5

ГЛАВА ПЕТА

Торби прекара следващите няколко часа в черните коридори извън разрушения си дом, където можеше да чуе, ако Тетко се върне, но и където щеше да има шанс да се скрие, ако се появи полицията.

По някое време започна да клюма, събуди се веднага и реши, че трябва да разбере колко е часът. Струваше му се, че е бодърствал поне седмица. Върна се обратно в къщата, намери свещ и я запали. Но единственият им часовник, стенният „Вечен“, беше счупен. Без съмнение радиоактивната капсула все още отчиташе вечността, но работата й беше безмълвна. Докато гледаше към часовника, Торби се застави да мисли практично.

Ако Тетко беше свободен, щеше да се върне. Но полицията го беше отвела. Дали щяха просто да го разпитат и да го пуснат?

Не, нямаше. Доколкото Торби знаеше, Тетко никога не беше причинявал вреда на Саргон. Но пък отдавна му беше известно, че Тетко не е просто някой безобиден стар просяк. Торби не знаеше защо Тетко прави нещата извън образа си на „безобиден стар просяк“, но беше ясно, че полицията знае или се досеща. Около два пъти в годината полицията „прочистваше“ руините като пускаше по няколко бомби със сълзотворен газ в най-очевидните дупки. Това означаваше просто, че две вечери трябваше да се спи някъде другаде. Но това беше силов набег. Искаха да арестуват Тетко и освен това търсеха нещо.

Полицията на Саргон следваше концепция, по-стара от правосъдието. Приемаха, че човек е виновен и го разпитваха с все по-силни методи, докато си признае… Методи толкова лоши, че арестувания бързаше да признае всичко, още преди да започнат да го разпитват. Но Торби беше сигурен, че полицията няма да изкопчи от Тетко нищо, което той самият не иска да им каже.

Следователно разпитите щяха да продължат дълго.

Сигурно обработваха Тетко дори в тази минута. Стомахът на Торби се преобърна.

Трябваше да го измъкне от лапите им.

Как? Как един молец можеше да атакува Президиума? Шансовете на Торби не бяха по-добри. Базлим можеше да се намира в някоя задна стаичка на районното управление, най-подходящото място за такава дребна риба. Но Торби интуитивно усещаше, че Тетко не е дребна риба… В този случай можеше да е навсякъде, дори в недрата на Президиума.

Торби можеше да отиде до районното управление и да попита къде са отвели покровителя му. Но поради репутацията на саргонската полиция, това решение изобщо не му хрумна. Ако се беше представил за най-близък роднина на разпитвания, щеше да се намери в друга затворена стаята, където щяха да го разпитват със същите силови методи, за да проверят отговорите (или липсата на такива), които бяха изстискали от Базлим.

Торби не беше страхливец. Просто знаеше, че вода не се пие с ножа. Каквото и да направеше за Тетко, трябваше да бъде направено индиректно. Не можеше да си търси „правата“, защото нямаше такива. Тази идея никога не му беше идвала наум. Подкупването беше възможност – за човек, чийто джоб е пълен със стелари. Торби имаше по-малко от два минима. Оставаше му само хитростта – а за това му беше нужна информация.

Той стигна до това заключение, след като си призна, че не съществуват реални шансове полицията да пусне Тетко. Но заради безумния шанс Базлим да успее да ги убеди да го пуснат, Торби му написа бележка, че ще дойде пак на другия ден, и я остави на рафта, който използваха за пощенска кутия. След това си тръгна.

Когато подаде глава на повърхността, беше нощ. Не знаеше дали е бил в руините половин ден или ден и половина. Това го накара да си промени плановете. Беше възнамерявал да отиде при Инга зарзаватчийката и да разбере какво знае тя. Поне нямаше полиция наоколо. Можеше да се движи свободно, докато избягваше нощния патрул. Но накъде? Кой можеше, и щеше, да му даде информация?

