2

ГЛАВА ВТОРА

УЧЕНИЦИ И УЧИТЕЛИ


Изправена до катедрата в кабинета по Защита срещу черните изкуства, който се намираше на първия етаж на замъка, Джейн усещаше поне двайсет любопитни погледа върху себе си. „Така, успокой се и почни да говориш“, помисли си тя. И за нейно учудване, точно това и направи дори след по-малко от минута.
– Здравейте, ученици. – изрече спокойно и дори леко се усмихна – Аз съм доцент Джейн Ъндед и ще ви преподавам тази година по предмета Защита срещу черните изкуства.
Тя леко махна с магическата си пръчка по посока на малката купчинка натрошени тебешири, оставени на бюрото и едно парченце се устреми към дъската. След като написа „доцент Дж. Ъндед“, тебешира остана да виси неподвижно във въздуха, което направи сериозно впечатление на аудиторията. Учителката бързо усмири вълненията, като потропа по бюрото с пръчката си и продължи да говори:
– Вие започвате шестата година от обучението си и всяка година сте имали честта да учите при различен преподавател. Погледнах резултатите ви на СОВА и бих казала че са задоволителни, ако не бяхте от Рейвънклоу.
Всъщност Джейн беше много разочарована от резултатите им, неподобаващи дори за дом Хафълпаф, но предпочете да не го казва на всеослушание. Може би вината не беше само тяхна.
– Макар и разнородни, предполагам сте получили много полезни знания през тези пет години. И тъй като бях информирана от колегите, че сте любители на магическите дуели, предлагам двама от вас да дойдат пред катедрата и да демонстрират какво са научили. Моля желаещите да вдигнат ръка, а аз ще посочвам.
Джейн огледа внимателно внезапно притихналата стая, но не забеляза нито една вдигната ръка. Докато се чудеше какво да прави при тази отчайваща липса на инициатива, забеляза едно момиче с вързана на опашка руса коса, седящо в дъното на стаята, което колебливо устреми ръката си към тавана.
– Много добре, госпожице…
– Лили Смит. – каза бързо момичето
– Очевидно ще трябва да се дуелирате с мен, освен ако някой от останалите не изяви желание. – Ъндед хвърли кратък поглед към учениците, докато потропваше с пръчката по показалеца си. – Не? Е, добре тогава. Обещавам да не хапя.
Класа се разсмя, а групичка момичета, седнали в далечния край на стаята, започнаха оживено да обсъждат нещо.
– Моля, дами! – заканително изрече преподавателката – За тази цел си има междучасия, доколкото помня.
„Снейп номер две“, изсъска тихо едно от момичетата, но Джейн я чу много добре. Какво ли беше направил професор Снейп, за да заслужи подобна репутация? Съвсем не й изглеждаше лош. След като всички замлъкнаха, Джейн обърна поглед към малката Лили Смит, която нервно въртеше пръчката си и от нея към дъската прескачаха сноп цветни искри. Отправи й една кратка усмивка и обяви правилата с висок глас:
– Можеш да използваш всички магии, за които се досетиш. Само гледай да не подпалим нещо. От своя страна, аз ще се ограничавам предимно в материала от миналата и по-миналата година, взет по Защита срещу черните изкуства и Вълшебство. Готова ли си?
Момичето кимна. Джейн й се поклони леко над върха на пръчката си, Лили направи същото. Джейн високо преброи до три. Дуела беше започнал.
Няколко секунди двете се гледаха преценяващо. После преподавателката реши да атакува с просто заклинание и като насочи пръчката си към момичето, произнесе високо и отчетливо:
– Експелиармус!
– Протего! – моментално й отговори Лили и летящия към нея сноп светлина мигом изчезна – Инкита Инфламаре!
Джейн реши, че предупреждението за подпалването очевидно не само не е изпълнило предназначението си, ами дори е дало идея на момичето с какво да я атакува. Поне Лили беше изобретателна.
– Агуаменти! – извика Джейн и спря огненото кълбо, преди да е опърлило завесите и да се наложи да строява целия клас да ги гасят. За нещастие на Лили обаче водната струя се оказа толкова силна, че стигна почти до нея.
