Планетата на простаците

„Смъртно опасно е да си прост.“
Незнаен ученик на Теодосий Теодосиев

„Когато космическите кораби браздят Большой театър…“
Федя от „Приключенията на Шурик“

Имало една планета в Галактиката, където нямало хора. Нямало хора, но пък била пълна с простаци. Толкова прости били жителите й, че ако някой решал да открадне яйца от съседа си, след това можел да се спъне в прага на курника, защото забравял да си гледа в краката. Или път, ако крадял високотехнологични достижения, повтарял дори етикетчето с цената. Ще си кажете, а как така се е получило, че простаците имали наука и високи технологии? Е, тези простаци имали свойството (или поне една малка част от тях), да се превръщат за известно време в непростаци и през това време пишели музика и литература и развивали наука и техника, които опорочавали в свободното си, простаческо време. Плюс това, останалите човешки цивилизации, от които водела някога началото си и простаческата, били напреднали много повече от тях, но един хубав ден били страшно изненадани, когато получили радиосигнал от отдавна забравените си роднини. Вярно, радиосигналът, след като го декодирали, се оказал пълен с грешки и хората дълго време се мъчели да разберат за какво иде реч в него, но накрая отгатнали и решили да се обадят на забравените си роднини от планетата Простотия и да им предложат да се включат в Галактическия съюз, преди да са започнали да обогатяват урана.

* * *

Космическият кораб пътуваше вече няколко месеца и екипажът беше почнал да си лази сериозно по нервите. Отначало, бидейки скептични, те се чудеха как изобщо е възможно да бъде осъществен нормален контакт с простаците, но сега, прекарали толкова време във взаимната си компания, решиха че може би не са толкова лоши и даваха мило и драго да поговорят с някой друг, пък бил той и простак.

Още няколко дни и щяха да пристигнат, така че капитанът и първият пилот се бяха оттеглили на капитанската веранда на кърмата на кораба, откъдето можеха да наблюдават черното нищо отвъд и да обсъдят очакващите ги събития необезпокоявани.

– Е, Смит, помня че ти беше от скептиците – започна капитанът.

– Точно така, сър.

– Значи не вярваш, че тези наши бедни умствено изостанали роднини могат да имат нещо полезно за нас?

– Не вярвам да имат такова и за себе си, сър. Предполагам, че науката им се е съсредоточила в проблеми като този защо падаме в банята, ако настъпим сапун, а здравеопазването – в лекуването на пърхота и еректилната дисфункция.

– Е, аз съм оптимист, Смит. Не може една цивилизация се е развила до нивото на радиото и да няма с какво да изуми далечните си братовчеди.

– Позволете ми да запазя мнението си, сър.

– Живеем в свободна Галактика, нали така, Смит? Е, ще поживеем, ще видим.

* * *

Няколко дни по-късно, когато подминаха яркото слънце на системата, екипажът наблюдаваше околностите на малката синьо-зелена планетка на екрана и обсъждаше:

– Около пет шести от повърхността е покрита с вода, това е добре за живота и еволюцията.

– Освен това оста на планетата е наклонена под двадесет и пет градуса, което предполага наличието на годишни сезони…

– Сър, сър, засякохме телевизионно предаване! – провикна се въодушевен офицерът по свръзката.

– Пуснете го на екрана, за бога! – зарази се от въодушевлението и капитанът.

Смит изпръхтя и скръсти ръце в очакване на телевизионното предаване.

* * *

Смит и Петерсън, бордовият инженер, седяха в каюткомпанията и се любуваха на синьо-зеленото кълбо през илюминаторите.

– Знаеш ли – въздъхна Петерсън, – може би тук не е чак толкова зле. В смисъл, какво точно знаем за тях? Само, че самите ние сме ги изритали преди триста години, защото ни е писнало от тъпотията им. Ами че там сега сигурно е пълно с айнщайновци, моцартовци и толстоевци!

– Не бързай толкова. Не бива да подценяваме естествения стремеж на простака да си остане прост.

– Мисля, че си доста черноглед – подразни се инженерът. През повечето време двамата се разбираха добре, но отвреме-навреме се вкопчваха в някой спор. – Ще видиш, като пристигнем.

– Да, ще ни посрещнат с реки от мед и мляко.

Петерсън скръцна със зъби, но нищо не каза. Наистина, не искаше да удушава първия пилот, дори никак.

* * *

Подобно на Петерсън беше и мнението на корабния лекар. Той прилагаше доводи от областта на генетиката, че от глупави родители може да се роди гениално дете, а Смит на свой ред посочваше разликата между глупак и простак.

