2

ГЛАВА ВТОРА

Раните на Торби заздравяваха – външните по-бързо, а вътрешните доста по-бавно. Старият просяк донесе втори дюшек и го постави в другия ъгъл на стаята. Но Базлим понякога се събуждаше от допира на малко топло вързопче до гърба си и така разбираше, че момчето пак е сънувало кошмар. Той спеше леко и ненавиждаше да дели постелята си с някой друг, но в такива моменти никога не гонеше Торби.

Понякога момчето викаше в съня си, без да се събужда. Веднъж обаче Базлим се разбуди от виковете на Торби:

Мамо, мамо!

Без да включва светлината, той бързо пропълзя до дюшека на момчето и се наведе над него.

Спокойно, синко, всичко е наред.

Татко?

Спи, синко. Ще събудиш мама. – И добави: – Аз ще остана с теб. Нищо не те застрашава, успокой се. Нали не искаме да събудим мама?

Добре, татко.

Старецът чакаше, почти без да диша, докато не се вкочани и чуканчето на крака не го заболя. Когато се убеди, че момчето е заспало, пропълзя в собствената си постеля.

Този инцидент накара старецът да опита хипноза. Преди много години, когато Базлим все още имаше два крака, две очи и нямаше причина да проси подаяния, беше изучил това изкуство. Но той въобще не харесваше хипнозата, дори с лечебна цел – вярваше почти религиозно в суверенността на индивида. Хипнотизирането на други хора не пасваше на основните му правила в живота.

Но сега положението беше критично.

Той беше уверен, че Торби е бил отнет от родителите си толкова малък, че даже не ги помнеше. Целият му живот представляваше поредица от сменящи се в безпорядък господари – част от тях лоши, други още по-лоши, всички опитващи се да сломят духа на „непослушното“ момче. Торби добре помнеше някои от тях и ги описваше ярко и образно с помощта на жаргона, усвоен на улицата. Но постоянно объркваше местата и времената. Мястото винаги беше някой чифлик, домакинство или колиба на прекупвач, а не конкретна планета на някое слънце. (По отношение на астрономията той беше чудовищно невеж и изключително неосведомен в галактографията.) А времето беше просто „преди“ и „след“, „кратко“ или „дълго“. Тъй като всяка планета имаше своя продължителност на деня и годината и свой метод за датиране, които се съгласуваха научно в стандартни секунди, определени точно от радиоактивния разпад; в стандартни години на люлката на човечеството, с обща отправна точка – моментът на първия скок от тази планета, Сол ІІІ, до нейния спътник; беше невъзможно неграмотното момче да датира нещо по този начин. За Торби Земята беше мит, а „ден“ беше промеждутъкът от ставане до лягане.

Базлим не можеше да отгатне възрастта на момчето. То приличаше на подрастващо момче от Земята, неповлияно от мутации, но всичките му предположения биха се базирали на недоказуеми предпоставки. Вандорианците и итало-грифите например приличаха на земните си предци, но вандорианците достигаха пубертета за три пъти по-дълго време. Базлим си спомни странната стара история за дъщерята на консула, чийто втори съпруг бил правнук на първия, а тя надживяла и двамата. Мутациите невинаги се проявяваха във външния вид.

Можеше дори човек да си представи, че момчето е „по-старо“ в стандартни секунди от самия Базлим. Космосът е дълбок и човечеството се е приспособило по различни пътища към различни условия на живот.

Няма значение“, помисли си той. „Момчето е малко и има нужда от помощ.“

Торби не се страхуваше от хипнозата, думата не означаваше нищо за него, нито пък Базлим му обясни.

Веднъж след вечеря старецът просто каза:

Торби, искам да направиш нещо.

Разбира се, Тетко. Какво?

Легни на леглото си. След това аз ще те приспя и ще си поговорим.

А? Имаш предвид в обратен ред, нали?

Не. Това е друг вид сън. Ще можеш да разговаряш.

