Италианска буря

Чух как някъде в далечината прокънтя гръм. Небето се святкаше непрекъснато, а дъжда се изсипваше като с ведро върху щорите на прозорците. Бях сама в лабораторията, всичките сътрудици бяха заминали нанякъде в рамките на три дни. Освен това нямаше ток. Беше скучно, колкото човек може да си представи. До мен имаше някакъв телефон, сигурно на лабораторията, но работеше на ток и сега екрана му стоеше празен. В себе си имах единствено мп3-ка с батерии, които сигурно щяха да издържат половин час. Но не ми се слушаше музика. Вместо това гледах как през прозореца вятъра огъва клоните на дърветата и как дъжда се излива в локвите на струи. Нямах чадър, така че щеше да се наложи да се задържа тук, докато поспре, което едва ли щеше да се случи скоро.

Според местните такава буря не се беше случвала в града от много години. Беше си страшничка – имах чувството, че вятъра ще изкорени всички дървета и храсти само след няколко секунди.

Отново проблесна светкавица. Прозореца потрепна пред очите ми и когато проехтя гръмотевицата, вече го нямаше. Огледах се стреснато – цялата сграда беше изчезнала изведнъж. Стоях права по средата на зелено поле, обилно напоявано от изсипващия се дъжд и все повече се намокрях. Потърсих с очи някакво убежище, но такова нямаше. Високите дървета се люлееха пред погледа ми, но не трябваше дори да се доближавам до тях – бяха най-високото нещо наоколо и направо магнит за гръмотевици. Най-безопасно за мен беше да седна на земята и да чакам да отмине бурята. Затова погледнах надолу, за да видя какъв е терена и дали мога да си намеря място с по-малко кал. Ахнах – само на половин метър от мен стоеше дребничко същество, на ръст колкото първокласниче и с оклюмали пеперудени крилца на гърба. То също ме огледаше и когато срещна погледа ми, неспокойно заби очи в земята.

– Извинявай. Грешчица стана. – промърмори то на италиански. След което продължи с по-голям ентусиазъм да говори на италиански, аз обаче нищичко не разбрах и му го казах.

– Do you speak English? – реших да опитам. Щом продавачките ме разбираха, имаше шанс да схване. То обаче продължаваше да се пули насреща ми. – Deutch? – пробвах пак, но без успех. – Ах, гаденыш маленкий. – се изтръгна от устата ми някак по рефлекс, тук никой не говореше руски. Дребната твар обаче се ухили и дори отговори:

– Я можно бить маленким, но я не гаденыш, а гном. Давай валить отсюда. – и ми посочи с ръка да го следвам

Наистина, щом кисненето сред морето от кал и мокра трева можеше да се избегне, нямах нищо против да го последвам. Още една светкавица просветна в мръсносивото небе и секунда след това пространството се раздра от тътена. Вървях приведена след пъргавото гномче, за да се пазя от гръмотевиците. Стараех се максимално да не изостана от бързите му стъпки и се чудех къде ли ме води. Явно се намирах на място, където не се срещаха често хора, интересно имаше ли много други гномове или беше толкова пусто, колкото изглеждаше?

Пет или десет минути по-късно слязохме в една долчинка, където се мъдреше самотна къщичка. Беше ниска, сламения покрив стигаше до брадичката ми, но се надявах поне да не пропуска дъжда. Придружителя ми отвори ниската вратичка и без да чакам друга покана, се намъкнах вътре. Веднага почувствах разликата – бях се вкочанила навън, а тук изглеждаше уютно и студения вятър не ме продухваше. Гномчето запали огъня в камината, метна ми някакво одеало да се завия с него, а аз нерешително си свалих пуловера и пропълзях да го изтискам в умивалника. Вече по риза, се настаних на едно маломерно столче пред камината и си метнах одеалото отгоре. Гномчето продължаваше да шета из къщата, все едно беше негова собствена, наля вода в голям чайник и го сложи на огнището, придърпа си стол и също се настани пред огъня.

– Сега, предполагам очакваш да ти кажа какво търсиш тука? – осведоми се гномчето на руски.

Кимнах и зачаках отговор.

– Е, въпроса е там, че бях на мисия, обаче се обърках и като си тръгвах, те взех със себе си по погрешка.

– Каква мисия? – не се стърпях да попитам

– Секретна мисия. – подчерта съществото. Очевидно нямаше намерение да ми каже повече.

– А как така се случи, че италиански гном като теб знае руски?

– Ти как мислиш? – очевидно нищо не мислех, щом го питах директно – Всъщност е доста просто – майка ми е рускиня. Какво, не ти ли се вярва, че има руски гномове?

