7

ГЛАВА СЕДМА

ОТНОВО ОРДЕНА НА ФЕНИКСА

 

На следващия ден Джейн покани Лили на чай след часовете. Искаше да си поприказва с нея по въпроса с легалимантията, пък и беше любопитна как ли е завършил празника. Двете се срещнаха в Голямата зала след вечерята и тръгнаха заедно нагоре към стаята на Джейн. На стълбището се разминаха с няколко преподаватели, сред които и професор Флитуик, който ги поздрави учтиво.

– Тази вечер Лили може да се прибере малко по-късно в стаята си, имаме да обсъждаме нещо. Но обещавам да я изпратя дотам.

– Много добре, Джейн. – отговори професора видимо доволен, след което пожела приятна вечер и продължи надолу по стълбите.

Доцент Ъндед го изпрати с поглед, докато с учудване си мислеше, че професора твърде лесно й позволяваше да се разпорежда с неговия дом и неговите ученици. Тогава за пръв път си помисли, че е напълно възможно професор Флитуик да я обучава за негов заместник и тази мисъл не й се понрави. Все пак, той не беше толкова стар и спокойно можеше да преподава поне още няколко години.

–  Знаете ли, доцент Ъндед, – каза Лили – из училище се говори, че професор Флитуик скоро ще се пенсионира. Ще бъде жалко да не ни преподава повече.

За кой ли път Джейн подскочи на мястото си. Просто не беше нормално за момиче, което не владее легалимантията, да налучква така мислите й. След няколко секунди обаче се успокои. Професор Флитуик ги беше задминал на стълбището и момичето беше казало нещо за него. Не се изискваха специални умения за това.

– Интересно. – промърмори накрая Джейн – Ако наистина е така, кой ли ще го замести?

– Ако не ни пратят отново някой пън от министерството, мисля че има голям шанс да сте вие. Стига да искате.

– Не съм сигурна дали ще успея да се справя с вълшебството. – отговори Джейн замислено – Не съм учила за това и сигурно няма да съм аз.

– Жалко. – отговори Лили – Лошо ни се пише тогава.

И двете предпочетоха да изоставят тази подтискаща тема и не казаха нищо повече, докато се изкачат до петия етаж.

След като влязоха в стаята и се настаниха на столовете, Джейн се зае да приготви, или по-точно измагьоса чая. Лили седеше в креслото с котката Мъри, разположила се на коленете й и наблюдаваше дъжда, който барабанеше по външната страна на прозореца.

– За какво искахте да си говорим, доцент Ъндед? – попита момичето, докато разсеяно галеше животинката по главата

– Не знам дали си спомняш, но имаме да довършваме един разговор, който започнахме по време на куидичния мач.

– А, да. Обаче какво има да довършваме? Сигурна съм, че не владея легалимантия. Онзи ден проверих в библиотеката и наистина се оказа, че това е доста рядко умение. Среща се по-рядко от зоомаговете и метаморфмаговете, взети заедно. А пък аз не познавам много метаморфмагове. Практически е невъзможно.

Джейн само поклати глава, докато поднасяше чашата на събеседничката си.

– “Няма невъзможни неща, само малко вероятни” – това е една моя много любима мисъл, която едно време учителката ми по аритмантика обичаше да повтаря.

– И така да е, много малко вероятно ми изглежда.

– Да, ако вярваш на написаното в книгите. Само че що се отнася до тия неща, много често информацията изобщо не стига до тях.

– Как така? Почти съм сигурна, че всички зоомагове трябва да се регистрират в министерството на магията. Като професор Макгонагъл.

– Да, трябва. Обаче в горния на моя випуск имаше трима нерегистрирани зоомагове, един метаморфмаг и един легалимант, който си беше самороден талант.

– Уау. – за известно време Лили не успя да каже нищо друго – И вие как разбрахте? Хванаха ли ги?

– Някои. – отвърна кратко Джейн – Но така и не ги накараха да се регистрират. И после се чудим откъде идва всичкия този упадък в магьосническия свят.

Известно време двете пиеха мълчаливо чая си. Единствения звук, който се чуваше, беше тихото падане на капките вода върху перваза на прозореца. Накрая Лили първа наруши мълчанието:

– А кое ви кара да мислите, че имам такива способности?

