15.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

– Какво?

– Името значи ли нещо за вас?

– Разбира се, че значи. – Той се втренчи в Торби. – Няма прилика.

– Казах „осиновен“. Полковникът го осинови на Джабал.

Полковник Бризби затвори вратата. После каза на Крауза:

– Полковник Базлим е мъртъв. Или „изчезнал и смятан за мъртъв“ през последните две години.

– Зная. Момчето беше с мен. Мога да докладвам някои подробности около смъртта на полковника, ако не са ви известни.

– Били сте един от куриерите му?

– Да.

– Можете ли да го докажете?

– X три нула седем девет код FT.

– Това може да се провери. За момента ще приемем, че е вярно. По какъв начин можете да идентифицирате… Торби Базлим?

Торби не следеше разговора. Ушите му бучаха, като че ли на тракера беше подадено твърде силно захранване, и стаята се издуваше и после пак се свиваше. Той разбра, че този офицер е познавал тетко, което беше добре… но какво беше това, че тетко бил полковник? Той беше Базлим Сакатия, лицензиран просяк по милостта на… по милостта на…

Полковник Бризби рязко му нареди да седне, което той направи с удоволствие. След това набримчи климатика. Обърна се към капитан Крауза:

– Добре. Спечелихте ме. Не знам според коя регулация мога да го направя… задължени сме да оказваме помощ на хората от корпус X, но случаят не е такъв. Обаче не мога да разочаровам полковник Базлим.

– „Гражданин в беда“ – предложи Крауза.

– Е? Не виждам как бих могъл да го разтегна, за да покрие човек на планета под контрола на Хегемонията, който очевидно не е в беда – имам предвид, освен дето е леко прибледнял. Но ще го направя.

– Благодаря ви, капитане. – Крауза погледна часовника си. – Мога ли да вървя? Всъщност е наложително.

– Само секунда. Просто ми го оставяте?

– Страхувам се, че нещата стоят така.

Бризби сви рамене.

– Както кажете. Но останете за обяд. Искам да науча повече за полковник Базлим.

– Съжалявам, не мога. Можете да ме откриете на Събирането, ако имате нужда от мен.

– Ще го направя. Е, поне едно кафе?

Командирът на кораба посегна към едно копче.

– Капитане – каза притеснено Крауза, поглеждайки отново часовника си. – Трябва да тръгвам незабавно. Днес е Денят за възпоменания… а погребението на Майка ми започва след петдесет минути.

– Какво? Защо не казахте по-рано? Божичко, човече! Никога няма да стигнете навреме.

– Ужасно се боя, че е така… но трябваше да го направя.

– Сега ще оправим нещата. – Полковникът припряно отвори вратата. – Еди! Въздушна кола за капитан Крауза. Бързо. Да го вземе от покрива и да го остави където каже. Действай!

– Тъй вярно, капитане!

Бризби се обърна, повдигна вежди, после излезе във външния офис. Крауза гледаше Торби, а устата му се отваряше болезнено.

– Ела тук, Синко.

– Да, Татко.

– Трябва да вървя. Може би ще успееш да дойдеш на Събиране… някой ден.

– Ще опитам, Татко.

– Ако ли пък не… е, кръвта остава в стоманата, а стоманата остава в кръвта. Все още си част от „Сису“.

– „Стоманата остава в кръвта“.

– Добър бизнес, Синко. Бъди добро момче.

– Добър… бизнес! О, Татко!

– Стига! Ще разплачеш и мен. Слушай, ще поема и твоите отговори този следобед. Не бива да се появяваш.

– Да, сър.

– Майка ти те обича… аз също.

Бризби потропа на отворената врата.

– Колата ви чака, капитане.

– Идвам веднага, полковник.

Крауза целуна Торби по двете бузи и внезапно се обърна, така че момчето видя само широкия му гръб.

Скоро полковник Бризби се върна, седна, погледна към Торби и каза:

– Не съм сигурен какво да правя с теб. Но ще се оправим. – Натисна превключвател. – Накарай някого да намери офицера по вътрешния ред, Еди. – После се обърна към Торби. – Ще се справим, ако не си много претенциозен. Доколкото знам, вие търговците си живеете доста разточително.

