Водни процедури

Оригинално заглавие: Водные процедуры
Автор: Solli
Оригинална история: http://www.fanfics.ru/index.php?section=3&id=812
Превода от руски е мой, поставям текста тук със съгласието на авторката.

– 1 –

Видяха се за малко след края на войната. Говореха си за някаква тъмна история със семейство Малфой – Хари по това време не следеше особено внимателно новините. Два месеца младия герой въобще не го закачаха, изпитите взе автоматично заради красивите си очи и белега на челото, а след това получи онова писмо от Дъмбълдор. “Сърдечни поздрави от другия свят”, пишеше в него, също като в пошлите мъгълски истории, “Ако четеш тези редове, това означава, че вече не съм жив, и тъй нататък. Аз помолих професор Снейп да се грижи за теб и на самия него дължиш победата и живота си.”

Хари отиде там много по-късно, когато разбра, че няма да се успокои, докато не поговори с него. Адреса взе от Лупин, който до този момент все още поддържаше връзки с всички членове на Ордена. Спинърс енд намери трудно. Едва не проби дупка в старата карта от взиране, когато на края, там където се мъдреха протърканите й краища, видя малка крива уличка с дължина около три квартала.

Къщата на пенсионирания професор по отвари го порази със своята скромност. Не можеше да се побере в главата му мисълта, че в такава съборетина може да живее героят от магическата война, чието име толкова дълго терзаеше вестникарите.

През този първи разговор не го пуснаха отвъд прага: разговор през стиснати зъби, лед в гласа, презрителен поглед и побелели от напрежение пръсти на дръжката на вратата. Един Мерлин знае защо Хари отиде пак. И пак. Постепенно, стъпка по стъпка, той беше допуснат до студен хол, който никак не подхождаше на винаги акуратния вещер. Все пак, да говорят тук не беше като да стоят на прага и да пристъпват от крак на крак. Изведнъж всичко стана по-лесно. По-точно му се струваше, че е по-лесно. В този момент Хари беше сигурен, че разбира всичко за живота като цяло и за собствения си живот, в частност. Не искаше повече сложност и душевни терзания, с каквито беше пълна младостта му. Но Снейп понякога даваше задачи, над които можеше да си блъскаш главата до безкрайност – и пак да не ги разбираш.

Една вечер Хари се появи, както обикновено, потънал в мисли, не забелязвайки нищо наоколо, и се учуди, когато забеляза че в къщата е толкова тихо и тъмно. Изпълнен с предчувствие, той се втурна в хола и с радост забеляза познатия силует на фона на осветените от залеза прозорци.

– Професоре? – внимателно каза той, като се приближи до него.

Снейп поклати глава и със странно приглушен глас отговори:

– Махни се, Потър, искам да съм сам.

Тъпчейки на място в пълно недоумение, Хари изведнъж забеляза, че Снейп стои свит, като че ли е замръзнал.

В къщата наистина беше студено, като че ли не беше топлено от предишната му визита… Колко дълго не беше идвал? Седмица? Или повече?

Сам неосъзнавайки какво прави, Хари коленичи и притисна ръцете на Снейп към гърдите си, за да ги затопли.

– Потър, какво правиш? – тихо попита Снейп и Хари вдигна глава. Той чуваше как в този винаги студен глас се промъкват, може би дори без самия говорещ да забелязва, топли нотки. Внимателно отпускайки ръцете му, юношата се изправи. За миг и двамата престанаха да дишат, страхувайки се да нарушат установилата се тишина, а след това Хари шумно вдиша, и накланяйки се, прошепна направо срещу устните на Снейп:

– Никъде няма да ходя. Ще остана тук с Вас. Завинаги.

И непохватно плъзна по свитата в тънка ивица уста една влажна целувка.

По ирония на съдбата той не усещаше нито наглост, нито отчаяние заради тези си думи – беше толкова сигурен, че всичко е наред. Вероятно, и Снейп беше попаднал под влиянието на тази безразсъдна грифиндорска увереност, защото не наруга Хари и не го изгони навън. Той мълчаливо се загледа в безсрамното момче, а след това също така мълчаливо отиде да прави чай. Хари окупира стола му, и вътрешно се поздрави с победата 1:0, както винаги без да мисли нито за целта, нито за средствата на борбата, започната от неговата постъпка.

