10

ГЛАВА ДЕСЕТА

ПРЕДПРАЗНИЧНА ТРЕСКА


Този следобед тъкмо бяха започнали да правят декорациите за бала. Джейн лично си беше писала с Карл, китариста на Орисниците, и той й беше казал какви са идеите и изискванията им. Въпреки че не бяха неизпълними, някои от тях бяха доста странни – искаха просторна гримьорна с няколко камини и много огледала по стените и тавана, както и огромна сцена в Голямата зала. За украсата двамата заедно с Джейн бях решили, че освен обичайните коледни гирлянди, елхи и ледени висулки, могат да декорират всичко с жълти звезди на син фон (последното беше специално измислено от тях в чест на това че всички поканени музиканти бяха от дом Рейвънклоу), малки бронзови китарки и други музикални инструменти щяха да летят из въздуха и тихичко да изпълняват познати мелодии, а плочи на Орисниците щяха да са скрити на най-неподозирани места. Доспехите щяха да омагьосат специално да пеят само рокенрол, а по стените на Голямата зала решиха да разположат истински вериги, които да се редуват с бронзово-сини ленти.

Всичко това беше много хубаво като замисъл, но все някой трябваше да го свърши. Заедно с професор Флитуик изчислиха, че ще са необходими поне петнайсет човека, за да свършат всичко навреме, а толкова доброволци едва ли щяха да се намерят толкова лесно. Въпреки това част от нещата успяха да изработят заедно с малките ученици от кръжока, а след като Джейн намекна, че ще има бонуси за участниците, се явиха и доброволци от по-големите.

Една сутрин, докато с част от учениците измагьосваха гирлянди-вериги, учениците решиха да поприказват с Джейн. Не всички я харесваха толкова, колкото Рейвънклоуци, но и другите бяха не по-малко любопитни да разберат разни неща за нея.

– Госпожице Ъндед, вярно ли е че сте живели някога в Рейвъндейл? – попита срамежливата иначе Калина от трети курс

– Да, освен това съм родена там. – отговори Джейн – А ти откъде разбра?

– Брата на Антъни Стоун от Слидерин ми каза. С него ходим заедно на билкология.

– А брата на Антъни откъде знае?

– Не знам. – чистосърдечно си призна момичето – Сигурно му е казал някой. Исках само да ви кажа, че на мен леля ми се омъжи там. Отвреме-навреме й ходим на гости. Хубаво е.

– Да, приятно село е Рейвъндейл. Все още. – допълни замислено Джейн – Въпреки че едно време си беше направо рай.

Калина не отговори нищо и Джейн замислено продължи да измагьосва гирляндата си. Явно освен че събираше информация за нея, професор Снейп не се притесняваше да я споделя с учениците си.

– Професоре, – обърна се към нея едно момиче от Грифиндор на име Лавендар – а защо Лили Смит и Август Рипър не останаха да помагат? Имам предвид, сигурно ще измагьосваме тия неща до другата година. Всъщност, едва ли и професор Трелони може да предвиди колко дълго може да продължи това.

При споменаването на професор Трелони като някакъв виден авторитет доцент Ъндед леко повдигна вежда, след което каза на глас:

– Госпожице Браун, вие смятате ли че музикалната група, която ще представи училището пред самите Орисници, трябва да си използва времето за репетиции, за да измагьосва звездички?

– Нее. – отговори момичето

– Е, ето че си отговорихте сама. Всеки прави това, което може. Лили и Август могат да свирят на китара, а пък ние с вас можем да правим декорация. Това е.

Явно момичето не беше съвсем доволно от отговора, но реши да си замълчи. Продължиха да правят гирлянди още половин час, след което бяха прекъснати от професор Флитуик, който влетя в стаята запъхтян.

– Джейн, – провикна се той от вратата с тънкия си гласец – остави тези неща и ела при нас, имаме спешна нужда от тебе!

– Добре, професоре. – отговори тя и погледа й зашари из стаята – Но трябва все пак да оставим някого да наглежда кръжока.

– Префектите ще отговарят. Ей, Пиърс, Франсис, гледайте да се продължава работата и някой да не направи поразия. Ако ви потрябваме, ние сме в учителската стая.