– Сър?

– Да?

– Базлим е бил полковник? Във вашата служба?

– Ами… да.

Торби се бе замислил през последните няколко минути… и старите спомени се завърнаха със страшна сила. Той каза колебливо:

– Имам съобщение за вас… или поне така мисля.

– От полковник Базлим?

– Да, сър. Трябва да бъда поставен в лек транс. Но мисля, че мога да си спомня началото. – Торби внимателно изрецитира няколко кодови групи. – Това за вас ли е?

Полковник Бризби припряно затвори вратата. После каза откровено:

– Никога не използвай този код, освен ако не си сигурен, че всички наоколо притежават подходящия достъп и в помещението няма подслушващи устройства.

– Съжалявам, сър.

– Не се тревожи. Нищо не е станало. Но всичко, започващо с този код, е горещо и само се надявам да не е изстинало за две години. – Той отново натисна превключвателя за разговори. – Еди, забрави за офицера по вътрешния ред. Намери ми психиатъра. Ако е слязъл от кораба, прати някого да го намери. – Отново погледна към Торби. – Все още не знам какво да правя с теб. Трябва да те заключа в сейфа.

Дългото съобщение беше изстискано от Торби в присъствието само на полковник Бризби, неговия заместник, вице-полковник „Стинки“ Станки и психиатъра на кораба, медицински капитан Изадор Кришнамурти. Сесията вървеше бавно; доктор Крис не използваше често хипнотерапия. Торби беше толкова напрегнат, че се съпротивляваше, а вице-полковникът се мъчеше ужасно със записващата апаратура. Накрая психиатърът се изправи и избърса лице.

– Мисля, че това е всичко – обяви изтощен. – Но какво е?

– Забрави, че изобщо си го чувал, док – посъветва го Бризби. – Още по-добре, прережи си гърлото.

– Много благодаря, шефе.

Станки се намеси:

– Татенце, нека опитаме отново. Накарах тази мечта на лудия учен да работи по-добре. Акцентът му може да го е изкривил.

– Глупости. Хлапето говори чист терански.

– Добре, значи проблемът е в ушите ми. Бях изложен твърде дълго на лоши влияния на борда.

– Ако – отвърна спокойно Бризби – това е обида към чистата реч на командващият ти офицер, знам източника. Миризливко, вярно ли е, че вие рифите записвате всичко, което искате да бъде разбрано?

– Само когато общуваме с арлешите… сър. Нищо лично, вие така наредихте. Е, какво ще кажете? Успях да филтрирам шума.

– Док?

– Хммм… Субектът е изморен. Това единствената ви възможност е?

– А? Ще остане при нас известно време. Добре, събудете го.

Скоро Торби беше предаден на офицера по вътрешния ред. Няколко литра кафе, поднос със сандвичи и едно пропуснато хранене по-късно полковникът и заместникът му бяха записали на чисто хилядите думи от последния доклад на стария просяк Базлим. Станки се облегна и подсвирна.

– Успокой се, татенце. Изобщо не е изстинало. Бих предположил, че периодът му на полуразпад е около век.

Бризби отвърна мрачно:

– И много добри момчета ще умрат, преди да изстине.

– Изобщо не си играеш. Чудя се на това търговско хлапе, обикалящо Галактиката с всичкото това „изгори, преди да прочетеш“ между ушите си. Трябва ли да отида долу и да го отровя?

– И после да попълваме всички онези формуляри?

– Е, може би Крис ще успее да го изтрие от нежното му сиво вещество, без да се налага да прибягваме до трансорбитален.

– Ако някой пипне онова хлапе, предполагам, че полковник Базлим ще се надигне от гроба си и ще го удуши лично. Познаваше ли Базлим, Стинки?

– Изкарах един курс по психологически оръжия при него през последната си година в Академията. Точно преди да се присъедини към корпуса X. Най-блестящият ум, който някога съм срещал… с изключение на твоя, разбира се, татенце, сър, шефе.