Торби беше подозрителен, но се съгласи. Старецът запали свещ и угаси светещите панели. Използва пламъка, за да съсредоточи вниманието му и започна да произнася древните монотонни внушения, които го заставяха да се отпусне, да стане сънлив… да заспи.

Торби, ти спиш, но ме чуваш. Можеш да ми отговаряш.

Да, Тетко.

Ще спиш, докато не ти кажа да се събудиш. Но ще можеш да отговаряш на всеки мой въпрос.

Да, Тетко.

Спомни си кораба, на който те докараха тук. Как се казваше той?

– „Веселата вдовица“. Само че ние не го наричахме така.

Спомни си как попадна на кораба. Сега си в него – виждаш го. Спомняш си всичко вътре. Сега се върни там, откъдето се качи на него.

Момчето се напрегна, без да се събужда:

Не искам!

Аз съм до теб. Нищо не те заплашва. И така, как се казва това място? Върни се там. Погледни го!

Час и половина по-късно Базлим беше още клечеше до спящото момче. Пот течеше на ручейчета по лицето му, тресеше го. За да върне момчето до времето, което му беше нужно, трябваше да го застави да преживее отново онези изпитания, които бяха отвратителни дори на Базлим, който вече беше стар и обръгнал. Нееднократно Торби се съпротивляваше, и Базлим не го винеше – вече можеше да изброи всички белези по гърба на момчето и да посочи кой негодник е оставил всеки от тях.

Но Базлим постигна целта си: добра се до дълбините на паметта му, до най-ранното му детство, до страшния момент, когато детето е било отнето от родителите си.

Остави момчето в дълбока кома, докато събираше разпокъсаните си мисли. Последните няколко спомена бяха толкова болезнени, че старецът започна да се съмнява, че е взел правилното решение, когато реши да потърси източника на проблемите.

Нека да видим… Какво намери той?

Момчето беше родено свободно. Беше уверен в това още преди хипнозата.

Родният му език беше системният английски, въпреки че говореше с акцент, чийто произход Базлим не можеше да установи. Пречеше му това, че момчето беше говорило на този език като съвсем малко. Така произходът му се стесняваше до Земната хегемония и дори беше възможно (но не много вероятно) то да се е родило на Земята. Това беше изненада за него, той мислеше, че родният му език е интерлингве, тъй като говореше на него по-добре, отколкото на другите три, които знаеше.

Какво още? Родителите на момчето със сигурност бяха мъртви, доколкото можеше да се вярва на обърканите и замъглени от ужас спомени, които Базлим измъкна от главата му. Но не можа да разбере нито фамилното им име, нито да ги идентифицира по какъвто и да било начин – те бяха просто „мама“ и „татко“. Така че Базлим се отказа от смътните си планове да се опита да прати вест на роднините на момчето.

Но нека накара това изпитание, през което беше прекарал момчето да донесе някаква полза…

Торби?

Момчето простена и се размърда:

Да, Тетко.

Ти спиш. И няма да се събудиш, докато не ти кажа.

Няма да се събудя, докато ти не ми кажеш.

Когато ти кажа, ще се събудиш изведнъж. Ще се чувстваш добре и няма да си спомняш за какво сме си говорили.

Да, Тетко.

Ще забравиш. Но ще се чувстваш добре. След половин час пак ще ти се доспи. Ще ти кажа да отидеш в леглото си, ти ще си легнеш и наистина ще заспиш. Ще спиш цяла нощ, ще спиш добре и ще сънуваш приятни сънища. Повече няма да сънуваш кошмари. Повтори.

Повече няма да сънувам кошмари.

И никога повече няма да имаш кошмари. Никога.

Никога.

Татко и мама не искат да ти се присънват лоши сънища. Те са щастливи и искат и ти да бъдеш щастлив. И когато ти се присънят те, сънят ще бъде радостен.

Радостен сън.

