Гражданин на Галактиката

Гражданин на Галактиката

От Робърт А. Хайнлайн

ГЛАВА ПЪРВА

– Номер деветдесет и седем – обяви аукционерът. – Момче.

Момчето беше замаяно и леко му се гадеше, заради усещането на земя под краката. Робският космически кораб беше изминал повече от четирийсет светлинни години, а в трюмовете му се носеше вонята на всички робски кораби – тежката миризма на скупчени немити тела, на страх, повръщано и антична печал. И все пак, там момчето беше някой, признат член на групата, с право на храна всеки ден, както и възможност да се бори да изяде на спокойствие дажбата си. Имаше дори приятели.

Сега той пак беше никой, пак щяха да го продадат.

Предният обект, продаден с удара на аукционния чук, бяха две еднакви руси девойки, твърдеше се, че са близначки; наддаването беше енергично, а цената – висока. Аукционерът се обърна с доволна усмивка и посочи към момчето.

– Номер деветдесет и седем. Сложете го тук горе.

Момчето беше оковано и избутано на платформата, стоеше напрегнато, докато дивите му очи се стрелкаха насам-натам, разглеждайки онова, което не можеше да види по-рано иззад заграждението. Робският пазар лежеше на известния Площад на свободата, от страната на космическия порт. Беше обърнат към хълма, увенчан от още по-известния Президиум на Саргон, столицата на Деветте Свята. Момчето обаче не го разпознаваше, то даже не знаеше на коя планета се намира. То погледна към тълпата.

Най-близо до робската платформа се тълпяха просяците, готови да се залепят за всеки купувач, едва-що обявил правото си на собственост. Зад тях в полукръг бяха подредени столове за богатите и привилегированите. На всеки фланг на тази елитна група чакаха техните роби, носачи, телохранители и шофьори, безделничейки край наземните коли на богатите, и паланкините и носилките на още по-богатите. Зад господата и дамите стояха обикновените хора, безделниците и любопитните, освободените роби и джебчиите, продавачите на разхладителни напитки и някой случаен търговец от простолюдието, недостатъчно знатен, за да седи, но готов да купи по-евтино портиер, писар, механик или дори къщна прислуга за жените си.

– Номер деветдесет и седем – повтори аукционерът. – Красив и здрав момък, подходящ за паж или прислужник. Представете си го, дами и господа, в ливреята на вашия дом. Обърнете внимание на… – Думите му потънаха в пронизителния шум на кораба, спускащ се над космопорта зад него.

Старият просяк Базлим Сакатия извърна полуголото си тяло и присви единственото си око към платформата. Момчето изобщо не му приличаше на послушен домашен слуга, а по-скоро на уловено диво животинче – мръсно, мършаво и пребито. Под мръсотията на гърба му личаха бели ивици от белези, показващи мнението на предишните собственици по въпроса.

Очите на момчето и формата на ушите му позволяваха на Базлим да предположи, че то би могло да принадлежи към немутирал земен род, но не можеше да бъде сигурен в нищо друго, освен че то беше малко, изплашено, от мъжки пол, и все пак непокорно. Момчето забеляза, че просякът го гледа и му отвърна със свиреп поглед.

Грохотът затихна и едно богато конте, седящо най-отпред, лениво махна с кърпичката си към аукционера:

– Не ни хаби времето напразно, мошенико. Покажи по-добре нещо като предния обект.

– Моля ви, благородни господине. Трябва да продавам обектите по реда на каталога.

– Тогава се захващай! Или разкарай този недохранен нескопосник оттука и ни покажи истинската стока.

– Много сте любезен, сър. – Аукционерът повиши глас. – Помолиха ме да побързам и смятам, че благородният ми господар няма да възрази. Позволете ми да бъда откровен. Този прекрасен момък е млад: новият му собственик ще трябва да плати за обучението му. Следователно…

Момчето почти не слушаше. Знаеше този език само повърхностно, а и казаното нямаше особено значение за него. Вместо това разглеждаше покритите с воали дами и елегантните господа, опитвайки се да отгатне кой ще бъде новият му противник.

– … ниска първоначална цена и бърз оборот на капитала. Изгодна покупка! Чувам ли двайсет стелара?

Настъпи неловко мълчание. Елегантна дама, покрита със скъпи дрехи от краката, обути в сандали, до лицето, закрито с дантелен воал, се наклони към контето, прошепна му нещо и се изкиска. Контето се начумери, извади камата си и се зае демонстративно да си чисти ноктите.

