12.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

От Лозиан да Финстър, от Финстър до Тот IV, от Тот IV до Вуламура, „Сису“ обикаляше глобус с диаметър деветстотин светлинни години, в центъра на който се намираше легендарната Тера, люлката на човечеството. „Сису“ никога не беше ходил на Тера; Народът търгува там, където печалбите са големи, политическите протекции не съществуват, а човек може да се пазари, без да го тормозят дребнави регулации.

Историята на кораба предполагаше, че оригиналният „Сису“ е бил построен на Тера и че първият Капитан Крауза се е родил там като (прошепнете го) фраки. Но това се бе случило преди шест кораба, а и историята на кораба беше вярна по същността си, но не с точност до дребни факти. „Сису“, чиято стомана защитаваше кръвта на Народа понастоящем, беше регистриран на Нова Финландия, Шива III… друг порт, който никога не беше посещавал, но чиито такси си струваха законното право да ходи където си иска, когато, в търсене на печалбата, „Сису“ излизаше извън глобуса на цивилизацията. Шива III беше много загрижен за нуждите на Волните търговци и не се занимаваше с инспекции, доклади и подобни, поне докато пропуските се поправяха от платените глоби; затова много кораби намираха регистрирането там за удобно.

На Финстър Торби научи нов начин за търговия. Местните фраки, известни на науката с псевдо-латинско наименование и наричани от Народа „Онези шантави плужеци!“, живеят в телепатична симбиоза с лемуроподобни създания, притежаващи деликатни ръце с много кости – като „телепатия“ е по-скоро заключение; вярва се, че бавните, чудовищни, доминантни създания осигуряват мисленето, а лемуроидите – манипулацията.

Планетата предлага красиво оформени скъпоценни камъни, сурова мед и трева, от която се извлича алкалоид, прилаган в психотерапията. Какво друго се намира там е въпрос по-скоро на догадки; местните нямат нито реч, нито писменост, и комуникацията с тях е затруднена.

Това изискваше метод за търговия, непознат досега на Торби – тихото наддаване, изобретено от финикийците, когато бреговете на Африка още са се намирали отвъд границите на познатия свят.

Около „Сису“ бяха наредени на купчини стоките, предлагани от търговците: тежки метали, необходими на местните, вечни часовници, на нуждата от които се бяха научили и други вещи, от които Семейството се надяваше да ги научи да се нуждаят. След това хората влязоха вътре.

Торби попита Главния чиновник Арли Крауза-Дротар:

– И ние ще оставим всичко това да се търкаля наоколо? Ако човек постъпи така на Джабал, вещите ще изчезнат, веднага щом им обърне гръб.

– Не видя ли, че сутринта подготвиха горното оръдие?

– Тогава бях в долния трюм.

– Е, сега оръдието е подготвено и екипажът му е заел позиция. Тези създания нямат никакъв морал, но пък са интелигентни. Ще бъдат толкова честни, колкото някой касиер, докато го наблюдава шефът му.

– Какво следва сега?

– Сега ще чакаме. Те ще огледат стоката. След известно време… ден, може би два… ще сложат своите стоки до нашите. Ще почакаме още малко. Може да добавят още стоки. Или да ги разместят и да ни предложат нещо друго – а може ние да сме се заблудили и да сме пропуснали нещо, което искаме. Или пък да вземем някоя от нашите купчини и да я разделим на две, което значи, че техните стоки ни харесват, но не и цените им.

Или пък не искаме стоката им на каквато и да било цена. Тогава ще преместим купчините си близо до нещо, което ни харесва. Но все още няма да докосваме тяхната стока; ще продължим да чакаме.

След като известно време никой не е помръднал нищо, можем да преминем към действие. Където цената ни е изгодна, ще вземем тяхната стока и ще им оставям нашата. Те ще дойдат и ще я отнесат. Ще си приберем стоката от местата, където цената не ни допада; те също ще вземат тяхната, от която сме се отказали.