Всичко е наред, Торби. Започваш да се събуждаш. Събуждаш се и не си спомняш за какво сме си говорили. Но повече няма да сънуваш лоши сънища. Събуди се, Торби.

Момчето седна, отвори очи, прозя се и се ухили.

Виж ти, май заспах. Но не можах да ти помогна. Не се получи, нали?

Всичко е наред, Торби.

Трябваха още няколко сесии, за да се успокоят призраците и кошмарите да намалеят и да изчезнат. Базлим не притежаваше достатъчна техника, за да премахне напълно лошите спомени; те все още съществуваха. Успя само да внуши на Торби не се чувства нещастен от тях. Но дори и да беше достатъчно способен, пак нямаше да въздейства на паметта му: той упорито вярваше, че опитът на човека принадлежи само нему и дори най-лошото не може да му бъде отнето без негово съгласие.

Колкото по-спокойни ставаха нощите на Торби, толкова по-зает ставаше самият той през деня. Отначало Базлим винаги държеше момчето при себе си. След закуска те докуцукваха до Площада на свободата, където Базлим се просваше на паважа, а Торби стоеше или клечеше зад него, и преструвайки се, че умира от глад, протягаше купичката си. Винаги подбираха мястото си така, че да пречат на минувачите, но само толкова, че полицията да не ги изгони. Торби бързо разбра, че дежурните на площада полицаи само заплашват, но рядко прибягват към действия: договорките с Базлим бяха благотворни за зле платената полиция.

Торби бързо изучи древната професия – усвои, че мъжете, които вървяха с жени, даваха по-често, но трябваше да се обръща с призиви за милосърдие към жената. Да проси от сама жена обикновено беше чиста загуба на време (с изключение на жените от простолюдието). От сам мъж можеше да получи с равна вероятност и подаяние, и ритник, а подпийналите космонавти бяха особено щедри и в двете. Базлим го беше научил да оставя няколко монети в купата си, но не дребни пари или монети с голяма стойност.

В началото Торби подхождаше идеално за новата си професия: малък, полугол, покрит с рани – само външният му вид предизвикваше жалост. За нещастие, скоро започна да изглежда по-добре. Базлим поправи този недостатък с помощта на грим, рисувайки сенки под очите му и хлътнатини на бузите му. Отвратително на вид пластмасово приспособление на пищяла му представляваше „язва“, много приличаща на истинска. Полята със захарен сироп, тя привличаше мухите, което я правеше още по-отвратителна – хората отклоняваха поглед, докато пускаха монети в купата.

По-трудно беше да се скрие подобреното му препитание, макар че той се източи на височина за година-две и си остана мършав, въпреки обилното ядене два пъти на ден и спокойния сън.

Торби получаваше улично възпитание безплатно. В Джабалпор, столицата на Джабал и Деветте свята, главната резиденция на Саргон Велики, живееха повече от три хиляди просяци с разрешително и два пъти повече улични търговци; тук имаше повече магазини за грог, отколкото храмове, и повече храмове, отколкото в който и да е друг град от Деветте свята, както и неизчислимо количество крадци с взлом, татуировчици, търговци на наркотици, улични проститутки, автокрадци, съмнителни сарафи, джебчии, гадатели, улични крадци, убийци и мошеници, големи и малки. Обитателите му се хвалеха, че на разстояние не повече от едно ли от колоната до космопорта, там където свършва Авеню девет, може да се купи всичко, което се намира в изследваната част на Вселената, от космически кораб до десет зрънца звезден прах, от сриването на нечия репутация до сенаторска тога заедно със сенатора в нея.

Технически Торби не принадлежеше към подземния свят, защото имаше законен статус (роб) и позволена професия (просяк). Въпреки това той се намираше сред утайката, при това я гледаше отдолу-нагоре. На социалната стълбица нямаше по-ниски стъпала.

