8

ГЛАВА ОСМА

ПРОФЕСОР СНЕЙП И ЧУВАЛЕНИТЕ СМЪРТОЖАДНИ

 

Един следобед Джейн Ъндед беше полегнала напряко на леглото си и просто съзерцаваше планинския връх, който се виждаше през прозореца. В скута й се беше свила шарената котка, която тихичко мъркаше, докато стопанката й я галеше по козината. Преди няколко дни се беше състояло събранието на Ордена на феникса, на което Джейн отиде със скептично настроение, а се върна със страшен махмурлук. Добре поне, че успя да се оправи преди да влезе в час, иначе можеше доста да се изложи пред учениците. Същата вечер тя се запозна с магьосника, за когото в момента си мислеше, и който, в крайна сметка успя да я напие. Не че беше влюбена или нещо такова, но всичкото това внимание определено й допадаше.

– Няма да повярваш какво научих за тебе! – с тези думи Сириус Блек я беше събудил на сутринта след стабилния запой

– Какво пък толкова интересно може да се научи за мен? – отговори му в просъница Джейн, докато си слагаше очилата. Явно беше заспала след като беше изпила доста джин предната вечер, тъй като сега тавана леко се въртеше пред очите й. – И откъде, ако не е тайна, го научи?

– Предполагам, че си спомняш Крийчър, домашното ни духче. Каза, че снощи те видял тук и започнал да те разпитва. Естествено, казах му че не е негова работа да разпитва гостите ми, но едва ли ме е чул. Та той ми каза нещо доста интересно за родословието ти. Оказва се, че рода ти е на около сто години и в него няма нито един мъж, освен за кратко време и по изключение.

– Предполагам, че просто не са имали късмет. Двама са се удавили, един е изчезнал безследно, а един се е разболял от треска и после се е споминал. На теб, обаче, изглежда ти е забавно.

– Не се смея на теб. Просто Крийчър изглежда се страхува от теб, което поне на мен ми е забавно. Нали разбираш, обикновено ходи да досажда на приятелите ми и се опитва да ги изгони, защото имали мъгълска кръв.

– Е, щом ти е смешно, забавлявай се. Аз мисля да полежа още малко, докато Земята спре да се люлее.

За нейно съжаление, обаче не можа да лежи още много, тъй като според часовника й съвсем скоро щеше да стане време за закуска в Хогуортс, където се надяваше че ще може да се свести с помощта на малко кафе. Така че съвсем скоро трябваше да си вземе довиждане със Сириус и да си тръгне от къщата му. След като огледа площада навън през прозореца, тя реши че може да излезе безопасно и се магипортира в Хогсмийд. Чистия въздух си каза думата и след като извървя цялото разстояние до училище, тя се чувстваше доста по-добре от преди, затова отиде направо на закуска, като пътьом се отби до тоалетната, за да си оправи малко косата.

И ето че сега лежеше на леглото в стаята си и си спомняше за случката. Професор Дъмбълдор беше казал, че къщата на Сириус е обезопасена възможно най-добре, затова Джейн не се беше притеснила от това че прекара там цяла нощ. Замъка отдавна й беше писнал и се радваше че успя да се разнообрази поне малко. Беше получила покана да го навести пак някой път или да остане след следващото събрание, но Джейн не беше сигурна, че това ще е разумно. Не смяташе че трябва да вярва докрай на Сириус, още повече че не можеше да го изключи като потенциален шпионин на Черния лорд. От друга страна ако идваше без предупреждение и си тръгваше предпазливо, вероятно можеше да ходи. Все пак къщата беше щаб на Ордена на феникса и професор Дъмбълдор сигурно я беше натъпкал със защитни заклинания. Пък и сега, когато вече беше учителка, нещата за нея, поне донякъде се променяха. Волдемор със сигурност все още искаше да я хване, но сега след като беше под закрилата на професор Дъмбълдор, той беше този, който трябваше да внимава повече.

