйте, момчета – нашият търгаш е герой. Изгорил е бандит съвсем самичък! Разкажи ни повече. Косата ли му запали? Или му пусна калий в бирата?

– Използвах – заяви Торби – едностепенен търсач „Марк XIX“, произведен от „Витлеем-Антарес“ и въоръжен с двайсетмегатонна плутониева бойна глава. Извърших премерен изстрел при сближаване до пряк обсег, по крива, предвиждаща сблъсък с целта.

Падна тишина. Накрая Пийби попита студено:

– Къде го прочете това?

– Изписа се на лентата след сблъсъка. Бях старши оператор на огъня от десния борд. Компютърът на левия борд беше изваден от строя, така че знам, че го изгори моят изстрел.

– О, вече е и офицер по оръжията! Търгашо, недей да си продаваш боклуците тук.

Торби сви рамене.

– Бях такъв. По-скоро офицер по контрола на оръжията. Така и не научих много за артилерийството.

– Скромен е, нали? Приказките са евтини, Търговецо.

– Би трябвало да го знаеш сам, Децибеле.

Когато чу прякора си, Пийби млъкна; Торби нямаше право да му говори така фамилиарно. Намеси се друг глас, който каза мило:

– Разбира се, Децибеле, приказките са евтини. А сега ти ни разкажи за големите си убийства. Давай.

Говорещия нямаше чин, но работеше като чиновник в кабинета на заместник-капитана и беше недосегаем за недоволството на Пийби.

Пийби се намръщи.

– Стига плямпане – изръмжа. – Базлим, яви се в осем нула-нула в контролната зала. Ще видим какво разбираш от управление на огъня.

Торби не гореше от нетърпение да го изпитват; не знаеше нищо за оборудването на „Хидра“. Но заповедта си е заповед; трябваше да се изправи срещу усмивката на Пийби в уреченото време.

Тя не продължи дълго. Инструментите на „Хидра“ изобщо не приличаха на тези на „Сису“, но принципите бяха същите и старшият артилерийски сержант (кибернетик) изглежда не намираше нищо чудно в това, че бившият търговец може да стреля. Той постоянно се оглеждаше за таланти; хората, подходящи да се занимават с балистичните тракери за абсурдните задачи на боя при подсветлинни скорости се срещаха също толкова рядко сред гвардейците, както и сред Народа.

Той разпита Торби за компютъра, с който бе работил. После кимна.

– Никога не съм виждал друго, освен схемите на дюселдорфската тандемна платформа; този подход е остарял. Но щом можеш да уцелиш нещо с онзи боклук, значи ще успеем да те използваме. – Сержантът се обърна към Пийби: – Благодаря, Децибеле. Ще го спомена на офицера по оръжията. Остани, Базлим.

Пийби изглеждаше учуден.

– Той си има работа, сержант.

Сержант Лутер сви рамене.

– Кажи на началника си, че Базлим е необходим тук.

Торби се шокира, когато чу, че красивите компютри на „Сису“ били „боклук“. Но скоро разбра какво има предвид Лутер; огромният мозък, работещ за „Хидра“, бе гений сред компютрите. Торби никога не би могъл да го управлява сам – но скоро вече бе действащ артилерист трети клас (кибернетик) и се намираше в относителна безопасност от остроумието на Пийби. Започна да се чувства като гвардеец – много младши, но приет член на екипажа.

„Хидра“ се движеше с надсветлинна скорост към римския свят Далечен край, където щеше да зареди с гориво и да започне да дебне престъпниците. До кораба не бе достигнало запитване, отнасящо се до идентичността на Торби. Той бе доволен от статута си в старата служба на тетко; гордееше се с това, че тетко би се гордял с него. „Сису“ му липсваше, но беше по-лесно да живее на кораб без жени; в сравнение със „Сису“, на „Хидра“ нямаше никакви ограничаващи регулации.

Но полковник Бризби не позволи на Торби да забрави защо е зачислен. Командващият офицер се намираше на много звена от новобранеца; обикновеният гвардеец можеше изобщо да не види капитана, освен по време на инспекции. Но Бризби често викаше Торби при себе си.