Като роб той се научи да лъже и краде толкова естествено, колкото другите деца се научават на прилично поведение, и дори доста по-бързо. Но Торби забеляза, че тези общоизвестни способности могат да израснат до висше изкуство в съмнителните части на града. Когато порасна и изучи езика и улиците, Базлим започна да го праща сам по разни поръчения, да купува храна и понякога да работи без него, когато старецът оставаше вкъщи. Така попадна, както се казва, в „лоша компания“, ако някой може да попадне под абсолютната нула.

Веднъж се върна с празна купичка. Базлим не каза нищо, но момчето обясни.

Виж, Тетко, не съм се върнал с празни ръце! – похвали се то. Изпод парцалите си извади причудлив шал и гордо го показа.

Базлим не се усмихна и дори не го докосна.

Откъде го взе?

Получих го в наследство!

Очевидно. Но от кого?

От една дама. Хубавичка беше.

Дай да видя монограма… М-м-м… Вероятно лейди Фашия. Да, тя е хубавичка, предполагам. Но защо още не си в затвора?

Но, Тетко, това беше лесно! Зиги ме научи. Той знае всички трикове. Много е ловък – трябва да го видиш.

Базлим се замисли – как да научи на морал едно улично котенце? Нямаше смисъл да обсъжда абстрактни етични норми, момчето нямаше нужната подготовка, нито пък подходящ пример около себе си, за да ги разбере.

Торби, защо искаш да си смениш професията? Вярно, в нашата работа трябва да плащаш комисионна на полицаите, да си плащаш вноските в гилдията, да даваш пари в храма по време на църковните празници, но пък за нищо друго не трябва се безпокоиш. Нима някога сме били гладни?

Не, Тетко – но виж! Сигурно струва почти стелар!

Най-малко два, бих казал. Но прекупвача на крадени вещи ще ти даде два минима, ако не се поскъпи. Трябваше да си донесъл повече от това в купичката си.

Е… Ще стана по-добър. И е по-забавно от просенето. Трябва да видиш как го прави Зиги.

Да, виждал съм как работи Зиги. Изкусен е.

Той е най-добрият!

Но все пак предполагам, че щеше да краде още по-добре, ако имаше две ръце.

Е, може би, но пък за това ти трябва само една ръка. А и Зиги ме учи да използвам и двете поотделно.

Това е добре. Може да ти потрябва – не знаеш кога и на теб ще ти остане само една ръка като на Зиги. Знаеш ли как Зиги изгуби ръката си?

А?

Известно ли ти е наказанието, ако те хванат?

Торби не отговори. Базлим продължи:

Една ръка за първото престъпление – ето какво е заплатил Зиги, за да изучи занаята си. О, той е добър, предвид че все още се занимава с него. Знаеш ли с какво се заплаща за втория път? Не само с втората ръка. Знаеш ли?

Торби преглътна:

Не съм сигурен.

Смятам, че ти е известно, просто не искаш да си спомниш. – Базлим прокара палец по гърлото си. – Ето какво грози Зиги. Следващия път ще го екзекутират. Негова светлост съдията смята, че момче, което не се научи от първия път, едва ли ще се научи от втория.

Но Тетко, аз няма да се оставя да ме хванат! Ще бъда ужасно внимателен… като днес. Обещавам!

Базлим въздъхна. Децата все още вярват, че няма да им си случи нищо лошо.

Торби, донеси ми акта си за продажба.

Защо, Тетко?

Донеси го.

Момчето донесе хартията. Базлим внимателно прочете „дете от мъжки пол, регистрационен номер (ляво бедро) 8 ХК 40367“ – девет минима, не мога да повярвам! Погледна към Торби, с удивление забелязвайки, че е станал с една глава по-висок, отколкото в деня на продажбата.

Дай ми перото. Смятам да те освободя. Винаги съм го имал предвид, но си мислех, че няма закъде да бързам. Нека да го направим сега, а утре ти ще отидеш в Императорския архив да го регистрираш.