Оставяйки учениците да довършват работата, двамата преподаватели се отправиха надолу по стълбите. Явно въпроса беше спешен, иначе професор Флитиук едва ли би я прекъснал по средата на кръжока. Причината се изясни малко по-късно, когато слязоха долу. Орисниците отскоро бяха си купили нов автобус за турнета и настояваха да ходят навсякъде с него. Тъй като обаче нямаше шосе до Хогсмийд, проблема с транспорта беше станал належащ.

– Какъв е проблема да трансфигурираме гумите на автобуса в колела на влак? – питаше настойчиво професор Макгонагъл – Това поне е лесно и просто и може да го свърши само един човек.

– Забравяш една подробност, Минерва, – обади се току-що влезлия професор Флитуик зад гърба на Джейн.- Новия автобус. Орисниците не дават една сламка от него да омагьосаме, да не говорим за колелата.

– Даа, – замислено проточи Джейн – Карл ми разправи, че наели някакъв специалист, които бил омагьосал буса на Таласъмите и не искат да се променя нищо по него.

– Пълна катастрофа – държеше се за главата професор Синистра под учудения поглед на колежката си професор Вектор. – А имаме само седмица да го измислим.

– Нека обобщим – нетърпеливо я прекъсна заместник-директорката професор Макгонагъл – не може да го омагьосаме да лети, не може да променим колелата и определено не можем да прокараме шосе дотук за една седмица. На мен ми се свършиха идеите.

Присъстващите преподаватели се спогледаха в очакване, след което като по команда погледнаха към Джейн. Не беше трудно да се прочете в очите им незададения въпрос, „Е, Ъндед, ти ги покани, защо не измислиш как да ги докараме до училището?”.

– Вижте сега. – проговори накрая тя – Орисниците са си разглезени и няма как да не бъдат при толкова много фенове. Ако не беше този бус, щяхме да ги превозим с влака, нали така?

Чуха се няколко одобрителни възгласа.

– Значи и сега ще измислим нещо. Съсредоточете се върху влака, може би може да го омагьосаме така, че да побере рейса?

– Обаче рейса е по-широк от влака! – обади се някой – И освен това е тежък. Едва ли нормален вагон ще го издържи.

– Хмм, да. – проточи замислено Ъндед – Знаете ли какво, по-добре да разпуснем събирането за днес и да продължим пак утре, какво ще кажете? А междувременно, ако някой се сети за нещо, да търси мен или професор Флитуик.

Останалите като че ли с облекчение се съгласиха с нея и мърморейки под нос, се разотидоха.

Джейн реши, че няма смисъл да се връща при кръжока – имаше още около десет минути, затова отиде да помоли професор Флитуик да го довърши и се запъти към стаята си.

В стаята атмосферата определено беше празнична или поне наподобяваше. Над огнището се сушаха два чорапа, които преподавателката беше изпрала набързо, от гредите на тавана висяха няколко бурена, които бяха съставки за отвари, а Мъри се беше излегнала на килимчето пред камината. Ъндед я почеса разсеяно зад ушите, докато продължаваше да обмисля проблема с буса. В краен случай щеше да пише на Карл и да се посъветва с него, но все още не искаше да го прави. Момчетата сигурно бяха доста заети покрай празниците и едва ли им оставаше време за кореспонденция.

Поне отварата на Сириус се беше оказала автентична и по време на предната си кратка среща бяха успели да отмъкнат косъм от главата на нищо неподозиращ член на Ордена за целите на операцията. Името му беше Денис Епълби и със сигурност не беше поканен на коледния бал. Джейн щеше да занесе лично поканата на Сириус в последния момент.

Целия оставащ следобед й беше свободен и нямаше какво друго да прави, освен да мисли, затова Джейн реши че е крайно време да се отбие до Йоркшир. Можеше да си позволи да отиде дотам един път, за да навести леля си. Все пак наближаваха празници.

Тя си облече плътните дрехи, взе си палтото и след като отдаде чест на котката, излезе от стаята.

Няколко минути по-късно тя вече крачеше във виелицата навън, като се опитваше да загъне палтото си така че да не се отваря. Вървенето към портите на замъка беше неприятно, но наложително.

Цяла вечност по-късно младата жена беше успяла да надвие вятъра и да излезе от пределите на училището. Разтри ръцете си, намери магическата пръчка и с тихичко „пук” се магипортира в снежния Йоркшир.