Бризби получи разрешение от Екзотичния корпус да разисква доклада на полковник Базлим с куриера му, като вземе предвид критичната класификация на субекта. Така че Бризби го повика.

Още в началото Торби бе предупреден за необходимостта да си държи устата затворена. Бризби му заяви, че ако се раздрънка, наказанието ще бъде толкова сурово, колкото е възможно да разпореди военният съд.

– Но въпросът не е там. Трябва да сме сигурни, че този въпрос никога няма да възникне. Иначе не можем да го обсъждаме.

Торби се поколеба.

– Откъде да знам дали ще си държа устата затворена, когато дори не ми е известно за какво става дума?

Бризби изглеждаше раздразнен.

– Мога да ти наредя да го направиш.

– Да, сър. И аз ще кажа: „Тъй вярно, капитане“. Но това ще ви убеди ли, че не бих рискувал военен съд?

– Но… Това е нелепо! Искам да поговорим за работата на полковник Базлим. Обаче ще си държиш плювалника затворен, разбра ли ме? Ако не го направиш, ще те разкъсам на парчета с голи ръце. Няма да позволя на някакъв хлапак да се пазари с мен, що се отнася до работата на Стареца!

Торби изглеждаше облекчен.

– Защо не казахте така, капитане? Не бих се раздрънкал за нещата на тетко – това е първото нещо, на което ме научи.

– О. – Бризби се ухили. – Трябваше да се досетя. Добре.

– Предполагам – добави Торби замислено – че няма проблем да го обсъждам с вас.

Бризби се сепна.

– Не бях осъзнал, че се отнася и за двете страни. Но е така. Мога да ти покажа депеша от неговия корпус, която ми нарежда да обсъдя доклада му с теб. Това ще те убеди ли?

Бризби откри, че показва депешата с надпис „Строго секретно“ на най-младшия си действащ офицер, за да убеди горепосочения, че командирът му има разрешение да говори с него. Тогава това му изглеждаше разумно; но по-късно полковникът се замисли.

Торби прочете разшифрованата депеша и кимна.

– Каквото пожелаете, капитане. Сигурен съм, че тетко би се съгласил.

– Добре. Знаеш ли с какво се занимаваше той?

– Е… и да, и не. Видях някои неща. Знам какво искаше да забелязвам и запомням. Понякога доставях съобщения вместо него и винаги беше много тайно. Но така и не разбрах защо. – Торби се намръщи. – Казаха, че бил шпионин.

– Агент от разузнаването звучи по-добре.

Торби сви рамене.

– Ако е шпионирал, така и ще го нарече. Тетко никога не извърташе думите.

– Така е – съгласи се Бризби, спомняйки си как бе изгорен право през униформата си от наказанието. – Нека ти обясня. Ммм… известно ли ти е нещо от теранската история?

– Ъм, не много.

– Тя е миниатюрна история на цялата ни раса. Много преди космическите пътешествия, когато не сме били колонизирали дори самата Тера, е имало сухопътни граници. Всеки път, когато била откривана нова територия, се появявали три феномена: търговците хуквали напред с надежди за печалба, престъпниците ограбвали честните хора… и възниквала търговия с роби. Същото се случва и днес, когато прекосяваме космоса вместо океаните и прериите. Граничните търговци са авантюристи, поемащи големи рискове, за да извлекат максимална печалба. Престъпниците, независимо дали планински разбойници, морски пирати или космически рейдъри, се появяват във всяка област, лишена от полицейска закрила. И двете явления са временни. Но робството е друго нещо – най-порочният навик, който си изграждат хората, и най-трудният за преодоляване. То се появява във всяка нова територия и е изключително трудно за изкореняване. След като дадена култура заболее от него, то се вкоренява в икономическата система и законите й, в човешките навици и нагласи. Ако го премахнеш, просто го принуждаваш да се скрие под земята – където се спотайва, готово да излезе отново на повърхността, в умовете на хората, които смятат за свое „естествено“ право правото да притежават други хора. Не можеш да спориш с тях; можеш да ги убиеш, но е невъзможно да промениш мнението им.