– Не се престаравай. Без съмнение е бил невероятен учител, той беше най-добрият във всичко. Но трябваше да го видиш, преди да го прехвърлят на ограничена служба. Имах привилегията да служа при него. Сега, когато командвам собствен кораб, постоянно се питам: „Какво би направил Базлим?“. Той беше най-добрият командващ офицер, който един кораб някога е имал. Случи се по време на второто му понижение до полковник – беше се издигнал до флангов маршал, но искаше отново да командва кораб, да се махне от бюрото.

Станки поклати глава.

– Чакам с нетърпение да получа хубаво удобно бюро, където ще пиша препоръки, които никой няма да чете.

– Ти не си Базлим. Ако не е трудно, на него не му харесваше.

– Не съм герой. По-скоро съм обикновено момче. Татенце, беше ли с него по време на спасяването на „Ханза“?

– Мислиш ли, че щях да пропусна да се окича с медал? Слава богу, не; бях се прехвърлил. Битката беше с ръчни оръжия. Доста кървава.

– Може би щеше да проявиш разум да не се пишеш доброволец.

– Дори ти би се писал доброволец, Стинки, колкото и да си дебел и мързелив, ако Базлим набираше такива.

– Не съм мързелив, а съм ефикасен. Но отговори ми на този въпрос: защо командващият офицер е водил десанта?

– Старецът се съобразяваше с устава, само когато му отърваше. Искаше да убива роботърговците със собствените си ръце – ненавиждаше ги със студена омраза. Така че какво можеше да направи Департаментът, когато се завърна като герой? Да го изчака да излезе от болницата и да го прати на военен съд? Стинки, дори висшето командване се държи разумно, когато му натрият носа. Така че го похвалиха за невероятните постижения при уникални обстоятелства и го прехвърлиха на ограничена служба. Но оттогава насам, когато възникнат „уникални обстоятелства“, всеки командващ офицер знае, че не може да търси извинения в устава. Че от него се очаква да следва този пример.

– Не и аз – отсече Станки.

– Дори ти. Когато станеш командващ офицер и дойде време да направиш нещо неприятно, ще се юрнеш с глътнат корем и изпъчени гърди, а на пухкавото ти личице ще се изпишат героични черти. Няма да можеш да му се противопоставиш. Условният рефлекс на Базлим ще те застигне.

Около зазоряване двамата си легнаха. Бризби възнамеряваше да си отспи, но дългогодишният навик го заведе на бюрото му със закъснение едва няколко минути. Не се изненада, когато откри обявения за мързелив свой заместник вече на работа.

Лейтенант-ковчежникът вече го чакаше. Счетоводителят държеше формуляр за съобщения; Бризби го разпозна. Предната нощ, след като часове наред разделяха доклада на Базлим на фрази, които после записваха, за да ги изпратят по различни пътища, той осъзна, че му остава още една задача, преди да заспи: да организира търсенето на идентификацията на осиновения син на полковник Базлим. Бризби не бе уверен, че бездомното дете, прибрано на Джабал, може да бъде открито в досиетата на Хегемонията – но ако старецът го изпратеше за една кофа космически вакуум, значи искаше точно това и нямаше смисъл от оправдания. Към Базлим, жив или мъртъв, полковник Бризби се отнасяше като младши офицер. Така че беше написал депеша и накара дежурния офицер да вземе отпечатъците на Торби и да ги кодира за изпращане. После си позволи да мисли за сън.

Бризби погледна към съобщението.

– Още ли не сте го пратили? – изръмжа.

– В момента фотолабораторията кодира отпечатъците, капитане. Но комуникационният отдел ми го донесе за таксуване, тъй като става дума за услуга, несвързана с кораба.

– Е, таксувай го. Трябва ли да ме безпокоиш за всеки рутинен въпрос?

Ковчежникът реши, че Старецът отново не си е доспал.

– Лоши новини, капитане.

– Добре, кажи ги.

– Не знам как да определя точката, която да го покрие и се съмнявам да съществува сума, която би била достатъчна, дори и да измислим подходящ претекст.

