11

ГЛАВА ЕДИНАЙСТА

 ВРЕМЕ ЗА КУПОН


От известно време насам Джейн започна все по-често да получава задачи, свързани с Ордена на Феникса. Още преди да отиде на гости на леля си, успя да свърши две и да пооплете третата си задача, която после трябваше да бъде довършена не от кого да е, а от професор Снейп.

– Няма смисъл да крия от теб способностите на професор Снейп. – беше й казал директора малко след този случай. – Вече си наясно с тях, доколкото разбирам. Не съм доволен от тебе, нито пък от това, че трябва да пращам него да върши твоите работи. Надявам се, че поне няма да се повтори и помни, че твоите успехи са успехи за Ордена, а провалите ти – още по-големи провали за него.

Джейн въздъхна и нищо не каза. Знаеше, че засега задачите й не са толкова сложни и опасни, но щяха да станат. Професор Дъмбълдор беше обещал да й даде занапред и повечето от задачите на Снейп, защото той горкия бил вече много претрупан.

За това си мислеше преподавателката един ранен следобед, докато гледаше как пред прозореца й прехвърча сняг на парцали. Освен нея, стаята беше побрала цялата група “Магически вятър”, които за пореден път репетираха едни и същи песни. Нещата обаче не вървяха особено гладко.

– По дяволите, свирим скапано! – в пристъп на паника крещеше Лили по съучениците си – Джералд, ти какво, настинка ли си хванал? Ами ти Сет, по кухненски тенджери ли ми дрънкаш? Ще свирим пред цялото даскало! Искате ли да ни замерят с домати и ни викат, че свирим като издухани?!

Всички се спогледаха, без да знаят какво точно да правят.

– Спокойно, Лили. Дишай. – Евфем изглежда беше единствения достатъчно смел (или глупав), че да се заеме да я успокоява. – Ела насам.

Всички тръгнаха да оставят инструментите, за да ги последват.

– Вие продължавайте да свирите. – посъветва ги Джейн, като хвърли поглед на отдалечаващите се към другия край на стаята блондини

Двамата се усамотиха в ъгъла и Евфем започна да ръкомаха разпалено, явно обяснявайки какво прави когато се паникьоса по време на куидичен мач.

– Благодаря, че ни позволихте да използваме стаята ви, доцент Ъндед. – прошепна Август, докато си настройваше бас-китарата – Там съвсем бяхме изперкали. – И погледна скришом към Лили.

– Талантлива е милата, обаче адски я хващат нервите понякога. – добави Джери, доста по-тихо отколкото трябваше

– Май ще трябва да ви намеря отнякъде успокоителна отвара. – замислено рече Джейн – На мен ми помага, понякога. Мисля че мадам Помфри има на склад, петокурсниците и седмокурсниците редовно имат нужда от нея.

– А вие не можете ли да я правите? – попита Джери и добави – Ние не можем, нали ни е забранено да варим отвари извън час.

– Не че някой се е опитвал. – включи се и Сет

– А в час едва ли някой ще посмее. Всички знаем какъв е Снейп.

– Професор Снейп, Джери. Всъщност, викайте му и “дърт козел”, ако искате. Но гледайте да не ви чуе някой. Много добре ми е известен. Надут, арогантен, всезнаещ… Май се отплеснах повече, отколкото трябваше.

Тримата ученици се разсмяха на това доста откровено изказано мнение, след което като по команда погледнаха към двамата в ъгъла. Явно им липсваха за репетицията. Те обаче изглежда не бяха се наговорили, тъкмо сега Лили обясняваше нещо на Евфем.

– Тъкмо свирехте “Това е нощта”. – напомни Джейн на трите момчета

– Да, вярно.

Музиката започна отново, а тя се облегна във фотьойла си и се загледа през прозореца в преподавателя професор Хагрид, който в този момент мъкнеше огромна елха през училищния двор. В това време в коридора се чу кански трясък и всички се стреснаха.

