6

ГЛАВА ШЕСТА

Шкиперът на „Сису“ се появи същата вечер. Капитан Крауза беше висок, светъл и суров, и притежаваше бръчките от тревога и мрачните устни на човек, свикнал с властта и отговорността. Той беше ядосан на себе си и на всички останали, задето си е позволил да бъде отклонен от ангажиментите си заради някаква безсмислица. Очите му оглеждаха Торби неласкаво.

– Мамо Шаум, това ли е човекът, който спешно искаше да се срещне с мен?

Капитанът говореше търговския жаргон на Деветте свята – изродена форма на саргонския, без склонения и с рудиментарна позиционна граматика. Но Торби го разбра. Той отвърна:

– Ако вие сте капитан Фялар Крауза, тогава аз имам съобщения за вас, благородни господине.

– Не ме наричай „благороден господин“. Аз съм капитан Крауза, да.

– Да, бла… Да, капитане.

– Ако имаш съобщение за мен, дай ми го.

– Да, капитане.

Торби започна да рецитира съобщението, което беше запомнил, използвайки версията на суоми за капитан Крауза.

„До капитан Фялар Крауза, господар на звездния кораб „Сису“ от Базлим Сакатия: Здравей, стари приятелю! Поздравявам твоето семейство, клан и сродници! Моите най-смирени уважения към твоята почитаема майка. Говоря с теб чрез устата на своя осиновен син. Той не разбира суоми; обръщам се към теб лично. Когато получиш това съобщение, аз вече ще съм мъртъв…“

Крауза дори се беше усмихнал, сега обаче възкликна. Торби спря. Мама Шаум ги прекъсна:

– Какво казва той? Какъв е този език?

Крауза я контрира:

– Това е моят език. Вярно ли е това, което каза той?

– Кое дали е вярно? Откъде да знам? Аз не разбирам това мърморене.

– О… извинете, извинете! Той ми каза, че старият просяк, който седеше на площада – сам се наричаше „Базлим“ – е мъртъв. Вярно ли е?

– А? Разбира се, че е. Щях да ви кажа, ако знаех, че се интересувате. Всички го знаят.

– Всички, освен мен, очевидно. Какво се е случило с него?

– Беше екзекутиран.

– Екзекутиран? Защо?

Тя сви рамене.

– Откъде да знам? Говори се, че се е самоубил, отровил се или нещо такова, преди да го разпитат – така че откъде да знам? Аз съм просто една стара жена, която се опитва да си изкарва прехраната честно, а цените растат с всеки изминал ден. Саргонската полиция не ми се доверява.

– Но ако… няма значение. Той е успял да ги измами, нали? Напълно в негов стил. – Капитанът се обърна към Торби. – Продължавай. Довърши съобщението си.

Торби, прекъснат по средата, трябваше да се върне обратно в началото. Кауза изчака нетърпелива, докато той не стигна до:

„…аз вече ще съм мъртъв. Моят син е единственото ценно нещо, което ми е останало. Поверявам го на твоите грижи. Моля те да му помагаш и да го съветваш така, както бих го направил аз. Когато се представи възможност, те моля да го предадеш на командира на който и да е кораб от гвардията на Земната хегемония и да му кажеш, че той е изпаднал в беда гражданин на Хегемонията и като такъв има право на тяхната помощ в издирването на семейството си. Ако се заемат, те могат да установят неговата самоличност и да го върнат на роднините му. Другото оставям на твоята преценка. Наредих му да ти се подчинява и вярвам, че ще го направи. Той е добро момче, доколкото това е възможно на неговата възраст и с неговия опит, и аз ти го поверявам със спокойно сърце. Сега трябва да тръгвам. Моят живот беше дълъг и богат; аз съм доволен. Сбогом.“

Капитанът задъвка устната си, а лицето му се превърна в това на възрастен мъж, който се опитва да не заплаче. Накрая каза грубо:

– Това е достатъчно ясно. Е, момко, готов ли си?

– Сър?

– Идваш с мен. Базлим не ти ли каза?

– Не, сър. Но ме инструктира да направя каквото ми кажете. С вас ли трябва да дойда?

– Да. След колко време можеш да тръгнеш?

Торби преглътна.

– Веднага, сър.

– Тогава да вървим. Искам да се върна на кораба си. – Той огледа Торби от горе до долу. – Мамо Шаум, можем ли да го облечем в прилични дрехи? Това странно облекло не е подходящо за качване на борда. Всъщност, няма значение. Надолу по улицата има магазин за готово облекло, аз ще му купя.

Тя го беше слушала с нарастващо учудване. Сега каза:

– На кораба си ли ще го водите?

