Родинознание (за възрастни)

Това е разказът, спечелил четвърто място в конкурса. Автор е Славия Шопова.

Родинознание

(за възрастни)

– „Мамооо, най-после пристигнахме в нашата родина!“ – така ми каза. На шест години стана, а не знае кое е България и кое – Пловдив! Не може да бъде! Колко нерви похабих да обяснявам…

Ей така се ядосва моята приятелка.

Момиченцето ѝ е едно – с розови бузки и къдрава косичка, винаги усмихнато като от реклама на млечен шоколад. Има големи любопитни очи и много въпроси. Обичам да си говоря с него, защото предпочитам да отговарям на въпроси пред това да питам. Казва се Мила. Току-що започна да учи в първи клас и всичко попива с големите си кръгли очи – каквото са учили в училище, тя го търси в познатия свят около себе си и го открива отново с учудване. Обожавам да гледам нейния възторг от света. Бях забравила това чувство, с което откриваш, че водата е мокра, а слънцето се появява от един и същ прозорец всеки ден и си отива винаги през отсрещния.

Скоро говореше за един урок по родинознание. И кой знае защо никак не може да си представи как така веднъж казват „родина“, а друг път – „България“ на едно и също нещо. Показа ми картата. Тя ѝ приличала на… моето кученце, а не на България.

Майка ѝ е ужасена.

– Нали си учителка – казва – позанимавай се с нея, аз всеки ден я изпитвам по учебниците, а виж какви глупости ми говори!

Мила може да е на шест, но поне от десет години майка ѝ знае какво иска за нея – ще учи в езикова гимназия, ще пътува много на езикови практики, ще участва в олимпиади и ще ги печели, ще завърши с отличие и всичко това – за да се запише да учи в чужбина. Днес това се цени.

И, за да положим житейските основи на мамините смели мечти, ние с Мила сядаме да си говорим за родината.

– Какво е това „родинознание“, що за предмет е? За какво си говорите в тия часове?

– Е, как за какво? За родината! – усмихнато се възмущава Мила.

– Ти много пътуваш с мама и татко, Мила.

– Много обичам да пътувам. Ние ходихме в Плевен при моята баба Милка.

– Хубаво е с баба там, нали?

– О, дааа! Аз имам там и братовчеди – Тонито и Ели. Баба ни води на разходки, ядем сладолед. Пък Тони щеше да падне във фонтана със сладоледа в ръка, знаеш ли? А дядо ни заведе на лозето да видим къде расте гроздето. Там имаше и лук. И едни домати. Аз си ги откъсвам направо от клончето и тайно не ги мия! – Тя се усмихва заговорнически и бузките ѝ правят малки трапчинки… Дано никога не изчезнат тия трапчинки! – Дядо ни заведе да видим Кай….

– … лъка!

– Да, Кайлъка! И там ядохме сладолед.

– А седнахте ли да си починете там?

– О, дааа, там има и езеро с много вода.

– Река!

– Да! И много камъни.

– Скали!

– Да! И много птици.

– А хареса ли ти пътят до Плевен? Вие сте пътували през Искърското дефиле.

Но се сещам, че говоря като учебник, и добавям:

– Когато минавахте пред планината, ти видя ли от високото една река?

– На мен ми става лошо, видях я само когато бяхме на ниско – признава си Мила.

– Реката се казва Искър. И направо е разтворила планината, за да си направи път през нея.

– Да, има големи скали и много дупки в тях.

– Пещери!

– Да! Пещери. Сигурно в тях има и мечки – много са страшни.

– Къде най-много обичаш да бъдеш, Мила? На път ли, при баба и дядо или тук в Пловдив?

– Аз много обичам баба и дядо в Плевен. И да пътувам обичам. Но най-много обичам, когато се върнем и колата спре пред нашия блок. Тук си играят моите приятелчета и аз оставам направо при тях. Баба ми маха от терасата. На пейката отсреща седи дядо Васил – той само седи, защото не може да върви, но ние ходим при него, за да си говорим за разни интересни неща. И му купуваме хляб от нашия магазин.

– Ама много е интересно при теб! Но ние си говорехме за родинознанието. В крайна сметка ти разбра ли какво е това „родина“?

– Е, как какво? Родината е всичко, което най-много обичаш – най-милото ти място, дето е мама, семейството, дето са приятелите ти…

– Да де, ама къде се намирааа?

– Как къде? В Пловдив!

– Ама разбира се! – Иде ми да се плясна по челото аз. Но само се усмихвам тъжно на отлетялото си детство, а Мила тръсва главица, защото вече ѝ е омръзнало да ми обяснява очевидните неща, които възрастните много трудно разбират и затова все питат и питат…

И аз отивам при майка й.

– Готово. Изпитах я даже.

– И какво? Видя ли какви глупости говори? Не знам само моето дете ли е така – та то дори не знае посоките на света! Питам я къде е изток, тя ми сочи надясно; запад – наляво!…

– Как да не знае? Това са посоките, ама на картата. А тя пък е само един голям и шарен лист хартия. Но виж за родината всичко знае.

– И кое е родината, знае ли? Че вчера не знаеше! Каза ли коя е родината ѝ?

– Да, каза ми – Пловдив, при мама, при баба, при децата от входа и при дядо Васко. Всичко знае детето. Напразно се притесняваш.

Тя ме поглежда. Погледът ѝ първо казва: „Видя лиии?!“, после: „Наистина ли?“, а накрая помътнява, защото очите ѝ се насълзяват от умиление.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s