Грух

Разказът спечели второ място на конкурса „Море“ на НЧ „Месемврия – 2015“.

Грух

– Грух… Грух… Грух… – чу се откъм Киро.

– Грух… Грух… Грух… – отвърна му прибоят.

Стела се протегна да сръчка мъжа си. Грухтенето престана, той се обърна и зловонната му уста заизлъчва смрад към нея.

Стела го загърби, мъчейки се да заспи отново.

– Кррр…

Нямаше шанс.

В нощи като тази Стела не се надяваше да задреме. Само се молеше да съмне по-рано, за да излезе Киро с лодката си и тя най-накрая да открадне няколко часа сън. Беше омъжена за него от десет години и не го обичаше, нито пък той нея. Заедно ги държаха навикът, както и съзнанието, че ако се разведат, животът ще се влоши рязко и за двамата – Стела не притежаваше нищо на свое име, нито пък Киро, а той не можеше и да готви.

Следобеда Киро щеше да се върне с лодка, пълна с риба, ако има късмет, а ако няма – с няколко рибета в кофа. Тогава Стела щеше да се заеме с чистенето, приготвянето и консервирането на улова. Само трябваше да внимава къде го слага да се суши, защото предния път един гларус го открадна заедно с връвта.

Ако пък уловът беше добър, Киро продаваше част от него на пазара, но обикновено успяваше да хване само толкова, колкото да изхрани себе си, нея и възрастните си родители.

– Бълбук… Стъъъърг… Грррууууух! – чу се отново.

Стела протегна ръка и отново го сръчка. После се хвана за предмишницата – дано не разтегне някое сухожилие.

Всъщност, Киро издаваше тези звуци всяка нощ. Стела беше пробвала всичко – приспивателни, успокоително, тапи за уши. Спасението беше само едно – да не спи в една стая с него. За съжаление, заради минималната жизнена площ и това, че другата стая бе изцяло заета от натурии, нямаше начин.

– Скръъъъц!

„Боже, този звук не го бях чувала скоро“, помисли си тя.

– Киро! Стига, искам да спя!

Скърцането престана, но след малко отново се чу:

– Груххх…

Често нощем Стела си мислеше дали да не го задуши с възглавницата. Или пък да го удави, отрови, намушка… Каквото и да е, само да не се налага да го слуша повече. Радваше се, когато навън бушува буря – гръмотевиците го караха да се стряска и за кратко млъкваше.

Стана и отиде в тясната кухня.

– Грух… Грух… Грух… – по навик долови откъм морето.

– Фъррр… – отвърна му Киро от другата стая.

Стела огледа тясното диванче в кухнята. И преди се беше опитвала да спи там – няколко пъти се схвана цялата, а веднъж дори се изтърси.

Върна се в спалнята.

– Пръъъц! – посрещна я гостоприемно Киро.

Засмърдя почти веднага.

„Майчице, какво толкова е ял?“. Каквото всеки ден, отговори си, и отвори по-широко прозореца. Само че обикновено не произвеждаше чак такъв ефект.

Хич не й се искаше да го удушава. Първо, щеше да иде в затвора. И второ, проклетите му родители притежаваха цялата семейна собственост. Всичко щеше да е напразно.

Най-накрая хоризонтът започна да просветлява. Киро се размърда, изхърка още сто пъти, пръдна пак и будилникът звънна. Той го отлага няколко пъти, но накрая го изключи и стана.

„Яж каквото има“, би му казала Стела, ако не се унасяше. Но той си го знаеше.

Когато чу тръшкането на входната врата, блажено се предаде на съня.

Събуди се в късния следобед. Киро още го нямаше. Изми се, яде, после се захвана да чисти из къщи. Всичко беше толкова хубаво, когато мъжът й не беше тук. Можеше да си пуска музика, да гледа филми, да се забавлява.

След няколко часа започна да се стъмва, а той още не си беше дошъл. Стела започна да се притеснява. Отиде до пристанището, разходи се из селото, пита дали някой не го е виждал. Нищо.

Легна да спи. И преди се беше случвало да отсъства някоя вечер, ако лодката му се запилее в морето.

„Може да има любовница“, помисли си тя, но отхвърли тази идея. Киро и любовница. Гол, бос, шкембелия и вонящ на риба. Коя ще го вземе такъв? Освен това беше и беден.

– Грух… Грух… Грух… – обади се прибоят, но Стела го пренебрегна и заспа дълбоко за пръв път от месеци.

Когато Киро не се появи и на следващия ден, тя се обади в полицията. Обявиха за го издирване, а Стела се чудеше дали клетвите й най-накрая не са го стигнали. Много й се искаше някой ден просто да изчезне в морето. Почувства се гузна. И Киро душа носеше. Само да си я пуска някъде по-далеч от нея!

На третия ден тревогата и вината я заливаха цялата. Сложи да готви, колкото да прави нещо. Успокояваше се, че ако Киро си дойде, ще е гладен. Не можа да заспи цяла нощ. Чудеше се какво е станало с него; какво ще стане с нея и с малкия й свят, ако не се появи. Сигурно родителите му щяха да я изхвърлят от къщата.