– Какво по капите, е това? – вече по-спокойно се провикна Лили – Все едно някой разтоварва ламарина.

Само Август се засмя и направи жест с палец нагоре, докато останалите се опитаха да се сетят как се товари ламарината.

– Аз ще ида да проверя. – каза Джейн – Вие продължавайте репетицията.

– Искам да дойда с вас. – обяви Джери и си остави микрофона настрани

– А ние как точно ще репетираме без тебе? – попита Август

– Все за десет минути ще се справите.

Джейн си провери магическите пръчки и останалите джаджи, след което отвори вратата с магия и двамата излязоха в коридора. Тръгнаха по средата му, като се оглеждаха напред и назад за източника на шума. Вероятно беше просто Пийвс, но все пак Джейн смяташе, че е нейн учителски дълг да се увери сама. Джери също се оглеждаше, очевидно надявайки се да хване Пийвс в акция.

Съвсем скоро обаче се оказа, че съвсем са сбъркали в предположенията си. На пода до една броня с килнат настрана шлем и ръце, стърчащи в различни посоки, се търкаляше ученик с оранжева плетеница на мястото на главата и се държеше за крака. Джери дръпна един кичур от черната си коса, явно това го караше да се чувства готин, и прошепна на учителката си:

– Това е Рон Уизли от нашия випуск. Само че идея си нямам какво му е станало.

– Сега ще разберем. – и извика по-високо – Роналд, добре ли си?

Момчето вдигна глава и съгледало пред себе си учителката и ученика, явно съвсем се стъписа.

– Добре съм, професоре. – извика то след малко – Нищо ми няма. Както си вървях, се блъснах в доспехите.

– Тази работа не я вярвам. – съвсем сериозно обяви Джейн – Ако наистина беше добре, защо още се държиш за крака. Не се изправяй, може да има нещо счупено.

Тя приклекна до него, за да му прегледа крака. Не изглеждаше чак толкова зле, но човек никога не знае. Направи магия, която омота глезена му здраво с бинт и помоли Джери:

– Помогни ми да го заведем в болничното крило.

Джери обаче се оказа достатъчно силен, за да го подпира сам, затова Джейн само вървеше до тях и гледаше дали може да им помогне с нещо.

За тяхно щастие старшата сестра не беше натоварена в момента. Имаше само двама пациенти, които се бяха контузили, докато се опитвали да се пързалят на езерото. Мърморейки по техен адрес, мадам Помфри прегледа глезена на момчето, успокои го, че не е счупен и се зае да го бинтова наново. След което обяви, че е готов и може да си тръгне по всяко време, и стига да внимава в следващите няколко дни, докато стъпва, всичко ще е наред.

Джейн, която до този момент се беше разхождала безцелно нагоре-надолу из помещението, се приближи до тях и в опит да разведри пострадалия, каза:

– Да се надяваме, че ще се оправи докато стане време за танците.

Момчето обаче се сви още повече и нищо не каза. Джейн погледна към рейвънклоуеца и направи жест “какво да го правя” по адрес на Роналд. Джери тихо прошепна:

– Аз ще се заема. Изчакайте ме навън.

– Само че първо ще отида да попитам мадам Помфри за отварата.

За нейно щастие, старшата сестра тъкмо беше забъркала поредната порция отвара и на драго сърце се съгласи да й даде две шишенца. Мислите на преподавателката обаче бяха заети с друго. “Явно възрастта си каза думата,” мислеше си тя вече пред вратата по повод на учениците си. До този момент беше смятала, че би могла винаги да общува правилно с всички ученици, но това очевидно не беше така. Добре че все пак Джери беше с нея, може би той щеше да се оправи някак с тази ситуация.

Самия Джери излезе след малко и като затвори след себе си, двамата проведоха кратък разговор:

– Нищо му няма на Рони, ще се оправи. – увери преподавателката си Джери, докато се подсмихваше – Представяте ли си, ритнал доспехите, защото някаква фръцла отказала да отиде с него на бала.

