9

ГЛАВА ДЕВЕТА

По времето, когато „Сису“ се приближаваше към Лозиан, Торби вече се намираше в пълна бойна готовност. Първата му задача беше да помага в централната превързочна станция, една ненужна сама по себе си работа, но подготовката му по математика бързо го повиши.

Той беше посещавал корабното училище. Базлим му беше дал обширно образование, но този факт не означаваше много за наставниците му, тъй като повечето от нещата, които те смятаха за необходими – финският език, както те го говореха, историята на народа и на „Сису“, търговските обичаи, бизнес практиките и законите за внос и износ на множество планети, хидропоника, икономика на кораба, корабна безопасност и контрол над щетите – бяха области, до които Базлим дори не се беше докоснал. Вместо това той беше наблегнал на езиците, науката, математиката, галактографията и историята. Торби поглъщаше новите предмети със скорост, възможна само за някой, обучен по усърдните методи на Базлим. Търговците се нуждаеха от приложна математика – счетоводство и отчетност, астрогация и нуклеоника за нуждите на н-кораба, захранван от водороден синтез. Торби бързо изгази през първото, второто беше малко по-трудно, но що се отнася до третото, корабният учител беше изумен, че този бивш фраки вече е учил многомерна геометрия.

Затова той докладва на Капитана, че си имат математически гений на борда.

Това не беше вярно, но то осигури на Торби назначение при компютъра за управление на огъня на десния борд.

Най-голямата опасност за търговските кораби се крие в първия и последния стадий на всеки скок, когато корабът се движи с подсветлинна скорост. Теоретично е възможно да се засече и прихване кораб, който се движи със скорост, много пъти по-голяма от тази на светлината, въпреки че това изглежда ирационално за четиримерното пространство на сетивата. На практика това е точно толкова лесно, колкото да уцелиш определена дъждовна капка с лък и стрела по време на буря в полунощ. Но пък е напълно възможно да се хване кораб, движещ се с подсветлинна скорост, ако атакуващият е бърз, а жертвата е голям и тромав товарен кораб.

„Сису“ ускоряваше със сто стандартни гравитации и използваше това ускорение, за да намали колкото може повече опасното време. Но кораб, който ускорява с един километър в секунда всяка секунда, има нужда от три и половина стандартни дни, за да достигне светлинна скорост.

Половин седмица е дълго време на изнервено чакане. Удвояването на ускорението би намалило опасното време наполовина и би направило „Сису“ пъргав като рейдър, но това значеше, че водородната камера трябва да стане осем пъти по-голяма, със съответното увеличение на радиационната защита, спомагателното оборудване и парамагнитната капсула, която удържа водородната реакция. Допълнителната маса би елиминирала напълно товарния капацитет. Търговците са работещи хора – дори ако нямаше паразити, които да ги ограбват, те не биха могли да си позволят да изгорят печалбите си в полза на експоненциалния закон на многомерната физика. Така че „Сису“ имаше най-добрите параметри, които можеше да си позволи, но те не бяха достатъчни, за да избяга от кораб, необременен с товар.

Нито пък корабът можеше да маневрира лесно. Той трябваше да подстъпи от правилната посока, когато навлизаше в беззвездната нощ на н-мерното пространство, иначе когато излезеше, щеше да се намира твърде далеч от пазара. Такава грешка би могла да измести баланса от черно на червено. Още по-лошо – неговият шкипер трябваше да бъде подготвен да спре захранването изцяло, в противен случай рискуваше изкуственото гравитационно поле на н-мерния му кораб да бъде унищожено – и по този начин да направи Семейството на ягодов мармалад, когато меките тела бъдат внезапно подложени на сто гравитационни единици.

Затова капитаните получават язва. Не заради пазарлъците за товара, изчислението на отстъпки и комисионни и опитите да налучкат кои стоки ще се продават най-добре. Не и заради дългите скокове през чернотата на космоса – тогава те могат да си почиват и да дундуркат бебета. Началото и краят на всеки скок са нещата, които ги убиват – дългите болезнени часове, в които може да им се наложи да вземат решение за части от секундата – решение, което да струва живота – или свободата – на семейство им.