– Това вече е един хубав въпрос. – усмихна се Джейн и безцелно разръчка въглените в камината. След това отиде да провери защитите на вратата, погледна през прозореца и чак тогава заговори с тих глас, който още малко щеше да стане на шепот. – Виждаш ли, самата аз съм минала по този път, само че ме забелязаха по-рано и ми обясниха всичко.

Сега вече Лили отвори уста от изненада.

– Никога не съм си помисляла, че сте легалимант. Значи можете да ми четете мислите? И на всички останали?

– Стига да приложа съзнателно усилие. И то не на всички. Професионалните аврори например ги учат как да закриват съзнанието си към такива като мен. Няма да ти разправям глупости от типа на това как никога не съм надничала из съзнанието на ученик. Правя го непрекъснато. Но за дребни неща – дали си е написал домашното, дали мисли да върши поразии в междучасието. Поне аз, от всички хора, съм научена от ранна възраст, че трябва да се уважава личното пространство на останалите. Стига да не са опасни за мен или за обществото. Което, разбира се, трябва някак да се установи. Надявам се да не си разочарована от мен. – каза накрая Джейн, докато наблюдаваше изражението на ученичката си

– Не, по-скоро съм малко шокирана. А има ли други като вас в училището?

– Има – отговори тихо Джейн – двама преподаватели. За тях знам.

– Нека да позная, единия е професор Снейп. Имам чувството, че винаги знае кой какво готви. Особено Потър, горкия никога не успява да се скрие от него.

– Толкова по-зле за Потър. – със смях отговори Джейн – Но в момента говорим за теб. Има няколко прости упражнения, които биха ми показали имаш ли дарба или не. Ако искаш, може да ги пробваме още сега.

Упражненията се състояха основно в отгатване на разни неща – Джейн си намисляше нещо и Лили трябваше да го познае, после скриваше някъде някакъв предмет и момичето трябваше да разбере какъв е само като гледа в очите на преподавателката. Пробваха всяко нещо по няколко пъти, но резултата не съвпадаше изобщо с очакванията на учителката. От всичко това излизаше, че Лили няма кой знае каква дарба за легалимантия, а това противоречеше както на наблюденията, така и на интуицията на преподавателката.

– Лоша работа, Лили. – предаде се накрая Джейн и седна на стола пред камината, като си разтъркваше очите – Или не съм запомнила добре как се прилагат тези неща или не мога да се отпусна достатъчно, за да видиш нещо.

– Е, аз и без това не влагах кой знае каква надежда в цялата работа. – прокоментира Лили – Прекалено фантастично ми се струва за едно обикновено селско момиче като мен да притежава такава дабра.

– Хайде сега. Нито аз съм от града, нито пък някои от най-добрите магьосници, които познавам. Пък и не мисля че има някакво значение. Знаеш ли какво ще ти кажа – нека да опитме пак, като този път аз само ще гледам, а ти ще отгатваш мислите на някой друг. Мисля че би било сравнително безопасно да доведеш следващия път Евфем. Едва ли ще разбере за какво го караме да върши всичко това, а пък след това всичко бързо ще изхвърчи от русата му главица.

– Доцент Ъндед, а защо трябва да се пази всичко в такава тайна? – попита след малко Лили. – Честно казано, не разбирам какъв е проблема ако ще всички да научат. В крайна сметка рано или късно така и ще стане.

Джейн остави чашата си на бюрото и започна привидно разсеяно да крачи из стаята.

– На пръв поглед, – заговори тя след малко – няма особен смисъл и не си струва усилията да се крие такова умение. Но само на пръв поглед, уверявам те. Дори най-обикновения на вид магьосник би се постреснал, ако знае че пред него има легалимант. Приятелите започват да странят от тебе и всички се затварят в себе си, дори само ако минеш пред тях. Но не е това същинския проблем. Има случаи, когато владеенето на такова умение ти предоставя, както биха казали мъгълите, право само на един изстрел – докато противника не знае за него и не очаква нападение. Затова лично аз съм на мнение, че е добре човек който има такива способности, да ги прикрива най-внимателно до момента в който наистина се нуждае от тях.

