13.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Вуламура е тучна новозаселена планета, намираща се малко отвъд границата на Земната хегемония. Тя бе последната спирка на „Сису“ преди да се отправи към Събирането. Бе богата на храна и суровини, така че в фракитата на нея си умираха за промишлени стоки. „Сису“ продаде лозианските артефакти и се отърва от много финстърски скъпоценности. Но Вуламура не предлагаше много стоки, които биха донесли печалба и се скъпеше за благородните си метали – планетата не просперираше кой знае колко и ревностно пазеше радиоактивните си вещества за младата си индустрия.

Така че „Сису“ получи малко уран и много подбрани меса и луксозни храни. „Сису“ винаги избираше най-изисканите деликатеси; този път натовари с тонове повече, отколкото Семейството можеше да изяде, но пък си струваше да се похвали с тях на Събирането.

Разликата бе платена в тритий и диотерий. На планетата поддържаха фабрика за водородни изотопи за корабите на Хегемонията, но другите също се ползваха от услугите й. За последно „Сису“ бе заредил гориво на Джабал – лозианските кораби използваха различна ядрена реакция.

Бащата на Торби го заведе няколко пъти до близкия порт Ню Мелбърн. Местният език бе системен английски, който Крауза разбираше, но фракитата го говореха със страшна бързина и къси разбъркани гласни. Капитанът го намираше объркващ. За Торби обаче не звучеше толкова непознато; като че ли го бе чувал преди. Затова Крауза го взе да му помага.

Този ден те отидоха да завършат транзакцията на гориво и да подпишат отказа от права, изискващ се за частни продажби. Търговската оферта, приета от „Сису“, трябваше да се сертифицира от централната банка и после да се занесе на фабриката за гориво. След като документите бяха подпечатани и таксите платени, Капитанът седна да поговори с директора. Крауза можеше да се държи приятелски с фракитата при условия на пълно равноправие, без дори да намеква за огромната социална разлика между тях.

Докато си говореха, Торби се притесняваше. Фракито говореше за Вуламура.

– Всеки, който има силни ръце и достатъчно мозък в главата, за да си държи ушите раздалечени, може да отиде в пустошта и да натрупа богатство.

– Без съмнение – съгласи се капитанът. – Видях говедата ви. Великолепни са.

Торби беше съгласен. Вуламура може и да нямаше пътища, изкуства и водопровод; но пък преливаше от възможности. Освен това бе приятен и удобно лежерен, почтен свят. Отговаряше на рецептата на доктор Мейдър: „…изчакай докато корабът ти не се приземи на някоя планета, която е свободна, демократична и човешка – и бягай!

Животът на „Сису“ беше станал по-приятен, въпреки че сега Торби осъзнаваше всеобгръщащия и ограничаващ личността живот сред Семейството. Вече му харесваше да е актьор; на сцената беше забавно. Дори се беше научил да справя с прегръдките по начин, който извикваше усмивка на лицето на Баба; освен това, въпреки че беше на игра, Луин се оказа приятна за гушкане. Тя го целуваше и шепнеше:

– Моят съпруг! Моят благороден съпруг! Двамата ще обиколим заедно Галактиката.

От това кожата на Торби настръхваше. Той реши, че Луин е страхотна актриса.

Двамата бързо се сприятелиха. На нея й беше любопитно какво прави операторът на огъня, така че Торби й показа компютърната зала под зоркото око на пралеля Тора. Луин изглеждаше доста объркана.

– Какво точно е n-пространство? Ние виждаме само дължина, ширина и дебелина… как разбираме кои са другите измерения?

– С помощта на логиката. Всъщност виждаме четири измерения… тези три и времето. Е, не можем да видим годината, но можем да я измерим.

– Да, но как бихме могли по логически…

– Много лесно. Какво е точката? Местоположение в пространството. Но представи си, че няма никакво пространство, дори четирите обикновени измерения. Никакво. Как тогава можем да измислим точката?

– Е, аз мога да си я представя.

– Не и без да мислиш за пространството. Ако си представиш точка, я виждаш разположена някъде. Ако имаш права, можеш да си я представиш някъде по нея. Но точката е просто местоположение и ако няма къде да се намира, тя не съществува. Разбираш ли?

Пралеля Тора ги прекъсна:

– Деца, можете ли да продължите разговора си в салона? Заболяха ме краката.

– Извинявай, Пралельо. Искаш ли да се опреш на мен?

Обратно в салона Торби попита:

– Успя ли да разбереш концепцията, че точката има нужда от права, на която да седи?

