„Смъртно опасно е да си прост.“
Незнаен ученик на Теодосий Теодосиев
„Когато космическите кораби браздят Большой театър…“
Федя от „Приключенията на Шурик“
Имало една планета в Галактиката, където нямало хора. Нямало хора, но пък била пълна с простаци. Толкова прости били жителите й, че ако някой решал да открадне яйца от съседа си, след това можел да се спъне в прага на курника, защото забравял да си гледа в краката. Или път, ако крадял високотехнологични достижения, повтарял дори етикетчето с цената. Ще си кажете, а как така се е получило, че простаците имали наука и високи технологии? Е, тези простаци имали свойството (или поне една малка част от тях), да се превръщат за известно време в непростаци и през това време пишели музика и литература и развивали наука и техника, които опорочавали в свободното си, простаческо време. Плюс това, останалите човешки цивилизации, от които водела някога началото си и простаческата, били напреднали много повече от тях, но един хубав ден били страшно изненадани, когато получили радиосигнал от отдавна забравените си роднини. Вярно, радиосигналът, след като го декодирали, се оказал пълен с грешки и хората дълго време се мъчели да разберат за какво иде реч в него, но накрая отгатнали и решили да се обадят на забравените си роднини от планетата Простотия и да им предложат да се включат в Галактическия съюз, преди да са започнали да обогатяват урана.
* * *
Космическият кораб пътуваше вече няколко месеца и екипажът беше почнал да си лази сериозно по нервите. Отначало, бидейки скептични, те се чудеха как изобщо е възможно да бъде осъществен нормален контакт с простаците, но сега, прекарали толкова време във взаимната си компания, решиха че може би не са толкова лоши и даваха мило и драго да поговорят с някой друг, пък бил той и простак.
– Е, Смит, помня че ти беше от скептиците – започна капитанът.
– Точно така, сър.
– Значи не вярваш, че тези наши бедни умствено изостанали роднини могат да имат нещо полезно за нас?
– Не вярвам да имат такова и за себе си, сър. Предполагам, че науката им се е съсредоточила в проблеми като този защо падаме в банята, ако настъпим сапун, а здравеопазването – в лекуването на пърхота и еректилната дисфункция.
– Е, аз съм оптимист, Смит. Не може една цивилизация се е развила до нивото на радиото и да няма с какво да изуми далечните си братовчеди.
– Позволете ми да запазя мнението си, сър.
– Живеем в свободна Галактика, нали така, Смит? Е, ще поживеем, ще видим.
* * *
Няколко дни по-късно, когато подминаха яркото слънце на системата, екипажът наблюдаваше околностите на малката синьо-зелена планетка на екрана и обсъждаше:
– Около пет шести от повърхността е покрита с вода, това е добре за живота и еволюцията.
– Освен това оста на планетата е наклонена под двадесет и пет градуса, което предполага наличието на годишни сезони…
– Сър, сър, засякохме телевизионно предаване! – провикна се въодушевен офицерът по свръзката.
– Пуснете го на екрана, за бога! – зарази се от въодушевлението и капитанът.
* * *
Смит и Петерсън, бордовият инженер, седяха в каюткомпанията и се любуваха на синьо-зеленото кълбо през илюминаторите.
– Знаеш ли – въздъхна Петерсън, – може би тук не е чак толкова зле. В смисъл, какво точно знаем за тях? Само, че самите ние сме ги изритали преди триста години, защото ни е писнало от тъпотията им. Ами че там сега сигурно е пълно с айнщайновци, моцартовци и толстоевци!
– Не бързай толкова. Не бива да подценяваме естествения стремеж на простака да си остане прост.
– Мисля, че си доста черноглед – подразни се инженерът. През повечето време двамата се разбираха добре, но отвреме-навреме се вкопчваха в някой спор. – Ще видиш, като пристигнем.
– Да, ще ни посрещнат с реки от мед и мляко.
* * *
Подобно на Петерсън беше и мнението на корабния лекар. Той прилагаше доводи от областта на генетиката, че от глупави родители може да се роди гениално дете, а Смит на свой ред посочваше разликата между глупак и простак.
– Наистина, Смит, смятам, че си най-черногледият член на екипажа. Ако сравня психо-физиологичните параметри на когнитивната ти дейност с тези на останалите, със сигурност ще подплатя твърдението си, но мисля че няма нужда. Според мен нашите далечни братовчеди имат всички основания…
– Ако още веднъж чуя за потенциала на простаците… – закани се подразненият пилот, но не успя да довърши.
– Не е метеорит, сър – докладваше вторият пилот. – Според спектралния анализ има изкуствен произход. И по-лошо, радарът показва, че наоколо е пълно с такива отломки.
– Но какво представляват те, Далтон?
– Космически боклук.
– Капитане, продължаваме ли с предварителния план за контакт? – попита вторият пилот, който беше дежурен.
– Да – каза твърдо капитанът.
* * *
Няколко часа по-късно вече не беше толкова сигурно, че наистина трябва да продължат. Корабът им едва не беше отнесен от огромна боклучарска ракета, която също се превърна в поредния космически боклук. Местните изпратиха радиосъобщение на техния език, който беше се оказал лесен за превеждане от автоматичните преводачи. Като цяло съобщението гласеше „Мнугу съ извиниавъми!!!“ с три думи и трийсет удивителни, които софтуерът сметна за уместно да съкрати на три.
„ДУБРЕ СТИ НЕ ДУШЛЕЕЕЕЕ!!!!!“,
придружен от фойерверки и фишеци, които унищожаваха вековните дървета.
– Какво е това, по дяволите? – извика капитанът.
– Не съм сигурен, сър – докладва Далтон, – но мисля, че автоматичните системи са ни взели за астероид или по-вероятно космически боклук, който подлежи на унищожение, преди да достигне планетарната повърхност.
– А защо не ни изчакаха да слезем по-ниско?
– По дяволите, Смит, Далтон, изведете ни оттук бързо!
– Прав беше, Смит – въздъхна той. – Тук няма нищо полезно, а присъствието ни само катализира тяхната простотия, която е опасна за всички. Ще ги наблюдаваме от безопасно разстояние. Възможно е да се подобрят, но мисля че за всички ни ще е по-добре, ако най-накрая измислят атомното оръжие и се самоунищожат. Междувременно ще напиша доклад до галактическата комисия с молба да отцепят района. А ако нищо друго не проработи, най-хуманно би било да ги стерилизираме.
Jane Undead 