Торби имаше дузини приятели и познаваше стотици по лице. Но познатите му се влияеха от вечерния час. Виждаше ги само на дневна светлина и в повечето случаи не знаеше къде спят. Но имаше едно място, което не се влияеше от вечерния час. Веселата улица и съседните свърталища никога не затваряха. В името на търговията и за удобство на пребиваващите космонавти кръчмите, игралните зали и другите места, известни с гостоприемството си към непознати, намиращи се в района около космопорта, никога не затваряха вратите си. Обикновен човек, или дори освободен роб, можеше да остане там цяла нощ, въпреки че не можеше да си тръгне между вечерния час и зазоряване без риск да го хванат.

Този риск не безпокоеше Торби. Той не възнамеряваше да бъде забелязван, и въпреки че районът се патрулираше, той знаеше привичките на тамошните полицаи. Те се движеха по двойки и се придържаха към осветените улици, изоставяйки маршрута си, само за да се разправят с особено шумните форми на нарушаване на закона. Но особено полезно свойство на Веселата улица беше това, че клюките там често бяха с часове напред спрямо официалните новини и освен това обхващаха въпроси, пренебрегвани или примълчавани от лицензираните новинарски служби.

Някой от Веселата улица щеше да знае какво е станало с Тетко.

Торби навлезе в района на евтините забавления, катерейки се по покривите. Слезе по един улук в тъмен двор, придвижи се през него до Веселата улица, спря се до уличните фенери, огледа се нагоре и надолу по улицата за полицията и се опита да намери някой, когото познава. Имаше много хора, но повечето бяха чужденци в града. Торби познаваше всички собственици и почти всички работници на улицата, но не му се искаше да влиза в заведенията, за да не се окаже право в ръцете на полицията. Искаше да види някой, на когото има доверие и да го извика в тъмнината на двора.

Нямаше полиция, но и познати лица не се намираха, макар че – чакай малко, това е леля Сингхам.

Леля Сингхам беше най-добрата гадателка, работеща на Веселата улица. Тя винаги предсказваше успех. Ако нищо такова не се случеше, никой клиент не се оплакваше. Топлият глас на леля можеше да убеждава. Някои твърдяха, че подобрява собствените си успехи, защото предава информация на полицията, но Торби не вярваше в това, защото Тетко не вярваше. Тя беше добър източник на новини и Торби реши да рискува – най-много да каже на полицията, че той е жив и на свобода… Което полицията вече знаеше.

Зад ъгъла отдясно на Торби беше кабарето „Небесен порт“. Леля разстилаше килимчето си близо до входа, очаквайки клиентите, излизащи оттам след края на представлението. Торби внимателно погледна на двете страни и притича покрай стената почти до кабарето.

– Псст! Лелче!

Тя се огледа, изуми се, след това лицето й стана безизразно. Почти без да мърда устни каза достатъчно високо, че той да я чуе:

– Изчезвай, синко! Скрий се! Да не си полудял?

– Лелче… Къде го държат?

– Пропълзи в някоя дупка и после скрий дупката при себе си. Определили са награда!

– За мен? Глупости, лелче. Никой няма да плати награда за мен. Само ми кажи къде го държат. Знаеш ли?

– Никъде.

– Как така „никъде“?

– Не знаеш ли? О, горкото момче! Те го екзекутираха.

Торби беше толкова потресен, че не каза нищо. Въпреки, че Тетко говореше за времето, когато ще бъде мъртъв, Торби никога не го приемаше насериозно. Той не можеше да си представи, че Тетко някога ще бъде мъртъв.

Той не чу следващите й думи. Трябваше тя да му ги повтори:

– Ченгета! Изчезвай!

Торби погледна зад рамото си. Двама патрулни, които идваха насам – трябваше да изчезва! Но беше хванат в капан между улицата и голата стена. Без никакви ниши, освен входа към кабарето… Ако влезеше там, както беше облечен, бидейки този, който е, управителят просто щеше да извика патрула.