– Уф, така мисля. Ако махнем правата, тя също ще изчезне.

– Нека сега разгледаме правата. Ако не се намира на някоя повърхност, тя съществува ли?

– Уф, това е по-трудно.

– Ако успееш да си го представиш, ще разбереш всичко. Правата е редица от точки. Но откъде идва тази подредба? От това, че се намира върху повърхност. Ако правата не се държи върху повърхността, ще се свие в себе си. Тя няма никаква ширина. Дори няма да разбереш, че се е свила… понеже няма да има с какво да я сравниш. Но всяка точка ще се намира на еднакво разстояние от всяка друга. Няма да има подредба. Пълен хаос. Следиш ли мисълта ми?

– Май да.

– Точката има нужда от права. Правата има нужда от повърхност. А повърхността трябва да бъде част от триизмерно пространство, иначе структурата й ще изчезне. Триизмерното пространство пък се нуждае от хиперпространство, което да го поддържа… и така нататък. Всяко измерение се е нуждае от едно, още по-високо, в противен случай геометрията ще спре да съществува. Вселената ще спре да съществува. – Той удари по масата. – Но тя е тук, значи многомерното пространство все още работи… въпреки че не можем да го видим, не повече, отколкото изминаващата секунда.

– Но къде свършва всичко това?

– Никъде. Измереният са безкрайни.

Тя потрепери.

– Това ме плаши.

– Не се бой. Дори Главният инженер се занимава само с първата дозина измерения. И би трябвало да знаеш, че корабът се обръща с хастара навън, когато преминем скоростта на светлината. Усещаш ли го?

– Не. Но не съм сигурна и че вярвам в това.

– За нас няма значение, защото не сме пригодени да го усещаме. Може да се случи докато си ядеш супата, но няма да разлееш и капчица, въпреки че супата също се обръща с хастара навън. За нас това е само една математическа концепция, както квадратният корен от минус единица – с който се забъркваме, когато преминем скоростта на светлината. Така работи и цялото многомерно пространство. Няма нужда да го усещаш, да го виждаш и да го разбираш; само трябва да си изработиш логически символи за него. Но то е „истинско“, доколкото тази дума означава нещо. Никой никога не е виждал електрон. Нито пък мисъл. Не можеш да видиш мисълта, да я премериш, претеглиш или вкусиш – но мислите са най-истинските неща в Галактиката.

Торби цитираше Базлим.

Тя погледна към него с възхищение.

– Ти трябва да си страшно умен, Торби. „Никой никога не е виждал мисъл“. Това ми хареса.

Торби любезно прие похвалата.

Когато се върна в каютата си, видя, че Фриц чете на леглото. Торби усещаше топлото сияние, идващо от въздействието на словото върху будния ум.

– Здрасти, Фриц! Учиш ли? Или си прахосваш младостта?

– Здрасти. Уча. Изучавам изкуството.

Торби погледна към четивото.

– Не позволявай на Баба да те хване.

– Трябва да имам какво да изтъргувам с онези шантави плужеци, когато пак кацнем на Финстър. – Вуламура беше „цивилизована“; ергените бяха попълнили запасите си. – А ти изглеждаш, като че ли си спечелил допълнително от някой лозианец. Какво става?

– О, просто си говорих с Луин. Запознавах я с n-мерното пространство… да пукна, ако не схващаше невероятно бързо.

Фриц го погледна критично.

– Да, тя е умна. – После добави: – Баба когато възнамерява да обяви годежа ви?

– За какво говориш!

– Няма годеж?

– Не ставай глупав.

– Ммм… харесваш компанията й. Освен това е и умна. Искаш ли да знаеш колко точно?

– Е?

– Толкова умна, че е преподавала в училището на „Ел Нидо“. Специалността й е математика. В същност, многомерна геометрия.

– Не мога да повярвам!

– Случи се, че аз преписах досието й. Но по-добре питай нея.

– Така и ще направя! Но защо не преподава математика тук?

– Питай Баба. Торби, кльощав и бавноразвиващ се братко, мисля че са те изпуснали на главата ти. Но колкото и да си жалък, аз те обичам заради непохватната грация, с която бършеш лигите от брадичката си. Искаш ли съвет от някой по-възрастен и по-мъдър?

– Давай. Така или иначе ще ми го кажеш.

– Благодаря. Луин е мило момиче и сигурно ще ти бъде забавно да решаваш уравнения с нея цял живот. Но не обичам да виждам как някой се хвърля да прави покупка, преди да е огледал пазара. Ако устискаш до следващия скок, ще видиш, че сред Народа има поне няколко прекрасни млади момичета. Имам предвид, няколко хиляди.