– Съжалявам, че отворих дума за бала пред него.

– А, не се притеснявайте. Всъщност ми стана жал за него и за това, че мадамите не му се лепят като на Евфем и му рекох, че ще му помогна.

– И как точно възнамеряваш да го направиш?

– Нали си спомняте онзи зеления костюм, дето го правихме за мен? Мисля че със съвсем малки поправки ще му стане. Добре ще му стои, не смятате ли?

– Виж сега, Джери – бавно започна Джейн, – похвално е, че си решил да помагаш на съученика си, но трябва ли да го караш да изглежда като лепрекон на бала?

– Сещам се какво имате предвид, – едва подтисна опита си да се засмее момчето – но няма да стане така. Ще видите.

Джейн ги остави да правят каквото си решат и рече на Джери, че ще отиде да види докъде са стигнали приятелите му със свиренето. Още от входа учениците я посрещнаха с въпроси:

– Доцент Ъндед, Джери не е ли с вас? Не можем да репетираме без него.

– Помага на един ваш съученик, каза че дойде след малко.

– Дано не се замотае много. – отговори Лили и направи знак на другите да продължават

И той не закъсня. Или поне, не много. След около десет минути се появи заедно с Роналд, облечен в искрящорозов костюм. Момчетата го погледнаха втрещени и след малко всички в стаята, освен Джерълд и Рон, започнаха да се заливат от смях по местата си.

– Много забавно. – промърмори Рон и се вкисна още повече

– Доцент Ъндед, мерките ги поправих лесно, но когато реших да променя цвета, нещо взе, че се обърка. – с виновен поглед произнесе Джери – Ето го и якето, то пък стана цикламено.

Нов пристъп на смях. След малко обаче Лили придоби по-сериозно изражение и се скара на момчетата:

– Хайде сега, успокойте се, стига сте се хилили като стадо хиени. Доцент Ъндед, ще помогнете ли? Сигурно и аз ще мога, обаче и аз като Джери не гарантирам за цвета, така че по-добре вие.

Джейн, която до този момент полагаше усилия да се смее по-малко от останалите, измъкна пръчката от джоба си и се приближи до Роналд. Изговори не особено сложно заклинание и одеждите бързо смениха цвета си с наситенозелен.

– Може би малко по-тъмно. – замислено рече Джери и останалите закимаха.

Джейн пак махна с пръчката си подобно на фея орисница и този път дрехите добиха доста по-приятен за окото тон.

– А сега, ще ти трябва и прическа. – предположи Джейн и още преди да е получила отговор, с помощта на магия завърза буйната оранжева грива на доста гладка опашка. – Е, какво ще кажете?

– Ще кажа, че така ми харесва повече. – каза Джери

– И аз така мисля. – добави Август

Сет, към когото вече гледаха всички, побърза да потвърди, че е съгласен с тях. Лили се усмихна и удобрително го тупна по рамото.

– Приличаш на рокер. – каза тя и от нейната уста това звучеше като похвала

– Направете на човека огледало, нека да се види. – предложи Джери

– Защо ти не му направиш? – побърза да го контрира Лили – Не можеш ли?

Проточи се дълга пауза, след което Лили сама измагьоса огледало на стената.

– Заповядай. – любезно каза тя на Рон и се отмести, за да не му пречи

Роналд отиде до огледалото и се вкамени.

– Това не съм аз! – извика той – Изглеждам по-голям, почти като брат ми Бил.

– Това хубаво ли е? – попита Лили

– О, да. Брат ми си пада красавец. Благодаря ви много.

Почерпиха Роналд с чай и скоро след това Джери го заведе до стаята им, за да се преоблече с неговите си дрехи и го изпрати да си ходи.

Преподавателката въздъхна. Децата се бяха оказали оправни.