Ако рейдърите искаха да унищожат търговските кораби, „Сису“ и неговите побратими не биха имали никакъв шанс. Но рейдърите искат плячка и роби; те не биха спечелили нищо, ако просто взривят някой кораб.

Търговците нямат такива скрупули; унищожението на атакуващият ги кораб е идеалният резултат. Атомните прихващачи са ужасно скъпи, а използването им се отразява зле на печалбите. Но ако компютърът каже, че целта може да бъде достигната, няма връщане назад – докато рейдерът би използвал разрушителни оръжия, само за да се спаси. Неговата тактика е да заслепи целта и да изгори инструментите й, така че да може да се приближи достатъчно, за да парализира всички на борда. Или, ако не успее, да ги убие, без да унищожава кораба и товара му.

Ако може, търговецът би избягал. Би се бил, само ако няма друг избор. Но когато се бие, той се опитва да унищожи другия кораб.

Когато „Сису“ се движеше с подсветлинна скорост, той се вслушваше със своите изкуствени сетива във всяко смущение в многомерното пространство, в шепота на комуникациите в н-пространството или пък в „белия“ рев на кораб, ускоряващ с много гравитации. Данните се изливаха в австрогационния корабен аналог на космоса и въпросите бяха: Къде е този кораб? Какъв е неговият курс? Скорост? Ускорение? Може ли да ни хване, преди да достигнем н-пространството?

Ако отговорите бяха тревожни, обработените данни се изпращаха към компютрите, управляващи огъня на левия и десния борд, а „Сису“ се стягаше за битка. Оръжейниците зареждаха атомните прихващачи, галеха лъскавите им страни и мърмореха заклинания. Главният инженер отключваше бутона за самоубийство, който позволяваше на реактора да се превърне в чудовищна водородна бомба и се молеше в момента на изпитание да има смелостта да избави хората си в подслона на смъртта. Капитанът пускаше алармата, която извикваше двете смени дежурни в Общите помещения. Готвачите изключваха огъня. Помощник-инженерите спираха циркулацията на въздуха. Фермерите казваха сбогом на зелените си растения и тичаха към бойните станции. Майките с малки деца се събираха заедно, закопчаваха се и държаха здраво децата си.

След това започваше чакането.

Но не и за Торби. Нито за останалите зачислени към компютрите, управляващи огъня. Те се потяха, пристегнати в ремъците на креслата си, защото през следващите часове и минути животът на „Сису“ се намираше в техните ръце. Компютрите обработваха за милисекунди информацията от аналога, решаваха дали торпедотата могат да стигнат до целта, след което предлагаха четири отговора: балистична „възможност“ или „невъзможност“ за очакваните условия, „да“ или „не“ в случай на промяна на условията от страна на единия, другия или и двата кораба чрез прекъсване на захранването. Автоматичните вериги се справят с достигането до тези отговори, но машините не могат да мислят. Половината от всеки компютър е проектирана така, че да позволява на оператора да изчисли каква може да бъде ситуацията в далечното бъдеще – след около пет минути, ако се променят някои параметри… и дали целта може да бъде достигната при тези промени.

Всеки параметър може да бъде променен чрез човешка намеса; изстрелването по интуиция от страна на човек-оператор може да спаси кораба – или да го изгуби. Парализиращият лъч се разпространява със скоростта на светлината; торпедотата нямат време да развият повече от няколкостотин километра в секунда. Все пак е възможно рейдърът да се доближи в обхват за излъчване, да стартира парализиращия си лъч и търговецът да изстреля прихващач, преди лъчът да го засегне. В такъв случай той ще бъде спасен, когато рейдерът се превърне в радиоактивна мъгла малко по-късно.