Джейн реши да остави засега този въпрос и да отиде да свърши нещо полезно, като например да се изкъпе. Беше четвъртък следобед и дамския клуб щеше да се събере съвсем скоро в банята на преподавателите.

Този път Джейн слезе долу облечена с мантията си, като държеше халата преметнат през ръка. В замъка беше станало хладно, тъй като навън беше паднал първия за сезона сериозен сняг. За нейна радост в банята беше топло – излизаше пара от всеки отворен кран, а в преддверието беше запалена малка камина.

Минерва и Помона вече бяха пристигнали и тъкмо се събличаха, така че Джейн ги поздрави и се зае със същото. Докато ги изкачваше да си подредят нещата, тя се погря малко пред камината, след което трите влязоха в основното помещение. След като им помогна да приготвят ваната, по стар навик отиде да се измие набързо под душа и с известно закъснение след тях се вмъкна в цветната пяна. Малко след това пристигна и професор Синистра, също взе набързо един душ, след което се присъедини към тях.

– Направо съм се вкочанила. – оплака се тя – Снощи сме стояли поне два часа с учениците горе на кулата, преди да се съберат облаците. Голям студ беше, пък и духаше вятър. Май трябва да отида при мадам Помфри да ми даде нещо за простуда.

– Бих могла да те размачкам. – предложи си услугите Джейн – След като излезем оттук. Знам от леля ми, че помага да не се разболее човек.

– Много ще се радвам, ако го направиш. Направо не мога да си намеря място от студ от снощи насам.

Аврора Синистра дори потрепери във водата, явно беше доста намръзнала, след което се потопи до брадичката.След малко Помона предложи да поиграят карти, което всички удобриха. Само Аврора се поколеба за малко дали няма да й е твърде студено да си държи ръцете извън водата, но реши и тя да играе. Измагьосаха мраморна масичка в средата на басейнчето, след което Джейн се зае да раздаде картите.

Изиграха три игри на бридж, две от които Джейн и Минерва загубиха, а една спечелиха. После им омръзна и прибраха картите и масичката и започнаха да си приказват. След като изслуша разговора за предстоящото водене на учениците до Хогсмийд, Джейн реши да попита нещо, което по настоящем я вълнуваше.

– Случайно някоя от вас да знае нещо повече за Сириус Блек, в чиято къща се събирахме?

Трите се обърнаха към нея донякъде изненадано, а Минерва отговори:

– Сириус, интересно че чак сега се сещаш за него. Всъщност не трябва да се учудвам, все забравям че си нова и просто не си била тук тогава. Виждаш ли, преди три години си имахме малко приключения с него. Беше дошъл да търси кръщелника си и наплаши цялото училище.

– Това едва ли е причина да се уплаши който и да било.

– Да, но около него имаше специални обстоятелства. Предполагам знаеш, че Сириус беше доста години в Азкабан.

– Азкабан? – Джейн беше шокирана – За какво? И как са го пуснали?

Минерва вдигна учудено вежда. Колежката й беше доста неинформирана по въпрос, по който преди няколко години се беше вдигнала голяма врява, което беше доста странно.

– Бяха го прибрали, затова че предаде Потърови на ти-знаеш-кого. Но преди три години избяга оттам.

– Минерва, извинявай че те прекъсвам, но това не е възможно. Или поне тогава не беше възможно. – поправи се тя, защото бързо си спомни някои случки от миналата година.

– Не знам как е избягал, но определено беше. Търсиха го под дърво и камък. Накрая професор Снейп и професор Лупин, който преподаваше тогава на твоята длъжност, успяха да го хванат. И се оказа, че бил невинен. Истинския виновник бил другия приятел на Потърови, Питър. Само че нищо не може да се докаже, докато не хванат Питър. Затова горкия Сириус седи практически затворен в къщата си, професор Дъмбълдор казва, че е опасно за него да излиза.