Но това не е всичко. Сега вече и двете страни знаят какво иска другата и какво е готова да плати за него. Те ще започнат да ни правят предложения; ние ще започнем да наддаваме с онова, което знаем, че биха приели. Ще направим още сделки. Когато приключим за втори път, ще сме продали всичко, което искат те, в замяна на тяхната стока, която ние искаме, на цени, задоволителни и за двете страни. Без проблеми. Чудя се дали се представяме по-добре на планетите, на които можем да говорим.

– Да, но това не отнема ли твърде много време?

– Да се сещаш за ресурс, с който разполагаме в по-големи количества?

Бавният търг продължаваше без засечка за стоките с доказана стойност; но не толкова добре за експерименталните стоки – джунджуриите, които изглеждаха като добра покупка на Лозиан, обикновено не предизвикваха интереса на финстърци. Шест квадратни дузини1 сгъваеми ножове, предназначени за Валамура, донесоха големи печалби. Но най-добрият артикул не беше потребителска вещ.

Баба Крауза, макар прикована на легло, понякога заповядваше да я носят насам-натам, за да прави инспекции и винаги някой си го отнасяше. Малко преди пристигането на Финстър гневът й беше паднал върху детските и ергенските помещения. В първите окото й бе привлечено от купчина разноцветни книжки с картинки. Тя нареди да се конфискуват, тъй като бяха „фракийски боклуци“.

След това бяха инспектирани ергените, въпреки че мълвата бе донесла, че възнамерява да посети само детските и женските помещения, както и камбуза, така че Баба претърси каютите им преди да успеят да скрият плакатите си.

Баба беше шокирана! Не само че плакатите последваха книжките с комикси, но беше проведено и претърсване за списанията, от които бяха изрязани. Контрабандата бе изпратена до спомагателното инженерно помещение, където щеше да бъде разложена на елементарни частици.

Чиновникът, отговаряш за товара, я видя там и му хрумна идея; натрупа я на купчина до останалите стоки пред кораба.

До отпадъчната хартия се появиха шлифовани по странен начин туземни бижута – хризоберил, гранат, опал и кварц.

Чиновникът премигна при вида на камъните и уведоми Капитана.

Брошурите и списанията бяха пренаредени, всяко като отделен артикул. До тях се появиха още камъни…

Накрая всеки артикул бе разкъсан на страници и всеки лист оставен сам. Беше постигнато споразумение: за една яркооцветена страница – един камък. В този момент ергените, успели да скрият скъпите на сърцето си плакати, откриха, че патриотизмът и инстинктът за търговия надделяват над собственическото им чувство – все пак можеха да възстановят запасите в следващия цивилизован порт. Детската беше преровена за още приключенски комикси.

За пръв път в историята на човечеството книжките с комикси и списанията с плакати бяха продадени за много пъти тежестта си в скъпоценности.

Тот IV беше последван от Вуламура и всеки скок приближаваше на зиг-заг все повече до Голямото събрание на Народа; корабът бе обзет от карнавална треска. Някои членове на екипажа бяха освободени от работа, за да практикуват свиренето на музикални инструменти, вахтите бяха реорганизирани, за да позволят на квартетите да пеят заедно, а за атлетите бяха сформирани тренировъчни списъци и те бяха извинени от всички вахти, освен на бойните станции, за да могат да тренират до припадък. Част от екипажа получи главоболие и нервни пристъпи заради изготвянето на плановете, с които „Сису“ щеше да покаже гостоприемството и възвишената си гордост.

През н-пространството прелитаха дълги съобщения и Главния инженер протестираше срещу скандалното хабене на мощност с остри коментари за цената на трития. Но Главният офицер весело подписваше разходните фактури. Докато времето наближаваше все повече и повече, усмивка набраздяваше бръчките й в необичайни посоки, като че ли тя знаеше нещо, но не искаше да говори за него. Торби на два пъти я хвана да се усмихва в негова посока и това го разтревожи; не беше добре да привлича вниманието на Баба. В последно време му се бе случило да получи пълното й внимание веднъж и това изобщо не му хареса – беше го удостоила с честта да яде с нея заради свален рейдер.