– Импервиус! – извика момичето, малко преди да я облее – Муфлиато!
Ставаше все по-интересно.
– Протего. – спокойно изрече Джейн и отби сивкавия лъч – Инкацерус!
След като и въжетата бяха отблъснати, Джейн реши да атакува с нещо още по-просто. Знаеше, че много хора се издънват точно на елементарните заклинания и реши да изпрати на Лили:
– Риктосемпра!
– Интерзия! – пред момичето бързо се появи малък щит, който спря заклинанието, но Джейн вече беше готова със следващото:
– Лумос Солем!
– Нокс! – бързо изрече Лили. Джейн се усмихна – това момиче все повече й харесваше.
– Алкохоликус! – извика Джейн. Няколко деца се засмяха, а Лили побърза да каже противодействащата. Някои от учениците така се въодушевиха, че станаха от чиновете си и се наредиха покрай катедрата да наблюдават
– Конфундус! – беше следващата магия на Лили. Джейн бързо я отби и изстреля нова:
– Мобиликорпус! – момичето очевидно не я помнеше и се издигна няколко метра над пода, но все още стискаше пръчката си в ръка.
– Патрификус тоталус! – на Джейн й отне доста усилия да отблъсне магията, но бързо изпрати нова:
– Берект! – извика тя
Поразена от синия лъч светлина, изненаданата Лили изтърва пръчката си, която падна на земята и започна да хвърля многобройни копия в най-различни посоки.
– Е, аз се предавам. – рече тъжно тя, като наблюдаваше поне десетте магически пръчки на земята, досущ еднакви с нейната.
– Не се притеснявайте, госпожице Смит. – укоражи я Ъндед, докато меко я спускаше долу – Повечето хора трудно се справят с това заклинание.
Лили Смит наистина беше очарователна, реши Ъндед, докато я наблюдаваше как изтърсва одеждите си с вече единствената си магическата си пръчка. Беше проявила завидно майсторство в дуелирането, особено като се има предвид, че едва ли имаше шестнайсет години. Ако и останалите ученици бяха като нея, за Джейн преподаването щеше да се сведе до това да им показва веднъж магиите и след това да мързелува зад бюрото си, докато учениците ги усвоят. Жалко, че в истинския живот не ставаше така. Най-вероятно щяха да са забравили почти всичко.
Сред бурни ръкопляскания Джейн присъди цели петнайсет точки на Рейвънклоу, преди да изпрати Лили да си ходи. След това скръсти ръце и строго се обърна към останалите:
– Така и така сте станали, подредете се по двама един срещу друг. Искам да ми демонстрирате частта със заклинанията „Инкацерус“ и „Риктосемпра“.
Избута чиновете до стената с един замах на пръчката си и няколко секунди по-късно повечето от учениците вече се търкаляха на земята – половината заливащи се от смях, а останалите обвити здраво от тънки въжета. Преподавателката тъжно поклати глава.
– Както направихте? – вайкаше се Ъндед, докато минаваше между тях и разваляше заклинанията – От вас се очакваше да ги обезвредите, а не да се омотаете в тях. – и тя погледна сърдито към един ученик с буйна руса коса, който лежеше на земята здраво стегнат от тропическа лиана, леко махаща с пипалца. – Фините инкантатем!
– Хайде, наредете се пак. – подкани ги Джейн, след като всички бяха освободени от заклинанията – Ще ми показвате бавно, един по един, за да мога да ви коригирам навреме.
Останалата част от занятието мина в поправяне на движенията на учениците, показване на правилното произношение и насочване, докато практически всички се научиха да прилагат заклинанията. Поне схващаха бързо, помисли си Джейн утешително. Очевидно не е имало кой да ги научи. Повечето почувстваха огромно облекчение, когато удари звънеца за края на часа и преподавателката трябваше да ги пусне да си ходят. А тя уморено се отправи към малкия кабинет, който се намираше до класната стая, за да прегледа няколко неща, които щяха да й трябват за следващото занятие с четвърти курс на Хафълпаф. Въпреки че направо я заболяваше главата, само като си представеше колко ли зле щяха да се справят.