Вятъра тук като че ли беше по-слаб, а преспите не толкова дълбоки. Вместо планини се виждаха тук-там малки хълмчета и обширната равнина наоколо. Пред едно от тези хълмчета се намираше къщата на лелята. Самата къщурка обаче беше скрита от хорските очи с помощта на едно не твърде известно заклинание.

След няколкоминутно ровене в снега (не смееше да използва магия открито, тъй като селото беше пълно с мъгъли) Джейн най-сетне намери това, което търсеше – малка каменна плочка. Наведе се колкото можа по-близо към земята, така че ръката с магическата пръчка да бъде скрита от неканени погледи и произнесе наум заклинанието. Малко по малко от снега започна да се надига малка дървена къщичка. От комина й се издигаше дим, който правеше пейзажа много по-приветлив, отколкото преди няколко секунди. Джейн отвори малката дървена портичка, която беше изникнала пред нея и пристъпи в двора. Почука по горната греда на рамката, която държеше портата и за страничния наблюдател къщата изчезна моментално, заедно с обитателите й.

Джейн тръгна направо през снега (явно никой не си беше играл да го разчиства) и скоро се озова пред вратата на къщичката. Потропа три пъти и зачака. След малко се чуха стъпки, пантите изскърцаха. На прага се показа висока и слаба жена, с посивяла коса, вързана на кок.

– Аз съм, лельо. – тихо каза Джейн, сякаш не беше очевидно

– Крайно време беше. –  отговори лелята с почти строг глас, но се виждаше, че се усмихва

Двете жени се настаниха пред огнището, където Джейн разсеяно сушеше края на мантията си, докато слушаше новините от селото. Въпреки че леля й се криеше, все пак имаше две приятелки-вещици, които я навестяваха отвреме-навреме и й разправяха най-новите клюки.

– Знаеш ли, дъщерята на Питърсън се омъжва. – говореше лелята, докато племенницата й учтиво кимаше – Сватбата ще е напролет, щом времето се постопли. Още не са избрали шафери, но предполагам че ще са от роднините на младоженците.

Въпреки че тази тема не беше особено интересна на племенницата на леля Шарлот, разговора не беше неприятен за нея. Тя даже не внимаваше особено в детайлите, а оставяше думите да се леят наоколо като фон.

– Джейни, кажи нещо. – запита след около десет минути по-възрастната вещица

– Какво казваш, лельо? – сепна се по-младата

– Тъкмо казвах, че си много мълчалива. Сигурно имаш да споделиш доста неща.

– Имам, разбира се. Все пак не сме се виждали от месеци. А и не мога да пиша за всичко, нали знаеш, може някой да ми следи писмата.

– Разказвай тогава. – нетърпението на лелята видимо растеше

– Знаеш ли, повечето от тези новини не са особено приятни, май ще ти ги разкажа по-късно. Донесох ти обаче малко лековити корени, за отвари.

Джейн бръкна във вътрешния джоб на мантията си и извади оттам някакъв малък пакет, загънат с вестник и й го подаде.

– Благодаря ти, мила. – и разгърна пакета – Корен от асфотел, добре си се сетила. Тук се намира много трудно. Откъде го взе, трябваше ли да го плащаш?

Преди леля й да започне да се бърка по джобовете за сикли и кнутове, Джейн побърза да махне с ръка.

– Няма нужда, една приятелка ми го даде в замяна на една услуга. Преподава билкология в училището и има няколко лехи с него. Един ден ме помоли да посвиря на някакво нейно растение, което обичало музиката и като разбра че имам нужда от корените, сама ми ги даде.

– Явно добре се разбирате с вашите колеги.

– Оказва се, че мога да съм полезна. – Джейн не можа да сдържи усмивката си. Не се беше чувствала полезна за твърде дълго време, преди да дойде в училището. Но тъй като този въпрос не й се обсъждаше, предпочете да насочи разговора към друга тема. – Знаеш ли, Орисниците ще свирят на Коледния концерт в училище. Може би трябва да дойдеш.

– Не мисля, че ще ми се пътува в това време. – явно не беше това причината, тъй като леля Шарлот беше много добра в магипортирането и едва ли щеше да измръзне докато пътува или да си намокри нещо повече от края на палтото. – А пък и съм вече стара за тези неща.