Коритото се беше появило на екраните на „Сису“ по време на напускането на Финстър – неочаквано място за атака, тъй като там нямаше много трафик. Тревогата бе прозвучала само четири часа след излитането, когато „Сису“ беше набрал едва 5% от скоростта на светлината и нямаше надежда за бягство.

Проблемът се стовари на главата на Торби; компютърът на левия борд се намираше извън строя – беше получил „нервен срив“ и корабният електроник се потеше над него от началото на скока. Племенникът на Торби, Джери, се бе завърнал към астрогацията, а новият стажант бе получил обучението и по време на дългия скок от Лозиан – юноша, на когото Торби имаше малко доверие, но не се възпротиви, когато Джери реши, че Кенан Дротар е готов за вахта, нищо че никога не е преживявал „истинска“ опасност. Джери беше нетърпелив да се върне в контролната зала поради две причини, статут и немислима неупомената носталгия: в компютърната зала той бе сложил заедно с липсващата си сестричка.

Така че когато рейдерът се появи, всичко беше в ръцете на Торби.

Веднага щом започна да разглежда задачата, той се разтрепери, защото остро осъзнаваше, че компютърът на левия борд не работи. Най-голямото успокоение за управляващия огъня е вярата в свръхчовешките способности на екипа от другата страна, усещането в стил: „Е, дори да сбъркам, онези мозъци от другата страна ще го заковат“, докато другият екип си мисли точно същото. Това помага за постигане на така важното спокойствие.

Сега Торби не можеше да разчита на тази духовна предпазна мрежа. Нито пък на някоя друга. Финстърците не пътуваха в космоса; не съществуваше вероятност коритото да бъде идентифицирано като тяхно. Не можеше да бъде и търговец, ускорението му прехвърляше твърде много гравитации. Нито пък можеше да е от стражата на Хегемонията; Финстър се намираше на много светлинни години извън цивилизацията. Торби осъзнаваше с болезнена яснота, че през следващия час изчисленията му ще трябва да произведат решение; трябваше да стреля и да улучи – или скоро след това отново щеше да стане роб, заедно с цялото си семейство.

Това развали времето му за реакция и забави мислите му.

Но сега той забрави за компютъра от левия борд, за Семейството и дори за рейдера като такъв. Движенията на рейдера се превърнаха просто в данни, изливащи се на таблото му, а задачата – в нещо, за което бе обучен. Партньорът му се тръшна на другата седалка и се закопча, докато от Общите помещения все още дрънчаха и настояваха да узнаят резултата. Торби не ги чуваше, нито пък чу как дрънченето спира. После дойде Джери, изпратен долу от Капитана; Торби изобщо не го забеляза. Джери направи знак на новобранеца да стане от седалката, настани се на нея и отбеляза, че превключвателят сочи, че контрола е у Торби, но не го пипна. Без да говори, той погледна към таблото на Торби и започна да изчислява алтернативни решения, готов да го подкрепи като удари превключвателя, веднага щом Торби изстреля, след което да изпрати своята ракета по различна траектория. Торби не забеляза.

Силният басов глас на Крауза се понесе по аудиоуредбата:

– Прихващач на десния борд… мога ли да ви помогна с маневриране?

Торби не го чу. Джери погледна към него и отговори:

– Не ви съветвам, Капитане.

– Много добре.

Старшият оператор на огъня от десния борд дойде, в грубо нарушение на устава, наблюдавайки мълчаливата борба и по челото му започна да избива пот. Торби не го забеляза. За него не съществуваше нищо друго, освен копчетата, превключвателите и бутоните, все разширения на собствената му нервна система. Обзе го огромно желание да кихне, но той го потисна, без дори да осъзнае.