Да не разбира Снейп и да не се опитва да го разбира се оказа от лесно – по-лесно. През деня търпеше подигравките и насмешките му, а през нощта се скриваше под одеалото на единственото легло в къщата и чакаше. Снейп винаги химичеше преди лягане в подземната си лаборатория, след което дълго се миеше, опитвайки се да изтрие от косата и кожата си парливите миризми, и накрая уморен и отпаднал, се появяваше в спалнята. Угасяше лампата, отмяташе одеялото и много неучтиво изръгваше Хари в ребрата, принуждавайки го да се поотмести. Грифиндорецът с недоволство се претъркаляше към края на леглото и търпеливо изчакваше докато Снейп се намести, за да припълзи по-близо, да пъхне едната си ръка под страната му, а с другата да го обхване през тялото, да скрие носа си в шията му, изгубвайки се по този начин в дългите коси и оплитайки се в тях, всеки път рискувайки да получи остър лакът в корема.

Защо Снейп търпеше всичко това? Този въпрос понякога попътния вятър донасяше в главата на Хари и после го отнасяше от нея. Ами, търпеше го, и това беше всичко.

Хари никога не се замисляше колко дълго може да продължи всичко това. На него му харесваше пълната свобода на действие в къщата, която получаваше в замяна на дневната порция караници и упреци, в които можеше и да не се вслушва.

– 2 –

Не можем да кажем, че Потър съвсем не заинтересува професора. Настойчивостта, с която малкият нахал се сдобиваше с аудиенции, предполагаше, че не всичко е толкова просто: едва ли най-нелюбимият ученик би се осмелил да посети най-ненавистния си учител единствено в памет на светлите години в училище. След първия им разговор Снейп дори отиде да спи половин час по-късно от обикновено – така се беше разярил. Същата история се повтори и след второто посещение на Потър. А след това работният график съвсем беше нарушен. В този ден, когато грифиндорецът дойде с куфар, клетки и метла, Сивиръс разбра, че на Спинърс енд е настанало време за най-тежки изпитания. Въпреки всичко, него неизменно го преследваше образът, в памет на който може би Сивиръс позволи на Потър да остане.

Преди три години Хогуортс попадна под властта на нова мода – къпането в училищното езеро. Въведена вероятно от самия Потър, който в това време беше успял да се запознае лично с всички жители на тези води – русалки, гриндилоу и други твари. Още след следващия изпит ученици от всички групички се отправиха към брега, а не след дълго сред тях започнаха да се забелязват Флитуик, Спраут, и дори самият Дъмбълдор. Сивиръс не беше ходил на езерото от онзи момент, в който взе участие в доста неприятен епизод с банда Мародери. Минаха двайсет години, а усещанията се бяха съхранили в първоначалната си свежест, и нищо на света не можеше да го застави да се върне на мястото на миналия си позор… Или почти нищо. Веднъж професорът дочу един разговор между хафълпавци, че уж на брега са забелязали сребрист пелин – много рядка билка, която дори и по поръчка от Лондон не я изпращали всеки път. И неохотно се отправи на търсене рано на следващата сутрин, надявайки се, че няма да срещне никого. Провървя му като на удавник: веднага се натъкна на Потър. Този въздесъщ грифиндорец се плацикаше на плиткото – без риборасли явно нямаше никакво доверие на водата. Сега той приличаше на нормално момче, типичен ученик от „Хогуортс“. И нямаше никакво сходство с Джеймс Потър. Снейп се върна в замъка с отличен улов пелин. Разстла го да съхне близо до камината, след което дълго ходи из кабинета си размишлявайки кога Потър беше успял да се промени толкова бързо и за това колко много ще го ненавижда, ако с всяка година заприличва все по-малко прилича на баща си.

Поръчението на Дъмбълдор „да се грижи за момченцето“ освен всичко останало, трябваше да му помогне да се освободи от миналото. Но да направи това веднага не беше никак лесно, така че професора създаде около себе си защитна обвивка, магически сън, в който не съществуваше омразния Джеймс Потър и неговото самовлюбено синче, а имаше само едно момче, което се нуждаеше от защита. Това беше един вид водна процедура – цамбурваш се в блатото, залягаш на дъното и чакаш. Чакаш да видиш какво ще стане и не разбутваш напразно зеленикавия воден пласт около и вътре в себе си.