Но нямаше къде другаде да отиде. Торби обърна гръб на полицията и влезе в тясното фоайе на кабарето. Вътре нямаше никого. Течеше последното действие и дори амбулантните търговци не се виждаха. Недалеч от входа имаше стълба и върху нея – кутия с прозрачни букви, които служеха да се сменят надписите, с които обявяваха изпълнителите. Торби ги видя и му хрумна идея, която би накарала Тетко да се гордее със своя ученик. Торби грабна кутията и стълбата и излезе навън.

Не обръщайки внимание на приближаващите се полицаи, сложи стълбата под малкия осветен навес, който покриваше входа и се наведе над него, обърнал гръб на патрулните. По-голямата част от тялото му беше осветена, но главата и раменете му бяха в сянката над реда лампи. Започна методично да сваля буквите, които изписваха името на основния изпълнител.

Полицаите спряха точно под него. Торби се опита да не трепери и работеше с постоянното равнодушие на наемник с безинтересна работа. Той чу как леля Сингхам се провиква:

– Добър вечер, сержант.

– Добра да е, лелче. Какви лъжи разправяш тази вечер?

– Лъжи, как ли пък не! Виждам в твоето бъдеще мило младо момиче, с ръце, изящни като крилца. Покажи ми дланта си и може би ще успея да прочета името й.

– А жена ми какво ще каже? Нямам време за приказки тази вечер, лелче.

Сержантът погледна работника, сменящ надписа, потърка брадичката си и каза:

– Трябва да седим на гюме за пикльото на стария Базлим. Не си ли го виждала?

Той отново погледна към работата, която се вършеше над него и очите му леко се разшириха.

– Щях ли да стоя тук да си обменям слухове, ако знаех нещо?

– Хмм… – той се обърна към партньора си. – Рой, отиди да провериш заведението на Аса и не забравяй тоалетните. Аз ще наглеждам улицата.

– Окей, серж.

Старшият патрулен се обърна към гадателката, докато партньорът му се отдалечаваше:

– Тъжна история, лелче. Кой можеше да повярва, че старият Базлим е шпионирал против Саргон, бидейки сакат?

– Кой наистина? – Тя се залюля напред. – Вярно ли е, че е умрял от страх, преди да го екзекутират?

– Имал е отрова. Бил е наясно какво ще стане. Умрял е, още преди да го извадят от дупката му. Капитанът беше бесен.

– Ако вече е бил мъртъв, защо са екзекутирали?

– Хайде, хайде, лелче, законът трябва да се спазва. Екзекутираха го, въпреки че на мен това не ми е по вкуса. – Сержантът въздъхна. – Тъжен свят е това, лелче. Помисли за горкото момче, подведено от този стар негодник… И сега капитанът и комендантът искат да зададат на момчето въпросите, които смятаха да зададат на стареца.

– Това с какво ще им помогне?

– С нищо, вероятно. – Сержантът побутна някакъв боклук от канавката с края на палката си. – Но ако бях на мястото на младежа, знаех, че старецът е мъртъв, и не знаех отговорите на трудни въпроси, щях вече да съм много, много далеч оттук. Щях да намеря някой фермер далеч от града, на когото е нужна евтина работна ръка и не се интересува от градските произшествия. Но тъй като не съм, само да ми попадне пред очите, ще го арестувам и ще го завлека при капитана.

– Вероятно сега се крие между редовете в някоя бобена нива, треперейки от страх.

– Сигурно. Но по-добре така, отколкото да се разхожда наоколо без глава на раменете. – Полицейският сержант погледна надолу по улицата и извика: – Добре, Рой. Идвам при тебе. – Докато се отдалечаваше, погледна пак към Торби и каза: – Лека, лелче. Ако го видиш, извикай ни.

– Ще го направя. Слава на Саргон.

– Слава.

Торби продължи да се прави, че работи и се опита да не трепери, докато полицията бавно се изтегляше. Клиентите се изсипаха от кабарето и леля поде напева си, обещаващ слава, щастие и светъл поглед към бъдещето само за една монета. Торби се канеше да слезе, да остави нещата обратно във входа и да избяга, когато една ръка го хвана за глезена.