След този монолог в стаята настъпи продължителна тишина. Чу се как Мъри с прозявка протегна лапички към пода и няколко секунди по-скоро тупна долу на всичките си четири крака. Обърната с гръб към Лили, Джейн се взираше в пламъците на камината, а пред очите й плаваха цветни петна.

– Доцент Ъндед, – прошепна накрая Лили – от какво се страхувате?

Учителката бавно се обърна в посока на гласа й и се загледа в ярките червени пламъци, които все още играеха пред погледа й.

– Аз ли? – отговори най-накрая тя – Обичайното, предполагам. Страхувам се от тъмнината. И от всичко, което може да изскочи от нея. Особено извън портите на замъка.

Последните думи бяха по-скоро промърморени, но Лили чу и разбра много добре. Любимата й учителка не беше дошла в Хогуортс случайно или поради необичайно голямо желание да преподава. Тя беше беглец, който се укриваше от нещо или по-скоро от някого, а преподаването беше по-скоро хоби.

Подобни мисли се въртяха и из главата на по-възрастната от нея учителка. Момента беше за нея особено тягостен, тъй като по природа беше весел човек и не обичаше да мисли за проблемите си. И въпреки всичко трябваше да намери някакво разрешение.

Двете поприказваха още малко, но без особено желание. След това Джейн видя, че вече е станало късно и отиде да изпрати момичето до кулата на Рейвънклоу. Орела като че ли беше задрямал, тъй като въпроса му не беше особено интелигентен, и двете без проблеми влязоха вътре. В общата стая не се виждаше жива душа. Самата тя не се беше променила особено от ученическите години на Джейн, но въпреки това тя я разгледа обстойно, преди да се отправят към момчешките спални.

– Така и не ми казахте кой е втория. – констатира Лили, докато се намираха все още по средата на стаята

– И за първия нямаше да ти кажа, ако не се беше сетила сама. – отговори Джейн – И мисля че така е най-добре. По-добре не говори за това с другите. Поне засега не мисля че ги засяга.

– Няма. – обеща Лили, въпреки че не беше особено щастлива от това

– И елате тези дни да репетираме малко. Това че не можахте да свирите на Хелоуин, не значи че не може да се класирате за коледния концерт.

– Ще се постарая да събера останалите. Лека нощ, доцент Ъндед.

– Лека нощ, Лили.

Лили отвори вратата на вътрешното стълбище, а Джейн почака в общата стая, докато стъпките й заглъхнат, след което се отправи бавно към изхода. Въпреки че беше късно, изобщо не й се спеше. Имаше да помисли по някои въпроси, а изобщо не й се връщаше в стаята.

След като се разхожда в продължение на доста минути по слабоосветения коридор, накрая я заболяха краката и реши да отиде някъде, където можеше да седне. Наоколо имаше доста празни класни стаи, но някак си не я привличаше мисълта за прашните чинове и миризмата на билки. За нейно щастие само на два етажа от нея се намираше класната стая, която й беше любима още откакто беше първи курс в Хогуортс – класната стая по Вълшебство.

Отиде до първия ред банки, където обикновено сядаше като ученичка, за да не пропусне нищо от думите на професора, седна по средата на реда, събу си обувките и кръстоса крака на седалката. Беше време да се мисли.

“Да допуснем, започна Джейн, че не се присъединя към Ордена. Тогава какво? Ще си остана както и досега – параноична отшелничка. Макар че няма да има нужда да бягам, и ще мога да се разхождам спокойно из замъка. Евентуално и до Лондон, през деня и с някой друг. В някой хубав ден ще ме срещнат смъртожадните и тогава ми е спукана работата. Нее, така не се живее. Дори да съм много предпазлива, накрая току-виж Ордена изгуби и се окажа в първоначално положение. Неприятно, Джейни, много неприятно.“

“От друга страна, въобще не ми харесва този орден. Имам чувството, че нищо не правят. Взели ги капите, там сигурно е пълно с предатели. Сивиръс Снейп, ако участва разбира се, едва ли ще е единствения, въпреки че може да е най-важния. Не би ли било опасно самото ми появяване там? Може би е по-добре да си пазя кожата, докато все още я имам….”

