На гости при мама

Разказът е публикуван в антология „Албена“ – 2019.

На гости при мама

Провинциалният град си е същият като преди – къщички, хлапета, тичащи наоколо, коли, паркирани на ливадите. Животът си тече както обикновено. Само че с една разлика – днес е Хелоуин и всички се приготвят за тазвечершното раздаване на бонбони.

Помня как едно време с мама се подготвяхме седмици по-рано, изкупувайки най-хубавите лакомства от магазинчето на ъгъла. Ако не го направехме, щяха да го свършат съседите и за нас оставаха само нещата, които никой не иска и които предизвикваха жални погледи от страна на малчуганите. А седмица по-късно обикновено нямаше нищо и хлапетата можеха направо да ти омажат цялата къща.

Вървя между къщичките и поздравявам съседите, облечена с черно дълго палто. Ново е и, честно казано, изглеждам добре в него. Мисля, че няколко мъже дори ме загледаха по пътя. Но не го взех само заради това. Трябваше ми.

Наистина, нищо не се е променило тук. Е, може би колите са станали по-нови и по-големи, хлапетата са други. Джони Смотаняка от къщата на ъгъла се е оженил, вече си има смотана женичка и две клепоухи дечица, които ме гледат с ококорените си очи изпод козирките на бейзболните си шапки. Изобщо, на кого би му хрумнало да се маскира като бейзболист? Аз винаги избирах пират или пък вещица. Или нещо по-свежо, например от компютърните игри. Спомням си веднъж, когато се бях маскирала като баншия, само дето никой не разбра какво съм. После цяла нощ трих синия спрей за коса от плочките в банята. Пък и за какво ми беше тоя син спрей – само да си докарам боя от страна на мама.

Джони също изскача от къщата и както обикновено ме гледа похотливо. Хвърлям бърз поглед към верандата му, мисля, че жена му иска да го убие на място с вестника. Те още ли получават хартиени вестници тук?

Май не трябваше да обличам това палто, а някое по-смотано. Което не бие на очи. Макар че след тази вечер надали ще има значение.

На колко е мама сега? Май наближава седемдесетте. От кисела зла жена се превърна в кисела старица. Първо изгони баща ми, после започна с тормоза и побоите. Ако имах брат или сестра, сигурно щяхме да ги разделим поравно, но не – дъртата не си е направила труда да роди втори път. Аз трябва да съм единствената изкупителна жертва.

Ето я и съседката Бренда – тежи сто тона, което в сравнение с петдесетте, които помня, си е сто процента прираст. Сигурно още е медицинска сестра в местната болница. Само че е сменила вресливото чихуахуа с болонка, която джавка значително по-малко.

Какво ѝ направих на дъртата? Цял живот съм се опитвала да бъда послушна дъщеря – помагах, доколкото ми е възможно, а когато дъртият се отърва, върху мен паднаха всички домашни ремонти, отпушване на канали, местене на мебели и прочее гадости. Защо не пукна от рак навремето? Въпреки всичките тръшкания, че ще умира, е по-здрава от говедо.

И ето, сега иска да дойда, да слушам мрънканиците ѝ и да оправя всичко по къщата, а освен това да ѝ дам парите си, спечелени с толкова труд. Не ми е за тях, да ги взема. Но когато започне да обижда, да заплашва, че ще завещае къщата на кучкарник и да ми обяснява колко съм некадърна и как за нищо не ставам…

Трябваше да си остана в града. Все още има път назад. Но знам, че няма да отстъпя. Не и сега.

Телефонът ми звъни на пожар.

– Да?

– Къде си, патко тъпа? Къде се мотаеш? Няма ли да дойдеш да видиш болната си майка, на която дължиш всичко в тоя живот? Знаеш ли, че вече нищо не мога да нося с тази ръка? Кой ще ми напазарува, изчисти и сготви, а? Гъска такава!

– Я ходи се шибай! – отвръщам и затварям.