– Какви ги вършиш?

Торби замръзна, после разбра, че това е просто управителят, ядосан че му развалят надписа. Без да поглежда надолу, Торби каза:

– Какво сбърках? Вие ми платихте да сменя тази мигалка.

– Аз?!

– Да, разбира се. Вие ми казахте… – Торби погледна надолу, престори се, че е изумен и изтърси: – Не бяхте вие.

– Разбира се, че не съм бил. Слизай долу.

– Не мога. Държите ме за глезена.

Мъжът го пусна и отстъпи, докато Торби слизаше.

– Не знам кой идиот ти е казал… – Той млъкна, когато лицето на Торби се показа на светлината. – Ей, това е просячето!

Торби се затича, а мъжът се опита да го сграбчи. Провираше се между пешеходците, докато виковете „Патрул! Патрул! Полиция!“ зад него нарастваха все повече. После отново се оказа в тъмния двор, и пълен с адреналин се покатери по водосточната тръба като по стълба. Не спря, преди да остави зад себе си няколко дузини покриви.

Седна срещу гърнето на един комин, пое си дъх и се опита да мисли.

Тетко беше мъртъв. Не можеше да е вярно, но беше. Старият Поди не би го казал, ако не знаеше със сигурност. Защото… Защото главата на Тетко сигурно стоеше набита на копие в основата на пилона в същата тази минута, заедно с главите на другите нещастници. Торби си го представи за миг и най-накрая рухна, плачейки неудържимо.

След дълго време вдигна глава, изтри лице с кокалчетата на пръстите си и се изправи.

Тетко беше мъртъв. А какво трябваше да направи той сега?

Във всеки случай, Тетко не им беше позволил да го разпитват. Торби почувства горчива гордост. Тетко винаги е бил хитър. Те го хванаха, но той се смя последен.

Добре, а сега какво да прави?

Леля Сингхам го предупреди да се скрие. Поди съвършено ясно му предложи да изчезне от града. Добър съвет – ако искаше да си остане също толкова висок, както досега, трябваше да се намира извън града още преди зазоряване. Тетко щеше да очаква от него да се бие, не да седи и да чака ченгетата. За Тетко вече нищо не можеше да се направи, Тетко беше мъртъв – стоп!

„Когато умра, трябва да намериш един човек и да му предадеш съобщение. Мога ли да разчитам на теб? Нали няма да сглупиш и да забравиш?”

Да, Тетко, можеш! Не съм забравил – ще го предам! Торби за пръв път този ден си спомни защо се върна вкъщи рано: космическия кораб „Сису“ се намираше в порта, а неговият капитан беше в списъка на Тетко. „Първия, който се появи“ – така беше казал Тетко. Не сглупих, Тетко. Почти успях, но си спомних. Ще го направя, ще го направя! Торби разбра с ожесточено активизиране, че това съобщение сигурно е последното, най-важно нещо, което Тетко трябваше да предаде – нали казаха, че бил шпионин. Добре, той ще му помогне да довърши работата си. Аз ще го направя, Тетко. Ще им го върнеш тъпкано!

Торби не изпитваше угризения за „измяната“, която смяташе да извърши. Докаран тук като роб против волята си, той не чувстваше лоялност към Саргон и Базлим никога не се беше опитал да му внуши такава. Най-силното, което изпитваше към Саргон, беше суеверен страх и дори той бледнееше пред нуждата му от отмъщение. Той не се страхуваше нито от полицията, нито от самия Саргон. Просто искаше да ги избегне за достатъчно дълго време, така че да изпълни желанието на Базлим. След това… Е, надяваше се да изпълни делото, преди да го екзекутират.