– Не ми пука какво ще измислиш. Избери една и пусни съобщението. Използвай общата. Нула-нула-нещо си.

– „Непредвидени административни разходи“. Няма да стане, капитане. Идентифицирането на цивилен не може да мине за корабен разход. О, мога да го изпратя с този код и ще получите отговор. Но…

– Това искам. Отговор.

– Да, сър. Само че накрая ще стигне до Главния административен офис, колелцата ще се завъртят и картата ще излезе маркирана с червено. Тогава ще замразят заплатата ми, докато не го платя. Затова ни карат да учим право заедно с счетоводството.

– Направо ми се къса сърцето. Добре, Счети, ако твърде много те е страх да го подпишеш, кажи ми с какъв код смяташ, че трябва да го пусна; ще го напиша и ще го подпиша със собственото си име и чин. Окей?

– Да, сър. Но, капитане…

– Счети, прекарах тежка нощ.

– Да, сър. Законът ме задължава да ви посъветвам. Но, разбира се, не сте длъжен да следвате съвета ми.

– Разбира се – съгласи се мрачно Бризби.

– Капитане, имате ли представа колко скъпо може да се окаже търсенето на идентификация?

– Не може да е много скъпо. Не разбирам защо го правиш на такъв въпрос. Искам някой чиновник да си стане от четирибуквието и да прегледа досиетата. Съмнявам се, че ще ни искат пари. Рутинна дейност.

– Ще ми се и аз да мислех така, сър. Но вие наредихте неограничено търсене. Тъй като не сте посочили конкретна планета, запитването най-напред ще отиде в град Тихо, досиетата на живите и мъртвите. Или искате да се ограничим само до живите?

Бризби се замисли. Ако полковник Базлим вярваше, че този момък произхожда от сърцето на цивилизацията, значи най-вероятно семейството му го смяташе за мъртъв.

– Не.

– Много лошо. Досиетата на мъртвите са три пъти по-големи от тези на живите. Значи ще търсят най-напред в Тихо. Ще отнеме известно време, дори с помощта на машини; има над двадесет милиарда записа. Представете си, че получите нулев резултат. Кодирано запитване ще бъде изпратено до регистрите на всички планети, тъй като Големият архив никога не е напълно осъвременен, а някои планетарни правителства така или иначе не изпращат записи. Цената се увеличава, особено ако използвате n-пространствени съобщения; точното кодиране на пръстови отпечатъци е с размера на средна книга. Разбира се, ако действате планета по планета и използвате пощата…

– Не.

– Добре… капитане, защо не сложите някакво ограничение? Хиляда кредита или колкото можете да си позволите, ако – имам предвид „когато“ – проверяват разхода ви.

– Хиляда кредита? Абсурд!

– Ако греша, ограничението няма да има значение. Ако съм прав, а аз съм, хиляда кредита ще бъдат само началото, а ще последва главата ви.

Бризби се намръщи.

– Счети, не ти плащам да ми казваш, че не мога да направя нещо.

– Да, сър.

– Плащам ти, за да ми кажеш как мога да направя онова, което ще направя така или иначе. Така че започвай да ровиш в книгите си и открий как. Законно. И безплатно.

– Тъй вярно, сър.

Бризби не започна да работи веднага. Кипеше – някой ден така щяха да затлачат службата с червена лента, че никой кораб нямаше да може да излети от земята. Обзалагаше се, че Старецът се е присъединил към Екзотичния корпус с чувство на облекчение – агентите от корпус X не получаваха червена лента; ако някой от тях трябваше да похарчи пари, просто го правеше, независимо дали десет кредита или десет милиона. Така се работеше – избираш си хора, после им се доверяваш. Без редовни доклади, формуляри и каквото и да било – просто правиш онова, което трябва.

После взе доклада за горивото и инженерния отдел за тримесечието. Остави го, пресегна се за формуляр за съобщения, написа допълнение към доклада на Базлим, с който информира бюрото на Екзотичния корпус, че некласифицирания куриер, който е доставил доклада, все още се намира под юрисдикцията на долуподписания и по негово мнение могат да бъдат получени допълнителни сведения, ако долуподписаният има разрешение да обсъди доклада дискретно с куриера.