– 3 –

Грифиндорците винаги изненадваха Сивиръс с безгрижната си тъпота. Те никога не се съмняваха, не познаваха страх и вървяха напред с упорството на хипогриф. Планиране, изчисляване, предвиждане – всичко това противоречеше на тяхната природа. Винаги твърде спонтанни, за да премислят следващата си стъпка, грифиндорците приличаха на морски вълни и да се сражаваш с тях беше безсмислено занимание. Затова в лицето на грифиндореца можеше да се прочете цялата гама от емоции. Те не можеха и не считаха за необходимо да скриват това, което изпитваха в даден момент от времето. Тази безредност, така дълбоко противна на природата на професор Снейп, се допълваше и от святата вяра на грифиндореца в собствената правота. Например когато Потър разпертушини дестилатора на Сивиръс, наследен още от майка му, просто извъртя очи и заяви, че той тъй или иначе вече бил много стар.

– Ще Ви купя сто такива дестилатора! – заяви той, като увеси на врата на Сивиръс своето далеч не малко тегло и противно погъделичка ухото му

Репаро не помогна, затова се наложи отломките да се съберат в торба и да се отнесат на сметището. Бедата беше, че къщата е пълна с крехки неща, а Потър не можеше да бъде заключен в стаята си – ще взриви сградата на тухлички. Сила имаше, а акъл не му трябваше.

Сивиръс дълго се примиряваше с присъствието на Потър, както се примиряваше с плесента в мазето или с праха върху полилея. Но да жертва собствените си вещи и спокойствие в името на непълнолетното психо, което не се е наиграло на войници, беше най-малкото глупаво. Както при всички грифиндорци, на Потър трябваше да се даде задача, която да направлява разрушителната енергия в съзидателно русло. И като начало ясно да се прокара линия между “позволено” и “забранено”.

Свят, състоящ се от пълно „не“, още от детството беше привично местообитание на Сивиръс. Потър, когото в училище винаги и във всички задоволяваха Дъмбълдор и компанията, разбира се, беше изненадан, когато му представиха редица ултиматуми, където първия пункт беше запазването на целостта на всички елементи в къщата, а вторият – неприкосновеността на професорското тяло, което би искало да спи само. На Потър беше предоставен спален чувал, а меката мебел в хола беше освободена от подлистници на “Бюлетина за отвари“, натрупани в продължение на година и нещо. Потър дълго клепа с очи в неуспешен опит да се разбере как така се е получило, че попадна в такова идиотско положение. Може би си беше въобразил, че самото му присъствието е несравнима благодат за самотния, никому не нужен учител по отвари в оставка, само че се беше объркал малко – не беше попитал самия учител нужно ли му е това. Снейп даже отнесе с него доста меко – позволи му малко да си поиграе на мисионер, но счупения дестилатор сложи всичко на мястото си. Резултатът се изравни.

Знаейки, че Потър няма да се спре, докато не отвоюва обратно за себе си това, което му е било отнето, Сивиръс се подготви за новата фаза на войната. Затвори се с котлите си в лабораторията, давайки възможност на Потър да обмисли плановете си за отмъщение.

Всъщност, на него наистина му беше нужен ученик. Помощник. Акуратен и с мозък. И тъй като Потър не притежаваше качествата, необходими за отвари, Снейп веднага задраска кандидатурата му от списъка на възможните претенденти. Блъскайки си известно време главата над проблема, Сивиръс накрая изпрати обява във вестник “Пророчески вести”.

– 4 –

Този рус мерзавец се появи в тяхната къща в една хубава лятна утрин. Никой от познатите на Хари блондини не заслужаваше доверие. Семейство Малфой беше най-добрия пример. А този се оказа и северняк – с почти безцветни очи и сивееща коса. На английски език той говореше със странен акцент, по което силно напомняше българския търсач Виктор Крум. Хари дори отначало го помисли за рекламен агент или търговец на антики (носеше два стари кожени куфара на карета).

