Есето е публикувано за пръв път на страницата на „Русенски таралеж“.
За свободата и отговорността да се ваксинираш
Както много други, и аз ще пиша за коронавируса. Знам, писнало ви е. На мен също. Но така или иначе е темата на деня.
Имаше период, в който всяка вечер отварях сайта coronavirus.bg, както и този на института „Джон Хопкинс“, за да видя докъде сме го докарали с цифрите. Година и половина доброволно заточение вкъщи, три месеца на село и накрая няколко напивания, след които се събудих на непознато място. По принцип не правя така. По принцип не съм чак толкова безотговорна.
Но наистина ми дойде много.
За щастие, в началото на годината се появиха така необходимите ваксини и някъде около март месец редовият гражданин получи възможността да се ваксинира. Поради политическа глупост и в пика на епидемията обаче ваксинирането с една от ваксините (единствената възможна за момента), беше отложено със седмица. Включително моето.
Все пак, поне за мен, нямаше последствия от това, ваксинирах си се мирно и тихо и вече излизам. Но някои не извадиха този късмет.
Наскоро обаче четох статия, че половината българско население решително отказва да се ваксинира, а ваксинираните в нашата мила родина според последни данни са 22% от населението. Чуват се доводи от сорта на „Ваксините не са достатъчно тествани“ (няколко милиарда поставени дози не са им достатъчни), „Не се знае какви са дългосрочните странични ефекти“ (за вируса, разбира се, са отдавна известни) и „Свободен съм да правя със себе си каквото реша“.
Макар и примамливо, последното твърдение не е съвсем вярно. Даже напротив. Да, човек може да разполага с живота си, както прецени, но само когато не пречи на другите. Ако не живеехме в общество, бих казала, че всеки може да си прави каквото си иска, защото нямаше да му се налага да се вижда с други хора и можеше спокойно да обитава построената от самия него колиба в гората.
За щастие или нещастие, живеем в общество. Което ни принуждава да се съобразяваме до известна степен с другите около нас.
Но къде свършва свободата и започва отговорността? Лесно ли е да се открие тази граница?
За съжаление, не винаги.
Купон или ремонт в новозакупения апартамент? Няма проблем, какво като другите наоколо искат да си почиват? Ежедневни семейни скандали? Ми ако не ви харесва, изнесете се.
Някои хора имат изнервящия недостатък да смятат собствената си свобода за неотменна и недосегаема, а другите – за досадна пречка. Те могат да бъдат стреснати само с полиция, но незадължително.
Що се отнася до ваксините, ситуацията е подобна. Съществуват човешки екземпляри, които смятат, че „К’во като няма да се бода?“. Ми познайте от пет пъти. Може да се озовете в болница (или в „Орландовци“) или да пратите там свои близки – ще можете ли да си го простите? Може да успеете да се осакатите (или някой друг) за цял живот.
Но така е и в другите страни. Хората са еднакви навсякъде, нали?
Защо тогава във Великобритания има 82% ваксинирани, във Франция – 80%, а в Щатите – 55%? С какво сме по-различни от тях?
Има няколко фактора, които трябва да вземем предвид. Единият е патологичното недоверие на българина към властта, съществуващо още от турското робство (а може и преди това). А и не е като управляващите да вдъхват доверие, особено в последно време. Другият е упадането на всякакви ценности и чалгаризирането на обществото през последните трийсет години. Вече не е модерно да си умен, нито да се мисли – хората си имат за това смартфони, няма нужда да се потят излишно. Освен това се оказва, че мозъкът харчи страшно много кислород и глюкоза, така че е много по-лесно да го накараме да почива, отколкото да работи. Интернет и социалните мрежи се оказват просто усилвател на човешката глупост и развъдник на мозъчни вируси. А свободата само подпомага това развитие на нещата.
Само с една свобода не се живее.
Трябва да има отговорност и ред. Трябва да има правила, които да се спазват, а у младото поколение да се възпитава вътрешното задължение да се грижи не само за себе си и близките си, а и за обществото, държавата, ако може – и за целия свят.
За съжаление, това ще понамали „свободата“, особено на безотговорните личности, които обичат да си правят каквото си искат, но лично аз смятам, че това е необходимо. И че ще е за добро. В заключение искам да кажа, че с вируса ще се справим, когато си подредим и обществото. Когато на политиците започне да им пука за народа, а на хората – един за друг. Когато народът се научи на отговорност и най-накрая се ваксинира. А дотогава по-разумните ще се бодат срещу коронавирус по веднъж в годината. Като кучетата и котките. Разбира се, ако не се пръкне щам, който преодолява ваксините и тогава хайде пак всичко отначало.
Jane Undead 