– Разбира се, че не си стара. – опита се да възрази Джейн, но знаеше че няма смисъл. Откакто леля й мина шейсетте, непрекъснато го повтаряше. Дори това доброволно затворничество понасяше доста леко – всъщност никак не обичаше да излиза извън дворчето на къщата си.

– Нека да ти разправя за Орисниците. Историята е доста забавна, поне досега. – продължи тя – Не знам дали ти казах, но смятаме да декорираме целия замък, най-много първия етаж, разбира се. Измагьосали сме всякакви джаджи.

Джейн разказа накратко за приумиците в декорирането.

– И тъкмо намерихме достатъчно помощници за тази част, и се оказа че имаме нов проблем. Орисниците имат нов автобус за турнета. Почти като на мъгълите, само че е омагьосан отвътре. Сигурно е голям колкото къща. И те, представи си, не дават да му сменим колелата даже за един ден, колкото да стигнат до Хогуортс и обратно до Лондон.

– Това не е ли проблем? – попита възрастната магьосница учудено

– Въобще не ме притеснява. Накрая ще се съгласят на каквото и да е, само и само да не отменят участието. А имаме и една седмица да помислим. Току-виж сме се сетили за нещо.

Леля Шарлот се усмихна леко, докато племенницата й се заливаше от смях. Сега, далеч от стените на замъка, проблема наистина не изглеждаше толкова важен. Имаше обаче друго, което я притесняваше повече, затова скоро млъкна и наведе поглед надолу.

– Джейн, има ли нещо? – запита лелята. Племенницата й вдигна глава и за момент двете кръстосаха погледи, накрая тя се предаде.

– Не искам да те тревожа, лельо. – каза тихо

– Тревожа се повече, когато не знам какво става. – със скръстени ръце отговори лелята – Кажи ми най-сетне.

– Става въпрос за реакцията ми на едно съвсем обикновено проклятие. С мой колега се дуелирахме за забавление и той ме уцели с кракозаплитащо проклятие. Вместо обаче да се препъна веднага, след няколко минути започна да ми тече кръв от носа.

– Това звучи доста обезпокоително. – разтревожено каза лелята

– Ето защо не исках да ти казвам.

– Не говори глупости. По-добре ми кажи за пръв път ли ти се случва и как се възстанови.

– За първи път ми се случи с такова обикновено заклинание. Иначе ми се е случвало и преди, но тогава си беше чудо че се разминавам с толкова малко. Имам предвид парализиращи заклинания и други подобни. Но се оправях с помощта на проста отвара за подсилване.

– Знаех си, че е лоша идея да скиташ по горите и да срещаш там кого ли не. Трябваше да си дойдеш при мен в Йоркшир и всичко щеше да се оправи.

Джейн реши да пропусне покрай ушите си последвалата няколкоминутна тирада. Имаше и други причини освен безопасността на най-близката й роднина, поради които не искаше да живее с нея. Докато се криеше, просто не беше в състояние да си овладее паниката и да се спре на едно място. А дори и да се спреше, почти сигурно щяха да я намерят. След като Шарлот се наприказва, Джейн продължи:

– Имаше и още един случай, съвсем наскоро. Имахме упражнения с учениците и не можах да отбия едно заклинание, беше за заглушаване. До края на часа не ми стана нищо, но после имах чувството че кръвта ми щеше да изтече през носа.

– Всичко това е много странно.

– Знам. Дори опитах да прочета в библиотеката по този въпрос, но намерих само за някакви много страшни проклятия, които се проявяват по подобен начин. Само дето имаше съпътстващи ефекти като опадане на зъбите и болки в гръбнака. Не би могло да е това. Лельо, случвало ли ти се е някога нещо такова?

Другата жена за момент се замисли.

– Не. – отговори накрая – Но си спомням, че веднъж, съвсем наскоро, омагьосах приятелката ми Колийн, съвсем без да се замисля. И без магическа пръчка. Както си седяхме и аз ръкомахах, докато й обяснявах нещо, устните й се залепиха една за друга. После едва развалих магията. Отне известно време, докато разбера каква магия съм приложила.

– А сигурна ли си, че си била ти? Може тя да го е направила, без да иска.

– Аз бях. Колийн само ме слушаше и изобщо не мърдаше.