Ако „Сису“ още е в порта…

О, трябваше да е! Първо трябваше да провери със сигурност, че корабът не е отлетял… Не, първо трябваше да намери убежище, преди да се съмне. Сега беше милион пъти по-важно да се скрие от ченгетата, защото трябваше да свърши нещо за Тетко.

Да се скрие, да разбере дали „Сису“ не е излетял, да предаде съобщение на капитана… И да го направи, докато всеки патрулен в района го търси. Може би трябваше да се добере до корабостроителниците, където не го познаваха, да се промъкне вътре и обратно по дългия път към порта и да намери Сису. Не, това беше глупаво. Почти го хванаха там просто защото не познаваше района. Тук познаваше всяка сграда и повечето от хората.

Но му трябваше помощ. Не можеше да излезе на улицата, да спре първия космонавт и да го попита. Кой му беше достатъчно близък, за да помогне… рискувайки да си има неприятности с полицията? Зиги? Глупости, Зиги щеше да го предаде за наградата. Зиги би продал собствената си майка за два минима – той смяташе, че който не се грижи за себе си на първо, второ и последно място, е глупак.

Кой друг? Торби осъзна, че повечето от приятелите му са на неговата възраст и също толкова ограничени в ресурсите. Повечето от тях не знаеше как да намери през нощта и определено не можеше да се мотае на дневна светлина и да чака някой от тях да се появи. А колкото до онези няколко, които живееха със семействата си на известни адреси, не можеше да се сети дори за един, на когото можеше да се довери и който нямаше да позволи на родителите си да се обадят в полицията. Повечето честни граждани от нивото на Торби полагаха неимоверни усилия да си гледат собствената работа и да поддържат добри отношения с полицията.

Трябваше да се обърне към някой от приятелите на Тетко.

Той задраска и този списък почти толкова бързо. В повечето случаи не знаеше колко обвързващо е приятелството – кръвно братство или просто познанство. Единственият, когото можеше да намери и който беше възможно да помогне, беше мама Шаум. Тя ги беше приютила веднъж, когато ги бяха изгонили от пещерата им с повръщащ газ и тя винаги предлагаше добра дума и студена напитка на Торби.

Той се размърда, наближаваше разсъмване.

Мама Шаум държеше кръчма и пансион от другата страна на Веселата улица и близо до вратата за екипажа на космопорта. Половин час по-късно, пресякъл много покриви, два пъти слизал и качвал се в странични дворове и веднъж гмурнал се през осветената улица, Торби се озова на нейния покрив. Не посмя да се появи на вратата й – свидетелите щяха да я принудят да извика патрула. Помисли си за задния вход и поклеча между кофите за боклук, преди да реши, че се чуват твърде много гласове от кухнята.

Но когато стигна до покрива, беше почти светло. Не беше трудно да намери обичайния път до покрива, но видя, че и капандурата, и ключалката бяха достатъчно здрави, за да предотвратят взлом с голи ръце.

Той отиде до гърба на къщата с намерението да пробва задната врата. Беше почти на разсъмване и беше наложително да се скрие. Погледна надолу и забеляза вентилационни отвори за ниския таван, по един от всяка страна. Бяха широки почти колкото раменете му и дълбоки колкото гръдния му кош – но водеха вътре в сградата.

Бяха покрити, но след няколко минути и много одрасквания, успя да отвори един. След това проведе нелеката задача да се прехвърли над ръба с краката напред и да се промъкне в дупката. Побра се до бедрата, парцалите му се закачиха за острите ръбове на капака и той заседна като коркова тапа. Долната му половина беше вътре в къщата, гърдите, главата и ръцете стърчаха навън като гаргойл. Не можеше да помръдне, а небето просветляваше.

С пръзгане на петите и чиста сила на волята успя да скъса парцалите и да влезе навътре, почти изпадайки в безсъзнание от удара в главата. Той полежа мирно, след това издърпа капака как да е обратно. Нямаше вече да спира вредителите, но можеше и да излъже окото от четири етажа височина. Малко след това разбра, че едва не е паднал от тези четири етажа.