– Грух… Грух… Грух… – шумолеше прибоят, а тя се мяташе неспокойно.

Заспа и засънува Киро. Киро, който я сочеше с пръст обвинително.

Събуди се с пот на челото.

Няколко дни по-късно намериха лодката му. От него обаче – никаква следа. Нямаше и улов.

Стела застяга багажа си, защото знаеше какво ще последва – родителите му отдавна дебнеха случай да се отърват от нея. Добре, че бяха толкова дебели, та едва се движеха, иначе досега да са цъфнали.

На вратата се потропа, което й се стори странно. Тук никой не чукаше, а направо влизаха.

– Стелке, тука ли си? – Беше районният полицай.

Сърцето й се заседна по пътя към гърлото.

– Намерихте ли го?

– Тц… – Полицаят изцъка с език. – Дойдох да ти кажа, че родителите му приритват. Засега се оправят сами, но някой ще трябва да се погрижи за тях. А, и са си навили на пръста да те гонят.

– Май е най-добре някой друг да се погрижи за тях, в такъв случай. Звъняхте ли на сестра му?

– Звъннахме, но ще й трябва време.

– Добре. Багажът ми е събран.

Полицаят кимна, после си тръгна. Стела отново се разшета из къщата. Не искаше да я оставя мръсна.

На другия ден едно от селските хлапета влетя вътре.

– Лельо Стели! – провикна се. Като я видя, че приближава, изстреля: – Баба Минка и дядо Коста казаха да се махаш от тук.

После побягна.

Стела въздъхна. Сега не можеха да й направят нищо, но в момента, в който обявят сина им за безследно изчезнал, щяха да им се развържат ръцете.

Няколко дни по-късно тя взе багажа си и заключи входната врата. Не смяташе да им доставя удоволствието да я изгонят. Не знаеше къде ще отиде, но имаше роднини в града. Може би щяха да я приютят за няколко седмици, през които да си намери квартира. Бяха й останали малко пари от последния туристически сезон, когато работи като готвачка там.

Тя огледа за последно къщата и въздъхна. Много от вещите й бяха останали, но нямаше как да вземе всичко. Преместването струваше пари, а и къде щеше да сложи нещата си? Дъртите най-вероятно щяха да ги изхвърлят.

Докато минаваше през центъра, я извика старата баба Пена.

– Стеле, ти накъде?

– Към града, бабо Пено. На гости на роднините.

– А, аз рекох, че към баба-Минкини.

Стела се учуди. Цялото село знаеше, че не се спогаждат.

– А защо там? – отрони се от устата й.

– Че как защо? Кой ще организира погребението?

– Какво погребение, бе, бабо Пено? Нали моя Киро още не са го намерили?

– На баба Минка и дядо Коста, ма! Не си ли чула, вчера се споминаха.

Заета със собствените си тревоги, Стела не беше слизала към селото няколко дни. А и никой не я беше уведомил. Остави саковете на земята и започна да се смее с цяло гърло.

– Стеле, да не се побърка?! – шашна се баба Пена.

– Добре съм, бабо Пено – успя да изхълца тя през смях. – Прощавай, май съм забравила печката включена.

Нарами пак тежките сакове и хукна към къщи. С липсата на Киро, сега наистина тя трябваше да се занимае с погребението. Първо обаче реши да разбере какво е станало. Оказа се, че родителите му – дебелите зли старци, както ги наричаше наум – наистина са се поболели от изчезването на Киро, и тъй като не успели да си го изкарат на нея („Жена му е виновна! Ако му беше родила деца, нямаше момчето ми да пропадне в морето!“, казвала баба Минка на комшиите), вдигнали кръвно и двамата получили удар скоро един след друг. Съседите ги открили, когато било вече твърде късно.

Стела въздъхна и тръгна към пощата да се обади на сестра му. Поприказваха малко, после тръгна да организира погребението.

На него дойдоха няколко роднини, и това беше. Старите не се бяха разбирали много със съселяните си. Дойде и сестрата от града – двете не се мразеха, но не бяха и близки. Тя щеше да получи всичкото наследство, но явно беше решила да се покаже щедра, защото остави на Стела къщичката и лодката на Киро.

С лодката не знаеше какво да прави, но къщичката й беше скъпа. Смяташе да я стегне малко, с каквито пари й бяха останали, а после щеше да го мисли.

Прибра се от погребението, взе успокоителни и легна. Унесе се. Присънваше й се Киро. Киро я сочеше с пръст и викаше: „Ти! Ти си виновна!“.

Събуди се отведнъж. Погледна до себе си, обиколи къщата. Киро го нямаше.

Отново легна. Пак се унесе. Киро я гледаше обвинително: „Ако не беше ти, мама и тате още щяха да са живи!“.

Пак обиколи къщата и легна за трети път.

„И аз щях да съм тук“.

– Грух… Грух… Грух… – долетя до нея познатият звук.

Стела се услуша. Да не би Киро да се е върнал и да си е легнал, докато е спяла? Но него го нямаше. И вероятно никога нямаше да се появи.

Чуваше се само прибоят. Стела въздъхна, обърна се на другата страна и най-сетне заспа спокойно.

Реклама