4

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Кракът на Торби го боля два дни, иначе освобождението изобщо не промени живота му. Но той наистина ставаше неефективен като просяк – стройният здрав юноша не можеше да изпроси толкова подаяния, колкото слабичкото момченце. Често Торби сменяше Базлим на обичайното му мястото, но след това старецът го изпращаше по поръчения или вкъщи да учи. Обаче един от тях винаги беше на площада. Базлим понякога изчезваше, със или без предупреждение; когато това се случеше, Торби беше длъжен да стои цял ден на площада, да отбелязва пристиганията и заминаванията, да си води бележки наум за търга на роби, и да събира информация за трафика в двете посоки чрез контакти около порта, в пивниците и сред незабулените жени.

Веднъж Базлим изчезна за двойна деветница; нямаше го още когато момчето се събуди. Отсъствието му се проточи много повече, отколкото беше отсъствал досега. Торби си повтаряше, че старецът може да се грижи за себе си, но често го спохождаха видения как се въргаля мъртъв в някоя канавка. Но продължаваше да следи нещата на площада, включително три търга, и записваше всичко, което беше видял и което беше успял да разбере.

След това Базлим се върна. Единственият му коментар беше:

– Защо си записвал, а не си запомнял?

– Запомних всичко. Но се страхувах, че може да забравя нещо, беше толкова много.

– Хмммм.

След завръщането си Базлим изглеждаше дори по-тих и по-сдържан от преди. Торби се чудеше дали не го е разочаровал, но Базлим никога не отговаряше на такива въпроси. Накрая една нощ старецът каза:

– Синко, така и не решихме какво ще правиш, след като аз си отида.

– А? Мислех, че сме се разбрали, Тетко. То си е мой проблем.

– Не, аз само го отложих… Заради дебелоглавия ти инат. Но не мога да чакам повече. Имам заповеди за теб и ти ще ги изпълниш.

– Почакай, Тетко! Ако си мислиш, че можеш да ме накараш да те напусна…

– Млъкни! Казах, „след като си отида“. Когато умра, а не когато замина по работа… Трябва да намериш един човек и да му предадеш съобщение. Мога ли да разчитам на теб? Нали няма да сглупиш и да забравиш?

– Разбира се, че не, Тетко. Но не искам да говориш така. Ти ще живееш още дълго. Може дори да ме надживееш.

– Възможно е. Но няма ли да млъкнеш и да ме изслушаш, а след това да направиш това, което ти кажа?

– Да, сър.

– Ще намериш един човек. Може да отнеме известно време – и ще му предадеш съобщението. След това той ще ти каже да направиш нещо… предполагам. Ако ти каже, искам да направиш точно каквото ти е казал. Ще го направиш ли?

– Разбира се, Тетко, ако това е, което искаш.

– Можеш да го броиш за последна услуга към стария човек, който се опита да постъпи правилно спрямо тебе и който можеше да се справи по-добре, ако имаше тази възможност. Това е последното нещо, което искам от теб, синко. Недей да ми палиш свещи в храма, само направи тези две неща: предай съобщението и направи каквото този човек ти каже.

– Ще го направя, Тетко – тържествено отговори Торби.

– Добре, да се захващаме за работа.

„Човекът“ се оказа един от петима души. Всеки от тях беше капитан на кораб, разменен търговец не от Деветте свята, но отвреме-навреме вземащ товар от портовете в Деветте свята. Торби се замисли над списъка:

– Тетко, аз си спомням само един от тези кораби да е кацал тук.

– Всички са идвали, по едно или друго време.

– Може да мине доста време, преди дори един от тях да се появи.

– Възможно е да минат години. Но когато се случи, искам да предадеш съобщението точно.

– На някой от тях? Или на всички?

– На първия, който дойде.

Съобщението беше кратко, но не беше лесно, тъй като беше на три езика, в зависимост от това кой ще го получи, и никой от езиците не беше познат на Торби. А Базлим не му обясни думите, той искаше да го научи наизуст и на трите езика.

