9

ГЛАВА ДЕВЕТА

СИРИУС СЕ РАЗКРИВА

Датата на коледния концерт вече беше определена и рок-групата на дом Рейвънклоу репетираше непрекъснато. Вече имаха две собствени песни, а бяха разучили и няколко на Орисниците, така че имаха какво да свирят, трябваше само да се усъвършенстват. Имаше да се доуточнява само една малка подробност – групата все още си нямаше име.

– Имаше една група в старото ми училище. – разправяше Лили един следобед, когато всички заедно с доцент Ъндед се бяха събрали в стаята на момчетата в кулата на Рейвънклоу – Казваха се “Бормашина”, съвсем без майтап

– Това е електрически уред, с помощта на който мъгълите пробиват дупки. – обясни Август на останалите момчета през смях – Голям шум вдига.

– Да, а представете си когато публиката трябваше да ги вика на бис. Как според вас се крещи “Бор-ма-ши-на”. По-добре да се бяха кръстили “Трактор”!

Тъкмо когато Евфем се канеше да попита какво точно е трактор, на вратата на стаята се потропа. Джери отиде да отвори, докато останалите продължиха да стоят върху възглавнички на пода и да гледат безцелно през прозореца към планините.

– Ей, момчета, случайно Евфем да е тук? – в процепа на вратата се беше подала тъмнокосата глава на Роджър Дейвис и той любопитно се оглеждаше наоколо – Ама вие съвсем сте се уредили, цели две момичета имате.

– В момента репетираме, Роджър. – с усмивка се обърна към него Джейн, която беше седнала на малка възглавничка на пода – Освен това мене по-добре не ме брой за момиче, отдавна съм минала тази възраст.

– Може и да сте по-голяма от нас, доцент Ъндед, но ние вече ви приемаме за част от нашия дом, стига разбира се да не се сърдите.

– Разбира се, че не се сърдя, Роджър. Ела да седнеш при нас, в момента мислим име на групата.

– Да, освен това сме точно доникъде. – обади се и Лили – Току-виж ти измислиш нещо.

Роджър погледна към двете дами и се поклони театрално.

– С удоволствие бих седнал при вас, ако почакате десетина минутки. Трябва да се консултирам с отбора по куидич за предстоящия мач.

Евфем погледна към Джейн за разрешение да тръгне, на което тя благосклонно махна с ръка:

– Отивай, отивай. И без това тук сме зациклили.

Момчето се изправи пъргаво и излезе през вратата.

– А, между другото, доцент Ъндед, – Роджър се беше надвесил над дръжката на вратата и се усмихваше на учителката си – трябва да ви кажа че още хващате окото.

Роджър обичаше да се шегува, затова Джейн никак не се засегна. Пък и нямаше от какво. Допадаше й това че учениците са я харесали, а пък и момчето сигурно се опитваше да й направи комплимент.

– Аз ще трябва да ви изоставя по някое време. – каза тя на останалите малко след като вратата се затвори – Имам едно събиране тази вечер, на което трябва да присъствам.

– То и ние имаме какво да вършим. – обади се Джери – Някои трябва да си напишат домашното по пророкуване.

– По мое време не бяха толкова трудни тези домашни, просто предсказваш няколко бедствия и си готов. Например, при нас беше популярно да се пише, че някой ще го отвлече грифон.

Всички започнаха да се заливат от смях, дори Джери, който съвсем сериозно преценяваше възможността да напише нещо такова в есето си.

– Нашия професор по пророкуване едно време беше много отнесен. Не знам даже дали четеше домашните, но накрая винаги имахме оценки.

– Сигурно професор Трелони му е била ученичка. – отговори тихо Сет, докато се опитваше да си вземе въздух – Подозираме за нея абсолютно същото.

– Май не е много коректно да се изказвам така за колегите. – колебливо започна Джейн – Но мисля че на вас мога да кажа. Надявам се да не ме раздрънкате из училище, но аз още се съмнявам дали вашата професорка ми знае името. Въпреки че сме се запознавали поне три пъти.

Продължиха в този дух още няколко минути, докато чакаха да се върнат Евфем и Роджър. Джейн дори прегледа домашните по пророкуване на тези, които посещаваха този час и им помогна да си ги довършат.

– Само не казвайте на колежката ми, че съм ви помагала. Може да се засегне.

– Ако е истинска ясновидка, тя сама ще разбере. – усмихна се Лили – Тъкмо може да я проверим така.