– Някакви възражения ли имате?

– А? Не, изобщо… Ако вие не възразявате срещу това да ви го измъкнат от ръцете.

– Какво имате предвид?

– Да не сте луд? Между тази къща и космопорта има шест ченгета… и всяко от тях гори от нетърпение да пипне наградата.

– Имате предвид, че го издирват?

– Защо смятате, че съм го скрила в спалнята си? Той е горещ като врящо свирене.

– Но защо?

– Отново, откъде да знам? Но е така.

– Нали не смятате, че момък като него ще знае достатъчно за дейностите на стария Базлим, за да има смисъл…

– Нека не говорим за това какво е направил Базлим. Аз съм вярна поданичка на Саргон… която няма желание да бъда екзекутирана. Казвате, че искате да вземете момчето на кораба си. И аз ви отвръщам: „Чудесно!“ Ще се радвам да се отърва от тревогите. Но как ще го направите?

Крауза изпука кокалчетата на пръстите си едно по едно.

– Мислех си – каза той бавно, – че ще трябва просто да го заведа до портата и да платя таксата за емиграция.

– Няма как да стане, така че забравете го. Има ли начин да го качите на кораба, без да минавате през портата?

Капитан Крауза изглеждаше притеснен.

– Тук са много строги с контрабандистите и ако те хванат, конфискуват кораба. Вие ме карате да рискувам кораба… себе си… и целия екипаж.

– Не ви карам да рискувате каквото и да било. Достатъчно съм заета да се тревожа за себе си. Просто ви казвам какво е положението. Ако ме питате, бих ви казала, че е лудост дори да опитвате.

Торби ги прекъсна:

– Капитан Крауза…

– А? Какво има, момко?

– Тетко ми каза да направя каквото ми наредите… Но съм сигурен, че не е имал предвид да си рискувате кожата заради мен. – Той преглътна. – Аз ще се оправя.

Крауза нетърпеливо размаха ръка.

– Не, не! – каза той сурово. – Базлим би искал да го направя… А дълговете се плащат. Дълговете винаги се плащат!

– Не ви разбирам.

– Няма нужда. Но Базлим би искал да те взема със себе си, така че това и ще направя. – Той се обърна към мама Шаум. – Въпросът е, как? Някакви идеи?

– Ммм… може би имам. Нека го обсъдим. – Тя се обърна. – Торби, скрий се отново на същото място и внимавай. Може да ми се наложи да изляза за малко.

На следващия ден, малко преди настъпването на вечерния час, голяма покрита носилка напусна Веселата улица. Един патрулен я спря и мама Шаум подаде главата си навън. Патрулният изглеждаше изненадан.

– Излизаш ли, майко? Кой ще се грижи за клиентите ти?

– Ключовете са у Мура – отвърна тя. – Но наглеждай заведението като добър приятел. Тя не е толкова строга с тях, колкото аз.

Мама Шаум сложи нещо в ръката му и то изчезна.

– Ще го направя. Цяла нощ ли ще бъдеш навън?

– Надявам се, че не. Но може би е по-добре да се сдобия с нощен пропуск, какво мислиш по въпроса? Иска ми се да се прибера направо вкъщи, като си свърша работата.

– Е, сега са малко по-строги с нощните пропуски.

– Още ли търсят хлапето на просяка?

– Всъщност, да. Но ние ще го хванем. Ако е избягало в провинцията, ще умре от глад, а ако е още в града, ще го заловим.

– Е, трудно бихте го объркали с мен. Какво ще кажеш да дадеш кратък пропуск на една стара жена, която трябва да направи лично посещение?

Тя облегна ръката си на вратата. Под нея се показа краят на една банкнота.

Той погледна към банкнотата и после извърна очи.

– До полунощ достатъчно ли ще бъде?

– Смятам, че ще бъде напълно достатъчно.

Той извади тефтера си и започна да пише. После скъса листа и го подаде на мама Шаум. Когато тя го взе, парите смениха собственика си.

– Не се бави след полунощ.

– Надявам се да се върна по-рано.

Той огледа носилката отвътре, а след това – антуража й. Четиримата носачи бяха стояли търпеливо, без да произнесат и дума. Което не беше изненадващо, предвид че нямаха езици.

– От гараж „Зенит“?

– Винаги наемам оттам.

– Разпознах ги. Добре са подбрани.

– По-добре ги разгледай хубаво. Някой от тях може да е хлапето на просяка.

– Тези огромни космати зверове? Хайде тръгвай, майко.

– Слава, Шол.