След като Торби се запъна за седми път в първата версия на съобщението, Базлим запуши уши.

– Не, не! Не така, синко. Акцентът ти!

– Правя всичко по силите си – отговори сърдито Торби.

– Знам. Но искам съобщението да бъде разбрано. Слушай, спомняш ли си онзи път, когато говорих с теб в съня ти?

– А? Аз спя всяка нощ. И сега ми се спи.

– Още по-добре – Базлим го постави в лек транс. Беше му трудно, защото Торби вече не беше толкова податлив, колкото като дете. Но Базлим се справи, записа съобщението в хипнопеда и го включи, давайки на Торби да го прослуша с постхипнотичното внушение, че трябва да го произнася перфектно, когато се събуди.

Така и стана. Втората и третата версия му бяха внушени на следващата нощ. После Базлим многократно го проверяваше, назовавайки името на капитана и кораба, за да изведе всяка от версиите.

Базлим никога не пращаше Торби извън града. Робът трябваше да има пътно разрешение, а освободеният роб трябваше да се регистрира на влизане и излизане. Но пък го изпращаше из цялата метрополия. Три деветници след като Торби беше научил съобщенията, Базлим му поръча да предаде бележка, която трябваше да отнесе в района на корабостроителниците, а този район принадлежеше по-скоро на Саргон, отколкото на града.

– Вземи си картата на освободен роб и остави купичката тук. Ако те спре полицай, кажи му, че си търсиш работа в корабостроителниците.

– Той ще помисли, че съм откачил.

– Но ще те пусне. Там използват освободени роби, като метачи и прочее. Носи бележката в устата си. Кого ще търсиш?

– Нисък риж мъж – повтори Торби, – с голяма брадавица от лявата страна на носа. Държи закусвалня срещу главната врата. Без брада. Трябва да си купя месен пай и да му дам бележката с парите.

– Правилно.

На Торби му хареса разходката. Той не се чудеше защо Базлим го праща на полудневно пътешествие, вместо да видеофонира съобщението. Хората от тяхната класа не се ползваха от такива луксове. А що се отнася до императорската поща, Торби никога не беше изпращал или получавал писма и щеше да сметне пощата за много рисков начин за изпращане на съобщения.

Маршрутът му следваше една арка на космопорта през заводския район. Тази част на града го привличаше; тук винаги се случваше нещо, беше пълно с живот и шум. Торби лавираше между трафика, водачите го ругаеха, а той им отвръщаше бойко. Надничаше във всяка отворена врата, чудейки се за какво служат всички тези машини и защо свободните хора биха стояли цял ден на едно и също място – или пък бяха роби? Не, не би могло, робите не се допускаха до машини, освен на плантациите – имаше метежи по този повод предната година и Саргон беше вдигнал ръка в полза на гражданите.

Беше ли вярно, че Саргон никога не спи и вижда всичко, което се твори из Деветте свята? Тетко каза, че това са глупости, че Саргон е човек като всички останали. Но ако е така, как беше успял да стане Саргон?

Той подмина заводите и заобиколи корабостроителниците. Никога не беше стигал толкова далеч. Няколко кораба бяха тук за основен ремонт, а два малки се строяха, сгушени в дантелени скелета от стомана. Корабите накараха сърцето му да олекне и му се прииска да отпътува нанякъде. Знаеше, че е пътувал с кораб два – или може би три пъти? – но това беше отдавна и той определено нямаше предвид пътуване в робски кораб.

Беше толкова развълнуван, че едва не подмина закусвалнята. Видът на Главната порта му припомни – беше два пъти по-голяма от другите, пазеше се от стражи, и имаше голям знак, извиващ се над нея, с печата на Саргон над него. Закусвалнята беше точно срещу нея. Торби се вклини в трафика, изливащ се през портата и отиде до нея.

Човекът зад тезгяха не беше този, който му беше нужен. Малкото коса, която имаше, беше черна и на носа му нямаше брадавица.

Торби повървя по пътя, уби половин час и се върна. Неговият човек все още го нямаше. Продавачът го забеляза, затова Торби пристъпи напред и каза:

– Имате ли сок от слънчеви плодове?