Джейн само кимна, опитвайки се да смели шокиращата новина. Да стоиш в затвора толкова време, при положение че нищо не си направил. Новия й познайник определено беше за окайване. От друга страна, не беше толкова сигурно, че наистина е невинен. Вярно, директора му вярваше, но той от друга страна понякога можеше да е по-лековерен от безопасното. Трябваше някак да го провери, но засега нямаше добра идея по въпроса. Помнеше Блек от едно време, когато заедно бяха в училище – беше нещо като Евфем Форест, но не толкова глупав. За сметка на това момичетата направо му се лепяха. Хубавото беше, че вероятно не владееше легалимантия, тъй като много малко от зоомаговете всъщност я владееха, но пък не пречеше да се е научил на малко оклумантика. В такъв случай Джейн щеше в най-добрия случай просто да си загуби времето в напразни опити, а в по-лошия да се разкрие пред евентуален шпионин.

Решила да остави засега тази тема, младата преподавателка се включи отново в разговора на останалите. Те обаче бяха замлъкнали и вместо това пиеха коктейл с огнено уиски – вероятно за сгряване. Когато предложиха и на нея един, тя прие с удоволствие. После отново се разприказваха за ходенето в Хогсмийд и Минерва я попита:

– А ти, Джейн, не искаш ли да дойдеш с нас? Вярно че преподавателите може да ходят по всяко време, но предполагам че ще ти е по-приятно с компания. Цялото училище ще е там.

– Ами, щом смяташ че ще е интересно, Минерва, ще дойда. Само трябва да видя как съм с парите.

Поговориха още няколко минути за по-незначителни неща, след което Джейн отиде да разтрие гърба на Аврора Синистра, както беше обещала.

*  *  *

Ако не друго, поне Джейн не можеше да се оплаче от липса на работа. Лили и групата й редовно идваха да репетират, а напоследък беше започнала да прави нещо за часа по Защита срещу черните изкуства с помощта на професор Хагрид, което се надяваше че успее да завърши до края на годината. Като не измисли нищо друго по въпроса със Сириус Блек, написа писмо на Дора Тонкс, в което съвсем между другото спомена неговото име и колебанието си дали наистина е невинен. Тъй като девойчето беше аврор, може би щеше да й каже ако имаше нещо по-фрапиращо около него.

Един път, тъкмо когато изпращаше петимата Рейвънклоуци на вратата след репетиция, за нейна голяма изненада отвън я чакаше ученик, вероятно дошъл на консултации. Това беше Антъни Стоун, един от малкото Слидеринци от неговия курс, които посещаваха магическия кръжок. Защо не беше потропал на вратата, а беше стоял навън да ги чака да приключат, обаче не беше известно.

– Здравей, Антъни! – поздрави го Джейн, докато седмината човека около вратата се чудеха как да се разминат. Настана малка суматоха, която обаче бързо се разреши от само себе си – момчетата бяха решили, че именно Лили трябва да мине първа през вратата, а тя без дори да има идея по този въпрос, стоеше най-отзад и чакаше останалите да минат пред нея. След като момичето разбра какво се иска от нея, най-накрая тя пристъпи напред, докато Антъни й държеше вратата и останалите се наредиха зад нея. Лили му кимна за здрасти и той за малко да изтърве дръжката на вратата, докато й отговаряше. Всичко това трая по-малко от десет секунди, но беше достатъчно на Джейн да забележи две неща – Антъни изглежда беше хлътнал по Лили до неузнаваемост, а и той не й беше безразличен.

След като Рейвънклоуците се скриха в съседната врата, Джейн и Антъни влязоха обратно в стаята и преподавателката попита делово:

– Е, Антъни, какво те води насам?

– Амии, професоре, имам проблеми с едно заклинание от кръжока. – момчето звучеше малко разсеяно, затова тя му даде време да дойде на себе си, преди да го попита кое точно е заклинанието.

След като оправиха проблема със заклинанието (оказа се че Антъни си го е записал грешно в бързината), Джейн учтиво му предложи да изпият по един чай.

– Да те попитам, – започна тя, докато отпиваше от чая си – чуваше ли се нещо откъм стаята докато беше отвън?