За съжаление и двата потока на разсъждения се струваха на Джейн някак недостатъчни. И сляпото хвърляне в борбата, и глупавото укриване бяха крайни варианти, които не й харесваха. Ако имаше желание да бяга, отдавна вече щеше да е заминала да кажем за Рио де Жанейро, където можеше да си смени името и да заживее относително спокойно. Самата тя не искаше нищо за себе си, но имаше един дълг, който все още не беше успяла да изплати. Беше се зарекла да отмъсти за майка си и беше време да намери най-добрия начин да го направи. Въпреки, че ордена не й харесваше, той й предлагаше относителна закрила и възможност да изчака най-подходящото за целта време.

Младата жена въздъхна. Със или без особено желание, беше дошло време да се обвърже с организация. Полека стана от мястото си, обу си обувките и се протегна. Професор Дъмбълдор сигурно беше още буден, затова реши че може да го потърси. Отправи се към стълбището и започна да слиза. По пътя си срещна Сивата дама, която се разхождаше с призрачно копие на мемоарите си в ръка, и й кимна приятелски, след това отникъде изскочи пазача мистър Филч, който я огледа отгоре до долу, разбра че не е ученичка и разочаровано й обърна гръб. Имаше доста път до директорския кабинет, но Джейн не бързаше. Когато най-сетне стигна до него, тя протегна магическата си пръчка към върха на водоливника и почука три пъти. Радваше се, че сега като преподавателка знаеше този сигнал за известяване на директора, иначе трябваше да виси тук, докато той реши да излезе по някакъв повод навън. След малко в стената се отвори миниатюрна пролука, която започна бързо да се разширява, докато заприлича на дупка на врата и тогава от нея излезе директора по халат и нощна шапчица.

– Е, Ъндед, надявам се поне да е важно. – каза той и се прозина – Сънувах един такъв приятен сън.

– Съжалявам, директоре. – отговори гузно Джейн – Реших, че може да не сте заспал още. Аз, такова, реших да се присъединя към Ордена на Феникса.

*  *  *

Само няколко дни минаха откакто Джейн беше взела решението си и професор Дъмбълдор я заведе на първото й събиране на Ордена. Щаб-квартирата беше някаква стара занемарена къща, защитена от заклинанието Фиделиус. Нямаше време да я огледа както трябва, но беше очевидно, че едно време е принадлежала на някой знатен магьоснически род. Вътре се наложи да предаде магическата си пръчка за съхранение, очевидно все още не й вярваха напълно, след което веднага я накараха да положи някаква клетва, която за щастие беше чисто формална и не я обвързваше по никакъв начин.

Тези порядки бяха нови и странни за нея, но Джейн не се оплака. Знаеше, че ще трябва да спазва техните правила, докато е в Ордена и практически не се учуди от тях. По-интересна й беше цялата гмеж от хора, изпълващи помещението. Кои бяха те? Защо бяха дошли в Ордена? Въпроси, на които засега не можеше да си отговори. Теоретично погледнато, би могла да използва специалните си умения, но трябваше да е наистина луда, за да го направи. Не можеше да рискува да налети на някой оклумант и да се разкрие веднага. Макар че, от друга страна, професор Снейп беше тук, а той знаеше.

“Спокойно, Джейни. Просто се ослушвай и внимавай. Много неща могат да се разберат от едно обикновено наблюдение.” И тя започна да наблюдава. Най-напред видя възрастен магьосник, когато някой, очевидно по невнимание, нарече “господин Дъмбълдор”. Явно това беше брата на директора, за когото само беше чувала до този момент. В единия ъгъл седеше червенокосо семейство, което наброяваше поне пет члена – бяха дошли с децата си – това със сигурност трябваше да са Уизлиеви. Професор Снейп седеше с непроницаемо изражение в другия край на стаята. Професорите Дъмбълдор и Макгонагъл бяха повече или по-малко ясни, но в далечината на стаята между групичка хора стърчеше лилава прическа, която беше добре позната на Джейн. Тъй като същинското съвещание още не беше започнало, тя си позволи да стане от мястото си и да отиде да погледне отблизо. И наистина не се беше излъгала – това беше добре познатата й Нимфадора Тонкс, която понякога в миналото беше идвала на концертите на “Черните вещици”, водена от две по-големи приятелки.