Снейп не беше у дома, и на звъна от входната врата Хари се изтърси от дивана, където спеше спокойно и се събуди, без изобщо да го е планирал. Ругаейки през зъби нещастния посетител, той отвори вратата – и съгледа една гладка брадичка. Мъгълска риза, очукан куфар, коса като от лико … „Нищо не искаме да купуваме!“ – грубо изръмжа героят на магическия свят, възнамерявайки да захлопне вратата, когато блондинът се усмихна с широка усмивка, откриваща не особено равни зъби, и каза че търси г-н Снейп. След това, използвайки предимството си по височина и тегло, безцеремонно избута Хари и влезе в къщата. Професорът се появи един час по-късно, когато Хари почти беше пробил дупка в неканения гост с горящия си поглед, на който блондина никак не реагираше, безметежно отпуснат в едно кресло. Снейп влетя в стаята и грифиндорецът се оживи: сега ще си го получиш, бледа гъбо! Само че професорът поздрави надигащия се от дивана повече от сърдечно, и веднага го помъкна да му показва лабораторията, където Хари категорично не беше допускан.

Както се казва, вапцахме я.

– 5 –

Хари вече цял час седеше над яденето, но нито едно парче от него нямаше намерение да влиза в гърлото му.

Там, зад притворената врата, се кълбеше цветна пара и се мяркаха две сенки. Какво правеха те? Какво? Защо гласът на Снейп звучеше толкова умиротворено? Защо професора не беснееше заради чуждия човек в безценната си лаборатория? И защо Хари го болеше от това, след като по идея изобщо не трябваше да му пука?

Хвърляйки лъжицата, грифиндорецът се прокрадна към вратата – чуваше се как чукат с нож върху дъската за рязане, зазвъняваше стъкло от преместването на колбичките от място на място…

Пристъпи прага. Решително. Хайде, Хари. Ти си герой на магическата война, а не сополиво хлапе.

– Аз също мога да помагам в лабораторията!

Решително.

Око за око.

Снейп се приближи бавно, хвана го за рамото и го заведе в хола.

– Не, Потър.

И тогава започна да му припомня, за стотен път едно и също нещо, като за клинично тъпи:

– Не можете – да идвате до вратата на лабораторията, да си разхвърляте вещите, да приемате пощата, да ми използвате приборите за хранене, да ми използвате кърпата …

– Стига! Колко още ще се повтаряте?

– Колкото е нужно, за да го усвоите. Така че, не използвайте кърпата ми …

– Да, притрябвала ми вашата кърпа! И за какво изобщо ви е притрябвала кърпа?

– Достатъчно, Потър. Нека сме открити. Няма да правя компромиси и да се опитвам да се изградя взаимоотношения с вас. Не ме интересуват днешните ви увлечения, и ако утре те коренно се променят, на мен ще ми е все тая. Защото мен, Потър, не ме интересуват дълбините и аспектите на душата ви. Съгласих се да останете тук, защото някога обещах на Дъмбълдор да се грижа за вас, и ще го правя, докато не ми дотегнете съвсем. Когато най-накрая ме изкарате извън себе си, аз ще ви изгоня и прокълна. Има ли въпроси?

– Не, сър! – злобно отвърна момчето и изскочи от къщата, затръшвайки вратата.

– Потър, аз ви забраних да излизате на улицата! – навеждайки се през прозореца, извика след него Снейп.

– На кого му пука! – озъби се грифиндорецът.

В този момент тяхната взаимна омраза достигна връхната си точка.

– Може да не се връщаш! – развика се Снейп и затръшна прозореца, залоствайки го отвътре.

Вещерът беше толкова бесен, че изпускаше всичко на пода. Слава на Мерлин, че помощникът скоро тръгна по свои дела и не видя как професорът разплиска вода и доста накриво наряза корените си.

Навън постепенно притъмня. Зашумоля дъжд. Потър не се върна, и Снейп се усети, че се притеснява за него. Това го подразни: в края на краищата, той не е бавачка на Потър. Ако не беше поръчението на Дъмбълдор, изобщо нямаше да му е до непълнолетното психо. Но ето че не можеше да го изгони. Добре, че момчето само реши да се изнесе.

Дъждът стана по-силен. Снейп запали камината и сложи чайника на огъня. Кога ли ще се върне малкият хитрец? Вероятно ще отиде да се оплаче на приятелите си.