– Казах да се заемаш с него – изръмжа то.

Аукционерът въздъхна.

– Моля ви да си припомните, дами и господа, че трябва да отговарям за действията си пред моя покровител. Но да започнем от по-ниско. Десет стелара! Да, казах „десет“. Фантастично! – Той се огледа удивен. – Да не би да оглушавам? Някой да е вдигнал пръст и аз не да съм го видял? Моля ви, помислете си. Ще имате нов млад момък, също като чист лист хартия. Можете да го използвате за каквото решите. За толкова ниска цена ще можете да го направите ням, или да го промените както пожелаете, за ваше удоволствие…

– Или да нахраним с него рибите!

– Да нахраним… О, колко сте остроумен, сър!

– Всъщност ми доскучава. Защо си мислиш, че този жалък предмет струва нещо? Може би ти е син?

Аукционерът се насили да се усмихне.

– Как бих искал да беше. Ако ми беше разрешено, щях да ви кажа, че произхода на това момче…

– Който и ти самият не знаеш.

– Тъй като не ми е позволено да говоря по този въпрос, ще отбележа само формата на черепа му и съвършено извитите уши.

Аукционерът се пресегна и дръпна момчето за ухото, а то се извърна и го ухапа по ръката. Тълпата се разсмя.

Мъжът отскубна ръката си.

– Енергично момче. Нищо, което да не може да се излекува с няколко камшика. Прекрасна порода, вижте му ушите. Най-добрата в Галактиката, според мнозина.

Аукционерът беше пропуснал да забележи нещо – младото конте беше от Синдон ІV. То махна шлема си, разкривайки типичните синдониански уши: дълги, космати и заострени. Наклони се напред и ушите му потрепнаха:

– Кой е благородният ти покровител?

Старият просяк Базлим се промъкна към края на платформата, готов да залегне. Момчето се напрегна и се огледа наоколо, почувствало неизвестна опасност. Аукционерът пребледня – със сидонианеца човек можеше да се пошегува само веднъж.

– Милорд – изпъшка той, – вие не ме разбрахте правилно.

– Я повтори пак шегичката за ушите и най-добрата порода.

Полицията стоеше наблизо, но не чак толкова. Аукционерът облиза устни.

– Бъдете милостив, благородни господине. Децата ми ще умрат от глад. Само повтарям това, което казват всички – това не е мое мнение. Само се опитвам да ускоря продажбата на този роб… както вие сам настояхте.

Тишината беше нарушена от женски глас:

– О, оставете го, Дварол. Не е негова вината как точно изглеждат ушите на роба; все едно, той трябва да го продаде.

Синдонианецът дишаше тежко:

– Ами продай го тогава!

Аукционерът си пое дъх:

– Да, милорд. – Той се стегна и продължи: – Моля за вашето извинение, дами и господа, за напразно изгубеното за такъв маловажен обект време. Да започнем с произволна цена.

Почака малко, след това каза нервно:

– Не чувам… не виждам предложения… Без предложения – веднъж. Ако никой не предложи цена, ще бъда принуден да върна този обект в склада и да се посъветвам с покровителя си, преди да продължим. Без предложения – втори път. Мога да ви предложа още много прекрасни стоки, ще бъде жалко, ако не ги видите. Без предложения – трети път…

– Ето ти предложение – каза синдонианецът.

– Ъм?

Старият просяк държеше вдигнати два пръста. Аукционерът се вторачи.

– Цена ли предлагаш?

– Да – изграчи старецът. – Ако благородните дами и господа позволят.

Аукционерът хвърли поглед на седящото благородничество. Някой от тълпата извика:

– А защо не? Парите са си пари.

Синдонианецът кимна. Аукционерът бързо попита:

– Значи предлагаш два стелара за момчето?

– Не, не, не, не, не! – извика Базлим – Два минима!

Аукционерът понечи да го ритне, но просякът отдръпна глава. Аукционерът изкрещя:

– Махай се! Ще ти покажа аз как се правят шегички с висшестоящите!

– Аукционер!

– Сър? Да, милорд?

– Ти каза „произволна цена“. Продай му момъка, – натърти синдонианецът.

– Но…

– Чу ме.

– Милорд, не мога да го продам само с едно наддаване. Законът е ясен: едно наддаване не е търг. Дори две, ако аукционерът не е предложил минимална цена. Без минимална цена не ми е позволено да продавам, ако наддаванията са по-малко от три. Благородни господине, този закон e издаден за защита на собствениците, а не на моите нищожни интереси.