Но ако операторът избърза с няколко секунди поради нетърпение или пък се забави също толкова заради предпазливост, той може да изгуби кораба си. Ако избърза, ракетата му няма да достигне целта си, а ако се забави, тя никога няма да бъде изстреляна.

Ветераните не са добри за тези задачи. Идеалният оператор на огъня е юноша или пък млад мъж или жена, с бърза мисъл и действия, уверен и с интуитивно разбиране за математическите съотношения отвъд догмите и правилата, и без страх от смъртта, която все още не може да си представи.

Търговците трябва винаги да са нащрек за такива младежи. Торби изглежда имаше усет за математиката; вероятно имаше и други данни за тази работа, която беше нещо средно между игра на шах под чудовищен натиск и бърза игра на топка. Негов наставник беше Джери Кингсолвър – неговият племенник и съквартирант. По семеен ранг Джери беше младши спрямо него, но изглеждаше по-възрастен. Извън компютърната зала наричаше Торби „Чичо“, но по служба Торби го наричаше „Старши оператор на огъня на десния борд“ и добавяше „сър“.

По време на дългите седмици на прехода към Лозиан Джери обучаваше Торби. По принцип Торби трябваше да се приготвя за хидропонната ферма, а Джери беше Старши служителят, отговорен за товара. На кораба обаче имаше много фермери, а в офиса, отговарящ за товара, нямаше много работа, докато бяха в космоса. Затова капитан Крауза нареди на Джери да занимава Торби в компютърната зала.

Тъй като корабът оставаше в състояние на бойна готовност в продължение на половин седмица, докато ускори до светлинна скорост, във всяка бойна станция имаше по двама дежурни, които се сменяха. Младшият оператор на Джери беше неговата по-малка сестра Мата. Компютърът имаше две конзоли, всяка от които можеше да управлява огъня чрез превключване на превключвател. В Общите помещения те седяха един до друг – Джери управляваше, а Мата беше готова да поеме контрола.

След ускорен курс за това какво може да направи машината, Джери пусна Торби на едната конзола, Мата на другата и им даде задачи от контролната зала на кораба. Всяка конзола записваше; беше възможно да се види какви решения е взел всеки оператор и как се сравняват те с онези, взети в битка, защото данните бяха от записи, от истински или възможни битки в миналото.

Скоро Торби стана изключително раздразнителен; Мата беше учудващо по-добра от него.

Така че той започна да се опитва още по-усилено и постиженията му се влошиха. Докато Торби се потеше, надлъгвайки се с робския рейдър, който някога се е виждал на екраните на „Сису“, той болезнено си даваше сметка за стройното тъмнооко хубаво момиче, което седеше до него и чиито бързи пръсти правеха малки корекции по клавишите и копчетата, променяха параметрите или модифицираха някой вектор, докато самата тя изглеждаше спокойна и отпусната. Беше унизително да разбере малко по-късно, че нейните действия са „спасили“ кораба, докато той се е провалил.

Още по-зле, без да си дава сметка за това, той я възприемаше като момиче. Всичко, което знаеше обаче беше, че тя го кара да се чувства неловко.

След още една задача Джери се обади от контролната рубка:

– Край на тренировката. Изчакайте ме.

Той се появи скоро след това и прегледа лентите им, четейки отбелязванията по чувствителната хартия така както другите четяха напечатани думи. Когато видя записите на Торби, той сви устни:

– Стажант, вие сте стреляли три пъти… и нито една от ракетите ви не се е доближила на по-малко от петдесет хиляди километра до врага. Ние не се интересуваме от разходите – това е просто кръвчицата на Баба. Но вие трябва да уцелите обекта, а не да го одраскате. Трябва да изчакате, докато сте сигурни, че ще го ударите.

– Но аз дадох най-доброто от себе си!

– Не е достатъчно. Нека видя твоето, сестричке.