– Не ми се вярва, че има гномове изобщо. – обявих, като го огледах от главата до петите

– Е, да, вие хората не бихте повярвали в нещо, ако не ви избоде очите. Или ако не го пише по интернет. – тук то ме погледна нацупено, за да подчертае мисълта си как ние хората сме коне с капаци – Не, нас си ни има, обаче практически сме се оттеглили тук, в нашето си измерение. Не би ни харесало по цял ден да ни снимате с камери и фотоапарати. После току-виж и в зоопарк сте ни натикали.

Реших, че не очаква отговор от мен, затова си затраях. А пък можеше и да е прав, кой знае. Гномове в зоопарк – наистина би било интересно разнообразие.

– Ами ти откъде си, че имаш такова странно произношение? – попита гнома, след като привърши с монолога си

– От България. – отговорих му аз

– А, да. Доста гномове живеят там, особено по планините. Хубави планини имате в България.

– Благодаря. – отговорих му. То се разшета наоколо, донесе чаши за чая, а аз се зачудих дали е мъжко или женско. Говореше като мъж, но начина по който се оправяше из къщата подсказваше по-скоро принадлежност към женското съсловие. Времето навън си беше все още толкова отвратително, но в къщурката беше топло, а чая, макар и леко горчив, беше приятен. Седяхме така още известно време и пиехме мълчаливо. Гномчето отвреме-навреме поглеждаше през единственото прозорче навън, явно следеше времето. Дъжда скоро постихна и светкавиците намаляха. Моят домакин се надигна от столчето, като ми каза:

– Отивам да си свърша работата. През това време ти по-добре стой тука. След това ще изчакаме удобен момент и ще те върнем обратно.

Връщане обратно, добре звучеше. Може би най-накрая щях да успея да сваля тия мокри дрехи, да се изкъпя и да гледам някой филм. Интересно, дали щеше да има правило да не казвам на никого за него? Или щеше да ми изтрие спомените по магически начин?

Входната врата проскърца зад гърба ми и аз й хвърлих един поглед, за да се уверя че е затворена добре. После станах, внимателно си събух чорапите и ги сложих да съхнат на съседния стол, заедно с пуловера ми, като останах все пак с обувки – човек никога не знае какво може да се валя по земята. Станах от стола и като се наведох достатъчно, за да не пробия покрива с глава, огледах къщичката. Тя се състоеше само от една стая, в чиито ъгли със завеси бяха отделени малки легълца, очевидно за стопаните на къщата. Бяха шест на брой и съответстваха на портрета, който висеше близо до тях – две възрастни джуджета, очевидно майката и бащата, и още четири по-малки. Никое от тях обаче не приличаше на това, което ме беше довело тук.

Чух шум навън и предпазливо погледнах през прозореца – група гномчета в колона слизаха в долчинката и носеха чувалчета на рамо, а пеперудените им криле бяха леко оклюмали от дъжда. Интересно, какво ли толкова носеха?

Опитах се да ги наблюдавам иззад пердето – нямах никакво желание да ме забелязват и да идват да ме разпитват какво правя тук. Около десет минути след като те отминаха, се зададе и моят домакин. Походката му беше насечена, явно имаше проблем с мисията.

– Какво стана? – попитах го аз, колкото да кажа нещо – Завърши ли мисията?

Той промърмори нещо на италиански под носа си, долових и една-две псувни.

– Лош късмет. – обяви вече по-спокойно, като мачкаше нещо из ръцете си.

Загложди ме подозрение.

– Чакай малко, това в ръката ти от нашите кабели ли са?

– Бъркаш се. – обяви джуджето и се опита да ги скрие зад гърба си

– Значи ходиш да крадеш от нашата лаборатория? И за какво по-точно са ти притрябвали кабелите?

– Изтрябвали ми вашите кабели! – ядно отговори джуджето и ги хвърли на земята

– А какво тогава се опитваш да отмъкнеш?

– Има само едно нещо във вашата лаборатория, което би си струвало да се краде. – гласа му беше обиден и разбра какво е казало, едва след като го произнесе. Аз обаче схванах много добре – тази твар искаше новия прототип.

– За какво ви е? – попитах го накрая – Не виждам да имате кой знае какви технологии тук, че да ви свърши работа.

– Това, че не ги виждаш, не значи че ги няма. – тросна се гнома. След малко, вече по-спокоен, продължи – Ние не сме като вас, хората, да си навираме новите компютри и телефони във физиономията на околните. Имаме си наука и технологии. Но те си стоят на определените за това места. Не се валят по улиците и по масите и не ги разнасяме нагоре-надолу със себе си, за да покажем колко сме важни.

– Освен това и крадете. – може би трябваше да си запазя коментара за себе си, но се ядосах на тази малка твар, която си позволяваше да обижда моя вид. – Какво още крадете, освен техника?