– Хей, Дора! – тихо поздрави Джейн. Веднага съжали за избора на обръщение, тъй като другата жена се намръщи, когато чу името си. Освен това се наруга и затова, че изобщо реши да използва име. Тук хората избягваха да се обръщат по имена един към друг, освен по крайно наложителни официални причини.

– Джейн, ти ли си? – най-накрая я позна и извика малко по-силно, отколкото беше нужно – Мислех, че вече не си между живите.

– Значи прекалено бързо ме отписваш. – усмихна се Джейн в отговор

– Момчетата също ли са тук?

– Не, само аз. – тя подтисна неприятното чувство в стомаха си – Момчетата са в Европа, поне доколкото знам. Значи завърши училище? Какво работиш?

Джейн не обичаше да разпитва по този начин, но нямаше никакви новини от познатата си от толкова дълго време, че не можа да се удържи.

– Завърших преди пет години. – гордо отговори Дора – Сега съм аврор. Ами ти?

– Аз ли? – за момент Джейн се зачуди дали да не излъже, но бързо се отказа – В момента преподавам в Хогуортс, ЗСЧИ. Също така помагам на едни хлапета да си основат група

– Също като едно време, а? Още си спомням как тичаше след момчетата в хотелските им стаи да им събираш дрехите от пода и да ги пращаш да се перат.

Двете жени се засмяха тихо, а всички съседи се обърнаха любопитно към тях. Явно събранието беше напът да започне, затова Дора предложи на Джейн:

– Искаш ли да дойдеш с мен и да седнем ей там?

Джейн проследи накъде сочи приятелката й, но там видя само неприятната физиономия на Сивиръс Снейп.

– Искаш да седнем до професор Снейп? – попита тя невярващо

– Не, разбира се. От дясната му страна, Снейп му е обърнал гръб. Казва се Лупин.

– Да седнем. – съгласи се бързо Джейн и добави – Изглежда симпатичен. Особено на фона, на който е застанал.

Без да бързат, двете се придвижиха до мястото, където седеше въпросния Лупин. Джейн го попита дали местата са свободни и след утвърдителния отговор Дора седна до него. Скоро в стаята дойде професор Дъмбълдор и всички побързаха да се настанят около масата.

– Честно казано, радвам се че не се намирам в непосредствена близост до професор Снейп. – прошепна Джейн – Всеки ден седя до него на Височайшата маса в Хогуортс.

– Лош късмет. – отговори Дора Тонкс и извади пергамент и перо от малката си чантичка. Явно я бяха избрали за протоколчик, защото започна да записва още с първата изречена дума от страна на професор Дъмбълдор. Джейн беше леко разочарована, тъй като очакваше, че ще може да си разменя по някоя дума със старата си приятелка по време на съвещанието. Все пак не беше толкова фатално, така че реши вместо това да си запълни времето с нещо друго. Обърна се леко към Дора, и създавайки илюзията, че разглежда мастилничката й, се опита да огледа колкото се може по-добре въпросния Лупин. Той беше по-възрастен от Дора, дори по-възрастен от нея самата, но това не беше кой знае какъв проблем. Имаше леко измъчен вид, косата му вече беше прошарена, но пък изглеждаше в значително добро разположение на духа. И точно докато тя го изучаваше, той се опита да погледне крадешком към Дора. Явно тук ставаше нещо, помисли си с интерес Джейн.

Събранието като цяло беше скучно, макар че се обсъждаха важни въпроси като например възможността смържадните да превземат Хогсмийд. За съжаление на Джейн, никой не изказа мнение, което да беше поне донякъде логически издържано и да съдържа нова, неизвестна поне за нея информация. Вече съвсем досадена, тя започна да разглежда лицата на магьосниците, насядали около масата с надежда да види някой познат. И наистина, имаше поне няколко човека, които беше виждала преди, но те или не гледаха в нейна посока, или въобще не я помнеха. Накрая започна да зяпа съвсем напосоки из стаята, когато погледа й попадна върху необичаен на вид мъж, който също гледаше към нея. Той имаше рошава черна коса и брада и усмихнато изражение на лицето, като че ли нещо го забавляваше особено много. Известно време двамата се гледаха в очите, след което мъжа помаха с ръка и се ухили. Джейн също му махна предпазливо и му се усмихна.