Това обръщение подразни Торби още повече. Братът и сестрата бяха много привързани един към друг и не си правеха труда да използват титли. Затова Торби се беше опитал да използва имената им… и го бяха игнорирали. Той беше „Стажант“, а те – „Старши оператор“ и „Младши оператор“. Той не можеше да направи нищо – на ученията беше по-младши от тях. В продължение на една седмица Торби наричаше Джери „Приемен орто-племенник“ извън ученията и Джери също внимателно го наричаше със семейната му титла. След това Торби реши, че е глупаво да продължава и започна отново да го нарича Джери. Но Джери продължи да го нарича „Стажант“ по време на ученията, също както и Мата.

Джери прегледа записа на сестра си и кимна.

– Много добре, сестричке! Различаваш се само със секунда от анализирания оптимум и си с три секунди по-добра от изстрела, който го порази. Трябва да призная, че това е прекрасен изстрел… защото истинският беше мой. Това беше рейдерът от Ингстел… спомняш ли си го?

– Разбира се. – Тя погледна към Торби.

Той беше възмутен.

– Това не е честно! – Торби започна да дърпа предпазните си колани.

Джери изглеждаше изненадан.

– Какво, Стажант?

– Казах, че не е честно! Давате ни задача, аз я решавам начисто, и после ми се навиквате, защото решението ми не е перфектно. А тя само си поигра с контролите, за да получи отговора, който вече знаеше… и да ме накара да заприличам на глупак!

Мата изглеждаше поразена. Торби се отправи към вратата.

– Никога не съм искал това назначение! Ще отида при Капитана и ще го помоля за друга длъжност.

– Стажант!

Торби спря. Джери продължи тихо:

– Седни. Когато свърша, можеш да отидеш при Капитана, ако смяташ, че е благоразумно.

Торби седна.

– Искам да ти кажа две неща – продължи Джери хладно. – Първо. – Той се обърна към сестра си. – Младши оператор, вие знаехте ли коя задача решавате?

– Не, Старши оператор.

– Сблъсквали ли сте се с нея преди?

– Не мисля.

– Как си я спомнихте?

– Какво? Е, нали вие сам казахте, че това е рейдерът от Ингстел. Никога няма да го забравя заради вечерята по-късно – вие седнахте с Праба… с Главния офицер.

Джери се обърна към Торби:

– Виждаш ли? Тя реши задачата начисто… също както и аз, когато се случи. И се справи дори по-добре от мен. Гордея се, че тя е моят младши оператор. За ваша информация, Господин глупав младши стажант, това стълкновение се случи преди Младшият оператор да стане стажант. Тя никога не се е срещала с него на практика. Просто е по-добра от теб в това.

– Добре – каза Торби намусено. – Вероятно никога няма да стана достатъчно добър. Казах, че искам да напусна.

– Все още говоря. Никой не иска тази работа, тя е главоболие. Но и никой не я напуска. След известно време тя го напуска, когато анализът покаже, че е изгубил формата си. Може би аз започвам да я губя. Но ти обещавам едно: или ще се научиш, или аз ще отида при Капитана и ще му кажа, че не си достатъчно добър. Междувременно… ако си отвориш устата, ще те замъкна при Главния офицер! – Той извика: – Допълнителна тренировка. По местата. Подгответе оборудването си.

След това напусна стаята.

Няколко мига по-късно гласът му ги достигна:

– Корито на хоризонта! Компютърна зала на десния борд, доложи готовност!

Прозвуча сигнала за вечеря. Мата каза мрачно:

– Прихващач на десния борд в готовност. Данните се изписват, започвам работа.

Пръстите й започнаха да галят клавишите. Торби се наведе над своите контроли; така или иначе не беше гладен. В продължение на дни Торби говореше с Джери единствено официално. Той виждаше Мата по време на тренировки или в трапезарията по време на хранене. Държеше се с нея с хладна акуратност и се опитваше да бъде също толкова добър, колкото и тя. Можеше да я вижда и по друго време; младите хора общуваха свободно на публични места. За него тя беше табу, защото беше негова племенница и защото принадлежаха на една и съща половина, но това не беше пречка пред социалните взаимоотношения.