* * *

Няколко часа и две занятия по-късно Джейн почти се влачеше към Голямата зала. Толкова се беше забавила с няколко от може би най-бездарните ученици на всички времена, че отново й се беше наложило да пропусне обяда. В резултат на което сега беше толкова гладна, че сигурно щеше да се справи без проблем с две-три порции. Но въпреки че беше на края на силите си, за пръв път от толкова години тя се чувстваше доволна от себе си. Толкова време беше минало, откакто за последен път беше свършила нещо полезно и конструктивно, вместо само да се крие. Колко дълго й отне, помисли си тя, да престане да бяга и от сянката си и вместо това да дойде в Хогуортс.
Когато влезе в Голямата зала, отвсъкъде се чуваше радостна глъчка. Над масите се носеха миризмите на най-ралични ястия, а във въздуха имаше нещо топло, което я накара да се отпусне и да се почувства много по-бодра отколкото беше преди няколко минути.
След като измина разстоянието до Височайшата маса, провирайки се между Слидеринци и Хафълпафци, Джейн с нескрито удовлетворение се настани на мястото си и поздрави съседите си, докато си сипваше от няколко ястия. Никак не й беше трудно да се справи с порцията си пай с месо, голямо количество запечени картофки и салата, които обилно поля с тиквен сок. Съседите й по маса също се бяха нахранили, затова Джейн реши да си поприказва с тях. Скоро всички приключиха с вечерята и Голямата зала се изпълни с веселие и смях. Учениците също бяха започнали да разговарят и да си разправят шеги, като се надвикваха един друг над масите. Атмосферата беше ведра и забавна, ако се изключеше една малка подробност. Някаква ужасна врява се чуваше от единия край на залата. Не отне много време на Джейн да осъзнае, че тя произхожда именно от масата на Рейвънклоу. С безкрайно учудване отправи поглед натам и се вгледа внимателно, приковала поглед в няколко странни гледки. По средата на масата имаше планина от торта, която учениците бяха направили. Над нея с леко поклащане се рееше кана с тиквен сок. Наблизо петима Рейвънклоуци си подхвърляха всепомниче, а изпод масата мяучеше много объркана котка.
Ъндед извърна очи. Не можеше да повярва на това, което беше видяла. Скоро усети нечий поглед да се забива настойчиво в нея и се обърна точно навреме, за да се окаже очи в очи с тържествуващото изражение на лицето на професор Снейп.
– Предупредих те. – каза той с престорено назидателен тон и изви тънките си устни в лека усмивка
Тя измънка нещо в отговор и се обърна към професор Флитуик, който наблюдаваше учениците с отегчен поглед.
– Всяка вечер е така, Джейн. – обясни той равнодушно – Ей сега ще ида да обърна внимание на префектите да им се поскарат. По-полезно би било, ако можехме да им отнемаме и точки, но професор Дъмбълдор не дава. Понеже хитреците не си признават кой точно е направил магията.
Джейн се сети за сутрешния си разговор с Флитуик и изведнъж й хрумна идея:
– Професоре, мисля че измислих нещо за кръжока.
– Много добре. – професора се усмихна широко – Само да отида да им кажа, че вече започнаха да прекаляват.
След като озаптиха Рейвънклоуската маса, което не се мина без правене на забележки, а накрая Джейн дори трябваше да вземе котката, защото никой не знаеше на кого точно принадлежи, двамата преподаватели цяла вечер обсъждаха идеите си за бъдещия кръжок. Учениците и останалите преподаватели полека се разотиваха, докато накрая в цялата зала бяха останали само няколкото човека. По някое време един нисичък първокурсник от Хафълпаф се приближи колебливо до Височайшата маса и с тънък гласец помоли да му върнат котката, което накара професор Флитуик и доцент Ъндед да се засмеят, преди да предадат животинчето в ръцете на собственика му. Скоро и професор Снейп си тръгна, като преди това отправи доста странен поглед към Ъндед, който тя едва забеляза с периферното си зрение, и помаха за довиждане. Нямаше обаче време да се чуди както трябва да е означавал, защото скоро се оказа толкова погълната от плановете за кръжока, че започна да си води бележки на гърба на пергамента с програмата.
Макар и на предела на силите си, се чувстваше много доволна, когато накрая напусна столовата. Когато беше кандидатствала за преподавателка, изобщо не си беше представяла колко много възможности ще се открият пред нея.