Мъжът го огледа:

– А пари?

Торби беше свикнал да го карат да доказва платежоспособността си. Извади монетата. Мъжът я грабна и му отвори бутилка.

– Не пий на бара, столовете ми трябват.

Имаше много свободни столове, но Торби не беше обиден; той осъзнаваше социалното си положение. Премести се, но не много назад, за да не го обвинят, че иска да открадне бутилката, след това дълго време отпива от нея. Клиентите идваха и си отиваха. Той разглеждаше всеки с надеждата, че може червенокосият да дойде да обядва точно сега. Услушваше се за всеки шум.

Накрая продавачът го погледна.

– Да не се опитваш да изтъркаш бутилката?

Тъкмо приключих, благодаря. – Торби се приближи да я остави и каза: – Предния път, когато бях тук, зад тезгяха имаше червенокос мъж.

– Приятел ли си на Ред? – погледна го мъжът.

– Е, не съвсем. Просто бях свикнал да го виждам, когато идвам да изпия един сок, или…

– Покажи си пропуска.

– Какво? Аз не…

Мъжът посегна към китката на Торби. Но професията на Торби го беше направила майстор в избягването на ритници, шамари, бастуни и други. Мъжът хвана само въздух.

Мъжът бързо заобиколи тезгяха, но беше късно – Торби вече се беше шмугнал в трафика. Беше вече на средата на улицата, след като два пъти избегна опасността на косъм, когато установи, че тича към портата – а продавачът вече викаше на стражата.

Торби се обърна и започна да се провира между трафика обратно. За щастие, той беше натоварен; по този път се пренасяха товари за корабостроителниците. Още на три пъти едва не попадна под колите, видя странична уличка, която свършваше в автострадата, шмугна се между два камиона, прекоси уличката колкото можеше по-бързо, зави в първата алея, пребяга я, скри се зад една пристройка и зачака.

Не чуваше преследване.

Беше преследван вече толкова пъти, че не се паникьоса. Бягството обикновено се състоеше от две части – първо, прекъсване на контакта и второ – оттегляне, за да се разграничи от инцидента. Първото вече беше извършено. Сега трябваше да излезе от района, без да го усетят – на бавен ход и без подозрителни движения. За да се измъкне, беше тичал в посока обратна на града, беше завил наляво в страничната уличка, после пак наляво в алеята. Сега се намираше почти зад закусвалнята, което беше подсъзнателна тактика. Преследвачите винаги се придвижваха от центъра навън. Закусвалнята беше единственото място, където не го очакваха. Торби изчисли, че след пет-десет минути прадавачът ще бъде обратно на работното си място, а стражата – при портата. Никой от тях не можеше да остави поста си без наблюдение. Накратко, Торби можеше да продължи по алеята и да тръгне към къщи.

Той се огледа. Наоколо беше търговски район, неокопиран още от заводи. Бъркотия от малки магазинчета, дребни фирми, бордеи и безнадеждно незначителни предприятия. Торби се намираше близо до гърба на малка ръчна пералня, където имаше стълбове, простори и дървени легени. От една тръба в пристройката излизаше пара. Вече знаеше точно къде се намира – през две врати от закусвалнята; спомняше си ръчно направената табела: „ВЕЛИКОЛЕПНО РЪЧНО ПРАНЕ – най-ниски цени“.

Можеше да заобиколи покрай тази сграда, но трябваше първо да провери. Той залегна и погледна зад ъгъла на пристройката към другия край на алеята.

О, о! – Двама патрулни идваха по алеята… Той беше сбъркал! Не бяха оставили работата така, а бяха вдигнали тревога. Той се дръпна назад и се огледа. Пералнята? Не. Пристройката? Патрулните щяха да я проверят. Нямаше избор, освен да се бяга – и да попадне право в ръцете на друг патрул. Торби знаеше колко бързо полицията може да отцепи района. Близо до площада можеше да се провре през мрежата им, но тук беше на непознат терен.