– Всъщност да. Рок-музика. Но не много силно.

– Ясно. Пак сме забравили да направим звукоизолиращата магия. Може ли да полюбопитствам малко?

– Разбира се.

– Ами, как ти се стори това, което чу? Разбираш ли, аз съм малко пристрастна, въпреки че не съм в групата и ми се иска да чуя едно странично мнение.

– Мисля че беше много добре. – искрено отговори Антъни – Вие ли ги учите?

– Да, общо взето предавам опита. Едно време и аз имах група, макар че отдавна вече не свирим. Момчетата и Лили изявиха желание да им помогна и аз правя каквото мога.

В това време Мъри подаде глава от вратата на спалнята и като се огледа наоколо, реши да се включи в разговора с жално мяучене.

– Горката Мъри. – реагира веднага Джейн – Пак ли забравих да те нахраня?

– Хубава котка имате, професоре. – каза Антъни и отиде да погали животинчето, което вече нагъваше от купичката си.

– У леля ми ги има много такива. – отговори тя – Мъри я взех вече поотраснала, но всяка пролет имаме малки котенца. Мога да ти уредя някое, ако искаш.

– Аз бих се радвал, обаче не знам как ще го приеме котарака ми. Отнася се малко ревниво към другите котки.

– Имаш котарак? Може ли да го видя някой път?

– Ще трябва да дойдете до подземието за целта. Че не дава много-много да го разнасям.

Тъй като нямаше нещо много против подземието на Слидерин, Джейн се съгласи да намине някой път. Ученика и учителката поговориха още малко, докато си изпият чая, след което Антъни се извини, че имал работа и тръгна да си ходи.

– Наминавай по-често. – каза му Джейн на изпращане – Лично аз много се радвам, когато мога да помогна с нещо на учениците си. И по-добре не ми викай професор, засега съм само доцент.

– Ще се опитам да запомня.

Двамата си взеха довиждане и Джейн се върна в стаята си. През това време на прозореца се беше появила сова, която почукваше нетърпеливо с клюн по стъклото, а на крачето й беше привързано писмо. Учителката побърза да й отвори и да вземе писмото, а птицата се повъртя малко из стаята, но като видя котката, реши че ще е най-разумно да си тръгва.

Писмото беше от Дора Тонкс, която явно беше решила да й пише възможно най-бързо след като беше получила нейното. Дора пишеше за живота си през годините, когато не се бяха виждали и между другото споменаваше за няколко забавни случки от работата си. Беше отделила доста място на Сириус Блек, където го защитаваше доста пламенно, но от писмото ставаше ясно че двамата всъщност са роднини – братовчеди или нещо такова, тъй че Джейн не можеше да взема думите й за чиста монета.

Тя въздъхна и взе пергамент и перо. Реши да отговори веднага, като сподели малко информация за себе си и че всъщност няма нищо против братовчед й, а просто е искала да се увери в това което е чула в училище.

*  *  *

Есенните дни се точеха монотонно. Времето навън беше подтискащо – непрекъснато валеше или духаше вятър. Имаше един киудичен мач между Слидерин и Хафълпаф, на който не отидоха много хора, тъй като времето се беше случило доста неприятно. Джейн прекарваше дните си основно в кабинета или в стаята си, като понякога отскачаше и до учителската стая. Учениците вече бяха започнали да влизат в ритъм, особено Рейвънклоуци, които изглежда се бяха пробудили най-сетне от дълбокия си сън. В един от първите дни на декември тя реши да изненада шестокурсниците с едно нововъведение, което сама беше измислила.

Когато учениците от дом Рейвънклоу влязоха в клас, забелязаха две основни разлики в интериора на стаята. Първото беше, че всички маси и столове са отместени до стените, а второто бяха няколко бостански плашила, върху които бяха метнати наметала с качулки.

– Ъъъ, доцент Ъндед, – не се сдържа и попита Август – какви са тези неща по средата на стаята?