В този момент вратата се отвори и двете момчета влязоха, все още обсъждайки нещо.

– Ама вие и домашните ли наизвадихте? – учудено попита Роджър

– Искахме да попитаме за нещо доцент Ъндед. – отговори му Сет, сякаш се опитваше да защити учителката си от любопитството на куидичния капитан

– И без това дава консултации доста по-охотно от професор Трелони. – включи се и Джери

– Така както сте започнали, ще затрупате доцент Ъндед с работа и тя няма да може да си почине изобщо. – Роджър изглеждаше доста учуден от това че много често или групата ходеше при преподавателката, или тя висеше в тяхната стая. Явно това изобщо не беше типичното поведение на учителите тук.

– Не се притеснявай за мен, Роджър, малко работа няма да ми навреди. Освен това ми е доста забавно с вас, учениците. Седни до мен и ни помогни в мисленето. – Джейн се дръпна по-близо до Лили, която седеше от дясната й страна и измягьоса в ляво малка възглавничка.

След като двамата с Евфем се настаниха по местата си, дадоха думата на капитана по куидич.

– Е, Родж, какво ти идва наум? – попита Лили, като се наведе пред Джейн, за да го вижда добре

– Всъщност, нищо не ми идва наум. Какво ще кажете за “Драконов огън”?

– Не звучи зле, но не пасва на музиката, която свирим.

– Добре, тогава “Пълнолуние”?

– Нее, много е женско. – отговори този път Джери и се наклони настрани, за да избегне летящата към него възглавница, която Лили веднага беше запратила по него.

Другите също се включиха в предложенията. Казаха се доста имена, но нито едно от тях не можеше да удовлетвори всички.

– Май никога няма да успеем да постигнем съгласие по този въпрос. – въздъхна накрая Лили и тръгна да измагьосва синя лента във въздуха. – Може би трябва да измислим нещо, свързано с Рейвънклоу?

– Като например? – обърнаха се към нея няколко гласа

– Например “Гарваните” или пък “Орлите”.

– “Гарваните” е много мрачно. “Орлите” ми харесва, ама какво общо има с Рейвънклоу?

– Освен това – включи се Джейн – има мъгълска група с това име.

– Жалко.

Дискусията продължи, като дори някой измагьоса лека мъхеста топка и започнаха да си я подават един на друг. Този, който я хванеше, трябваше да каже първото, което му хрумне, а останалите трябваше да решат става ли за име на групата. Накрая обаче никой не можеше да се концентрира и започнаха все по-често да се чуват неща като “Сополи от гоблин”, “Да паднеш от метлата” и дори “Мръсна котка”.

– Не е задължително да измислим нещо сега. – опита се да ги успокои Джейн – Имаме още към седмица, докато започнем да правим плакатите.

– Де да се сещах сега за някоя магийка за вятър – прошепна Лили разочаровано, докато се опитваше да разлюлее лентата, която тъкмо беше вдигнала от земята.

– Я повтори. – Август се надигна от мястото си, пресече кръга и хвана Лили за раменете, все едно я караше да си спомни съставките на някоя животоспасяваща отвара

– Казах, че не си спомням никое заклинание за вятър.

– Не каза това. – упорстваше Август, който още малко и щеше да я разтресе здраво

– Август, какво ти стана, мой човек? – учуди се Джери – Да ти донесем ли малко вода или тиквен сок?

– Млъквай, Джералд, не ми е до шегичките ти сега. Нищо ми няма, просто исках Лили да повтори това, което каза. Прозвуча ми интересно.

– Казах “магия за вятър”. Какво му е интересното на това? – започна да се възмущава Лили

– Това е! – въодушевено извика Август и вдигна Лили от мястото й под странния поглед на всички останали

– Ако си харесал нашата Лили, трябва да ти кажа че ще се наложи да се наредиш на опашката. – проговори Евфем за пръв път от доста време – Може би не е лошо да ти напомня че тя вече си има почитатели, особено откакто я видяха да тренира за едно соло в общата стая.

– Не бе, идиот – побърза да каже Август малко по-бързо, отколкото трябваше в случая. – Става въпрос за групата. Така и ще я наречем. “Магически вятър”.

– Не е тотално зле. – замислено каза Сет – Имаше къде по-лоши идеи.

– Останалите, какво ще кажете? – Джейн беше взела ролята на арбитър

– Нямам нищо против. – каза Джери

Другите също се съгласиха един по един, дори Роджър изказа удобрението си.

– Това заслужава да се полее. – отсече Джейн и измагьоса чаши с тиквен сок за всички.