*  *  *

Три дни преди концерта Джейн откри, че няма подходящ тоалет за бала. Ако беше отново на 21, щеше просто да облече нещо кожено и да се увърже с вериги, но уви, щурите й рокенролски години отдавна бяха отминали и щеше да е далеч по-подходящо да се нагласи като учителка – с рокля, прическа и обувки на токчета. Въпреки че имаше доста работа, успя да си освободи два часа, за да прескочи до Диагон-али, където си хареса една синя рокля на витрината на Мадам Молкин. Много мисли дали да я купува сега, но тъй като нямаше време, реши че след като я е пробвала, става й и й допада, значи ще е по-добре да я вземе веднага. Купи си и едни сандали със символичен ток (все пак не желаеше да ходи в бинт като Роналд Уизли след бала) и реши, че си е свършила добре работата.

На следващата сутрин видя Лили на закуска и я помоли да дойде за малко до кабинета й след това, за да я покаже роклята.

Щом отидоха в стаята, Джейн изпъди котката от спалнята, за да не мине през новата й рокля и да я поръси с косми и се зае с преобличането. Лили дойде след малко и й помогна с ципа (беше трудно човек да си го закопчее дори с магия, тъй като беше на гърба и дори на огледалото едва ли щеше да успее). Огледалото от онзи ден все още си стоеше, тъй като на никого не пречеше, а освен това Джейн я беше домързяло да го разкара. Затова тя се приближи към него и се огледа. Беше направила някои промени по тоалета, основно му добави малки бронзови верижки и ципчета, гарнирани с малки китарки, а в комбинация с него щеше да носи едно старо кожено яке, което беше специално пребоядисано в синьо и излъскано за случая.

– Е, Лили, сами сме, та може да ми кажеш истината. Става ли за нещо този боклук?

– Като ви гледам така, си мисля че сте решила да впечатлявате някого. – подсмихна се Лили

– Може и така да е. – усмихна се Джейн, като неволно се сети за Сириус Блек – Смяташ ли, че ще проработи?

– Определено. – отговори Лили и направи жест с два палеца нагоре

*  *  *

След предекорирането Голямата зала беше станала неузнаваема. Тежки плюшени завеси се спускаха пред прозорците, завързани с бронзови вериги, паркета беше излъскан до блясък, сцената, дело на учителя по мъгълознание и Хагрид, беше просторна и висока, а масите бяха повече и по-малки, украсени със сините гирлянди с вериги. Малките китарки, изобретения на Джейн, пърхаха навсякъде и разнасяха различни мелодии, подобно на щурци.

Единствения проблем беше, че групата закъсняваше. Сигурно ги беше хванала някоя снежна буря, или пък преспи бяха затрупали релсите. Никой не знаеше какво точно е станало, бяха получили само кратка бележка, в която пишеше че ще дойдат по-късно и че имат трудности с пътуването, но ще ги преодолеят. Затова веселбата трябваше да започне без тях, а Джейн, тъй като се чувстваше лично отговорна за доставянето на групата, не смееше да влезе в залата, а сновеше между вратата й и гримьорната на Лили и момчетата, която беше на първия етаж, малко по-надолу по коридора от Голямата зала.

– Какво се чува, идват ли? – питаше за кой ли път Лили

– Още не са дошли. – отговаряше Джейн. – Нищо ново не мога да ти кажа. Не смея да им пратя сова, може птицата може да загуби в бурята. А пък и те писаха, че всичко е наред. Трябва да дойдат.

– Напълни ли се залата? – включи се и Август

– Почти всички са се събрали. Скоро ще почваме. Вие по-добре стойте тук, ще ви донеса нещо за ядене ако сте гладни.

– Нищо не ни се яде, само да почва този концерт. – обади се Джери, който въпреки че се смееше на Лили, сам започваше да страда от нерви

– Дано не ме окачат някъде да съхна. – тюхкаше се Джейн – Нали аз съм отговорна за доставянето на Орисниците.