– Това, Август, са чувалени смъртожадни. – отговори съмсем спокойно Джейн. Няколко ученика се засмяха при тези й думи, на което тя само се усмихна в отговор. – Сега не ви приличат на истински, но след малко ще заприличат.

В този момент преподавателката забеляза една вдигната ръка в края на редичката ученици.

– Кажете, госпожице Джоунс. – подкани я тя

– Професоре, а за какво е нужно всичко това?

Като пропусна неправилното обръщение, тя реши да отговори на зададения въпрос.

– Дойде ми наум, че всъщност не сте тренирали много добре никоя от магиите, които учихме поради простата липса на подходящ обект. Но мисля че с помощта на тези чучела ще успеете да се почувствате като че ли имате истински противници насреща и ще успеем да изтренираме всичко. И така, ако няма повече въпроси, мисля че е време да започваме.

Края нея имаше все още доста неразбиращи физиономии, но Джейн беше убедена че е по-добре да им покаже, отколкото да обяснява. Затова дръпна със замах пердетата на прозорците и с едно пестеливо движение омагьоса чувалените фигури. Те започнаха да издават звуци като че ли ей сега ще нападнат и се приближаваха към учениците. Касандра Джоунс изпищя от изненада.

– Не се безспокойте, напълно безопасни са. – извика за всеки случай Джейн – Нещо не могат да ви направят. Но пък вие може да им прилагате всякакви магии, за които се сетите. Всъщност, нека изтренираме най-напред отблъскващата магия.

И за да даде пример, тя излезе пред учениците и отблъсна най-близкия смъртожаден с добре премерено заклинание.

– Ваш ред е. – подкани ги тя

С решително изражение на лицето, Лили Смит пристъпи напред и също се прицели в една от фигурите. Заклинанието беше силно и тя отхвръкна към другия край на стаята. След Лили на предната линия се нареди Август, след него Джери и Евфем. Лека-полека и останалите се успокоиха и решиха да си опитат способностите. Джейн ги насърчаваше и когато всички приложиха първата магия успешно, тя им предложи друга.

– А сега, пробвайте без да говорите. Много добре. Лили и Август, вие се опитайте без пръчки. А сега и останалите.

Учениците вече не се плашеха от смъртожадните, които полека оставаха без крайници и понякога без глави, а сламата хвърчеше навсякъде из стаята.

– Доцент Ъндед, това е забавно. – извика екзалтирано Евфем, докато обезглавяваше едно чучело

– Само че после ще ми помогнете да почистя. – отговори му Джейн на шега, докато стоеше отстрани и наблюдаваше занятието. Повечето ученици се справяха чудестно, но имаше и такива, на които трябваше да се помага. Отвреме-навреме си поглеждаше часовника, за да не ги задържи повече, отколкото трябваше и когато останаха пет минути до края на часа, тя обяви край на занятието.

– Много бързо свършихме. – опита се да протестира едно рижо момче, което стоеше малко встрани от Лили

– За днес толкова. И смъртожадните са хора и имат нужда от почивка.

Последва бурен смях.

– Петдесет точки за Рейвънклоу, мисля че си ги заслужихте. А сега може да се разотивате, който желае може да остане да поразчистим.

Повечето ученици побързаха да си тръгнат, но няколко останаха. Лили, Август и Сет, както и двата от другите помогнаха в събирането на сламата на купчинка, след което Джейн ги почерпи с малко силен чай.

– Добра работа свършихме днес. – похвали ги тя, докато измъкваше от косата си някаква заплела се сламка

– Доцент Ъндед, смятате ли че ще можем да приложим тези заклинания, ако се срещнем с истински противник? – попита Август, който беше оставил чашата си с чай на една маса докато изстине

– Силно се надявам да е така. – отговори му Джейн – Но е добре да се упражнявате редовно.

– А, професоре, може ли да ви попитам един въпрос, ако не е твърде дръзко от моя страна?