Тъкмо докато пиеха последни глътки от тиквения сок, на вратата се потропа.

– Аз ще отворя. – обяви Роджър, който явно реши да приеме ролята на портиер, така и така беше седнал най-близо до вратата. Всички се обърнаха натам и чуха познат глас.

– Тук ли е Джейн?

– Да, професоре, влезте.

Вратата се отвори безшумно и вътре пристъпи професор Флитуик, който се оглеждаше.

– А, Джейн, най-накрая те намирам.

– Какво има, професоре? – тя побърза да остави чашата си на една страна и да се изправи с въпросително изражение на лицето

– Професор Дъмбълдор ми поръча да те издиря, каза че трябвало да тръгнем по-рано за събирането.

– Колко по-рано?

– Опасявам се, че до десет минути трябва да сме тръгнали.

– Добре, трябва само да си взема палтото от стаята. Мисля че ще успеем.

– Не се притеснявай, не е чак толкова спешно. Ако закъснеем, просто ще се наложи да ни изчакат.

Младата преподавателка вече разчистваше чашите от тиквен сок с помощта на учениците си и оправяше възглавниците.

– А и, Джейн, – тя се обърна към професор Флитуик, като още стискаше пръчката си в ръка – професор Дъмбълдор каза да ти предам, всъщност на вас всички, какъв е резултата от поканата за коледния бал.

Отначало никой не успя да разбере за какво става въпрос. Кого толкова щяха да канят на бала? След това на Джейн й просветна. Беше говорила лично преди около месец с китариста на Орисниците, с които се знаеха от доста време дали няма да могат да дойдат да свирят на бала. Щом бяха решили да пратят официално писмо до училището, това може да значи само едно.

– Рок-група “Орисниците” се съгласиха да свирят на коледния бал в училището. – оповести професор Флитуик на всеослушание – Ще подгрявате за Орисниците, момчета.

– Ура! – извикаха почти в един глас учениците и се спуснаха да се прегръщат един друг, както и да прегръщат Джейн

– Защо не ни казахте по-рано, доцент Ъндед? – учудено попита Джери – Нали вие сте ги поканили?

– Защото изобщо не бях сигурна, че ще дойдат. – отговори Джейн на свой ред – Знаете че по това време са доста натоварени с програмата.

– Важното е че ще дойдат! – побърза да каже Лили – Сега ще трябва да репетираме още повече. Освен това трябва да сложим пак онази песен, дето отпадна. Сигурна съм че ще я харесат.

– Може би ще трябва да разучим с вас и още една. Ще ни трябва сериозен репертоар за Орисниците.

Професор Флитуик ги беше наблюдавал усмихнат досега, но вече гледаше тревожно към часовника си. След малко се обади:

– Джейн, събирането.

Тези думи бяха достатъчни да накарат преподавателката да подскочи.

– Извинявайте много, професор Флитуик. Ей сега тръгваме. Лили, – каза тя на излизане – може би не е лошо да порепетирате още малко. И погледни вокала на онази песен, сещаш се коя. Още утре смятам да те убедя да пееш на концерта.

Момичето кимна учтиво и отиде заедно с останалите да изпрати учителите до вратата. Може би наистина щеше да се съгласи да пее, помисли си Джейн с надежда.

*  *  *

Когато Джейн излезе навън, плътно следваща професорите Дъмбълдор и Флитуик през входната врата на замъка, потрепери от студ. Времето окончателно се беше развалило и сега силен вятър навяваше снежинки върху главите им. Останалите учители явно бяха тръгнали преди тях за да не закъснеят, затова бяха останали само те и трябваше да побързат.

Въпреки че трепереше от студ, докато се увиваше по-плътно в палтото си и държеше шапката, за да не я отвее виелицата, Джейн не можеше да не бъде радостна. Самата тя беше ходила на много концерти на Орисниците, на повечето дори не й се налагаше да плаща за билет, но това беше много отдавна. А пък децата им бяха големи почитатели и страшно се бяха зарадвали.

Може би сто години по-късно, когато най-накрая излязоха от обхвата на замъка, тримата се магипортираха. В Лондон също валеше, но снега изобщо нямаше намерение да се задържа. Още щом паднеше на земята, се превръщаше в някаква кална киша, която цапаше обувките и проникваше даже и в най-здравите ботуши. Джейн изпсува наум, когато успя да цопне в една голяма локва и да се намокри здравата. Сигурно на събирането на Ордена нямаше да обсъждат особено весели неща, така че щеше да й дойде добре да слезе на земята преди това.