Вярно, въпроса си беше провокация и събеседника ми сигурно го усети, но изглежда любопитството от контакта с друг разумен вид надделя и той ми отговори:

– Всичко, което би могло да ни е полезно. Случвало ли ти се е да не можеш да си намериш книгата по няколко дни? Е, тогава най-вероятно някой от нашите хора я е бил задигнал, за да прочете нещо. А жените ни обичат да свиват чорапи – за всичко стават – може да измиеш с тях пода, да повиеш бебето…

Яда ми започва да минава полека – ние хората също бяхме крадци на ресурси, само дето вече не беше останало много за крадене. Нещо повече, освен крадци, сме и убийци. Спомнете си неандерталците, индианците, както и всички гадинки, които сме избили за храна или просто заради спорта.

– Можеш ли да ми кажеш, като спомена за жени, от кой пол си ти?

– Същото мога да те запитам и аз. – ухили се насреща ми съществото

– Не е ли очевидно? – почти обидено го запитах аз

– Как точно да е очевидно? Имаш къса коса, кльощави бедра и плоски гърди. Лично аз не мога да те разпозная.

– Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш. Обещаваш ли?

– Честна дума. Да пукна, ако излъжа.

– Добре тогава. Аз съм момиче, казвам се Мая. Ами ти?

– А аз трябва да тръгвам. – обяви съществото и дим да го няма.

Ах, гадинката малка. Трябваше да се досетя, че не може да й се има вяра, все пак се опитваше да открадне нашия прототип от нашата лаборатория. Не стигна обаче твърде далеч, защото собственицата на къщата скоро се върна, влачейки го за ухото.

– Твар крадлива! – мърмореше гномката и се опитваше да достигне метлата до вратата, за да го нашляпа с нея. Нямаше да ми е лесно да позная, че е жена, ако едно от хлапетата не й вървеше по петите и не плачеше “Маммооо, гладно съм!” След което ме забеляза и започна да ме сочи и на висок глас да иска обяснение коя съм и какво търся в къщата й.

Моето гномче най-накрая успя да се откопчи от хватката и побягна навън, като ми викна да го следвам.

– Scuzi, signora. – виновно казах аз, докато си обувах чорапите върху влажните от обувките крака и си прибирах пуловера.

Вече излязла навън, се втренчих в зачервеното ухо на гномчето.

– Добре ли си? – попитах го. Това беше въпроса, с който успях най-бързо да заменя изречението “Това не е твоята къща, нали?”.

– Нищо ми няма. – промърмори то, като си натопи ръката в една не много кална локва, след което се хвана за ухото. Междувременно над нас облаците бяха започнали да се сгъстяват и след малко започна леко да ръми.

– Сега какво ще правим? – запитах го аз

– Трябва да те върна обратно откъдето те взех. Ако разберат шефовете че изобщо си била тук, ще отнеса голямо наказание. Нали разбираш, тук е забранено за хора.

“Трябва да забранят и нашата Земя за гномове”, помислих си, но не споделих мисълта си на глас.

– Как ще стане това, с връщането? – осведомих се накрая

– Просто трябва да изчакаме някоя по-голяма светкавица и тогава ще използвам енергията й, за да те преместя във вашето измерение. Не че ми трябва светкавица, просто така ще стане по-бързо. Иначе ще трябва да търсим друг източник на енергия, например водопад, уранова мина или нещо такова.

Тъй като нямах желание да търся уранова мина, се съгласих на предложението със светкавицата.

Времето започна да става все по-отвратително. Отначало закапа с едри капки, после задуха вятър, а накрая дъжда отново се изливаше с кофи върху нас. Вървяхме край един далекопровод, който се беше появил неясно откъде. Стараехме се обаче да не стоим много близо, защото беше твърде възможно някой стълб да падне, било то заради вятъра или пък да го удари гръм. Бързахме към мястото, откъдето се бях появила в този свят, но явно минавахме по някакъв обходен маршрут.

– Пътя, по който дойдохме, е станал на тресавище. Каквато си голяма, ще затънеш в него. – обясни ми гнома

Скоро видяхме, че калната пътека, която следвахме, минава под далекопровода. Беше опасно, но това беше най-сухия път в околността, така че трябваше да го следваме. Явно беше направен да обслужва близкия трансформатор, който се чуваше как бучи между гръмотевиците, защото пътя минаваше съвсем близо до него. Ускорих крачка, като се стараех да мина възможно най-бързо под жиците. Чак когато се озовах на безопасно разстояние от тях, се огледах за придружителя ми и го видях, все още под далекопровода, на десет метра от трансформатора.