Носилката се вдигна и се понесе в тръс. Когато завиха зад ъгъла, тя накара носачите да забавят ход и дръпна всички завеси. След това потупа възглавницата до себе си.

– Наред ли е всичко?

– Смачкан съм – отговори един слаб клас.

– По-добре смачкан, отколкото екзекутиран. Ще се надигна малко. Скутът ти е кокалест.

В продължение на следващата една миля тя беше заета да преправя костюма си и да си слага бижута. Закри лице с воал, докато не останаха да се виждат само нейните живи черни очи. Когато приключи, тя подаде главата си навън и отправи нареждания към главния носач. Носилката зави надясно към космопорта. Когато стигнаха пътя, опасващ неговата висока непреодолима ограда, вече беше почти тъмно.

Портата за космонавтите се намираше в подножието на Веселата улица, а тази за пътниците – на изток от нея, в сградата за контрол на емиграцията. Отвъд нея, в района на складовете, беше Търговската порт – товарителна и изходяща митница. Няколко мили по-натам се издигаха портите на корабостроителницата. Но между тях и Търговската порта имаше малка порта, запазена за благородниците, които бяха достатъчно богати, за да притежават космически яхти.

Носилката стигна до оградата на космопорта близо до Търговската порта, обърна и продължи покрай оградата към нея. Търговската порта се състоеше от няколко порти, всяка от които представляваше товарен док, така че складовите камиони можеха да приближават към него на заден на ход и да разтоварят. А ревизорите на Саргон – да претеглят, измерят, класифицират, побутнат, отворят и облъчат стоката, преди тя да бъде пусната по подвижните ленти към другата страна на дока, където чакаха камионите на космопорта, за да бъде доставена на очакващите я кораби.

Тази нощ док номер три стоеше отворен; Волният търговец „Сису“ довършваше товаренето си. Капитанът наблюдаваше, спореше с ревизорите и ги подкупваше, както беше прието. Един младши корабен офицер му помагаше, водейки сметките с молив и бележник.

Покритата носилка се вмъкна между чакащите камиони и мина близо до дока. Капитанът на „Сису“ погледна нагоре, точно когато забулената дама в носилката надникна навън, за да види товаренето. Той погледна към часовника си и каза на младшия офицер:

– Имаме още един товар, Ян. Ти продължи с този камион, а аз ще дойда с последния.

– Да, сър.

Младият мъж се качи в каросерията на камиона и нареди на шофьора да кара. На негово място паркира празен камион. Той беше натоварен бързо, тъй като капитанът на кораба изглежда реши да спори с ревизорите за по-малко неща. После обаче не остана доволен и настоя стоките да се пренаредят. Главният хамалин се засегна, но капитанът го успокои, погледна отново към часовника си и каза:

– Имаме време. Не искам тези сандъци да се счупят, още преди да ги качим на кораба. Стоката струва пари. Така че нека го направим както трябва.

Носилката се беше придвижила покрай оградата. Скоро се стъмни. Забулената дама погледна светещия часовник на пръста си и подкара носачите в тръс.

Най-накрая те се приближиха към портата, запазена за благородници. Забулената дама подаде глава и се сопна:

– Отваряйте!

На портата имаше двама пазачи – единия седеше в малката караулнана стаичка, а другият безделничеше навън. Онзи отвън отвори портата, но я препречи жезъла си, когато настилката се опита да премине през нея. Пазачите я оставиха на земята, така че вратата й да сочи към портата.

Забулената дама извика:

– Махнете се от пътя ми! Отивам на яхтата на лорд Марлин.

Пазачът, който препречваше портата, се поколеба:

– Има ли пропуск милейди?

– Вие глупак ли сте?

– Ако милейди няма пропуск – каза той бавно, – може би милейди ще измисли някакъв начин да убеди стражата, че лорд Марлин я очаква?

Забулената дама беше просто глас в тъмното. Пазачът имаше достатъчно здрав разум, за да не се опитва да свети в лицето й. Той също така имаше достатъчно опит с благородници и вътрешно кипеше от яд.

– Ако настоявате да се правите на глупак, давайте – обадете се на милорд на яхтата му! Обадете му се и аз съм сигурна, че той ще остане доволен!

Пазачът от караулната стаичка излезе навън.

– Проблеми, Шон?

– Ъ, не.

Те се посъветваха, шепнейки. По-младият влезе вътре, за да се обади на яхтата на лорд Марлин, а другият изчака навън.