И наистина не се беше излъгала. Щом всички влязоха и оставиха мокрите си палта и ботуши да се сушат пред камината, професор Дъмбълдор ги поведе с угрижен вид към всекидневната, където сигурно отдавна ги чакаха другите.

Новините не бяха добри. Според човек, изпратен специално да шпионира в лагера на смъртожадните (тук Джейн се опита да изгледа Снейп кръвнишки, но той просто се направи, че не я забелязва), Черния лорд започнал да събира всичките си подчинени – очевидно кроеше нещо. Професор Дъмбълдор допускаше, че скоро ще се наложи на Ордена да Феникса да се сблъска отблизо с врага. За Джейн това щеше да е първия такъв сблъсък и мисълта за него я накара бързо да се изнерви. Знаеше, че си пада страхливка и определено не си падаше по дуелите със смъртожадни.

Ето защо когато след проточилото се три часа мероприятие Сириус Блек я попита дали не иска да остане да си поговорят, никак не беше в настроение. Все пак реши да постои не повече от половин час, колкото да уважи домакина.

Сириус я разпитваше най-вече за училището – как са новите ученици, кой води в куидичния шампионат и най-вече какво прави кръщелника му. Въпросното момче се оказа доста популярно в училище, най-вече с неприятностите, които се вихреха около него. Хари Потър, така се казваше той, беше кудична звезда от дом Грифиндор, освен това всяка година се забъркваше, поне според професор Макгонагъл, в някаква проява на Черните сили и едва се оттърваше след това, като оставяше след себе си каша, която някой друг трябваше да почиства. Самото момче не беше направило особено впечатление на Джейн – вярно беше сърцато и много нахъсано се заемаше с новите неща, като например онова упражнение със сламените смъртожадни, но пък не беше особено постоянно в това, с което се заемеше. От приятелите му най-интересно беше червенокосото момче на име Рон, около него винаги се случваше нещо забавно. Колкото до дружката им Хърмаяни, тя си беше истинско книжно червейче, но не беше чак толкова схватлива като нейната Лили. Въпреки че ако Лили започнеше да я мързи малко повече, можеше да я мине по успех.

Разбира се, Джейн не сподели това със Сириус. За него те бяха без недостатъци и нищо чудно – беше учудена да разбере че преди няколко години именно те му бяха спасили кожата в училище. За това се опита да не гледа лошо на тях поне заради Сириус и дори си спомни няколко случки с тях, които му разказа.

Както беше решила по-рано, преподавателката не остана много дълго при новия си познайник. Извини се че има работа и си тръгна след по-малко от час откакто събранието беше свършило, като мислеше за хлапетата от Грифиндор. Направо не можеше да й го побере акъла как три хлапета на средна възраст 13 години можеха да се справят с диментори, да освободят хипогриф и с негова помощ да помогнат да набедения престъпник Сириус да избяга от училището. Разбира се, Блек не й разказа нищо от това, но постоянно си мислеше за него, така че на нея не й беше трудно да го види.

Обхвана я срам. Докато тя се криеше с месеци в горите и не смееше да си подаде носа в цивилизацията, тези хлапета се подвизаваха из училище, спасяваха Сириус и дори се бяха срещали, доколкото можеше да се вярна на слуховете, със самия Черен лорд. А може би, каза си Джейн, тъкмо възрастта им беше причината да не се страхуват от нищо – не бяха видели смъртта и разрушението, които причиняваше Волдемор, а само бяха слушали за това като някаква страшна приказка. Каквато и да беше причината обаче, лично тя нямаше никакво оправдание за бягството си.

*  *  *

Няколко дни по-късно Джейн отново беше поканена на гости на Сириус. Вече започваше да се безспокои не на шега. Не можеше да си позволи да ходи повече там, освен ако не беше напълно сигурна, че може да му се довери. А нямаше представа как точно да го провери. Все пак реши да отиде и като си приготви магическите пръчки и още няколко по-дребни неща, които можеше да се използват като оръжия в случай на опасност, тръгна към Лондон.

Снега най-сетне беше успял да изстуди достатъчно земята и беше направил тънка покривка, когато Джейн пристигна на площад “Гримолд” в късния следобед. Тя се отправи към входната врата и предпазливо почука. По идея къщата трябваше да е невидима за тези, които не бяха я виждали, а сега тя можеше да развали всичкото прикритие, ако я забележеха. Сириус обаче бързо й отвори и тя влезе вътре като се оглеждаше през рамо.