– Спокойно, доцент Ъндед, никой никъде няма да ви окача.

– Ще ида да видя пак какво става.

И Джейн се изниза към Голямата зала, като се загръщаше пътьом с якето си. Във Входната зала си беше хладно, а тя беше тънко облечена и вече беше замръзнала.

Скоро в Залата се събраха ученици и учители и професор Дъмбълдор обяви началото на тържеството. Както се полага на честен ръководител (много рядко явление), той призна че основната група още не е пристигнала, но се работи по въпроса (все едно някой можеше да направи нещо) и предложи да започват да се веселят без тях. Тази идея получи бурна подкрепа и скоро в залата имаше храна и музика, а учениците, макар малко недоволни от липсата на изпълнители, се заеха да си изкарват весело и без тях.

След половин или един час, вече не знаеше колко дълго, Джейн усети студа, веещ право от входната врата, и без да се замисля много, както си беше ядосана, се развика:

– Кой идиот е ЗЯПНАЛ вратата! – и мигом се обърна кръгом

– Спи си, сестричке, няма да ти пречим повече. – каза приближаващия се към нея Карл и й се усмихна – Ама ти си замръзнала съвсем. – констатира, щом забеляза, че тя трепери от студа.

– Момчета, Карл, съжалявам, реших че не сте вие. Много тихо влязохте.

– И ти какво, да яхнем Харли Дейвидсън и на него ли да влезем искаш? – засмя се Майрън и също се приближи. Всички членове на групата изглеждаха леко зачервени и доста весели, въпреки пречките, които бяха срещнали по пътя. Явно бяха успели да ударят по едно по пътя насам.

– Хайде, идвайте, ще ви покажа гримьорната. – вече по-спокойно каза Джейн, засрамена до няма и къде от първоначалната си реакция. Докато ги водеше към помещението, което се намираше точно до гримьорната на Рейвънклоуци, разпита Карл какво точно е станало по пътя.

– Ами, в общи линии се издънихме с автобуса. Тръгнахме от Лондон за всеки случай по-рано, тихо беше времето, и нямаше проблеми. Но на 1/3 от пътя започнаха едни ветрове, виелица, автобуса се клати и се опитва да изхвърчи. Трагична история. Сова да пуснеш, ще фръкне и няма да се върне повече към земята. Пиърс приземи автобуса встрани от линията и изчакахме малко да утихне. После пратихме сова за Лондон да ни докарат вагон и чакахме два часа в буса. Там се почерпихме малко, докато чакахме, но те уверявам, че ще свирим както трябва.

– Няма нужда да ме уверяваш, свирила съм по-пияна от тебе. – вече в по-добро настроение се пошегува Джейн – Докато се държиш на краката си, значи можеш да свириш.

По-нататък като че ли всичко потръгна. “Магически вятър” излязоха на сцената и въпреки че няколко ученици се опитаха да хвърлят по някой зеленчук към сцената, в крайна сметка той винаги се превръщаше в цвете. Август страшно беше задобрял в магията Орхидеус.

През това време Джейн успя да намери “Денис Епълби”, за когото съвсем беше забравила и да му се извини, че не го е потърсила по-рано. Самия “Денис” обаче не скучаеше, а любопитно оглеждаше залата, ловеше китарки с ръце и отвреме-навреме се оглеждаше за кръщелника си, който никакъв не се виждаше.

– Е, Джейн, хубав тоалет имаш. Сега ли си го прави? – подкачи я той

– Съжалявам, но трябва да те разочаровам, Денис. – отговори преподавателката – Всъщност, чаках да пристигнат Орисниците, цял час бях във Входната зала.

– Ясно, ясно. – махна с ръка мъжът – Тъй и тъй си вече тук, мога ли да ти предложа питие? Или нещо за хапване?

И я поведе към една маса в близкия край на залата, отрупана с какво ли не.