Бризби въздъхна.

– Базлим, гвардията е само полицай и пощальон; не сме имали голяма война от два века. Нашата работа е непосилната задача да поддържаме реда на границата, глобус с обиколка три хиляди светлинни години – никой не може да проумее колко е голям; умът не го побира.

Нито пък човешките същества могат да го охраняват. Той се разраства от година на година. Полицията накрая затваря пролуките. Но що се отнася до нашата служба, колкото повече се опитваме, толкова повече работа възниква. Така че за повечето от нас това е работа, честна работа, но такава, която никога няма да свърши.

Обаче за полковник Ричард Базлим тя беше страст. Особено много той ненавиждаше търговията с роби, от мисълта за нея му се гадеше… видях го с очите си. Той изгуби крака и окото си – предполагам ти е известно – докато спасяваше един кораб хора от роботърговците.

Това би задоволило повечето офицери – биха се прибрали вкъщи и биха се пенсионирали. Но не и стария перфекционист! Той преподава няколко години, после отиде в единствения корпус, който би го взел така надъвкан, и им представи план.

Деветте свята са гръбнакът на търговията с роби. Саргонията е колонизирана много отдавна и така и не прие Хегемонията след като се откъсна като колония. Деветте свята не отговарят на изискванията за човешки права и изобщо не искат да го правят. Така че ние не можем да отидем там и те не могат да посещават нашите светове.

Полковник Базлим реши, че трафикът на хора може да бъде направен икономически неизгоден, ако разберем как работи в Саргонията. Той изтъкна, че роботърговците трябва да разполагат с кораби, бази и пазари, че това не е само порок, но и бизнес. Така че реши да отиде там и да го проучи.

Това беше абсурдно – един човек срещу империя от девет планети… но Екзотичният корпус се занимава с абсурдни неща. Дори те едва ли биха го взели за агент, ако нямаше разработен план как да предава докладите си. Един агент не може да пътува напред-назад, нито може да използва пощата – между нас и тях няма пощенска връзка – и определено няма как да си сложи n-пространствен комуникатор; това би било също толкова издаващо, колкото и духов оркестър.

Но Базлим имаше идея. Единствените хора, които посещават както Деветте свята, така и нашите планети, са Волните търговци. Обаче те бягат от политиката като от чума, както ти е известно много по-добре, отколкото на мен, и силно се стараят да не престъпват местните обичаи. Само че полковник Базлим имаше лични отношения с тях.

Предполагам знаеш, че хората, които спаси, бяха Волни търговци. Той каза на корпуса X, че ще докладва чрез приятелите си. Така че го оставиха да опита. Лично аз предполагам, че никой не е знаел, че възнамерява да се дегизира като просяк – съмнявам се да го е планирал; винаги беше ненадминат в импровизациите. Но успя да се промъкне, наблюдаваше в продължение на години и изпращаше доклади.

Това е историята и сега искам да изстискам всеки възможен факт от теб. Разкажи ми за методите му – докладът, който препратих, не споменаваше и думичка за тях. Може би друг агент ще успее да ги използва.

Торби каза мрачно:

– Ще ви кажа всичко, което знам. Но то не е много.

– Знаеш повече, отколкото си мислиш. Ще позволиш ли на психиатъра да те хипнотизира отново и да видим дали не може да те накара да си спомниш всичко?

– Съгласен съм на всичко, ако ще помогне на работата на тетко.

– Би трябвало. Още нещо. – Бризби прекоси каютата си и извади лист, на който имаше нарисуван силует на космически кораб. – Какъв кораб е това?

Очите на Торби се разшириха.

– Саргонски крайцер.

Бризби извади нов лист.

– А този?

– Ъм, прилича на роботърговеца, който се отбиваше в Джабалпорт два пъти годишно.

– Нито един от двата – избухна Бризби – не е такъв, за какъвто го представяш. Това са модели за разпознаване от досиетата ми; на кораби, построени в нашата най-голяма корабостроителница. Ако си ги видял в Джабалпорт, значи или са копия, или са купени от нас!

Торби се замисли.

– Там се строят кораби.