Двамата се качиха в стаята на Сириус, където за разлика от останалата къща гореше камина и беше станало доста топло.

– Къде е Крийчър? – попита Джейн, докато оставяше палтото си на закачалката до камината

– Крийчър ли? Щом чу, че ще идваш, се покри някъде. – обясни доволно Сириус – Още се плаши от тебе, въпреки че се наложи професор Дъмбълдор да го занесе на специалист да му пренастроят паметта.

Джейн го зяпна учудено.

– Да му пренастроят паметта ли? Защо?

– А, нищо особено. Открай време го знам, че предава информация на семейството на братовчедка ми. Малфой, ако ги знаеш. Смъртожадни са.

Това накара Джейн да потрепери. Защо Сириус й казваше всичко това? Може би се опитваше да я убеди, че е на страната на Ордена. Или пък чисто и просто отговаряше на поставения й въпрос, а тя беше твърде параноична и затова си въбразяваше разни неща.

– Да пийнем малко чай с ром, какво ще кажеш? – извади я от мислите й Сириус – Сигурно е студено навън. Ако искаш, може да пропуснем чая.

– Чай с ром е добре. – отговори Джейн – Да ти помогна с нещо?

– Не, аз ще се оправя. – махна с ръка Сириус и се запъти към вратата – Сега ще донеса чайника.

Той затвори вратата зад гърба си, но не тръгна надоду по стълбите. Вместо това се чу как произнася заклинания за призоваване и след половин минута се върна обратно в стаята и сложи пълния с вода чайник над огъня.

Поговориха си за някои незначителни неща, докато чакаха водата да се свари. Джейн разправи за предстоящия концерт в училището и попита Сириус има ли начин да присъства. Той на свой ред отговори, че много би му се искало, но освен ако не използва някаква дегизировка, едва ли ще успее. Гласа му обаче беше толкова унил, че тя се опита да измисли някакъв начин да го заведе на бала.

– Какво ще кажеш за многоликова отвара? – попита тя най-накрая

– Няма време за нея. – поклати глава Сириус – Трябва й един месец да се приготви.

– Вярно. – Джейн изпусна лека въздишка. Щеше да е приятно да има някой, с когото да танцува, някой който да не е професор Снейп. – А може би на Диагон-али продават? Ти би ли изпил отвара, купена оттам?

Сируис като че ли се замисли.

– Защо не? – отговори той накрая – Имам един приятел, който работеше в министерството. Един от малкото ми останали приятели, де. Той много разбира от отвари и макар че сигурно не може да ми намери такава отвара,  поне може да я провери дали не е отрова, ако му я пратя по сова.

– Значи ще се опитам да ти намеря възможно най-скоро.

Лицето на Сириус грейна. Явно скоро никой не му беше предлагал да се измъкне от къщата поне за една вечер. Преди обаче да прави каквото и да било, трябваше да го провери. Двамата вече отпиваха от горещия чай и на Джейн изведнъж й хрумна една мисъл. Ако тази вечер го напиеше добре, щеше да има възможност да му приложи легалимантия без значение дали той можеше да се прикрива или не. Нали поради същата причина двамата със Снейп успяваха да си надничат в мислите без особени усилия на първия учебен ден. А пък ако го напиеше както трябва, сигурно нямаше и да помни нищо на следващия ден. Джейн го погледна с извесни угризения на съвестта. Не беше хубаво да ровичкат из тебе по този начин, но в случая нямаше особен избор.

Останалата част от вечерта мина весело. Пиха, пяха, танцуваха, докато накрая не можеха да се държат на краката си от умора. Както и беше предвидено, първи сдаде багажа Сириус. Както си седеше в креслото и разправяше някаква смешка, главата му клюмна настрани и той заспа. С известни трудности Джейн стана от леглото, където се беше настанила и седна на килима точно пред него. С магическата пръчка го накара да си отвори очите и започна да търси нещо интересно. Той имаше доволно количество спомени от Азкабан, които Джейн бегло погледна. Нищо хубаво нямаше там, макар че успя да разбере поне как се беше измъкнал – беше се превърнал в куче и така мина покрай дименторите. Напоследък спомените му се въртяха все из къщата, макар че имаше и от Хогуортс, когато беше търсил малкия Потър. Явно трябваше да се погледне по-дълбоко. Преди Азкабан – беше се срещнал с Педигрю, Педигрю взривил улицата и избягал. Джейн внимателно подбираше какво да гледа. Понякога хората самички се заблуждаваха за разни неща и легалиманта не успяваше да различи истината от измислицата. Потърси нещо за Черния лорд, но такова нямаше. Никакви близки срещи, никакви смъртожадни, освен когато беше участвал в схватки заедно с Ордена. Не беше предал Потърови. Тя реши да порови малко и из чувствата – те по-трудно, практически никога не лъжеха. Уважаваше професор Дъмбълдор, обичаше малкия Потър и ненавиждаше Волдемор и бившия си приятел Питър. Това й стигаше. Джейн понечи да се откъсне, но тогава видя нещо за себе си. Очевидно Сириус я харесваше. Което не беше невероятно, но пък тя малко се притесни. Не го харесваше чак толкова и не искаше да му разбие сърцето.