* * *

За учудване на Джейн новата й работа потръгна по мед и масло. Учениците я харесваха, колегите все по-често я поздравяваха, а някои от уменията й се оказаха доста полезни. Никога не си беше представяла, че заклинания, измъкнати от прашни книги и доизмислени в движение, можеха да се окажат полезни за часовете по Защита срещу Черните изкуства. А знаеше толкова много. Поради различията в подготовката и уменията на различните ученици и най-вече заради ограничените способности на Хафълпафци, се налагаше някои от тях да отпаднат, но повечето моментално се включваха в програмата на магическия кръжок. Имаше толкова много идеи, а професор Флитуик беше по-ентусиазиран и от нея, така че програмата за кръжока беше готова само две седмици след началото на учебната година.
На първата сбирка бяха дошли три четвърти от училището, умиращи от нетърпение какво ли щяха да им преподават тук. След демонстрацията на серия от нови заклинания между Флитуик и Ъндед учениците бяха толкова развълнувани, че всички се записаха в списъците за кръжока. Наложи се да го разделят на две – за малките и големите ученици, а по-късно сигурно щеше да се наложи да учредят и нов клуб за дуелиране.
Освен официалните си задължения, скоро Ъндед откри, че се е сдобила и с голямо количество неофициални. Сивата дама я беше уговорила да й помогне в написването на мемоарите й, един от професорите, на име Хагрид, често я канеше да го придружи до Хогсмийд и Лондон, откъдето си набавяше книги, по които да преподава, а след като установиха колко добре се справя с мъгълските вещи, половината преподавателски състав започна да я моли да им поправи нещо.
Скоро преподавателката се намери без нито една свободна минута и вече се замисляше над възможността да си потърси някой времевърт на черно. Все пак, надяваше се тя, броя на развалените учителски вещи трябваше да има край, а любопитството към нея скоро щеше да намалее, затова стискаше зъби и правеше каквото се искаше от нея, без да се оплаква. Все пак, и това си имаше своите предимства. Понякога беше толкова заета по цели дни, че забравяше да мисли за Франк и момчетата, което беше добре. Веднъж по време на десерта в Голямата зала обаче тя си припомни обещанието към себе си да изпече сладки за професор Снейп и я загриза вина. Усещането, че може да бъде полезна я беше накарало да се отплесне и сега трябваше колкото се може по-бързо да поправи грешката. Трябваше обаче да се намери време за всичко това. След дълго обмисляне, реши да подходи към проблема професионално, като съобщи на директора за намерението си и да го помоли да я извини пред останалите за един ден. Този ден трябваше да не е работен и по възможност да може да се измъкне бързо от Сивата дама. Може би най-добра за целта щеше да е следващата неделя. Затова в петък сутринта Джейн изчака професор Снейп да излезе от Голямата зала за първия час и чак след това се приближи към директора.
– Професор Дъмбълдор, – започна тя – бих искала да ви помоля за нещо.
– Да, Джейн. Може да ме наричаш Албус, когато сме си неофициално. –директора се усмихна подкупващо. Взря се в очите й, като че ли щеше да се опита да прочете нещо в мислите й, но после като че се отказа. – Знам, че си свикнала още от училище да ме наричаш “професор”, но аз настоявам.
– Добре, ъъ.. Албус. – Джейн забеляза една усмивка, отправена й от страна на професор Макгонагъл, но после се съсредоточи върху намислената реч – Исках да помоля за разрешение да използвам кухнята тази неделя. Храната тук е чудесна, но ми липсват сладките, които леля ми печеше. Бих искала да си направя малко.
– Разбирам… – директора приглади брадата си замислено – Но не помня да сме имали скоро такъв случай. Доста необичайно е.
– Може да ми удържите консумативите от заплатата, мисля че така ще е редно. Освен това домашните духчета ще ме наглеждат да не направя някоя поразия.
Известно време директора изглеждаше потънал в размисъл. След това обърна поглед към седящата до него професор Макгонагъл и я запита:
– Какво ще кажеш, Минерва? Да пуснем ли нашата любезна доцентка в кухнята?