Някой се провикна:

– Такъв е законът!

Синдонианецът се намръщи:

– Тогава обявявай търга.

– Както ви е угодно, благородни дами и господа. – Той се обърна към тълпата. – За номер деветдесет и седем чух цена от два минима. Кой ще предложи четири?

– Четири – заяви синдонианецът.

– Пет – откликна нечий глас.

Синдонианецът махна на просяка да се приближи. Базлим се придвижи на ръце и коляно, влачейки след себе си чуканчето на другия си крак. Пречеше му купата за подаяния.

Аукционерът продължи монотонно:

– Пет минима – веднъж, пет минима – два пъти…

– Шест! – извика синдонианецът, поглеждайки в купата на просяка. Бръкна в кесията си и пусна в нея шепа монети.

– Чух шест, някой ще предложи ли седем?

– Седем – изграчи Базлим.

– Предложиха седем. Вие там, с вдигнатия палец. Давате ли осем?

– Девет – прекъсна го просякът.

Аукцонерът го изгледа свирепо, но прие цената. Тя се беше приближила до един стелар, твърде скъпа шега за по-голямата част от тълпата. На благородниците нито им трябваше безполезен роб, нито искаха да развалят впечатлението от жеста на синдонианеца.

Аукционерът провлачи:

– Девет минима – първи път… девет минима – втори път… девет минима – трети път… Продадено за девет минима! – той избута момчето от платформата почти в скута на просяка – Вземай го и изчезвай!

– По-полека – предупреди синдонианецът. – Документът за покупка.

Едва сдържайки се, аукционерът нанесе цената и името на новия собственик в документите, приготвени за номер деветдесет и седем. Базлим плати повече от девет минима, след което отново трябваше да бъде субсидиран от синдонианеца, тъй като печатът върху документа струваше повече от цената на покупката. Момчето стоеше спокойно до него. То знаеше, че отново са го продали и че новият му собственик е този старец. Беше му все едно, не искаше да принадлежи никому.

Възползвайки се от това, че вниманието им беше отвлечено от документа, то реши да избяга. Просякът, който като че ли изобщо не гледаше към него, протегна дългата си ръка, хвана го за глезена и го придърпа обратно. След това Базлим се изправи с труд, положил ръката си на рамото на момчето, за да го използва като патерица. Момчето усети костеливата ръка, която го хвана за лакътя, и се отпусна, примирявайки се с неизбежното. Какво пък, щеше да опита пак друг път; винаги ставаха небрежни, ако почакаш малко.

Опирайки се на момчето, просякът се поклони с голямо достойнство:

– Милорд – каза той дрезгаво, – аз и моят слуга ви благодарим.

– За нищо, за нищо – отпрати ги с кърпичка синдонианецът.

Пътят от Площада на свободата до дупката, където живееше Базлим, беше по-малко от едно ли, не повече от половин миля, но изминаването му отне немалко време. Напредването куцукайки, докато старецът използваше момчето като втори крак беше дори по-бавно от скоростта му на две ръце и коляно, и често беше прекъсвано от почивка за работа – не че работата преставаше, докато се влачеха, тъй като старецът настояваше момчето да тика купичката под носа на всеки пешеходец.

Базлим постигна това, без да използва думи. Опита се да заговори момчето на интерлингве, космодатски, саргонски, половин дузина различни местни езици, жаргона на крадците, жаргона на просяците, робите и търговците и даже на системен английски – всичко това безрезултатно, въпреки че подозираше, че момчето го е разбрало повече от веднъж. Затова той прекрати опитите си и обясни желанията си с помощта на езика на знаците и някой и друг шамар. Ако момчето не разбираше езика му, той щеше да го научи. Всичко с времето си. Базлим не бързаше. Той никога не бързаше, неговите планове бяха дългосрочни.

Домът на Базлим се намираше под стария амфитеатър. Когато Саргон Великолепния за увековечаване на управлението си издаде заповед за построяване на още по-величествен амфитеатър, беше разрушена само част от стария. Работата беше прекъсната по време на Втората Цетанска война и никога не беше възобновена.

Базлим заведе момчето в тези руини. Беше трудно да се върви и старецът трябваше отново да пълзи. За сметка на това изобщо не изпускаше момчето от хватката си. Един път почти му се отдаде да се измъкне, държеше го само за панталоните; момчето почти се отскубна от единствената си дреха, преди просякът да го хване за китката. След това продължиха много по-бавно.