Джери обаче не можеше да бъде избегнат – те ядяха на една и съща маса и спяха в една и съща стая. Но Торби можеше и наистина се възползва от бариерата на формалността. Никой не каза нищо – такива неща се случваха. Дори Фриц се престори, че не забелязва.

Но един следобед Торби се отби в салона, за да изгледа кратък филм, развиващ се на Саргон. Изгледа го целия с намерението после да го направи на парчета. Но след като филмът свърши, не можеше да не забележи Мата, защото тя се приближи, застана пред него, обърна се скромно към него като към чичо и го попита дали не би искал да поиграят на топка преди вечеря?

Той беше напът да откаже, когато видя лицето й. Тя го наблюдаваше с трагично нетърпение. Затова й отговори:

– Разбира се, Мата. Благодаря ти. Тъкмо ще ни се отвори апетитът.

Тя разцъфна в усмивка:

– Отлично! Илса е запазила маса. Хайде!

Торби я победи в три игри и завърши една наравно… забележителен резултат, предвид че тя беше шампион в женската надпревара и й се полагаше само една точка преднина, когато се състезаваше с мъжкия шампион. Но той не се замисли за това, а просто се забавляваше.

Работата на Торби се подобри – отчасти заради упорството, с което работеше, отчасти защото имаше усет за сложната геометрия и отчасти защото умът на просешкото хлапе беше изострен от древната дисциплина. Джери повече не сравняваше на глас постиженията на Мата и Торби и коментираше неговите накратко: „По-добре“, „Почти си готов“ и накрая: „Готов си“. Бойният дух на Торби се повиши, той се отпусна, започна да прекарва повече време в социални занимания и често да играе на топка с Мата.

Една сутрин към края на пътуването им през мрака те приключиха с последната тренировка и Джери извика:

– Свободно. Ще дойда след няколко минути.

Торби се отпусна с удоволствие, но след няколко мига започна да се върти на мястото си, защото усещаше, че се е превърнал в неделима част от своята апаратура.

– Младши оператор… смятате ли че той би имал нещо против да погледнете лентата ми?

– Не мисля – отвърна Мата. – Аз ще я извадя, оттам нататък отговорността е моя.

– Не искам да ви създавам неприятности.

– Няма – отговори Мата спокойно. Тя се пресегна към конзолата на Торби, извади лентата със записа, подухна я, за да не се накъдря и я разгледа. След това извади своята лента и ги сравни.

Тя го погледна сериозно.

– Много добър изстрел, Торби.

Това беше първия път, в който изричаше името му. Но Торби едва го забеляза.

– Наистина ли? Така ли смяташ?

– Изстрелът наистина е много добър… Торби. И двамата сме отбелязали попадения. Но твоето се намира в оптимума между „възможно“ и „критична граница“, а моето е твърде прибързано. Виждаш ли?

Торби четеше лентите едва-едва, но се зарадва на оценката й. Джери влезе, взе двете ленти, погледна към тази на Торби, след това я разгледа по-внимателно.

– Изрових анализа, преди да дойда при вас – каза той.

– Да, сър? – отговори нетърпеливо Торби.

-Ммм… Ще го разгледам след обяда… Но изглежда, че грешките ти са се унищожили взаимно.

– Но, братко, това е перфектен изстрел и ти го знаеш! – възрази Мата.

– Да предположим, че е така – ухили се Джери. – Не искаш на нашия звезден ученик да му се завърти главата, нали?

– Ух, че си!

– Да ти се връща, малка и грозна сестричке. Да ходим да ядем.

През един тесен проход те излязоха в главния коридор на втората палуба, където тръгнаха един до друг. Торби въздъхна дълбоко.

– Проблем ли има? – попита племенникът му.

– Не, изобщо! – Торби прегърна всеки от тях с по една ръка. – Джери, ти и Мата ще направите артилерист от мен.

За пръв път от деня, в който се бяха сдърпали, Торби наричаше учителя си по име. Но Джери прие встъплението на чичо си, без да се сърди.