Торби правеше миниатюрни поправки до последния момент, след това разсеяно докосна бутона, който казваше на компютъра да изстреля ракета по начина, по който предвиждаше изчислената от него крива. Две секунди по-късно атомната ракета пое по пътя си.

Джери посегна към превключвателя – и спря, защото видя Торби като обезумял да задава ново изстрелване, в случай че целта е намалила мощността си. След това входящите данни спряха, защото корабът ослепя. Удари ги парализа.

Пост-анализът показа, че парализиращият лъч им е въздействал в продължение на седемдесет и една секунди. Джери излезе от него, когато той прекрати действието си; после видя как Торби замаяно поглежда към таблото си… после започва бурно да изчислява ново решение въз основа на последните данни.

Джери постави ръка на рамото му.

– Всичко свърши, Торби.

– А?

– Улучи го. Прекрасно попадение. Мата би се гордяла с теб.

В продължение на един ден „Сису“ беше сляп, докато не поправиха н-пространствените му очи. Капитанът продължи да ускорява; нямаше какво друго да направи. Но сега корабът отново можеше да вижда и два дни по-късно се потопи в успокояващата тъмнина на многомерното пространство. Вечерята в чест на Торби се проведе същата нощ.

Баба държа обичайната си реч, благодари, че Семейството отново е пощадено и отбеляза, че синът на „Сису“, седящ до нея, е бил инструмент за този щастлив, но най-вече заслужен изход. След това се облегна и започна да нагъва храната си, докато снаха й кръжеше около нея.

Торби не се радваше на оказаната му чест. Той нямаше ясни спомени от събитието; чувстваше се, като че ли са го удостоили с нея по погрешка. Бе изпаднал в състояние на полушок, след което въображението му заработи.

Те бяха само пирати и той го знаеше. Пирати и робовладелци. Бяха се опитали да откраднат „Сису“ и да поробят Семейството. Торби ненавиждаше робовладелците откакто се помнеше – не просто робството като отвлечено понятие, той мразеше робовладелците до мозъка на бебешките си кости, преди още да научи думата.

Беше сигурен, че Тетко одобрява постъпката му; знаеше, че той, колкото и да бе благ, би подкастрил с една глава всеки робовладелец в Галактиката, без да пролее и сълза.

Въпреки това Торби не се чувстваше щастлив. Продължаваше да мисли за живия кораб, който внезапно бе умрял – изчезнал завинаги в радиоактивен облак. След това погледна към показалеца си и се зачуди. Беше се хванал в старата дилема за човека с противоречивите ценности, който яде месо, но предпочита някой друг да се заеме с коленето.

Когато започна вечерята в негова чест, той не беше спал в продължение на три нощи и му личеше. Торби само ровеше в храната.

Някъде по средата на вечерята забеляза, че Баба го гледа кръвнишки и веднага разсипа храна по куртката си.

– Е – изръмжа тя. – Добре ли си поспа?

– Уф, съжалявам, Бабо. На мен ли говореше?

Той забеляза предупредителния поглед на Майка си, но бе твърде късно; Баба беше ядосана.

– Чакам те да ми кажеш нещо!

– Уф… ами денят е много хубав.

– Не съм забелязала да е необичаен. В космоса рядко вали.

– Имах предвид, че тържеството е хубаво. Да, много хубаво тържество. Благодаря ти, че го организира, Бабо.

– Така е по-добре. Млади човече, прието е, когато един джентълмен вечеря с дама, да й предложи учтив разговор. Обичаят може би не е такъв между фраките, но е неизменен сред Народа.

– Да, Бабо. Благодаря ти, Бабо.

– Нека започнем отначало. Да, тържеството е много хубаво. Опитваме се да накараме всички да се почувстват равни, когато оценяваме заслугите им. Удовлетворяващо е да получиш възможност – най-накрая – да се присъединиш към Семейството, когато отбелязва някое твое качество… похвално качество, ако не и изключително. Поздравления. Сега е твой ред.