– Аз не си търся съпруга!

– Тц, тц! Това е задължение на всеки мъж. Но почакай до Събирането и тогава ще направим сделка. А сега мълчи, докато изучавам изкуството.

– Че кой говори?

Торби не попита Луин за професията й на „Ел Нидо“, но тази случка му отвори очите за факта, че играе главната роля в ухажване, без дори да го осъзнава. Това го изплаши. Думите на доктор Мейдър го преследваха в съня му: „…преди Баба ти да реши да те ожени, защото ако изчакаш до тогава, си загубен!“

Баща му и вуламурският чиновник клюкарстваха, докато Торби се измъчваше. Трябваше ли да напусне „Сису“? Ако не искаше да бъде търговец през целия си живот, по-добре да се измъкне, докато все още е ерген. Разбира се, можеше да отлага – ето например Фриц. Не че имаше нещо против Луин, въпреки че го бе направила на глупак.

Но ако смяташе да си тръгне – а той имаше съмнения дали ще успее да изтърпи дълго време този монотонен живот, пълен с обичаи – Вуламура беше най-добрия шанс за години напред. Нямаше касти, гилдии, бедност или закони за емиграция – приемаха дори мутантите! Торби беше виждал шестопръсти, космати, албиноси, вълкоухи, гиганти и други. Ако човек можеше да работи, Вуламура го използваше.

Какво трябваше да направи? Да каже „Извинете ме, моля“, после да напусне стаята и да започне да тича? Да се крие, докато „Сису“ не скочи? Не можеше да го направи! Не можеше да го причини на баща си, нито на кораба; дължеше им прекалено много.

Тогава какво? Да каже на Баба, че иска да слезе? Ако го пуснеше, вероятно щеше да бъде на някое студено местенце между звездите! За Баба неблагодарността към „Сису“ бе непростим грях.

Освен това… наближаваше Събирането. Много му се искаше да го види. И нямаше да е честно да зареже пиесата. Не го рационализираше съзнателно; въпреки, че театърът го привличаше силно, все още мислеше, че не би искал да играе в мелодрама… докато всъщност гореше от нетърпение.

Затова той избегна дилемата си като просто я отложи.

Капитан Крауза докосна рамото му.

– Тръгваме си.

– О. Съжалявам, Татко. Бях се замислил.

– Продължавай в този дух, добро упражнение е. Довиждане, Директоре, и благодаря. Очаквам с нетърпение да ви видя следващия път, когато се отбием насам.

– Няма да ме намерите тук, Капитане. Смятам да си направя ферма, толкова далеч, колкото поглед стига. Да имам своя собствена земя. Ако някога ви омръзнат стоманените палуби, тук има място и за вас. Както и за момчето ви.

Лицето на Капитан Крауза не показа отвращението му.

– Благодаря, но няма да знаем от кой край се хваща ралото. Ние сме търговци.

– Е, всяка котка на свой плъх.

Когато влязоха навън, Торби попита:

– Какво имаше предвид той, Татко? Виждал съм котки, но какво е „плъх“?

– Плъхът е нещо като сорчи, само че по-слабо и по-злобно. Имаше предвид, че всеки човек има своето място.

– О.

Продължиха да вървят в тишина. Торби се чудеше дали вече е намерил своето място.

Капитан Крауза се чудеше същото. До „Сису“ беше акостирал друг кораб; присъствието му бе упрек към него. Беше пощенски куриер, официален плавателен съд на Хегемонията, с екипаж от гвардейци. Думите на Базлим зазвучаха укорително в главата му: „…когато се представи възможност, те моля да го предадеш на командира на който и да е военен кораб на Земната хегемония.“

Корабът не беше „военен“. Но всъщност нямаше значение; намеренията на Базлим бяха ясни и щеше да свърши работа. Дълговете трябва да се плащат. За съжаление Майка тълкуваше думите буквално. О, той знаеше защо; тя бе решена да се похвали с момчето на Събирането. Имаше намерение да изстиска всичкия възможен статут от факта, че е изплатила дълга на Народа. Е, той можеше да я разбере.

Но не беше честно спрямо момчето!

Или пък беше? Крауза също гореше от нетърпение да заведе момъка на Събирането по свои собствени причини. Той вече бе сигурен, че Торби води произхода си от Народа – и очакваше досиетата на Комодора да го потвърдят.