Засега й стигаше толкова. Както си беше на пода, Джейн осъзна че е изтощена и облегна глава на креслото. В следващия момент вече спеше.

Събуди се посред нощ от силно разтръскване. Отвори полека очи и видя Сириус, надвесен над нея да я буди с тревожно изражение.

– Джейн, добре ли си? – попита той, докато се подпираше на пода. Явно му се виеше свят.

– Трябва да съм заспала тук, макар че изобщо не помня защо съм на пода. – излъга тя

– Може да си паднала от леглото. Хайде, ела да легнеш обратно горе. – и той я задърпа към леглото, върху което бяха метнати няколко одеала.

– Трябва да спрем с алкохолната дейност. – съвсем сериозно обясни Джейн, докато се опитваше да се завие. Не помнеше да е изпила толкова много, но се чувстваше по-пияна, отколкото той изглеждаше.

Сириус промърмори нещо, взе си одеалото отнякъде и се зави в креслото. Джейн придърпа одеалата до брадичката си. “Вече мога да спя спокойно тук”, каза облекчено и пак заспа.

*  *  *

Като цяло Джейн беше доволна от развитието на импровизирания разпит на Сириус. Успя да види само това, което я интересуваше, без да се отплесва в по-страничните неща, което си беше постижение. Самия Сириус пък беше доста развълнуван от възможността да посети Хогуортс, макар и дегизиран, затова Джейн реши да потърси въпросната отвара възможно най-бързо.

Беше излязла до Диагон-али с професор Хагрид, който както обикновено говореше много на неговия си диалект и почти не искаше да му се отговаря. Самия Хагрид не търсеше нещо особено на пазара, беше дошъл по-скоро да разгледа и не беше особено лесно да бъде отклонен, докато Джейн търси отварата. Накрая се наложи да му каже, че си търси някаква женска отвара и Хагрид я остави на разглежда на спокойствие. Не се сдържа обаче да не прокоментира:

– Значи любовна отвара, а госпо’йце Ъндед? Не ви е притрябвала, мен ако питате. Мъжете и така ще изпоприпадат в краката ви, каквато сте хубавка.

– За какви мъже говорите, професоре? – реши да се направи на неразбрала Джейн

– Какви мъже ли? – Хагрид изглеждаше засегнат на чест – Аз може отскоро да ви знам, обаче мога да видя че професор Снейп все след вас гледа още от началото на учебната година. А пък сега и Сириус Блек. Не си играйте много с тях, госпо’йце. И те си имат чу’ства, нали знаете.

– Обещавам ви, професоре, с ничии чувства няма да си играя. – това обещание беше доста лесно дадено, но Джейн си вярваше. Дори Снейп все още да си падаше по нея, в което тя не вярваше, а Сириус наистина да я харесваше, трябваше да държи твърда позиция спрямо тях. “Просто помагаш на Сириус да посети училището.”, помисли си тя, “А пък току-виж си харесал някоя друга там, на бала.” И наистина имаше такава вероятност, тъй като доста хора извън училището щяха да бъдат поканени на концерта. Веднага щом направеха плакатите, щяха да разпратят и поканите.

Джейн остави професор Хагрид да я чака пред магазина за сови и отиде до близкото дюкянче за отвари, където й бяха харесали най-много цените на витрината.

– Многоликова отвара, моля. – продавача се огледа предпазливо наоколо, преди да я извади изпод тезгяха. Тази отвара не беше забранена за продажба все още, поне не в малки количества, но човека беше предпазлив. Джейн плати исканата сума, въпреки че й се видя малко височка и си тръгна. Прибра шишенцето в джоба на мантията си и чак тогава тръгна към Хагрид.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s