Но изглежда дамата не можеше да понесе повече нелепости. Тя отвори вратата на носилката със замах, изскочи навън и се втурна в караулната стаичка, последвана от смаяния пазач. Онзи, който се обаждаше, спря да натиска копчетата, без да успее да се свърже, после погледна нагоре… и му прилоша. Беше по-лошо, отколкото си бе представял. Посетителката не беше младо вятърничаво момиче, избягало от придружителите си. Беше разгневена матрона с достатъчно влияние да обрече човек на тежък труд или още по-лошо, и с темперамент, който й позволяваше да го направи. Той слушаше с отворена уста най-цветистия език, който имаше нещастието да чуе през всичките тези години, през които проверяваше дамите и джентълмените, влизащи през тази порта.

Докато вниманието на двамата пазачи беше монополизирано от богатата риторика на мама Шаум, една фигура се откъсна от носилката, промъкна се през вратата и продължи напред, докато не се изгуби в мрака на полето. Докато Торби тичаше, въпреки че във всеки момент очакваше убождането на зашеметяващия бластер, той се оглеждаше надясно за пътя, който се събираше с този, идващ откъм портата. Когато излезе на него, той се хвърли на земята и остана да лежи запъхтян.

Край портата мама Шаум спря, за да си поеме дъх.

– Милейди – каза един от стражите успокояващо, – ако просто ни оставите да проведем разговора…

– Забравете! Не, запомнете го добре! Защото утре ще ви се обади милорд Марлин.

Тя се втурна обратно към носилката си.

– Моля ви, милейди!

Тя ги игнорира и заговори рязко на робите; те вдигнаха носилката и затичаха в тръс. Ръката на единия пазач се спусна към колана му, защото го завладя усещане за голяма беда. Но после ръката му внезапно спря. Правилно или не, нямаше смисъл да рискува, като събаря носача на някоя дама, независимо какво можеше да е намислила.

Все пак, тя не беше направила нищо лошо.

Когато капитанът на „Сису“ най-накрая одобри товаренето на последния камион, той се качи в него, махна на шофьора да потегля, след това се придвижи напред.

– Ехо! – Той почука по задната страна на кабината.

– Да, капитане? – Гласът на шофьора се чуваше слабо.

– Има знак стоп там, където този път се слива с другия, който отива към корабите. Забелязах, че повечето от шофьорите не се съобразяват с него.

– Онзи там? По него никога няма движение. Има знак стоп, само защото благородниците го използват.

– Това имам предвид. Някой от тях може да изскочи оттам и тогава аз ще пропусна времето си за излитане заради глупава катастрофа с някой от вашите благородници. Могат да ме задържат тук за много деветници. Така че, защо не спреш?

– Както кажете, капитане. Вие плащате сметката.

– Така е.

Банкнота от половин стелар се провря през цепнатината на кабината.

Когато камионът намали, Крауза отиде до задната му врата. Когато спря, той се протегна надолу и издърпа Торби вътре.

– Тихо!

Торби кимна и потрепери. Крауза извади инструменти от джоба си и се зае с един от сандъците. Скоро отвори една от страните му, разгърна чувала вътре и започна да изхвърля листенца верга – безценни на всяка друга планета. Скоро в него зееше голяма дупка, а стотина паунда от цените листа бяха разпръснати из полето.

– Влизай!

Торби пропълзя вътре и се опита да се смали. Крауза дръпна чувала върху него, заши го, постави летвите обратно на мястото им и приключи, като го завърза и запечата с добра имитация на печата, който използваха ревизорите – беше ръчно изработен в работилницата на кораба. Той се изправи и избърса потта от лицето си. Камионът отиваше да остави товара си на „Сису“.

Той ръководеше самолично последното товарене с ревизора на Саргон от едната си страна, който проверяваше всеки сандък, всяка бала и всеки кашон, които отиваха в подемната машина. След това Крауза благодари на ревизора по подходящ начин и се качи в коша на машината, вместо на асансьора за пътници. Тъй като имаше човек в него, операторът го спусна с по-голямо внимание. Трюмът беше почти пълен и подреден за скока; имаше много малко свободно място. Екипажът започна да го допълва с товара от коша, дори капитанът помогна за един сандък. Когато кошът беше опразнен, те затвориха товарния люк и започнаха да го заключват за излизането в космоса. Капитан Крауза отново бръкна в джоба си и започна да отваря сандъка.

Два часа по-късно мама Шаум стоеше до прозореца в спалнята си и гледаше към космопорта. Тя погледна часовника си. Зелена ракета излетя от контролната кула; секунди по-късно колона от бяла светлина се издигна в небето. Когато шумът достигна до нея, тя се усмихна мрачно и слезе долу да ръководи бизнеса – Мура наистина не се справяше добре сама.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s