Челюстта на Торби увисна:

Защо, Тетко?

Не искаш ли да си свободен?

Е-е… мм… Тетко, на мен ми харесва да ти принадлежа.

Благодаря, младежо. Но съм принуден да го направя.

Да ме изгониш ли искаш?

Не. Можеш да останеш. Но само като свободен човек. Виждаш ли, синко, собственикът носи отговорност за своя роб. Ако бях знатен и ти направеше някоя поразия, щяха само да ме глобят. Но тъй като не съм… Ако взема да си изгубя и ръката, едва ли ще успея да се оправям сам. И затова ако искаш да изучиш занаята на Зиги, за мен е по-добре да те освободя. Не мога да си позволя да рискувам. По-добре сам да отговаряш за себе си, аз и така съм изгубил много. Още малко и ще е по-добре да ме екзекутират.

Той малко преувеличаваше, обикновено законът не се прилагаше толкова строго. Най-често конфискуваха и продаваха роба, а парите отиваха като възмездие за загубата, ако собственикът му не притежаваше имущество. При положение, че собственикът беше от незнатен произход, можеше и да го нашибат, ако съдията решеше, че действително е отговорен за злодеянието на слугата си. Въпреки това Базлим цитираше закона: тъй като собственикът изпълняваше функцията на висше и нисше правосъдие за роба, той носеше пълна отговорност за действията му, чак до смъртното наказание.

Торби се разплака за пръв път от познанството им:

Не ме освобождавай, Тетко, моля те, не ме освобождавай! Трябва да ти принадлежа!

Извинявай, синко. Нали ти казах, че не се налага да си тръгваш?

Умолявам те, Тетко. Повече нищо няма да задигам!

Базлим положи ръка на рамото му.

Погледни ме, Торби. Поставям ти едно условие.

А? Всичко, което кажеш, Тетко. Дотогава, когато…

Изчакай малко и ме изслушай. Няма да подписвам документите сега. Но искам да ми обещаеш две неща.

А? Разбира се! Какви?

Не бързай. Първо, трябва да ми обещаеш повече да не крадеш никога и от никого. Нито от прекрасните дами в носилките, нито от бедните хора като нас. Едното е твърде опасно, а другото… другото е безчестно, макар че се съмнявам да знаеш какво означава това. И второ – никога да не ме лъжеш… за нищо.

Торби бавно каза:

Обещавам.

И не говоря само за монетите, които криеш от мен. Имам предвид всичко. Между другото, дюшекът е неподходящо място за съхранение на пари. Погледни ме, Торби. Както знаеш, имам връзки в града.

Торби кимна. Беше предавал съобщенията на стареца на странни места и на невероятни хора. Базлим продължи:

Ако откраднеш, аз ще науча за това… в края на краищата. Ако ме излъжеш, ще те разоблича. Относно лъгането на други хора – това си е твоя работа, но ето какво ще ти кажа: ако човек веднъж получи репутация на лъжец, по-добре да онемее, защото хората ще го слушат толкова, колкото слушат и вятъра. Както и да е. Само да чуя, че си откраднал… или да те улича в лъжа… веднага ще те освободя.

Да, Тетко.

– И това не е всичко. Ще те изхвърля оттук с това, което имаше, когато те купих – в парцали и с купчина синини. Всичко между нас ще е свършено. Ако те видя, ще заплюя сянката ти.

Да, Тетко. О, никога няма да го направя.

Надявам се. Отивай да спиш.

Базлим полежа буден, измъчваше се и се питаше дали не е бил твърде жесток. Но по дяволите, светът беше жесток и той трябваше да научи момчето да живее в него.

Изведнъж отнякъде се чу шум като от драскане на гризач. Базлим затаи дъх и се заслуша. След малко чу как момчето тихо става и отива до масата. Последва приглушен звън на монети върху дърво, след това то се върна в леглото си.

Когато Торби започна да похърква, той най-накрая си позволи да заспи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s