Реши да не го предава на шифриращата група; отвори сейфа си и започна да го кодира. Тъкмо беше приключил, когато почука ковчежникът. Бризби вдигна глава.

– Значи си открил параграфа.

– Може би, капитане. Говорих със заместника ви.

– Казвай.

– Виждам, че субектът се намира на борда.

– Не ми казвай, че трябва да го таксувам!

– Изобщо нямам предвид това, капитане. Ще замета порциите му под килима. Можете да го държите на борда вечно и изобщо няма да забележа. Няма проблем, докато не се окаже в счетоводните книги. Но колко дълго очаквате да го задържите? Сигурно повече от ден-два, иначе нямаше да искате търсене на идентификация.

Командващият офицер се е намръщи.

– Може да мине известно време. Първо трябва да открия кой е и откъде е. После, ако отиваме натам, възнамерявам да го оставя, без да регистрирам пътуването. Ако не отиваме там, ще го прехвърля на кораб, пътуващ в тази посока. Твърде сложно за обяснение, Счети, но е необходимо.

– Добре. Тогава защо не го зачислите?

– А?

– Това ще изчисти всичко.

Бризби се намръщи.

– Разбирам. Мога да го взема напълно законно… и да организирам прехвърляне. А това ще ти даде възможност да напишеш подходящия код. Но… е, да предположим, че става въпрос за Шива III, а договорът му не е изтекъл. Не мога да му кажа просто да дезертира. Освен това не знам дали иска да бъде зачислен.

– Можете да го попитате. На колко години е?

– Съмнявам се да знае. Той е намерено дете.

– Толкова по-добре. Зачислявате го. После, когато разберете къде трябва да отиде, откривате грешка във възрастта му… и я поправяте. Оказва се, че навършва пълнолетие по времето, по което трябва да му платите, на родната си планета.

Бризби примигна.

– Счети, всички ковчежници ли са безчестни?

– Само най-добрите. Не ви ли харесва, сър?

– Обожавам го. Добре, ще проверя. И ще задържа тази депеша. Ще я изпратим по-късно.

Ковчежникът придоби невинно изражение.

– О, не, сър, изобщо няма да я изпращаме.

– Как така?

– Няма да бъде нужно. Ще го зачислим, за да запълним празна позиция. Ще изпратим записа на „БуПерсонал“. Те ще направят рутинната проверка, име и родна планета – Хеката, предполагам, тъй като го взехме от тук. Но тогава вече ще сме напуснали планетата. Няма да намерят информация за него тук. Затова ще се обърнат към „БуСигурност“, които ще ни изпратят приоритетно съобщение да не му позволяваме да служи на чувствителни позиции. Но това е всичко, защото е възможно този беден невинен гражданин никога да не е бил регистриран. Обаче те не могат да поемат рискове, затова ще започнат същото търсене, което искате и вие, първо Тихо, после навсякъде другаде, приоритет на безопасността. Ще го идентифицират и освен ако не го издирват за убийство, кашата ще бъде рутинна. Или няма да успеят и тогава ще трябва да решат дали да го идентифицират или да му дадат двадесет и четири часа да напусне Галактиката – седем към две, че ще решат да забравят за случая – освен че някой на борда ще бъде инструктиран да го следи и да докладва за подозрително поведение. Но истинската красота на цялата работа е, че ще носи кодовете за плащане на „БуСигурност“.

– Счети, смяташ ли, че от „Сигурност“ имат агенти на борда на кораба, за които не знам?

– Как мислите вие, капитане?

– Ммм… не знам, но ако аз бях началник на „Сигурност“, щях да изпратя! Проклятие, ако превозя цивилен от тук до Рим, това също ще бъде докладвано – без значение какво запиша в дневниците.

– Не бих се изненадал, сър.

– Изчезвай оттук! Да видим дали момъкът ще се навие. – Той натисна превключвателя. – Еди!