И тогава професорът се плесна по челото: за дългото отсъствие на Потър можеше да има още една причина. Самият той каза: „Може да не се връщаш.“ Като пазител на Тайната по този начин той може би запусна механизма за защита на дома си. Това означава, че Потър просто вече не можеще да намери Спинърс енд, колкото и иска. Ругаейки, професорът издърпа наметалото си от закачалката и излезе в дъждовната нощ.

– 6 –

„Това е безполезно.“

Два часа суетене по улиците. Изтощение до край. Никакви следи от Потър. По-лесно би се намерила игла в купа сено, отколкото момче, изгубено в града.

„Не го искаш достатъчно. Не се стараеш.“- звучеше в съзнанието му глас, който напомняше на този на Дъмбълдор.

„Да, искам, искам!“

„Тогава го почувствай.“

Снейп затвори очи и се съсредоточи. Каквото и да казваха за него, способността му да се концентрира беше отлична: след няколко мига вече не му пречеше нито мократа до кости мантия, нито студения вятър. Той тръгна по следата на Потър, навивайки нишката на дирите му на кълбенце, докато не се убеди, че действително е намерил това, което търси. Потър се намираше на няколко квартала от Спинърс енд и без да губи време, професорът се магипортира при него.

Когато се появи от нищото в бледия кръг от светлина на уличната лампа, до него изпищя някаква мъгълка и и изтърва чадъра си. Без да й обръща внимание, Снейп бързо се отправи към входа на ниска тухлена къща. Вратата протяжно изскърца. В полумрака, миришещ на влага и котки, той почти се препъна на едно ниско стъпало и така намери Потър. Той седеше прегърбен на същото това стъпало, заровил нос в коленете си. На звука от отваряне на вратата той вдигна глава и присви очи, сляп като сова. Опирайки се на каменната нежност в сърцето си, Снейп рязко вдигна Потър от стъпалото и като го гледаше в лицето, каза твърдо:

– Бих желал да се върнеш.

Потър съвсем беше замръзнал, а природната му глупост не беше му позволила да се досети за истинската причина поради която не можа да намери къщата самостоятелно. Затова той покорно кимна и нерешително се облегна на Снейп за да се магипортира с него.

Вкъщи професорът го сложи да седне на масата и му даде да изпие някаква гореща отвара. Хари преглътна неловко, изгори се, получи от Снейп удар зад тила и изведнъж, закривайки горещото си лице с ръце, се разрида. Беше неописуемо срамна постъпка от негова страна, но той беше много уморен. Да ходи до кухнята, да яде и да пие се отнасяше към раздела “позволено”. Но да проявява чувства се отнасяше към “забранено”. Да показва силни чувства – към „строго забранено“. Сълзите бяха един от най-ярките изблици на емоция от момента, в който Хари реши да разнообрази самотничеството на професора. А това означаваше, че сълзите са строго забранени. Но Снейп не предприе никакви наказателни мерки. Само изръмжа:

– Марш в леглото.

И си отиде.

– 7 –

Голямата кавга освен всичко друго имаше и един положителен резултат. Започнаха да го допускат в лабораторията в сряда – през този ден се провеждаше предварителната подготовка на компонентите (настъргване, размесване, слагане на нещата да съхнат), така че не беше страшно да се повери дори на такъв неловък и безмозъчен тъпак като Потър. И Хари, когото по-рано въобще не пускаха да припари във вонящата, винаги изпълнена с пара лаборатория, сега се хващаше за тези жалки моменти, в които той можеше да бъде близо, когато професора не го гонеше и не го караше да се крие.

Хари много се стараеше да изтика помощника от позицията му, и започна да постига успехи в отварите.

Но русокосият беше се сдобил с такива права в къщата, че гледаше на него дори без превъзходство.

Добре, на война като на война. Хари реши да започне тънка игра и ето какво измисли: намери в снейповата библиотека (което също беше забранено, между другото) „Хиляда гъби и растения” и специално я разтвори на страница “бяла мухоморка” като по погрешка я остави на кухненската маса. Денят беше истинска суматоха: помощникът отиваше на конференция, за да докладва за резултатите от неговите и на Снейп експерименти. Снейп се вълнуваше, тревожеше се и пречеше на този бледен представител на царство гъби бързо да опакова багажа си и да замине. И без това разхвърляния хол се оказа затрупан с котли, свитъци от пергамент, смачкани ризи и другите боклуци на помощника. Хари толкова искаше да помогне на този северен пор да изчезне, че започна да му помага да ги събира, заради което беше изгонен от Снейп в кухнята. Ходеше от ъгъл на ъгъл, а накрая подпря главата си с ръце и седна да чете. Рецептите с отровни гъби се оказаха забавни, той се зачете и не забеляза колко се е приближил до него Снейп.

