Ето есето, спечелило първо място в конкурса. Негов автор е Венко Димитров.
Висшето образование – безплатно
Заглавието звучи еретично, ако смятате, че „скъпо“ задължително означава „добро“. За някои килограм качествен салам не може да е три лева, но ако е три пъти по-скъп, тогава трябва да е добър.
Елементарната логика говори за друго – ако човек поиска, може и на него да сложи баснословна цена и да претендира за високо качество. Спирам дотук, защото сметките взеха да стават твърде бакалски, а все пак ще говорим за висше образование. За съжаление, все по-често, когато се говори за него, то е на някакво бакалско ниво, приравняващо едно човешко право до сметката за тока.
Нека се абстрахираме и от клишета като „безплатно = безпарично“ и „безплатен обяд няма“. Разбира се, че няма – говорим за това студентите да не заплащат такси за обучение, а не, че някой ще им преподава, без да получава възнаграждение.
Издръжката на всеки един студент се покрива от държавна субсидия, която под претекст, че е недостатъчна, в разрез с Конституцията, бива допълвана от студентски такси. Университетите са склонни да приемат на килограм, само и само да влизат повече пари в тях. Нормално е тогава акцентът да пада върху търсенето на пари, а не върху предлагането на качествено обучение. Цедката, през която минават бъдещите висшисти, трябва да е проверка на знанията и уменията, а не пребъркване на джобовете им.
Образователен, а не имуществен ценз. Обаче се получава точно обратното – талантливият, но със скромни финансови възможности, бива пренебрегван за сметка на платежоспособния. За единия вратите са широко отворени, а за другия – само ако намери пари.
По тази логика, входът на университета направо може да стане не приемен изпит, а явно или тайно наддаване за всяко място. Най-достойните ще са тези, които се изръсят най-много, а не тези със солидна образователна основа.
Лекар, който не е посещавал занятия, защото е ходил да мести кашони, за да учи, и лекар, който си е платил, за да влезе или излезе – при кого от двамата бихте отишли? Имущественият ценз е предпоставка за такива явления.
В противовес на това, безплатното за студента образование е предпоставка за качество. Ако паричните въпроси бъдат изхвърлени от съзнанието на академичната общност, то и студентите и преподавателите ще се концентрират върху обучението.
Това, което трябва да занимава обучаващи и обучавани, е учебният процес, а не откъде да намерят пари за него. Процес с осигурени база, практики и лаборатории, както и достойно заплащане на преподавателския труд, за да не се допуска изнудване на студенти и „преподавателски туризъм“.
Студенти отсъстват от занятия, защото им се налага да работят, за да покриват издръжката си, а на края на деня са прекалено уморени, за да прочетат нещо – тогава за какво качество говорим? Дори и да не отсъстват от занятия, студентите трябва да има свободно време да учат, но и да почиват.
Както работещият има право на отдих, такова има и студентът, защото неговото задължение е да учи. А ако е и заслужил стипендия, си е негова работа как ще я похарчи – дали за екскурзия, книги или кафене. Да не говорим, че на разговор на маса, особено при хуманитаристите, често се раждат големите идеи. Вече ако не покрива образователните изисквания – или да ги покрие, или да си ходи. Не да бъде коткан като добър клиент, за да си получи по-бързо стоката и да дойде ред на следващия клиент.
А откъде ще дойдат средствата за такова обучение е съвсем друга тема. Дали държавата ще спре да разхищава средства и ще прекрати корупционните практики. Или ще спре да финансира военни мисии и налагането на полицейщина – това е въпрос на едно мъдро управление, за което образованието и науката са действителен приоритет.
Jane Undead 