Ако книгите се пишеха самички

Разказът е публикуван в Алманах „Фантастика“ 2013-2014 гг.

Сандро се събуди рано сутринта – около единайсет часа. Протегна се, изръмжа и разтърси чорлавата си черна коса. Днес беше ден за писане, но вече не смяташе да драска като идиот по хартията или пък да трака по клавиатурата като побъркан. От десетина дена беше горд собственик на Миниатюрна работилница за писане, известна още като „Машината” в творческите среди. Въпреки че името й беше глупаво, машинката се беше превърнала в най-добрия приятел на писателя – сама развиваше идеята, граматиката и правописът й бяха безупречни, а най-хубавата част беше, че собственикът й можеше да редактира всичко, излязло от нея, според вкусовете си. Тя съчетаваше в себе си най-модерна компютърна технология с вграден изкуствен интелект, връзка с най-големите библиотеки за художествена литература в Мюнхен, Ню Йорк и Сидни и най-добрия творчески софтуер, разработен от такива светила като новата надежда на полската фантастика Анджей Лепак, родния писател Джузепе Мацини и американеца Пол Сандерс.

Сандро се надигна от леглото, направи си кафе с машината за еспресо и седна пред терминала.

– Добро утро, Мини! – поздрави той, докато хващаше косата си с ластика.

– Добро утро, шефе! – отвърна му топлият контраалт на машината. Той за пореден път се възхити на мекия й глас, който създаваше илюзията, че има жена в стаята. Младият писател обичаше вдъхновението му да се лее под действието на неуловимото дамско присъствие, но мразеше ефектите, съпътстващи наличието на истинска жена – вечното мърморене, космите, задръстващи каналите в банята, и търчането до магазина в седем сутринта за дамски превръзки.

– Е, Мини, ще работим ли днес?

– И още как, шефе! Нова идея ли имаш?

– Да. Имаме четири дни да сътворим нещо гениално.

– Окей, записвам. Може да я кажеш вече.

Младежът се усмихна на последната реплика – хитрушата беше проектирана да се преструва на секретарка от плът и кръв, затова понякога се изразяваше крайно неспецифично за машина. Всъщност тя записваше целите разговори с автора, защото винаги имаше вероятност той да каже между другото някоя идея, към която да иска да се върне после.

– Добре – промърмори Сандро след кратък размисъл. – Ще пишем любовна история с фентъзи елементи. Работно заглавие „Любовната история на Джак и Джил”.

– А защо Джак и Джил, шефе? Не е ли по-добре да използваме наши си, италиански имена?

– Италианските имена не са модерни сега – тросна се Сандро и продължи поучително: – Имената трябва да са международни, за да се покаже колко е космополитен авторът, а и читателите му. За предпочитане е винаги да се избират такива имена, все едно героите живеят в Ню Йорк.

– Добре, шефе. Отбелязах си – каза делово Мини като истинска секретарка.

– Минаваме нататък – прозя се Сандро. – Основни компоненти – любовна история и фентъзи приключение. За Джак и Джил вземи стандартния тест за съвместимост на расите и подбери две различни раси оттам. За днес искам да ми опишеш двамата герои и срещата им.

– Окей, шефе.

– Сега излизам, като се върна привечер, ще ми кажеш докъде си стигнала.

Мини се залови незабавно за работа, а Сандро започна да се приготвя за излизане. Взе душ, среса си косата, облече ластичен клин и фланелка и отиде да хване аеробуса за града. Градският транспорт беше учудващо редовен за предградията на Милано, затова само за десет минути младежът успя да стигне до Пиаца Дуомо. Отиде на пазар, след това му се обадиха да го поканят на купон…

Прибра се с последния бус някъде по малките часове и едва успя да улучи вратата на къщата си. Свлече се на леглото и моментално заспа, без дори да си събуе обувките.

На следващия ден се събуди със страшен махмурлук, който заля с олимпийско количество кафе, и седна да инспектира прогреса на историята си. Поинтересува се от броя написани знаци и думи, после се опита да издуха падналите пред лицето му кичури коса, които му пречеха да размишлява.

– Искам различната расова принадлежност на двамата герои отначало да раздели влюбените, но обстоятелствата да ги съберат – каза, щом успя да изтрезнее достатъчно, за да си събере мислите. След това реши, че е гладен, и излезе на пицария с приятелите си.

Върна се по-късно вечерта, а машината беше приключила с писането. Когато обаче поиска да погледне готовите страници, откри, че достъпът му е блокиран.

– Vaffanculo! – ядоса се не на шега. – Cazzo di Budda! Porca madoska! – редеше и риташе корпуса. Най-накрая я остави и отиде да си легне.