Преподавателката се обърна към източника на гласа и видя едно високо тъмнокосо момиче с аристократични черти, което изстудяваше чая си с магия.

– Разбира се, Алис. Нали затова съм тук. – отговори тя спокойно и се усмихна подканящо

– Самата вие срещала ли сте се със смъртожадни, имам предвид очи в очи?

При споменаването на този въпрос Джейн се вкамени на място. Беше логично да я попитат това, но тя не го очакваше в този момент. Срещна погледа на Лили, която я гледаше сериозно, като в очите й се четеше въпроса “аз ли да й кажа да млъкне или вие ще го направите?”. Като махна на Лили да не се притеснява, доцент Ъндед сериозно обясни:

– Човек трябва да избягва такива срещи, доколкото може. Но не винаги има особен избор. И за да отговоря на въпроса ти, а аз мисля че заслужаваш честен отговор, да налагало ми се е да заставам очи в очи със смъртожадни. Не е нещо, което препоръчвам.

И петте хлапета изглеждаха стреснати и изобщо не оцениха хумора й, но Джейн не се засегна.

– Вижте, няма какво толкова да се плашите. – спокойно обясни тя – Нали това ми е работата. Хайде сега, изпийте си чая и по-добре тръгвайте, преди да сте закъсняли за някой час и да сте загубили точки за Рейвънклоу.

*  *  *

Почти същия час се повтори и с учениците от останалите домове. Слидеринци бяха доста скептични към упражнението, а Хафълпафци имаха нужда от много помощ, но накрая всички се справиха задоволително. За седми курс този час беше още по-труден, а за пети се наложи да се облекчат някои от нещата. Всички ученици обаче бяха много въодушевени след първия си час с чувалените смъртожадни и с нетърпение чакаха следващия. Някой от Рейвънклоуци обаче беше успял да се разприказва и скоро цялото училище знаеше за срещите на Джейн и истинските последователи на Черния лорд. Като цяло това по-скоро впечатляваше учениците, макар че имаше и такива, които не вярваха. Професор Снейп обаче изглежда също беше дал ухо на слуховете и кой знае защо не изглеждаше особено щастлив от това, което беше научил. Той и Джейн дълго време се гледаха на кръв, преди да намерят някакъв безопасен начин да си премерят силите. И ето че един ден професор Снейп заприказва Джейн точно след като обяда беше свършил:

– Доцент Ъндед. – каза той съвсем официално, като злобни пламъчета присвякаха в очите му  – Директора ми поръча да изпитам уменията ви по оклумантика. Той смята, че трябва да знае на кого се доверява и по тази причина ме натовари с тази задача.

– Значи професор Дъмбълдор ви е поръчал да ме „изпитате“? – невярващо повтори Ъндед, гледайки колегата си право в очите и побърза да допълни – За което вероятно вие сам сте го убедили. Още ли свирите на тази струна, Снейп?

– Задачата, която ми беше поставена, – ледено отвърна професора – засяга в голяма стенен делото на Ордена. Колкото до мен – жалката ви личност не ме вълнува особено.

В Голямата зала не беше останал почти никой, така че двамата можеха да говорят спокойно без някой да ги подслушва.

– Бих пропуснала това занятие с най-голямо удоволствие. – отговори Джейн със зле прикрит яд в гласа – Но вече обещах на професор Дъмбълдор да поговоря с вас.

Това си беше чиста проба лъжа, даде си сметка тя, но искаше да разбере какво ще стане по-нататък. Лошото беше само, че самия Дъмбълдор изобщо не подозираше за това обещание, а и никак не беше разумно подаването на невярна информация на някой толкова добър в легалимантията. За щастие магьосницита умееше да се прикрива и се постара с нищо да не издава невинната си лъжа. Щом той искаше да си мерят силите, нека започне оттук.

Професор Снейп обаче не даде вид да се интересува особено от последната й реплика, вместо това избута стола си назад и направи знак да го следва към вратата.