Торби бавно полилавя.

Тя изсумтя и попита:

– Какво смяташ да подготвиш за Събирането?

– Уф, не знам, Бабо. Нали разбираш, аз не умея да пея, да играя, нито да танцувам – освен това единствените игри, които знам, са шах и топка, пък и… е, никога не съм бил на Събиране. Не знам какво представляват.

– Хммм! Значи не си се подготвил.

Торби се почувства виновен. После каза:

– Бабо… ти сигурно си била на много Събирания. Можеш ли да ми разкажеш за тях?

Това свърши работа. Тя се успокои и започна с тих глас:

– Вече не правят Събиранията така, както когато бях момиче…

На Торби не му се наложи да говори повече, като изключим звуците на благоговеен интерес. Дълго след като останалите вече чакаха разрешението на Баба да станат от масата, тя продължаваше:

– … и аз можех да избирам между стотици кораби, така да ти кажа. Бях жизнено младо момиче с малки крака и дързък нюх, и моята Баба получаваше предложения за мен от целия Народ. Но аз знаех, че само „Сису“ е подходящ за мен и настоях на своето. О, колко бях пъргава! Танцувах цяла нощ и за игрите на другия ден бях свежа като…

Въпреки, че не беше весело събитие, поне не бе пълен провал.

Тъй като Торби нямаше талант, стана актьор.

Леля Атина Крауза-Фогарт, Началник комисариат и превъзходна готвачка, страдаше от литературната болест в остра форма; бе написала пиеса. Пиесата описваше живота на първия Капитан Крауза и показваше чистото благородство на рода. Първият Капитан бил светец със сърце от стомана. Отвратен от злите обичаи на фраките, той построил „Сису“ (собственоръчно), снабдил го с екипаж в лицето на съпругата си (наречена Фогарт в първата чернова, после сменено с моминското име на Баба, преди да стигне до нея) и техните забележителни деца. Накрая на пиесата корабът скача в космоса, за да разпространява култура и благоденствие в Галактиката.

Торби играеше първия Капитан. Когато разбра ролята си, онемя; беше се явил на прослушването, защото така му казаха. Леля Атина изглеждаше почти толкова изненадана; гласът й звучеше неравно, докато обявяваше името му. Но Баба изглеждаше доволна. Тя се появи на репетициите и направи предложения, които бяха приети с радост.

Партнираше му Луин Гарсия, дошла наскоро от „Ел Нидо“. Той не се беше сприятелил със заместничката на Мата; нямаше нищо против нея, но и нямаше желание за това. Но Луин бе лесна за опознаване. Беше тъмна красавица с меки черти и фамилиарно поведение. Когато се наложи Торби да пренебрегне табуто и да я целуне пред Баба и всички останали, той обърка репликите си.

Но много се постара. Баба изсумтя с отвращение:

– Какво се опитваш да направиш! Да я ухапеш? И недей да я пускаш така, все едно е радиоактивна. Тя ти е съпруга, дръвнико. Току-що си я внесъл в кораба си. Сам си с нея и я обичаш. Сега го направи… не, не, не! Атина!

Торби се огледа диво наоколо. Не му помогна, че видя вдигнатите вежди на Фриц и блажената усмивка на лицето му.

– Атина! Ела тук, Дъще, и покажи на този угнетен, тромав младеж как се целува жена. Целуни го ти и след това нека опита отново. Всички по местата.

Леля Атина, два пъти по-възрастна от Торби, не го разтревожи толкова много. Той се подчини несръчно на инструкциите й, след това успя да целуне Луин, без да падне в краката й.

Сигурно пиесата е била хубава; Баба бе доволна. Тя очакваше с нетърпение да я види на Събирането.

Но вместо това старицата почина на Вуламура.

1Дванадесет пъти по дванадесет, сто четиридесет и четири.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s