– Недей да си вириш носа, съквартиранте, обаче смятам, че се справихме. – Той добави: – Виждам, че Пралеля Тора ни гледа лошо. Ако някой ме пита за мнението ми, смятам, че сестра ми наистина може да върви без чужда помощ. Сигурен съм, че Пралеля мисли така.

– Ух, че е и тя! – каза Мата бодро. – Торби току-що направи перфектен изстрел.

„Сису“ излезе от мрака. Когато скоростта му падна под тази на светлината, слънцето на Лозиан блесна на по-малко от петдесет милиарда километра от него. За няколко дни щяха да достигнат следващия си пазар. Корабът премина на двусменна бойна готовност.

Мата караше вахтата си сама. Джери караше стажанта да дежури с него. Първата вахта винаги беше спокойна. Дори ако някой рейдър получеше информация за заминаването на „Сису“ и дестинацията му чрез н-пространствен комуникатор, беше невъзможно да се предвиди кога и къде точно ще излезе корабът в нормалното пространство след скок, дълъг много светлинни години.

Джери се настани на стола си няколко минути след като Торби се беше закопчал в неговия с прастарото напрегнато чувство, че това не е тренировка. Джери му се ухили:

– Отпусни се. Ако натовариш кръвообръщението си, ще започне да те боли гърбът и няма да изкараш дълго.

Торби се усмихна леко:

– Ще опитам.

– Така е по-добре. Ще поиграем една игра.

Джери извади от джоба си кутийка и я отвори.

– Какво е това?

– Приспособление. Слага се тук.

Джери го плъзна върху превключвателя, който определяше коя конзола е управляващата.

– Можеш ли да видиш ключа?

– А? Не.

– Дайте му награда. – Джери си поигра с ключа зад екрана. – Кой от нас контролира изстрелването на ракетите сега?

– Как мога да определя? Махни го, Джери, изнервя ме.

– Такава е играта. Може би аз управлявам ракетите, а ти само извършваш движения. Може би ти натискаш спусъка, а аз спя в креслото си. От време на време ще си играя с ключа, но ти няма да знаеш в какво положение съм го оставил. Така че когато дойде опасност – а тя ще дойде, усещам го в костите си – не можеш да разчиташ, че добрият стар Джери, човекът с микрометричните пръсти, държи всичко под контрол. Може да се наложи ти да спасиш кораба. Ти.

Торби имаше ужасно видение за хора и бомби, чакащи в ракетната стая под тях. Те го чакаха да реши точно невъзможна задача на живот и смърт, на изкривено пространство, изместващи се вектори и сложна геометрия.

– Шегуваш се – каза той немощно. – Не би ме оставил да управлявам. Капитанът жив ще те одере.

– Ето тук бъркаш. Винаги идва ден, в който стажантът прави първия си истински изстрел. След това той става оператор… или ангел. Но няма да те караме да се тревожиш по време на изстрела. О, не! Ще те накараме да се тревожиш през цялото време. Ето каква е играта. Когато кажа „Сега!“, трябва да познаеш кой управлява. Ако успееш, ти дължа един десерт, ако не – ти ми дължиш един. Сега!

Торби реагира бързо:

– Предполагам, че аз.

– Грешка. – Джери вдигна приспособлението. – Дължиш ми десерт, а тази вечер десертът е боровинков тарт. Потекоха ми лигите. Обаче мисли по-бързо, трябва да вземаш бързи решения. Сега!

– Още управляваш ти!

– Така е. Наравно сме. Сега!

– Ти!

– Не. Виждаш ли? Аз ще изям десерта ти. Трябва да се откажа, докато печеля. Обичам този сладък сок! Сега!

Когато Мата дойде да ги смени, Торби дължеше на Джери десертите си за следващите четири дни.

– Ще продължим от този резултат – каза Джери. – Само че ще взема боровинковия ти тарт. Но забравих да ти кажа каква е голямата награда.

– И каква е тя?