– Така казват. Но полковник Базлим докладва серийните им номера – не знам как се е снабдил с тях; може би ти знаеш. Той твърди, че роботърговците получават помощ от собствените ни светове!

Бризби изглеждаше непоносимо отвратен.

Торби редовно се отбиваше на мостика, понякога за да се види с Бризби, друг път за да бъде разпитан под хипноза от доктор Кришнамурти. Бризби винаги споменаваше търсенето на идентификацията на Торби и му казваше да не се обезкуражава; че тези търсения отнемат дълго време. Постоянните напомняния промениха нагласата на Торби от нещо невъзможно към нещо, което скоро щеше да се случи; той започна да мисли за семейството си и да се чуди кой е? – щеше да бъде хубаво да знае, да бъде като другите хора.

Бризби се успокояваше сам; беше уведомен да държи Торби далеч от чувствителната работа, в същия ден, в който корабът скочи от Хеката, когато се надяваше, че момчето ще бъде идентифицирано веднага. Той запази новината за себе си, придържаше се към убеждението, че полковник Базлим никога не греши и че нещата ще се изяснят.

Когато Торби беше преместен в контролната зала, Бризби се разтревожи при вида на заповедта на бюрото си – това беше „секретна“ зона, забранена за посетители – тогава си каза, че човек без специално образование не може да научи там каквото и да било, което да засегне сигурността и че вече използва момъка за много по-чувствителна работа. Бризби усещаше, че научава важни неща – например, че Старецът е използвал личността на еднокракия просяк, за да прикрие двукраките си дейности… но и че наистина е бил просяк; двамата с момчето бяха живели само от милостиня. Бризби се възхищаваше на това артистично съвършенство – то трябваше да послужи за пример на другите агенти.

Но пък Старецът винаги е бил бляскав пример.

Така че Бризби остави Торби в контролната зала. Само че пропусна да направи повишението му постоянно, защото записът на промяната не биваше да се изпраща до „БуПерсонал“. Обаче започна да очаква с нетърпение депешата, която щеше да му каже кой е Торби.

Заместникът му беше при него, когато пристигна. Беше кодирана, но Бризби разпозна серийния номер на Торби; вече го беше писал много пъти в докладите си до корпуса X.

– Виж това, Стинки! То ще ни каже кое е нашето намерено дете. Грабвай машината; сейфът е отворен.

Десет минути по-късно съобщението беше разшифровано; то гласеше следното:

– нулев резултат пълно търсене идент базлим торби гвардеец трети. Изпратете незабавно всяка станция препращане хеката разследване на идентификацията – главбуперс.

– Каква е тази бъркотия, Стинки?

Станки сви рамене.

– Така паднаха заровете, шефе.

– Чувствам се, като че ли съм разочаровал Стареца. Той беше сигурен, че хлапето е гражданин.

– Не се и съмнявам, че милиони граждани биха имали проблем да докажат кои са. Полковник Базлим може да е бил прав – и да няма доказателства.

– Не ми се ще да го прехвърлям. Чувствам се отговорен.

– Вината не е ваша.

– Ти никога не си служил при полковник Базлим. Беше лесно да му се угоди… той искаше единствено стопроцентово съвършенство. А тази работа не е такава.

– Спрете да се самообвинявате. Трябва да приемете записа.

– Да приключваме с това. Еди! Извикай артилерист Базлим.

Торби забеляза, че капитанът изглежда мрачен – но пък това се случваше често.

– Действащ артилерист трети клас Базлим се явява по заповед, сър.

– Торби…

– Да, сър? – Торби се сепна. Капитанът понякога използваше първото му име, защото отговаряше на него под хипноза… но сега случаят не беше такъв.

– Докладът за идентификацията ти пристигна.

– А? – Торби така се изненада, че забрави военните обноски. Усети прилив на радост – щеше да разбере кой е!

– Не могат да те идентифицират. – Бризби почака, после добави остро: – Разбираш ли?

Торби преглътна.

– Да, сър. Не знаят кой съм. Аз съм… никой.

– Глупости! Все още си себе си.