Минаха през дупка в тъмния край на разрушен проход, като момчето беше заставено да мине първо. Двамата пропълзяха върху купчина отломки и излязоха в непрогледно тъмен, но гладък коридор. Слязоха надолу и се оказаха в бараките на стария амфитеатър, под старата арена.

В тъмнината стигнаха до здраво изработена врата. Базлим бутна момчето през нея, последва го и затвори вратата, притискайки палеца си към секретна ключалка. След това натисна едно копче и светлините се запалиха.

– Е, момко, вече сме си вкъщи.

Момчето се оглеждаше изумено. Отдавна се беше отказало от всякакви очаквания. Но това, което видя, беше повече, отколкото можеше да очаква. Беше скромна прилична малка всекидневна, стегната, спретната и чиста. Панелите на тавана излъчваха приятна разсеяна светлина, мебелите бяха малко, но достатъчно. Момчето се оглеждаше с удивление; въпреки че беше бедна, стаята беше по-добра от всичко, в което някога си спомняше да е живяло.

Просякът пусна рамото му, доподскача до полицата, остави там купичката за подаяния и взе някакъв сложен механизъм. Едва когато просякът свали парцалите си и намести предмета на мястото му, момчето разбра за какво служи – беше изкуствен крак, който толкова добре се напасваше, че можеше да конкурира такъв от плът и кръв. Мъжът се изправи, взе чифт панталони от един сандък и ги обу. Едва ли някой можеше да познае, че е сакат, ако го видеше така.

– Ела насам – каза той на интерлингве.

Момчето изобщо не помръдна. Базлим повтори думите на други езици, след което сви рамене и като хвана момчето за ръката, го поведе към задната стаичка. Беше малка – кухня и умивалня в едно. Напълни един леген, даде на момчето парче сапун, и каза:

– Измий се.

С жестове обясни какво иска от него.

Момчето упорито мълчеше и не се помръдваше. Мъжът въздъхна, взе четка, подходяща по-скоро за миене на подове, и се престори, че търка момчето. Той спря да докосва кожата му с твърдата четина и повтори на интерлингве и систмен английски:

– Измий се. Вземи вана.

Момчето се поколеба, свали парцалите от себе си и започна бавно да се насапунисва.

Базлим каза:

– Така е по-добре.

Взе мръсния разкъсан парцал, пусна го в коша за боклук и като му остави хавлия, се зае да приготвя вечерята.

След няколко минути се обърна и видя, че момчето е изчезнало. Без да бърза, отиде в другата стая и го завари там голо и мокро, неистово опитвайки се да отвори вратата. Момчето го забеляза, но това само удвои напразните му усилия. Базлим го потупа по рамото, посочвайки с палец към малката стаичка.

– Доизмий се.

Той се обърна. Момчето закрета след него.

Когато момчето беше измито и изсушено, Базлим сложи задушеното на плочата за готвене, натисна копчето за бавен огън и, отваряйки бюфета, извади оттам бутилка и мехлем, приготвен от някакво растение. Вече измито, тялото на момчето беше като изложба на белези, синини, нелекувани рани, драскотини и ожулвания, както стари, така и нови.

– Не мърдай.

Лекарството пареше и момчето започна да се извива.

– Не мърдай! – повтори Базлим твърдо, но весело и го плесна. Момчето се отпусна, напрягайки се само когато лекарството го докосваше. Мъжът внимателно разгледа една стара рана, която се намираше на коляното му, и мърморейки тихо, отново отиде до бюфета. След това се върна и инжектира момчето в бузата на задника, като първо му обясни с жестове, че ще му отвърти главата, ако започне да се дърпа. Приключил с лечението, той намери стара дреха, показа на момчето да я облече, и отново се зае с готвенето.

Накрая старецът остави две големи купи задушено на масата във всекидневната, премествайки първо стола и масата така, че момчето да може да седне на сандъка, докато яде. Прибави към вечерята шепа свеж зелен грах и остави два комата местен хляб – черен и твърд.

– Вечерята е готова, момко. Ела да ядем.

Момчето седна на края на сандъка, но явно нямаше намерение да яде, а смяташе всеки момент да избяга.

Базлим спря да яде.

– Е, какво има? – Видя, че очите на момчето се устремяват към вратата. – А, това ли е?