– Когато дойде истинската опасност, ще заложим по три десерта. След като приключи, ти ще познаваш и след това ще се разплатим. Винаги залагаме повече на истинските опасности.

Мата изсумтя.

– Да го изнервиш ли се опитваш, братко?

– Нервен ли си, Торби?

– Не!

– Престани да се тревожиш, сестричке. Хвана ли я добре с мръсните си малки ръчички?

– Освобождавам ви, сър.

– Ела, Торби. Да ядем. Боровинков тарт – ммм!

Три дни по-късно резултатът беше равен, но само защото Торби беше пропуснал повечето от десертите си. „Сису“ се движеше страшно бавно, с почти планетарна скорост, а слънцето на Лозиан се беше надвесило огромно над екраните. Торби реши, със съвсем леко съжаление, че бойните му способности няма да бъдат проверени по време на този скок.

След това общата тревога го накара да увисне на предпазните колани. Джери беше говорил до преди малко. Сега главата му се завъртя из помещението, той погледна към дисплеите и ръцете му се стрелнаха към контролите му.

– Захващай се! – извика той. – Тази е истинска.

Торби подскочи от шока и се наведе над пулта си. Глобусът на аналога ги захранваше с данни, съставяше се балистичната ситуация. Небеса, беше близо! И се приближаваше бързо! Как е стигнал дотук, без да го забележат? След това той спря да мисли и започна да проучва отговорите… не, още не… но скоро… дали бандитът ще обърне малко при този тласък и ще се приближи по-бавно?… прогнозирай при предположение шест гравитации на обръщане… ще го стигне ли ракетата?… ще го стигне ли, ако той не…

Торби едва усети внимателното докосване на Мата върху рамото си. Но пък чу вика на Джери:

– Стой настрана, сестричке! Справяме се!

На таблото на Торби примигна светлинка. Прозвуча граченето на сирената:

– Приятелски съд, приятелски съд! Лозиански планетарен патрул, идентифициран. Върнете се към вахтата.

Торби си пое дълбоко дъх и почувства как от раменете му пада огромен товар.

– Продължавай да водиш целта си! – извика Джери.

– А?

– Завърши изстрела си! Това не е лозиански съд, това е рейдър! Лозианците не могат да маневрират така! Хванал си го, момче! Закови го!

Торби чу уплашеното ахване на Мата, но отново се съсредоточи в задачата си. Да промени ли нещо? Може ли да го достигне? Ще може ли да го достигне в конуса на възможната маневра? Сега! Той подаде командата и остави на компютъра да даде заповед за изстрелване.

Едва чуваше гласа на Джери, сякаш той говореше съвсем бавно.

– Ракетата изстреляна. Мисля, че го хвана… но избърза. Изстреляй още една, преди да ни удари лъчът му.

Торби се подчини автоматично. Нямаше време за ново решение. Той нареди на машината да изпрати още една ракета, ориентирайки се по изчисленията дотук. След това видя как целта изчезва от таблото му и заключи с отсъстващо чувство, че първата му ракета я е унищожила.

– Това е! – обяви Джери. – Сега!

– Какво?

– Кой го свали? Ти или аз? Три десерта.

– Аз бях – каза уверено Торби. На друго ниво на съзнанието си той разбра, че никога няма да стане истински Търговец. За Джери тази цел беше просто фраки. Или три десерта.

– Грешиш. Три десерта за мен. Хвана ме страх и оставих контрола за себе си. Разбира се, бомбите бяха обезвредени и стартерите заключени, веднага щом Капитанът издаде заповедта… но се опасявах да рискувам инцидент с приятелски кораб.

– Приятелски кораб!

– Разбира се. Но за теб, Помощник-младши оператор, това беше първият истински изстрел… каквото беше намерението ми.

Главата на Торби се замая. Мата каза:

– Братко, ще бъде нечестно да си прибереш облога. Ти мамеше.

– Разбира се, че мамех. Но той вече е кален оператор. А аз ще си прибера облога в пълен размер. Довечера има сладолед!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s