Очите му се спряха на захабен леген… и той се озова под него. Едва се събираше – коленете опираха брадичката му и имаше трески в гърба си. Страхуваше се, че парцалите му се подават, но беше твърде късно да ги прибере. Чу, че някой идва.

Стъпките дойдоха до легена и той спря да диша. Някой стъпи на легена и се качи на него.

– Здравей, майчице! – гласът беше мъжки. – Отдавна ли си навън?

– Достатъчно отдавна. Внимавай с този стълб, ще събориш дрехите.

– Да си виждала едно момче?

– Какво момче?

– Подрастващо, високо почти колкото възрастен. С мъх на брадата. Парцаливи бричове, без сандали.

– Някой мина оттук – гласът на жената над него отговаряше безразлично. – Бягаше, все едно дяволът го гони. Даже не го видях – завръзвах ей тая връв тук.

– Това е нашият човек! Накъде отиде?

– Прескочи оградата и се шмугна между онези къщи.

– Благодаря, майчице! Да вървим, Джуби.

Торби чакаше. Жената продължаваше да върши онова, с което се занимаваше. Краката й мърдаха и легенът скърцаше. След това слезе и седна отгоре му. После леко похлопа по него.

– Стой на мястото си – каза меко тя. След миг чу как отиде някъде.

Торби чака, докато костите му не изгниха. Но беше решил, че ще стои под легена до тъмно. Щеше да бъде рисковано, защото след вечерния час нощният патрул проверяваше всички, освен благородниците, но напускането на този район на дневна светлина беше станало невъзможно. Торби не можеше да разбере защо са го удостоили с тази чест – да го търсят стражниците, но нямаше желание да разбира. Той чуваше някой – жената? – да ходи по двора.

Поне час по-късно той чу скърцането на несмазани колела. Някой почука по легена.

– Когато вдигна легена, бързо влизай в количката. Тя е пред теб.

Торби не отговори. Дневната светлина го удари в очите, той видя малка ръчна количка – и вече беше в нея, като се опитваше да се свие колкото може. Над него се посипа пране. Но преди да покрие погледа му, той видя, че легенът вече не лежи на открито – беше ограден отвсякъде с прострени чаршафи.

Две ръце оправиха вързопите над него и гласът каза:

– Стой мирно, докато не ти кажа да мърдаш.

– Добре… И ви благодаря милион пъти! Ще ви се отплатя някой ден.

– Забрави – тя дишаше тежко. – Някога имах мъж. Сега той е в мините. Не ме интересува какво си направил – никого не бих предала на патрула.

– О! Съжалявам.

– Млъкни.

Малката количка се блъскаше и клатеше, и Торби почувства, че вече са на паваж. Понякога спираха, жената вземаше някой вързоп, нямаше я няколко минути, връщаше се и пускаше мръсни дрехи върху количката. Торби приемаше всичко това с дългото търпение на просяк.

Много по-късно количката слезе от паважа. Тя спря и жената каза с тих глас:

– Когато ти кажа, излез от дясната страна и бягай. Бързо.

– Добре. Благодаря още веднъж!

– Млъквай.

Количката се блъска още малко, забави се, без да спира и тя отсече:

– Сега!

Торби отхвърли покривалото, изскочи навън и се приземи на крака с едно движение. Пред него имаше проход между две сгради, сервизен път от алеята до улицата. Той се затича, но след малко погледна през рамо. Количката беше изчезнала. Така и не видя лицето й.

Два часа по-късно Торби беше в своя район. Отпусна се до Базлим.

– Лоша работа.

– Защо?

– Ченгета. Цели отряди.

– Милостиня, добри господине! Глътна ли го? Милостиня в името на вашите родители!

– Разбира се.

– Вземи купичката. – Базлим се надигна на ръце и коляно и тръгна да си върви.

– Тетко! Не искаш ли да ти помогна?

– Стой тук.