– Чаша шампанско за мен, благодаря. – помоли Джейн, докато оглеждаше залата. – Струва ли ти се малко тесничко тук?

– Има нещо такова. Вие какво, цяла Англия ли сте поканили?

– Не съвсем, но като гледам тъй или иначе е дошла.

Двамата леко се засмяха.

– Не знам как да ти благодаря, Джейн, че ме покани на този концерт. Не мога да си спомня преди колко време съм бил сред толкова хора и на никого не му е пукало, че съм при тях.

– Спокойно, Денис, ще свикнеш. – отвърна му тя и леко чукна чашката си в неговата – А сега ще дойдеш ли да потанцуваме, а през това време ще ти покажа нещо, което съм сигурна че би искал да видиш.

Двамата елегантно оставиха чашите си на масата и се насочиха към дансинга. Джейн неспокойно се загледа през рамо към отдалечаващата се маса. Искаше някак да защити чашата си от желаещи да я отровят, но щеше да е твърде очевидно за някои. Пък и професор Дъмбълдор я беше уверил, че е направил такива защитни заклинания на храната и напитките, че никой не би успял да пусне нещо в тях и то да остане незабелязано.

Тя поведе в танца и незабележимо заведе кавалера си до тримата човека, които вероятно го интересуваха най-много в цялата зала. Двете момчета и момичето седяха на една маса и си говореха нещо, докато опитваха специалните ястия.

– Това са Хари, Роналд и Хърмаяни, Денис. – каза тя с престорено равен тон и скришом му намигна – След танца ще отида при тях, ще им кажа за тебе и ще ти ги представя.

Той само се усмихна в отговор и продължи да танцува. След края на мелодията, двамата се поклониха един на друг и Джейн отиде при учениците.

– Здрасти, Роналд, здравейте Хари и Хърмаяни. – поздрави тя

Роналд и се усмихна леко, а другите се погледнаха учудено, питайки се какво ли иска от тях учителката им.

– Хари, искам да ти представя твоя кръстник, който те чака ей там. Наричай го Денис Епълби, дори да ти се прииска да използваш някое друго име.

Дали заради любопитството си, или по друга причина, трите деца я последваха. Денис отметна русия си перчем и се загледа в очилатото момче.

– Здрасти, Хари. – каза той – Не ме ли помниш? Аз съм твоят любим кръстник, който ти подари “Светкавицата”.

Джейн се оттегли и ги остави да се разберат, като все пак поглеждаше към тях отвреме-навреме. След малко се чу един доста силен и доста изненадан вик “Сириус!” и тя поклати глава. Момчето си беше просто клиника.

Тъкмо когато отиваше да си вземе чашата и някакъв ордьовър от масата, Джейн се натъкна на Антъни, един от малкото ученици от Слидерин, които я харесваха независимо от мнението на професор Снейп за нея.

– Здрасти, Антъни. Какво те носи насам?

– Здравейте, професор Ъндед. Чудех се, дали бихте потанцували с мен?

Джейн, на която вече беше омръзнало да поправя учениците, които я наричаха “професор”, само кимна, тъй като в момента беше заета да дъвче някаква скарида, оказала се доста голямо предизвикателство за нея. Когато накрая отиде да потанцува с момчето, тя сама се поздрави че е намерила такива чудесни ученици-музиканти, които се бяха харесали доста бързо на цялото училище. Антъни изрази мнението й на глас, като каза че според него свирели доста вълшебно и после дълго гледа към сцената. Докрая на песента не каза нищо повече и се наложи Джейн изрично да го попита дали може да му е полезна с нещо. Той отговори, че би се радвал по някое време, след като спрат да свирят, Лили да не е наобиколена от толкова много музиканти, за да може да я покани да потанцуват. Тя обеща нужното съдействие и остави момчето да се прехласва на спокойствие по русата китаристка, като използва случая да навакса с яденето. Групата свири общо около половин час, през което време повече никой не закачи Джейн. Явно нямаше толкова желаещи да танцуват с нея. По някое време към нея се присъединиха професор Макгонагъл и професор Спраут, тъй като другите преподавателки бяха заети да танцуват с гостите. Трите започнаха да си говорят за какво ли не, спираха само да ръкопляскат на групата. По-скоро двете професорки говореха, а Джейн се държеше все едно ги слуша, докато очите й бяха все в сцената. След като последната песен беше свършила и учениците се готвеха да слязат от сцената, Лили се доближи до микрофона и обяви високо:

– А сега със съдействието на нашите любими преподаватели и най-вече на доцент Джейн Ъндед, ви представяме групата, с която всички сме израстнали и с която аз и моите колеги се гордеем да свирим на една сцена, Орисниците!

Всички заръкопляскаха, а някои от най-близо стоящите се обърнаха към Джейн да я огледат. В този момент тя не се радваше съвсем на тази публичност, но се усмихна учтиво в отговор. Орисниците излязоха на сцената.

Тя обаче нямаше време да ги огледа, а се извърна тревожно при вида на ядосаната до крайност Нимфадора Тонкс, която се приближаваше към нея.

– Идваш с мен! – изключително сдържано каза тя и помъкна Джейн извън вратите на залата

– Какво си въобразяваш, като позволяваш на тия твои ученици да крещят името ти високо пред всички?! – започна Дора Тонкс без предисловие – Не знаеш ли какви хора са поканени тук? Не знаеш ли, че си набелязана?

– Спокойно, Дора. – усмихна й се насреща Джейн, особено докато произнасяше името, което другата очевидно не харесваше – Всичко това ми е добре известно и изобщо не съм ги карала да ме разнасят из цялата зала. Колкото до гостите, професор Дъмбълдор ги е проверил и смятам че ако не друго, поне няма голяма група диверсанти, а отделни индивиди винаги се промъкват. Хайде, ела да си довършим празника, след което може да обсъдим как да се държа по-подходящо занапред.

Нимфадора диша тежко още известно време, след което реши че няма за какво да вика повече и каза, вече с доста по-нормален тон:

– Добре, нека да влизаме тогава. Ще дойдеш ли с мен, че съм тук на среща с Ремус? Разбираш ли, много му се искаше да види учениците си, а пък аз имах покана и го извиках да дойде с мен. – вече успокоена, Дора се усмихна – Добре че не взе и братовчед ми, толкова му се искаше. Но решихме, че ще е прекалено рисковано за него.

Купона беше се разгорещил съвсем, учениците пееха, танцуваха. Лили и момчетата също се забавляваха, още облечени с дрехите, с които се бяха качили на сцената, и учителката им отиде да ги поздрави за успеха им. Момчетата я поканиха да потанцува и с тях, а по едно време Джейн успя да отвлече вниманието и на четиримата, за да може Антъни да покани Лили.

Орисниците ги забавляваха около час и нещо, след което и те слязоха от сцената с бурни аплодисменти. След като прекараха известно време в гримьорната си, те се присъединиха към тържеството на специалната маса, отделена за тях. Джейн и професор Макгонагъл следяха да не им досаждат много – край масата се тълпяха желаещи за автографи или снимки с групата, някои дори поискаха автограф и от седналата на същата маса подграваща група, за тяхна най-голяма радост.

Докато се оглеждаше из залата, Джейн забеляза Ремус и Денис, които жестикулираха в далечния край на залата, явно неспособни да изкажат разногласията си докрай на глас. Дора стоеше до тях със скръстени ръце и гледаше все едно иска да прокълне братовчед си с поглед. “Е, сега я вапцахме”, помисли си Джейн и тръгна натам. По пътя помоли Аврора Синистра да се заеме с нейната роля на “бодигард”, т.е. да наглежда групите и учениците. Аврора прие с ентусиазъм и това накара Джейн да се чувства съвсем мъничко по-добре. Това чувство обаче се изпари в момента, в който се срещна за втори път за тази вечер с приятелката си Дора.