Е, явно и леля й знаеше почти колкото и тя самата за тези странни магически проявления. Джейн въздъхна и изостави темата – щеше да проучи нещата по-задълбочено в лондонската библиотека. Вместо това реши да попита за новини от братовчедка си – най-близката роднина, която двете с леля й имаха.

– Да си получавала скоро писмо от Алисън?

– Страхувам се, че не. Последно получих онази картичка от Сингапур лятото, но ти си я виждала. Дори не знам къде е сега.

– Разбирам. Аз също си нямам и най-малка идея.

– Може би най-накрая е срещнала някого и затова не пише.- леля Шарлот явно имаше тайна надежда, свързана с по-далечната си племенница

– Мда, или пак копае някъде заровена до шията в прахоляк или пък тича подир момчета както обикновено.

– Нали знаеш, не се брои, докато наистина не ги хванеш.

– Имам идея.

Джейн знаеше за надеждите на леля си да задоми скоро някоя от племенниците си, но не каза нищо. Нямаше смисъл нито да възразява, нито да отнема една от малкото мечти в живота на леля си. Само че желанието й за разговори се изпари за известно време, като си представяше не особено розовата обща картина на живота си. Нямаше си никого, освен една леля и братовчедка, толкова увлечена от древните цивилизации и градове, че вече две години забравяше да се върне в Англия.

Стресна я остро почукване по прозореца. Още преди да погледне натам, скочи на крака и бръкна в джоба си за магическата пръчка.

– Спокойно, Джейни, просто сова. – гласа на леля Шарлот като че ли долиташе от много далеч.

– Така се изплаших. – въздъхна тя и отпусна ръката си – Сигурно е за мене, казах им да ме търсят ако измислят нещо по въпроса с автобуса.

Джейн се протегна към дръжката на прозореца, за да отвори на накокошинената малка сова, която пусна писмото в ръцете й и мигом се стрелна към огнището, за да се постопли.

– Няма ли да ме попиташ какво пишат? – най-накрая вдигна очи от пергамента тя

– Ако толкова държиш, ти сама ще ми кажеш.

– Или пък ще го измъкнеш от мене, както правеше едно време. – и като видя как лицето на леля й се начумерва, побърза да допълни – Не ти се сърдя, лельо, просто констатирам един факт. Трудно е да живееш сред останалите, след като си толкова различен. Също така не е и лесно да отраснеш в къща, където възрастните винаги са наясно с пакостите, които замисляш.

– Предполагам. Как се справяш сега с колегите си? Ползваш ли легалимантия?

– По-скоро гледам да не им се разкривам. Е, отвреме-навреме и аз виждам по нещо.

– Така винаги е било по-добре за нас.

Сега очевидно беше много подходящ момент да повдигне и въпроса за Лили. Двете не бяха имали време да се видят отново и да опитат нови тактики, а на Джейн много й се искаше да се консултира с леля си по въпроса.

– Лельо, а дали би ме посъветвала по един въпрос, засягащ моя ученичка?

– Става интересно. – театрално каза лелята и се настани на друг стол пред огнището. – Казвай.

– Само че не трябва да казваш на никого. – след като по-възрастната жена кимна, тя продължи – Смятам че това момиче има дарба за легалимантия, но не знам как да разбера. Обичайните начини нищо не показват.

– Естествено, че нищо няма да показват. – отвърна лелята – В повечето случаи не показват. Ти какво точно пробва?

– Отгатване на разни неща.

– Ясно. Сега и разбрах защо не си успяла. Трябваше първо да я научиш да си насочва съзнанието. Иначе нищо няма да стане.

– Ама че съм и аз. Другия път определено ще пробвам с това.

– Има обаче и един друг момент. – веднъж започнала с наставленията, леля Шарлот нямаше да миряса лесно – И той е дали си струва да създаваш легалимант точно сега.

– Дали си струва? – Джейн беше объркана, но и малко ядосана – Нали вие сте ме направили такава – ти и мама. Тогава момента не е бил по-различен.

– Да, не беше. Но ти беше различна от тази твоя ученичка. Лорд Волдемор искаше да те докопа с гадните си мръсни ръчички. Вече беше забелязал и мен, и майка ти. Така че нямахме особен избор – трябваше да те научим, за да можеш да му противостоиш…

Джейн почти чу останалите й думи „…а не да се криеш в гората”. Определено леля й имаше за какво да я упреква. Тя самата се упрекваше. Но станалото – станало. „В крайна сметка и двете с теб се крием”, успокои се сама себе си.