– Наистина, Смит, смятам, че си най-черногледият член на екипажа. Ако сравня психо-физиологичните параметри на когнитивната ти дейност с тези на останалите, със сигурност ще подплатя твърдението си, но мисля че няма нужда. Според мен нашите далечни братовчеди имат всички основания…

– Ако още веднъж чуя за потенциала на простаците… – закани се подразненият пилот, но не успя да довърши.

Нещо удари корпуса на кораба, завиха аларми и двамата, зарязали спора си, се втурнаха към мостика. Капитанът и вторият пилот се взираха в екрана, на който просветваха цифри.

– Не е метеорит, сър – докладваше вторият пилот. – Според спектралния анализ има изкуствен произход. И по-лошо, радарът показва, че наоколо е пълно с такива отломки.

– Но какво представляват те, Далтон?

Смит погледна данните и го изпревари:

– Космически боклук.

Двамата пилоти се спогледаха с мрачни изражения.

След няколкоминутно обмисляне екипажът стигна до извода, че поясът от малки тела с изкуствен произход около планетата вероятно наистина представлява своеобразно сметище. Но на кого би му хрумнало да изхвърля боклука си в орбита, когато това беше толкова скъпо и времеемко?

В мозъка на Смит се оформиха две думи – „на простаците“.

Значи, въпреки че още не бяха изобретили (предполагаемо) ядреното оръжие, далечните братовчеди имаха космически полети, които използваха, за да изхвърлят боклуците си в околопланетното пространство. Това беше много лош знак и Смит вече се чудеше какво ли ще заварят долу на Простотия.

По пътя попаднаха на още няколко обезпокоителни неща – високата киселинност в атмосферата, която означаваше, че долу постоянно валят лоши дъждове, за които нямаше никакви данни отпреди 300 години, черните разливи, които се виждаха в океаните при достатъчно приближаване и пламтящите горски пожари.

– Капитане, продължаваме ли с предварителния план за контакт? – попита вторият пилот, който беше дежурен.

– Да – каза твърдо капитанът.

* * *

Няколко часа по-късно вече не беше толкова сигурно, че наистина трябва да продължат. Корабът им едва не беше отнесен от огромна боклучарска ракета, която също се превърна в поредния космически боклук. Местните изпратиха радиосъобщение на техния език, който беше се оказал лесен за превеждане от автоматичните преводачи. Като цяло съобщението гласеше „Мнугу съ извиниавъми!!!“ с три думи и трийсет удивителни, които софтуерът сметна за уместно да съкрати на три.

В следващия миг корабните алармени системи отново се включиха. Отдолу, очевидно част от илюминациите по случай пристигането им, местните ги облъчваха с разноцветни лазерни лъчи. За щастие дебелата броня на кораба го беше запазила от повреди. В ефира се изливаха всякакви приветствени съобщения, заглушаващи се едно-друго, взривяваха се бомби и кораби в моретата, а накрая някой подпали в гората предварително подготвен надпис:

„ДУБРЕ СТИ НЕ ДУШЛЕЕЕЕЕ!!!!!“,

придружен от фойерверки и фишеци, които унищожаваха вековните дървета.

Беше време за приземяване и долу на космодрума сигналните ракети успяха да отстрелят няколко пристройки. Първият пилот мина на по-ниска орбита и се подготви за спускане на модула.

В това време мостикът се разтресе, завиха аларми и се разнесе звук от трошащи се железа.

– Какво е това, по дяволите? – извика капитанът.

На екрана се показа образ от една странична камера. Балистична ракета се беше врязала в соларните панели на кораба, унищожавайки ги напълно.

– Не съм сигурен, сър – докладва Далтон, – но мисля, че автоматичните системи са ни взели за астероид или по-вероятно космически боклук, който подлежи на унищожение, преди да достигне планетарната повърхност.

– А защо не ни изчакаха да слезем по-ниско?

Отговори му втора ракета, която въпреки че летеше на зиг-заг, успя да се забие близо до първата.

– По дяволите, Смит, Далтон, изведете ни оттук бързо!

Двамата пилоти не чакаха втора покана и задействаха отново планетарните двигатели. Успяха да избегнат третата ракета на косъм и половин час по-късно вече се бяха отправили безопасно към дома.

Ефирът пищеше от съобщения, но вече никой не им обръщаше внимание.

Капитанът отлепи поглед от екрана и погледна към първия пилот.

– Прав беше, Смит – въздъхна той. – Тук няма нищо полезно, а присъствието ни само катализира тяхната простотия, която е опасна за всички. Ще ги наблюдаваме от безопасно разстояние. Възможно е да се подобрят, но мисля че за всички ни ще е по-добре, ако най-накрая измислят атомното оръжие и се самоунищожат. Междувременно ще напиша доклад до галактическата комисия с молба да отцепят района. А ако нищо друго не проработи, най-хуманно би било да ги стерилизираме.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s