– Какъв ви е проблема? – попита Джейн, като застана до Денис и измери с поглед Дора и Ремус

– Проблема ли? Моят скъп първи братовчед е решил, че опасността, която го грози, е изчезнала магически тази вечер и поради тази причина той може да дойде тук и да се забавлява. Не мога да си представя обаче откъде си е набавил отварата, след като не излиза от къщи. Да знаеш нещо по въпроса?

– Естествено, че знам. – отговори Джейн – Аз му дадох отварата, както и поканата. Човека имаше нужда да излезе. Освен това мисля, че трябва да го пускате отвреме-навреме да излиза, за да се разтоварва.

– А ако го открият? Знаеш ли колко хора от Министерството има тук? Изобщо не е безопасно, както и навсякъде другаде извън сигурната защита на къщата му.

Докато Дора се пенеше, Ремус Лупин мълчеше благоразумно, а Денис Епълби гледаше виновно в земята.

– Виж, Тонкс, – най-накрая се обади той – нищо лошо не съм направил. Исках да се събера с компания, да се видя с Хари. Даже не съм пил много. Само чашка шампанско. И за твое успокоение, ще ти кажа, че през 365-те дни на следващата година ще сънувам тази вечер, заспал в собственото си легло. Когато не съм зает да сънувам кошмари, де.

Тримата спориха още известно време. Тонкс заплаши да уведоми директора, тъй като братовчед й не я вземал насериозно, но двамата мъже изтъкнаха че той така или иначе ще разбере, само че няма да е тази вечер. Накрая Дора Тонкс май се измори, защото престана да ги упреква. Ремус Лупин заяви че е особено недоволен и от Джейн, и от приятеля си, и че се надява това да не се повтаря повече. Дора успя да склони братовчед си да си тръгват, като заяви че ще го изпрати до тях и изобщо не приема възражения. Скоро след това четиримата си взеха довиждане и с Тонкс начело, гостите се отправиха към изхода.

Някъде към единайсет часа купона полека започна да се поразтурва. Учениците, уморени и доволни, си тръгваха от Голямата зала сами, по двойки и на групички.

Най-накрая останаха основно двете групи и доста малко безцелно мотаещи се след купона ученици. Лили си приказваше с Карл относно техниките за свирене на китара (вече на градус, Карл дори извика към Джейн, че това била неговата “отдавна загубена сестра-близначка”), а останалите обсъждаха други неща. Орисниците никак не бяха високомерни и се радваха да си поприказват със своите по-млади колеги от “Магически вятър”. В един момент, когато Лили отиде да си поприказва с Антъни, Карл тихо се приближи към Джейн и й каза усмихнато:

– Знаеш ли, оказа се че ще се развеждам.

– Каквоо? – беше искрената й реакция – Но вие толкова се обичате с жена ти. И аз я харесвам.

– Да, обаче аз не я харесвам вече, тъй като се опитва да се добере до паричките ми. Няма да я огрее, де. Обаче това прави празниците доста скапани за мен.

– И чака досега, за да ми кажеш?

– Ей, аз самия разбрах преди два дни. Та се чудех, дали може да питаш този ваш симпатичен директор дали ще има нещо против да се помотая из замъка в следващите да кажем три дни?

– Честно казано, не знам, Карл. Защо не идеш при семейството си?

– Моля ти се, семейство! – извика Карл с отвращение, при което почти всички присъстващи се обърнаха да видят какво става, след което продължи по-тихо – Всички са на нейна страна, представи си. И отказват да повярват, че ми иска само парите. Моля ти се, Джейни, като на приятелче ти се моля. Не ме оставяй да превъртя точно по Коледа. Моля ти се, нека да се помотая малко с тебе, изобщо няма да ти преча.

– Добре, добре. – предаде се Джейн, въпреки че не й беше съвсем до него – Още утре ще попитам директора.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s