– А колкото до това момиче. Щом Черния лорд още не я е забелязал, по-добре е да не я забелязва и нататък. Не забравяй, че тя и ти сте различни, колкото и да ти се струва друго. Тя е малка и непълнолетна и твоя дълг като нейна учителка е да я защитаваш, а не да я подлагаш на опасност.

– Да, предполагам че е така. – въздъхна Джейн. Беше разочарована, но вътрешно съзнаваше правотата на лелините си думи. Нямаше право да прави от който и да е ученик магнит за гръмотевици.

Въпреки че часа беше едва пет, навън беше станало тъмно като в рог. На Джейн й трябваше време докато осъзнае това – камината отдавна хвърляше повече светлина в стаята, отколкото влизаше през прозореца и й изглеждаше все едно нощта се е спуснала изведнъж, за да премачка малкото селце.

– Стана късно. – констатира тя и стана от стола си, за да отиде пак до прозореца

– Не ми казвай, че искаш да си ходиш вече. Толкова рядко идваш да ме видиш.

– Като се замисля, мога да остана до утре. Колежката ми професор Макгонагъл ми писа, че е измислила решение за нашия проблем и че смята да отиде още утре до Лондон, за да опита. Покани ме да отида с нея, но мога да й пиша че ще се срещнем направо там. Да, точно така ще направя.

С взетите от леля си перо и пергамент тя написа набързо една бележка и заедно с малко летежна пудра я метна в камината. Нямаше смисъл да ходи да търси совата за нещо толкова малко, а пък беше сигурна, че бележката ще стигне до получателката си.

*  *  *

На следващия ден двете с професор Макгонагъл се срещнаха в „Продънения котел” и се отправиха заедно към гарата. Въпреки че автобуса още не беше докаран там, можеха да поработят върху идеята на заместник-директорката. Трябваше да вземат един товарен вагон и да го подсилят достатъчно, за да издържи тежестта, както и да направят в него достатъчно място, за да побере нужния обем. Това изобщо не се оказа трудно и двете успяха да го свършат само за половин час.

– Е, сега остава само да докарат автобуса. – каза професор Макгонагъл – Децата ще се радват страшно много. Особено най-малките, които не можаха да присъстват предишния път на концерта на Орисниците.

– Изглежда всички страшно много ги харесват. Помолих Карл да останат малко след концерта, за да може да раздадат автографи и да си поприказват с учениците. – усмихна се Джейн – А той не можа да ми откаже.

Двете продължиха разговора в този дух, докато вървяха обратно към страноприемницата. Явно професор Макгонагъл беше в добро настроение.

Два дни по-късно Карл и вокалиста Майрон с помощта на шофьора на групата – млад магьосник, който очевидно се страхуваше от професор Макгонагъл, докараха автобуса на перон Девет и три четвърти.

Джейн се здрависа с Майрън, а с Карл се прегърнаха като стари познати, след което тя ги запозна с порфесор Макгонагъл. Последната също понечи да се здрависа с тях, но вместо това и двамата й целунаха ръка.

– С дама като вас един джентълмен винаги трябва да се държи кавалерски – усмихна се Майрън, докато Минерва Макгонагъл придобиваше все по-червен цвят по бузите.

– Джейн веднага ни даде да разберем, че макар понякога да е жена, изобщо не трябва да я смяташе за дама – допълни Карл. – Затова с нея се държим по друг начин.

– Бяхте много добри на концерта преди две години в училище – най-накрая успя да отвори уста професор Макгонагъл. – И учениците ми бяха направо възхитени от вас.

– Поласкани сме да го чуем. – отвърна й Майрън и отправи лек поклон. – А, Пиърс, най-накрай.

Вокалиста отметна един кичур дълга кестенява коса от лицето си и обърна лице към шофьора, който тъкмо слизаше от стълбичката на автобуса.

– А това е нашия шофьор Пиърс, мадам.

– С Пиърс се познаваме доста отдавна. – с лека усмивка каза професор Макгонагъл

– Тя ми писа първия Трол в трети курс. – почти гузно отговори Пиърс – Не че не си го бях заслужил, де. С момчетата смятахме че може би не ни чете домашните, понеже винаги ни оценяваше според дължината на пергамента. И за да проверя дали наистина е така, реших вместо съчинение за трасфигурацията на охлюв в чайник, да напиша как с момчетата сме се замеряли с торови бомбички предния ден.