– Мисля че й го дължим, професоре. – отговори бодро колежката му – Особено след като я измъчихме така с ремонта на радиото в директорския кабинет.
Джейн сложи ръка на устата си, за да прикрие напушилия я смях. Няколко от преподавателите я погледнаха укорително, но в случая просто не можеше да се сдържи реакциите си, формирани още от ученическите й години. Наистина беше комична гледката как трима преподаватели, наобиколили старовремския апарат, го оглеждаха от всички страни и проверяваха кои вериги са здрави и кои имат нужда от подмяна. Дори преподавателя по мъгълознание беше дошъл да гледа и даваше съвети, които Джейн оцени по достойнство. Все пак, тя беше преди всичко практик, а не инжинер.
– Значи е решено. – усмихна се многозначително професор Дъмбълдор, който изглежда не беше обърнал никакво внимение на смеха й – Само че никакво удържане от заплатата.
– Но, професоре… – опита се да възрази тя
– Никакво но. Вместо това се надявам да разрешиш на мен и Минерва да наминем по някое време и да си вземем от сладките.
– Разбира се, професоре… Албус. Колкото пожелаете. Ще се погрижа да има достатъчно.
След като въпроса беше решен, Джейн работи здраво цяла събота, за да навакса за неделята. Вечерта си легна рано, като със съжаление трябваше да отложи ремонта на малкото касетофонче на професор Снейп за някой друг ден през седмицата. Ако не беше толкова уморена, сигурно щеше да се заеме веднага. Ненавиждаше ранното лягане, особено през почивните дни, но беше толкова изтощена, че се отказа да спори дори със себе си.
На сутринта се събуди без будилника, облече една от многото си износени мантии, закуси на две – на три и се отправи към кухнята. Вероятно не беше трудно да я намери, след като си дори начерта карта по указанията на професор Дъмбълдор, но все пак успя обърка етажа и да завие два пъти в грешна посока. След като най-накрая пристигна на мястото, на входа я спряха две строги на вид домашни духчета, които отказаха да я пуснат вътре. /*Не можело да се влиза в кухнята, заповед на учителския съвет, защото някой ученик вече бил успял незабелязано да си изпусне чорапа в казана с вечерята.*/ Отчаяна, Джейн се позова на разрешението от директора, настана суматоха, накрая едно от духчетата отиде да попита професор Дъмбълдор и все пак я пуснаха.
Щом влезе вътре, тя най-напред огледа склада с припаси и след като намери каквото й трябваше, избра един тезгях в дъното на кухненското помещение, забради косата си с една стара забрадка, която принадлежеше по-рано на леля й Шарлот и започна да забърква тестото. Беше запланувала да изпече сладките на две серии, така че да има достатъчно и за нея и за професор Снейп, както и за професорите Дъмбълдор и Макгонагъл. Самия директор намина малко след като беше започнала да пече, за да провери как вървят нещата и дали има всичко необходимо. Джейн го увери, че всичко е наред и го уведоми, че след около половин час ще има достатъчно готови сладки, за да дойде и да ги опита. Професора само се усмихна, подуши въздуха и обяви че за сладки, които миришат толкова приятно, би могъл да почака и два часа.
Джейн запретна отново ръкавите си и се зае да приготвя втората серия. Вече беше си припомнила добре последователностите, което й остави достатъчно време за да мисли по други въпроси. Например легалимантията. Когато беше ученичка, се стараеше всякак да прикрие това си умение, в по-късните етапи от живота й пък се беше оказало незаменимо, сега обаче нещата стояха съвсем различно. Професор Дъмбълдор със сигурност знаеше за това от по-рано, а сега беше научил и професор Снейп. Това не беше толкова фатално, докато се се стараеше да закрива съзнанието си всеки път, щом попадне в компанията му. Надничането в съзнанието й я караше да се чувства неудобно, все едно беше застанала гола по средата да оживен площад. Дори още по-зле, защото голотата никога не я беше притеснявала особено, дори когато беше млада девойка. Но за нея прикриването беше нещо обичайно, затова не й костваше кой знае какви усилия.
Потока на мислите й беше прекъснат от дискретно потропване по входната врата. Тя отмахна един кичур рошава коса от лицето си и вдигна поглед точно навреме, за да види влизането на професор Макгонагъл в кухнята.