– Да отидем в кабинета по История на магията. Днес професор Бинс няма часове там. – предложи Джейн

Снейп изхърка нещо в отговор, но изглежда беше съгласен, защото от Голямата зала се отправи към стълбището, което водеше към въпросния кабинет. Тъй като той изобщо не се съобразяваше с крачката й, тя трябваше да подтичва отзад, за да не изостане много. Като влязоха в кабинета, двамата придърпаха по един стол от двете страни на преподавателската маса и седнаха почти едновременно, като се гледаха с неприязън.

– Може би трябва да си махна очилата. – първа заговори Ъндед и посегна с ръка към тъмносинята рамка. Наистина, нямаше да й е никак удобно без очилата, но предположението че гения на Снейп може да бъде затруднен от парче стъкло изглеждаше примамливо и в същото време като едва забележима изтънчена обида.

– Не е необходимо. – леко раздразнение пролича в погледа му и Джейн изпита вътрешно задоволство. Едно по едно, слабите места на професора започваха да се откриват пред нея.

Тя се усмихна учтиво и се съсредоточи върху очите на събеседника си. За един дълъг миг черните и кестенявите очи се срещнаха и Джейн усети като че ли внезапно пода под краката й е пропаднал. За миг като че ли всичко около нея беше почерняло. Не виждаше, не чуваше, не усещаше. След това като грохот отгоре й се стовари плач. Нейния, даде си сметка тя, неспособна да помисли за нищо друго.

– Недей да плачеш, Джейни. – прошепна женски глас. Зрението й се избистри и пред очите й се изпречиха две момичета с дълги тъмни коси и черни роби, които се бяха прегърнали. Когато двете се пуснаха, тя различи в едната от тях себе си, този път без учудване, а другата беше добрата й приятелка Маргита, загинала преди няколко години.

– Те си тръгнаха, без дори да ми се обадят! – хленчеше Джейн от спомена – Бяха ми като семейство!

– Не са искали да стане така. – отговаряше другата – Може би са имали проблеми.

– Всички имаме проблеми. – избърса една сълза от бузата си Джейн – Откак се върна Черния лорд всички плъхове бягат накъдето им видят очите. Някои стигат чак до в Европа.

– Не говори така. – успокояваше я Маргита – Това са само слухове, ще видиш че всичко ще се оправи.

– Знаеш, че не си права, нали, Гита? – мимолетна усмивка се мярна на лицето й – Толкова си щастлива напоследък, че всичко ти се струва прекрасно. Сватбата ти, сега пък бебето. Чак ме е страх за теб когато си покрай мен. Мога да ти навлека неприятности.

– Стига, Джейн. – мило я потупа по рамото – Нали не вярваш в тези неща? Твоите хора просто са се уплашили малко, когато видят, че нищо не е станало, сами ще се върнат.

– Да, те са просто група жалки страхливци. Но вярваш или не, и аз съм като тях. Още утре ще си събера нещата и ще се скрия някъде. Няма да те търся повече, не би било добре за теб. Но ако видиш, че нещата загрубеят, вземай мъжа си и се покрийте някъде. Не мисля че има защо да те търсят, но по-добре бъди предпазлива.

– Ами ти? Защо смяташ, че ще търсят теб?

– Не съм много сигурна. Просто го знам. Когато Волдемор започне с един род, го довършва докрай. А пък и…

През цялото време наблюдавала като в шок този отдавнашен разговор, Джейн усети че е време да действа. Знаеше какво следва и не смяташе да го прави достояние на колегата си, дори да бяха в един отбор, в което тя не вярваше. Напрегна волята си до краен предел и когато усети, че момента е подходящ, я насочи към Сивиръс.

Той потрепна за секунда, но това беше достатъчно картината пред очите им да се изгуби. Набрала скорост, Джейн обаче не се спря дотук. Искаше да види нещо значимо, искаше той също да си припомни някой кошмар. Да го види толкова жив и истински, че да изгуби всякаква представа за място и време. Чувстваше, че може и щеше да го направи. Пое дълбоко въздух и атакува.