Той стана, балансирайки, за да постави изкуствения крак под себе си, отиде до вратата и притисна палеца си към ключалката. Обърна се към момчето.

– Вратата е отключена – обяви той. – Ако искаш яж, ако искаш си тръгвай. – Повтори го няколко пъти и остана доволен, че е доловил разбиране, когато използва езика, за който беше предположил, че е роден на роба.

Но остави въпроса да отлежи, върна се на масата, намести се внимателно на стола и взе лъжицата си.

Момчето се протегна за неговата, след което внезапно скочи от сандъка и побягна през вратата. Базлим продължи да яде. Вратата остана отворена, а светлината се разливаше в лабиринта.

По-късно, когато Базлим без да бърза приключи с вечерята си, усети, че момчето го наблюдава от сенките. Като се стараеше да не се оглежда, той се изтегна в стола си и се зае да си чисти зъбите. Без да се обръща, каза на езика, за който смяташе, че е роден на момчето:

– Ще дойдеш ли да си изядеш вечерята? Или предпочиташ да я изхвърля?

Момчето не отговори.

– Прекрасно – продължи Базлим. – Ако не искаш да ядеш, смятам да затворя вратата. Не мога да рискувам да оставя отворено с включена светлина.

Бавно се изправи, тръгна към вратата и започна да я затваря.

– Последно предупреждение – обяви той. – Затварям за през нощта.

Когато вратата почти се беше затворила, момчето изпищя:

– Почакайте! – На езика, който Базлим очакваше и се промъкна в стаята.

– Добре дошъл – каза тихо Базлим. – Ще я оставя отключена, в случай че промениш решението си. – След което въздъхна – И ако успея да направя това, което съм си наумил, никой никога повече няма да бъде заключван.

Момчето не отговори, а се наведе над храната и започна да я поглъща така, все едно се боеше, че могат да му вземат купата. Очите му се стрелкаха наляво-надясно. Базлим седна и започна да го наблюдава.

Постепенно темпото се забави, но момчето не се спря, докато не улови последното парченце месо и не глътна последната трошичка хляб и последното грахче. Дояде си с труд, но не остави нищо. След това се изправи, погледна Базлим в очите и срамежливо му се усмихна. Базлим се усмихна в отговор.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето на момчето, то пребледня, а след това позеленя. Струя слюнка се проточи от ъгълчето на устата му, без момчето да иска и то силно повърна.

Базлим се отдръпна, за да избегне експлозията.

– Звезди в небето, аз съм идиот! – възкликна той на родния си език. Отиде в кухнята и се върна с кофа и парцали, изтри лицето на момчето и, казвайки му остро да седи мирно, изчисти каменния под.

След известно време се върна с доста по-скромно блюдо – месен бульон и неголямо парче хляб.

– Топи хляба и яж.

– По-добре да не ям.

– Яж, повече няма да ти прилошее. Нали те видях, коремът ти е залепнал за гърба. Трябваше да се сетя, преди да ти дам такава голяма порция. Само че яж по-бавно.

Момчето вдигна очи и брадичката му потрепери. След това гребна с лъжицата си малко количество бульон. Базлим го наблюдаваше, докато не изяде целия бульон и почти целия хляб.

 Добре – рече накрая Базлим. – А сега бих поспал. Между другото, как ти е името?

Момчето отговори:

– Торби.

– Торби – хубаво име. Можеш да ме наричаш „Тетко“. Лека нощ.

Той свали изкуствения крак, остави го на полицата и доподскача до леглото. Беше спартанско легло, твърд дюшек, разположен в ъгъла. Отдръпна се до стената, за да остави място на момчето, и каза:

– Изключи светлината, преди да си легнеш.

След това затвори очи и зачака.

Настъпи дълго мълчание. Той чу как момчето отива до вратата; светлината угасна. Базлим чакаше, ослушваше се за шум от отваряне на врата. Вместо това почувства как момчето пропълзява върху дюшека.

– Лека нощ – повтори той.

– Лека.

Базлим почти беше задрямал, когато почувства, че момчето отчаяно трепери. Протегна се и погали изпъкващите ребра. То заплака.

Базлим легна по-удобно, прегърна тресящите се рамене на момчето и положи лицето му на гърдите си.

– Всичко е наред, Торби – каза той меко, – всичко е наред. Всичко свърши. И никога няма да се повтори.

Момчето извика силно и се притисна към него. Базлим го държа, докато спазмите не престанаха. След това стоя неподвижно, докато не се увери, че Торби е заспал.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s