– Какво ти стана? – провикнах се, когато се приближи към мен

– Скапани трансформатори! – зажалва се той – Боли ме главата от тях! Магнитни полета, електрични полета, всякакви гадости има там.

“Въпрос на вкус”, помислих си. Някои бяха чувствителни към шумове, други към ярка светлина, защо пък да няма и чувствителност към електромагнитни полета? А и гномовете, каквито бяха мънички, нищо чудно полетата да им влияеха по-силно, отколкото на нас.

Продължихме да вървим под потопа, изливащ се върху земята. Скоро гномчето ми обясни, крещейки, за да надвика бурята, че мястото било подходящо, само трябвало да изчакаме някоя наистина голяма светкавица, защото за разлика от прототипа, масата ми била голяма.

Застанахме по средата на наводнената поляна. Водата се изсипваше от небето и караше калните пръски да хвърчат във всички посоки.

– Няма ли да ми кажеш поне как се казваш? – провикнах се аз, въпреки че стоеше едва на метър и нещо от мен

– Добре, де, добре. – извика то в отговор, явно се дразнеше от настойчивостта ми – Елена се казвам, така ме е кръстила майка ми.

Известно време само се гледахме. Всяка се опитваше да прецени другата, но без особен успех. По едно време просветна ярка светкавица, която удари близката топола. Беше като на кино – хвърчаха искри, дървото се наклони злокобно и в следващия миг започна да пада.

– Идеално! – извика Елена. Замахна с ръка и на няколко крачки от нас се появи малко светещо кълбо, приличаше на миниатюрна кълбовидна мълния. – Сега трябва да минеш през него. Затичай се, защото реагира само на движение. И по-бързо, не мога да го държа така цяла вечност!

Бях замръзнала, уморена и мокра, но се опитах да мобилизирам последните си сили, за да се помръдна от мястото си и да се затичам.

– Довиждане! – извиках – И гледай да не крадеш много!

Гномчето само повдигна вежди и ми махна:

– Довиждане!

Отстъпих две крачки назад, засилих се и преминах през светещото кълбо, подтичвайки. Веднага след това обаче се подхлъзнах на някаква кал, паднах на земята и изгубих съзнание.

Свестих се по някое време на пода на лабораторията. Бях цялата подгизнала, все едно съм плувала с дрехите. Нямах сили да се изправя, само погледнах към прототипа, за да се уверя, че си е на мястото. Нямах причина да ставам, затова продължих да лежа на пода, докато вратата на лабораторията не изскърца. Надигнах се на мокрия си лакът и забелязах към мен да се приближава възрастен професор, който ми говореше загрижено:

– Леле, момиче, какво си направила? Откъде се взе всичката тази вода? Не ви ли разправях на вас да не стоите самички в лабораторията, я токов удар ще ви хване, я някоя друга авария ще стане…

Изправих се полека, докато уверявах професора, че нищо ми няма. Почти успях да го убедя, че съм била в съседната сграда, когато е започнало да вали силно, и съм се уплашила че в лабораторията има отворен прозорец. Намокрила съм се, докато съм тичала насам, после съм се хлъзнала на мокрия под и съм паднала на земята. Той ме гледаше притеснено, опитваше се да ме убеди да ида на лекар, но аз му казах че според мен няма нужда. Обещах му, че ще отида, ако усетя че съм пострадала. Видях, че дъжда вече капе съвсем слабо и започнах да си събирам нещата. Скоро професора излезе и аз скришом прибрах прототипа в чантата си. Реших да си го нося вкъщи всяка вечер, за да го наглеждам, поне докато не се върнат колегите.

Излязох навън, размишлявайки върху случката. Не можех да определя дали беше истина или халюцинация. Забелязах обаче, че една от тополите пред университета е паднала, ударена от гръмотевица.

Когато колегите ми се върнаха, вече имах решение за прототипа – оградих го със ситна мрежа, закована отдолу с пирони, по която пуснах слаб ток. На колегите обясних, че според най-нови изследвания, това е най-ефективният фарадеев кафез – пази от всякакви външни полета. Особено крадливи. Надявах се да помогне поне дотолкова, че Елена, или който от сънародниците й реши да краде протопипа следващия път, да се отчая достатъчно, че да реши да се разходи до съседния град, за да отмъкне техния. А пък те нека сами разберат как да се пазят от гномове.

Дали бях психясала или всичко беше истина, но прототипа си остана неоткраднат. По едно време дори се чу слух, че този от другия град бил изчезнал, но после като че ли се намери. А аз междувременно разработих и начини да си пазя личните вещи от крадливи твари – освен тънката мрежа, използвах постоянни магнити и електромагнити, които оставях близо до ценните за мен предмети. И те изведнъж престанаха да се губят.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s