Вместо да нареди да му изпратят Торби, Бризби накара хирурга да го прегледа, тъй като беше безсмислено да го натиска за зачисляване, без първо да знае дали може да бъде зачислен. Медицински майор Щайн, придружен от медицински капитан Кришнамурти, докладва на Бризби преди обяд.

– Е?

– Няма физически пречки, капитане. Ще оставя психиатърът да говори сам.

– Добре. Между другото, на колко е момчето?

– Не знае.

– Да, да – съгласи се нетърпеливо Бризби – но на колко мислиш, че е?

Доктор Щайн сви рамене.

– Каква е генетичната му картина? В какви условия е живял? Има ли мутации, променящи възрастта? Планета с висока или ниска гравитация? Планетарен метаболитен индекс? Може да бъде от десет стандартни години до тридесет, съдейки по външния му вид. Мога да му присвоя измислена коригирана възраст, при предположение за липса на съществени мутации и еквивалентна на земната околна среда – неоправдано допускане, докато не започнат да се раждат бебета с регистрационни номера – коригирана възраст, не по-малка от четиринадесет стандартни години и не по-голяма от двадесет и две.

– Ще пасне ли коригирана възраст от осемнадесет години?

– Точно това казвам.

– Добре, направи ги малко под това – зачисляване на непълнолетен.

– Момчето има татуировка – обади се доктор Кришнамурти – която може да ни подскаже. Клеймо на роб.

– Какви ги говориш! – Полковник Бризби осъзна, че второто съобщение до корпуса X е било оправдано. – С дата?

– Само на манумисията – саргонска дата, която потвърждава историята му. Първоначалната татуировка е на прекупвач. Няма дата.

– Много лошо. Е, след като изяснихме медицинските подробности, ще го извикам.

– Полковник.

– А? Да, Крис?

– Не мога да препоръчам зачисляване.

– Какво? Той е толкова нормален, колкото си и ти.

– Разбира се. Но представлява риск.

– Защо?

– Тази сутрин разпитах субекта в лек транс. Полковник, някога имали ли сте куче?

– Не. На родната ми планета не се въдят.

– Много полезни лабораторни животни, голяма част от характеристиките им са паралелни на човешките. Вземете кученце, злоупотребявайте с него, ритайте го, тормозете го – то ще се превърне в див звяр. Вземете братчето му, галете го, говорете си с него, давайте му да спи при вас, но и го възпитавайте – то ще се превърне в щастливо и примерно домашно животно. Вземете друго кученце от същото котило, галете го на четни дати и го ритайте на нечетни. Така ще го объркате, че няма да подхожда за някоя роля; няма да оцелее като диво животно и няма да разбере какво се очаква от домашен любимец. Скоро ще спре да се храни, да спи и да контролира телесните си функции; само ще се свива и ще трепери.

– Хммм… вие психиатрите често ли правите така?

– Лично аз никога не съм го правил. Но го пише в литературата… и случаят на този момък е подобен. Изпитал е серия от травмиращи преживявания през формиращите си години, последното от които беше вчера. Той е объркан и депресиран. Също като кучето, може да се озъби и да захапе по всяко време. Не бива да бъде излаган на нови стресови фактори; за него трябва да се грижат на място с достъпна психотерапия.

– Пфу!

Психиатърът сви рамене. Полковник Бризби добави:

– Съжалявам, докторе. Но знам нещо за този случай, с цялото ми уважение към образованието ви. Този момък е живял в добра среда през последните две години. – Бризби си спомни за сбогуването, на което неволно бе станал свидетел. – А преди това е бил под грижите на полковник Ричард Базлим. Чували ли сте за него?

– Знам каква репутация има.

– Ако трябва да заложа кораба си на някой факт, това ще бъде фактът, че полковник Базлим никога не би могъл да развали някое момче. Добре, значи хлапето е преживяло лоши неща. Но също така е отгледано от един от най-коравите, разумни и хуманни мъже, които някога са носили нашата униформа. Ти залагай на кучетата си; аз ще заложа на полковник Ричард Базлим. Сега… съветваш ли ме да не го зачислявам?

Психиатърът се поколеба. Бризби настоя:

– Е?

