Злият магьосник и неговият вълшебен скиптър

Разказът е публикуван в брой 17 на списание „Тера фантастика“

Имало едно време един магьосник – толкова зъл, че светел в зелено от злоба. Той имал скиптър – не какъв да е, а вълшебен скиптър. Колкото бил зъл магьосникът, толкова бил добър скиптърът му. Махне с него към ранено кученце – и то се излекува, махне към небето, покрито с облаци – и грейва слънце. Затова магьосникът никога не махал със скиптъра си.

Добра вълшебница го била омагьосала скиптърът му винаги да върши по-добри дела от него.

Търсил злият магьосник под дърво и камък начин да направи скиптъра си отново зъл. Но нито в неговите прашни книги пишело нещо по въпроса, нито пък някой знаел начина. Той имал много познати зли магьосници, но те не били известни с това, че лесно споделят тайните си. Знаел, че ще се смеят зад гърба му и това го карало да позеленява още повече.

Веднъж, когато се събудил (а това било късно през нощта), злият магьосник заварил на прага си парцалив просяк. Посегнал той да го удари със скиптъра си (което било единственият начин да го ползва за зло дело), но просякът му проговорил.

– Постой, магьоснико – с дрезгав глас изхриптял той. – Знам разгадката на твоята загадка.

Магьосникът може да бил зъл, но не бил глупав. Винаги можел да убие просяка, но не можел да го върне от мъртвите дори с чудодейния си скиптър.

– Кажи, старче – отговорил магьосникът снизходително. – И ако думите ти ми харесат, може би ще те оставя да живееш.

– Не се страхувам от теб, свирепи – отговорил му просякът. – Стар съм и много съм патил. Но виждам, че неспособността да правиш злини те прави нещастен. А хорското нещастие ме натъжава.

Магьосникът помислил, че старият съвсем се е смахнал, и понечил да се прибере обратно в къщата си. Не било нужно да го убива, за да се отърве от него, а само да хлопне здраво вратата.

– Почакай, магьоснико – спрял го старецът. – Лекът за твоята трудност е отвара от кръв на девица.

– Нима смяташ, че не съм опитвал? – учудил се магьосникът.

– Знам за твоите опити. Но не ти трябва кръв от обикновена девица, а от мъжка девица.

Магьосникът от потрес изпуснал скиптъра си.

– Мъжка девица? Че има ли такова нещо?!

– Има и още как! – разхилил се старецът. – Но няма да ти е лесно да я откриеш.

– Че защо просто не отвлека момченцето на съседа? – попитал магьосникът. – Сигурно няма пет годинки, ще ми свърши работа, и то без да се разкарвам далеч.

– Както се досещаш, магьоснико, нужните неща трудно се намират. Трябва ти зрял мъж, над тридесет лета, запазил целомъдрието си. И не мисли да търсиш в манастира, там също няма.

– А къде тогава?

– Търси, магьоснико, търси. И когато го намериш, недей да го убиваш. Иначе магията няма да се развали. Няколко капки от кръвта ще са ти достатъчни.

Старецът се изхилил за последно и изчезнал в тъмнината. А магьосникът се размислил – къде да намери целомъдрен мъж? Не може да разпита из селото – местните ще го погнат с вили и факли. Другите магьосници нищо няма да му открият, а и ще започнат да го подиграват. Да попита някой вълшебник, онзи също едва ли ще му каже. Трудна щяла да е тази задача.

Стегнал си магьосникът багажа и тръгнал на път. Вървял и се подпирал на скиптъра си, така и така отдавна не го бил използвал по основното му предназначение. Отминал той девет села, в първите три не разпитвал – познавали го. В другите шест започнал да пита, но никой нищо не знаел. Най-накрая, в десетото село, наел стая в хана и седнал в кръчмата да изпие чаша вино. Съдържателката била жена.

– Кажи, стопанке – подхванал той, оставяйки ѝ няколко жълтици на тезгяха, – как вървят работите във ваше село?

– Хората сеят, жънат – казала жената разсеяно, но прибрала жълтиците. – Пък като свършат кърската работа, идват да отморят тука. Ти по каква работа си?

– Аз търся брат си – излъгал той. – Беше положил обет за целомъдрие преди години, та после не го свъртя в село, тръгна да скита по широкия свят. Майка и татко се поболяха, пратиха ме да го намеря.

– Имаме един тука, Божия напаст му викаме, не знам откъде се взе. Всички пъди от себе си – мъже, жени, добитък. Живее си сам-самин и не знаем с какво се изхранва. Някои казват, че бил магьосник.

– А колко е годишен? – попитал магьосникът.

– Тридесет и няколко лета поне. Ако ти е брат, пътниче, вземи го със себе си, омръзнало ни е от него.

Поблагодарил магьосникът и обещал, че ако това наистина е изгубеният му брат, начаса ще да го отведе оттам. Изчакал да се смрачи и тръгнал към къщата на Божия напаст в края на селото. Малко светел в тъмното, но по улицата нямало други хора.

В къщата все още светело. Потърпял магьосникът мъжът да изгаси лампата и да си легне и влязъл вътре. Но как щял да вземе кръв от магьосник?

Докато влизал в къщата, злият магьосник без да иска изскърцал с вратата. Притаил се в сенките и се ослушал. Нищо не се чувало. Продължил да се движи внимателно на светлината на злобата си, оглеждайки собите. Нямало нищо магическо. Отдъхнал си магьосникът.

Накрая намерил спящия мъж, извадил карфица от подгъва на робата си и го убол. Божия напаст писнал:

– Помощ, нападат ме!

– Млъкни, бе. Дошъл съм за кръвта ти, не за целомъдрието ти – с досада казал магьосникът и докато оня размахвал ръце, успял да събере няколко капки кръв.

И още преди да дотърчат съседите, магьосникът изчезнал. Бързал с всички сили към селото си да развали магията.

Три дена и три нощи магьосникът варил отварата. На третата нощ потопил върха на скиптъра си в нея и после махнал към вратата. Тя станала на трески.

Прибрал магьосникът скиптъра си и се усмихнал злокобно. Сега можел да продължи делото си.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s