Вдишвам дълбоко. Издишвам. Мразя я.

Няма връщане назад.

През това време още повече съседски дечица са наизскочили на тротоара, следвани от милите си родители, които добавят последни щрихи по облеклата и грима им.

Невинаги беше такава. Не започваше винаги с лошото. Минаваше дори за готина пред приятелите си. И с мен обикновено се държеше по-добре, в нейния случай безразлично. Дори ми помагаше с моя костюм за Хелоуин, въпреки че не можеше да шие. Веднъж даже ме похвали за костюма, който бяхме направили двете с баба. По-късно същата нощ, когато се върнах, доволна от събраните бонбони, ме наби. Била съм разляла млякото, когато съм ги оставяла на кухненския плот.

Вдишвам, издишвам. Стискам конвулсивно пръсти. Защо все още иска да ме държи на каишката си? И защо успява?

Пак звъни.

– Къде си, патицо? Още ли се движиш като бавноразвиваща се?

Направо затварям.

А съседчетата имат родители. Искам да кажа, истински. Може би това ми липсва все още и ми е липсвало винаги. Ако някога си ги имал, ти е по-лесно да ги прежалиш впоследствие. А аз? Единият го няма, другият е звяр. Мразя ги.

Звъни. Изключвам го.

Наистина, бях глупачка да си мисля, че можем да се разберем мирно.

– Мери си имаше агънце! – пее едно хлапенце в костюм на пастирка и се върти около мен. – Лакомство или пакост?

– Рано е още – отвръщам му. – Още не се е стъмнило.

Хлапето се нацупва.

Продължавам напред. Едно време познавах всички улици в квартала. В някои от тях играехме с децата, в други се криех от майка ми, когато побеснееше.

Подминавам бързо едно чудовище на Франкенщайн, преди и то да ми е поискало бонбони. Дали майка ми е купила този път? Едва ли, сигурно чака на мен. Лошо, ще направят поразии.

Вече стигам до близките съседи – чичо Тони, по прякор Кумчо Вълчо, който живее отсреща, пак ровичка нещо из колата си и само ми махва за здрасти. Сандърс – онзи гъз с вечните ремонти, пък чете конско на дъщеря си. Помня я като хлапе, тогава ѝ разправяше как кара количката си с педали като блондинка. Сега се е изрусила.

Мисис Джоунс, учителката по математика от местното училище, ме поздравява, аз ѝ отвръщам. Остаряла е, но си мъкне сама покупките, за разлика от дъртата. Предлагам да ѝ помогна, но тя отказва.

Децата вече се събират на тумби и се готвят да започнат обиколката на къщите. Нямам много време.

Разносвачът на пица Джак също ми маха, докато подминава с колелото си. Още няколко ярда и съм там.

Мюлерови, съседите отляво, отново се карат. Сигурно вече са на по осемдесет. Е, явно има и семейства като нашето. Пак дълго издържаха.

Вземам последните няколко крачки на бегом и бъркам под изтривалката. Вадя ключа. Някои неща не се променят.

Веднага щом отключвам, се чуват виковете ѝ откъм дивана в хола:

– Хайде, идвай, ма! Списъкът за пазаруване те чака, както и боклукът! – Хили се ехидно. – Ако се беше оженила, сега мъжът ти щеше да мъкне. Ама си тъпа, тъпа!

Преглъщам и хвърлям поглед към „боклука“ – само няколко чувала е. И това ще свърша, само че по-късно. Събувам обувките си.

Хлапетата вече пищят „Лакомство или пакост!“ откъм съседните къщи. Сега е моментът.

Вадя брадвата изпод палтото. Закачена е здраво за колана, иначе сигурно щеше да падне по време на прехода из градчето. За щастие успявам да я освободя лесно.

– Идвам, мамо! – извиквам, опитвайки се да прикрия нервността в гласа си.

Поне на Хелоуин се стъмва рано.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s