– Здравейте, професоре! – поздрави тя и помаха с ръка, от която се посипа брашно
– Добро утро, доцент! – весело отговори другата жена, като се престори че не е забелязала брашното – Професор Дъмбълдор ме изпрати да се поинтересувам от прогреса на сладките.
– Ако почакате само една минутка. – избърса ръцете си и отиде да надникне във фурната – Мисля че вече са готови.
Джейн махна с магическата си пръчка по посока на фурната, откъдето високо над главата й прелетя голяма тава. За части от секундата тавата прекоси половината помещение и кацна меко върху предварително приготвената дървена плоскост.
– Добра маневра. – възхити се професорката
– А, просто дреболия, на която ме е учила леля ми. Казва се Шарлот Ъндед, може би я познавате.
– Много добре си спомням. Беше от моя випуск. Казвахме й Шарлот Пръчката, но не ме издавайте. Беше много слаба по онова време.
– Обещавам да не й казвам. – изрече Джейн през смях – А сега мисля че е вече безопасно да опитаме от сладките.
Тя напълни средна по големина порцеланова чиния догоре с току-що изпечени сладки и я поднесе на другата магьосница.
– Много са вкусни. – удобрително каза тя – Явно леля ви Шарлот е успяла да ви предаде кулинарния си талант.
– Благодаря. – Ъндед й подаде чинията – Занесете това на професор Дъмбълдор. Надявам се да му харесат.
Не минаха и пет минути откак Джейн се беше върнала към приготвянето на втората порция, когато се чу изскърцване на панти. Тя хвърли поглед към вратата, но не забеляза нищо. Огледа се и чак тогава забеляза една страничка вратичка, до която беше застанала пълничка вещица.
– Добър ден, професор Спраут. – поздрави Ъндед – Какво ви води насам?
– А, добър ден, доцент Ъндед. Понякога вземам по малко органичен отпадък и го смесвам с торта за моите растения. Мандрагорите ми много обичат стар хляб и повкиснат тиквен сок.
– Е, аз пък реших да направя малко сладки. Вземете си. – и Джейн й подаде чинийка, пълна със сладки
– Благодаря. О, много са хубави. Нямаше нужда.
– Моля. – отвърна Ъндед и се усмихна
Само след половин час страничната врата се отвори пак. Този път беше професор Хагрид, който наминавал да вземе нещо за хипогрифите. Джейн му напълни една хартиена кесия и побърза да сложи втората порция да се пече.
През останалата част от предиобеда се изреди целия преподавателски състав, някои дойдоха дори по два пъти. Дали ги беше привлякла миризмата или някой им беше казал, Джейн не знаеше, но се наложи да изпече още няколко тави, за да стигне за всички. Накрая дори се сдоби с две помощници, които й помагаха при забъркването на тестото и миенето на съдовете. Последните тави бяха готови дори без да си мръдне пръста, само седеше на едно ниско столче и даваше указания.
След като останалите се разотидоха, Джейн продължи да стои замислено на стола, докато дъвчеше разсеяно сладка. Трябваше да отиде да се преоблече за обяд, но още няколко минути седене нямаше да променят нищо, затова тя не бързаше. Когато се почука на главната врата, тя реши че е пак професор Дъмбълдор, затова извика смело “влез”. На вратата обаче се показа професор Снейп, облечен в чиста и хубава черна мантия. Джейн преглътна набързо курабийката и започна да изтърсва одеждите си, от което обаче нямаше особена полза.
– Здрасти, Сивиръс. – каза тя и отстъпи една крачка назад, като едва не се спъна в стола. Това вече беше странно.
– Здравей, Джейн. – гласа звучеше гордо, но пък беше приятен
– Исках да е изненада, но явно някой ти е казал.
– Какво да ми е казал?
– Ами, за сладките. Реших да ти изпека малко, за да ти се отблагодаря за онзи ден, когато ме свести.
– Не смятам, че е необходимо. – каза той толкова тихо, че едва се чуваше
– Нищо, нищо, вземи си. – Джейн му подаде няколко сладки в чинийка, докато изсипваше останалите в широк хартиен плик от амбалажна хартия. – Ако не ти харесат, може да ги дадеш на совата си или нещо такова.