Почти веднага обаче вниманието й беше привлечено от гласа на професор Дъмбълдор, който беше започнал да говори разпалено за нещо, свързано с
Министерството на магията, така че тя побърза да се съсредоточи в неговото изказване и бързо забрави за непознатия.

Мероприятието свърши малко след полунощ. Наистина, по втората тема се изказаха по-интересни мнения, но като цяло поне за Джейн събранието беше губене на време. Добре поне че можеше да издържа да стои будна до късно, така че не успя да заспи както някои други по-възрастни или просто уморени магьосници.

Всички бързаха да си ходят, включително Дора Тонкс, която се извини че утре рано има работа за вършене, но пък си остави адреса и помоли Джейн да й пише. Когато най-накрая и тя се накани да си тръгне, в къщата бяха останали само тя и още двама магьосници – професор Дъмбълдор и чернокосия, който й беше помахал по време на първото обсъждане. Директора тъкмо си беше взел довиждане и тръгнал към изхода, а тя се опитваше да го настигне, когато иззад гърба й долетя гласа на непознатия:

– Ей, Джейн! – извика той за голямо нейно учудване. Двамата с професор Дъмбълдор моментално се обърнаха назад.

– Откъде ми знаеш името? – учудено попита тя

– Ама това наистина си ти! – той искрено се зарадва – Реших, че ми се привижда.

Ъндед остана безмълвна за няколко секунди, опитвайки се да си спомни къде точно е виждала този човек. През това време директора направи няколко крачки към него и каза спокойно:

– Надявам се, че това което си намислил е разумно, Сириус.

– Само няколко чашки уиски, професоре. Ако, разбира се, дамата се съгласи. Както знаете, ние с нея сме стари познайници.

– Както си си решил, Сириус. А, ти, Джейн – обърна се към нея директора – не се притеснявай от тази луда глава. Може да изглежда страшен понякога, но всъщност е съвсем безобиден.

И още преди Джейн да успее да отговори каквото и да е, директора й връчи магическата пръчка, пожела довиждане, излезе от преддверието, в което се намираха и след малко вече затваряше входната врата. За момент се подвоуми дали да не се извини и да не си тръгне. Но пък факта че въпросния Сириус я познава, беше достатъчен за това любопитството й да я накара да остане.

– Значи, казваш се Сириус. – констатира Джейн и погледна към него – Съжалявам, но не те помня.

– Това не ме разочарова особено. Затова пък аз те помня доста добре. Ти си
Джейн Ъндед, нали така? Бях голям почитател на групата ви едно време.

Изключително поласкана, Джейн не знаеше какво да отговори. Вече рядко се случваше някой да помни групата й, а още повече – нея самата.

– А сега, ако искаш да се възползваш от поканата ми да пийнем по нещо, може да ме последваш към горния етаж. Там си държа пиенето, както и музиката.

– Слушай, Сириус, – заговори най-сетне Джейн, докато оглеждаше необичайната обстановка – ще ми кажеш ли как ти е фамилията? Мисля че е честно така, ти тъй или иначе знаеш моята.

– Предполагам, че мога да ти я кажа. – отговори той след кратък размисъл – Все пак не е тайна. Блек ми е фамилията, със сигурност трябва да си я чувала.

– Даа, това обяснява доста неща. – и Джейн действително се сети че е чувала за известния магьоснически род Блек, както и за конкретния негов представител Сириус, който беше един от зоомаговете, за които беше разправяла наскоро на Лили. Интересно, кои ли бяха другите? – Интересна къща си имаш.

– А, стара съборетина. – махна с ръка Сириус – Става колкото човек да си скрие главата от дъжда. Така ме сърбят ръцете, ако не да я съборя цялата, поне да й направя един ремонт. Сигурно не е виждала майстор от поне сто години.

– Майстор? Сириус, съжалявам, че ти го казвам, но говориш малко като мъгъл.