– Да, сър. Това ли е всичко, сър? Мога ли да си вървя?

– Момент само. Трябва да те върна на Хеката. – Когато видя изражението на Торби, добави бързо: – Не се тревожи. Вероятно ще ти позволят да си довършиш договора, ако искаш. Във всички случаи не могат да ти направят нищо; не си сторил нищо лошо.

– Да, сър – повтори глупаво Торби.

Нищо и никой… Той видя образа на стария си кошмар… стоеше на блока и чуваше как аукционерът напява описанието му, докато в него се втренчват студени очи. Но се взе в ръце и просто притихна през остатъка от деня. Едва когато в каютата настъпи мрак, той захапа възглавницата си и прошепна с прекършен глас:

– Тетко… о, тетко!

Гвардейската униформа покриваше краката на Торби, но татуировката на лявото му бедро се забелязваше в банята. Когато това се случеше, Торби обясняваше без смущение какво означава. Отговорите варираха от любопитство, през полуневерие, до благоговейна изненада, че насреща стои човек, който е преминал през всичко – залавяне, продажба, робство и сега като по чудо отново е свободен. Повечето цивилни не осъзнаваха, че робството все още съществува; но гвардейците бяха добре осведомени.

Никой не се държеше лошо с него заради това.

Обаче в деня след нулевия резултат от идентификацията Торби се натъкна на „Децибела“ Пийби в банята. Торби не каза нищо; двамата не си бяха говорили много, откакто се измъкна от юрисдикцията на Пийби, въпреки че седяха на една маса. Но сега Пийби го заговори:

– Здравей, Търговецо.

– Здрасти.

Торби започна да се къпе.

– Какво е това на крака ти? Мръсотия?

– Къде?

– На бедрото ти. Стой мирен. Дай да видя.

– Дръж си ръцете далеч от мен!

– Не бъди докачлив. Обърни се към светлината. Какво е?

– Клеймо на роб – обясни кратко Торби.

– Без майтап? Значи си роб?

– Бях такъв.

– Оковавали са те във вериги? Карали са те да целуваш краката на господаря си?

– Не ставай глупав!

– Кой го казва! Знаеш ли какво, Търговче? Чух за това клеймо – и мисля, че сам си си го татуирал. За да се фукаш. Както за разбойническия кораб, когото уж си взривил.

Торби престана да се къпе и излезе.

По-късно на вечеря си сипваше от купа картофено пюре. Чу, че Пийби се провиква, но ушите му филтрираха безкрайния шум на „Децибела“.

Пийби повтори:

– Ей, Робе! Подай картофите! Знаеш, че говоря на теб! Изчисти си мръсотията от ушите!

Торби му подаде картофите, заедно с купата, по права траектория и откритата й повърхност заедно с пюрето осъществи перфектен контакт с откритото лице на Децибела.

Обвинението срещу Торби гласеше: „Нападение над висшестоящ офицер, по време когато корабът се намира в космоса в състояние на бойна готовност“. Пийби се яви като се свидетел-тъжител.

Полковник Бризби се втренчи над бюрото на капитанския съд и мускулите на челюстта му се напрегнаха. Вслуша се в обвинението на Пийби:

– Помолих го да подаде картофите… а той ме удари по лицето с тях.

– Това ли беше всичко?

– Е, сър, може би не съм казал „моля“. Но това не е причина…

– Спести ми заключенията си. Свадата продължи ли?

– Не, сър. Разтърваха ни.

– Много добре. Базлим, имаш ли да добавиш нещо?

– Нищо, сър.

– Това ли се случи?

– Да, сър.

Бризби се замисли, а мускулите на челюстта му потрепнаха. Беше гневен, емоция, която не си позволяваше по време на капитански съд – чувстваше се разочарован. Но сигурно имаше още нещо.

Вместо да издаде присъда, той нареди:

– Отдръпнете се. Полковник Станки…

– Да, сър?

– Имало е още свидетели. Искам да чуя и тях.

– Довел съм ги, сър.

– Много добре.

Торби беше осъден – три дни хляб и вода, карцер, присъдата беше отменена, трийсет дни пробация; действащият чин му бе отнет.