Той като че ли искаше да каже нещо друго, но изглежда размисли, защото само прошепна:
– Много любезно от твоя страна.
В този момент наистина влезе директора и Джейн побърза да погледне към него. Сигурно щеше и да се изчерви, ако можеше. А пък и директора гледаше по един такъв начин, все едно котката му е напът да роди десет котенца наведнъж, стига това да беше възможно. Кой знае какво си мислеше, заварвайки я да си приказва с професор Снейп, изтърваща курабийки по пода и с такава бъркотия в главата.
Отдъхна си едва когато другите двама напуснаха стаята. Хиляди пъти би предпочела да се скрие някъде пред това професор Снейп да я види с изцапаните работни дрехи.

* * *

Снейп обаче се оказа костелив орех. Не показваше практически никакви емоции, докато Джейн изразяваше своите понякога твърде очевидно. Беше любезен, учтив, но и нищо повече. Ъндед пък беше толкова объркана, че три дни избягваше всякакви приказки с него. Нима наистина го харесваше? Или просто беше стояла без приятел достатъчно дълго, че вече не можеше да преценя трезво. Когато го заговореше, обикновено успяваше да си наложи дисциплина, така че смяташе че никой не би забелязал. През деня обаче се случваше да се сети за него по най-необичайно време – когато е в час или дори преди заспиваше. Още помнеше клетвата си, след като Франк и момчетата я изоставиха. “Никакви мъже повече и никаква зависимост от никой друг” беше си наредила тя и засега успяваше да я спазва. Докога обаче?
– Джейн. – прекъсна я Сивиръс веднъж на вечеря – Дали ще те притеснява, ако утре дойдеш да погледнеш касетофона ми? Каквато и касета да сложа вътре, веднага започва да дъвче лентата и не мога да го оправя с никаква магия.
– Разбира се, ще дойда. – обещанието бързо се изплъзна от устата й – Обаче си имам един проблем. Има няколко заклинания, които подготвям за кръжока и не съм сигурна дали ще проработят. Щеше ми се да ги пробвам срещу някой, но не знам кого да помоля. Професор Флитуик би помогнал, но точно сега си има някаква работа…
– А колко са тези заклинания?
– Не много.
– Мислиш ли, че половин час ще стигне?
– Със сигурност. Ти какво, да не се пишеш доброволец?
– Щом е само за няколко заклинания. И ако обещаеш да не вадиш сабята.
“Значи е запомнил” помисли си Джейн трескаво. И докато се осъзнае, вече казваше на глас:
– Може да отидем още сега след вечеря. Някоя класна стая би трябвало да свърши работа.
Класната стая, която избраха, се намираше на третия етаж и може би беше по билкология, защото от нея се разнасяше острия аромат на лековити растения. На влизане Снейп леко бутна ръката на Джейн, може би не беше нарочно, но тя цялата изтръпна. Не се беше чувствала така от много време, дори целувките с някои момчета бяха по-малко осезателни от това докосване. Когато двамата застанаха в срещуположните краища на стаята, тя се успокои и затвори очи, за да си припомни заклинанията. Запретна ръкави и се поклони над изникналата в ръката й пръчка. Даде знак и атакува. Както и се бяха разбрали, Снейп не противодейства по никакъв начин. Затова и не беше чудно за никой от двамата, когато косата му щръкна във всички посоки като наелектризирана, нито когато мантията му се оцвети в розово. Третата магия пък създаде около него щит, който както се разбра можеше да се пробие само от силно заклинание. Занятието обаче беше толкова увлекателно, че скоро двамата вече запращаха заклинания един срещу друг съвсем като на дуел. Това дори накара Джейн да се почувства почти нормално, дуелирането й беше страст още от ученическите години и сега уверено целеше опонента си с внимателно подбрани магии.
– Добра си. – рече й укуражигелно Снейп и запрати по нея проклятие
– И ти не ми отстъпваш. – Ъндед го отблъсна със завидна бързина
След още няколко разменени магии вече се чувстваше толкова добре, че й идеше да заподскача наоколо.
