Последният ми спомен от тоталитаризма

Автор: Стефан Страшимиров

Класиран на първа позиция в конкурса за еротичен разказ.

Последният ми спомен от тоталитаризма

Тази случка от лятото на 1988-ма няма никога да забравя. С нечия протекция трябваше да заместя шофьора на Първия секретар на Партията в родния ми град, получил остра бъбречна криза. Обяснено ми бе, че задълженията ми се вмествали в абревиатурата на великия СССР: сигурност-скорост-скромност-разум. Само за първите две можех да гарантирам, но изолирани те звучаха много есесовски. Все пак любопитно ми бе да надникна отблизо в живота на най-влиятелния съгражданин, въпреки че по това време самочувствието на партийните лидери вече беше поразклатено. Увеличи се и работата – чести пътувания до окръжния център на столицата, където безсмислено се заседаваше как да се измъкнат от безнадеждната историческа ситуация.

Едно от първите ми задължения бе да прибера съпругата на Шефа след гостуване при родителите й. Беше страшна жега. Когато стигнах на посочения адрес в някакво село, официалната ми бяла риза беше мокра. Натиснах няколкократно клаксона и някакъв женски силует, след кратка пауза на учудване от непознатия младеж зад волана, ме покани да вляза. Посрещна ме дама в зряла възраст, чието прозрачно пеньоарче не прикриваше, а по-скоро усилваше красотата и неподправеноста на щедри природни дадености. От тях лъхаше такава лукава съблазън, че в предишния си живот това тяло явно се е озовало на кладата за магьосничество. Водни капчици блестяха върху полуразголените гърди, като от рекламна фотография на скъпи екзотични плодове. Жената ме погледна с нескривано любопитство и закачливо подхвърли:

– Млади момко. Остави етикета във „Волгата“. Я захвърли потната риза и глупавата вратовръзка! Вземи си един душ докато се приготвя…

После ми посочи банята. С облекчение приех поканата, надявайки се, че студената струя ще изгони от съзнанието ми порочните мисли, които ме бяха обсебили и ще се вместя в останалите две буквички от професионалните ми задължения.

Но когато излязох, моята изкусителка си стоеше все така с познатото символично одеяние, този път в още по-инфарктна поза – лакираше ноктите на краката си. Пищните й гърди, увенчани с най-очарователните розови връхчета, които бях виждал в свободен полет, потрепваха при всяко нейно движение. Тя ме покани на масата, където вече ме чакаше запотена бутилка „Радебергер“. Седнах като дървеняк, вперил безсмислен поглед в някакво глупаво ковьорче от отсрещната стена, предвидливо запазил в периферията на зрителното си поле незаменимата гледка. Секретаршата, приключила с тоалета, се приближи до мен, сложи небрежно едната си ръка на голото ми рамо, а с другата бавно отвори бутилката и наля от съдържанието в чаша. През това време разголената й пазва, ненуждаеща се от грам силикон, се озова почти под устните ми. Тънък аромат – съчетание от скъп парфюм и феромони на чисто, здраво женско тяло, замъгли още повече съзнанието ми. Домакинята излезе някъде, а аз в един залп изуших налятото. Едва бях довършил бутилката и чух, че ме викат от съседната стая. Там жената се пресягаше неуспешно да вземе куфар от някакъв гардероб. Неволно се оказах зад нея, поел от ръцете й товара. Тя се обърна и ненадейно ме прегърна.

– Охо-о-о, боецо, целият трепериш като пред битка!…

Отстрани сигурно представлявахме доста комична гледка – аз с празен куфар над главата, тя – притиснала тръпнещо тяло до моето. Самецът в мен вече се беше отърсил от всякакви задръжки – страха от всемогъщия Първи, от вероятността скучаеща разглезена жена да иска да си поиграе с пламенната чувственост на един още неопитен младеж, за да му напомни в най-неподходящия момент къде му е мястото. Захвърлих нетърпеливо излишния товар и зарових жадно устни в ухайната пазва. Почти несъзнателно посегнах към задния си джоб, където носех презервативи. Бях се надявал, че на новото работно място ще имам богати възможности да забърша я някоя машинописка, я деловодителка или молителка, търсеща съответните връзки.

Стискаща ме здраво, тя ме спря задъхано:

– Недей, миличък, не навличай излишни дрипи, които намаляват чара на тази скъпоценност. Искам да го усетя с първичната му сила!

Жената ме привлече върху себе си на дебелия килим. Започнах необуздано да я яздя, почти с класова омраза. Спирах понякога, отделях се от нея, за да й доставя допълнително удоволствие от движенията. А тя хапеше ухото ми, шепнейки нежни обръщения, насърчения, оценки, каквито не бях чувал досега. Ноктите й браздяха гърба ми, когато засмуквах щръкналите зърна. Животворния сок взе да приижда нейде от слабините ми, предвестник за върховна наслада. Моята изкусителка почти ужасено простена, вкопчвайки ме в обятията си. Слях се без остатък с нея, обливайки я с най-мощната струя, на която бях способен. Стоновете ни прераснаха във викове, докато не усетих дланта й върху устните си.

Когато желанието в нас утихна, понечих да стана, но партньорката ми ме помоли:

– Миличък, остани още в мен. Беше чудесен!

Стояхме така неподвижни, докато немирникът не даде сигнал, че е готов за нови подвизи. И в този момент жената на Партийния едва не ме изхвърли от себе си, сякаш някой я беше подменил – отчуждено-сдържана, делова. Нареди ми да я изчакам, докато се приготви. През целия път мълчахме. Явно тя бе заета с някакви свои мисли. Може би се укоряваше, че се е поддала на първичните си инстинкти, забравяйки, че е под особения прицел на общественото мнение. Пред дома си ме изгледа с особен поглед, криещ странна смесица от нежност и тъга. Направи неясен жест с ръка в порив да ме погали или за довиждане, но разколебана само тръсна глава и почти избяга.

Няколко дни след това титулярът пое отново кормилото, аз се запилях из столицата. Непрекъснато разпитвах за жената на моята най-голяма авантюра. Общото мнение бе, че ревнивия й съпруг и липсата на много деца я депресирали. Скоро след това те напуснали града, но позициите и връзките им позволили пак да трупат пари.

Минаха години. На някакъв столичен светофар веднъж зърнах през отвореното стъкло на баровската кола силуета, който дълго бе смущавал ергенските ми сънища. До него стоеше няколкогодишно момченце. Не зная защо, в очите ми се наби бенчицата под сладкото му носле – фамилен наш белег от няколко поколения. Очите на жената на моя живот за един миг срещнаха моите и лицето й сякаш се озари. Но щатният дебеловрат шофьор наду мощната кола още на жълта светлина и тя се скри от погледа ми. Зная, че е глупаво, но оттогава непрекъснато се вглеждам в колите на ония, другите, с натрапчивата идея, че ще срещна пак моята позната, която в мимолетната ни среща успя да ми вдъхне самочувствието на мъж, да ме накара да търся и други измерения на щастието.

5 thoughts on “Последният ми спомен от тоталитаризма

  1. Лил, разказът ми напомни една песен на „Heart“ – All I wanna do is make love to you, с която те и поздравявам!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s