Таванът беше подходящ само за пълзене. Той започна да търси на ръце и колене вратичката, която трябваше да се намира тук – люк за ремонт и инспекция. След като потърси известно време и нищо не намери, вече не беше уверен, че такова нещо изобщо съществува. Знаеше, че някои къщи го имат, но пък не беше много наясно с къщите – никога не беше живял в тях.

Не го намери, докато изгревът не го освети през вентилационните отвори. Намираше се напред, от страната на улицата.

И беше завинтен отвътре.

Но не беше толкова здрав, колкото капандурата. Той се огледа, намери тежко острие, оставено от някой работник и го използва, за да подкопае дървения капак. Когато разхлаби една от връзките, спря и погледна през дупката.

Отдолу имаше стая. Той видя легло с фигура в него.

Торби реши, че късметът е на негова страна. Само един човек, който можеше да бъде убеден да извика мама Шаум, без да вдига тревога. Той дръпна глава, пъхна пръста си и опипа наоколо. Докосна резето, после, без да съжалява, си счупи нокътя, докато освобождаваше болта. След това безшумно повдигна вратичката на люка.

Фигурата в леглото не помръдна.

Той се сниши, увисна на върховете на пръстите си, скочи от оставащата малка височина и падна колкото можеше по-тихо.

Човекът в леглото беше седнал с пистолет в ръка, насочен към него.

– Доста време ти отне – каза той. – Слушах те в продължение на час.

– Мамо Шаум! Не стреляй!

Тя се наведе напред, оглеждайки го внимателно.

– Хлапето на Базлим! – тя поклати глава. – Момче, на нищо не приличаш… И си по-горещ от огън в дюшек. Кой дявол те доведе тук?

– Не знаех къде другаде да отида.

Тя се намръщи.

– Предполагам, че това е комплимент… Но бих предпочела цирейната чума, ако можех да избирам.

Тя стана от леглото по нощница, големите й боси крака шляпаха по пода. Погледна през прозореца към улицата долу.

– Ченгета тук, ченгета там, ченгета, проверяващи всяко заведение на улицата по три пъти на нощ и плашещи клиентите ми… Момче, предизвикваш повече размирици, отколкото съм виждала от бунтовете в заводите насам. Защо нямаше милостта да пукнеш?

– Няма ли да ме скриеш, мамо?

– Кой казва, че няма. Още никого не съм предавала. Но това не значи, че ми харесва – тя го изгледа намръщено. – Кога за последно яде?

– Ъъ, не помня.

– Ще ти намеря нещо. Едва ли ще можеш да го платиш? – Тя го изгледа строго.

– Не съм гладен. Мамо Шаум, „Сису“ още ли е в порта?

– А? Не знам. По-точно знам, там е. Двама от неговите хора бяха тук снощи. Защо?

– Трябва да предам съобщение на капитана. Трябва да го видя, просто трябва!

Тя простена от крайно раздразнение.

– Първо събужда порядъчна работеща жена от първия й сън. Натрапва й се с риск за живота, крайниците и разрешителното й. Чудовищно мръсен, надран и окървавен и със сигурност ще използва чистите ми кърпи, предвид цените на пералните. Не е ял и не може да плати за храната си… И сега добавя сол в раната, като иска да му изпълнявам поръчки!

– Не съм гладен… И няма значение дали ще се изкъпя. Но трябва да видя капитан Крауза.

– Не ми давай заповеди в собствената ми спалня. Пораснал прекалено много и непляскан достатъчно, това си ти, доколкото познавам стария хаймана, с когото живееше. Ще трябва да изчакаш, докато се появи някой от момчетата от „Сису“ по-късно през деня, за да мога да предам бележка за капитана. – Тя се обърна към вратата. – Водата е в каната, хавлията – на закачалката. Ако обичаш, се измий.

Тя излезе.