Торби остана, подразнен, че Тетко не остана за пълния доклад. Той се забърза към къщи, още щом се стъмни. Намери Базлим в кухнята-умивалня, вещите му бяха пръснати около него и той ползваше едновременно рекордера и книгопроектора. Торби хвърли поглед на отворената страница, видя че не може да я прочете и се зачуди на какъв език е – беше странен, всички думи бяха от по седем букви, нито повече, нито по-малко.

– Здравей, Тетко. Да започна ли с вечерята?

– Няма място… И време. Яж хляб. Какво стана днес?

Торби му разказа, докато дъвчеше хляба. Базлим само кимна.

– Лягай, трябва да те хипнотизирам. Дълга нощ ни чака.

Материалът, който Базлим искаше той да запомни, се състоеше от фигури, дати и безкрайни трисричкови безсмилени думи. Лекият транс беше сънливо приятен, както и монотонният глас на Базлим от рекордера.

По време на една от почивките, когато Базлим му беше наредил да се събуди, той попита:

– Тетко, за кого е това съобщение?

– Ако някога имаш шанс да го предадеш, ще разбереш; няма да се съмняваш. Ако не можеш да си го спомниш, кажи му да те постави в лек транс; то ще се върне.

– На кого?

– На него. Няма значение. Спи ти се. Заспиваш. – Базлим щракна с пръсти.

Докато рекордерът жужеше, Торби осъзна смътно, че Базлим тъкмо е влязъл. Носеше изкуствения си крак, което повлия на Торби със сънена изненада. Тетко обикновено го носеше само вкъщи. Веднъж Торби подуши дим и си помисли замаяно, че нещо гори в кухнята и че трябва да иде да провери. Но не можеше да помръдне, а безсмислените думи продължаваха да се нижат в ушите му.

След това разбра, че дудне това, което е научил, обратно на Тетко.

– Правилно ли го казах?

– Да, сега заспивай и спи през останалата част от нощта.

На сутринта Базлим го нямаше. Торби не беше изненадан. Тетко беше станал още по-непредсказуем напоследък. Той закуси, взе купичката си и тръгна към площада. Бизнесът беше слаб. Тетко беше прав – Торби вече изглеждаше твърде здрав и добре нахранен за тази професия. Може би трябваше да се научи да си изкълчва ставите като баба Змеица. Или да си купи лещи с катаракти в тях.

Следобеда в порта се приземи товарен кораб извън разписание. Торби направи обичайните справки и разбра, че това е Волният търговец „Сису“, регистриран в порт Нова Финландия, Шива III.

Обичайно, това щеше да е незначителна информация, която щеше да предаде на Тетко, когато го види. Но капитан Крауза от „Сису“ беше един от петимата, на които трябваше да предаде съобщение, някога.

Това го подразни. Той не трябваше да търси капитан Крауза – това беше за далечното бъдеще, защото Тетко беше жив и здрав. Но може би Тетко би искал да знае, че този кораб е пристигнал. Разменните търговци идваха и си отиваха, никой не знаеше кога, и понякога оставаха в порта само няколко часа.

Торби си помисли, че може да стигне до вкъщи само за пет минути – и Тетко щеше да му благодари за това. В най-лошия случай щеше да му се скара, че е напуснал площада, но дявол да го вземе, щеше да разбере всичко, което е пропуснал, от клюките.

Торби тръгна.

Руините на стария амфитеатър заемаха около една трета от периферията на новия. Една дозина дупки водеха надолу към лабиринта, който преди е обслужвал бараките на робите. Безчислени маршрути водеха под земята от тези неофициални входове към частта, която Базлим си беше избрал за жилище. Двамата с Торби сменяха маршрутите на случаен принцип и избягваха да ги виждат как влизат или излизат.

Този път Торби бързаше. Отиде до най-близкия – и го подмина; имаше полицай до него. Продължи нататък, все едно отива до малката будка на зарзаватчията на улицата, обрамчваща руините. Той спря и заговори собственичката:

– Здрасти, Инга. Да ти се намира някой узрял пъпеш, който се каниш да изхвърлиш?

– Няма пъпеши.

Той показа пари.