На третия ден пристигна приятелят му Бепе – компютърджията. Двамата заедно ръчкаха машината, а по едно време Сандро обърна цялата къща, за да намери къде е записал администраторската парола. Машината обаче не я прие, така че накрая Бепе вдигна ръце и си отиде вкъщи, за да обмисли нова стратегия. Щом си замина, машината измърка:

– Шефе, няма ли да ми кажеш какво искаш за по-нататък?

– Че каква полза има, като не мога да видя какво си написала?! – развика се той.

– Исках да те изненадам – нацупи се тя. – Но щом си решил да се държиш гадно… Ще ти покажа началото, ако ми кажеш как продължава.

В нормалното си състояние Сандро едва ли би се съгласил да го изнудват по този начин, но на следващия ден вече трябваше да праща историята. Затова след като повика още малко („Che cazzata machina!”), най-накрая даде нужните указания – героите трябваше да се измъкнат от затрудненото положение посредством находчивостта си и любовта да възтържествува накрая.

Машината започна да просветва с диодчета, след което изплю на екрана началото на историята. Сандро погледна и се втрещи – беше изпълнила всяко едно от изискванията му, обаче как…

За Джил беше избрала да е скелетка, лудо влюбена в Джак, а той на свой ред беше човек-хипохондрик, ужасен до смърт от вида на кости. Откъсът свършваше дотам, където Джил и Джак се срещаха съвсем случайно край реката – Джил миеше кокалите си с речна вода, а Джак разхождаше болонката си. Джил се влюби лудо в него и хукна да го гони, а Джак заряза кученцето и с писъци търти да бяга накъдето му видят очите.

Сандро опули очи и известно време остана замръзнал на мястото си – само болното му любопитство го възпря да не дръпне шалтера веднага. Вместо това взе двойна доза успокоителни и заспа като пън.

Няколко часа по-късно Мини беше свършила работата си. Сандро уморено се довлече до нея с лошото предчувствие, че ще види идеята си разбита на парченца, а парченцата – увесени да съхнат. И не сбърка. Ето как продължаваше новелата.

Джак бягаше от Джил колкото му държат краката, но когато стигнаха извън града, и двамата бяха пленени от зъл некромант, който искаше да извърши ритуал с тях. Затвори ги край едно езеро, за да не му се пречкат, докато се подготви, а Джак доплува до островчето в средата му, за да се спаси от Джил. Тя обаче успя да научи от книгите на некроманта как се ходи по вода и тръгна към своята голяма любов.

Джак драпаше да избяга, но Джил вече го настигаше, затова той се покачи на единственото дърво на острова в опит да се спаси. Джил също се заизкачва по дървото и когато стигна достатъчно близо, го хвана за блузата. Джак започна да се съпротивлява яростно и накрая успя да я събори на земята. Опънатият клон, на който седеше, обаче го изстреля нагоре, той прелетя над езерото и падна от другата му страна. Джил се опита да повтори номера, но нямаше кого да използва за противотежест, а пък и изглежда си беше природно тъпа, защото не се сети да вземе близкия голям камък. Вместо това опита да излезе от другата страна на езерото, но там имаше плътна невидима преграда, която не я пускаше.

През това време Джак стигна до града и вдигна на крак карабинерите, които хванаха некроманта в разгара на приготовленията, а Джил взеха за свидетел. Без да губи време, Джак се цани за хамалин на товарен бус и замина на север. След няколко месеца некромантът най-накрая беше осъден на две години в пандиза за опит за извършване на тъмен ритуал, а Джил пуснаха да си ходи. Тя намери отново книгите му и направи магия за откриване на истинската любов. Магията безпогрешно я насочи към едно селце в Алпите, където Джак преживяваше от овчарство. Джил го омагьоса да я следва обратно към града им, след което го затвори в едно мазе от страх, че може да избяга пак, докато тя търси тайната рецепта на любовния еликсир.

Тъй беше последният ден преди крайния срок, Сандро се принуди да го изпрати, заедно с писмо, в което моли за отсрочка, за да напише нещо по-добро. Каква беше изненадата му обаче, когато получи отговора на главния редактор. “Caro ragazzo, esso e fantastico!” пишеше той и го молеше за още разкази в същия стил.

– Опропасти ми идеята! – развика се Сандро по посока на машината, веднага щом успя да осмисли писмото.

– Не е вярно! – обидено му отвърна тя.

– А редакторът хареса бозата, която си написала!

– И ти ми се сърдиш за това?

Двамата покрещяха още малко, но най-накрая Сандро се помири с машината („Scuzi, cara.”) и я потупа извинително по корпуса. Дори обеща да й купи допълнително памет, ако тя продължи да му пише такива възхитителни пародии.

И всички заживяха щастливо, с изключение на Джак, който едва преживяваше на хляб и вода в мазето.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s