Признанието предизвика бурен смях, изключение от който бяха професорката и потърпевшия. След като смеха утихна, Джейн подкани колежката си да се залавят за работа.

– Трябва само да извикаме машиниста Ханс. – напомни тя на началничката си.

– Пиърс ще го извика, не си правете труда.

– Разбира се, сър.

– Ето там ни чакаше предния път, в малкото павилионче накрая на перона. – побърза да го уведоми професор Макгонагъл.

Машиниста се появи почти веднага и работата започна. Въпреки че само двете учителки се бяха нагърбили със задачата официално, всички заедно помагаха за завършването й. Най-напред откачиха покрива на вагона и много внимателно вдигнаха автобуса във въздуха. Двете превозни средства застанаха едно в друго като матрьошки, като отвън изглеждаше че във вагона е поставено микробусче. Машиниста се качи във влака и изпитването можеше да започне.

– Сега тръгни бавно, Ханс. – даваше наставления професор Макгонагъл. – Не повече от 40 километра в час.

Джейн и Карл наблюдаваха отблизо потеглянето в двата противоположни края на перона, а Майрън беше застанал по средата.

– Сега малко по-бързо. – чу се силен трясък

– Блъсна се в стената! – извика Джейн през шума

– Спри го бързо, Ханс! – развика се и Майрън – И по-полека!

– Така очевидно няма да стане. – обади се Карл, след като скърцането на спирачката престана.

– Бихме могли да го заступорим в средата с магия. – предложи Джейн – Макар че ще трябва да затворим цялото пространство и никой няма да може да слиза във вагона.

– И така няма да стане. – унило каза Майрън

Всички се умълчаха.

– Май трябва да изоставим идеята с вагона. – обади се най-накрая професор Макгонагъл. – Някой да има друга идея?

Всички мълчаха. Ханс и Пиърс тихо обсъждаха нещо, поглеждайки крадешком към останалите, двамата музиканти крачеха по перона и гледаха към покрива, а Джейн и Минерва кършеха ръце.

– Моля те, Джейн, измисли бързо нещо. Започна да ми омръзва от тази история. – почти шепнешком каза професор Макгонагъл

– Ама аз изобщо не съм се подготвила. – опита се да възрази тя, но млъкна набързо. Началничката й не беше в добро настроение и определено сега не беше време да се измъква. – Добре, мисля че имам една идея, но едва ли ще се съгласят.

– По-добре е да се съгласят. – строго отвърна професор Макгонагъл

Джейн се отдалечи от нея с нервни крачки и извика Карл настрана.

– Какво ще правим сега? – попита той и посочи към влака

– Какво ще правим ли? – Джейн сви устни – Имаме проблем. И този проблем включва този ваш нов бус.

Карл отметна един дълъг рус кичур от лицето си.

– Май ви създадохме много проблеми, а?

Вместо отговор магьосницата само кимна.

– Имам последна идея, ако и тя не се получи, смятам да се предам. Нищо друго не ми хрумва.

– Кажи да чуем.

– Четох го преди доста време в една книга. Мъгълско е, но мисля че ще проработи. Казва се въздушна възглавница. В общи линии означава да повдигнем буса две педи над земята с магия и да го закачим за локомотива. Нищо няма да повредим, имай ми думата.

– А мъгълите няма ли да се усъмнят, като видят автобус, теглен от влак. Доколкото знам, такива неща не са обичайни за тях.

– Мисля да наложим малко боя с магия, така че да прилича на вагон.

– На другите няма да им хареса.

– На тебе също. – погледна го в очите Джейн – Но на мен ми се свършиха идеите. И ще трябва да дойдете или с влака, или да отменим участието.

– Добре, добре – разбрах. Нека да питам поне Майрън първо.

Джейн ги наблюдаваше как разпалено спорят в другия край на перона. Би било голямо разочарование за учениците, ако отменят концерта, но не смяташе повече да се прави на маймунка, само и само да им угоди. Скоро двамата престанаха да говорят и Карл се затича към нея:

– Майрън е съгласен! Може да започнем! – провикна се той отдалеч

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s