– Интересуваш ли се, Потър? – поглеждайки през рамото му, попита с доволен глас той. Дори не започна да му се кара за книгата. Очевидно много се радваше, че русия урод отиваше да събира научна слава за него.

– Да, занимателно е четивото – изръмжа Хари в отговор. – Мисля си отвара да сваря.

– А съставките откъде ще вземеш? – забавляваше се професорът. – Бялата мухоморка например…

– С мухоморката проблеми нямам. Ще изчакам, докато се върне от конференцията. Не бързам особено – озъби се Хари. Възцари се тежко мълчание. Интуитивно присвивайки се, Хари погледна Снейп: той прехапа устни, след което се засмя. Доколкото му нямаше доверие, грифиндорецът не започна да се смее с него, а се намръщи и обърна страницата.

И веднага се изтърси от стола си, неловко се килна настрани и едва не си разби челото на острия ъгъл на стенния шкаф, но беше прихванат в полет от една уверена ръка. И като си опря носа в твърдата мантия, някъде в района на ключицата, изведнъж се оказа в плен на докосването, на топлото дихание, което смущаваше върха на косата му и звучеше като “ама че си глупавичък”.

„А пък ти си един умник“ – промърмори Хари, а звука заглъхваше в грубите гънки на мантията.

Забранената зона веднага се разпадна на парчета. Сърцето беше залято от концентрирана, неразредена нежност. Може би това беше още една от водните процедури – първо давиш, за да имаш подчинението на другия и може би да го унизиш… но сега това нямаше значение. Той не искаше да знае причините и не смяташе да мисли за последствията. Може би по този начин Снейп започваше своя собствена война, но каква беше разликата, след като устните му правеха такива чудеса с ухото на Хари, а след това, като му доскуча, плъзна устните си към полуразтворените устни на Хари.

В хола пращене огън, помощникът-пор си тананикаше под нос песен, но Хари не чуваше нищо от това. Като че ли беше паднал в дълбока вода, която го давеше със силата на непоносимо щастие и непроляти сълзи. Целуваха го. Целуваха го така, както никой никога не беше целувал и той никога не беше целувал. И внезапно задушавайки се, като че ли водата му беше влязла в очите, в устата, в ушите, той опря ръце на гърдите на Снейп, оттласна се, вдиша през устата и изхвърча от кухнята.

– 8 –

Това не трябваше да се оставя така. Най-малкото, не сега. Помощникът замина, и вкъщи останаха само двамата. Ако не можеха да говорят сега, значи никога нямаше да се разберат.

Последното стъпало беше преодоляно, и Хари се оказа в забранената територия: на втория етаж, във владенията на професора. Краката му потънаха в мекия, пухкав, забранен килим. От банята идваше шум от течаща вода. Изпод вратата проникваше светлина.

С крайчетата на пръстите си, без да диша, Хари бутна вратата – не беше залостена! Шумът на водата като по поръчка спря и момчето пристъпи там, където сред кълбата тежка пара, сред шумоленето на мократа завеса, целият в капчици вода… отделен от Хари само от една хавлиена кърпа, небрежно завързана на бедрата… стоеше той. Хари преглътна и пристъпи с малка крачка. Снейп го гледаше с изумление, но сега това нямаше значение. Без да може да прогони от устните си глупавата крива усмивка, Хари протегна ръка – влажната пара парализираше движението – и почеса с пръсти професорския корем, и едва след вторият опит хвана края на кърпата … и всичко отиде по дяволите. Друга малка стъпка – и той се оказа в чуждото лично пространство, усещайки топлата кожа и чувайки биенето на сърцето. Без да изпуска от поглед черните очи, които се разширяваха, прошепна неловко:

– Може ли… да остана?