Децибела Пийби също бе осъден (капитанският съд бе отменен, когато Бризби му посочи как самият той може да бъде уличен по устава) за „Подстрекателство към бунт, спецификация: използване на оскърбителен език по отношение на расата, религията, рожденото място или събитията, случили се на друг гвардеец, преди да постъпи на служба, когато корабът се намира и така нататък“ – присъдата беше три дни хляб и вода, карцер, отстраняване от служба, понижение с един чин, деветдесет дни пробация само заради трите дни хляб и вода, и карцера.

Полковникът и вицеполковникът се върнаха в кабинета на Бризби. Бризби изглеждаше навъсен; съдът го бе разстроил. Станки каза:

– Много лошо, че трябваше да порежете хлапето Базлим. Смятам, че то имаше право.

– Разбира се, че имаше. Но „подстрекателството към бунт“ не е извинение за такъв. Нищо не е.

– Да, бяхте длъжен да го направите. Обаче този Пийби изобщо не ми харесва. Ще проуча внимателно ефективността му.

– Направи го. Но, проклето да е, Стинки – имам чувството, че сам започнах свадата.

– А?

– Преди два дни трябваше да кажа на Базлим, че не сме могли да го идентифицираме. Той си тръгна в състояние на шок. Трябваше да послушам психиатъра. Момъкът има белези, които го карат да се държи неадекватно при правилните – имам предвид „грешните“ – стимули. Радвам се, че беше картофено пюре, а не нож.

– О, стига де, шефе! Картофеното пюре едва ли може да мине за смъртоносно оръжие.

– Ти не беше тук, когато получи лошата новина. Боли го от това, че не знае кой е.

Пухкавото лице на Станки се нацупи замислено.

– Шефе? На колко е било хлапето, когато са го заловили?

– А? Крис каза, че на около четири.

– Капитане, на колко сте били, когато са ви взели пръстови отпечатъци, определили са ви кръвната група, снимали са ви ретината и така нататък, в онова затънтено място, където сте се родили?

– Защо питаш? Когато тръгнах на училище.

– Аз също. Бас ловя, че на повечето места чакат дотогава.

Бризби примигна.

– Ето защо нямаха никаква информация за него!

– Може би. Обаче на Риф снемат идентификация от бебетата, преди да напуснат родилната зала.

– На моята планета също. Но…

– Да, разбира се. Това е обичайна практика. Само че как?

Бризби погледна безизразно, после удари по бюрото.

– Отпечатъци от краката! А ние не им ги изпратихме. – Той натисна превключвателя. – Еди! Извикай Базлим веднага тук!

Торби навъсено махаше шеврона, който бе носил от учтивост толкова кратко време. Безапелационната заповед го уплаши; не беше на добре. Но побърза да се яви. Полковник Бризби го изгледа гневно.

– Базлим, свали си обувките!

– Сър?

– Свали си обувките!

Депешата на Бризби, която оспорваше провала на идентификацията и изпращаше на „БуПерс“ отпечатъци от краката, получи своя отговор след четиридесет и осем часа. Точно тогава „Хидра“ извършваше финалното си приближаване към Далечен край. Полковник Бризби го декодира, след като корабът акостира безопасно.

Отговорът гласеше:

– гвардеец торби базлим идентифициран безследно изчезнал тор брадли радбек тера не хеката прехвърлете радбек незабавно военилицив тера уволнение пристигане. Роднини уведомени повтарям незабавно главбуперс.

Бризби се разкикоти.

– Полковник Базлим никога не греши. Жив или мъртъв, той винаги е прав!

– Шефе…

– А?

– Прочетете го пак. Забележете кой е.

Бризби прочете отново депешата. После прошепна:

– Защо тези неща винаги се случват на „Хидра“? – Отиде и дръпна вратата. – Еди!

Торби прекара на красивия Далечен край два часа и двадесет и седем минути; след като прелетя триста светлинни години дотам, видя от известната му природа само полето между „Хидра“ и гвардейския пощенски куриер „Ариел“. След три седмици кацна на Тера. Виеше му се свят.

Реклама