Майор Щайн го прекъсна:

– Спокойно Крис; моето мнение е с по-голяма тежест.

Бризби добави:

– Искам честен отговор, после ще взема решение.

Доктор Кришнамурти каза бавно:

– Да предположим, че напиша мнението си, но добавя, че няма сериозна причина за отказ от зачисляване?

– Защо?

– Очевидно искате да зачислите това момче. Но ако се вкара в беля, е, моето мнение може да му осигури уволнение по медицински причини вместо присъда. Достатъчно лоши неща са му се случвали.

Полковник Бризби го потупа по рамото.

– Добро момче си ти, Крис! Това е всичко, господа.

Торби прекара неспокойна нощ. Офицерът по вътрешния ред го разквартирува при младшите офицери и с него се държаха добре, но смутено осъзнаваше учтивия начин, по който околните се опитваха да не се взират в ярката униформа на „Сису“. Дотогава той се гордееше с начина, по който изпъкваше униформата му; сега научаваше по болезнен начин, че дрехите имат своя подходящ фон. Тази нощ той долавяше хъркане около себе си… непознати… фракита… и копнееше да се завърне сред Народа, където го познаваха и разбираха.

Въртеше се в леглото, което беше по-твърдо, отколкото бе свикнал и се чудеше кой щеше да получи неговото?

Откри, че се е замислил дали някой не се е настанил в дупката, за която все още мислеше като за дом. Дали е поправил вратата? Дали поддържа чисто и подредено, както обичаше тетко? Какво е направил с крака му?

Заспа и засънува тетко и „Сису“, забъркани в обща каша. Накрая екзекутираха Баба и ги нападна рейдър, а Тетко прошепна:

– Повече никакви лоши сънища, Торби. Никога, синко. Само хубави сънища.

После заспа спокойно и се събуди в това ужасно място, заобиколен от дърдорещи фракита. Закуската беше засищаща, само че не покриваше високите стандарти на леля Атина; но пък и той не беше гладен.

След закуска тихо се опиваше от нещастието си, когато го накараха да се съблече и да се подложи на унижения. Това беше първата му среща с безцеремонното отношение на медиците към човешката плът – ненавиждаше ръчкането и боденето.

Когато командващият офицер го извика, Торби дори не се зарадва, че вижда мъжа, който е познавал тетко. Това беше помещението, в което трябваше да каже последното „добър бизнес“ на Баща си; мислите, които витаеха тук, не бяха хубави.

Слушаше апатично, докато Бризби му обясняваше. Оживи се леко, когато разбра, че му предлагат статут – не кой знае какъв, както схвана. Но статут. Фракитата имаха статут помежду си. Изобщо не му беше хрумнало, че статутът на фракитата може да има значение дори за тях.

– Не си длъжен – заключи полковник Бризби – но това ще ме улесни да направя нещото, което полковник Базлим иска от мен, имам предвид да намеря семейството ти. Ти би искал да го направя, нали?

Торби едва не каза, че знае къде е Семейството му. Но знаеше какво има предвид полковникът: неговият собствен род, чието съществуване изобщо не можеше да си представи. Наистина ли имаше кръвни роднини някъде?

– Предполагам – отвърна бавно. – Не знам.

– Ммм… – Бризби се зачуди какво е да нямаш рамка на картината си за света. – Полковник Базлим много би искал да намеря семейството ти. Ще ми бъде по-лесно, ако се присъединиш официално към нас. Е? Гвардеец трети клас… тридесет кредита на месец, всичко, което можеш да изядеш и недостатъчно сън. И слава. Умерено количество.

Торби вдигна глава.

– Това същото Сем… служба ли е, към която моят тетко – полковник Базлим, както го наричате – е принадлежал? Наистина?

– Да. По-старши от чина, който ти се предлага. Но същата служба. Мисля, че започна да казваш думата „семейство“. Опитваме се да мислим за Службата като за едно голямо семейство. Полковник Базлим беше един от най-изтъкнатите му членове.

– Тогава искам да бъда осиновен.

– Зачислен.

– Каквато и да е думата.

Реклама