В един миг виждаше очите на Сивиръс, в следващия като че ли бясно се движеше нанякъде. Беше нещо като пътешествие из спомените. Жертвата винаги го усещаше, но това беше най-ефективния метод да стигнеш до нечий унизителни или разтърсващи спомени. Самата Джейн го беше прилагала няколко пъти, поради което можеше да е сигурна, че точно това беше усетила преди малко.

Почти инстинктивно тя намери един такъв спомен в съзнанието му и се спря на него. Чувстваше се като че ли внезапно е спряла метлата си в движение и малко оставаше да се изтърси от ръбестия си стол, но успя да се удържи на мястото си с цената на големи усилия и да се съсредоточи в картината.

В стаята беше сумрачно и много разхвърляно. Млада жена лежеше в старо желязно легло с прокъсани завивки и мърмореше нещо. Изглеждаше прибледняла и отпаднала, сигурно беше болна. В това време вратата на стаята се отвори и вътре влезе 16-17 годишно момче с рошава дълга коса и загрижено изражение на лицето.

– Майко? – каза тихо момчето и се настани до леглото на болната. Значи това беше младия Снейп, рече си Джейн наум. Тогава жената трябваше да е Айлийн Принц, майка му, поне според досието което стоеше в шкафа в учителската стая.

– По-добре ли си днес? – с надежда в гласа запита момчето. Майката само поклати глава.

– Чувам че си се забъркал в лоша компания, сине. Луциус Малфой и приятелчетата му ще те изпозват за техните си цели и после ще те оставят да се оправяш сам.

– Ти не разбираш, майко. Те са ми приятели.

– Не се дръж така, все едно бедната ти Рейвънклоуска майчица не знае къде се хваща магическата пръчка. – Айлийн се закашля и с мъка произнесе думите – По опасен път си тръгнал, сине, а аз няма да съм тук да ти помогна, когато имаш нужда.

– Не говори така, майко. – със задавен глас каза младия Снейп

– Послушай ме, сине. – кашлицата се усилваше все повече – Докато не е станало твърде късно.

Малкия магьосник се разплака и картината започна да се размива. Окопитилия се Снейп на свой ред изхвърляше Ъндед от съзнанието си. Тя се държеше с всички сили, но усешаше, че не може да продължава така. Само за няколко секунди беше изтласкана толкова силно, че понечи да се подпре на стола, но не успя и преди да се усети вече лежеше по гръб на земята. Ъндед затвори очи и опита да не мисли за нищо. Не можеше да повярва че това малко приключение й беше коствало почти всички сили. Надяваше се Снейп да се чувства също толкова добре колкото нея, но и тази мисъл не можа да я сгрее особено. Няколко минути лежеше на земята и гледаше тавана, неспособна да помръдне дори част от тялото си. Никак не беше приятно да изгуби по този начин контрола върху себе си, рече си тя раздразнено. Не и пред Снейп, на пода в нечий чужд кабинет. Като говорим за Снейп, какво ли правеше той в момента? Джейн извърна бавно глава в посока към бюрото. Професор Снейн лежеше, също както нея, с разперени ръце и разпиляна върху пода коса. За неин най-голям ужас обаче забеляза, че е стиснала ръката му в своята и като че ли нямаше намерение да я пуска.

Извесно време само дишаха тежко и се гледаха. После Джейн размърда ръката си в опит да се отскубне, но без успех. Ръката на професора беше топла, а нейната изведнъж се беше вкочанила и тя не можа да я помръдне дори на милиметър.

– Е, какво мислиш да кажеш на Дъмбълдор? – полюбопитства тя с отпаднал глас

– Ще му кажа да прави каквото си е наумил. Каквото иска, само да не ме занимава повече с теб. Не изгарям от желание да повтарям.

– Не можеш и да ме накараш. – Джейн оскубна ръката си от неговата и полека се изправи. “В какво се забърках”, помисли си тя, докато се клатушкаше по пътя към вратата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s