– Джейн, всичко наред ли е? – професор Снейп беше прибрал пръчката си в джоба и се приближаваше към нея
– Да, защо питаш? Дори е приятно.
– Мисля, че ти тече кръв от носа. Стой така.
Джейн прокара показалец над устната си и се вгледа въпросително в червената лепкава каша.
– Мисля че ме уцели с проклятие. – каза тя накрая
– Не съм използвал такова проклятие. Най-много да е било нещо кракозаплитащо. Пък и аз мислех, че си го избегнала.
Джейн само поклати глава.
– Седни тук. – Снейп побърза да й предложи един от столовете – Ето, опри се на прозореца. Защо не взех някоя отвара?! Изчакай ме тук, сега ще ти донеса.
Джейн погледна през прозореца, колкото да направи нещо. Стичащата се от носа й кръв, допреди малко само ивичка, вече беше станала ручей, но тя не я бършеше, защото знаеше, че няма да има полза. Вместо това тя гледаше паяците, които бяха оплели безброй нишки между стъклата на прозореца, всички до един мъртви. Изведнъж се почувства много отпаднала и тъжна и безсилна да се бори с емоциите си, затова сви глава в скута си и заплака. Така я намери Снейп, който тъкмо се беше върнал от подземието с чаша отвара.
– Недей да ревеш, не понасям. – каза той видимо раздразнен – Освен това си цапаш одеждите.
Джейн вдигна лице, цялото изцапано и почервеняло и го погледна през окървавените си очила.
– Прощавай, стана ми жал за паяците. – каза тя и махна с ръка към прозореца. Опита се да разтръска глава, но само разнесе повече кръв върху дрехите си. Не можа да се успокои напълно, затова пак захлупи глава и продължи да плаче тихо. Скоро усети ръката му върху рамото си. Снейп направи само това, не изрече нито дума. Когато Ъндед се успокои, вдигна отново глава и го погледна в очите, търсейки следа от някакво чувство или мисъл. Но те не изразяваха нищо. Очите му бяха безлични както обикновено, но Джейн разбираше, че се е опитал да я успокои.
– Сега си изпий отварата и ще ти мине. – каза той спокойно, като се стараеше да не гледа към стъклото – Всичко е от загубата на кръв.
Ъндед изхлипа още веднъж, пое си въздух и изпи наведнъж горчивата течност. Смътно си спомняше за предишни случаи, когато беше ударена от проклятия. Тогава едва успяваше да си направи отвара, но понякога й липсваха съставки или се чувстваше прекалено отпаднала и трябваше да се възстановява бавно и мъчително в продължение на няколко дни. Сега всичко трябваше да свърши за минути. Затвори очи за момент. Това беше добре, защото не виждаше вече горките сенокосци, които стояха като препарирани върху паяжините си. Можеше да чуе само как професора почиства кръвта й от пода. Когато усети нещо върху лицето си, тя отвори очи и примига.
– Изчистих ти физиономията – отговори Снейп на незададения й въпрос. – Но ще се наложи да си изпереш дрехите.
– Отново ти благодаря, Сивиръс. – отговори Джейн и тъжно огледа петната върху единствената си нова мантия
– Може да си го спестиш. – отвърна й Снейп, като се усмихваше леко – Направих го, защото знаех, че ще се наложи да взема утрешните ти часове, ако не се оправиш. Сега, надявам се, си вече в отлично здраве и тази опасност не ме грози.
Джейн се засмя и малка струйка кръв потече от носа й, но бързо спря.
– Прав си. – отвърна му – Човек трябва да разсъждава практично.
Наистина харесваше професор Снейп, даде си сметка в този момент, а може би той също я харесваше. Беше странно и едновременно удивително как с него се разбираха и от половин дума, при все че не го оставяше да припари в главата й. Като че ли просто мислеха еднакво. Възвръщайки си бистротата на ума, Джейн си припомни станалото от преди малко и я обхвана срам. Как можеше да хленчи за някакви си паяци, които макар и нямали късмет в живота си, си бяха просто умрели членестоноги и нищо повече?!
– Хайде да се прибираме вече. – предложи тя бодро в опит да замаже положението. Май трябваше някой да вземе и да я завърже някъде, за да не прави повече глупости. – Утре съм от рано.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s