Къпането го ободри и като намери стягаща пудра на тоалетната масичка, Торби посипа с нея драскотините си. Тя се върна и остави пред него две филии хляб с голямо парче месо между тях, добави купа с мляко и излезе, без да говори. Торби не смяташе, че ще може да яде след смъртта на Тетко, но откри, че може – беше престанал да се тревожи, когато за пръв път видя мама Шаум.

Тя се върна:

– Гълтай последната хапка и влизай вътре. Казаха, че щели да претърсят всяка къща.

– А? Тогава ще изляза и ще бягам.

– Млъквай и ме слушай. Влизаш вътре.

– Къде?

– Тук – каза тя и посочи.

– Тук?

До прозореца в ъгъла имаше вградено шкафче и едновременно място за сядане, недостатъкът беше в размера му. Беше широко колкото един човек, но на дължина беше три пъти по-късо.

– Не мисля, че ще мога да вляза вътре.

– И ченгетата така ще решат. Бързо. – Тя отвори капака, извади някакви дрехи, повдигна далечния край на кутията откъм стената, която водеше към съседната стая, което разкри дупка в стената. – Мушни си краката вътре и не си мисли, че си първият, който трябва да лежи тихо.

Торби влезе в кутията, пъхна крака в отверстието и легна. Затворен, капакът щеше да се намира на няколко инча над лицето му. Мама Шаум хвърли върху него дрехи и го покри.

– Добре ли си?

– Да, разбира се. Мамо Шаум? Той наистина ли е мъртъв?

Гласът й стана почти нежен.

– Да. Жалко е, но е вярно.

– Сигурна ли си?

– Аз също се съмнявах, защото го познавам. Затова се разходих до пилона да видя. Мъртъв е. Но това ще ти кажа, момко, лицето му беше ухилено, все едно ги е надхитрил… И той ги надхитри. Изобщо не им харесва, когато някой не изчака да го разпитат. – Тя пак въздъхна – Плачи сега, ако имаш нужда, но тихо. Ако чуеш някой да влиза, не дишай.

Капакът се захлопна. Торби отначало се чудеше дали изобщо ще може да диша, но откри, че вероятно има отвори за въздух. Беше задушно, но търпимо. Той обърна глава, за да махне дрехите от носа си.

След това поплака и заспа.

Събуди се от гласове и стъпки, но си спомни къде е, преди да се опита да седне.

Капакът над него се отвори, после се хлопна, което накара ушите му да запищят.

Мъжки глас се провикна:

– Нищо няма в тази стая, серж!

– Ще видим. – Торби позна гласа на Поди. – Пропуснал си люка отгоре. Донеси стълбата.

Гласът на мама Шаум каза:

– Там няма нищо, освен вентилация, сержант.

– Казах, че ще видим.

След няколко минути добави:

– Подай ми факлата. Хмм… права сте, майко, обаче той е бил тук.

– Как?

– В край на къщата е счупен капакът и прахът е разместен. Мисля, че е влязъл оттук, слязъл е в спалнята ви и е излязъл.

– Светци и дяволи! Можеше да ме убият в леглото ми! Така ли ни пази полицията?

– Нищо ви няма. Но по-добре поправете капака, иначе току-виж при вас се преселили змии заедно с братовчедите си. – Той помълча. – Смятам, че се е опитал да остане в този район, но е решил, че е прекалено горещо и се е върнал в руините. Ако е така, ще го изкараме оттам, още преди да се стъмни.

– Смятате ли, че е безопасно да се върна в леглото си?

– Защо би се интересувал от стара торба с лой като вас?

– Как не ви е срам да говорите така! А тъкмо щях да ви предложа нещо да си прочистите гърлото от прахта.

– Така ли? Нека слезем в кухнята тогава и да го обсъдим. Може и да съм се объркал.

Торби чу как си тръгват, чу как махат стълбата. Накрая се осмели да диша.

По-късно тя се върна, мърморейки си и отвори капака.

– Може да се разкършиш. Но бъди готов да скочиш обратно. Три пинта от най-доброто ми Полицейско!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s