От друга страна… Той се беше съгласил с Майка за Мата Кингсолвър; на кокетката не би трябвало да й е позволено да притисне в ъгъла забранения за нея момък, по-добре да я разменят веднага. Но не разбираше ли Майка, че той вижда сегашните й намерения?

Не можеше да го й позволи! Би се заклел в честта на „Сису“! Момчето беше твърде младо и той щеше да й забрани… поне докато не докажеше, че наистина произхожда от Народа, в който случай дългът към Базлим би бил платен.

Но онзи пощенски куриер нашепваше, че той не е в състояние да признае честно дълга по същия начин, по който обвиняваше Майка.

Само че това бе за доброто на момчето!

Какво е справедливост?

Е, имаше един честен начин. Да го заведе при Майка и да се изправят срещу нея. Да му разкрие цялото съобщение на Базлим. Да му каже, че може да тръгне с куриера към централните светове и да му обясни как да потърси семейството си. Но да му каже и че той, Капитан Крауза, вярва, че Торби принадлежи на Народа и че тази възможност може и трябва да бъде проверена първа. И да му каже направо, че Майка се опитва да го върже със съпруга. Тя би се развикала и зацитирала Законите… но това не бе в юрисдикцията на Главния офицер; Базлим бе оставил сина си на него. Освен това, така беше правилно; момчето трябваше да избере само.

Гърбът му се скова и потрепери. Капитан Крауза тръгна обратно към кораба, за да се изправи срещу Майка си.

Когато трапът ги качи горе, там ги чакаше Отговорникът на палубата.

– Главният офицер ви изпраща поздравите си и изразява желанието си Капитанът да я посети, сър.

– Какво съвпадение – отвърна мрачно Крауза. – Ела, Синко. Ще я посетим заедно.

– Да, Татко.

Те тръгнаха по коридора и стигнаха до каютата на Главния офицер. Жената на Крауза стоеше отвън.

– Здравей, скъпа. Отговорникът каза, че Майка ме вика.

– Аз те повиках.

– Объркал е съобщението. Давай по-бързичко, моля те. Така или иначе трябва да се с нея.

– Не го е объркал; Главният офицер наистина иска да те види.

– А?

– Капитане, Майка ви почина.

Крауза я слушаше с безизразно лице, после най-накрая осъзна думите й. Отвори вратата със замах, изтича до леглото на Майка си и се хвърли върху него, стиснал малкото безжизнено тяло, положено там, плачейки с измъчени тягостни звуци – скръбта на човек, закален срещу емоциите, който не може да издържи повече под напора им.

Торби го наблюдаваше със състрадателно страхопочитание, после отиде в каютата си и се замисли. Искаше да разбере защо се чувства толкова зле. Той не бе обичал Баба – дори не я беше харесвал.

Тогава защо се чувстваше така изгубен?

Беше почти както когато умря Тетко. Той обичаше Тетко – но не и нея.

Откри, че не е единствен; целият кораб бе изпаднал в шок. Нямаше нито един човек, който можеше да си спомни или да си представи „Сису“ без нея. Тя беше „Сису“. Също като безсмъртния огън, който движеше кораба, Баба беше неизчерпаема сила – променлива, незаменима, първична. А сега внезапно бе изчезнала.

Беше си легнала следобед както обикновено, оплаквайки се, че денят на Вуламура се вписва зле в разписанието им – типична тракийска неефективност. Но си бе легнала с желязната дисциплина, която се бе адаптирала към сто различни разписания преди това.

Когато снаха й бе отишла да я събуди, вече не можеше да бъде събудена.

В тефтера до леглото й имаше много бележки: Да говоря със Сина си за това. Да кажа на Тора да направи онова. Да се разправя с Г.Е. за температурата в кораба. Да разгледаме менютата за банкета с Атина. Рода Крауза откъсна страницата и я прибра за справка, спретна свекърва си, после нареди на Отговорника на палубата да уведоми съпруга й.

Капитанът не присъства на вечерята. Канапето на Баба бе махнато; Главният офицер седна на мястото му. Поради липсата на Капитана, Главният офицер уведоми Главния инженер; той проведе молитвата за покойната, а Рода отговаряше. След това ядоха мълчаливо. Нямаше да има погребение преди Събирането.

Главният офицер се изправи.

– Капитанът би искал да обяви – каза тя тихо – че благодари на всички, които са се опитали да го посетят. Ще можете да го видите утре. – После замълча. – „Атомите идват от космоса и се връщат обратно там. Духът на „Сису“ продължава.“

Изведнъж Торби вече не се чувстваше изгубен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s