– Какво ще кажеш за онзи големия? За половин цена няма да забележа изгнилото петно. – Той се приближи. – Какво става?

Очите й се завъртяха към патрулния.

– Изчезвай.

– Набег?

– Казах, изчезвай.

Торби пусна монета на тезгяха, взе един камбанков плод и тръгна, смучейки сока. Въобще не бързаше.

Предпазливото разузнаване му показа, че полицията е заградила целите руини. На един от изходите група дрипави троглодити се беше сгушила тъжно под погледа на патрулен. Базлим беше изчислил, че поне петстотин души живеят в подземните руини. Торби не го вярваше съвсем, защото рядко виждаше някой друг да влиза или пък чуваше някого вътре. Успя да разпознае лицата само на двама от затворниците.

Половин час по-късно и все по-разтревожен с всяка минута, Торби намери вход, за който полицията явно не знаеше. Оглежда го няколко минути, после се стрелна иззад плетеницата от треви и се шмугна в него. След като вече беше влязал, бързо свикна с пълната тъмнина и започна да се движи внимателно, ослушвайки се. Говореше се, че полицията има очила, с които вижда в тъмното. Торби не беше сигурен дали това е вярно, тъй като винаги му беше лесно да им избяга, когато навън е паднал мрак. Но не смяташе да рискува.

Наистина имаше полицаи долу. Той чу двама и ги видя заради факлите, които носеха. Ако ченгетата наистина можеха да виждат в тъмното, тези двамата явно не бяха оборудвани за това. Определено търсеха някого, парализаторите им бяха извадени. Но те бяха на чужда територия, а Торби – на своя. Като истински спелеолог, той познаваше тези коридори както езикът му познаваше зъбите му. Беше си проправял път през тях в пълен мрак по два пъти на ден в продължение на години.

За момента почти го бяха хванали, но Торби продължи напред, за да избегне факлите. Заобиколи една дупка, която водеше на долното ниво, продължи напред, шмугна се в един вход и зачака.

Ти стигнаха до дупката, погледнаха тесния перваз, по който Торби беше поел така небрежно в тъмното, и един от тях каза:

– Ще ни трябва стълба.

– А, ще намерим стълби или шахта.

Те тръгнаха обратно. Торби почака малко, след това се върна и се спусна в дупката.

След няколко минути беше близо до входа на жилището си. Той оглежда, услушва се, души и чака, докато не се увери, че няма никого наблизо. После пропълзя до вратата и се протегна към отвора за пръста на ключалката. Докато се протягаше, вече знаеше, че нещо не е наред.

Вратата я нямаше, имаше само дупка.

Той замръзна, напрягайки всяко сетиво. Усети чужда миризма, но не беше прясна и не се чуваше дишане. Единственият звук идваше от капенето на чешмата в кухнята.

Торби реши, че трябва да види. Огледа назад, не видя сияние, протегна се навътре за копчето за светлината и го завъртя на „затъмнено“.

Нищо не се случи. Завъртя ключа последователно във всички позиции, но светлина нямаше. Той влезе вътре, избягвайки нещо, което задръстваше спретнатата всекидневна на Базлим, отиде в кухнята и потърси свещите. Не бяха на обичайното си място, но ръката му докосна една от тях. Намери кибрита и я запали.

Руини и разрушение!

Повечето от щетите изглеждаха причинени в резултат на претърсване, което не обръща внимание на стойността на вещите, а цели само скорост и задълбоченост. Всеки шкаф, всеки рафт беше разсипан, храната се търкаляше по пода. В голямата стая дяшеците бяха разкъсани, а пълнежът разпилян. И все пак в разрушенията се чувстваше някакъв вандализъм, ненужен и безсмислен.

Торби се огледа с извиращи от очите му сълзи и трепереща брадичка. Но когато намери близо до вратата изкуствения крак на Тетко, лежащ на пода, като че ли е мъртъв, а механизмът му стъпкан от ботуши, той се разрида и остави свещта на земята. Взе счупения крак, прегърна го като кукла, отпусна се на пода и започна да го люлее, докато стенеше.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s