Лицето на професора странно се разтягаше в кълбата от пара и ароматни масла, но гласът му твърдо разряза ленивия въздух:

– Потър, махай се!

Това беше всичко.

За пресичане на границата беше осъден на смърт. Хари се смъкна надолу по стълбите, и чак в антрето забеляза, че все още държи в ръка влажната кърпа. Равнодушно пускайки я между пръстите си, излезе на верандата. Там, на три квартала оттук, където Спинърс енд незабелязано се вливаше в широка градска улица, вече гореше червен фенер.

Трябваше му само отговор – „да” или „не”. И ако беше „не”, какъв беше смисълът да остава в тази къща? Но той никога нямаше да повярва, че Снейп не се интересува от него, защото когато издърпа кърпата, той видя, наистина видя че тялото не може да лъже така, като лъжат гласът и погледът. Само че професорът по-скоро щеше да се пукне, отколкото да допусне премахването на вътрешната граница.

– 9 –

Мократа улица все още беше огряна от неоновите светлини на витрините, все още шумоляха гумите на последния автомобил, все още отекваха гласовете на редките минувачи. Хари вървеше с ръце в джобовете, накъдето му видят очите и гладките тротоарни плочки се редяха под краката му.

Водните процедури се оказаха безполезни. Там, където той се опитваше да намери подводни камъни в отношенията им, в края на сметка освен че нямаше камъни, се оказа че няма и отношения. Всичките му опити да се изтъкне бяха нищо повече от буря в чаша вода. Той наистина беше просто глупаво момче, но нали глупостта и неспособността да обичаш са две различни неща? А граници и правила измислят само тези, които нямат нищо друго в живота си. Те трябва си създадат илюзия че значат нещо, поне в собствените си очи. Но за какво е нужно всичко това на човек, когото гледат две очи, пълни с обожание? За какво беше тази целувка в кухнята? Защо днес той казва: „Върни се”, а утре „Изчезвай оттук”? Какво е това – игра, отмъщение, или нещо повече?

Мислите замаяха главата му.

Заля си мъката с евтино огнено уиски в една долнопробна кръчма. Разбра, че алкохолът може само временно да притъпи мъката, но няма да реши проблемите му… Излезе от полу-тъмната зала и отиде надалеч, за да продължи да скита из града в компанията на постепенно избледняващата нощ…

Непознатите пътища го изведоха към позната врата, на улица Спинърс енд. Бутна я, тя естествено беше залостена, и отпусна ледената метална дръжка.

„Чуваш ли чукането? Така бие разбитото ми сърце.”

„Слушай, стига толкова.”

„Научих урока си.”

„Ще бъда тих, като презряла мандрагора. Моля те, пусни ме в къщата си. Нямам къде другаде да ида. Моля те.”

В сивата утринна мъгла, изтощен и съвсем изстинал, Хари се отпусна на стълбите на верандата и облегна буза на колоната на парапета. Якето не го топлеше и влагата се събираше в ръкавите и в яката му. В тишината на още несъбудилия се град звука на стъпките по тротоара имаше свое собствено ехо. До него замря черен силует, а след това така рязко, както и преди, познатата ръка го издърпа, заставяки го да се повдигне.

– Отдавна ли седиш тук? – делово попита Снейп, но Хари улови в гласа на професора вълнение, дълбоко скрито под ежедневния тон.

– Н-не … – почти шептейки отговори той, а зъбите му трепереха.

– Къде беше?

– Не знам… просто… разхождах се.

„Не, не мога да поддържам такъв тон, а ти, ако се притесняваш, просто да ми го кажи. Затова и се върнах, за да открия всичките си карти, и искам честност, съвсем мъничко честност в замяна.”

– Ти глупаво хлапе. Търсих те… из целия град.

„Ти си ме търсил? Но защо? Това е мираж, малко ли си говорих самичък тази вечер?”

– Ти ме попита нещо, преди да изчезнеш. Все още ли те интересува отговора?

„Интересува ли ме? О, да. Повече от всякога.”

За миг и двамата застинаха, сякаш се колебаеха да признаят очевидното, а след това Снейп разтвори черната си мантия и уви Хари с нея като с плащ.

– Остани – каза той, сам окончателно и безвъзвратно отменяйки за Хари територията в сърцето си, отбелязана със знак „забранено”.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s