– Все още? Е, някои неща не се променят. Едно време се научих, за да дразня майка ми и баща ми. От някои неща явно още не мога да се оттърва. Като се качим горе, ще разбереш по-добре.

Джейн замълча, тъй като започна да се задъхва от изкачването на стръмните стълби. Странно, това досега не й се беше случвало на стълбите в Хогуортс, но пък там не беше се опитвала да говори с някого, докато се изкачва.

– Е, стигнахме. – обяви домакина, след като се изкачиха до втория етаж. – Върви след мен. И внимавай с паяжините, още не съм ги разчистил. Нали разбираш, освен мен никой не се качва тук.

Джейн го последва мълчаливо, като леко запретна полите на мантията си. Пода и част от пространството между стените действително бяха покрити с паяжини, пък и друг боклук, на който тя се опита да не обръща внимание. След малко вървене по широк коридор, двамата се озоваха пред врата, която си личеше че скоро е била отваряна.

– Заповядай – Сириус отвори вратата и я покани вътре. Джейн се огледа любопитно наоколо – стаята, за разлика от цялата къща, беше декорирана в златисто-червено, имаше знамена на Грифиндор и много плакати по стените.

– Не е кой знае какво, но се старая да ги поддържам. – извинително каза той – Заповядай, седни.

– На мен ми харесва. – усмихна се Джейн, докато се настаняваше на покритото с червена покривка легло – макар че лично аз бих избрала други цветове.

– Знам. Рейвънклоу, нали?

Тя кимна.

– И като си говорим за различия, доколкото помня ти не обичаше уиски. Големи количества джин и, евентуално ако има останал, тоник.

– Вече не пия толкова много, освен по изключение. А ти откъде помниш толкова много за мен? Самата аз вече съм забравила повечето от тези неща.

– Ами, оказа се, че главата ми има почти безкраен капацитет за съхраняване на не особено полезни за всекидневния ми живот спомени. Например се сещам, че се промъквахме в Хогуортс на един Хелоуин с приятелите ми, защото чухме че училището вече си има собствена рок-група. Успях да проследя и началото на групата ви след училище, “Черните вещици”. Но после бях, хммм, възпрепятстван. Макар че трябва да отбележа, когато най-накрая успях да чуя записите ви, бях доста впечатлен.

Докато говореше, Сириус беше успял да извади отнякъде бутилка и две чаши и да ги остави на масата. След това измъкна от една секция стар грамофон и като намести върху него една плоча, попита гостенката си:

– Надявам се, че нямаш против да послушаме Орисниците. Или пък вашата група. Няколко феи успяха да прогризат дупки в останалите ми плочи и нямам почти нищо друго.

– Орисниците е добре. – отговори Джейн и огледа оставената на масата бутилка. Като че ли пиенето беше добро. След малко откъм грамофона зазвуча позната музика и Джейн разтръска косата си по навик. Сириус седна на стола срещу нея и наля в двете чаши.

– За какво ще пием? – попита ентусиазирано Джейн

– Трябва ли да е за нещо конкретно?

– Така е прието в цивилизованите страни.

– Е, добре, да пием тогава за училище. Предполагам нямаш нищо против.

Пиха за училището, после и за други неща, а междувременно си поговориха. Джейн си призна, че преподава в Хогуортс по ЗСЧИ, а Сириус мъгляво подметна, че в момента си търси някаква работа. След това пиха още, приказваха си, танцуваха и изобщо се забавляваха както намериха за добре. По едно време Сириус изчезна някъде, вероятно за още джин, а опиянената вече Джейн полегна на леглото, на което седеше. В това време отнякъде дотича дребно грозно същество, което започна да я разпитва коя е и от кой магьоснически род е, и тъй като беше подпийнала, Джейн не се церемони особено с него. Първо го наруга, после му каза че е от рода Ъндед и смята да го превърне в гъба, след което досадното същество избяга с писъци без да се разбере дали заради потеклото й или по-скоро заради заканата. Когато накрая домакина се върна с нова бутилка джин, намери гостенката си заспала върху собственото му легло, въздъхна, метна отгоре й едно одеало и придържайки шишето под мищницата си, заслиза по стълбите без особена координация на движенията.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s